Македонска мисъл

кн. 1-2, год. 1, 1945

 

18. ЛУКА ИВАНОВ ПОПЛУКОВ (1867—1906 г.).

 

Стефан Аврамов

 

 

Замисля ли се за миналото, за романтичната борба на македонските селяни за свобода и добруване, за идейните зодачи, за местните неуки борци и за безименните героични младежи, за неравната бран с турски низами, авджитабур, башибозук и андарти, сякаш пред екрана повторно прежевявам бурната предилинденска, илинденска и следилинденска епоха, с нейните хубави години на луд възторг, който блещеше в очите на непокорните синове на родината; виждам бродещи, по гори и равнини, по планини и ратлини, засмени четнишки купчини; и миг се очертават стройните внушителни фигури на некоронованите владетели на Енидженското и Караферийските блата Лука Иванов и Апостол-Ениджевардарското слънце; картини след картини се менят бързо; гледам как плава бойната флотиля от бързи лодки на двамата незабравими гондолиери през тръстики и ракити низ блатните канали; каточели някаква завеса се вдига и пред погледа ми блесне приказно красивата идилия на бойните им станове всред блата и мочури; сякаш чувам крякането на гъски и патици, на петли и кокошки в стопанството им край лостовите колиби и с затаен дъх съзерцавам нравствената красота и величие на тия безпримерни жреци на революцията.

 

И миг не мога да забравя с каква идейна чистота и твърдост понасяха маларичната треска всред блатата. Чувството на дълг към поробените, което бликаше като неприсушим извор в сърцата на младежите всред тия четнишки купчини, каточели им даваше чудна сила да устояват срещу тоя невидим враг.

 

Преживелият поне десетина дни всред тия смели мъже, пристъпващи с безпримерна красота и величие към саможертва, борил се наред с тях отчаено с маларичната треска, преследван от хилядници низами и андарти като звяр из блатата, с треперящи трескави ръце да вдига пушка и се брани, само може да разбере всенародната жажда по-скоро да отхвърли ярема на беговете феодали, които живееха като лентяи на гърба на поробената рая.

 

Четнишкото движение в този край, с своята дивна романтика, внесе много радост и свежест в всякидневния живот на народа, както и много детска наивност, но пък осмисли живота и повдигна народностното съзнание.

 

Всред една от най-красивите местности в източните поли на Нидже-планина, е разположен стариният Воден с слънчевите си жилища над самите водопади на реката. Целият град е потънал всред разкошна зелинина, високи явори, овощни градини и черничева култура. Гледан от Нидже-планина, той наподобява великолепна картина. Кристалните води на водопадите лъщат всред зелени губери и му придават особена свежест. Там еленизъмът през XIX век бе заседнал здраво и се стремеше по време на Възраждането на всяка цена да претопи народностното съзнание на воденчани и елинизира този богат край. Воденчани с всички сили се бориха

 

 

87

 

против домогванията на Цариградската патриаршия. Безпримерен ще остане подвига Хаджи Гого, Братя Занешеви и др. граждани, които през 1869 година дадоха цялото си богатство за народното дело. Оттогава се водеше епична борба срещу гръцката пропаганда за запазване народностното съзнание всред селяните във Воденско и Мъгленско.

 

След злополучния край на Илинденското възстание, гръцката пропаганда създаваше голяма грижа на Даме Груев. След като обсъди със своите сътрудници положението вън Воденско, той реши да проучи на самото място, какво може да се направи за запазване позициите на ВМОРО. Той остави част от възстановителната чета над Илинска църква в Бигла-планина, а с останалата част премина опустошените села низ Битолско, Леринско и навлезе в Воденско.

 

И в една ранна пролетна утрин, току що бяха цъвнали орехите, бадемите, наровете и смокините във Воденско, а Мъгленската котловина плувнала всред нежни цветове на ябълки и вишни бе станала млечно-бяла, от лъчезарните струи на дивно Острово до мътно зелените талази на Енидже и от Бистрица до Кожух се понесе сладката утеха и успокоение — Даме пристига.

 

Даме Груев проучи положението в редица срещи с ръководителите на селата във Воденско и Мъгленско и реши да постави начело на Воденския революционен район един от най-способните челници на революционната организация. След дълги разсъждения с Георги Сугарева, той намери за най-подходящ ръководител и организатор Лука Иванов, като му възложи тежката, отговорна задача, да организира Воденския революционен район и да спре напора на андартските чети, нахлули по села и колиби, да еленизират „българогласните елини".

 

По професия Луката беше офицер, по призвание журналист, владееше безукорно руски и немски езици. Със своя буден мироглед и философски разсъждения, със силата на своя проницателен ум, прямота, благородство и стил в борбата, той се беше издигнал над мнозина будни в оная епоха челници. Роден е в гр. Панагюрище през 1867 година, градът на хвъркатия войвода Георги Бенковски. След завършване военното училище в София, служил в българската и руска войска. Неговите отношения с околните бяха естествени, непринудени, демократични, не се налагаше като началство над четниците и селяните, а като техен брат. Обичаше да чете своите беседи по отбраната на района, по освободителните борби на България, по военни въпроси и редица стопански и културно-просветни въпроси, като даваше възможност на четници и селяни да му задават въпроси, а той отговаряше на всяки зададен въпрос с обилни разяснения. Той беше природно надарен човек и когато заговореше, всички насядаха около него и слушаха с пълно внимание. Когато разменяше мисли със селяните по селско-стопански въпроси и им даваше упътвания в работата, той се разнежваше, но, заговореше ли за организационни работи, ставаше строг и изпълнителен без да дава да се подразбере, че той стои много високо над тях. Неговият горд, непримирим дух и плавно слово, се запечатваше в съзнанието

 

 

88

 

на слушателите и всяки бързаше да изпълни дадените нареждания. Между чиличените редици на добилите в редовете на организацията чин войвода, Лука Иванов стърчеше със своите обилни познания в живота, с широката си гъвкава мисъл, богато надарена душа, човечност и военна подготовка. И некоронованият владетел на Енидженското блато, приказният неук войвода Апостол, в дружбата си с Луката се преобрази. Когато Луката говореше, Апостол го съзерцаваше и гълташе неговата реч, чувствуваше неприкрита духовна наслада.

 

Войводата Апостол, това сурово неуко пастирче, в лицето на Луката виждаше единствения човек, който му бе необходим да му обясни неразрешимите от него проблеми за живота, теоретическите задачи които му възлагаше ВМОРО, новите идеи, които прелитаха от Западна Европа и за които често пъти неговите четници водеха дълги, нескончаеми спорове. Полегнал на земята, облакътен на лесната си страна, Апостол слушаше с пълно внимание беседите на Лука и пъхаше през зъби. По цяли дни и нощи Луката пълнеше главата на Апостола. Говореше му за история, даваше му необходимите геоографски понятия, за техника, за военното дело, за законите на всемира, разказваше му с жар за французката революция, за легията на Раковски, за великото дело на Дякон Левски, за безпримерния подвиг на Ботйова, за Бенковси и Черешовото топче, за Хаджи Димитра и Караджата, за Априлското възстание и Оборище. Апостол се възхищаваше като дете и понякога възразяваше: „Сичко арно, ама не са имали биринджи чети като моята и от ония. . .". потупвайки с ръка манлихерата си.

 

Воденският революционен район беше осеян с гнезда на гръцката пропаганда. Пред очите на турската администрация и военната власт се ширеха андартски чети, подържани от агентите на панеленизма, умело прикрити под етикета на „директор на фабрика" или „директор на търговска фирма" във Воден, Бер, Негуш или Съботско. От тия четири пункта „директорите" издаваха смъртни присъди против проявилите се селяни или граждани в редовете на ВМОРО, както върху цяли села, които бяха подлагани на огън и сеч. Турската администрация, давайки преднина на гръцката пропаганда, напълно подържаше девиза „разделян и владей".

 

С пристигането си във Воденско, Лука Иванов мислеше да действува по-меко, без сътресения, да не пролива кръв. Но предателството на гръкоманите в с. Месимер и убийството на двамата му четници, решително му отвориха очите, той промени своята тактика и възприе девиза на Апостола: „Никому прошка, който лесно може да се отказва от род и родина, да служи на патриканата".

 

Той почна да влиза из селата с няколцина четници, а останалите оставаха да охраняват селото. Влезеше ли в някое село, настъпваше народен праздник за селяните. Мало и голямо тичаше да види откритото чело и гордата осанка на войводата. Той пристъпваше ведната към организационна беседа. Със своето пламенно слово, в сбита форма обясняваше правните повели на ВМОРО и изясняваше на селяните това, което изведнъж неможеха да схванат.

 

 

89

 

Той им препрочиташе новия устав на революционната организация, съгласно който всички граждани и селяни, членове на местните организации, имаха право на гласоподаване; обясняваше им, че те имат задължения къмъ организацията, но да не забравят, че имат и права, които трябва свещено да пазят и бранят от посегателства; при всички избори да си отварят очите и да избират не роднини и приятели, а само тия, които могат и желаят доброволно и безвъзмездно да служат на народа. Тия беседи с поробената рая възродиха местните революционни комитети. И с пълно право революционните работници във Воденско смятаха своя челник като слезъл от Олимп, неговата дума за тях беше свещен завет, който трябваше да се изпълнява.

 

Под непрестанния напор на гръцкия владика в Кароферия, който изпращаше андарти из селата, няколко села „българогласни елини" пред страшния гнев на владиката и андартите изпаднали в ужас от терора на „Христовите войници", отметнали се от екзархията и преминали към патриаршията, като признавали на своя „варварски" македонски език, че са чистокръвни „елини". Но по това време Воденско не било организирано и андартите, т. е. „Христовите войници" на гръцкия владика, можели да вилнеят и да заставят македонците да твърдят, че са гърци и че са заблудени овци на патриаршията. Но вярата на селяните — ратаи в Луката беше голяма. Скоро след неговото пристигане в няколко села „българогласните елини" се отметнаха от патриаршията, заявиха твърдо, че са македонци от деди и прадеди, отказвайки да плащат владичина на патриаршията.

 

Гръцкият владика в Караферия (Бер) не можел да понесе тоя революционен акт на осъзналите се „негови пасоми", ведната решил да пристъпи към действие и да наложи строги санкции на непокорната рая.

 

И селяните от селата Мориново, Лековищица и Янчища получили писма с дата 7 февруари 1906 година, в които се казва:

 

„Научихме се, братя, че сте били заставени от българските разбойници да се откажете от своята вяра и народност. Освен това ви насилвали да правите протести пред Европейските консули срещу „Христовите войници на вярата", като ги лъжете, че те ви преследват. Отворете си очите и прогледнете; такива протести не правете. Непослушните ще накажа; ще бъдат избити, като жените и децата им не ще бъдат пощадени; на парчета ще разкъсаме телата им. Който не е с нас, с против нас, и ще го убиваме. Надявам се да бъдете послушни и ме разберете добре. Ваш брат по вяра: Коста Акритас".

 

Тия писма били предадени от местните комитети на войводата Лука, който препратил едно от тях до Балканския комитет в Лондон, за да блесне на яве велико-гръцкия манталитет.

 

Луката взима бързи мерки. Редица безсънни февруарски нощи той скита низ югозападния край на Енидженского блато, придружен от Дилбер Апостол, да бранят селяните ратаи от пристъпа на андартите.

 

 

90

 

На 9 март 1906 г. той получава съобщение за появяването на андарската чета в една от колибите на блатото, която се прикривала между тръстиката и ракитата. Той взема бързи мерки за защита, давайки нареждания на местните комитети да следят движението на андартите и го държат в течение.

 

На 10 март андарската чета на Акритас влезла в Мориново, група маскирани андарти отишли в къщата на председателя на местния комитет на ВМОРО. Веднага селската милиция се вдига и тревога и двадесетина милиционери открили пушечен огън срещу андартите. Сражението продължава половин час, пристигат милиционери и от съседните села, андартите избягали, като оставили петтима убити.

 

Зачули гърмежите откъм Мориново, Лука и четниците се качват на лодките и с бърз устрем гребците изкарват на суша. През гьолища и трапища, четата пристига в Мориново, въоръжени селяни поздравлязат войводата и му съобщават за разбиването и изгонването на андартите. Наскоро пристига турска потера, четата се отдръпва, селяните отиват по къщите си и прикриват оръжието, като съобщават на командуващия офицер, че в селото се срещнали андарската чете на капитан Акритас с четата на капитан Лука и се били помежду си.

 

Толстоистът Лука Иванов посрещаше с възмущение възприетата система на андарските чети, опожаряването на цяли екзархийски села и избиването на мирното население. В разстояние на една година във Воденско бяха опожарени изцяло петнадесет села. Той се намираше на кръстопът: не можеше да понася жестоките наказателни санкции на андартите и да гледа как те избиват жени и деца: той не искаше да почне противоударна кампания срещу отявлените гръкомански села, за да не наруши становището на ВМОРО, която, за да печели симпатии всред общественото мнение на Запад, забраняваше палежите на гръкомански села — ятаци на андартите. След изживяване на голяма душевна борба, той взема твърдото решение да понесе лично отговорността за своите действия пред ВМОРО и да бъде наказан, но да спре нашествието на андартите и палежите по селата. Дълго време той отлага от ден на ден това свое решение. В неговият душевен мир настъпи пълно раздвояване — хуманистът отричаше акта на отмъщението и се ужасяваше от погромите, ала в неговото подсъзнание говореше челникът на революционния район и той слушаше един вътрешен глас, който говореше с възмущение: „Защо оставяш да бъдат избивани невинни жени и деца и жилищата им изгаряни? До кога ще търпиш това? Нали си защитник на поробените?"

 

По цяли денонощия този благородник не спеше, покой не намираше. Той диреше начин и средства да спре безспирния напор на гръцката пропаганда: той требваше да оправдае доверието на политическия челник на революционната организация. След наказанието на някой предател, той се отделяше насаме и изживяваше с часове и дни в съзерцание и мисъл за наложената тежка присъда, докато се убеди, че не са останали други пътища за запазване позициите на ВМОРО.

 

 

91

 

Лука Иванов следеше будно всяка проява и всяка стъпка на андартите. но не посягаше на ятаците им.

 

Но чашата на търпението се преле.

 

И изведнаж настъпи пълен обрат в неговия начин на действие.

 

Той виждаше, че нищо не е в състояние да спре бруталния пристъп на андартите и реши със същата мерка да мери срещу тяхните укриватели, за да пресече терора им.

 

Око за око, зъб за зъб, — заявяваше вече Лук. — Стига сме търпели. Трябва да дадем на андартите и укривателите им да разберат, че ще ги бием с гяхните камъни по главата. На змията главата трябва да смажем.

 

По това време към Воденската чета се присъединява, с пушка в ръка, смелият американски кореспондент и революционер Алберт Сониксен, с когото Лука се бе запознал преди година чрез Дамян Груева и бяха станали добри приятели. По повод на това душевно раздвояване на Лука, Сониксен и своя труд „Изповедта на един македонски четник" пише:

 

 

    Тодор беше също замислен. Една вечер тръгнахме да се разхождаме. Подозирах, че буйни мисли го бяха обхванали.

 

    Лука, каза Тодор с низък глас, — е много замислен. Желал бих да му говориш. Ти имаш влияние върху него. Аз не смея да говоря по този въпрос преди да ми заговори той.

 

    Не познавам добре положението, за да съдя, — отговорих аз, на всяки случаи, теоритически аз не мога да одобря репресалии върху хора, които не са преко виновни. Нали знаете, че не можем да се доберем до самите андарти. В миг Тодор ме изгледа.

 

    Не ме разбираш, — отговори той. И аз мисля като тебе. Палежът на къщите на невоюващи, дори никой да не бъде убит, не е по вкуса ми. Това не е борба, да оставим това на гърците и башибозука.

 

    През същия ден по този въпрос говорих с Лука. Той почувствува облекчение, че пръв зачекнах болния въпрос.

 

    Да, каза той ядосан, — мисля да направа нещо. Акритас и неговите главорези се крият из мочурите на гръкоманското село Ниси. Те се крият и папура и самият дявол не може да ги намери. От Ниси вземат провизии и водачи. Ако изгорим селото, те ще избягат оттам. Само тогава, може би, ще ги срещнем и полето, на открито сражение. Ако не мога да изловя тези влечуги, най-малко ще изгоря тяхното змийско гнездо.

 

    А на другия ден, — възразих аз, — всички европейски вестници ще разтръбят преувеличено случката, ще кажат, че имало убити жени и деца. Доброто мнение на Европа за Вас ще бъде изгубено; ще кажат: всички са еднакви — и гърци, и турци, и македонци. Аз бях готов да говоря още, но Лука ме прекъсна с усмивка, една добросърдечна усмивка, на която бях свикнал от няколко дни.

 

    Вие сте забавен, — каза той, — напълно достоен за вашия писател Марк Твен. Като разбивате старите традиции и едновременно ги защищавате с открито лице, струва ми се, това е чисто американски хумор. Но бъдете сериозен, драги приятелю, вие не

 

 

92

 

говорите сега с Тодора. И вие и аз сме журналисти и все знаеме по нещо от задкулисните интриги на европейската преса. Мнозина в Европа се колебаят, къде да ни поставят: при революционерите ли, или при разбойниците-плячкаджии. Но всичко това не ме въздържа ; аз се колебая пред неприятния акт, или по-право предпочитам да се боря с виновни хора. Ако можеш да ми кажеш, как да се добера до гръцкия владика, няма да изгоря никое село.

 

    Луката се отвръщаваше от жестокостите не по-малко от мене. Накрая той каза:

 

    Добре, няма да започнем първи, но нападнат ли някое наше село, ще дойде нашият ред.

 

 

*  *  *

 

Акритас почва своето настъпление още през същата нощ. Луката е в бойна готовност с цялата си чета. В района на Апостол андартите почват палежи. Голями стълбове от чер дим и искри хвърчат в небосвода. Една лодка пристига в стана на Лука и пратеникът на Апостол иска в помощ десетина четници. Андартите запалили две къщи. но, подгонени от смелия Апостол, те се отправили по посока на Ниси, а приказният гондолиер бил вече по дирята им.

 

Това нападение и палежи на андартите заставя Лука Иванов да не води по-нататъшни спорове за мнението на Европа. В ранни зори той оставя няколцина четници да бранят поста и с двадесет и пет четници отправя лодките низ блатото и застига лодките на Апостол.

 

При тази среща те взеха единодушно решение да запалят бойните складове на андартите в Ниси. След дълго плаване низ блатото, привечер бойната флотилия на двамата гондолиери в бойно настроение приближи Ниси. Приготвеният план се туря в изпълнение. Лодките спират на брега, всяка група получи своята задача в предстоящата борба и ведната всички се пръснаха в разни направления да обхванат цялото село. Апостол с една група се отправи към горната часг на селото, а Лука — към долната част. Когато всички групи заеха своите места, три залпа от манлихери дадоха сигнал за бързо нападение.

 

Вмиг огнени пламъци обхванаха селото от четирите страни, гориха всичките му къщи. В някои от складове почнаха да се пукат взривни вещес гва. Запален беше складът на Акритас. Последва страшен взрив. Пламтящи огнени езици и чер дим плъзна на високо и обхвана околността. Наказателната санкция в Ниси бе напълно сполучлива.

 

Пристигна турска войска от съседните села, всички четници, без никаква жертва, наскачаха в лодките и бойната флотилия навлезе всред каналите низ папура, пътува цяла нощ и в ранни зори пристигна в своя стан.

 

Лука Иванов водеше безспирна борба на два фронта. След неговото влизане в Месимер, по молба на самите селяни, двамата куриери, които изпращат четата до съседното село, били намерени заклани като ярета. На единия труп селяните намерили писмо с

 

 

93

 

печата на гръцката митрополия, което отнесли на войводата. В това писмо било написано:

 

„Такава е участта на ония, които предават Св. Православна църква на схизматика Лука. Опомнете се! Разбойникът Лука, когато влезе в вашите къщи миналата нощ, окото на светата църква бдеше около вас".

 

При това положение Лука Иванов безрезервно пое хвърлената му ръкавица. Той вече реши да се справи с андартите, без да избира средствата за борба, а на всяко нападение на екзархийско село, да извършва две-три нападения върху гъркомански села, отдали се в услуга на андартите.

 

Все пак, той влизаше в непосредствени връзки съ гъркомани, говореше им обширно и ги убеждаваше да скъсат завинаги с патриаршията, будно да пазят своя роден език, да бдят на своя пост и ведната да предупреждават, ако влезе в селото им андартска чета. Той беше навсякъде, влизаше в най-опасните гъркомански села, където винаги можеше да бъде предаден на турската власт.

 

Безпримерни са революционните прояви на Лука Иванов в Мъгленско при срещите му с помаците. Той се стремеше да изкорени религиозния фанатизъм всред тях и да им внуши, че те са македонци и говорят на своя майчин език; че новата вяра, която са възприели принудително с огън и меч, ги е заслепила да излизат против своите родни братя; обясняваше им как е станало тяхното помохамеданчване през XVI. и XVII. векове, влизаше в приятелски връзки с тях, като подпомагаше някои, за да не му пречат в революционната дейност. Неговият хуманитарен поглед действуваше като мълния върху душевния мир на помаците, които в неговото лице виждаха истински благородник и го вярваха.

 

Той влезе в приятелски връзки с някои от беговете-феодали, с единствената мисъл да може да подобри в социално отношение ратаите по бегските чифлици, от една страна, и от друга защото от опит знаеше че, в присътствието на беговете из селата, нито редовни турски войски или башибозук, нито андартска чети можеха да вилнеят из селата и да измъчват селяните. При това, някои от по-издигнатите бегове бяха искрени привърженици на младотурското движение и бяха се освободили от религиозния фанатизъм, поради което личното му приятелство и добри връзки с тях донасяше само добро на селяните-ратаи и изполичари. Той настояваше пред беговете-феодали за увеличаване годишната плата на момците-ратаи и тяхните семейства, искаше от тях добро държане спрямо работещите в тяхните чифлици, както и облекчения на селяните-изполичари.

 

Влизайки из селата Лука се срещаше с мнозина турци-занаятчии, пръснати из селата, населени с македонци, посвещаваше ги в истинските цели и задачи на революционната организация и искаше от тях да живеят добре с българите и от нищо да не се боят, щом като не стават ухо и око на турската администрация и гръцките владици. В с. Месимер един турчин ковач влезе в квартирата на Лука и мед обикновенните поздрави, му казва: „Добое дошел, бай Лука. Когато дойдеш в нашето село Бог ме прави глух и сляп", а той благодушно му отговаря: „Това показва майсторе, че

 

 

94

 

Бог те закриля и обича и иска да живееш много години". Турчинът, естествено, схваща много добре съветите на Лука и се стреми да бъде полезен на делото, но не и да му пречи.

 

Така Лука Иванов в своята революционна дейност, вървеше трезво по избрания от Гоце и Даме път борба за политически и социални права на потиснатите народи в Отоманската империя.

 

През пролетта на 1906 година Лука Иванов дава среща на Апостол Ениджевардарски във влашките колиби над село Оборско — Мъгленията. По това време във влашките колиби била прикрита четата на андарта Коста Акритас, състояща се от 200 андарти. Андартите били предупредени от власите-овчари, че ще пристигне Лука Иванов. Предателите власи-гръкомани, посрещат Лука и четниците му, настаняват ги на квартири и държат връзка с андартите.

 

Когато всички четници заспали пръв сън, водени от предателите, андартите направили засади около колибите, като нарочна група андарти напада колибата, в която нощувал Лука с няколцина четници. Външната охрана не усетила предателското дело и навлизането на андартите. С няколко залпа другарите на Лука били избити, а Лука тежко ранен. Останалите четници, щом чули гърмежите, ведната се притекли на помощ. В ожесточено сражение между дебнещите се неприятели, паднал убит Коста Акритас и мнозина андарти, а останалите се пръснали като пилци из планината.

 

Лука Иванов прекарал няколко часа в пълно безсъзнание и издъхнал с убеждението, че е ранен от турска войска.

 

*  *  *

 

И вмиг над Воден и Мъглен падна чер покров и обхвана майката-земя. Ратаите по чифлиците и колибарите из планината горко заридаха, а моми и ергени из ниви и ливади запяха тъжната песен на незнаен народен поет, за падналия от предателска ръка челен бранник.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]