Македонска мисъл

кн. 5-6, год. 1, 1946

 

3. КАК СЕ СТИГНА ДО ФЕДЕРАТИВНАТА НАРОДНА РЕПУБЛИКА ЮГОСЛАВИЯ

 

Г. Кулишев

 

 

Втората световна война доведе до многобройни и дълбоки промени и живота на народите. Още дълго време върху цялото развитие на човечеството ще се чувствуват отраженията и последиците на най-голямата буря, каквато светът преживя откак съществува. Изпитанията от войната, обаче, не доведоха само до разрушения и катастрофи. В тях се родиха и редица голями исторически придобивки за демократичните народи.

 

Такава една придобивка, измежду най-ценните, особено за южното славянство е новата федеративна народна република Югославия, първите основи на която се поставиха още в самия процес на военната буря. На 29 ноември 1943 година, в един момент, когато световната война беше в своя разгар и когато почти цялата югославска територия още се намираше под германска окупация, — в един такъв трагичен за югославските народи момент в стария босненски градец Яйце се събра второто заседание на Авною (Антифашисткото вече за народното освобождение на Югославия). В това именно историческо заседание, между другото, беше решено да се забрани на крал Петър да се

 

 

198

 

върне в страната, докато народът не се произнесе по бъдещата форма на управлението на Югославия. Това беше едно ясно и решително указание за отрицанието, с което водачите на съпротивителното движение се отнасяха към монархията и към нейния представител. Но решението от 29 ноември 1943 година беше само едно начало и един опит. Тепърва имаше да се преодолеят огромни мъчнотии и пречки от най-различно естество и само след голями борби, явни и потайни, се стигна до тържествения акт от 29 ноември 1945 година, когато учредителната скупщина в Белград прогласи, всред бурните и нестихващи акламации на народните представители и публиката, федеративната народна република Югославия.

 

Ето през този период от две години маршал Тито и неговите другари трябваше да отбиват силни атаки и ловки интриги, да се борят упорито, вътре и вън от страната, срещу многобройни врагове, за да запазят започнатото велико дяло и да доизградят новата свободна и федеративна югославска държава. Кои бяха тия врагове и как бе сломена тяхната съпротива, по това ще се опитаме да хвърлим тук известна светлина, защото миналите и преодолени мъчнотии имат значение и за бъдещето — те ни показват от къде и занапред биха могли да дойдат нови опити за разкъсването на южнославянското братство и събуждането на старите кървави вражди в Балканите.

 

Разбира се, първото и най-мощно гнездо на монархизма и реакцията в Югославия беше династията. Макар и вън от пределите на страната, крал Петър II Карагеоргевич правеше от Лондон отчаяни усилия, за да върне колелото на историята — да посее раздори и разцепление всред водачите на нова Югославия, да вмъкне в тяхните среди свои верни и послушни агенти и да овладее отново положението, използувайки всички средства и всяка подкрепа, която би могла да му дойде от вътре или от вън. Принуден да си даде съгласието за спогодбата Тито-Шубашич, която целеше да се примирят временно противоположните влияния, крал Петър направи всичко възможно, за да осуети тая спогодба и да попречи на нейното прилагане. Едва когато бе напълно дезавуиран и от самото английско правителство, лично от тогавашния министър-председател г. Чърчил, който заяви, че ще се смята, че съгласието на краля е дадено, даже ако не го даде — едва тогава крал Петър прие да назначи тримата регенти г. г. Будисавлевич, д-р Мандич и Сернец.

 

Скоро след образуването на регентския съвет, съставено бе на 7 март 1945 година, новото югославско правителство, начело с маршал Тито, като министър председател и министър на народната отбрана.

 

В това правителство, обаче, влезоха според спогодбата Тито—Шубашич, шест души от тогавашното кралско правителство в Лондон, между които самият Шубашич, който стана министър на външните работи: Милан Грол, демократ, който бе определен за първи председател на Министерския съвет; Шутей, министър без портфейл и други. Тъкмо тук в лицето на тия свои бивши министри, крал Петър намери и сега удобни инструменти за своите планове. Както отпосле събитията показаха, тези представители на бившето лондонско правителство на крал Петър наистина са дошли в Белград с задни мисли, за да опитат да направят отвътре това, което не можаха да го направят от чужбина.

 

Пръв издаде своите шовинистични и монархически тежнения Милан Грол. За отбелязване е, че за тази цел той избра тъкмо македонския въпрос, като на 8 март, само един ден след образуването на новото югославско правителство, той направи изявления пред в. „Политика”, в който между другото казваше:

 

„Между резервите, изтъкнати от сръбска страна относно политическата програма на освободителния фронт, стои въпросът за Македония. За нас, демократите, които в течение на толкова години сме мислили за свободен живот

 

 

199

 

на Македония, този въпрос е чувствителен, както и за другите. Поставя се въпросът, дали федеративното положение на Македония излиза илн не излиза от местните рамки на свободния живот такъв, какъвто го схваща народът в този край. Ако федеративна Македония остане в органическото общежитие Югославия и в жизнените основи на наложилата се неразривна връзка между Морава и Вардар, то на свободно избраното учредително събрание ще се намери формулата. Аз се надявам, че всички групи в правителството на маршал Тито, както и ние, демократите, ще бдят зорко шовинизмът на великосърбите, посочван като една от причините за нещастията на този край, да не бъде заменен с някой друг шовинизъм. В интереса на този край, както и в интереса на Югославия и на солидарността на южните славяни е да се намери уравновесяващо решение на този, все още сложен за мене, проблем".

 

Опасната интрига включена в тия изявления на Милан Грол бе незабавно разбрана от искрените привърженици на новото демократичесо развитие и отговорът не закъсня. Между другото, в. „Борба”, орган на югославската комунистическа партия, помести на 13 март 1945 година, уводна статия от генерал Милован Джилас, който цитирайки казаното от Милан Грол, каза, че с това последният е извършил „една твърде нетактична постъпка спрямо македонците и Македония". По-нататък генерал Джилас добавяше, че „поставянето на въпроса по този начин може да раздуха шовинизма в Македония и да съживи известни надежди на сразените великосръбски хегемонисти" и заключаваше:

 

„Разрешението на националния въпрос в Югославия е окончателно. Ние не твърдим, че развитието на братството и на равноправието на народите в Югославия не може да получи и нови форми. Обаче, равноправието и на базата на това равноправие, братството, трябва да бъдат основа за всичко и в това не бива да има никакво съмнение. Ще прибавим още, че Конституцията, която ще узакони и оформи разрешаването на националния въпрос, в това отношение няма принципално нищо да промени. И то поради простата причина, че няма какво да се промени. Всяка промяна в същност би означавала раздухването на братоубийствени юйни между народите в Югославия".

 

Макар и изобличен по такъв начин, Милан Грол не престана да работи против новите идеи в Югославия и накрай разкри напълно своите истински тежнения и си подаде оставката, като застана начело на една опозиционна група. Същевременно и други кралски привърженици си свалиха маските и излезоха в открита опозиция. Всичко това беше комбинирано с акции на емигрантски групи от чужбина и с опити да се предизвика външна намеса във вътрешните работи на Югославия. Така, в началото на м. септември 1945 година от Рим бе изпратен до министрите на външните работи на петте велики сили заседаващи в Лондон един меморандум, с който някои югославски смигрански групи искаха намесата на съюзниците „за възстановяване свободата на Югославия". Между подписалите тоя меморандум бяха Д-р Михаил Крек, словенец, бивш министър в Белград; д-р Топалович, от името на хърватската демократическа партия и други. В същия момент вътре в страната се направиха опити за събирането на опозиционните сили, между които бяха демократите на д-р Милан Грол, част от социалистите и малък брой от сръбските земеделци, под водачеството на Милан Гаврилович, бивш министър.

 

Тия комбинирани действия на монархическите и шовинистични кръгове, от вътре и от чужбина, дадоха повод на маршал Тито, да направи още на юни 1945 година едно изявление, в което между другото се казваше:

 

„В нашата страна ние имаме нови неприятели, които се опитват по-различни пътища да попречат на развитието на нашата държава и да заплашат постиженията на великата борба, за която нашите народи дадоха толкова

 

 

200

 

много жертви. За нещастие, тези вътрешни врагове получават помощ от вън, от тия, които са подобни на тях".

 

И наистина, освен в Лондон и Рим, привърженици на краля и на монархията образуваха и в други градове в Европа и Америка свои гнезда. Така, в Цариград бяха събрани мнозина измежду бившите величия на стара Югославия: като бившите министър-председатели генерал Пера Живкович, Йевтич, Цветкович и други.

 

За дейността на тая група една телеграма от Букурещ до агенция Тасс, с дата 12 юни, даваше следните сведения:

 

„Узнава се, че в Турция е била основана югославска емигрантска профашистка организация, начело на която се намират бившият министър-председател Цветкович, който подписа в 1941 г. договора, с който Югославия се присъедини към хитлеристкия „тристранен пакт", генерал Живкович, Соколович, бивш началник на кабинета на Пурич и агентът на генерал Дража Михайлович — Перич. Тая профашистка организация развива дейност, насочена срещу югославското демократическо правителство. Известно е, например, че напоследък полковник Банкович, бивш военен аташе на Югославия в Турция, е отпътувал в Франция с цел да организира, по заповед на генерал Дража Михайлович, „военни части", в които да бъдат привлечени югославски граждани, освободени от германски плен".

 

Във Вашингтон действуваше Константин Фотич, бивш югославски посланик. През м. май 1945 година той беше отправил до тогавашния американски министър на външните работи г. Стетиниус, от името на някакъв югославски национален комитет, едно послание с което искаше да се произведе в Югославия анкета от междусъюзническа комисия и да се образувало „истинско правителство на национално единение, в което всички демократични елементи да бъдат представени".

 

Всички тия действия на монархическите и шовинистични елементи намираха подкрепа и в някои чужди печатни органи и други среди. Достатъчно е тук да споменем за усилената кампания, която водеше познатият международен провокатор Хюсеин Джахид Ялчън, като, между другото, не преставаше да плаче за сръбския народ който бил си загубил първенството и сега играел в Титова Югославия само една второстепенна и подчинена роля. Същата теза поддържаха и гръцките шовинистични вестници.

 

Но нишките на цялия този заговор против федеративна и демократична Югославия се дърпаха от краля и от кралския антураж. Виждайки, че работите се развиват катастрофално за него и за монархията, крал Петър опита през м. август 1945 година една нова маневра. На 9 август той обнародва една прокламация, в която се оплакваше, че спогодбата Тито—Шубашич не се изпълнявала и че сега в Югославия господствувала „диктатурата на Титовия режим". Същевременно той обяви, че оттегля пълномощието, което е дал на тримата регенти.

 

От Белград, обаче, заявиха незабавно, че кралят не е властен да обезсилва мандата даден на регентите, тъй като от момента, в който той подписа спогодбата Тито—Шубашич, всички негови права автоматически са минали в ръцете на регентите, коите единствени могат да действуват от негово име. „Кралят не е единствен контрагент в спогодбата казваше се по-нататък в съобщението от Белград и следователно той не може да я анулира без съгласието на останалите подписвачи".

 

В заседанието на АВНОЮ от 10 август 1945 година подпредседателят на югославското съюзно правителство Едуард Кардел направи по тоя въпрос от името на правителството следната декларация:

 

„Споразумението между маршал Тито, от страна на националния комитет, и д-р Иван Шубашич, от страна на емигрантското правителство, подписано на

 

 

201

 

1 ноември 1944 година в Белград, беше признато, както от великите сили, СССР, САСЩ и Великобритания, така и от крал Петър. Според това споразумение, крал Петър прехвърли прерогативите си върху един регентски съвет, до окончателното уреждане на държавата. Това свое решение той съобщи на кралското правителство, което го одобри. Националният комитет и кралското правителство предложиха на 26 февруари 1945 година за регенти д-р Будисавлевич, д-р Мандич и инж. Сернец. Тези лица бяха приети от краля, и той подписа указ на 2 март 1945 година. След това регентите положиха клетва и започнаха да изпълняват кралската длъжност. До окончателното установяване от страна на Скупщината, какъв вид управление ще има в Югославия, кралят няма право да поема отново властта в свои ръце или да назначава нови регенти".

 

След изявленията на м-р Едуард Кардел думата взе подпредседателят на АВНОЮ Моша Пияде, който заяви, че изявленията на краля не заслужават да бъдат предмет на разискване в заседанието на АВНОЮ и предложи да бъдат изхвърлени от дневния ред. Д-р Иван Рибар, като председател на АВНОЮ, съобщи, че предложението на Моша Ниядс се приема единодушно.

 

Така, новият опит на краля да хвърли смут, бе ликвидиран. С тия свои действия, обаче, крал Петър само ускори неизбежния край на монархията. Движението за нейното ликвидиране получи нов тласък. Манифестът, с който Народно-освободителният фронт откри, в началото на м. септември, изборната борба, изтъкваше изрично, че „гласуването за листата на фронта означава гласуване за република". В манифеста се казваше още: „Монархията се стремеше да разединява и да потиска. Около краля и монархията днес са събрани враговете на Югославия, които конспирират срещу свободата на нашия народ и суверенитета на нашата държава. Без република няма истинска свобода и няма демокрация, особено в нашия случай, при който кралските съдилища бяха винаги места на вероломство, потисничество и корупция".

 

И наистина, изборите от 11 ноември 1945 година, които дадоха огромно мнозинство на Народния фронт, решиха и проблема за монархията и за краля, в тяхна вреда и в полза на народите от Югославия. Още на 29 ноември учредителната скупщина, избрана на 11 ноември, прогласи тържествено края на монархията и възвести раждането на народната демократична федеративна република Югославия.

 

В историческата декларация, с която се извърши тоя акт и която бе приподписана от всички присътствуващи народни представители и представители на областите, се казваше между другото:

 

„През двадесет и две годишното съществувание на Югославия до тази война югославските народи не можаха да осъществят своите вековни мечти за национална равноправност. Вместо да бъде осъществено тяхното братско единство на основа на равноправието, между тях съществуваше дълбока пропаст и междуособици. Такава политика на угнетявано на отделните народи, на тяхното разединение, а също така и бруталната политическа и социална реакция, която провеждаха реакционните клики начело с монархията, отслаби държавата отвътре, а също така и към външния свят".

 

По-нататък в декларацията се казваше:

 

„Народите на Югославия се убедиха, както от периода от първата до втората световна война, така и през време на четиригодишната освободителна война, че монархията беше най-голямата пречка за осъществяване на новата югославска братска идемократическа общност на равноправни народи. Те се убедиха, че монархията е най-голямия виновник за всичките постъпки на ненародните режими преди войната, а също така и за онова, което нашите народи бяха принудени да понесат от домашните предатели, които бяха подпомагани от монархията".

 

 

202

 

В същото заседание на учредителната скупщина взеха думата представители на федералните единици, съставляващи федеративна Югославия. От името на Македония произнесе реч г. Бано Андреев, министър на мините и представител на Македония в съюзното правителство, който между другото каза:

 

„Днес, в този дом, нашият народ има право да говори на своя език, да говори на езика, на който говоря и аз, нещо, което толкова години му бе забранено. Македонският народ извоюва това свое право в обща борба със сръбския народ и с останалите народи против монархията и за републиката.

 

Другари, каква беше тази монархия? Тя беше носителка на реакцията, на великосръбския шовинизъм и се стремеше да унищожи македонския народ. Вместо училища, вместо култура, вместо свободи и права, тя градеше жандармерийски казарми, арестуваше и гонеше македонския народ, като се стремеше да го прекръсти на южносръбски народ, да забрани македонската песен! Тя забраняваше македонския език. Но монархията не успя да направи от македонския народ сръбски народ, затова пак тя го преследваше, затваряше и пличкосваше. Македонският народ знаеше, че това не се върши от името на сръбския народ, защото и сръбският народ се бореше за свободата си и против монархията. Ето защо и македонския народ се бори против тази монархия, която не бе само носителка на реакцията, но и раздухвателка на раздорите между народите в Югославия. Именно върху тях тя градеше своите планове и се стремеше чрез тези раздори да угнетява и плячкосва македонския народ".

 

В същия смисъл за републиката и против монархията, се изказаха и представителите на другите области.

 

Така с решението от 29 ноември, в името на всички народи в Югославия, се премахна монархията, а крал Петър II Карагеоргиевич, с цялата династия, бе лишен от всички права, които имаше той и династията.

 

На следния ден бившият крал издаде в Лондон една декларация, с която се опита да представи, че това решение било наложено от „редицата действия" на маршал Тито и на Народния фронт. Едно аналогично съобщение бе издадено пак в Лондон и от името на бившата кралица—майка Мария.

 

Но тези изявления не намериха сериозен отзвук нито в страната, нито дори в чужбина, където посрещнаха новия факт като един естествен резултат от събитията и от борбите на югославските народи за свобода, равноправие и демокрация. На 4 декември в уводна статия, посветена на югославската република, в. „Таимс" писа между другото следното:

 

„Решението на югославското учредително събрание за обявяване република в Югославия, не предизвика голямо очудване, тъй като политическото развитие на събитията в Югославия бе направило вече неизбежно решението. Макар че формално взето не бе произведен плебисцит относно завръщането на краля, резултатите от изборите доказват по решителен начин, че югославските избиратели не желаят монархията. Във Великобритания не съществува намерението югославското учредително събрание да бъде разгледано като нещо друго, освен като едно тяло, редовно избрано и имащо суверенни права. Югославският народ избира сам формата на своето управление след борба между старото и новото. Той даде гласовете си — заключаваше в „Таимс" — на ония хора, които представлявят нова демократична федеративна Югославия, възникнала по време на борбата с неприятеля".

 

Обявяването на югославската република е събитие с огромно историческо значение преди всичко за всички народи на Югославия, които по тоя начин загвърдиха окончателно демократическите си завоевания спечелени с цената на тежки и героични борби. Новото федеративно и демократично устройство на Югославия бе поставено с акта от 29 ноември на непоклатими основи.

 

 

203

 

Премахна се един от най-онасните врагове на това устройство и се учреди едно действително народно управление.

 

Но значението на това събитие надхвърля границите на Югославия. То интересува и другите европейски народи, на първо място балканските народи.

 

С премахването на югославската монархия бе отстранен един опасен източник на междубалкански раздори и вражди. Още по-благотворни отражения ще има решението от 29 ноември върху развитието и съдбините на южните славяни изобщо. С това решение се утвърди също така основата, върху която единствено би могъл да се уреди трайно македонският въпрос, а именно върху съгласието, свободата и равноправието на всички южни славяни. Заякчиха се още повече и братските отношения между нова Югославия и Отечественофронтовска България. А няма никакво съмнение, че това братство между двете демократически страни е най-добрия залог за едно по-светло бъдаще на Балканите и на първо място за народите от славянския юг, които са преживяли толкова трагични изпитания в миналото, най-вече поради своето разединение и несъгласие.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]