Македонска мисъл

кн. 1-2, год. 1, 1945

 

13. НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС В ЮГОСЛАВИЯ В СВЕТЛИНАТА НА НАРОДНООСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА  [1]

 

Маршал Йосиф Броз Тито

 

 

Бих желал тази статия, определена за най-широките народни маси да допринесе за по-лесното разбиране на огромното значение, което има за всички югославски народи, тази борба, която вече деветнадесет месеци водят най-добрите синове на нашите народи. Бих желал всички онези, които се страхуват за своята съдба, които се страхуват пред бъдещето, да разберат, че съществува само един възможен, макар и трънлив път към тяхното по-добро бъдеще, към свободата и равноправието, а това е: днешната народоосвободителна борба, участието в тази борба, в редовете на народоосвободителната войска и в партизанските отряди на Югославия. Никой днес не трябва да се чувствува самотен, да се страхува от разните заплашвания на онези, които в миналото нанесоха толкова много злини на нашия народ и над нашата цяла земя, — те днес нямат право да говорят от името на никого. Братството и бойното единство, които в тази тежка освободителна борба се изковаха от кръвта на най-добрите синове на нашите народи, дават ясна перспектива — свободата и независимостта на нашите народи, наистина ще бъдат извоювани. В Югославия не трябва да има повече национално потисничество и социално експлоатиране.

 

Изглежда, че онова, което днес е ясно на прогресивния човек — антифашист и родолюбец, не само в нашата земя, но и в всички страни в света, където се води борба против фашистките завоеватели от остта, няма никога да стане ясно на старите югославски властодръжци.

 

Първо, че тази война не е като миналата световна империалистическа война, а е отечествена, освободителна война — справедлива война.

 

Второ, че почти в всички поробени страни, а специално в Югославия тази борба против окупатора не водят разни генерали, министри и т. н., а самият народ, без и против желанието на тези генерали, офицери и други господа предатели

 

Трето, че в тази освободителна война участвува и Съетският съюз, който изнеся на своите плещи 90 процента от тази война и че той няма да позволи разни предатели и реакционери да оберат плодовете от гигантската борба, която води, за да могат отново да потискат и да коват планове за друга война.

 

Четвърто, че точно националното потисничество и неравноправие в много страни, помогна на фашистките завоеватели да ги поробят.

 

Пето, че Атлантическата харта не значи разширяване на границите за смятка на други народи, не значи поробване и потисничество на другите народи но трябва да значи свободно самоопределение на народите, — защото в хартата се казва, че след победата

 

 

1. Настоящата статия вземаме в превод от книгата „Борба за освобождението на Югославия” (1941-44 г.), писана преди създаването на демократична, федеративна Югославия.

 

 

54

 

над фашизъма, народите ще могат сами да решат своята съдба

 

До Атлантическата харта се стигна въз основа на горчивия опит от Версайлския мир, който, особено за народите на Югославия, има катастрофални последици. Версайлският мир роди и тази завоевателна фашистко-империалистична война, най-страшната война, която човешката история познава.

 

Ето, това не искат да разберат великосръбските шовинисти, и затова тяхният Дража Михайлович е в сътрудничество, заедно с своите четнически братя, с окупаторите; затова те нито с една думичка не споменават необходимостта от разрешаването на националния въпрос в Югославия, а дори открито заплашват другите народи и кроят планове за разширяване на границите и за великосръбска хегемония. Днешните постъпки на Дража Михайлович с мюсулманите, с хърватите и т. н. разкрива тези тяхни планове.

 

Родена в Корфу, Лондон и Париж, версайлска Югославия стана най-типичната земя на национално потисничество в Европа. Хърватите, словенците и черногорците бяха подчинени народи, неравноправни граждани на Югославия. Македонците, арнаутите и други бяха заробени и подложени на изтребване. Мюсулманските, немските и унгарските малцинства служеха като дребна монета или като инструмент в борбата против хърватите и другите народи в Югославия.

 

Едно незначително по число малцинство от великосръбски хегемости, ненаситно в своята алчност за забогатяване, начело с краля, управлява 22 години Югославия, създаде режима на жандармерията, режима на тъмниците, режима на социалното и национално безправие. На всяко (онеправдано) искане от страна на потиснатите югославски народи за равноправие, тези господа отговаряха: „Ние се борихме на Солунския фронт", „ние освободихме тази земя", „ние проливахме кръвта си на Каймакчалан". Тези господа властодръжци, разни спекуланти, военни богаташи и коруиционери, употребяваха тази дръзка лъжа, осквернявайки по този начин светлите гребове на истинските герои селяни, които загинаха с дълбоката вяра, че дават живота си за щастливото бъдеще на сръбския народ. От друга страна, разни франковци — по-сетнешните усташи и тем подобни, приписваха злодеянията на великосръбската хегемонистична клика, на цялия сръбски народ, създавайки по този начин омраза у хърватите и другите народи към братския сръбски народ. Сръбският народ не само че нямаше нищо общо с тази пакостна политика на своите господари, но и самият той през всичките тези 22 години беше също така експлоатиран и подложен на жандармерийските своеволия, както и останалите народи на Югославия. Нещо повече. Той видя, че е измамен и че стотиците хиляди жертви, които той даде през миналата война, са били напраздни, че плододовете на неговите героични борби си бяха присвоили онези, които през време на войната прекарваха времето си из френските, лондонските, швейцарските заведения и ривиери. Сръбският народ с болка прие обидите и несправедливите обвинения, че е съучастник на своите изверги при националното потисничество над другите народи на Югославия.

 

 

55

 

Националната политика на великосръбската хегемонистическа клика беше:

 

1. Корумпиране на най-реакционните хърватски, словенски, мюсулмански и т. н. елементи, използувайки ги за вътрешно разединение на народите, които се бяха борили за своето равноправие.

 

2. Подкупване върховете на словенската, мюсулманската и джемистската партии и държане, с помощта на тях, в подчинение на хърватския народ. С други думи, това значеше използуване на един народ против друг, това значеше систематично разединение на народите на Югославия, значеше сеене на омраза и задълбочаване на пропастта между братските народи на Югославия. Това значеше разединение, а не обединение на народите в Югославия в една братска равноправна държавна единица.

 

Упоритото и глупаво бърборене на хегемонистическата клика, че сърби, хървати и словенци са само племена на един и същ народ, имаха за цел посърбяването на словенците и хърватите. Югославия беше само маската на това посърбяване, която напълно се свали през време на шестоянуарската военна диктатура на крал Александър и Пера Живкович.

 

Хърватите, като най-силна национална индивидуалност между останалите угнетени народи на Югославия, даваха и най-голем отпор срещу такава великосръбска национална политика. Но, разбира се, че този отпор не можа да даде онези резултати, които очакваше хърватския народ. Първо — защото начело на хърватската селска партия се намираха господа, които намираха разрешението на националния хърватски въпрос в разделянето на властта между тях и великосръбските господа, в разделяне на сфери на влияние. Второ — заради това, че тези хърватски господа канализираха борбата на хърватския народ по направление на борбата против целия сръбски иарод, а не само против великосръбските хегемонисти, коите сееха омраза против сърбите също така, както великосръбските господа я сяха против хърватския народ. Трето — защото тези господа от водачеството на ХСС (б. р. хърватска селска партия) игнорираха разрешаването на националния въпрос на останалите народи, като например словенци, македонци и т. н. По този начин борбата на хърватския народ остана изолирана не само от страна на сръбския народ, но и от останалите народи на Югославия. Останалите потиснати народи на Югославия с право гледаха на тежненията на хърватите като на великохърватска тенденция, като на тенденция да се потискат другите народи, както това правеше и великосръбската хегемонистическа клика. Накрая — затова, защото и великосръбските господа, и господата от ХСС мислеха, че с едно обикновено споразумение за разделянето на властта, ще премахнат от дневния ред националния въпрос за всички останали нареди на Югославия. До какво доведе тази национална политика на югославянските властодръжци? На този въпрос най-ясен отговоо дава катастрофата на Югославия през месец април 1941 година, когато страната беше поробена от фашистките завоеватели на оста.

 

В продължение на 22 години великосръбската хегемонистическа клика се осланяше в своята противонародна политика на

 

 

56

 

онези, които допринесоха за създаването на Версайска Югославия, главно на френската реакция, както и на английската. Но щом като гнилата Версайлска система в Европа даде възможност да се промени равновесието на европейските империалистически сили, в полза на фашистките държави от оста, великосръбската реакционна хегемонистическа клика се ориентира към оста Рим—Берлин, само за да запази своята хегемония и за да държи в подчинение останалите народи на Югославия. Случаите Стоядинович, Евтич, Цветкович и други най-добре потвърждават това.

 

Впрочем, би било неправилно да се обвиняват само тези господа реакционери в такава противонародна политика. Не, по този път вървяха и словенските реакционери, начело с Корошец, Натлачен, Крек и други; по този път вървяха и господата от ХСС, начело с Мачек, Кърневич, Пернар и други; по този път вървяха и реакционерските върхове на разните партии от другите народи на Югославия.

 

Вярна на своите начала, че всяки народ има правото сам да решава съдбата си, комунистическата партия, през цялото време на съществуването на Югославия, беше непрекъснато в борба срещу тази национална политика на великосръбските хегемонисти. Комунистическата партия в Югославия беше най-решително против потисничеството над хървати, словенци, македонци, черногорци, арнаути и други. И точно заради това всичката омраза на великосръбските господа хегемонисти се изсипваше върху нашата комунистическа партия. За това през тези 22 години югославянските тъмници се пълнеха с най-добрите комунистически борци, за това и днес емигрантите в Лондон и техните агенти в страната ни мразят с непреодолима омраза, заради това — защото знаят, че националната свобода и равноправието на народите в Югославия е най-големата пречка за техните егоистични цели, за провеждането на тяхната плячкаджийска и подтисническа политика.

 

Немските и италянските фашисти завоеватели знаяха напълно да използуват националните противоположности във всяка земя, също така и у нас в Югославия; В Чехословашко те с всички сили разпалваха омразата между чехите и словаците, раздухвайки у словашките реакционери тежнението за някаква си независимост и разцепление. Така немските фашисти успяха без борба да разкъсат Чехословакия и да я поробят.

 

В Югославия немските и италянски фашисти жонглираха по най-невероятни начини само да могат по добре да използуват националните различия и да ослабят страната. От една страна взеха под своя защита Павелич и неговата малобройна усташка банда, храниха ги с години и им даваха възможност да организират в Югославия разни атентати на влакове и т. н.; а от друга страна, — в своите вестници и по банкетите хвалеха до небето голямата държавническа „мъдрост" на Стоядинович и на неговите наследници, заради тяхната „мъдра и решителна вътрешна политика". Ту хвалеха сърбите, че имат силна ръка и не отстъпват, че имат право да искат онова, което искат и т. н. Тяхната цел беше да всяка цена да разединят и ослабят страната отвътре и тогава да я заробят.

 

 

57

 

В това фашистките завоеватели успяха. Помогна им и това, че сред всеки народ в Югославия се намериха и достатъчно предатели, които ги подпомогнаха. Фашисткото разрешение на националния въпрос е: да се намери в всяка страна един или няколко квизлинговци, според това, колко националности има, да се създаде марионетно правителство, да се зароби напълно земята икономически и политически, и тогава да се провъзгласи за „свободна" и съюзница в така наречения нов европейски ред.

 

Какво представлява днес Павелич и неговата усташка банда в Хърватско? Нищо друго, освен обикновени агенти на окупатора в поробено Хърватско. Какво представлява днес Недич и компания в Сърбия? Нищо друго, освен агенти на окупатора в поробена Сърбия Какво представлява днес Дража Михайлович и неговите четници в Югославия? Нищо друго, освен агенти и съюзници на окупатора в борбата му против народа. Но всичките тези бандити служат не само като агенти, но и като свирепи кръвници на служба на окупатора, с помоща на които той безмилостно изтребва нашите народи,с помощта на които се старае да държи в робска подчиненост народите на Югославия.

 

От всичко това се вижда ясно, че фашизъмът е най-големия и най-свирепия неприятел на националната свобода и равноправие на всеки народ. От това произлиза, че е нужна борба на живот и смърт с всички онези, които подпомагат завоевателния фашизъм.

 

Днешната народно-освободителна борба и националният въпрос в Югославия са свързани неразривно. Нашата народно-освободителна борба не би била така упорита и така успешна, ако народите на Югославия не виждаха в нея, освен победата над онова, което е било през миналите режими, победа над онези, които угнетяваха и настояват за по-нататъшно потискане народите на Югославия. Названието — народно-освободителна борба — би било само една фраза дори и измама, ако тя не би имала освен общо-славянски смисъл, още и национален смисъл за всяки народ поотделно, т. е. когато тя не би значила освен освобождение на Югославия, същевременно и освобождение на хървати, словенци, сърби, македонци, арнаути, мюсюлмани и т. н., когато народно-освободителната борба не би имала наистина за цел, да донесе свобода, равноправие и братство на всички народи на Югославия. И това е същността на народно-освободителната борба.

 

Днешната народно-освободителна борба не би могла да завърши с победа над окупатора и неговите слуги, ако в тази борба не беше имало народно единство, ако в редовете на народно-освободителната войска и партизанските отреди не участвуваха сърби, хървати, словенци, черногорци, македонци и мюсюлмани. Пълното освобождение на всеки народ поотделно не би могло да се постигне, ако той не беше взел пушката в ръка и не беше участвувал в борбата за общата победа на всички народи на Югославия, над всички неприятели на народа. Главната пречка за такова пълно бойно единство са онези, които гледат назад, които се стремят да възстановят онова старо, което беше до пропадането на Югославия. Това са водачите на разни бивши граждански партии, това е познатата линия:

 

 

58

 

„Чакайте, още не е време!", това е Дража Михайлович и неговите четници, които под паролата „3а краля и за родината", се бият на страната на окупатора, против нашата народно-освоводителна войска и партизанските отреди; това са с една дума всички онези, които са страхуват народа да получи оръжие в ръцете си, защото знаят, че тогава ще бъде вече невъзможно да се осъществят реакционните, ненародни проекти за уреждане на Югославия.

 

Трябва тук да подчертая факта, че в редовете на нашата народно-освободителна войска и партизанските отреди на Югославия, от самото начало до днес, влизат в голямо болшинство сърби, вместо това да бъде обратно. Именно сръбски, черногорски, босненски, лички партизани и бригади, които бяха съставени почти изключително в Сърбия, водиха и днес водят безмилостна борба не само срещу окупатора, но и срещу четниците на Дража Михайлович и останалите неприятели на потиснатите народи. Какво доказва това? Това доказва, че всички народи на Югославия, които в миналото са били потиснати от страна на великосръбските хегемонисти, имат в лицето на сръбския народ свой най-добър и най-последователен съюзник. Сръбският народ даде и все още дава най-голям дял в борбата срещу окупатора и неговите предателски слуги не само като Павелич, Недич, Печанац и като Дража Михайлович и неговите четници, за пълната свобода и независимост на всички югославянски народи. Сръбският народ не желае да се върне снова старо, както това не желаят нито хървати, нито словенци, нито македонци, нито черногорци, нито мюсюлмани. Сръбският народ много добре знае защо се стигна до националната катастрофа, кой е главният виновник, затова се бори той така геройски и презира своите вътрешни предатели. Затова свята длъжност на всички останали югославянски народи, ако не повече, поне наравно със сръбския народ, е да участвуват в тази голяма освободителна война срещу окупатора и всички негови слуги.

 

Знамето на народно-освободителната борба срещу окупатора, което издигна комунистическата партия в Югославия, в 1941 година, е също така знаме на националната свобода и равноправие на всяки народ поотделно. То е същото онова знаме, което комунистическата партия носи неопетнено още от създаването на Югославия, берейки се безмилостно за национална свобода и равноправие на всички наши народи. Никога комунистическата партия не се е отказвала нито ще се откаже от своите принципи, проведени от нашите големи учители и водачи Ленин и Сталин, принцип, че всяки народ има правото на самоопределение до отцепване. Но в същото време, комунистическата партия в Югославия никога няма да позволи и ще се бори против това право да може да бъде използуване от неприятелите на народа и вместо свобода и независимост да донесе на народа средновековен мрак и колониално робство, както е случая с Павеличевата „независима хърватска държава".

 

Комунистическата партия в Югославия и занапред ще се бори за братска, свободна и равноправна общност за всички народа на Югославия. Еднакво ще се бори и срещу великосръбските хегемонисти, които отново заплашват с потисничество другите народи на

 

 

59

 

Югославия, както и против онези, които биха се опитали, за интересите на която и да било империалистическа сила, да сеят раздор и да пречат на братското единство на югославянските народи.

 

Въпросът за Македония, въпросът за Косово и Метохия, въпросът за Черна гора, въпросът за Хърватско, въпросът за Словения, въпросът за Босна и Херцеговина ще се разрешат лесно за общо задоволство на всички, само по тази причина, че ще ги разреши самия народ, а това право всяки народ спечелва с пушка в ръка в тази днешна народно-освободителна война.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]