Македонска мисъл

кн. 3-4, год. 1, 1945

 

12. ЗА ГРЪЦКИТЕ ПРЕТЕНЦИИ

 

Дим. Я.

 

 

Краят на втората световна война събуди в цялото изстрадало човечество справедливата надежда за честито бъдеще на всеки един народ. Заедно с това, обаче, се събудиха в някой народи, поточно казано, в шовинистичните клики, които им са се наложили като ръководители, апетити, които, те и по-рано едва смогваха да скрият, но сега смятат, че е време да ги прокламират на всеслушание. Точно такъв е случаят с гръцките монархисти, които написаха през последните няколко месеца купища съчинения, в които гръцките претенции и намерения, особенно спрямо двата северни съседа на Гърция: Югославия и България, са изказани съвсем ясно и недвусмислено. Необходимо е, както за македонската емиграция в България, така и за българското общество, да познава тия претенции и намерения, не само за да вземе правилно становище по тях, но и за да разбере чудовищно жестокото отношение на официалните гръцки власти спрямо българското и македонското население в северните гръцки провинции, в Егейска Македония и Бяломорска Тракия. Тук ще разгледаме две от тия книги, които са характерни в това отношение.

 

Конст. П. Христополус, професор в Солунския университет, е написал и издал в Солун преди ряколко месеца един обемист и луксозно напечатан труд върху „Гръцката проблема". Книгата има и мото, много хубаво евангелско мото: „ще познаете истината и истината ще ви освободи" (от Йоанна, 8, 32). В съчинението на Христопулос се намира, за съжаление, всичко друго, но не и истината. Но така си е, човек претендира обикновено, че притежава тъкмо тия качества, които в същност му липсват.

 

В предговора Хрисгопулос изтъква, че книгата има за задача да разкритикува между другото принципите на Гръцката комунистическа партия по отношение на гръцките национални претенции. Тая гръцка партия била против териториални искания на север, а за създаване на Балкансси съюз (стр. 8). Това нещо не се харесва на автора на книгата, който малко по-нататък бърза да заяви: „Гръцкият народ не желае и не търси да пороби никого. И малкото чужди елементи, които има в своята страна, иска да изпъди, доколкото те се проявиха като предатели. Той не иска да пороби чужди народи" (стр. 13). На следната стр. 14 Христопулос продължава. „Но за да развие всички духовни способности, за да закъргли своята национална личност, той се нуждае не само от един справедлив икономически режим, не само от външни и вътрешни свободи, а наравно с тях и може и би много повече от тях той се нуждае от достатъчни производствени сили, от една елементарна материална основа и от една елементарна сигурност. Тази е основната гръцка проблема. . . Всички наши нещастия се дължат главно на нашата сиромашия."

 

В глава трета „Земя и вода" (стр. 15 до 25) Христопулос се мъчи да обоснове тая своя мисъл, като изтъква колко малко е обработваната земя в Гърция, като взима, на 1946 г., данни от голямата

 

 

177

 

гръцка енциклопедия от 1933 г., когато обработваната земя е била с около 20 % по-малко, отколкото на 1940 г., последната нормална година за гръцкото земеделие. Ние не вярваме г-н професорът от Солунския университет да е нямал по-нови статистически данни. На нас случайно ни е под ръка гръцкият статистически годишник за 1936 г. и в него намираме, че на 1933 г. обработваемата земя в Гърция е възлизала на 20,810,898 декара, на 1934 г. тя е възлизала вече на 21,444,947 декара, а на 1935 г. — на 21,909,500 декара, като е продължила да се покачва и след това. При това авторът не си задава нито за момент въпроса, защо в Гърция и особено в новоприсъединените гръцки земи има толкова много пустеещи земи. Тъкмо по тоя въпрос в кн. 1 —9 на „Македонска мисъл" се появи една любопитна статия от Димитър Атанасов върху пустеещите земи в Македония, от която узнаваме, че в Македония под гръцка пласт пустеят 3,900,000 декара земя! Пустеят, защото бяха изгонени тия, които знаеха да я уползотворяват, тъй както Христопулос предлага да се гонят хората и сега, тъй както те се гонят и сега, може би по негови указания.

 

Какво трябва да притежава Гърция, за да не е бедна? — Авторът ни дава своя отговор на стр. 31: „Естествени и органически граници за разделяне на гръцкия народ от северните му съседи трябва да бъдат водоразделите на реките Марица, Места, Струма, Вардар и Шкумби, от които първите четири се вливат в гръцкото от векове Егейско море, а последната — в Адриатическо море. . . Колко много естествени са тия северни граници на елинизма се доказва и от факта, че те съвпадат почти не само с границите на нашата сигурност, но и с историко-етнологическите и племенни наши граници на север. . ."

 

Христопулос се сеща, обаче, че и най-незапознатият с балканските въпроси ще сметне за безгранично нахалство Гърция да иска цяла Тракия до Стара-планика и Македония до Шар и затова на следната страница 32 добавя: „Ако днешното международно положение бъде за нас толкова благоприятно, колкото бе след първата световна война за други народи, които станаха големи държави, при все че техните права не бяха по-силни от нашите, ние ще можем да поставим така гръцкия въпрос, че нашите претенции да обемат почти цялото пространство, което се простира на юг от линията Стара-планина — Рила — Шар — р. Шкумби, като изселим от там онова население, което е изгубило съвършено гръцкото съзнание. Но нашите ревандикации, колкото и да са основателни и оправдателни, ще се натъкнат на съпротивата не само на нашите съседи, но и на международното положение. Но ние не трябва да дойдем до такива противоречия с нашите съседи, че да се създадат пропасти без мостове между нас и се посее семето на бъдещи войни, нито пък ще трябва да пренебрегваме неблагоприятното за нашите справедливи искания международно положение, ако искаме да стигнем до благоприятни за нашия народ резултати. Поради тия съображения ние ще трябва да сме готови за едни минимум ревандикации, който да се съгласува с нашата икономика и нашата сигурност . . . (стр 33). Един такъв минимум трябва да

 

 

178

 

обхване почти целия планински масив на Родопите и Пирина с долините на Арда и Места и по-голямата част от басейна на Струма до линията южно от Дупница и Кюстендил. На запад тая минимална ревандикирана от нас линия не трябва да слиза от максималната ревандикационна линия, сиреч от северните течения на Вардар и Шкумби, която линия мицава малко пò на север от Скопие и Елбасан... Тая минимална линия на север, която с долното течение на Марица към изток ще включи в утрешна Гърция Западна Тракия с почти целите Родопи, цяла Македония и целия Епир до техните естествени граници, съставя единствените поносими граници за нашата страна, между Стара-планина — Шар от една страна и Олимп и Пинд от друга страна, които заедно с морето дават на Гърция сигурни перспективи за сигурността ѝ и стопанството ѝ. Ако днес не получим тая линия, съвсем сигурно е, че рано или късно ще се бием с оръжие или с мирни средства, за да се запазим като народ южно от линията Олимп — Пинд."

 

В глава VII Христопулос разглежда възраженията, които биха могли да бъдат повдигнати против така наречената минимална линия за ревандикиране. Той предвижда, че ще бъдат представени етнографски доводи и затова бърза предварително да ги омаловажи, като заявява (стр. 35): „Освен това до 1912 г. голяма част от Северна Македония и Северна Тракия (Източна Румелия) се населяваха от турци, които по това време избягаха в Турция и заеха изпразднените там гръцки земи. Справедливо ще е изкоренените от прадедовите си огнища гърци да заемат опразднените от турците земи, върху които се нахвърлиха други народи, които не са изгубили нито педя национална земя, нито пък страдат от нашата ужасна теснота на земя, от която винаги е страдал гръцкият народ, днес повече от всякога."

 

След това Христопу.тос бърза да обясни, че дори и да има инородно население в земите, за които претендира Гърция, то тоя тоя въпрос лесно ще може да се уреди (стр. 36): „Но за да не се яви нито следа от насилие от страна на гръцката власт срещу населението на най-северните части на посочените географски единици (т. е. Тракия, Македония и Епир), ще трябва живущите на тая територия негръцки народи да се изселят на север при техните сънародници. Ще стане, следователно, това, което, казват, ще стане с прусаците и което стана с гърците в Мала-Азия и Източна Тракия, които живееха там не от няколко десетилетия и столетия, но от хиляди години. Само чрез едно такова разграничаване на различните иародности и езикови групи ще може да се осъществи разбирателство между народите на нашия полуостров. Българите и сърбите разполагат с голями и плодородни места, гдето ще могат да заселят своите сънародници от земите, отстъпени на Гърция."

 

Авторът на разглежданото съчинение предвижда, че гръцките претенции за югославски територии ще срещнат известна трудност и затова бърза да възкликне (стр. 38): „Но трябва ли от тая война, която водихме заедно с Югославия, тя да излезне засилена и уголемена, а ние опропастени?". Христопулос намира, че разрешението на въпроса е в същност много лесно (стр. 39): „След като Югославия

 

 

179

 

получи Банат, Истрия и други земи, може да засели там своите сънародници от Македония . . , защото целият басейн на Вардар е органична част от Македония, а цяла Македония е съставна част на гръцкото тяло".

 

Като пише всичко това, Христопулос забравя, или пък се прави, че не знае много неща, на първо място, че Югославая ще получи Истрия и други някои земи, защото са населени предимно от югославските народи, а не защото в тях живеят някакви инородци, които, като бъдат изселени, ще се отвори място за „сънародниците от Македония". От всичко, което се съдържа в процитирания пасаж, само едно е вярно: че целият басейн на Вардар е органична част от Македония.

 

Христопулос схваща много добре, че това, което той разправя, не е нищо друго освен съживяване на някогашната гръцка „мегали идеа" и затова намира за нуждно да каже няколко думи в нейна защита. Той намира, че тя е била спасителна за гръцкия народ и затова се очудва, как е могла Гръцката комунистическа партая да се обяви против тая идея. Изглежда, че уважаваният солунски професор е забравил съвсем новата гръцка история, забравил е страшната гръцка малоазийска катастрофа от 1922 г., която се дължи изключително на опита да се проведе „мегали идеа"-та.

 

Именно в връзка с противопоставянето на гръцката комунистическа партия на мегали-идеа-та авторът посвещава стр. 59 до 104 на критика на комунизма в Гърция. Тя започна с критика на „Историята на Гръцката комунистическа партия", издадена на 1939 г. от Нико Захаридис в Корфу. Направена е обстойна критика на твърдението на Захаридис, че Гърция е една земеделско-индустриална страна. Цялата тая критика е в същност едно праздно словоборство.

 

Заключението (стр. 107—123) се занимава пак главно с комунизма и гръцката мегали идеа, като чисто по византийски авторът се мъчи да докаже, че тия гърци, които вършат такъв комунизъм, са в същност троцкисти"!

 

Между адептите на гръцката „мегали идеа" има и по-умерени. Интересно е да знаем и тяхните възгледи за утрешна Гърция. Един от тях е С. Калойеропулос-Стратис, професор по международно право при висшето училище за финансови и търговски науки и при висшето училище за политически науки „Пандион" в Атина, който публикува преди няколко месеца в Атина един труд върху „Нашите национални ревандикации". Интересно е, преди всичко, разпределението на съдържанието на тая книга. В първата част се разглеждат „Началата, на които се основават нашите народни ревандикации"; втората част разглежда „Началото на самоопределението на народите". Тук именно са разгледат въпросите за Северен Епир, Додеканеза и Кипър. С това авторът мълком признава, че на север от гръцко-българската и гръцко-югославската граница не могат да се търсят гърци и гръцки национални права. Това е все пак забележително, тъй като за голяма част от гръцките шовинисти до Стара-планина и Шар на север живеят едва ли не изключително гърци. Но и на Калойеропулос-Стратис се е видяло странно, как може победителката Гърция да не претендира

 

 

180

 

за български територии; той е добър юрист и е намерил и формата, под която биха могли да се представят тия претенции: ще се обосноват на „началото на сигурността на границите". Това е заглавието на третата част на книгата, която на стр. 52—54 започва с разглеждането на „гръцко-сръбските граници".

 

„Последните военни събития, заявява Калойеропулос-Стратис, показаха дефектността на гръцко-сръбската граница от гледище на гръцката сигурност и ненакърнимост. Германските войски навлезоха в южната част на сръбско-българската граница, без да увредят съществено и единствено общата отбрана на Югославия, през Гевгели откъснаха Македония и Тракия и така разделиха Гърция на две, като превърнаха в безполезни укрепителните работи и съпротивата на гръцко-българската граница. Това допринесе за капитулирането на Гърция и за преустановяването на всяка съпротива на Балканите, в вреда на съюзническите народи и особено на Югославия."

 

„Ревизията на гръцко сръбската граница, абсолютно необходима за сигурността на Гърция и по-общо за Балканите, не може да се схване като искане, насочено против приятелска и съюзническа Югославия. В всеки случай налага се да се справим с тая евентуалност при условие, че Югославия ще признае приятелско разискване по тоя въпрос, или че следвоенното преустройство на Балканите ще направи необходимо взимането на тая мярка.

 

Интересите на Югославия изискват, щото гръцко-сръбската граница да стане сигурна, така че нападението откъм юг да не се смята в бъдеще лесна операция, която ще може да докара падането на Гърция в вреда на югославската териториална цялост. Освен това Сърбия, която има доста обширни граници, не е в положение да разполага на юг с достатъчно сили за ефикасната защита на южната граница. Най-после, засилването на гръцко-сръбската граница ще отстрани едно нападение срещу южните граници на Сърбия, защото ще се смята като операция с много съмнителен изход".

 

„Едновременно с това, за Гърция новата гръцко-сръбска линия ще има безкрайни преимущества, а особено 1) ще се осигури по задоволителен начин Централна Македония и ще се избегне евентуално гилотинирането на Гърция в момента, когато за една обединена и могъща Югославия нахлуването от гърба няма да има същото ефикасно значение, както за Гърция. 2; Новата поправка на границата ще създаде атмосфера на по-голямо доверие между двете държави, защото ще премахне от известни неспокойни мозъци сърбофобията, и наопаки, ще отстрани от известни сръбски шовинисти мечтата за Солун. Не е позволено никак да се оспорват приятелските чувства на сръбския народ; за нещастие, обаче, понякога народите се увличат от техните правителства в политика, противна тяхните чувства и интереси. Това рискуваше да се случи в настоящата война, когато сръбската войска за малко щеше да отиде на противния лагер на съюзниците с вземането на Солун като компенсация и 3) Новата линия ще осигури териториалната цялост на Гърция и ще облегчи до голяма степен сръбската отбрана

 

 

181

 

против нашественика, независимо от всяка друга балканска организация на сигурността."

 

„Присъединяването на Северен Епир към Гърция по необходимост отмества на север гръцко-сръбската граница, за да се постигне нейното изравняване и да се осигурят военни присмущества. Така нашата гранична линия южно от Охрид и северно от Преспа ще следва via Egnatia северозападно от Битоля — Нова Струмица, за да стигне българската територия северно от Петрич, или ще следва южно от Битоля линията Черна до Плачковица-планина и до Неврокоп. В всеки случай уреждането на линията е технически въпрос".

 

„Тая нова гранична линия ще има като последица присъединяването на триъгълника Битоля — Струмица — Гевгели. Тая част принадлежи на Македония, и до Балканската война гръцкият елемент се намираше в положение на разцвет, особено областта на Битоля. Пространството на тоя триъгълник възлиза на около 8,000 кв. км. и има 150,000 жители".

 

„Като компенсация на това Югославия би могла да постигне по-добро уреждане на своята граница откъм България. Новата линия ще бъде едно сериозно предмостие на гръцката сигурност и важен фактор за сръбската отбрана на нейните южни граници. Нуждата от засилването на тоя участък е толкова значителна, че, ако не се постигне съответната поправка на граничната линия, ще се наложи на Гръция и Сръбия да се заемат задружно с отбраната на триъгълника”.

 

Ще си позволим да направим няколко забележки върху тия тъй „доброжелателски" спрямо Югославия разсъждения на Калойеропулос-Стратис.

 

1. Сърбия и Югославия не са два идентични неща, Сърбия е само част от Югославия, част, която при това няма досег с Гърция; с нея граничи федерална Македония. Дали авторът не знае всичка това, или пък става по тоя начин изразител на съкровеното желание на всички гръцки шовинисти, които биха предпочели да се върне старото положение, когато фактически Югославия не беше нищо друго, освен една уголемена Сърбия, която не се интересуваше много от това, дали ще притежава на юг 8,000 кв. км. повече земя и 150,000 поданици повече, докато за федерална Македония тоя въпрос е жизнен.

 

2. Няма никакво съмнение, че разсъжденията на атинския юрист за стратегическото значение на границите са много дилетантски, да не кажем наивни. Преди всичко, положително никога в бъдеще няма да се повтори съотношението на силите, което съществуваше на 6 април 1941 г. в триъгълника Петрич — Гевгели — Солун. Детински наивно е твърдението, че не друго, а интересите на Югославия изискват гръцко-„сръбската" граница да се измести на север.

 

3. Колкото се отнася до „безкрайните преимущества", които щяла да има за Гърция една изместена на север гръцко-„сръбска" граница, то това вече нито най-малко не може да убеди правителството на федерална Македония да ампутира част от собственото

 

 

182

 

си тяло. Не е ли наивно да се пише, че „за да се премахне от известни неспокойни мозъци сърбофобията" трябва да се даде югославска земя на Гърция. Та кое ни гарантира, че и след това няма да останат такива „неспокойни мозъци", за хатъра на които може да бъде поискано Югославия да се откаже в полза на Гърция и от Косово и от Ниш? Колкото пък за „мечтата на известни сръбски шовинисти за Солун", трябва да отбележим, че тя е мечта в същност на стотици хиляди прокудени от родните им огнища македонци. Отмести ли се гръцко-югославската граница на север, то техния брой ще се увеличи, а с това — и натискът към Солун.

 

4. Византийска лукавост лъха от предложението на Калойеропулос-Стратис, Югославия да бъде обезщетена, в случай че отстъпи земи на Гърция, с българска територии. Нека скараме братските югославски народи — не е ли това желанието на автора?

 

Калойеропулос-Стратис се занимава и с корекциите, които трябвало да се направят на гръцко-българската граница, като на два пъти подчертава, че ще трябва да се изгонят от гръцка територия всички българи. По тая точка авторът не се отличава по нищо от солунския си колега Христополус и също като него сигурно се радва, че това изгонване е в ход и то по един жесток начин, нямащ равен на себе си в кървавата балканска истории. С това, бърза Калойеропулос-Стратис да подчертае, българският въпрос не се разрешавал, но подробните мерки оставало да се укажат от съответните специалисти.

 

Ние дължим все пак малка благодарност на Калойеропулос-Стратис, че се е сетил, че и Гърция има към България известни задължения от минали години. На стр. 61 той заявява: „Остава въпросът за стопанския излаз на България на Егея". И бърза да подчертае, че България отхвърлила многократните предложения за стопански изгоди в едно или друго гръцко пристанище, тъй като се стремяла към териториален излаз на Егея. Пък на България изобщо не бил толкова необходим стопански излаз на Бяло море: „Икономистите твърдя, пише авторът на стр. 62, и доказват с статистични данни, че България няма никаква действителна необходимост от стопански излаз на Бяло море, и че освен това тя е лишена от необходимите капитали за съоръжаването и съединяването на този излаз с центровете на стопанския ѝ живот. Разполагаща с 16 пристанища (7 на Дунав и 9 на Черно море, главно Бургас и Варна) и извършваща своя обмен главно с Централна Европа (65% от общия търговски износ) България не може да твърди, че липсата на излаз на Бяло море вреди на народното ѝ стопанство и задушава южните ѝ области. Пристанищата на Черно море се намират напълно съединени с големите търговски центрове и са достатъчни да задоволят 30—40% от търговията, които се отправя към тях, а спестяването на време и разноски за превоза чрез пристанищата на Бяло море, вместо тия в Черно море, е почти незначително. Независимо от това, за Гърция не ще бъде никак мъчно да разгледа въпроса за стопански излаз на България през Солунското пристанище, единственото организирано и снабдено с съоръжения. Сигурно е, че тогава въпросът за излаза на България ще загуби

 

 

183

 

по необходимост днешната си острота, тъй като ще бъде разгледан в рамките на следвоенната стопанска организация на Европа и специално на Балканите". Калойеропулос-Стратис е трябвало да направи само една малка добавка: че именно защото е запушен изхода на юг, България трябва да насочи своята търговия към средна Европа.

 

В следната книжка ще разгледаме други някои гръцки трудове, засягащи гръцко-югославските и гръцко-българските отношения.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]