Македонска мисъл

кн. 7-8, год. 1, 1946

 

14. Дичо Зограф

 

Асен Василиев

 

 

Въпросът и представите за нашите зографи все още не е напълно осветлен, за да можем ясно да си представим техните значителни дела. Популярното внушение за тяхната посредствена работа и относителните им дарби е широко разпространено. От друга страна, така създалото се пренебрежение е било злокачествена пречка за обстойни и планомерни проучвания на техните дела. Огромното значение, обаче, на тези неуморни носачи на обществения дух не е мъчно да се разбере. Тяхното дело по нищо не се различава от общите усилия и заслуги на всички просветители от онова време.

 

В настоящето си изложение ние ще се занимаем с един от най-значителните представители на македонската религиозна живопис през XIX век, Дичо Зограф. Този знаменит майстор иконописец е родом от мияшкото село Тресонче, намиращо се в долината на р. Мала Река. Както е известно от там произхождат почти без изключение всички македонски майстори иконописци, резбари и строители. От с. Тресонче са излезли родовете на доста умели майстори и то предимно иконописци. Към един от тези родове принадлежи и художника, който ни занимава. Знае се, че мияшките майстори са „самоуци", т. е. те са предавали своето изкуство от поколение на поколение. Такъв е случая и с рода на Дичовци. От запазеното предание, твърди се, че бащата на Дичо, майстора Кръсте, е бил добър резбар. Онова, което ще изложим по-долу, за родословието и делата на представителите от този род, се обосновава, както на преданието, така и на писмени факти. От последните доказателства, най-съществени са подписаните и датирани произведения — икони, както и личната ермения (наръчна зографска книга) на Дичо Зограф.

 

Онова, което се знае за живота на Дичо, по запазени спомени, е твърде малко. Същото би могло да се каже и за останалите представители от рода на Дичо. От този род има издънки до наши дни, а назад към основателите му, се стига до един от членовете на това семейство, живял към средата на XVIII век. Една част от родословието се потвърди и документално, благодарение на Дичовата ермения, а за другата прибягнах до един от представителите на рода — Божил Аврамов, внук на Дичо. Божил Аврамов, който се е преселил и живее в София, помни дядо си Дичо, знае и името на прадядо си, Кръсте, и на неговия баща — Дичо. По-нататък връзката се губи. Кой е бил неговия предходник — Божил Аврамов незнае. Благодарение на тези лични спомени и особено на бележките, които ни е оставил Дичо Зограф в неговата ермения, бяхме улеснени да съставим родословието на това семейство.

 

На първата страница от книгата на Дичо, за която по-долу ще дадем някои сведения, са запазени собствените му бележки с имената и рождените дати на синовете му, както и някои сведения за самия него. Бележките са следните:

 

 

373

 

 

Бележките на Дичо Зограф завършват в 1854 година. След това, някой друг от членовете на семейството е отбелязал няколко по-късни семейни случки, пак във връзка с оженвания и раждания. Както се вижда от по-горе дадената преписка, самия Дичо е роден през 1819 година щом е бил 20 годишен когато, се е оженил. Тази точност идва да поправи грешката на М. Ф. Йованович в статията му „Православна саборна црква свете Богородице у Скопљу" [1], където за рождена година на Дичо се сочи 1814 — за определянето на която са правени приблизителни пресмятания. В родословните си бележки Дичо, за съжаление, не ни е оставил такива и за неговите предходници. Той никаде в книгата си не е споменал и бащиното си име. Че действително баща му се е казвал Кръсте [2] се потвърждава от подписите му върху някои икони.

 

И така родословното дърво на Дичовия род е следното: Сарджо Мойсо Димитър

 

 

 

1. Вж. „Спомeница провославног храма св. Богородице у Скопљу", Скопље, 1935, стр. 409.

 

2. Майстор Кръсте, според спомени е работил в пашовите конаци в Шкодра. Доволния паша му подарил кон за да се завърне в селото си, и слуга да го придружава.

 

 

374

 

Преди да кажем за дейноста на Дичо Зограф, която заслужава широко проучване, за да бъде изтъкнато значението му за иконографията на Македония от миналия век, нека дадем онова, което се знае за личния му живот — и то твърде малко, но запазени, спомени. Според тях, той първоначално, като младеж, е прекарал в обучение при баща си — майстор Кръсте, резбар и иконописец. Двамата обикаляли земите на Македония и изработвали резбарски украси по църквите — иконостаси, амвони и пр. Бащата, който е предимно резбар, немогъл задълго да задържи сина си при себе си. Може да се предположи, че Дичо е имал по-голямо предразположение към изобразителното изкуство — иконописта, която не е могъл да усвои от баща си. Нему се удал един случая да се срещне с опитни зографи и е могъл да научи нящо повече от тях. Според М. Ф. Йованович (ц. с. стр. 409) Дичо се срещнал в Драма с някакви зографи цинцари, които работили в този град и с тяхно съгласие останал да ги наблюдава. В кратко време той успял да усвои някои от тяхните похвати и след една седмица незакаснял да направи впечатлението на учителите си със своя опит. По-късно, след половин година, нему се удало да се залови с самостоятелна работа. В съседното до родното му село, Лазарополе, била завършена църквата и Дичо бил поканен да изпише иконите. Тази своя първа работа той извършил с голям успех. Изглежда, че Дичо е имал необходимата подготовка от баща си, а цинцарите са спомогнали на младия майстор да се вдълбочи с по голямо умение в работата си и да даде простор на дарбите си, които е притежавал. След този щастлив опит Дичо се отдава изключително на иконопиство и в продължение на дълги години неговата четка е украсявала църквите из земите на Македония.

 

Дичо Зограф е работил из цяла Македония — из мияшките села, Охридско, Скопско, Серско, Драмско, Вранско, Кумановско, бил е и в Албания. Някъде се е задържал дълги години, както е случая с Скопско, гдето е работил в продължение на 18 години. Негови произведения могат да се видят и оттатък Балкана — в Видин, Лом, Кула. Дали той е отивал там или пък са му били поръчани икони и отнесени там, това незнаем. Ние предполагаме, че иконите, които се намират из тези краища, са правени по поръчка без самия Дичо да е отивал да рисува на самото място.

 

Въ продължение на повече от тридесет години Дичо Зограф е имал възможност да прояви огромна художествена дейност. Той е могъл да вникне в духа на иконографията, да опознае основно сюжетите, както и да постигне завидно техническо съвършенство. Художникът е предпочитал кавалетната живопис. Ние имахме възможност само в един случай да видим негови, може би единствени стенописи — тези в Охридската църква „Св. Богородица Челница”. Иконите на Дичо, които, както казахме, са пръснати из множество църкви и представляват необозрима продукция, имат най-различни размери. Форматите на неговите икони се движат от малките целувателни икони до големи по размер олтарни иконостасни икони. При изпълнението, обаче, на едните и другите се чувствува известна разлика както в композиционно разрешение, така и в колоритното

 

 

375

 

виждане. Докато в малките икони той предпочита сюжети с по-сложни и многобройни групи от фигури и по-наситени цветове, в големите икони предпочита еднофигурната композиция и по-светли тонове. В втория случай фигурата е монументална и по-стилна, докато при малките композиции стилът е по-живописен.

 

Дичо Зограф е един от най-добрите рисувачи между македонските художници. Разбиранията му за пропорциите в човешкото тяло се вижда от това, че той правилно построява фигурите и лицата на светците. Възприетия начин на работа в иконографията — стремление към обобщение на формата, е напълно разбран и убедителен. Художникът не се прикрива зад този възглед, както това може често да се види при други иконописци. Напротив, тук ние виждаме голямо съвършенство и яснота. Типът на всеки рисуван светец е даден точно и сигурно, според общоприетите канонични правила, без да е изключено благородството в израза и с чувство е подчертана духовната им същина. Дичо Зограф е богат колорист. Изобилието от цветове, изискани и хармонично съпоставени, правят блестящо впечатление. Неизбежната употреба на златото, както и пищната орнаментация в дрехите и свободните гънки на драпериите допринасят още повече за цялостното художествено впечатление на иконите от този майстор. Той е успял да достигне възможните граници в този род иконография. Всички тези качества дават напълно завършен вид на неговите творби и разглеждания иконописец може решително да се постави в редицата на македонските зографи от средата на миналия век. Неще съмнение, че той със своето изкуство е указал силно влияние на мнозина свои съвременици, бил е и предпочитан навсякъде, за което говорят многобройните му произведения. Естествено, и изкуството на Дичо Зограф, подпадащо под общия знаменател на XIX век, носи общия отпечатък, който характеризира това време с множество влияния от Западноевропейското изкуство. Дичо Зограф се движи по линията на тази съвременност и не е могъл да се откъсне от нейния дух, обаче в така възприетия мироглед и стил на изкуството от това време, той постига максимум резултати между македонските майстори, благодарение на своя талант и техника.

 

В следващите редове ние ще дадем една част от произведенията на Дичо зограф, които са ни известни, като спазим овременяването.

 

Както казахме Дичо е започнал самостоятелната си работа в с. Лазарополе, в църквата „Св. Георги". Там над южната врата той е оставил следния надпис:

 

 

 

376

 

 

Втори надпис в същата църква се намира в проскомидията. Той гласи:

 

 

В периода между 1841 година и 1846 година ние не знаем къде е работил Зографа. През това време той е бил, можеби, из Албания и източна Македония. Едва през 1847 година го виждаме из Скопско, в манастира „Св. Никита", където той е оставил надписа:

 

 

В манастиря „Св. Богородица" — Пречиста, Кичевско, се намират икони от различни години — 1848, 1853, 1856, 1864 и 1865.

 

В църквата „Св. Спас" на с. Црешово, Скопско, където е нарисувал олтарните икони. Той се е подписал:

 

 

След това той работи в Скопие, където най-много икони е оставил в Скопската църква „Св. Спас". Тези икони са следните: Арахангелски собор, с подпис: ; св. Филип, св. Параскева и св. Арсени архиепископ : същия подпис; св. Константин и Елена (25 X 35 см.), от същата година; св. Симеон Стълпник и св. Арсений Великий (27 X 38 см.) с подпис и дата; св. м-ци Анксентий, Орест, Евстатий, Евгений и Мардарий, с подпис и дата; Св. св. Кирил и Методий; св. равноапостоли Княз Владимир и Иулита; св. Проконий, Меркурий и Екатерина; св. прор. Данаил, Трифон и арх. Стефан; св. Филип, Параскева и архиеп. Арсений; св. Параскева, ап. Вартоломей, Пантелеймон препод. Йоан Лествички и ап. Варнава; Възпесение Христово; Сошествие на Христа в ада.

 

В Скопската църква „Св. Богородица" бяха запазени около десет Дичови икони, между които и тази на св. Иван Рилски и Прохор Пчински. След опожаряването на църквата през 1944 година,

 

 

377

 

какво е станало с тези икони, незнаем. На тези икони имаше подписа на Дичо и годината — 1857.

 

От 1855 година има икони от същия майстор в църквата на с. Глуво, а през 1856 година той работи в Куманово. В тамошната църква .Св. Николай" са запазени големи олтарни икони, които Дичо е работил с особено чувство. Те са: св. Спиридон (92 X 127 см.) с надпис:

 

 

Св. Богородица (93 X 127 см.) с надпис:

 

 

Исус Христос — подписана и датирана — 1856 декември 14. От Дичо е без друго и иконата на св. Иван Кръстител, но тя не е подписана.

 

От следната 1857 година, пак в същата църква се пазят иконите: св. Димитър — с надпис:

 

 

Св. Георги (93 X 127 см.) с надпис:

 

 

В църквата „Св. Никола" на с. Долно водно, Скопско, могат да се видят четири иконостасни икони: Архан. Михаил, св. Никола, Исус Христос и св. Богородица (78 X 107 см.). Последната с подпис: . Останалите нямат подписи, но по всичко личи, че са от Дичо.

 

В църквата „Св. Троица" в с. Гюмендже, Дичо е нарисувал иконите св. Троица, св. Иван Кръстител, св. Георги, Успение. Той се е подписал. Там е рисувал през 1858 година

 

Същата година той е работил и в църквата „св. Спас" в с. Драчево.

 

Следвайки хронологическия ред, ние трябва да отидем в гр. Враня, за да видим едни от най-големите Дичови икони. За тамошната църква „Св. Троица" той рисува иконостасните икони през 1859 и 1860 година, а именно: св. Прохор Пчински (68 X 150 см.), надписана: (обр. 1). Подписът на тази икона следва почти на всички останали, така че ние няма да го преповтаряме. Освен това Дичо под всяка от иконите върху

 

 

378

 

една лента — хартия е написал и тропаря на светеца, които също така ще избегнем.

 

Обр. 1. Икона на св. Прохор Пчински

 

 

Св. пророк Илия (87 X 150 см.), същата година.

 

Св. Троица, същата година; св. Богородица (88 X 150 см.). Снимка от тази икона даваме обр. 2. От нея се вижда напълно

 

 

379

 

монументалния стил, композиционно чувство и солиден рисунък, както н особения декоративен усет на Дича. В същия стил е и иконата на Исуса Христа (87 X 152 см,), с подпис и дата — 1859 год. 7 XII. (обр 3).

 

Обр. 2. Икона на св. Богородица, от гр. Враня

 

 

Все в този дух е и иконата на св. Иван Кръстител (87 X 152 см.), от същата година. В тази серия е и иконата на св. Сава и Арх. Михаила с подпис и дата.

 

На следната година Дичо Зограф е нарисувал иконите на Три светители, подарена от бакалския еснаф, св. св. ап. Петър и Павел, св. Спиридон, св. Никола, св. Димитър и св. Харалампи.

 

Впечатлението от този сбор икони е напълно благоприятно за техния автор. Богатата колоритна хармония, пищната употреба на злато, особено в иконите на св. Богородица и Исуса Христа, сложния

 

 

380

 

охров тон на главите с леки охровозеленикави сенки, пълното съчетание на златни фонове с цветовете на облеклото, тронове, пейзаж — цялата тази сложност от разнообразие е овладяна е завидно умение и много вкус. Към всичко това като се прибави и изящна техника, ще се види висотата, на която стои този майстор.

 

Обр. 3. Икона на Исус Христос, от гр. Враня

 

 

През 1861 година Дичо Зограф работи икони, между другите и за северо-западна България. В църквата „св. Никола" в гр. Лом се пази иконата на св. Богородица Сладколюбящая, размери 37 X 49 см., с подпис: .

 

Иконата е сборна — от двете страни на Богородица са представени св. Никола и св. Стилян от ляво и св. Стефан и Харалампи

 

 

381

 

от дясно. В долната част на иконата са дадени три сцени: Рождество, Разпятие и Възкресение Христово. Над главата на Богородица в облаци е нарисувана св. Троица.

 

Обр. 4. Портрет на Самуил иеромонах

 

 

От същата година е запазена иконата на св. Стефан и св. Никола (38 X 54 см.) в църквата „св. Пантелеймон" в с. Нерези. Тя е подписана:

 

 

382

 

От 1862 година Дичо е вече из Охридско, където в продължение на няколко години остава да работи. В църквата „Св. Богородица Челница" в Охрид, на западната стена на църквата той е оставил надписа:

 

 

Както споменахме по-горе това са единствените нам известни стенописи. Една част от тях са развалини. Между запазените са образите на св. Кирил и Методий, а всичко останало е предимно декоративен материал, пейзажи с тропически дървета и др. Безспорно, че стенописите отстъпват пред иконите на този майстор.

 

В църквата „Св. Климент" от 1862 година са запазени една икона Кръщение Христово и кръста с Разпятието, Богородица и Йоана, подписани и датирани. В същата църква Дичо е работил последователно през следващите години. Над входната врата е поставена иконата на св. Климента, св. Кирила и св. Методий. Надписът на иконата е:

 

 

В същата църква — икона Възкресение, с надпис:

 

 

През 1866 година той е нарисувал голямите табли под иконостасните икони: Тогава изглежда, че е бил поправян и иконостаса, ако се съди от надписа:

 

Също така в Охрид, в така наречената Долна влашка махала, в църквата „Св. Никола" през 1862 година Дичо е нарисувал всички икони.

 

В църквата „Св. Богородица Болничка" са запазени три икони. Първата — св. Екатерина, св. Параскева, св. Йоан и св. Матрона (28 х 38 см.), 2. св. Василий, св. Иван Златоуст и св. Григори Богослов и 3. св. Кирик и Юлита, св. Климент, св. Иван Владимир, св. Арх. Михаил, св. Йоаким и Ана, св. Еразъм и св. Стилян.

 

И трите икони са изпълнени с техническо съвършенство и в завидна колоритна висота. Първите две икони са подписани и датирани — 1864 год.

 

Нека кажем, че в северозападна България Дичови икони могат да се видят и в църквата на гр. Кула, а в Ломския градски музей е запазена иконата на св. св. Кирила и Методий (40 X 55 см.), с надпис:

 

 

383

 

 

Тук ние дадохме една незначителна част от иконописното наследство на този извънредно продуктивен и вещ майстор. Множество от неговите творби ще се издирват и бележат с течение на времето. Но налага се да кажем, че той е направил опит и в светската живопис. Макар че за сега нам пие известен един Дичов портрет, може да се допустне, че той е рисувал и други живописни творби, независими от иконографията.

 

В манастира Трескавец, при Прилеп, в църквата е запазен един портрет на някой си Самуил йеромонах, подкрепен с подписа на художника: ( 1854 год.). Портретът е рисуван на дъска с размери 30 X 40 см. (обр. 4) Йеромонахът е представен почти до колене, насреща, с кръст в дясната ръка, през която е преметната броеница, а в лявата държи разгъната хартия с един монашески текст. Облеклото е тъмно — черно-кафяво расо и тъмно син подрасник. Зад осанката на йеромонаха се вижда фасадата на някаква сграда, а от двете страни са нарисувани две колони, между които е окачена завеса и прибрана до една от колоните, за да се вижда в дълбочина. Колоните са зелени с червени капители и злато. Портретираният е млад човек, с големи очи, тъмни мустаци и брада, с хубав охров тон на лицето, благороден израз. До главата на йеромонаха е нарисувано едно ангелче в облаци, което държи хартия с надпис. Върху корниза на зданието, е написано: .

 

Въпреки общия иконен вид на този портрет, художникът твърде много се е отдалечил от една обикновена икона и е успял да ни представи действителен образ с неговите индивидуални особености. За съжаление, нам не се удаде случай да попаднем и на друга подобна творба от светски характер на Дичо Зограф, допускайки, че горния портрет не е единствения.

 

*

 

На края да кажем няколко думи и за ерменията на зографа, за която споменахме в началото. Тази книга е запазена за науката благодарение на покойния Васил Атанасов, уредник на Видинския музей. Тя е достигнала до наши дни в първоначалния си вид, така както я е оставил зографа. В книгата са подшити 194 листа с размер 16 X 23.5 см., написани с шрифт на печатни букви. Повечето от началните букви, както и много текстове са написани със цинобър. Пред всички начални текстове са нарисувани всевъзможни заглавки, а в известни случаи зографът е нарисувал и някои малки обяснителни рисунки, (обр. 5) На втората страница Дичо се е подписал:

(надписът е на гръцки, но по липса на гръцки букви го даваме с славянски). На третата страница е оставена една бележка, от която се вижда, че ерменията е била писана през 1844 година.

 

 

384

 

Това зографско ръководство, преведено от гръцки, в случая е разделено на две части. В първата част са дадени множество технически упътвания, как се правят бои, лакове, грундове, как се рисува на дъска, платно, стена и пр. След тази техническа част следва, така да се каже, идеологичното съдържание на ерменията. В него са обрисувани образите на всички светци, преподобни, йерарси, пророци и др. строители на църквата, множество религиозни сцени от стария и новия завет, сцени от живота на различни светци, Апокалипсиса на Йоана Богослова, притчи и др.

 

Обр. 5. Ерменията на Дичо Зограф

 

 

Такива настолни книги са имали всички зографи. Ние имахме възможност да видим в Македония още две-три такива книги, принадлежащи на различни иконописци.

 

Дичо Зограф, умрял при трагични обстоятелства — бил отровен от втората си жена погрешно — при едно неразположение тя вместо да му даде лекарството, дала му сулиен, силна отрова, която той употребявал при позлатяването. Годината на неговата смърт се предполага, че е 1872. Той предал своето изкуство на сина си Аврам, който е работил и из северозападна България, където могат да се видят негови икони.

 

[Previous]

[Back to Index]