Македонска мисъл

кн. 1-2, год. 1, 1945

 

11. ВТОРИЯТ РИЛСКИ КОНГРЕС — 1906 г.  [1]

 

Иван Харизанов

 

 

Общия конгрес наближаваше. По тоя повод още през м. октомврий 1906 г. Яне Сандански свика серските делегати на другарска среща в Мелнишко, в която им съобщи, че по сведения, които имал от София — Матов, Гарванов и Сарафов нямало да се яват на конгреса, понеже, като неправилно избрани, предвиждали, че ще бъдат касирани, и затуй тъкмели на всяка цена да осуетят конгреса. Касаеше се до онуй положение в новия устав, според което никой не може да бъде избран за делегат в общия конгрес, който „в течение на една година не е бил в организационна територия" и понеже нито един от тях не отговаряше на това изискване на устава, то основателно се опасяваха, че ще бъдат касирани. След като обсъдиха положението и очертаха линията на своето поведение, делегатите решиха навреме да заминат за София, и с общи усилия, заедно с другите делегати, които имат същите разбирания, да защитят правата на конгреса.

 

Към края на м. ноемврий те вече беха в София. След тях почнаха да пристигат на групи и останалите делегати. Тук се узна, обаче, че Пере Тошев, който бе пристигнал заедно с Яне от Серско, не бил избран от никоя от околиите на Вардарска Македония, на които той разчиташе. При създадената атмосфера на изборна треска и организационни борби, скромния създател на организацията бе забравен и сега той идеше без мандат в София. Яне държеше много за него. Миналото на Пере и месечното му пребиваване в Серско бе дало възможност за пълното разбирателство помежду им, по всички въпроси, които интересуваха и тоя момент организацията, и затуй Яне държеше на всяка цена да участвува и конгреса. Делегатите, обаче, на Серския окръг бяха вече избрани. Наистина, по силата на статистическите данни, те имаха право на два допълнителни делегати, но по надлежния ред, чрез избора от надлежните околийски комитети и това вече бе сторено. Заедно с овакантеното място на един отказал се делегат на техни места бяха избрани Петър Арсов, Кръстю Българията и Дим. Стефанов. Какво да се прави? Да се замести някой от избраните делегати с Пере Тошев бе лесно — мнозина биха дали най-охотно съгласието си за това, но в случая се явяваше едно формално препятствие, което за строгите блюстители

 

 

1. Извлечение от неиздадената още книга „Я. Сандански и Серчани" от същия автор.

 

 

45

 

на организационния устав беше решающе. Съгласно устава, избирането на делегатите за общия конгрес трябва да става на революционна територия във вътрешността. Но и това препятствие се преодоля. П. Панов, който пристигна с протоколите на окръжния конгрес, бе натоварен да замине, заедно с Пере Тошев през Лъджене за „Куртовските колиби" — каракачанско село, което се намира на самата граница на България и Турция и в оная част на колибите, които се намират в турска територия, с хората от околийския комитет са държали необходимия протокол за избирането на П. Тошев от Разложката околия. По тоя начин буквата на устава бе спазена и П. Тошев се яви като редовен делегат от Серския окръг.

 

Преди още пристигането на всички делегати бяха станали няколко предварителни съвещания, в които серските делегати, начело с Яне, подкрепени от солунските, и част от скопските и задграничното представителство, повдигнаха въпроса за местото на конгреса. Силаейки се на изричния текст на устава, както и на специалното „изявление" на Рилския конгрес, че „изключителните съображения" поради които тогава конгреса трябвало да стане зад граница „важат" само за тогавашния конгрес, без, обаче, да служат за претекст за в бъдеще те настояха сега той да стане в вътрешността. В първите две съвещателни заседания те беха болшинство, на третото, обаче се явиха некои от закъснялите делегати, които най-настоятелно искаха да не бъдат отново разкарвани с връщането им обратно в вътрешността, поради което серските делегати се принудиха да отстъпят, без да става, обаче, гласуване на въпроса, както това искаха другите, понеже, добавяха те, „изявлението" на Рилския конгрес било „неотменяемо" и, следователно, само конгреса с в правото си окончателно да се произнесе по въпроса. При тая уговорка и при общо съгласие, прие се конгреса пак да стане в Рилския монастир.

 

Атмосферата прочее създадена от тия разисквания бе крайно наежена. Единството и сплотеността, която прояви левицата при тия разисквания, както и обстоятелството, че към тях открито се присъединиха Георче Петров и Пере Тошев, както и всички солунски делегати на чело с Ал. Станоев и част от скопските, смутиха силно десницата, която бе вече направила формалния си компромис със Сарафова, с надеждата заедно с него да бият левицата на конгреса. [1] Затуй и те решиха да не се яват на конгреса, като по тоя начин считаха, че ще могат да осуетят неговото събиране. Левицата, обаче, се насочи към Рилския монастир с надеждата, че в последния момент и десницата ще се яви.

 

По пътя, обаче, за Рилския монастир стана едно непредвидено събитие, което действително осуети, конгреса. На 31 декемврий 1906 год. вечерта повечето от делегатите на левицата бяха пристигнали

 

 

1. До тоя момент двете групи на десницата — Матовци и Сарафовци действували независимо една от други дори с известно чувство на ненавист и взаимно съревнувание. Сарафов и Гарванов напр. лично не можеха да се търпят. Опастпнстта, обаче, от „левицата” ги беше сближила и сега те се явиха в конгреса обединени против нея.

 

 

46

 

в с. Кочериново и след като бяха гуляли почти цяла нощ в хотела на Зах. Стоичков, призори на връх Нова година, на групи на групи, кой както се откърти от гуляя, потеглиха за с. Рила. Най-напред пристигат с файтон Яне, Пере Тошев и Алек. Станоев и отседат в кръчмата на Начо Величков. Скоро при тях се стичат и най-близките приятели на Яне, като Иван Лазаров с братята си Христо, Васе и Александър Лазарови, Мих. Даскалов, Чукуров, Щеро Михайлов, Васе Велинов, заедно с дядо Илия Кърчовалията. Пристигат и останалите делегати, и най-подир пристига и Михаил Даев, яхнал на кон, заедно с Мицо Врански и Гошето Врански — четници на Яне, които го придружавали пеша. При най-весело настроение компанията продължи до обед, и след като се нахранили, пак на групи по двама, по трима души, поели пътя по Илинската река за монастира. Даев, Мицо Врански и Гошето били пак най последните. От дългия гуляй Даев бе пиян. Към с. Пастра, местността „Дяволските води”, когато бил изпреварил с стотина крачки другарите си, едно овчарско куче го залаяло и той стрелял по него и го убива. В тоя момент се връщали от лов местните върховисти от с. Рила, Ив. Мечкарски, Бойко Атанасов и Мите Спасич, и след като Ив. Мечкарски познал Даева и като го видел пиян, се нахвърля върху него, сваля го от коня и му взима пушката, която Даев носил праздна [1]. Почнало се боричкане между Даев и тримата ловци. Като пиян, Даев бил безсилен да се защити. Мицо Врански и Гошето, като забелязали боричкането, затичват се към Даев и от 20—30 крачки залегат и почват да стрелят против нападателите, като убиват на место Бойко Атанасов и Мите Спасич, и раняват в ръката Ив. Мечкарски, и заедно с Даев заминават за монастира.

 

Тия убийства дигнаха на крак целата полиция в Дупнишко, която се насочи към Рилския монастир и го блокира. Яне предвиждаше това, и заедно с делегатите, о време се бе изтеглил из постницата на монастира и на втория ден, заедно с другарите си, се прехвърли през границата.

 

Петър поп Арсов бе пристигнал на другия ден в с. Рила и като се научи за станалото, се върна обратно в София.

 

Това заминаване на Яне за вътрешността даде повод на противниците му да считат, че левицата умишлено осуетила конгреса понеже се чувствувала в меншество и обявиха Яне за „отцепник". Хр. Силянов в книгата си поддържа същото [1] — той дори не отбелязва инцидента, който стана причина да се пръснат делегатите.

 

Истината, обаче, бе тая — че левицата действително отиваше на конгрес, и че той се осуети единствено поради инцидента с Даев и мерките, които полицията бе взела за арестуването им. Яне немаше защо да бяга от конгреса. Той знаеше, че в същност другите не искаха конгреса, понеже видните им представители щеха да бъдат касирани по силата на устава. Самото обстоятелство, че ведната с разтурването на Рилския конгрес десницата се събира на „съвещателно събрание", което с взетите решения имаше характер

 

 

1. „Освободителните борби на Македония".

 

 

47

 

на истински конгрес, показваше твърде ясно „преднамерената воля" на десницата да осуети конгреса. Самото обстоятелство, че назоваха конгреса си „съвещателно събрание" показва ясно, че въпроса за болшинството и за самите тех бе съмнителен [1].

 

В своето „съвещателно събрание" станало в Кюстендилско, ведната след разпръсването на Рилския конгрес — съединената опозиция на Матова, Гарванова и Сарафова постави на разглеждане някои от основните въпроси, които вълнуваха организацията по това време, а именно — бъдащата дейност; материална издръжка; организацията и България, и въпросите на управлението, и правилниците, по които взе открито своите становища, които се различаваха от тия на левицата.

 

След неколкодневни разисквания, на 15 януарий 1907 год. събранието излезе с специално изложение, което адресира до „другарите членове на околийските и окръжни комитети", и в което дословно се казваше:

 

 

„Съвещателното събрание намира, че организацията трябва а бъде революционна не само по характер, но и по начин на действие. Еволюционната доктрина, която води към неусетно модернизиране на турския режим, трябва да бъде чужда на организацията, независимо от това, че и нейната територия няма обективни условия, които биха позволили подобна тактика. Пред вид на това положение, организацията възприема културно-икономическата борба само до толкова, до колкото тя подпомата и не е в разрез с нейните непосредствено революционни задачи.

 

Организацията има за първа и главна задача да се подготви в боево отношение. но възможност най-скоро, както материално, така и духовно, за да действува зинаги, когато е необходимо. За тая цел трябва незабавно да се пристъпи към.

 

а) въоръжаване на населението с по-модерно и в достатъчно количество оръжие;

 

б) вкарване във вътрешността необходимите боеви и взривни материали и

 

в) определяне специални инструктори, които да обучават населението в боево изкуство.

 

Организационните действия предполагат:

 

1. Най-активна борба срещу гръцките и сръбски чети, наред с непосредствената отбрана, препоръчват се в борбата всичките възможни репресалии срещу сръбоманското, гръкоманското и гръцко население, и тяхните легални пропаганди, като изгаряне на села, служащи за база на неприятеля, нападението на чужди извън организационната територия села, икономически бойкот и пр.

 

Всички тия действия трябва да почнат повсеместно и незабавно. Те се предприемат със съгласието на респективния окръжен комитет.

 

Както атентатите, така и възстаннята, организацията счита за свои формални действия и ги предприема — първите с изрично разрешение на централния комитет, а вторите — на общия конгрес. Величината и характерът на формалните организационни действия зависят не само от нейната подготовка, но и от момента, който ги е продиктувал.

 

2. Събранието възприема като принцип, че организацията трябва да има своя собствена финансова издръжка. Въпреки добре организираната финансова наредба на организацията, обаче, събранието намира, че последната никога не ще може да се подържа от непосредствените си приходи и за това препоръчва организирането на външна благотворителност, особено тая в България. Организациата

 

 

1. В туй отношение в книгата си Хр. Силянов прави неправилни изчисления. Той счита, че левицата била останала само с 12 делегати от фактически 39 — без да спомене в нея Мишел Герджиков, Георче Петров, Мих. Даев, П. Китанов и одринския делегат Л. Маджаров, като изключва струмските делегати, които бяха също левица. Обстоятелството, че самото изложение на десницата бе подписано само от 12 делегати, част от които подлежаха на касиране, говори, че левицата, далече не е била само от 12 души и, следователно, в меншенство.

 

 

48

 

за сегашните критически минути, когато нейното въоръжение се налага най-скоро, въобще, трябва да усвои началото, че тя може да приема помощи от всякъде, от където бяха и се предложили, но без да лапа в замена никакви ангажименти.

 

3. Събранието намира, че организацията трябва да има към България една приятелска и коректна политика.

 

В своите взаимоотношения към България организацията трябва да бъде особено осторожна, за да не изпадне в поддаване, което може да компрометира нейната самостоятелност, и най-сетне:

 

4. Събранието разгледа изработените от миналия общ конгрес правилници и намира, че те, в голяма стенен, са непрактични и неприложими, и не малко са издействували за сегашната анархия в организацията. Събранието, обаче, се въздържа да укаже тяхните отрицателни страни, а също и да посочи положенията, на които гребва да почива нейното управление. То представлява на окръжните организации, чрез свои конгреси, или писмени разбирателства, сами да се произнесат по тоя въпрос и посочат необходимите, според тях реформи".

 

 

Както вижда читателя в това си изложение, „десницата" каза официално почти всичко, което се бе вече казало в полемиката на П. Пенчев с официалния орган на организацията „Революционен лист". Прочее, и самото изложение бе писано от него. Положението, че организацията е революционна, не само по своя характер, но и по начина на своето действие, че всички други дейности остават на втори план, че „размерите" и „характера" на революционните действия зависят не само от подготовката, но и от „момента", който ги продиктувал, особено отношението на организацията към България, от което могат да се взимат парични средства „без ангажимент" — всичко това, няма съмнение, очертаваше по един най-релефен начин не само различията между двете крила на организацията, но и чисто бунтарския характер на новия сега вече вътрешен върховизъм.

 

По-късно серчани отговориха с достойнство на изложението — на „десницата". Ние обръщаме особено внимание на читателя към тоя исторически документ, който по един най-аргументиран начин устояваше вътрешността от домогванията на новоизникналия „вътрешен върховизъм". То ще ни изясни не само идейната физиономия на оформената вече левица, но и събитията, които последваха.

 

Ето този исторически документ:

 

„Обвиненията, които ни се приписват, че сме се стремили да наложим своето влияние, като сме се ръководили от лични мотиви, са съвършенно несериозни и имат за цел да пръскат заблуждения. Тяхната мисъл, която не можеше да не ни бъде известна, съвсем не бе да се постигне някакво разбиране, а да могат да намерят някаква форма и оправдание за себе си, като припишат нам отцепването от организацията. В същност ние не сме направили никакво отстъпление или изключение от основните наредби на организацията, а сме искали съблюдението на тези именно наредби, като сме защищавали началото на нейната самостоятелност и независимост. Най-главното в същественото в случая е, че те умишлено отбегват да признаят своята преднамереност, да тикнат организацията в ръцете на българското правителстго факт, който нямаха смелостта да признаят открито. Ще рече, че действително е имало принципни различия, между тях и нас, като сме продължавали да стоим на узаконеното от организацията гледище и че следователно никакви „абстракции", „фантастични новаторства" и „личен елемент" в случая не е

 

 

49

 

имало, но че те, следъ като нарушиха организационните принципи, извършиха отцепването и създадоха с това друга не революционна, а българска национална пропаганда.

 

Ако населението на вътрешността, както и другарите имаха понятие за същността на българските стремления и ако предугаждаха замислите у своите пълномощници, те не биха им позволили никога да участвуват от тяхно име на конгреса. Именно за туй те най-старателно и изкусно го заблуждават върху тези въпроси и продължават да си играят и търгуват с неговата съдба и идеалите му.

 

Но това „болшинство” не е изразявало истинската воля на населението, което не може като тях да отива против собствените си интереси. Ясно е, че те се разпореждат на негов гръб след като създават някакви „теории” и „формули” и го приспиват с надежди и очаквания.

 

Най-силния аргумент, сложен в изложението на „болшинството" е грозното обвинение по отношение на нас, че сме били „интернационалисти” и едва ли не солидарни с действията на сръбската и гръцката въоръжена пропаганда. Това не е верно. Това е абсурд оставен само за ефект. Действително в случая има едно различие между тях и нас, което обаче не е в тяхна полза, защото те воюват срещу чужди пропаганди, не като самостоятелна революционна организация, а като друга — като българска пропаганда. В същност различието се състои в прилагането от тях нецелесъобразни методи, като преследват неспособного да съзнае националността си население, вместо да целят центровете, които инспирират и ръководят тия пропаганди.

 

По-нататък в същото изложение, след най-голямо извъртане на фактите, се зачеква вече въпроса за отношението ни към България, прави ни се особен упрек че сме имали умраза към нея, от която според тяхната логика, сме можали в „няколко моменти” да вземаме помощи. Ние не мразиме България, а се противопоставяме на нейната политика, която е в разрез с нашите идеали и интереси, защото в днешния век такивато „помощи” са от съмнително естество.

 

Обаче „болшинството" не е изпустнало из пред вид да „прокламира своята самостоятелност”, макар че никога не ни се обясняват и разграничават връзките им с България, за да се определи догде именно ще се пази самостоятелността на организацията и от къде тя престава да съществува и отгде почват да изпъкват българските интереси. Именно тук вече релефно се очертава революционната им физиономия, умишлено избягват да определят същността на българските интереси, като че ли такива не съществуват и не занимават всецяло тази държава.

 

Последната точка на обвинението на „болшинството" по отношение на нас е въпроса, че ние сме били за една бавна методична и еволюционна културна дейност, като противовес на техния особенно засилен „революционизъм”. Тук ние наистина отхвърляме безогледното „действуване", чийто партизани бяха някогашните „върховнсти", но ще бъдем твърде признателни, ако ни се обясниха причините за това непременно бързане, както и времето, което те са пресметнали като необходимо за извършване на освобождаването.

 

По-фалшиво и несъстоятелно положение от горното да се дава определен срок за разрешение на тия въпроси — от което следвателно може да се заключи, че са допустими всякакви авантюри и безсмислени експерименти — едвали може да се допустне. И тъкмо по този пункт те минават много на бързо, като отхвърлят нуждата от каквито и да било сериозни доводи.

 

До тук се изчерпват формулираните така обвинения към „опозиционната" група и „болшинството” намира за необходимо да реши, неизвестно по кой член от

 

 

50

 

правилника, да се конституира в „съвещателно събрание" и да отправи своите спасителни съвети към вътрешността, не като задължение, а под формата на „мнение”.

 

Така конституиралото се съвещателно събрание в точка II от своето изложение е възприело като принцип, че организацията трябва да има своята финансова издръжка, от която зависи нейната самостоятелност. В същност, с този труд събранието не е допринесло нищо ново, понеже горния принцип е отдавна усвоен и легнал в основите на организацията. Веднага, обаче, във втория пасаж на същата точка II събранието счело за нуждно да опровергае горния усвоен принцип, „защото намира, че организацията никога не ще може да се издържа от собствените си приходи”.

 

Вероятно тук са се смесили няколко логики, които взаимно са се изключили.

 

Още по-знаменателно но своята пародоксалност и невероятност е и най-последното предложение от горната точка II.

 

„Организацията за сегашните критически минути, когато нейното въоражаване се налага най-скоро, въобще, трябва да усвои началото, че тя може да приема помощи от всякъде, от където би ѝ се предложило, но без да дава в замена някакви ангажименти".

 

Веднаж вече събранието възприело едни „принципи" за „самостоятелна издръжка," но като не му стигал този принцип, то побързало да усвои началото, че тя може да приема помощи. Също и тук не ни се обяснява, защо требва да се бърза с въоръжавнето и дали това не предполата едно най-скорошно освобождаване. Причините да се усвои второто начало, че могат да се вземат помощи, са защото трябвало да се бърза, но защо именно трябвало да се бърза и как до сега не са мислили да бързат е неизвестно и непонятно за нас. И понеже организацията никога не могла да се издържа самостоятелно, следвало би, че трябва да се вземат помощи от всякъде, откъдето биха ѝ предложили. Но защо не може да се издържа тя самостоятелно и кому е потребно в такъв случай нейното съществуване, при очевидната ѝ неспособност, като революционна организации, със също такива средства да си създава източници — ние тоже не можем да разберем. Никъде от друга страна не се обяснява в що се състои изключителността на момента, който изисквал бързото търсене на тия чужди помощи и дали това тяхно приемане е само за момента или ще има една безконечност на приемане помощи.

 

Въпросът става съвършенно заплетен, макар „събранието” да го е разрешило твърде просто и лесно; защото или само сегашния момент е наложил приемането на помощи от всякъде или пък организацията съзнава невъзможността за самостоятелното си издържане и тогава няма „моменти", а има едно постоянно търсене и приемане на помощи от където биха и се предложили, като същевременно си запазва революционния етикет, че „не дава в замена никакви ангажименти". Изхода от тая разбърканост „събранието" е намерило в последната фраза, че организацията не дава никакви ангажименти.

 

Доколко това, обаче, може да е верно в действителност, се подразбира от обстоятелството, че и „събранието" е знаело, че требва да се дават ангажименти, щом еднаж се вземат помощи.

 

Ако ли, обаче, са мислили, че тия ангажименти требва да се изразят в нещо веществено, а не в тяхните взаимни отношения, понеже ще вземат постоянни помощи, тъй като не могат никога да се издържат самостоятелно, то естествено е, че и връзките помежду им трябва да се определят от еднакви и тождествени интереси.

 

 

51

 

Но въпреки всичко, те се потрудили да замаскират горните си решения с няколко последующи реда, че трябва да са „осторожни" в отношенията си с България, „за да не накърнят самостоятелността си". А от факта, че те съзнават нуждата да бъдат осторожни в своите „взаимоотношения" е лесно да се разбере, че интересите не са еднакви, щом като е потребно такова предпазване и ограничение на тия интереси.

 

Недоумението, в което могат да ни поставят подобни решения, нарастна толкова повече, че не е определено от самото събрание, какво съдържание се влага в понятието „ангажименти" и в какво конкретно могат да се изразят те.

 

От друга страна за нас е тоже неясно, дали винаги би могло да се спазва туй положение за недаване ангажименти, или постепенно, с течение на времето, убедени, че не могат без помощи, да пристъпят към даване на такива, ръководими от нуждата, да не се прекъсне съществуването на организацията.

 

В случая конституираното събрание, след като е било толкона дееспособно да изработи горните нови принципи и начала, може с пълно право да се нарече самото то за „отцепено" от организацията, която продължава да счита за разумно и нуждно да се ръководи от своите досегашни принципи — за самостоятелно и независимо съществувание.

 

Обаче, не само досегашната практика не е създала такъв прецедент, но най-главно, туй събрание не могло по никой начин да си присвои правото да вземе решения задължителни за вътрешността и то такива, които основно нарушават и изменят принципите на организацията.

 

Прочее, като отблъсваме съвсем неоснователните и с нищо недоказаните обвинения, че представляваме група, преследваща фантастични „новаторства" „утопии" и „абстракции", ние сме убедени, че стоим на реални почва и като истински революционери, се противопоставяме на реакцията и пазим с всички средства принципа за целостта и независимостта на организацията, като изхождаме от едно строго обосновано гледище, а не от смътни и забъркани теории с еластична присиособимост."

 

 

Събитията които последваха след това „съвещателно събрание" са известни. Масово нахлуванне на върховистки и сарафистки чети в районите на левицата, измената на драмския войвода Михаил Даев, които приключиха с убийството на Сарафов, Гарванов и самия Даев и с официалното вече разцепление на революционната организация.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]