ПОГРОМЪТ
8. НОЖЪТ В НОЖНИЦАТА
Последните дни на Повиен минаха съвсем спокойно. Войната тук всъщност се бе свършила още с големите боеве на Говедарник. Десет дни след тях — до деня на примирието — по целия фронт на нашия полк, а също и много далеч вляво и вдясно, затишието бе стигнало дотам, че и ние, и сърби се движехме из позицията свободно, без да се смущаваме едни други. Нощем се разнасяха и от двете страни народни песни и спокойно и идилично горяха големите огньове — сякаш тук стануваха противниците от една и съща войска през маневри. Денем окопите бяха заети само от наблюдатели, а всички роти стояха отзад, в срезовете, покрити с шума и платнища. Офицерите живееха своя мъченически живот с вестници и новини из сборища и землянки, а войниците се излежаваха на сянка под шумата, играеха на карти, разказваха преживяното през двете войни и тълкуваха дочутите слухове за мир. Вече бяха направени първите опити за примирие с изпращането на наши делегати в Ниш. Заговори се за Букурещ. И краят на войната се провиждаше.
Дойде съобщение за петдневно примирие. След като парламентьорите ни се върнаха, определили демаркационната линия, по билото на всички височини, дотогава пусти, засноваха съвсем открито от двете страни множество войници, спущайки се чак долу до флаговете на демаркационната линия. На известни пунктове се срещаха наши и сърби, говореха си братски, сякаш никога никаква вражда не ги е делила — донасяха оттам вестници, цигарени книжки, тютюн или намерени из околността предмети.
На мястото, дето сърбите се бяха опитали да нападнат западния край на Говедарник и дето — при черните окопи — бяха дали много жертви, ходиха мнозина наши офицери и войници. Те разправиха, че там дошла сръбска команда със свещеник — да закопаят разложените вече трупове. Печално и искрено-нажалено, почти със сълзи на очи, свещеникът държал надгробно слово, като се обръщал еднакво към свои и наши — за суетата на човешкия живот, за зверството на хората, останало още от Каина, за големия грях пред бога — брат брата да убива: сърдечен реквием, излян от душата при вида на страшната картина на взаимното изтребление.
Сърбите се държали учтиво и внимателно: нито един укор, нито намек за победа и поражение, нито дума за онова, с което бяха пълни техните и нашите вестници. И ония, които бяха присъствували на погребението, се върнаха тихи и добри, сякаш в тях се бе породило чувството на нова, бликаща, обич, която се явява след одобряването на двама скарани другари.
Примирието бе продължено с още три дни. През цялото време чрез телефонисти,
коняри или завърнали се от Сива кобила и Кюстендил офицери и войници ние
стояхме в течение на водените в Букурещ преговори за мир.
Картата на Начев ставаше все по-пъстра и по-пъстра. Последователно,
както идваха съобщенията, биваха начертавани нашите искания и претенциите
на сърби, гърци и румъни: паяжина от кръстосани линии, заплетени една в
друга и прибиращи се бавно към онова, което отпосле остана като окончателна
граница.
Тая граница Начев надебели в последния ден с почти сантиметър широка линия, за да я отдели от другите и ясно да се види фигурата, която ще представлява занапред България.
...Не зная какво е станало с тая карта. Може би тя да е скъсана вече.
Но аз до сетния си час ще я виждам пред очите си. Разгъната върху сандъче,
над нея Начев, надвесен с молив в ръка, тя приличаше на тяло, сложено на
маса за операция: криволичещи линии — линиите на ножа — го прошарват кръстом
по краищата, други — кървави — го разрязват на части, и в средата, между
три морета, е останало само туловището. Едничък Балканът, като здрав гръбнак,
е останал непокътнат. Той върви през средата, от единия край до другия,
опънал се в сетно усилие да издържи мъките.