Македонска мисъл

кн. 3-4, год. 1, 1945

 

2. БОЙНИЯТ ПРИНОС НА МАКЕДОНИЯ ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БАЛКАНИТЕ

 

Генерал Кецкаров Вл.

 

 

След толкова кървопролитните войни за подялбата на Македония, в които само гласът на македонеца не биваше чут, горното заглавие звучи много парадоксално и претенциозно во ушите на балканските империалисти. И все пак на такива теми може да се говори и пише со много везки основания, стига да се припомнят и правилно разтълкуват няколко исторически факти от най-древни времена та дори до днес. Наистина, въпросът за националността на македонците, като творци на епохите, които ще припомним, ще подразни патриотическото чувство на съседите на Македония, но политическата същност на събитията не само ще отблъсне шовинистичните им аспирации, но ще им покаже и с исторически данни, логичните възможности и правилният път, които се откриват днес на Македония. Тези факти не че са неизвестни на балканските историци, но те винаги са ги използували за своя национална кауза и всякога са избягвали да им дадат самобитен македонски характер.

 

Вярно е, че в народностно отношение Балканите са пъстри от памтивека. В древността се говори за десятки илирийски, тракийски, елински и македонски племена и народи. От средновековието до днес, пред нас се редят имената на народи и племена от славянски, аварски, татарски и турански произход, между които с претениции за автохтонност (старожителство) личат имената на гърци, власи и албанци. При това и турците имат своето място, като етничен елемент и дълговековни политически владетели. Появата и запазването на тая национална пъстрота е леко обяснима, както со географското положение на Балканския полуостров, като мост между изтока и запада, така и со неговите географски особености. Планинските вериги раскъсват полуострова на множество малки и голями келии, свързани со трудни съобщения и даващи удобства за засядане на племена и народи, по начин такъв, че бурите на историята да не могат да ги пометат без остатак, а от друга страна, да се създават малки и немощни държавици. Времето се указа слабо да изличи даже и някои от племенните особености во известни области на полуострова.

 

Тези обстоятелства са достатачни да ни обяснат политическата раздробеност на Балканите во различните епохи на историята, както и възможността на добре организираните во военно отношение народи да ги покоряват под своята империалистическа власт и пак да не успеят да наложат една обща държавна консепция. Така, пред очите ни се редят много завоеватели, като перси, римляни, готи, келти, авари, славяни, кръстоносци, нормани, турци, а напоследак и немци, които са покорявали раздробените балканци за много късо или много дълго време.

 

Во борбата за балканска независимост, Македония винаги е играла важна роля, като политическа и географска единица. Намирайки

 

 

110

 

се во средата на полуострова, нейните политически прояви винаги са имали обединяващи тенденции, по отношение другите народи, а когато на македонското население е липсвала възможността да се проявява политически и военно, Македония се е явявала като терен за аспирации от страна на съседните държави, или както се казва, — тя е била вечната ябълка на раздора.

 

След тия кратки осветления пристъпваме към историческият анализ на фактите, които ще ни покажат ценният принос на Македония во борбите на балканските народи за единство, независимост, мощ и култура.

 

Гръко-персийските пойни и тия между Атина и Спарта по 5-и и 4-и векове преди Христа, доведоха цивилизования елински свят во политически упадак. Во този период Македония е взела политическата хегемония на Балканите, принудила гръцките „демократически републики" да приемат македонската централистична власт, во замяна на което, македонците възприели политическите и културните импулси на елините по отношение близкия изток и създадоха великата империя на Александра Македонски, която откри широко поле на елинската цивилизация по западните брегове на Мала-Азия и Египет.

 

Разбира се, че е смешно да се градят съвременни великогръцки аспирации, от факта че преди 24 века Македония е била „люлка на елинизма", не само поради многото вода, която е изтекла от тогава до днес, но и поради спорността на факта за племенната принадлежност на македонците. Тогавашните елини, противно на сегашните гърци, са отричали всякаква кръвна връзка со варварите македонци и са ни оставили доказателство за езиковното и народностно отличие на македонците. Плутарх пише, че на някои пиршества, македонците се карали на своят неразбран варварски език. Важният факт, който трябва да подчертаем е, че при дадени политически обстоятелства, географското положение на Македония е позволило да се зароди на македонска почва чувството за общност и со други балкански народи и са могли да станат културтрегери на една висока цивилизация и още широка държавна консепция. Това е достатачно за да се разбере, че географското положение е допуснало политическото развитие на Македония, не само без вреда, но и со огромна полза за съседите.

 

Вторият факт е борбата на балканските народи срещу римското завоевателство. Единствените представители на тази борба са македонците, защото гърците се явиха като мост на римското проникване, чрез борбата им срещу божем „еднородните" им македонци. Македония единствено е схващала опасността от римският империализъм. Стремлението ѝ да се спъне възходът на римския завоевател, намира най-широк израз во съюзът ѝ со Сирия и Картаген, а също така и во опитите ѝ да предпази, даже на сила, гръцките „републики" и Египет от римско завоевание. За това тя води две войни (206 и 197 г. пр. Хр.) со Рим и последна сви знамето на съпротивата срещу римското проникване. Несполуката на Македония може да се обясни со общата политическа обстановка около Средиземно море, но тя не може да обезличи нито усилията

 

 

111

 

на Македонската държава да защити Балканите и източното Средиземно море за народите от тези басейн, нито да отрече широките ѝ политически консепции.

 

Трети факт от решително значение за засядането на славяните но Македония и образуването на славянски държави на Балканите, е борбата на македонските славяни срещу Византия.

 

Като отърсим историята по преселването на славяните на Балканския полуостров, от всичко което носи характера на легенди, относно лица, събития, светци и пр., за реалния историк остава един безспорен факт, а именно, че во 6-и и 7-и векове, на Балканите си дават решителен бой два свята: — славяно-демократичният и византийско-олигархичният. Во тая борба, първият отстоява правото на самобитна държавна уредба съответна на племенните особености, а вторият — завоевателното начало за властвуването на една бюрократично-поземлена олигархия, върху основите на ориентализираното римско държавно право. Во економическо отношение, тази епоха на Балканите може да се определи като сблъскване на робовладелческия строй со патриархално-колективното земевладелчество.

 

Во това голямо социално явление, дружините на Испериха около Плиска и тия на Кубера во Керамисия (Пелагония, Битолско), се явяват само като военно политическа багра на основното явление — славянско затвърдяване на Балканите и обособяването им като национални държави, макар и не напълно во днешното съдържание на това понятие.

 

Тази борба срещу Византия е започната едновременно от мизийските и македонските славяни, като непосредствени съседи на Византия, при крайно различни политически и стратегически условия.

 

Македония е близкият хинтерланд на Солун и е покривала почти изцяло Via Ignatia — единствената връзка на Византия со западните ѝ владения. Освен това, Керамисия беше твърде далече от Цариград, за да може да му се нанасят от там непосредствени удари.

 

Мизийските славяни, обратно, имаха преимуществото да не разделят на две византийските владения, да бъдат защитени от Хемуса (Стара пл.) и да могат с един скок да заплашват политическият център на Византия — Цариград.

 

Тези обстоятелства спрегнаха взаимно политически и военно двете славянски групи и затова, до като Славиния (Македония) привлича първите удари на Византия (688 г. — Юстиниан Ринотмет), съпроводени со страшни изселвания на македонски славяни во Мала Азия, Мизия закрепва зад Балкана, за да започне обратното взаимодействие — привличане византийските сили на изток, и облекчаване македонските славяни на запад. Логиката на събитията свързва първоначално политически, а после и културно, двете славянски групи под общото политическо название Българи.

 

Макар и во състава на България, Македония не е престанала да има свои становища во решителни политически моменти. Така напр. империалистическото увлечение на българите към Цариград, според някои исторически указания, имало своя пръв противник во лицето на най-яркият представител на балканското славянство —

 

 

112

 

Св. Климент Охридски. Това увлечение, на три пъти подхващано от Симеона, и възпирано под влиянието на Климента, можа да се развие само след неговата смърт.

 

За македонските славяни унищожаването или превзимането на Цариградска Византия не представлява първа политическа задача. Важно е само отстранението на културното ѝ влияние и обединяването на балканските славяни. Тъкмо това е основният политически мотив на Самуиловата държава. Известно е, че тя възниква върху основите на народният протест срещу византинизирането на българския царски двор и висшето духовенство. Военните усилия на Самуила се насочват последователно към мизийските славяни, сръбските княжества, Солун, Тесалия и даже към пелопонезките славяни. На изток Самуил е водил само отбранителни зойни. Тази последователност на войните на Самуила открива и неговата основна идея — обединяване на балканското славянство. Така може да се обясни и различното му отношение към сръбските князе и земи, от това което е имал напр. Симеон. До като Симеон си е служил со войни, опустошения и унизително заложничество, Самуил започва со война, но продължава со сродяване.

 

Въпреки че во Македония се постави правилно въпроса за борбата срещу Византия со формулата „чрез съединение към победа", самуиловият курс не успя. Това стана първо, защото той имаше срещу себе си един голям полководец и далновиден политик, второ — поради недозрялата славянска връзка и трето — поради нестратегичното устройство на държавата, за борба срещу Византия. Западна Македония не можеше да бъде изходно место за борба срещу Византия, тъй както и Абобското плато не можеше да бъде местото от където би могло да се обедини целото балканско славянство. Освен това границата срещу Византия беше твърде дълга, за да може да се отбранява срещу грамадната ѝ сила при тогавашните средства за съобщения. Въобще въпросът за политическата стратегия на балканските славяни, е много сложен и интересен, но той излиза от рамките на поставената задача. Во случая същественото е да подчертаем, че географското положение на Македония за четвърти път во познатата ни история, показва, че македонското население, когато политически е обособено, поради централното си положение, по естествен път му се налага да взима най-правилни позиции, от гледище на южнославянските интереси.

 

Солидарността на македонците во всяка борба срещу Византия се подчертава и во дните на Душана, когато той пое во ръцете си славянската борба срещу нея. Но самостоятелната позиция на македонците изпъкна и во отхвърлянето на сръбския суверенитет, веднага щом тази борба престана да се води от многобройните наследници на 30-годишното душаново кралство. Нещо повече, при новата опасност от турското нашедствие, първи Вълкашин и Углеш поведоха най-голямата от изкарваните до тогава срещу турците войски (60,000 армия), за да ги изгонят от Балканите. Това е петия момент, во който виждаме Македония на обща Балкано-славянска позиция. Сръбските истерици ревниво пазят Чирменската битка като

 

 

113

 

дело на сръбския народ, но и за всекиго е ясно, че прилепският и серският деспоти не можеха да комплектуват войската си от Рашка, а само от Македония. Следователно, походът на Вълкашина към Одрин е по замисъл македонско дело. Печалният му край сочи пак на един традиционен недостатак на македонските войски през средните векове. Отваряме скоба за пояснение: Самуил беше разбит при Сперхей (996 г.) и Скопие (1002 г.) само поради лоша охрана, осланяйки се на водите на придошлите реки. Со нощна изненада Василий II-и Българоубиец, нападнал на два пъти войските на Самуила и ги е избил почти до крак. Също така на 26 септ 1376 г. Хаджи Илбеки, през нощта нападнал Вълкашина само со 4000 души, всял паника всред войските му и произвел ужасна сеч. Македонската войска на доскорошните сръбски васали била унищожена. Малцина се завърнали по домовете си. Вратите на Македония, дори до Албанските планини, са били отворени. Буря от ужас, грабежи, глад и нещастия, минали през Македония. Всички местни войводи приели турското васалство, по силата на което македонските военни кадри участвуват занапред во състава на турските войски, според Иречека дори на Косово — во 1389 и обсадата на Търново — во 1393 г.

 

И въпреки това, во тази жалка епоха на позорна раздробеност и взаимопредателство между балканските феодали, всички южнославянски народи намериха личността на турският васал — прилепчанина Крали Марко, во когото да съсредоточат всичкият героизъм на славянските народи и да създадат во негово име, един нечувано единен героичен епос.

 

Опитите на български и сръбски учени и поети да присвоят за народа си мнимия герой, са смешен израз на сепаратистичен национал-шовинизъм, пред спонтанното единство на общото южнославянско поетично-патриотическо творчество.

 

И все пак това явление не е случайно. Нито сърбо-хърватските народи можеха да изживеят от близо трагичната борба на Иван Шишмана III срещу турското завоеватслство, нито българите можеха да знаят епичната борба на сръбската конфедерация на Косово поле, за да възпеят краля Лазара. От друга страна, завоевателят пък, изравни по положение балканските роби, застана като общ тяхен неприятел и събуди у тях един общ идеал — освобождението.

 

Во началото на тая епоха, Крали Марко, кръстосващ Балканите като турски васал или съюзник, сигурно се е явявал като застъпник на христянското население, навсякъде където е минавал со войските на господарите си. Така, този син на Македония се явява като опора и надежда на христянското население, събира като фокус върху себе си надеждите на славянските народи и изличва почти изцяло старият им хероичен епос, за да го възглави под свое име. Тази скромна и не особено симпатична личност, от гледище на историческа роля, става общ синтетичен герой на южното славянство. Само во родното му място са запазени песни, които откриват нещо от истинската му физиономия като „зулумджия"

 

От този факт трябва да се тегли заключението, че междинното положение на Македония способствува за духовното обединение на източните и западните славяни на балканския полуостров. А трябва

 

 

114

 

да признаем, че народният епос е хранил душата на народите почти до края на 19-и век.

 

Шестият момент, в който Македония се явява со своя доморасла политическа консепция, по своята същност спасителна за балканските народи, е програмата на Вътрешната Македонска Организация. Мъчно може да се обясни психологически еволюцията на нейната борба, без да се засегне въпросът за националността на македонското население.

 

Националното възраждане на славяните през 19-и век во Мизия, Тракия и Македония, лежи върху съвършено аналогични основи на политическото им обособяване през средните векове, когато българската нация се яви като политическа последица от образуването на българска държава.

 

През 19-и век, гръцката патриаршия имаше еднакво отношение към всички славяногласни елементи во Турската империя — отношение на експлоатация и потисническа асимилация. Поради това, цялото славянско население реагира, като единен народ, повежда черковна борба, во резултат на която се създава българската екзархия. Во последствие, Сан-Стефанския договор, който очерта границите на България, върху основата на черковното самоопределяне на българския народ, внесе и политическо съдържание во понататъшното национално развитие на македонските славяни.

 

Во това развитие, естествено указа влияние и съществуването на българска държава. Македония съставляваше оня дял от Балканския полуостров, който присъединен само към една от балканските държави, беше во състояние да развали равновесието между тях. Така, под влиянието на национален романтизъм и империалистични интереси, се явиха великоманските политически тези на балканските държави — джуджета: гръцката наука доказзаше, че македонското население е славяногласно — елинско, сръбската — че то е безлично славянско, което може и да се сърбизира и да се българизира, а българската — че то е само българско.

 

Основателите на македонската революционна организация навреме схванаха политическата невъзможност да се допусне от европейските сили непропорционално развитие на една от държавите на Балканския полуостров и застанаха на позицията за политическа отделност на Македония, под формата на автономия, даже во състава на турската империя. Въпросът за националностите. организацията постави върху основите на най-широка търпимост. Друго течение во тая организация се оформи след като Турция даде всички доказателства за негодността си да се реформира, и след като балканските държави стъпиха на базата на подялбата на Македония. Това течение е Федералистичното. Докато во консепциите на вътрешната организация лежаха политически мотиви, во тия на федералистите преобладаваха социалните. И двете течения стояха по националния въпрос на базата на най-широка търпимост и свобода на съвестта, и за това те никога не са бивали врагове. Тази широта на възгледите си македонците доказаха и чрез масовото си участие както во младотурската революция, така и во акцията по свалянето на Абдул Хамида, когато той се опита да извърши контър-преврат.

 

 

115

 

Съперничеството на съседните държави и войните между тях, хвърлиха македонското население и земята му во пълно бедствие. Въпреки всичките си усилия, велико-сърбите не успяха да асимимилират македонското население, здраво вече застанало на своята македонска позиция, на която теза во България се погледна от едни среди со пълна симпатия, а от други со търпимост. Но шовинистични среди и в двете страни, лелееха надеждата при благоприятни условия да спечелят македонците за своята шовинистична кауза. Това особено пролича при последната българска окупация, при която България влезе во Македония като окупатор и со напълно български административен апарат.

 

Естествено, македонското население не можеше да не се усети обидено от опекунско-окупаторското третиране от страна на българските власти. Младата генерация на Македония, израсла под влиянието на нови социални идеи и широко разбиране на общото политическо положение, отрече фашистко-империалистична България и застана на позицията на своя собствена македонска националност. Това беше плесница както за великобългаризмът, така и за великосърбизмът. На първа линия се поставиха политическите и социални консепции: федерално устройство на Балканите и демократичен ред во отделните федерални единици, и понеже Югославия бе първата, която приложи на практика този принцип, Македония влезе во състава на Югославската федеративна държава. За възтържествуването на тази идея Македония взе и военно участие со своите народноосвободителни бригади.

 

Така и во новото преустройство на Балканите, Македония не само застава на общобалканска позиция, но и решително пресича пътя на евентуални национал-империалистични попълзновения. Впрочем, славянските ѝ братя не останаха по-назад от тея разбирания и можем да се надяваие, че старото национално съперничество ще изчезне во вътрешния живот на Македония, тъй като националната свобода е функция на общата социална и политическа свобода, която Македония без съмнение ще осъществява во състава на една възможно по-широка Балканска федерации. Ако съдим но духа на нейната история, трябка да бъдем уверени, че тя неминуемо ще се яви като най-ревностен апологет на южнославянското и общобалканското федериране.

 

А това е напълно възможно при установените демократични режими в О. Ф. България и федеративна Титова Югославия. Поуките, които българи и сърби можаха да съберат от последните войни, а специално народите на Югославия и от централистният режим на последните Карагеоргевичи, недвусмислено говорят в полза на антишовинистичното възпитание на славянските народи на Балканите.

 

Тяхното единство е историческа необходимост. И както Византия спои на времето мизийски и македонски славяни в една политическа и национална единица, така и немската културна, стопанска, политическа и военна агресия към изток, ще споява чрез противопоставянето славянството на Балканите за обща самоотбрана. Во това отношение, мястото и ролята на Македония е определена от духът на собствената ѝ история.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]