Македонска мисъл

кн. 7-8, год. 1, 1946

 

9. Из борбите на народно освободителния фронт на Македония  [1]

(Спомени)

 

подпоручик Георги Манолов Димитров

 

 

Беше месец октомврий 1943 година, когато командирът на „Преспанския отряд" ме повика и ми каза: „Георги, ти с Атанас и Йосиф ще трябва да извършите една много сериозна акция".

 

Горейки от желанието да чуя, каква ще бъде нашата задача, аз с жив поглед следях всяко негово движение и всяка забавена секунда мен ми се струваше цял час.

 

Бяхме разположени в гориста местност до с. Гор. Горица — Корчанско. Това малко селце, на брой около 30 до 40 къщички, отстоеше на 4 до 5 клм. от граничния пост, който се пазеше от български войници. Значи село Гор. Горица бе в партизанска територия.

 

Денят бе слънчев и топъл, въпреки че на около 700—800 метра до височината на „Галичица планина" имаше сняг.

 

„Ето вашата задача, другари, каза другарят командир. Ще трябва да прехвърлите границата и отидете в с. Покървене, Росенска околия и да хванете или убиете Доне, който е осъден на смърт от нашия щаб".

 

Доне беше продажник и служеше на народните врагове. Същият предаде четата през м. март 1943 година на италиянците и по една щастлива случайност тя успе да се спаси. Няколко пъти са изпращани наши другари, за да изпълнят присъдата, но не са успели поради много трудности за прехвърляне на границата и поради това, че в селото има бълг. войска. Освен това, той беше голем хитрец, много умело се предпазваше от всяко наше действие да го хванем.

 

Трябваше да тръгнем в 4 часа след обед и в тъмно да изкачим планината, да заобиколим поста и прехвърлим границата.

 

Приготвихме се и определеното време тръгнахме. Към 9—10 часа вечерта бяхме вече под моста, но в тъмнината сме се изкачили доста нагоре в снега, което затрудняваше ходенето и трябваше да се спуснем постепенно на долу, така че да не паднем в засада.

 

Пътят беше много труден и снегът не позволяваше да развием голяма бързина. А ние правехме последни усилия, за да стиггнем границата и, до като месечината не се е скрила, да огледаме и прехвърлим на избраното место. Въпреки всичките усилия, това не стана, доста закъснехме и се наложи да прехвърлим границата в пълен мрак. Пушките бяха изпълнени и готови да посрещнем всяка изненада. Трябваше да преминем пътя, който излизаше на шосето

 

 

1. Разказвачът на тази любопитна партизанска историйка е бил войник в 51 полк, но, възмутен от недостойната служба, която била възложена на българската войска в Македония от предателската власт на Борисовци и Филовци, преминал на страната на македонското съпротивително движение и действувал с техните отряди в Македония, Гърция и Албания и дочакал жив и здрав свободата. В Македония е бил известен под името Георги Бугарчето.

 

 

345

 

Ресен — Корча до с. Стенско и да влезем в низката гора, в която, разбира се, не знаем, какво ни дебне.

 

Разгледахме внимателно пътя, ослушахме се и бързо влязохме в гората. Часът е около 2 след полунощ. Селото Вукодере е вече наблизу. Трябваше да отидем там при жената на Атанас, тъй като нямаше никаква връзка с никой наш другар и никакви сведения за селото.

 

Към 3 часа и нещо стигнахме покрайните на с. Вукодере. Навсякъде е мъртва тишина. Стигнахме до къщата на Атанас. Тя беше на края и за нас много удобна. „Ще влезем в плевнята, а аз ще чукна на прозореца да дойде жена ми, за да ни осведоми за положението", каза Атанас.

 

Влязохме в плевнята и от дългия труден път се почуствувахме изморени и отпаднали. С Йосиф се мушнахме в сламата.

 

Въпреки че бяхме гладни и мокри от снега, ние веднага заспахме. Не след дълго Атанас ни събуди и влязохме в къщи. Печката беше запалена. За нас до тоя момент беше лукс да видим печка и хубава топла стаичка. До като отпочивахке, пак сме заспали, а жената на Атанас ни приготвила баница и свинско месо пържено. Събудиха ни пред сложената трапеза и лакомо се нахвърлихме на сладките госби. Сведение получихме от жената на Атанас и, преди да излезем от селото в близката гора, от която се наблюдаваше всичко, казахме на жената сутринта да отиде в с. Покървене, от където беше Доне и Дилко (нашия командир на четата) за да хване връзка с жената на Дилко и ни осветли за Доне.

 

Преди да се съмне ние требваше незабелязано от никого да напуснем селото и се скрием в гората. Изморени и неспали, ние се довлякохме до гората, като избрахме удобно място за наблюдение. Спахме на смени през деня. Към 5 часа след пладне дойде на определеното място жената на Дилко и още един другар, като донесе някои неща за Дилко и доста тютюн на листа на другарите.

 

Беше събота. Запитан другаря, дали Доне е в къщи, той ни отговори: „Преди малко се завърна от гр. Ресен, където беше на пазар". Запитахме го дали е удобно вечерта да влезем в селото и го хванем, той ни отговори: „ Тази вечер не е удобно, а и друго, че утре неделя, всички мъже от селото ще отидат да карат дърва на подучастъка. Доне няма да отиде, понеже синът му ще отиде вместо него, а той ще бъде сам и през деня ще бъде по удобно да го хванем". Съгласихме се с него. Вечерта се прибрахме в къщата на Атанас, за да преспим и сутринта преди разсъмване ще требва да отидем пак в гората.

 

Неделя сутринта, към 5 часа бяхме на същото място и очаквахме да дойде връзката. Към 11 часа преди обед чухме да се свири (наш сигнал) и видяхме едно момче, което пасеше воловете си, а след това се отправи на определеното място, свирейки си една песен.

 

Атанас позна момчето и му даде сигнал да ни види. „Доне отиде за дърва", каза то. Това донесение ме накара да подскоча нервно, понеже време за губене нямаше, а мястото, на което се намирахме е доста опасно.

 

 

346

 

— „Колко деня ще се бави?" — запитах аз — „Ами вземаха си хлеб за два дни и ми казаха, че ще работят два дни", отвърна момчето на моя въпрос.

 

В такъв случай ще трябва да чакаме, като се връщат до го хванем. Преди да си отиде, момчето ни остави месо, хляб и цигари, а обеща на другия ден да ни донесе кибрит и някой други неща за другарите. В тази местност през това време не се подвизаваха никакви партизани, тъй като във всяко село имаше войска.

 

„Слушайте, другари, казвам аз, в такъв случай ще трябва да останем още един ден, въпреки, че положението ни става по-сериозно, но нали за това сме дошли. Живи или мъртви ще останем, но без да извършим определената акция, не ще се върнем. Трябва да я извършим!"

 

Вечерта пак приспахме у Атанасови, като се измихме и преоблякохме. Жената на Атанас ни приготви хубава баница, изпържи ни месо и малко вино ни поднесе. Право да си кажа, такова изобилно ядене не бях виждал. Разположихме се, като от време на време жената на Атанас излизаше да оглежда около къщата.

 

Понеделник, денят, в който щяхме да извършим акцията. Още от сутринта беше мъгливо и студено. Към 9 часа мъглата се вдигна, а към 11 часа дойде същото момче с една торбичка на рамото. Даде ни сведения за продажника, остави ни каквото имаше в торбичката и, като ни пожела успех, си отиде.

 

Следа обед аз почнах да пиша акта за присъдата на Доне, считайки за сигурно, че ще го хванем или убием. Привърших писането на акта, като на гърба писах до войниците, които подканвах да не служат на продажното фашистко правителство, а да се присъединят към нас. Също им писах за себе си, че съм техен брат българин, разбрал правия път и съм дошел с братята македонци да се боря, както за тяхната, така и за нашата обща свобода. Всичко беше готово. Часът беше 5.30. Трябваше да слезем долу на пътя между Вукодере и Покървене в един дол до самия път. Преди да застанем на местата си, ние предварително се уговорихме, като Атанас няма да се показва и няма да говори, тъй като му познават гласа и след като привършим акцията, ще безпокоят и преследват жена му, като съучастница.

 

Аз се нагърбих с цялата работа, като определих, кой къде да застане. Иосиф зае горната страна на пътя, а Атанас от противоположната, така че аз, като спирам всеки мъж от селото, при запитването им за имената. Атанас ще извика: „да", като стигна до Доне, тъй като само Атанас го познава.

 

Приближиха се до една групичка от около 4—5 души, като колите минаваха напред. Времето беше ясно, тъй като месечината беше излязла, така че всичко ясно се виждаше. Часът беше 6 без 15, когато аз излязох пред групата и извиках с строг заповеднически глас: „Стой, горе ръцете". Изненадани от това, че пред тях стои непознат с пушка, насочена срещу тях, през рамото редник с патрони, които светеха на месечината и най-важното, че говори български, те веднага се подчиниха на заповедта ми. За тях бе просто невероятно, как може и от къде дойде партизанин в това място и да говори български език.

 

 

347

 

Питах ги, къде са били, всеки поотделно за името, все с този тон на гласа. Разбира се, получих отговор, но едвам говореха от страх. Понеже името Доне не чух, ги освободих. След няколко минути се чу по голяма глъчка, от което разбрах че групата е голяма. Колите изоставих пак да минат напред и след като изминаха аз, излязох пред тях на около 7—8 крачки, извиках с заповеднически глас да спрат и да си дигнат ръцете. Пред мене седяха с вдигнати вече ръце около 10—15 души в полукръг, като забелязах, че трима от селяните са на около 3–4 крачки по-назад от първатата група, аз съсредочих погледа си в тия трима от селяните, тъй като предполагах, че може да е между тях и Доне. И така излезе. Разпитвайки ги за имената им един от тримата направи 1—2 крачки към мене и като видя, че пред него стои партизанин и чувствувайки се виновен, почна да бяга, към една орана нива. „Стой, стой", извиках аз, но той продължаваше да бяга. Тъй като нямаше време за губене и чух от Атанас думата „да", като едновременно излезе Йосиф и Атанас от местата, в които бяха скрити, ние се втурнахме към беглеца.

 

Настигнат на около 10 крачки, едновременно се чуха три изстрела и Доне падна на корем. Приближавайки се до него му бяха нанесени още няколко изстрела, за да бъде довършен. Хванах го за едно рамо и го обърнах на гръб, за да го претърся за документи, с които да удостоверя пред командира на четата, че действително е извършена акцията. Не намерих никакви документи, освен часовник и една кутия за тютюн.

 

Тия неща му взех и, преди да си тръгнем, му закачих на гърдите акта за присъдата, който предварително бях изписал. Тримата тръгнаха веднага, преди да са ни усетили на къде можем да избягаме и така през нощта да прехвърлим границата, без да се обадим на Атанасовата жена и без хляб.

 

Беше около 10 часа. Месечината все още силно светеше, от което ние нямахме никаква полза, а явна вреда, тъй като още не сме минали границата. Изморени от дългия път и глад, ние стигнахме мястото, където щяхме да минем границата. Спускайки се в един дол, който трябваше да преминем, аз, вървейки напред, забелязах стъпки от ботуши, които от месечината се виждаха много ясно. Спрях се и тихо казах на другарите да приготвят пушките. Щом се закачихме горе, навлязохме в ниската и рядка горичка, аз забелязах някаква сянка, която мръдна. Замръзнах намясто, като с ръка дадох знак, че има нещо. Разстоянието беше 6—7 крачки и можах да видя, че това са войници с каски на брой 5—6 души. Единият беше прав зад дървото, а другите лежаха. Разбрах, че сме в засада и положението беше безизходно, в такъв момент трябваше да се взима решение, за да се справим с това тежко положение.

 

Употребих моя маниер, който много пъти ме е спасявал в такива случай „Стой на място! Ела тук!” Отговор не получих, но чух, че войниците почнаха да отварят предпазителите на пушките си. Стана ми ясно, че ще се води бой. Друг изход нямаше, освен да почнем. И в миг легнах и открих огън. Другарите ме последваха. Почна неочакван бой, като от всички страни се чуваха гърмежи

 

 

348

 

от картечница, бомби и хвърляне на ракети. Положението ни ставаше тежко, понеже чувствувахме, как противникът стягаше обрана около нас. Въпреки това, казах на другарите, че ще се бием до последна капка кръв, но живи не ще се дадем. Като последно средство употребих една малка тактическа хитрина, — почнах с висок глас да командвам уж някаква голяма част. Давах най-различни заповеди, за да се помисли, че сме голяма сила. И виждаме, как войниците почнаха да се оттеглят, което, разбира се, ние с нетърпение очаквахме.

 

В същия миг, влачейки се по корем, успяхме да се отклоним от заграждащия ни противник и по същия път, по който дойдохме, ние успяхме да се укрием и изкачим нагоре по високата планина Галичица, обрасла до половината с гора. Преуморени от боя и пътя, седнахме да чуем, как се развива обстановката. Стрелбата още продължаваше, като че ли между тях се води боя.

 

Предстоеше ни да прехвърлим планината. Друг изход няма.

 

Всичко е блокирано и границата в подножието е затворена. Тръгнахме по голямата и суха планина. Устните ни бяха засъхнали и напукани за вода, но вода нямаше никъде. Умората и глада не чувствувахме, защото жаждата го превишаваше. Пред мен почнаха да се явяват миражи от извори. Часът беше около 2 след полунощ, Атанас най силно чувствуваше жаждата и едва чуто повтаряше: „Вода, Вода". Най-после по чудо попаднахме на единствения извор в цялата планина. Атанас се хвърли към него, но аз въпреки жаждата му го хванах за ръката и не му позволих да пие, понеже е изморен. След като си поотпочинахме малко, ние се нахвърляхме върху изворчето и жадно залокахме, като не ни се отделяше от спасителния балсам.

 

Клонеше към разсъмване, а ние едва сме стигнали до половината на планината, а до сутринта трябваше да я прехвърлим и да преминем границата. С голяма мъка стигнахме до границата, която делеше снегът от сухата част на планината. Въпреки усилията, които полагахме да не спираме на това място, тъй като е студено и неудобно за почивка, умората надделя и ние си дадохме 10 мин. почивка, за да си отдъхнем. Седнахме на снега да си отпочинем и неусетно и тримата сме заспали. Когато се събудихме часът беше 6. Гъста мъгла се спуснала по низините. Ние трябваше да я използваме за преминаването на границата. Събуждайки се, аз не можах да се мръдна от мястото си. След кратко време и с различни движения се разкърших, а след това събудих другарите и почнахме изкачването. Към 10 часа преди обед ние стигнахме близко до билото и мъглата бе се разкъсала, че лесно се оправихме. Можахме да зърнем подучастъка, останал низко и далече от нас, но в замяна на това трябваше да заобиколим много.

 

С голяма мъка изкачихме Галичица планина и пред нас се откри Охридското езеро и гр. Охрид на около 7—8 клм. от нас. Но не ни радваха тези гледки, тъй като пред нас стоеше друга задача, а именно как ще преминем границата. Границата беше пътят, който свързваше Охридското езеро с с. Стенско. От друга страна гладът ни измъчваше, обувките се докъсаха и почнах да стъпвам на бос крак по снега.

 

 

349

 

Прегледахме, как ще бъде най-удобно и безопасно да се премине пътя. Избрахме едно прикрито място и Йосиф трябваше да отиде напред, от нас на около 100 крачки, за да огледа пътя. И така стана. Йосиф стигна до пътя, огледа го добре и махна с ръка в знак, че няма нищо опасно.

 

Пътят беше преминат и трябваше да бързаме да се отдалечим от него, понеже на 400—500 крачки от нас имаше овчари, които ни видяха, като преминавахме пътя.

 

Аз се бях изкачил на една висока скала, от където си подавах ръката, за да помогна на другарите да се изкачат, но в този момент се подхлъзнах и полетях към пропастта. Благодарение на големия и дълбок снег, аз се забих до половината в снега и останах здрав и читав. Погледнах на горе и гледам как другарите ме гледаха, като че искаха да кажат: „Довиждане за винаги Георги", но когато им се обадих, те разбраха, че ми няма нищо и радостни се притекоха на помощ.

 

Продължихме пътя, но никак не ни спореше. Едва към 14 часа се изкачихме на планината от която се виждаше селото, от което тръгнахме, а именно с. Горна Горица.

 

Продължихме пътя. След като видехме селото, силите ни наново се възвърнаха и ние се спуснахме с голяма бързина към селото, за да докладваме на командира и да си хапнем малко царевичен хляб. Към 16 часа стигнахме края на селото. Забелязахме много народ и все в зеленикави дрехи. Спряхме се в гората и почнахме да спорим. Един вика, че това е бригадата, други казва, че са албански партизани. В това време се завръщаха от планината говедата и овцете. Спряхме овчара, който ни познава и го запитахме за тия хора. „Това са наши другари, бригадата е", каза овчарят. Успокоихме се и тръгнахме свободно към селото. С влизането си в селото ние видехме много другари, които току що са дошли и се разпределят по квартири. Йосиф се спря при някои другари, които познаваше и им каза: „Е, знаете ли, че ни изплашихте с тези английски дрехи, които сте облекли."

 

— „От къде е другарят"? — запита един от другарите.

 

— „От Бугария" — отвърна Йосиф.

 

— „Ами в нашия щаб има един бугарин — бай Иван, — се казва.

 

За мене това беше голяма радост, тъй като исках да узная нещо за партизанското движение в България. Не след дълго време бай Иван излезе и ние си стиснахме ръцете другарски.

 

Още от самото начало бай Иван ми стана много мил. Разменихме няколко мисли, като бай Иван ми каза да остана при него, но аз му отговорих, че трябва да ида при командира на Преспанския отряд, за да му докладвам за извършената акция.

 

Той ме запита за акцията. Описах му накратко всичко и се оказа, че на границата, когато сме ударили на засада, в това време бригадата, която е идвала от Дебър през Охрид на път за Гърция, е била на 300 метра от подучастака и когато се завързал бой между нас и войниците, те помислили, че са били открити. Накрая бай Иван ми благодари за това, че ние сме били причината да не открият бригадата, която щеше да понесе загуби. Представи

 

 

350

 

ме на сегашния македонски генерал Апостолски, Ченто, Венко Марковски, Темпо и много други другари.

 

При разделянето ни с бай Иван той ми каза, че ще формира нова бригада и че ще ме вземе при него. А бай Иван не беше никой друг, а днешният народен генерал Боян Българанов.

 

В това село нямаше място за нас, а и отрядът бил заминал за с. Глобочане. В такъв случай ние трябваше да отидем в това село, което отстоеше на около 10—12 клм. Стигнахме в с. Долна Горица. Атанас не можеше вече да ходи. Веднага намерихме кмета на селото, който ми даде един кон. Качихме Атанас и тръгнахте. Стигнахме в селото 8—9 часа вечерта, но отредът заминал за с. Шулин. Трябваше да преспим тук, тъй като Атанас не беше никак добре. Вечерта хапнахме съвсем малко, понеже бяхме много изморени.

 

Сутринта потеглихме за с. Шулин. Там пристигнахме към 11 ч. От тук ни казаха, че бригадата е заминала за с. Пустец, но и там я нямаше. Едва вечерта ги настигнахме в село Ограждане.

 

Там бяхме посрещнати от всички другари, които очакваха резултат от нас. Казах на командира, че акцията е благополучно изпълнена, като му дадох часовника, който беше едничкото доказателство. Командира позна часовника на Доне и се зарадва много, като каза:

 

„Друже Георги, този часовник ще остане на теб в знак на това, че ти изпълни дълга си не само като човек, който се бори за свободата на целия поробен народ, но ти с тая акция откри пътя ни към това недостъпно място".

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]