Македонска мисъл

кн. 9-10, год. 1, 1946

 

4. За македонската църква

 

Дим. п. Ефтимов

 

 

Ако по внимателно разгледаме миналото и битот на нашийот народ през време на най-важните етапи на неговото историйско развитие, ние ке констатираме со голема радост и со нескриена гордост како македонци, оти тойа бит и това минало носи подцртан широконароден и глобоко демократски характер. От ова радостна констатация следува заключението, дека сите институци у нас, во тойа брой, разбира се, и македонската църква, ако сакат да останат верни на славните традици на нашийот народ, треба да носат широко народен характер, казано ова во най-добрата и по най-благородната смисал на таа дума.

 

Македонската църква уще во първите стапки на свойот живот при венцеславнийот всеславянски първоучител Св. Климент Охридски, за разлика от сите други християнски църкви, получи широко народен и прогресивен не, а революционен характер. Во разрез на сите останали

 

 

386

 

христови църкви, кои бея прогласило старите мъртви язици за свещени чрез ниф и со ними „разнасюваа" и талкуваа христовите истини, македонската църкъа наопаку издигна како божествен язик народнийот говор, простонародната славянска реч, койа во скоро време се претвори во прекрасен книжовен язик, способен да предаде во чудни и изящни говорни созвучия най-нежните нуанси на човешката мисла, най-сладките трепети на човешкото сърдие како и най- горчливите волнения на човешката душа. А тая „проста реформа" беше во сащност истинска революция, непростена ерес спремо свещените традици, срещу неприкосновената църковна догма на триезичието. Ето защо, кога станува дума за прогресивниот или реакционниот характер на различните христови църкви, ние пак ке треба да забележиме, дека нашата македонска православна църква во най-важните моменти от нейзинето развитие е била винаги прогресивна, секога слободолюбива. стопроцентово народна и никога реакционна и противонародна.

 

Но за големо наше сожаление, земено изобщо, христовите църкви во миналото, пък и до наши дни, са били во полен плен и во полна услуга на най-църната реакция, и от ова гледище тие са били стопроцентово противонародни, реакционни и противочовешки. Како такви тие са предстанували най-страшната опасност, най-безчовечната инквизиция срещу сека една слободолюбива мисал, гробница за човешкийот прогрес, зандан за вожделенията на най-вазторжените умове и светли души, Во това отношение римокатолическата църква на „светииот престол" държи палмата. Доволно е да си спомниме за хилядите херой на човешкото добруване, за стотинието маченици на науката како: Галилей, Хус, Джордано, Бруно, Саванарола, за страшната Вартоломоева нощ, за избиените само во една нощ по заповед на „светийто" папа над 30,000 невинин маже, жени и деца во Испания, за страшните гонения през време на царскийот режим во Русия срещух евреите и срещу руските революционери, кои гонения станува со благословията на „Христовата" православна църква во тая страна, доволно да си спомниме за гоненията и кръста ните маки срещу богомилите, вършени от цариградското патриарх во името на „Вселенската христова православна църква а изгорвейнето жив во Цариград на богомилот Василия за да разбериме какви са били църквите во миналото и на кого тие са служеле.

 

Говорейки за реакционната и противочовешка политика на цариградската патриаршия, ние тука немаме намерение да уговориме за паклениот единен фронт, сключен мегю тая патриаршия и визнтиските императори, за унищвайнето на славянските народи на Полуостровот, нито за престапниот конкубинат мегю истата таа патриаршия и кървавите султани, нито за срамната заповед на еден от цариградските патриарси да се изгорат и наполно унищат сите славянски книги и сите надписи славански во разните църкви и манастири во славенските земи, нито пак за подвизите на владици како Каравагелис и др. кои заедно со султанскийот аскер горея селата во Егейска Македония, убиваа и колея децата, страмея момите и невестите, за да се види най-ясно от секого до каква степен на страмотия бея урнати идеалите на тоя, що даде името на тая църква и що увисна на кръсгот на Голгота, за да покажи како треба да се служи на тие идеали. . .

 

През последните годейе македонската църква сама почувсва метод и жилото на представителите на разните „христови" православни църкви во държавита кои бея заграбили македонската земя и бея поробиле македонскиот народ. Она виде како представителите на гръцката православна христова църква учеа великогърцките евзони да дупчат язиците

 

 

387

 

на малките македончина во Костурско само затова, що они на свойот сладок майчин язик се смея, пея или плачея. Таа, македонската църква, сама виле како представителите на православната христова църква на бивша „Югославия" во лицето на македономразецот Варнава, заедно со великосърбските пандури бея образували люти хайки срещу секой еден македонец, кой си позволуваше да издигне глас против страшната сатрапия, глас за слобода и самоопределювание за свои църкви и училища. Таа, македонската църква, ке си спомни кървавите вахканали над най-свидните чеда на Македония во Богария, бея избиени над 3,500 най-достойни македонски борци, мегю кои великийот Сандански, Гйорче Петров, Димо х. Димов, Славчо Ковачев, Аресени Йовков, Ангел поп Василев, Скрижовски, Таската и цела една плеада мъченици и герои на „христова православна църква” както и над 50.000 невинни пред Бога и народа болгарски селяни и работници без българската „христова православна църква", да обели заб.

 

Ясно станува от горните страхотии факти защо денес косата се крева на много честномислящи и слободолюбиви люге само кога си споменат думите: църква, владици, попой.

 

За чест на македонскийот народ и на Македония страмотот, кои покрива разните „христови" църкви, шо са извършиле такви едни варварски злодейства, плод на фашистко озлобление и паталогиски обскурантизм, не таков срам — не конкрав по кровел страми македонската црква. Тая секога е била со онеправданите, винаги во първите фаланги на борбата за повеке слобода, за повеке светлина и народно добрувайне. Она е била винаги со народът во най-стрекйните, како и но най-тежките минути от негоеийот живот. Тежкотиите на нашийот народ, неговите болки и страдания, са били тежкоти, болки и страдания на нашата църква; радостите и убавите дни за народот ни са били радости и убави дни и за църквата.

 

Така е било во времето на Св. Климента, кога църква и народ са предствавувале едно цело — еден ум, една душа, едно сърдце, една воля, кога народет е бил църква и църквата — народ.

 

Така е било во времето на Самуила Велики и неколко десетки години преди него, кога македонските духовници, за да спасат народот от развратното влияние на Византия, коя чрез христовата църква и лажеправосланието си, копаше гробот на Македония, афореса патриаршията, отрекоя се от лажеправославието на цариградскийот патриарх, се вслуша во гласот на свойот народ и во борбата против общийот враг — Византия, зедоа страната на богомолите. Така се создаде нова македонска църква, коя немаше нищо общо со прегрешенията и догмите на старата православна църква, коя беше станала реакционна, ултра противонародна варварска. Во редовете на новата македонска църква застана Самуил Велики, кой скоро я крева на подобаваща висина, наполно автокефална, начело со патриарха.

 

Таква беше и таква си остана — прогресивна, бунтарска, революционна македонската църква и през епохата на нашето возраждайне, кога се претвори во непоткупен страж, во безстрашен знаменосец на борбата за църковно-училищна слобода и равноправие.

 

Таква беше и таква си остана македонската църква и през време на епохалните революциони борби на македонскийот народ, начело со титаните на македонската революция Гоце Делчев, Яне Сандански, Гйорче Петров, Димо х. Димов, Даме Груев, Пере Тошев и др. и кога со кървта си написаха най-славните страници на македонската революция. При овие борби македонскийот свещеник, во едната си рака со кърстот господен,

 

 

388

 

со камата и ревловерот — во другата, кърстосваше села градови заедно со най-видните апостоли на нашата слобода, проповедвайки новата революциоиа религя, кърщавайки по името на новата революционна вера и заклевайки во безверие во сите други вери, кои бея во разрез со догмите на новата, верата во неизбежната кървава, но славна революция.

 

Но кулминацията на върховното сознание на нашиот свещеник, неговата всеодаиност и готовност на бегранични жертви во името на общонародниот национал-ослободителен идеал, во името на кой идеал той даде несакрушуми докази, ние го видофме през последните револциони борби на Македония, през време на борбите на нашате славни партизани, кога македонскиот свещеник не се подвуми да сложи до кърстот Господен и сияйната петолача дзвезда, кое полажува радосниот факт, дека македонскиот свещеник е способен на уще по големи жертви, стига тие жертви да донесат една уще по добра иднина на народот ни. . .

 

Ето каква е била во миналото македонската църква — наполно народна, слободолюбива, прогресивна, малка во териториална смисъл, но велика во своето опщо славянско и опщо човешко значение, коя първа даде на славянските народи писмените знакой и со това ги запази от явно загинванйе, а на човечеството, през епохата на най-страшната религиозна нощ на стредните векове, епоха на безчовечие, доховно и физическо мракобесие, пръва им донесе понятието за равноправие, за истинска слобода и економическа еманципация.

 

Такава е била македонската църква, такава треба да си остане и занапред — самостоятелна, со свои свещеници и иерарси македонци каква е била през течението на много векове.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]