БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ПОГРОМЪТ

4. РОТНИЯТ

За нахлуването на румъните научихме от много места. Знаеха го и войниците, събирайки се на малки групички, шепнещи в тревога.

Този ден ротният се почувствува по-добре, болките от ревматизма бяха попреминали — той можеше да стъпва вече.

Седнали на изхода на нашата колиба, ние мълчахме, всеки отдаден на собствените си мисли. Отвътре, от дъното на колибата, идеше тежък мирис — цяла седмица бе лежал ротният вътре, без да проветри покривките: миризма на камфор, йод, на ядене, влажна пръст и мухъл.

Тая колиба, издълбана в корените на един грамаден дъб, приличаше повече на гроб, отколкото на живелище. Но ротният не я напусна — той не слезе в лазарета, дето го пращаха лекарят и полковият командир; в тая упоритост мнозина виждаха някакво изкуствено самопъчене — вижте ме де, не съм страхлив, не искам да използувам болестта си, за да се отдалеча от бойната линия!

Новината за румънското настъпление се отрази у него странно: сякаш тъкмо в тоя момент престанаха болките на краката му, той се почувствува бодър, някакви скрити сили избликнаха в организма и в душата му. Той обиколи позицията, нареди да се почистят окопите, да се построят нови ходове за съобщения, траверси, козирки — събра подофицерите и им говори за нощната охрана, за бдителността, за вероятността да бъдем нападнати от сърбите изненадано. Избягваше всякакви странични разговори, гледайки право в очите всекиго, унищожаващ с трескава бодрост омърлушеността и отчаянието. Сякаш се намираше в предвечерието на големи сражения — също като при атаката на Одрин и при преминаването на Брегалница през нощта срещу 17 юни.

Когато се върна в землянката, той седна на стъпалото, подпря лакти на коленете си и се загледа назад към върховете на Сива кобила. На мен — посърналия духом — той не обръщаше внимание, сякаш не съществувах. Каква пропаст ни делеше тоя час! Аз не виждах никакъв изход за България — разбит кораб, оставен на каприза на вълните.

Ротният не чувствуваше това. Той не проля нито една сълза — коравото му войнишко сърце не се остави да уние. Той приличаше на вързан титан, който се мъчеше да разкъса веригите, да сграбчи наново оръжието и да се нахвърли върху враговете. И остана такъв до последния час — тигър в клетка, усещащ в себе си превъзходство и изблик на сила. Нещастието каляваше още повече неговия дух.

И двамата сякаш се страхувахме да заговорим. Твърде много подценяваше тоя горд и непримирим човек околните си и аз знаех, че при първата дума ще се нахвърли върху ми като към някакъв малодушен. Аз ходех често при офицерите от трета дружина, за които той имаше лошо мнение, както изобщо за всички, които тълкуваха, философствуваха и резигнираха. И, разбира се, приписваше на мен всички техни качества, пренебрегваше ме, страхуваше се да не пренеса в ротата му отчаяние и малодушие. Чувствуваше ме като чужд, натрапен, излишен — повече ценеше своите подофицери — тия сурови воини, които изпълняваха заповедите смело и безпрекословно, както в казармата. Запасните офицери са опасни за войската— беше неговото непоколебимо убеждение, отдавайки всички несполуки на тях. Той никога не бе ми говорил това открито, но аз го усещах: любимци му бяха само действуващите офицери и подофицери и ония от войниците, които бяха запазили дисциплината и безпрекословната подчиненост на казармен войник.

Веднъж той събра любимците си — двайсетина души, всички с кръстове за храброст, — за да се фотографира с тях. Мен не повика. Не повика и фелдфебела, един стар солдат, който обичаше канцеларията повече от окопите, — не повика всички ония, които се губеха в ротата като незабелязани, милеещи живота си мирни хорица. И в групата, приготвена за снимка, сякаш се бяха събрали някакви харамии: накривени фуражки, засукани на кръв мустаци, сурови, дишащи пламък и отречение лица — очи, в които се четеше безсърдечие, — едри, груби, здрави ръце, които са мушкали и убивали, гърди, които са бивали пронизвани няколко пъти. Близо до себе си той бе наредил ординарците за свръзка — неговите най-доверени хора, душата на цялата рота, неотлъчните негови бойни другари.

Тук нямаше място за резонерствуващия интелигент. И да беше ме поканил, аз щях да се чувствувам чужд: мястото ми беше все пак при трета дружина...

И както всеки път, следобед към три часа аз тръгнах по пътеката нагоре, търсещ близките по чувство и душа.
Ротният скочи на крака — сякаш да опита дали ще го държат — снажен, напет, пъргав.

Куртката му се опъваше на гърдите и ръцете — силни, атлетски мускули се очертаваха под нея, — фуражката назад, на темето, чисти бели навои до над коляното, увити с черни върви на кръст.

„Ташо Димов!" — се разнесе из урвата резкият му глас и от окопите зад височината се спусна към него пъргавият, скачащ като котка подофицер — командирът на втори взвод.

Ротният е чакал сякаш да замина. Сякаш тъкмо сега наставаше неговото царство.

Аз завих край окопите на четвърта рота, преминах тичешком височината, която се обстрелваше от сърбите, и се запътих към трета дружина.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]