Македонска мисъл

кн. 7-8, год. 1, 1946

 

12. Образите на самодивата, змея, светците, юнака и хайдутина в народната песен

 

Борис Светлинов

 

 

От всички поетически видове на народното творчество (освен обредната песен) баладата несъмнено съхранява най-много елементи на народното първобитно мислене и мировъзрение. Това мислене се характеризира с чудна непосредственост, наивност и конкретност, каквито имат само диваците и децата. Нещо, което е извънредно ценно за художественото творчество.

 

Според детинското съзнание на първобитния човек, светът прилича на приказна гора, изпълнена с чудновати, свърхестествени същества. Всичко, което пряко или косвено влияе върху живота на човека, природните стихии — слънцето, земята, водата и пр. е било обожествявано. И камъкът и старото дърво, както гръмоносните облаци и летният зной или прохладният горски извор — всичко е приемало оригинален образ и е заживявало странно и непостижимо като свърхестествено същество.

 

Обаче образите на тия свърхестествени същества, божества и полубожества, които намираме в нашата народна балада — самодивата, змея, орисниците, бродниците и пр., които крият наивните космически представи на нашия народ, са твърде смътни, необработени и неиздържани. Първоначалната свежест, непосредственост и яснота постепенно са били замъглявани. Животът, вместо да способствува за избистряне на тия образи и за свързването им в една закръглена система, както у други народи, наопъки чрез редица исторически събития и влияния е пречил на тяхното изясняване и кристализиране в една богата митология. Причините за това ще подирим по-късно, сега нека видим самите образи.

 

Така образът на самодивата е твърде неясен, смътен и противоречив. Това, което положително може да се установи за самодивите, е съвсем малко, незадоволително. То е тяхната волност, любов към свободата и поривността, непосредствеността на чувствата, желания и страсти. Другите признаци, които народът им дава, са противоречиви и неопределени.

 

 

358

 

Разбира се, въпросът, който разглеждаме сега, не е, как изглеждат те външно и де живеят — това е известно — те са необикновенно хубави и живеят в горите и планините — въпросът тука е за тяхната психическа физиономия. Но иска пътем споменем, че дори в тия неща има много спорно и неясно, ако се справяме с противоречивите едно на друго указания на различни песни. Според едни от тях самодивите носят стрели и лък, като амазонките, според други — имат крила, а според трети — те се явяват дори под вида на вълци и вълчици. Същото се отнася и за тяхното местожителство. Така една песен ни казва, че някоя самовила заградила вито кале — „Ни на небо, ни на земя. Загради го в темен облак". Но повечето песни указват като място, дето те живеят, горите, горските поляни, горските извори.

 

Но да се върнем на въпроса за тяхната психическа физиономия.

 

Някои автори подържат, че самодивите били „добри" същества — но това е спорно. Дори би могло да се каже, че тъкмо обратното е вярно. Най-често в народната поезия те са жестоки и зла същества, които мразят хората. Но несъмнено пълна определеност и в това отношение няма. Същото може да се каже за техния „весел живот", за който говори Пенчо Славейков. И това е спорно. В народните песни, вярно е, те, често играят хоро или се любят с юнаци, хайдути и овчари, но, може би, още по-често народът ги рисува като тъгуващи по свободата или нито като весели, нито като тъжни, но без определено настроение.

 

Това, което е красиво у тях, покрай тяхната волност, несъмнено, е прелестната дивост и непосредственост на чувствата и всички душевни движения. Самодивите са, най-често, защото пак пълна издържаност няма — само порив, само чувство. Сякаш те са откраднали душата на сърните. Те имат дивостта, поривността на горския живот, на онова царство, дето владее инстинктът. Това е, което някои не искат да разберат и ги рисуват като добродетелни еснафки, които не знаят, що е волния живот на гората, не знаят непосредственост, инстинкт, неопаковани с морални, християнски и други обвивки чувства.

 

Не е вярно твърдението, че в образите на самодивите народът е изразил копнежа си по красота, радост и волност. Ако е въпросът какъв копнеж е въплотил народът в самодивския образ, то едва ли ще бъде копнежът към красота и волност, но по-скоро, копнежът за . . . вода. И, както една народна песен разправя, — когато змея (символа на сушата, на летния пек, впрочем това не е точно, той е бог на сушата, на летните горещини; до символ, символизация народът у нас не е достигнал, може би главно затова, защото символът иска много абстрактна мисъл, такъва, каквато българският селянин нито в миналото, нито сега има) събрал всичката вода в един кладенец, пазач на който станал сам змеят — това са самодивите Гюрга и Ирина, които помагат на юнаците да убият змея, за да снабдят народа с вода. Нещо подобно имаме в песен 9-та от Сборника на Братя Миладинови, дето стара самовила е сбрала в седъмдесет кладенци всичката вода, та е нямало, какво да пие Марко, сбрала я и продавала стомна вода за едни „църни

 

 

359

 

очи". Марко убива самовилата и „разтури седумдесет кла’енци".

 

За връзката между самодивите и водата говорят много, повечето, ако не всички, песни за самодиви. На същата връзка указва и наличността на „морски" самовили, както и техният живот в горите, планините и поляните, дето има извори и ручеи. На същата връзка сочи и близостта на самодивите до русалките, които живеят и царуват в реките и на които народът посветява цяла русалска седмица, определена за молби за роса и плодородие.

 

Вероятно в далечното минало самодивите са били един вид богини на изворите и водите, подобни на гръцките нимфи и наяди, а после, с кръстосването и замирането на езическите вярвания се е заличила тясната връзка между тях.

 

Но и тука напразно ще дирим ясност и определеност. Какво изкривяване и затъмняване, какво смешение на белезите имаме в образа на самодивата се вижда от стихотворението „Руса Стана и самовила", № 5 от Сборника на Братя Миладинови. Там самовилата съвсем изгубва своя обаятелен лик, прелестната си дивост и волност и се обръща на някаква набожна еснафка от съвсем глупаво естество. Тя наказва Стана чрез изкарване очите и откъсване ръцете и краката, защото . . . везяла на Великден, „на Великден на добър ден".

 

На връзката между самодивите и водите указват и А. Тодоров и Божан Ангелов, но те го свързват с „облачната влага" с „дъжда и росата". Обаче в народните песни се указва не на облачната влага, но на земната влага, на изворите и кладенците.

 

Интересно е също, в противовес на това, което разказва А. Тодоров за тяхната доброта, че самодивите се премного сърдят, ядосват и от тях народът се страхува. Те в народните песни никак не приличат на ония тихи и вълшебни видения, които се явяват при смъртта на Хаджи Димитър в песента на Ботйова.

 

Така те често заграбват млади хора и деца, омагйосват, урочасват жени, особено млади майки на мъжка рожба, искат кръвен данък и пр. Напр. в песента „Самодивско кале", № 10 от Сборника на Братя Миладинови, самодивата изпраща хабер на прасковски чорбаджии да ѝ позволят да обере край Дунава гъсти села, да обере дребни деца, да покрие вито кале и пр. Също така самодивите често хващат и водят роби. В песента „Св. Георги и самодиви", светията освобождава три синджира черно робе, —

 

Първи синджир — все овчари,

Втори синджир — все лозари,

Трети синджир — все чифчии.

 

Същото имаме в песента „Освобождение на самовилско робе", където разлютената самовила, понеже не ѝ дали исканите от нея деца, юнаци, девойки, взема „за дечица — сто дечича, за невести — сто невести, за юнаци — сто юнаци" и пр. и ги заробва. От робството ги освобождава Надиното пусто дете, като убива самодивата.

 

Има, впрочем, изключения, като например в песента „Юнак самодива", в която самовилата сестрински се грижи за ранения

 

 

360

 

юнак. Може би тя е навеяла поетическия вълшебен образ и на великия поет. Изкушава ме да я цитирам изцяло, но тя е твърде дълга, затова ще процитирам само няколко реда от началото и последните ѝ редове. „Ходил юнак на пуста войска. На пуста войска, войска татарийска; Ранили го триста дребни пушки, триста пушки, три стрели татарски". И сега юнакът лежи в дола под зелено дърво и пищи от болка. А на дървото — пиле соколово. И то се заканва да изеде белите месца на юнака и го подканва — „Умри юнак, умри помак!" Юнакът го приканва да замълчи и не то тревожи, но соколът не спира. И тогава юнакът се провлича по корем, гръмва и ранява пиле соколово. Пада пилето дълбоко в дола и също почва да пищи. Юнакът му казва: — Пищи, пиле, двама да пищиме. Лежи пиле, двама да лежиме. Умри, пиле, двама да умреме!" Но на юнака дотегва, най-после, да лежи и той се провиква: „Где си, сестро, ела, изцери ме!"

 

Зачула го сестра самодива,

Че подхвръква, при юнак отиде.

Омила му триста дребни рани,

Дребни рани, три стрели татарски;

Набрала е треви самодивски,

Вързала е до триста му рани,

Оздрави го за ден и до пладне, и пр. и пр.

 

Но тази песен и други като нея са изключение. Обикновено самодивите не изпитват самарянски чувства, те не са сестри и другарки, а лоши, отмъстителни сретници, от които народът се бои и с които юнаците и овчарите влизат в борба и често ги погубват. Самият начин, по който народният певец изобщо започва песента за самодива, именно като загатва, предупреждава, оплаква героя или героинята за техните необмислени стъпки към самодивския извор или среща със самодива, е твърде много изразителен в това отношение.

 

Извънредно интересно е отнасянето на самовилите към семейността и нейните задължения. Те не могат да живеят такъв живот. И тука има противоречия и липса на последователност — на едно място самодивата е пълна с майчини чувства, на друго място им указва пълно пренебрежение, дори е жестока към децата си. Сякаш тя не може да се отърси от миналото си, когато е принадлежала само на себе си. Затова най-често самодивите не утрайват и избягват пак в гората, в присъщата на природата им стихия. Те са не само жестоки, но и твърде егоистични — те не признават длъжности към другиго, освен към себе си. Дивото, звярското у тях господствува.

 

И въпреки всичко това, народът като че ли е пленен от тия могъщи девствени хубавици. Те пленяват и нас. Самодивата е най-интересния образ в нашата народна поезия.

 

Нека преминем сега към образа на змея.

 

Неясността и противоречивостта, които отличават образа на самодивата, се срещат и в образа на змея, в не по-малка степен. Това, което положително може да се установи и за змея, е съвсем

 

 

361

 

малко, незадоволително. Змеят се явява ту като огнен пътник, възседнал хранен кон, ту като митически красавец, чиято предна половина е човешка, а задната — шарено змийско тяло, което прелива с люспите си всичките багри на спектъра. Също така и той няма определено местожителство. Според някои песни, той живее по високите скалисти върхове, в планински пещери, над облаците и оттам се спуска като вихрушка долу, според други, той се крие в езера или кладенци и не дава никому да почерпи пода. Забележително е, че той не се среща никога зимно време, а само лете, при страшни горещини.

 

Змеят, ламята, (другите му имена са: хала, аджер, змия троеглава) е нещо много страшно за народа, много по-страшно от самодивата.

 

Кокошки крекат от него,

Кучета лаят по него,

Хората бягат от него.

 

Или както друга една песен казва, като изразява преувеличения страх от него:

 

С душата си порой носи,

С крилете си земя търси,

С нозете си гора ломи.

Дето мине, все повехне,

Дето стъпи все изсъхне.

 

Змеят е страшен. И това, че той е страшен и много пакостен е всичко, което е известно за неговите психически качества — повече народната песен не казва. Но, разбира се, и тука нямаме пълна издържаност и последователност. Колкото се отнася до твърдението на някои, че змеят бил олицетворение на облаците и светкавиците — то е твърдение съвсем произволно и невярно. Би могло да се подържа тъкмо обратното — не на дъждоносните облаци и светкавици, но на адския летен пек е, не олицетворение, но, божество змеят. На летния пек, който прави земята жадна за капка роса и изсушава растителността, който изгаря всичко, що земята под мъчителните усилия на селянина ражда, всичко, което той чака с трепетна надежда от майката земя — на тоя летен пек е божество, властител змеят. От тука страхът от него и умразата, която вдъхва у народа. От тука неговата „огнена" външност и черти на страшна, всеунищожаваща сила, от тука неговата „ненаситност”, епитет, с който често се характеризира в народните песни змея, от тука и многото глави, които той често има. Самото приближаване, идването на змея е много страшно и често придружено с вихрушка и изобщо признаци на зла напаст. Така в песента „Радка се, отърва от змей" неговото дохождане се рисува по следния начин:

 

Гора без вятър легнала

Поле без огън пламнало

Тънка е пушка гръмнала

 

 

362

 

Чемшир се порта отвори

Пълен се двора напълни

С змейове още с змеици.

 

А самата Радка, като открива пред майка си, че я люби змей и ще я вземе, рисува неговото дохождане така :

 

Като у дома ще дойдат,

Къщата, мамо, ще пламне

От четирите кюшета.

 

Че змеят е божество на летните горещини, които причиняват губителната суша, се вижда от много песни от сборника на братя Миладинови — в песен 11 се разправя, че той живее в езеро, в песен 5, когато „хубава Яна" отива да наточи вода от „неговата чешма", там тя намира Детелин войвода и неговите момци — змейове — да наточи вода и позволява Детелин и змейовете. В друга редакция същата песен — Яне и Петре — вероятно от по-късен произход, вместо змейове имаме войска. Отначало, по всяка вероятност, е липсвал и Детелин войвода, а на негово място е имало змей. Но тия песни дават само едно далечно указание за връзката между змея и летните горещини. Има песни, обаче, в които имаме съвсем прями и ясни доказателства за това. Така, в песента „Свети Георги", когато Бог праща суша в Троян, всичката вода се втича в един кладенец край града, а негов пазач е страшен змей, на който троянците дават „таин" по девойка на ден, за да могат да черпят вода от кладенеца. Св. Георги убива змея и спасява троянските девойки. В песента „Св. Илия и 9 лами" царските кладенци в Охрид са паднали в ръцете на 9 ламии, които Св. Илия, с помощта на едно дете, убива. В песента „Седум кралеви шетат змея покраина" в кладенеца се е свряла „тройноглава змия", която изяжда всеки, който се опита да вземе вода от кладенеца — убиват я самодивите Гюрга и Ирина, посестрими на Секула детенце, за да го избавят от смъртта, с която го заплашва „змията тройноглава".

 

Извънредно интересно и характерно е, как народът рисува Бога и светците в песните си. Прав е Пенчо Славейков, като казва, че „той е притеглил цялото небе, заедно с дяда Господа, към земята". И по натам „Дядо Господ е нещо като кмет, кротко и добродушно изпълняващ своята официална длъжност".

 

Характерът и стремежите, целият дух на Бсга, дева Мария и светците — това са копия от селския народ, характер, дух и стремежи. Бог, Христовата майка, бялобрадите светци — това са все селяни и селянки от нашето село. Както казва Славейков, „Божа майка, например, — тя е добра селянка стопанка, която знае хубаво да пере постилците на своята рожба, но няма никакъв хабер за световната мисия на чедото си". Така тя изгубва Исуса, когато излязнала да простира атласните му пеленки на „мала златна върлина" (Света Мария изгубва Исуса).

 

Светците се занимават, както нашият селянин с оран, копан и пасене телците. Те се женят и плодят, и грешат, съвсем като

 

 

363

 

прости смъртни. Например в песента „Христос-майстор", най-хубавата от изобщо нескопосните в художествено отношение религиозни песни, Св. Никола утешава Дева Мария, че ще вземе Исуса, за да го даде на „занаят".

 

Той да се учит майсторче,

Страшни мостои да праит,

Греови души да върват.

 

В песен 36 от Сборника на братя Миладинови „Изповедта на Богородица" се разправя, как Мария идва да се причести при Св. Никола, защото била грешна. В песен 41 се разправя, как се жени Св. Димитър за бяла Неда от София. Но тъй като забравили да поканят Св. Илия на свадбата и не му дали дар, както на другите светци — „бяла риза, остра сабя", — то Св. Илия пуска голяма река на пътя им. Само когато бяла Неда дава и нему дар „бяла риза, остра сабя", само тогава той спира реката да тече и Неда със сватовете минават.

 

Но ако Бог, Дева Мария и светците, свалени на земята, са същински „нашенци", то и на небето те са пак същите. Те не могат да се отърсят от земните си чувства. И самият рай е най-обикновена „равна градинка", дето се поливат цветя (напр. по песента „Енчица краси рай Божий") или дето се яде и пие. Интересна е в това отношение песента „Св. Богородица преглежда мъртвите души в рай Божий". Тръгнала е Божа майка да се моли на Господа — да ѝ даде ключовете на рая. Той ѝ ги дава. Тя отключва и гледа: сиромасите ядат и пият, а богатите седят, гледат и бъркат своето земно злато и сребро. Те се молят на сиромасите да им дадат и на тях. Но сиромасите не им дават и не щат в замяна тяхното злато. И Божата майка се връща, като заключва пак рай Божий. Наивно и съвсем делнично! Но би ли могло да бъде другояче ?

 

Умът на нашия селянин не е можал да се издигне до по-високо схващане, до по-духовна, по-абстрактна представа за Бога и светците. Тоя ум не е навикнал да мисли отвлечено, нито пък е способен да си представи нещо по друго от своя собствен живот, или да допусне съществуването на други по-духовни, по-възвишени стремежи от тия за удовлетворяване всекидневните нужди. Очевидно, спиритуалистичната християнска концепция не е била по неговия ум — така беден и ограничен. Желанията, чувствата, понятията на селянина са съвсем материалистични, тесни и дребнави. Заседналостта, липсата на широки сношения с други хора, с чужди страни правят неговия ум неспособен да разбере други хора, други души, друг живот. Липсата на нови и разнообразни впечатления правят душата му бедна, без велики стремежи, без широк полет. Това са основните причини, за да бъдат представите за Бога и светците така материалистични и ограничени.

 

Християнството, от своя страна, не е упражнило почти никакво влияние, за да издигне и одухотвори тия представи. Късно възприетото християнство само за малко време е намерило класи, живо заинтересувани от подържане християнските суеверия в масата.

 

 

364

 

От друга страна тия класи, които са били по-способни за едни по-духовни, по-абстрактни религиозни представи — болярството и търговската класа са съществували твърде малко време. Турските победи са ги задушвали.

 

Това са причините за слабата религиозност въобще сред нашия народ, във всички класи. А слабата религиозност е една от причините и на духовната, културна недодяланост и грубост. Религията, християнството на запад, покрай своята гибелна роля, е играло и тая да култивира душата, да подпомогне нейния развой, да я направи по-изтънчена, по-богата с настроения.

 

Влиянието на византийската християнска култура до народа почти не е стигнало. Още по-малко християнството е могло да одухотвори религиозните представи, да ги развие и направи по-общи и по-абстрактни, благодарение на това, че във Византия са съществували традициите на една развита митология.

 

Нека сега се върнем към разяснение на причините, които са пречили за кристализирането на образите на самодивата и змея.

 

Какво е поразило първобитното съзнание на народа, за да създаде той тези образи, тъй както са създадени? Защо те са така смътни, не издържани, противоречиви.

 

Езическата религия на славяните е била твърде примитивна и неразвита, техните религиозни представи са съвсем неясни, неопределени, сякаш спрени в една съвсем нисша стадия. Те не са имали нито строго индивидуализирани божества и развита митология, нито някакви по-духовни представи за боговете, нито идоли, нито черкви.

 

В едно от най-старите исторически свидетелства, това на Прокопия (Procopius De bello Gotico, 14), от VI век намираме следното за религията на долнодунавските славяни.

 

„Славяните признават един Бог, творец на мълнията, единствен властител на всичките неща, комуто принасят жертва, бикове и всякакви оброци. За съдбата нищо не знаят и въобще не ѝ приписват никаква власт над човеците. Но когато видят, че ги грози болест или близка смърт във война, обещават Богу да принесат жертва за спасение на живота си, па, като са избегнали опастността, принасят обещаната жертва, мислейки, че са се спасили благодарение на жертвата. При това те почитат реките и самодивите (vimcsas) и други някои божества, на всички от които те служат и при жертвоприношенията гадаят".

 

Тутраканската орда на Аспаруха, която покори славянските племена на североизточна Дунавска България и създаде българската държава, като с течението на вековете се претопи със славяните, е съставлявала (според историята и новооткритите в последно време каменни надписи) част от голямо старотурско племе. Но и те — старотурците — са били монотеисти. Те са почитали един върховен Бог, творец на вселената, олицетворен в представата за небето, отдето и прозвището му — тангри (небе). Той пребъдва във върховните пластове, отдето урежда съдбините на света. Там живеят и други добри божества. Но на самата земя, по планини,

 

 

365

 

поля и води живеят благодатни духове, наречени духове на йер-су (земя-вода).

 

От приведените свободни цитати става ясно, че между двете религии, тая на славяните и тая на Аспаруховата орда е имало една голяма близост, едно сходство в общи черти. Те леко са съжителствували и помирявали. И ако не бе дошло така скоро християнството, ние, навярно, бихме имали едни издържани, цялостни и съвършени образи за техните божества и полубожества — самодивите и змейовете. Но с възприемането на християнството, с пораждането на нови религиозни представи е станало едно пречупване, помътяване в старите, макар и несъвършенни, но по-чисти и оригинални образи.

 

Особено силно те са пострадали от кръстосването на чуждите, дошли от вън християнски представи. Народът не е успял да направи едно примирение, така че самодивата и змеят да запазят своите езически, по-прости, но по-ясни черти. Простотата и свежестта на тия образи е умряла. Вместо дивите създания на езическия ум, те се обръщат на някакви оръдия в ръцете на християнския Бог, както това се вижда в песента за „Руса Стана и самовила" или за „Св. Георги". Самодивата в първата от тия песни е станала християнка, еснафка, тя не е вече прелестното дете на горите и изворите.

 

Подобно смесване и изкривяване имаме с образите на юнака и на хайдутина. Те са, по всяка вероятност, от по-нов произход в нашата народна поезия, сравнително змея и самодивата.

 

Юнакът и хайдутинът често биват смесвани, като се мисли, че това е едно и също нещо. Това е неправилно. Те, наистина, са доста близки, но съвсем не са едно и също.

 

Преди всичко, те се различават по времето когато се явяват. Юнакът се явява в народната поезия, както изглежда, — положително нищо не може да се знае, в началото на турското робство, а хайдутинът е син на по-новите времена.

 

У юнака народът е изразил преимуществено своята скръб за пропадането на държавата му и спомените за героите и царете, които са го мъчили, но които са били християни и биха могли да го спасят, ако бяха живи от турците.

 

У хайдутите е изразена повече вярата в едно бъдеще спасение от турското иго.

 

За отношението на народа към юнаците е интересен и решаващ въпроса: — защо народните песни не възпяват царе и юнаци от по-предишно време, защо всички имена, които намираме в тях, са от времето на идването на турците?

 

Вероятно, най-правилният отговор ще бъде този: пропастта, която е съществувала между народа и неговите царе и боляри, умразата към тях, не е позволявала да се вдъхнови той от тях и да ги възпее. Те са били неговите мъчители и потисници — как е могъл да търси у тях спасение и помощ и да ги възпее като свои избавите ли от мъките.

 

Същото отношение, като към безмилостни потисници, вероятно, народът е държал до турското робство и към тия царе и юнаци,

 

 

366

 

герои на нашите юнашки песни, които после възхвали и възпя — цар Шишман, Крали-Марко, маджарския войвода Ян (Янкула), Хуниад, разбит на Косово-поле от Мурад II, бана Иван Селеки (Секула детенце), който е участвувал в същата битка и пр.

 

По-късно през време на турското потисничество, когато „неверните" почнаха да мачкат и терзаят народа, той е обърнал очи към миналото, към християнските царе и юнаци — естествено те са се явили вече в друга светлини, в ореола на борци против „неверните" мъчители. Те и действително бяха борци против турците.

 

Но, естествено пълна, беззаветна идеализация на тия, които са били не много отдавна мъчители и тирани, е била невъзможна. Често юнаците запазват своите черти на тирани, често народът им придава и несимпатични качества [1], но очевидно, това схващане е било по слабо застъпено и другото — идеализаторското е преодолявало. Ето една от причините на противоречията и смътността на юнашкия образ.

 

В различие от хайдутите, юнаците са представители на физическата сила; в песните, които ги възпяват, често се среща елемента на чудесното, тези юнаци са нещо като полубогове, откърмявани от самовили и правещи чудеса, невъзможни подвизи за човека. Те правят чудеса, дори когато са съвсем малки деца, като Секула детенце, Дете Дукадинче, Дете големеше, Груица детенце и пр.

 

Но нека се обърнем сега към образа на хайдутина.

 

В живота и в песните той се явява, когато вече турският феодализъм идва към своя край, когато почва разлагането и на задругарската и общинна собственност. По това време турското потисничество твърде много се усилва и взима невиждани до тогава размери. От друга страна разлагането на задругата и общинната собственост изхвърля много селяни из село. Много от тях — по-смелите се отдават на разбойничество и хайдутство. Естествено, при турското потисничество — икономическо (турците са землевладелците) и политическо — всевъзможните зулуми и жестокости на кърджалии и еничери — естествено, че при това положение народът почва да идеализира хайдутина, да му придава качества на борец за народа, против неговите мъчители. Хайдутинът, макар и разбойник, грабител, от който и народът понякога е търпял насилия, е бил единствения, който се е съпротивлявал на турците. Народът не е могъл да не го обича и възпява. Но благодарение на това, че тоя хайдутин, особено в началото и до революционното движение, е бил пакостник и за селянина, харамия, който не е галил и народа, — благодарение на това имаме известна противоречивост, липса на целност в хайдушкия образ; — хайдутинът в народните песни е ту жесток, бездушен, подъл грабител на народа, ту светъл лик, закрилник на потиснатите и онеправданите.

 

 

1. Това най-добре се вижда от поетическия образ на Крали Марко, главния герой на тия песни — в неговата характеристика намираме повече отрицателни качества; той е нехранимайко, безхарактерен, не умен човек, измамния лош съпруг и пр.

 

 

367

 

Хайдутинът се отличава от юнака по това, че той е човек, а не полубог, че той не е от царски произход, но от народен, че се бори с турците и богатите изедници, но никога не влиза в съюз с тях, като юнаците, че у него няма или редко има фантастични качества, най-сетне и по това, че у него физическата сила не играе такава важна рол, както за юнашките подвизи. Това, вероятно, непосредствено се дължи на изнамирането и разпространението на пушката. На това сочи и преданието — че Крали Марко, предводителя на старите юнаци, се е скрил в някоя пещери, когато чул да пукне пушката, защото намира за недостойна борбата, дето победата решава не мускулната сила и личната храброст, но оръжието.

 

Една голяма част от противоречията и неясността на юнашкия и хайдушкия образ, вероятно, се дължи на смясването, което народът е направил, между юнака и хайдута в по-късно време. Народът е почнал да придава чертите на юнака върху образа на хайдутина и обратното. Това е било толкова по-възможно, че и в едните и в другите народът е виждал преди всичко борци против феодалната тирания на турците, против пълното безправие на раята. При отслабването, почти изчезването на историческите спомени и силното впечатление, което е правил хайдутинът, смясването е било неизбежно.

 

В заключение смяло можем да кажем, че народната песен, най-вярното огледало на народния дух и на народния живот през течението на вековете е отразила с изумителна правдивост нашето правилно историческо развитие. То е ставало неестествено, на скокове, при кръстосаните влияния на противоречиви една на друга сили — такава е и народната ни поезия: противоречива, с помътени, неясни, несъвършенни, но все пак живи, оригинални, пленителни образи.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]