Македонска мисъл

кн. 1-2, год. 1, 1945

 

9. НОВАТА ПОЛИТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА НА БАЛКАНИТЕ И МАКЕДОНИЯ

 

Г. Кулишев

 

 

В течение на много десетилетия Македония имаше една злочеста и черна съдба до там, че нейното име стана в политическия речник на Европа синоним на жестоки страдания, на люти спорове и кървави борби. Македонският въпрос беше един от главните и постоянни поводи за много международни затруднения на Балканите и цяла Европа, източник на опасни конфликти и на тежки грижи. Това се дължеше, както е известно, на един основен факт — а имено, че на самата Македония, на нейния народ се отказваше правото да бъде господар на съдбините си, докато съседните на Макелонпя държани враждуваха помежду си безпирно и непримиримо с оглед преди всичко пак на тяхните претенции и домогвания върху Македония или върху части от нея. Това е нерадостното минало. Но какво днес положението и как се очертават близките изгледи за Македония, при голямите промени, които туко що приключената война носи за Европа и по-специално за Балканите?

 

По тия въпроси ще се постараем да хвърлим тук известна светлина и да очертаем, доколкото е възможно в момента, близките изгледи и тендициите на балканското политическо развитие.

 

За тази цел необходимо е преди всичко да проследим по отделно за всяка балканска държава промените, които са настъпили в нея, като резултат на последните световни събития както в нейната вътрешно-политическа уредба, така и в отношение на външнополитическата и ориентировка.

 

Българин — почваме с нея — установи след 9 септември един режим на демократични и свободолюбиви начала, като скъса решително с миналото. Всяка мисъл за един поврат към реакционните и противонародни режими, каквито бяха установени от бившите царе Фердинанд и Борис, трябва абсолютно да се изключи. Грамадното мнозинство от българския народ посреща промената от 9 ссптемврии като необходима и спасителна.

 

България следва — има всички изгледи за това и ще следва пътя очертан от Отечествения фронт, от неговите идеи и от неговата

 

 

28

 

програма. Каква с външната политика на Отечественофронтовска България, изобщо и по-специално по балканските въпроси?

 

Ето какво се казва за това в програмата на О. Ф.:

 

„Сърдечно приятелство със Съветския съюз и вечна дружба с братския руски народ.

 

Установяване приятелски отношения с западните демокрации и великата американска република.

 

Най-тесни приятелски връзки с Нова Югославия и другите балкански народи за окончателното и братско споразумение на балканските държави по всички спорни въпроси.

 

Окончателно разрешение на македонския въпрос, като се даде правото на македонското население да се самоопредели."

 

 

От 9 септември до сега България е вървяла неуклонно в съгласие с тия начала. Можем да бъдем уверени, че в същия път тя ще върви и занапред. Тя не само няма да пречи на едно гясно сближение и разбирателство между балканските народи, и на първо място между народите на Славянския Юг, но ще бъде всякога готова да съдействува искрено и с всички сили за осъществяването на този идеал.

 

 

Югославия — промената там е не по-малко дълбока. В някои отношения тя е още по-знаменателна и важна. Югославия се изгражда върху нови начала, коренно различни от белезите, които характеризираха бивша Югославия. Нова Титова Югославия не е старата Югославия на насилието, шовинизма и потисничеството. Тя се стреми да бъде не затвор за своите народи, а свободен общ дом и свободно отечество на всички населяващи я народи. Югославия добива образа и същината на една федеративна демократична държава, в която единството на нейните народи е постансно на неразрушимите основи на свободата и равноправието.

 

Но — се запитват някои — дали това развитие на югославската политика е напълно осигурено и не е ли възможен един обрат в полза на старите шовинистични и реакционни сили? Тия опасения се засилиха, когато в края на 1944 година крал Петър се опита от Лондон да пречи на приложението на спогодбата Тито—Шубашич и дълго време около това се развиха значителни интриги. Но всички такива опити не намериха подкрепа нито вътре в Югославия, нито от страна на великите съюзени държави, които бяха одобрили спогодбата Тито—Шубашич. Постепенно пречките бяха преодолени, регентският съвет се състави така, както го желаеше маршал Тито, а на 7 март 1945 г. бе образувано новото правителство на Югославия, начело с маршал Тито, и с участието на представители на народноосвободителното движение и на бившето кралско правителство. От състава на правителството, от неговата декларация и от всичките негови дела до този момент, може смело да се заключи, че политиката, основана върху началата на федерацията, демократичността и равноправието, няма да бъде с нищо накърнена.

 

В декларацията на правителството на маршал Тито, прочетена на 9 март, се казва между другото:

 

 

29

 

Считайки, че равенството между всички югославски народи е един свещен принцип, правителството ще затвърди още повече тяхното братско единство, което съставлява крайъгълния камък на едно по щастливо бъдаще за всички. За всички става явно, че уреждането на отношенията между нашите народи е придало на нашия съюз — демократическа федеративна Югославия, авторитет и сила, с които не е разполагал преди".

 

Известни съмнения се подхвърлиха от някои страни за политическото развитие на Югославия и след Кримските решения. Но и тия предположения се указаха съвършенно неоправдани и те са днес напълно опровегани от фактите. По тях ще се повърнем, когато говорим по-нататък за конференцията в Ялта.

 

 

Ромъния — там положението премина през значителни смущения. Правителството образувано от генерал Сънатонеску след капитулацията от 23 август, не се указа трайно и жизнеспособно. Представителите на либералната партия, и на царанистката партия, участвуващи в този кабинет, не разбраха духа на новото време и не поставиха своите схващания в хармония с новите нужди на страната и на международното развитие. Също така кабинета на генерал Радеску не бе в състояние да поведе работите по пътя на необходимите и неизбежни преобразувания. Вследствие на това съставено бе правителството начело с д-р Гроза, водач на така наречения „Фронт на орачите", което се характеризира със своите леви политически тежнения и със социално реформаторство.

 

Що се отнася до външно-политическата ориентация на днешна Ромъния, достатъчно е да приведем тук няколко извадки от речта, която д-р Гроза произнесе на 10 май 1945 година, по случай националния нраздник на Ромъния, и в която между другото каза:

 

„На 10 май 1866 година ние поехме пътя на приятелство с нашата велика и мощна източна съседка. В 1877 година гред Плевен и Гривица ние проливахме кръвта си съвместно с тая на народите на нашата велика източна съседка, която ни помогна да извоюваме независимостта на Ромъния. Пак с помощта и подкрепата на нашата велика съседка от изток, в 1881 година нашата страна се оформи в кралство. Обединението на Ромъния през миналата световна война стана също с помощта на тази наша велика съседка.

 

Невъзможно е да бъде отклонен един народ, който следва пътя, определен от историческите събития. Невъзможно е този народ да бъде върнат назад, или пък да се измени посоката на неговото развитие.

 

При все това, през всички времена са се намирали и все още се намират безумци, които сами искат да създават история, без да си дават сметка, че не ние. господствуваме над времето, а времето е наш господар и наш разпоредник.

 

Ето че и днес нашият народ се намира отново на правия път. Нима не съзирате, драги приятели, оная мощна ръка, която ни пази в процеса на историческото нн развитие? Тя насърдчава, тя дава сила на нашия малък народ. Тя ни помогна щото днес да можем заедно с великите съюзници и победители да празднуваме безпрецедентната досега и историята на човечеството победа. Нашият народ тръгна отново по пътя на своето правилно развитие."

 

 

30

 

Да преминем сега към положението в другите балкански страни.

 

 

Положението в Албания остава до известна степен неизяснено. Но все пак получените досега сведения дават да се разбере, че Албания се насочва към една лева и демократическа политика и към тясно приятелство с балканските страни преди всичко с Титова Югославия. В. „Глас" орган на Единния народно-освободителен фронт в Сърбия, даде неотдавна подробни сведения, как албанците ликвидират с фашизма.

 

„Но — прибавя същия вестник — сегашната народно-освободителна борба, която албанският народ води, трябва да преодолее и една сериозна социална спънка, специфична за албанския народ. Самата борба показа, че народното движение в Албания и борбата на албанския народ за демокрация и независимост са били най-много спъвани в онези албански области, където все още съществуват феодални отношения, какъвто е случаят в северна и средна Албания.

 

Това състояние на нещата пред албанската народна власт налага като неотложна мерка провеждането на широка земеделска реформа в полза на албанските селяни, които работят чужди земи."

 

Американското списание „Таим" от 1 януари 1945 год. пишеше за днешното положение в Албания и за нейния министър председател Енвер Ходжа:.

 

„Генерал полковник Енвер Ходжа, един човек, за когото почти никой не е чувал нищо, тихо и спокойно стана министър-председател на Албания и водач на Народно-освоболителната ѝ армия. След като германците напуснаха Албания, и след като съюзниците не изпратиха значителни войскови части, 30,000 корави партизани на Ходжа заеха бързо властта.

 

В първите изявления, които направи, той препоръча за Албания демократичен режим, тесен съюз с Югославия на маршал Тито, с която Албания сега е свързана „чрез кръвни връзки".

 

А колкото се отнася за хората на Ходжа, балканската федерация, за която пледира маршал Тито, трябва да се отложи докато се уреди албано-гръцкия териториален спор. Албания е в сърдечни отношения със СССР.

 

В качеството си на министър-председател, Ходжа обеща поддържане на частната собственост, всеобщо гласоподаване, национално мобилизиране на работната ръка за възстановяването на опустошенията и наказване на военните престъпници."

 

Досега албанското правителство не е признато от великите сили.

 

Отговаряйки на един въпросъ, на 14 март 1945 г. в Камарата на общините, г. Идън заяви че положението на Албания е понастоящем твърде неясно, за да може да бъде оправдано едно признаване на сегашното управление за албанско правителство." Той добави, че британското правителство получило искане да признае албанското правителство в Тирана. Една британска военна мисия пристигна отпосле в Албания, а скоро след това изпратиха такива мисии американското и съветското правителства.

 

 

31

 

Неотдавна, едновременно с решението да установи редовни дипломатически отношения с България, правителството ня маршал Тито реши да признае албанското правителство.

 

 

Гърция — всички знаем през какви драматични и кървави събития премина тя в края на 1944 година. Знаем също за участието, което взеха британските войски в гръцките събития и което участие отчасти продължава и в този момент. Това участие е толкова голямо, че неотдавна на 10 април 1945 година в една статия на в. „Таимс" неговият атински допистник пишеше, между другото „Британските войски са озадачени от обстоятелството, че са поставена да действуват като местно управление и разпределителни агенти на продукти между гръцките села, когато по същото това време могат да се намират на път за Берлин."

 

По-нататък в същата статия се казваше. „Нормализирането на живота в Гърция съставлява грамадна задача и се състои в следното: съживяване полубездушното тяло на гръцката държава, създаване напълно нова държавна машина, поставяне економическия живот в движение, основно осигуряване стабилност в гръцкото общество". Допистникът смята, че лошото положение на гръцките държавни финанси убива всяко доверие в новата гръцка държава.

 

„Условията в гръцките фабрики, държавния бюджет, работната ръка, обществените предприятия и пр. са в крайно лошо състояние. Бюджетният дефицит продължава да расте. До сега английската армия действува като общ предприемач за доставки и превоз и човек изтръпва като помисли какво ще настъпи, когато тия английски служби, заедно с тяхното стабилизиращо влияние, бъдат изтеглени от Гърция."

 

За вътрешното безредие в Гърция, което все още продължава, се получават много съобщения от различни източници. Достатъчно е тук да предадем едно от тях. В една телеграма от Атина до съветската агенция ТАСС от 8 април 1945 г. се казва:

 

„Разните демократични организации в Гърция продължават да изпращат на регента Дамаскинос, на минстър-председателя Пластирас и на представителите на съюзниците искания и гротести срещу терора, който се върши от страна на монархистичните и фашистки отреди със съдействието и ценната подкрепа на държавните органи, с цел да „подържат реда".

 

В телеграмите на централния комитет на ЕАМ от Македония се казва следното:

 

„Варварски терор цари в цялата средна и западна част на Македония. Организациите на националната съпротива са обявени фактически вън от закона. Членовете и водачите на тези организации се преследват. Представителите на държавните учреждения, както и въоръжени фашисти им нанасят тежки обиди, арестуват ги и ги малтретират. Водачите и бойците от ЕЛАС са направо избивани. Хиляди демократи се арестуват. Само за един ден бяха задържани 1800 души. Тридесет души бяха убити и 120 ранени от въоръжени представители на властта.

 

Членовете на дружините за сигурност, както и други фашисти, без разлика на възраст, получават нови оръжия в градовете и селата. Демократичните елементи не се приемат във войската. Методите

 

 

32

 

на терор и избивания се прилагат повече отколкото през зреме на окупацията. Бойците-войници от националната гвардия и въоръжени реакционери извършват масови претърсвания в селата и предградията, избиват невинни граждани, палят къщи, и изнасилват жените . . Никой не е сигурен за живота и имота си. Хаос и анархия царуват навсякъде. Властите са бездейни. До сега нито един убиец не бе задържан. Населението на Македония е възмутено".

 

От друга страна, политическият живот на Гърция се характеризира с многочислеността и раздроблението на партиите и с твърде лютите борби, които водят някои от тях помежду си. Главно се очертават, обаче, два лагера, към единия или другия от които гравитират тия партии. В лагера на десните, реакционно монархически и националистически сили се числят привържениците на ЕДЕС и на ЕККА. В другия лагер — лагера на напредничавите и демократични сили — са обединени привържениците на ЕАМ и на ЕЛАС, което представлява бившите народно-освободителни партизански отряди в Гърция.

 

Образуваното неотдавна правителство на адмирал Вулгарис претендира да е неполитическо и неутрално. Има всички признаци, обаче, че неговата главна цел е да подготви възвърщането на монархическия режим. Така се преценява положението и от европейския печат. Лондонският вестник „Нюс Кроникъл" от 11 април, например, пишеше следното: „Нескритото удоволствие, с което гръцките монархисти и десничари приветствуват новото правителство не предвещава нищо хубаво за Гърция".

 

Разглеждайки проблемите, които се поставят в Гърция, в статията се подчертаваше, че „прогресивната роля на гръцкия народ може да бъде потискана или невзимана предвид по за дълго време само с цената на по-нататъшни насилия. Великобритания не трябва никога занапред да изпада отново под подозрението, че подържа реакцията в Гърция".

 

При тия така очертани обстоятелства лесно е да се разбере, че в днешна Гърция, в лицето на властвуващите националистическо-шовинистични и реакционни среди, не може да се търси едно благоприятно и искрено отношение към новото политическо развитие в Балканите. Достатъчно е да спомним, за илюстрация, познатата реч на регента Дамаскинос в Солун, виковете на тълпата в Солун и Атина „Към София" или появилите се в някои гръцки вестници претенции да се дават на Гърция широки територии, от Югославия, България и Албания и т. н. Може би тия последните претенции съставляват една плитка хитрина, да се отклони общественото внимание от ред въпроси, неудобни за гръцките шовинистични кръгове. Но на всеки случай, те са характерни за настроенията, които владеят днес в Атина в управляващите десничарски и националистически среди.

 

 

Друга балканска страна, която представлява значителен интерес за третираните тук въпроси, е Турция. По географското си положение тя е между всички най-малко балканска държава, но заема в Европа един къс земя, който "макар и малък по пространство, е твърде важен в много отношения, главно поради факта, че граничи

 

 

33

 

с зоната на Проливите. От друга страна, днешните турски държавници продължават да претендират, че на Турция се падала едва ли не първенствуваща роля в уреждането на балканските въпроси. Нещо повече. Някои турски журналисти и вестници, които не са престанали да държат недружелюбен и дори предизвикателен език спрямо България, спрямо Югославия и спрямо други славянски страни, твърде прикрито, но все пак достатъчно прозрачно, изявяваха мечтата да видят на турските войски да се възложи една умиротворителна роля в Балканите, или поне в някои балкански области.

 

Турция остана във войната незасегната, в която тя се намеси, един вид символично, едва в края на военните действия и без да пролее една капка кръв. Никакви политически промени не са станали в нейния живот, които да заслужават да бъдат отбелязани във връзка с поставените в настоящата статия въпроси. Сведенията относно проектираното образуване на нова политическа партия, за постепенно демократизиране на администрацията и други подобни, не дават основание да се мисли, че се касае, поне за сега, до някакви важни промени.

 

Но всички тия балкански проблеми не интересуват само балканските народи и балканската политика. Те представляват значителна важност и за великите сили, особено за някои от тях. Ето защо, преди да направим изводи от изложените до тук факти и разсъждения, необходимо с да се спрем върху становищата к интересите на великите сили по въпросите, свързани с Балканския полуостров.

 

Какво е отношението на великите сили към балканските въпроси и към новото развитие на балканското положение? Имат ли различия великите съюзници, какви са тия различия и до какви отражения могат да доведат върху близкото бъдеще на Балканите?

 

Би било чудно и неестествено, ако велики сили с толкова широки и световни интереси, не се различаваха в нищо и биха имали абсолютно еднакви тежнения и гледища по всички интересуващи ги въпроси. Всички тия въпроси се разискват и ще се разискват между правителствата на великите сили, а също и в тяхните печатни органи, и досега много споразумения са били постигнати. А и много различия са се очертали. Има в момента повече от 30 неуредени или спорни въпроси. Известно е, че в Техеранската среща са били разисквани и решени някои въпроси, свързани с Балканите. Също така, след посещението на г. г. Чърчил и Идън в Москва през м. октомврий, агенция ТАСС обнародва едно комюнике, в което за Балканите се казваше следното:

 

„Двете правителства постигнаха съгласие да следват една обща политика в Югославия, имаща за цел да се съсредоточат всички усилия срещу отстъпващите германци и да се постигне разрешаването на югославските вътрешни затруднения, чрез едно обединение между югославското крглеко правителство и народното освободително движение. Правото на югославянския народ да определи своята бъдеща конституция след войната се признава безсъмнено за ненакърнимо".

 

Още по-обстойно бяха засегнати някои балкански въпроси в

 

 

34

 

Кримската конференция, в началото на м февруарий т. г. Декларацията, с която завършиха разискванията в Ялта, съдържаше твърде важни пасажи за Балканите. Но преди да говорим за Кримските решения, ще бъде от полза да цитираме тук една статия на в. „Таймс" от 12 октомврий 1944 година, която макар и обнародвана преди повече от осем месеци, хвърля значителна светлина върху отношението на някои велики сили към балканските въпроси:

 

„Главният английски интерес в зоната на Балканите се казваше в тая статия — е сигурността на нашите съобщения в източното Средиземноморие и изобщо в средния изток, което предполата една приятелска Гърция и Турция с мирен хинтерланд. Главният съветски интерес е сигурността на собствената граница, която Съветския съюз може справедливо да се опита да си осигури, като включи Ромъния и България, и може би Унгария и Югославия, в съветската система за сигурност.

 

Няма нищо неоснователно в тая политика и сигурно нищо, което може да причини тревога на Англия, Съединените щати или на по-непосредствено засегнатите страни. Всички страхове, че Съветския съюз може да има нападателни намерения в тая зона, трябва да бъдат разпръснати от декларацията на Молотов от юний 1944 г., относно Ромъния, от условията на ромънското примирие и от факта, че през последните 100 години руската политика спрямо Балканите е била по-скоро отрицателна, отколкото положителна в смисъл, че тя е била насочена главно да осигури, щото тая зона да не попадне под господството на която и да било потенциално враждебна велика сила.

 

Случаят с Югославия е може би най-ясното доказателство, че британските и съветските интереси на Балканите не трябва да са в противоречие. Идеологията на движението на маршал Тито, което изигра такава важна роля в изгонването на германците, може да я е направило наклонна да гледа за помощ и подкрепа почти изключително към Съветския съюз. Обаче, британците бяха онези, които влязоха първи в досег с него и бе напълно ясно, че наршал Тито е желал толкова трепетно признаване и подкрепа от Великобритания и Съединените щати, колкото и от Съветския съюз. Той разбра ясно, че сигурността на Югославия през и след войната лежи не в изключителното приятелство с едната или другата от западните демокрации или с Русия, но в еднаквото приятелство с двете. Това, което е верно за Югославия, е верно също за всяка от балканските страни. Трябва, обаче, да се подчертае, че страните, граничещи с Русия, неизбежно ще се стремят да се движат в руската ообита, докато Гърция ще се стреми също така естествено да се движи в английската орбита. Обаче, интересите на Великобритания, както и на Русия, ще бъдат най-добре обслужени от миролюбиви и обединени Балкани с едно повишено ниво на живот, образуващи част от британската и съветската система за сигурност. Това е също в най-добрия интерес на самите балкански страни".

 

Всички тия разсъждения на голямия лондонски вестник са

 

 

35

 

твърде интересни, като една илюстрация на английските схващания и предпочитания за Балканите.

 

Решенията на Кримската конференция, обаче, показаха, че трите велики съюзени държави по-скоро предпочитат да си сътрудничат и с общи усилия да подпомагат „народите освободени от господството на нациска Германия, и на държавите, бивши сателити на оста в Европа, да разрешат по демократически начин своите належащи и икономически проблеми", отколкото да установят някакви изключителни „зони на влияние*.

 

В декларацията, с която приключи Кримската конференция, се казваше между другото:

 

„Трябва да се предостави на всички народи да изберат формата на управление, при която те ще живеят. Трябва да се обезпечи същевременно право на самоуправление на тези народи, които бяха лишени от това от агресивните народи по пътя на насилието. За подобрението на условията, при които освободените народи ще могат да осъществят тези свои права, трите правителства се задължават да помагат съвместно на народите на коя да е освободена държана, или бивш сателит на оста в Европа, където това се наложи от обстоятелствата:

 

а) за създаване условия за вътрешен мир;

 

б) зз провеждане неотложно мероприятия за оказване помощ на нуждаещите се народи;

 

в) създяване на временни правителства, представляващи широко всички демокритически елементи на населението и създаване възможност, по пътя на свободни избори, за избиране на правителство във възможния най-кратък срок, отговарящо на волята на народа;

 

г) да способствуват, където е необходимо, за провеждането на такива свободни избори.

 

Трите правителства ще се съвещават с другите обединени народи и с временните правителства или други правителства в Европа, когато ще се разглеждат въпроси, в които те са преко заинтересувани.

 

Когато, по мнението на трите правителства, условията в някоя освободена европейска държава, или в никоя от бившите сателити на оста, направят необходими такива действия, те ведната ще се съвещават помежду си, за необходимите мерки за осъществяването на общата отговорност, установена в настоящата декларация".

 

Интересно е също, че в декларацията беше посветен специално на Югославия следния пасаж:

 

„Ние признахме за необходимо да препоръчаме на наршал Тито и на Д-р Шубашич незабавно да поставят в действие сключеното между тях съглашение и да съставят временно обединено правителство, въз основа на това съглашение. Бе решено също така, да се препоръча, щото, когато бъде съставено новото югославско правителство, то да заяви: 1) че Антифашисткото вече на народното освобождение на Югославия ще бъде разширено с включване членовете от последната югославска Скупщина, които не са се компрометирали в сътрудничество с врата и по такъв начин ще бъде създаден орган, наречен временен парламент;

 

 

36

 

2) че законодателните актове, приети от Антифашисткото вече на народното освобождение, ще бъдат подложени на утвърждаване от учредителното събрание.

 

Беше направен също така общ преглед на другите балкански въпроси".

 

Позволено е, струва ни се, тук да направим следните изводи и констатации от тази декларация, която е от грамадно политическо значение. Първо, частно за Югославия, спогодбата Тито—Шубашич, е вече напълно приложена, с образуването на регентския съвет и на обединеното правителство, което се председателствува от маршал Тито, и в което участвуват шест души от бившото кралско правителство в Лондон и осемнадесет души от народноосвободителното движение. Приложени са и другите препоръки за Югославия поменати по-горе. Общо взето, като се съди от всички факти и изявления, свързани с тия събития, може да се заключи, че нова Югославия продължава да върви в избрания от маршал Тито път и да изгражда своето устройство върху федеративни начала, като на шестте федерални единици: Сърбия, Хърватско, Словенско, Македония, Босна—Херцеговина и Черна-Гора, се гарантира пълна, вътрешна автономия и равноправие.

 

Вън от това, за Балканите, както видяхме, в декларацията се казва само мимоходом, че бил направен „общ преглед на другите балкански въпроси". Нито какво е било решено, нито дори какви именно балкански въпроси са били разисквани, в декларацията не се казва. Но общата част на декларацията, която приведохме по-рано, дава твърде интересни и важни указания за духа, в който са били разгледани балканските въпроси. Този дух се определя от изразеното желание на трите велики сили, всички въпроси да бъдат решавани по възможност с общо участие и сътрудничество, и след съответно съвещание между тях. Разбира се, това правило не може да се прилата абсолютно, тъй като понякога обстоятелствата и обективните фактори са по-силни от всички решения и желания. Но като една обща директива, изразеното становище трябва да се вземе под най-сериозно внимание от всички заинтересовани страни.

 

Във връзка с балканските проблеми, значителен интерес събуди решението на съветското правителство от 19 март 1945 година да денонсира турско-съветския договор за приятелство и неутралитет от 1925 година. Москва мотивира това свое решение с факта, че от деня, в който е бил сключен договорът, досега и особено през последните няколко години, настъпиха такива дълбоки промени в положението, които налагат той да бъде заменен с нов договор. До тоя момент съветското правителство не е изразило, какви изменения би желало да се направят в това отношение. Наверно това ще стане известно, когато изтече срока на денонсирания, с предварително предизвестие от шест месеци, договор, а именно през близката есен. Мнозина, обаче, предполагат, че между другото, съветското правителство ще поиска да се ревизира и спогодбата от Монтрьо, сключена през 1936 година, която се отнася до режима

 

 

37

 

на проливите, макар че този въпрос интересува и другите страни, подписали спогодбата.

 

Друг важен факт, който трябва да бъде отбелязан, тук във връзка с положението в югоизточна Европа, с посещението, което неотдавна маршал Тито направи в Москва и договорът, подписан от г. Молотов и него по тоя случай, на 11 април 1945 год. Този договор потвърди и засили още повече тясната дружба, която съществуваше между двете славянски страни и той съставлява безспорно един твърде важен елемент в бъдещето политическо развитие на Балканите.

 

Мъчнотиите около въпроса за Триест и Истрия привличат също вниманието. Те са временно отстранени, чрез военната спогодба, която бе подписана в Белград между Югославия, от една страна, и Великобритания и Американските Съединени Щати, от друга, и с която спогодба бе установена временна демаркационна линия. Въпросът за владението на тия области е оставен за разрешение от конференцията за мира.

 

Така се представлява новото политическо положение в югоизточна Европа, разгледано последователно и поотделно за всяка държава в тази сфера на класически съперничества и борби, която в миналото е била наситена с деликатни проблеми и опасни противоречия. Днес също така, както видехме от изложените до тук факти, не липсват затруднения, противоречия и спорни въпроси. За някои от тия въпроси още от сега можем да бъдем сигурни, че ще бъдат разрешени сравнително лесно и няма да имат никакви вредни последици. Други са от твърде сложен и деликатен характер, толкова повече, че в тях се преплитат вековни интереси на великите сили. Рано е да се каже днес, през какви перипетии ще мине развитието на тази втора категория въпроси и какви окончателни разрешения ще добият те. Логично е да предвиждаме, че тия решения няма да бъдат лесни и до тях ще се стигне наверно след дълги и мъчителни преговори, но също така има всички основания да се вярва, че, въпреки всички мъчнотии, уреждането на въпросите, за които е дума, можем да се надеваме, че ще може да се осъществи.

 

Прегледът на новото балканско положение, обаче, който направихме до тук, ни позволява да констатираме някои дълбоки промяни от историческо значение и с тенденция да се развият в още по-забележителни форми. Между балканските народи, с някои само още изключения, днес готовността за трайно споразумение и дружба е много по-голяма, от който и да било друг момент досега в тяхната история. Коренното вътрешно политическо преустройстло на тия страни, свързано с отстранението на много фактори на насилие, потисничество и на чужди интриги, внесе същевременно нов дух и в тяхните международни отношения. Така, Ромъния даде и дава всички доказателства, че е решена да върви в новия път, който ѝ налага да поддържа най-приятелски отношения с всички свои съседи, включително, разбира се, и с своите балкански съседи. Няма никакво основание да смятаме, че така, както бъдещето развитие се очертава от обективни и мощни фактори,

 

 

38

 

Ромъния ще се отклони от тая линия и не ще бъде наклонна да участвува в едно широко и трайно балканско споразумение.

 

Албания, от своя страна, както видяхме от изложените погоре сведения, дава основание да вярваме, че се насочва съцо така към едно демократично развитие вътре и към една политика на тясно сближение с другите балкански страни, на първо място с Югославия, с която има най-много общи интереси. Може да се приеме, следователно, като нещо напълно сигурно, че и нова Албания, ако очертаните тенденции продължават да се развиват, ще бъде готова да се присъедини безрезервно към една система на балканско сътрудничсство и траен съюз.

 

Но най-голямата, най-важна и най-дълбока промяна на Балканите е тази, която се извърши и се извършва в вътрешно-политическия живот и в взаимните отношения на южнославянските народи. Събитията от една-две години бележат исторически прелом в това отношение. Югославия се преустрои на начала, които и дават съвършено нов облик, както във вътрешната политика, така и в международната област. Нова и федеративна Югославия е изградена върху идеите за единството, свободата и равноправието на всички нейни народи. Външната ѝ политика се характеризира с един искрен и могъщ стремеж към установяването на тясни връзки, преди всичко със славянските страни. Отечественофронтовска България, от своя страна, скъсвайки решително с грешките, предрасъдаците и авантюрите от миналото, зае твърдо и непоколебимо позиции, които я очертават вътрешно като напълно демократична и свободолюбива страна, а в международно отношение, като горещ привърженик на идеите за братство с всички славянски народи. Още на 5 октомврий 1944 година България и Югославия сключиха познатото споразумение за сътрудничество, което беше от грамадно значение за момента. Те не закъснеха да разменят и временни политически представителства. А една от първите мерки на образуваното на 7 март 1945 година правителство на маршал Тито се изрази в решението му да установи с България редовни дипломатически отношения. На 19 май в София пристигна първият пълномощен министър на Титова Югославия г. Ковачевич и връчи акредитивните си писма. г. Петър Тодоров, който е отдавна в Белград, е връчил също на регентите на Югославия акредитивните си писма. Но не в тия формални и външни прояви, колкото и да са важни те, ние трябва да търсим съществената и историческа промяна. Тя се състои в един дълбок прелом, който се извърши в психиката и съзнанието на южните славяни, всред вихъра на най голямата и найстрашна световна война. Народите на славянския юг, които и в миналото са се стремяли към сближение, без да могат никога да го постигнат, поради редица пречки, днес за пръв път чувствуват, че тази скъпа за тях мечта има сериозни практически изгледи да бъде превърната в жива действителност. Тази тяхна надежда и увереност се основава на два съществени факти. Първият е, че вътрешните условия в югославянските страни никога не са били досега толкова благоприятни за идеята на южнославянското братство и единение, колкото са днес, и никога досега съзнанието за

 

 

39

 

южнославянската общност не е добивало толкова конкретни и устойчиви форми. Вторият крупен факт, който благоприятствува днес южнославянското единение, се определя от голямите международни промяни в Европа, на първо място, от изчезването на германските интриги и насилия, които бяха в миналото една от главните пречки за всяки опит да се установи трайна дружба между славянските народи на Балканите. Пресилено оптимистично и неразумно би било да мислим, че и в двете тези посоки, вътрешно-политическо и международно, не съществуват вече никакви противни тежнения и сили. Няма никакво съмнение, че известни среди в разните южнославянски страни и днес не са се освободили от старата шовинистична отрова и остават все така безнадеждно слепи. Също така възможно и дори вероятно е, в международната политика да се яват фактори, които да сметнат за изгодно да пречат с каквото могат, явно или прикрито, на южнославянското разбирателство. Но едните и другите пречки не изглеждат да са от такова естество и от такива размери, че да провалят този път спасителната идея за обединението и братството на южните славяни, при условие, разбира се, че народните маси в нова Югославия и Отечественофронтовска България, ще останат дълбоко проникнати от тази идея и ще сломят всяки опит да се сее отново между тях семето на раздора, враждата и кървавите братоубийствени борби. Най-голяма е в случая отговорността на политическите водачи. Те всички, в София или Белград, в Загреб или Скопие, в Цетина или Любляна и Сараево, на всякъде трябва днес да дадат доказателства, че имат ясна представа за историческия път на южното славянство, и че съзнават своята голяма отговорност пред днешните и идните поколения. Те не трябва да забравят, че съдбата днес ни предлата шансове, които може-би няма да се повторят и след много десетолетня. Близкото бъдаще ще покаже, дали ние, южните славяни, сме достатъчно порасли за една подобна задача от съдбоносно значение. За сега, обаче, без да се опитваме да пророкуваме, имаме всички основания, ако не настъпят непредвидени мъчнотии, да вярваме непоколебимо, че балканските славяни, въодушевени от идеала за свобода, равноправие, са поели вече решително и безвъзвратно спасителния път към пълното единство и братство, и че с всяки ден ние ще се приближаме все повече до осъществяването на тази най-скъпа южнославянска мечта на днешното време.

 

Същевременно ясно е, че само по този път на южнославянско братство и балканско споразумение Македония може да очаква по-честита съдба. Защото само по тоя път тя може да се радва на свобода и самоопределение. Първата и най-важна гаранция за тази щастлива промяна е нова федеративна Югославия, от която Македония съставлява неделима част, и в което тя се ползува с еднакзи права с другите федерални югославски държави. Друга гаранция е Отечественофронтовска България, която е и ще бъде в тясна братска дружба с нова Югославия, и която по отношение на Македония не желае нищо друго, освен да я вижда свободна, щастлива и благоденствуваща в границите на Титова Югославия. Така,

 

 

40

 

при новите политически промени в Балканите, Македония има сериозни изгледи да стане един от благотворните и здрави елементи на траен мир, на искрено разбирателство между балканските народи, и на първо място, на неразривна дружба между всички южни славяни.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]