Македонска мисъл

кн. 9-10, год. 1, 1946

 

9. За един трубадур на Македония

 

Хр. Вакарелски

 

1. Димко Могилчето и Шефкет Качакот

2. „Страхил войвода" от Велгощи

3. Брат брата не храни, тежко му кой го няма

 

Ако за един обикновен писател днес се пише и за най-малките му и незначителни по същество писания за един бележит народен певец заслужава да се пише и разказва много повече. Обикновени писатели днес има толкова много у всеки народ, че дори и у най-малкия те представляват цели дружества, цели писателски съюзи. А даровитите народни песнотворци са вече истинска редкост. Дори даровитите народни изпълнители: рецмиатори и певци — са толкова, че могат само с пръст да бъдат сочени.

 

Охридския рабсод „Бай Геле"

 

 

Македония е била винаги майка на гениални песнотворци. Създаването на Кралимарковският юнашки епос е неопровержимото свидетелство за това. Епопеята на народен хероизъм духовен, политически и военен — която обръща величавите образи на Вълкашина, Крали Марка, Дебел Новак, Болен Дойчин. Беле от Костура, Филип Маджарина и пр. и пр., разнесена далеко на север и изток на Балканския полуостров е рожба на Македония, на една природна школа в атмосферата на големите езера от Охрид до Тахино. Тия верни синове — пости, обаче, като

 

 

413

 

всеки истински народен богопомазаник, не марят за своята личност и още през живота си я оставят в сянка, а след смъртта им се изгубват целостно. Една проверка из фолклорните сборници в българската, сръбската и македонската книжнини ще извади на показ десетки имена на необикновени певци из пределите на Македония. Тия певци заслужават да бъдат изтъкнати днес пред народа колкото за тяхна собствена възхвала, толко и за възхвала чрез тях на стотиците техни безименни предшественици и учители. В редицата на тия дарования ще стои без друго баба Дафина от Серес, от която на времето си Ст. Велкович записа 3 песни. В този именно ред ще стои като особено отличие и Охридският рапсод „бай Геле", още жив и един от малцината пазители на старата песен на епична традиция в Македония.

 

Бай Геле, наричам така сърдечно от всички в Охрид (или още „Ге’лия), чисто име е Вангел, е син на бедно охридско семейство. Лишен от детинство от зрение, той на младини се препитава с просия, в дружината на други, по-стари охридски и прилепски просяци („питачи"). Като млад още проявява будно политическо съзнание и се движи, съобразно с възможностите си, из средите на „илинденци". Дори в известни моменти е изпълнявал важни задачи в революционните движения преди и след 1903 г. Той познава всички водачи на Илинденското въстание и още живо помни тъй отдавнашните вече събития. А чрез своята гъдулка и с високо постигнатата си дарба той е увличал вредом населението из Охридско, Битолско, Прилепско. Велешко и много други краища с историите на един или други народни борци из Македония срещу народните поробители.

 

Заинтересуван от този знаменит певец [1], бидейки през 1943 г. в Охрид, аз записах от него над 35 юнашки, исторически и революционни народни песни. Много от тях бяха негови лични творби, а другите — научени от други. За зла чест пожарът на войната ми унищожи всичко почти. Тази участ постигна и спомените му, както и биографските данни за него. По една случайност в багажа ми са останали само три песни, които предлагам на читателите и на бъдещата народонаука за Македония. Нека това бъде същевременно и мое извинение към даровития старец, за когото се бях заловил да направя нещо за облекчение на старините му, но настъпилите събития вече през есента на 1943 и пролетта на 1944 г. ми попречиха. Дано Бог му дари още здраве, за да се порадва на свободна Македония, която може би ще успее да го възнагради по-съответно.

 

Трябва да забележа, че всички песни са записвани при изпълнението им, т. е. са слушани във време на пеене. Затова и ударението показва наместа известни отклонения от правилото за ударението на охридския говор. Именно, на много трисрични думи ударението пада на втората сричка открая, а не на третата. По този начин певецът акцентруваше музикално своите речи.

 

 

1. Повече за него е писал Бр. Русич в сет. Прилози за проучване народие поезије, Белград, III, 1936, стр. 117—133).

 

 

414

 

1. Димко Могилчето и Шефкет Качакот

 

Бог да го убиет, Нане, той Шефкѝ кáчакот, [*]

Той Шефки качакот, Нане, кралод бре бѝтолски!

Сѝва кóйна вяфна, Нане, и той ми отишол,

И той ми отишъл, Нане, доле под битóля,

Доле под битóля, Нане, во село Могѝла,

Тамо ми го стре’ти, Нане, Дѝмкова невеста

Тога той му рече, Нане; Млада Димковице,

Нещо ке те питам, Нане, прáво да ми кажеш

Каде ти йе Димко, Нане, Димко Могѝлчето?

Дѝмкова невеста, Нане, тога що му рече:

— Ай ти Шефкòт áго, Нане, кральот бе битóлски

Нели ме опита. Нане, прáво ке ти кежем,

Дѝмко ти и фàти. Нане, тешките пуáии:

Долу ливатето, Нане. тамо до три мóстой.

Досега краль бéше, сèга цáр ке бидиш!

Тога пак му рèче, Нане, той Шефкéт ага:

— Не знáѝж, Димковѝце, Нане, защо яс сум дóшóл:

Анката ме пущи. Нане, тéбе да те зéмам,

Тебе да те зéмам, Нане, да ми си слугинка,

Да ми си слугѝнка, Нане, деца да ми дъ̀ржиш!

Тога що му ре’че, Нане, Димкова невеста:

— Ай ти Шефкет áго, Нане, кральод бе бѝтолски,

О’вде Димко беше, Нане, за тебе збóрвеше,

Утре той ке слèзет, Нане, во града битоля,

Та да ти и земет, Нане, той твоята анка,

Та да ти я земет, Нане, да ми а дóнесет,

Да ми е слугинка, Нане, свини да ми ранит!

Тога се нáлути, Нане, нóгу Шефкет áга,

Еден шáмар удри, Нане, той на Димковица;

Димковица тогаѝ, Нане, пак що си му рече:

— Ак ма удри мене, Нане, ти бре Шефкет аго,

Димко ке ти плати, Нане, со тáкъм мáлихер,

Ми отишъл Шефкет, Нане, на кула да ручат,

Први кáшай кáсна, Нане, кашай му залепна,

Ручек си остави, Нане, и той Шефкет áга,

На сеймени викат, Нане: Наружайте кóйна,

Да бйме битоля, Нане, валиа ме чека.

На кóйна ми вяхна, Нане, тогаз Шефкет áга,

Прет него имáше, шесседум сеймени;

Тръгна прáво Шефкет áга долу ливáтето.

Кога ми наблѝжа, Нане, там до трѝне мòстой,

Тóга му излезе, Нане, Димко могилчето,

Па му вели Димко, Нане, на той Шефкет ага:

— Добре дошъл Шефкет áга, кральод бре битолски,

На нèбо те ба’раф, Нане, на зе’мня те нáйдоф!

Стѝга вя̀ва, Шефкет áга, тая бърза кóйна,

Сега Гóспот рече, Нане, кóйна да ти вявам;

Доста нóси, Шефкет áго, той сърмен е’лек,

Сега Госпот рече, Нане яз да ти го нóсам;

Доста нóси, Шефкет áго, той голем пѝскюль.

 

 

*. Забележка. Песента според бай Геле е негово съчинение. Събитието му било известно много добре от мълвата, понравила му се юнащината на Динко от с. Могила битолско и тъй съчинил песен за Динка.

 

 

415

 

Сега Госпот рече, Нáне, пискюль да ти земам

И да го испрата, На’не, по града битóля,

Фурна да помета, Нане, тебе да те сме’нат („Сме’нат — споменат")

Тогай му се молит, На’не, Шефкет а’га:

— Ти се молим, брате, Димко, Димко бре войвода,

Да не ме загубиш. Нане, да не остаáм ма’йка,

Да не остаам майка, Нане, мой мили се’стри

Да не остаам жена. Нане, и деца сирáци!

Жáлоит ми беше, Нане, Димко Могилчето:

— Ах бре Шефект áго, Нане, како не’ти беше,

Како не ти беще, Нане, и на тебе жалко

Со баши бозуци, Нане, и со нóгу войска.

Се кога си идеш, Нáне, по битолски села

Раята я мъчиш, Нане, кòзари, ю̀фчари

Спѝци под бóрина, Нане, поднóкти му гóриш

За да кáжат они, Нане, каде са кумѝти,

Даде Гóспот сега, Нане, ти сам да и видиш!

Шефкет му се молит. На’не: — Аман, Димко братче,

Я сум то направил, Нане, ти да го праиш;

Ке ти давам сега, Нане, шесто’тина лѝри,

Само да ме пустиш, Нáне, жѝво да си о’дам

Да си вѝдим, мáйка, Нане, и жена и деца.

Утре уш ѝляда, Нáне, яс ке ти пущеам.

Тога търгна Дѝмко, Нане, бръ’за малѝхера,

От кóйна го падна, Нане, глáа му одре’за,

За да я испра’тит, На’не, ф Сóфя кумите’тот.

Пѝсмо му напѝса, Нане, Димко бре воѝво’да:

„Пóздраф ти од ме’не, На’не, ти вáли битóлски,

Да не мачиж други, На’не, яз го убиф Шефкет,

Тóй що е поба’рал, На’не тóа си го на’йде!"

Кóга дойде ва’ли, На’не, вал’иа битолски,

Ва’лиа битол’ски. Нане со ѝлядна вóйска,

Ми го нáшол Шефкет, На’не, без глáва.

Се отруя сите, Нане, турци од Битóля,

Зáщо останаха, На’не, бес тóй Шефкет а’га

Се прóслави Ди’мко, Нане, во село Могѝла,

Раята я спа’си, Нáне, от проклети турци.

 

 

2. „Страхил войвода" от Велгощи

 

Стрàхиле, сѝлен вòйводо! [*]

Мàйко Стрàхила вéлеше:

— Стрàхиле, синку вòйводо,

Та що си тòлко зáмислен?

Дали ти пỳшка дòпука,

Илѝ ти сàбя дòсече,

Или ти гòра одмръзна?

 

 

*. Забележка. Песента е съчинение на Гелия. На това събитие авторът е сам съвременник и свидетел. Имената на местностите и на героите в песента и днес се знаят от по-старите люде в Охрид и в близките села Койнско, Олшани, Велгощи и пр. Само името „Страхил" е скритото (революционерското име) („псевдоним”) на поп Ристо от с. Велгощи.

 

 

416

 

Стрàхил нà майка му велит:

— Майко ле, стàра мáйко ле,

Нè ми е пỳшка дòпукла,

Нѝто ми сабя дòсекла,

Нито ми гóра òдмръзна,

Туку сум лòш сон сòнувал:

Лю̀та ме змѝя ỳкасна

Ỳкасна мегю óчите,

Мегю двете ми цръните!

Майка му сòлзи прóрони

И на Стрàхила вèлеше:

— Сѝнко Стрàхила вòйводо

Нèмой ти сòня да мислиш,

Сòнот нé кажвид зà тебе.

Кàжвид за та твòя рóднина!

Нòгу врèме не пòмина,

Страхѝл òтиде сò чета,

Òтиде ф село Кòинско,

Бòг да го бѝет чпѝонот,

Дека го чпѝон прèдаде,

За кѝло жѝто ѝздаде:

Тỳрска ми вóйска прѝстигна,

Турци од грàда Öхрида,

Мàло-гóлемо стàнаха,

Стàнаха сѝчки натамо,

Дури ѝ жéните крéнаха,

И Кóйнско го сардисаха.

Еден път ỳще имаше, —

Да бéгат кои Асàнджура.

Е’фтим А’почеф вѝкаше:

— Стàни, пóпе, да бегаме,

Тỳрска пóтера прѝстигна

И ние сме сардѝсани.

Страхил со глас му ѝзвикна:

— Нé бегам, брàте Ефтиме,

Да не’се смéат турците,

Да не’се смеат сó назе,

Не го стрàмам комѝтетот!

Не бегам, брáте Ефтиме,

За да не вѝкат по’назе

Проклети наши тѝрани:

„Ейте го како що бегат.

Що бегат поп от Велгошти?

Ако са’кате, бе’гайте,

А яс òвде ке зàгинам!”

Фàтиа пỳшки дà пукат

И топчѝната да гъ̀рмат;

Е’фтим Апочеф здрàф ю̀нак,

Пъ̀рвата пушка што тъ̀ргна

Трòица джàндари пàднаха.

Нòгу тѝрани троши(х)а,

Дури пáтрони ѝмаа.

Пàтрони му се свършиа,

Имаа уще по два’три

 

 

417

 

За последно ги чуваа.

Вече и мрàкот пристигна

Страхила го урàниа,

Десна ръка му строшиа.

По нéго пàнна що пàнна,

Пáдна ми Кръсте Вòденичар,

Третиот падна що панна,

Глѝгор от Вéлгощи пàдна.

Ефтим А’поче се бòрит

Зà жѝви да не и фатат.

Турците се уплáшиа

Сос нóкьта си побегнаха.

Стрàхил ми жѝво остава. („Ама рàнет!")

Дват убѝти й крéна(х)а

Нéгови вéрни дрỳгари

На Стрàхила се мòлеа:

— Ай, пòпе; да те кренаме

Дури е нóкьно врéмето!

Страхил му рéче тóгава:

— Дрỳгари верни ми брàкя,

Прощáвайте ме отсега

Досега си помѝна(х)ме,

Добро лòшо — минахме,

Язе от овде не идам,

Тука сàкам аз дá гинам.

Си отѝдоха другари,

Сâмичок Страхил òстана.

Дàде Бок нòкьта прéмина,

И нѝф се Страхил рáздена.

Пò голем пòтер прѝстигна

Пред вòйската е ю̀збаши („поручик значи!")

Юзбаши со глас вѝкаше:

— Прéдай се, бре попà Ристо!

Младо да нé си зàгинеш;

Тѝ си си éден свéщеник

Закòните ти ѝ знаеш:

Цàрот тéбе не тé губит,

Само нé биди кỳмита.

Страхил тога му извикна:

— Дóйди си вáлио, ю̀збаши,

Тéбе да ти се прéдавам

На дрỳги éмлиет нéмам! („емлиет — доверие ке речет")

Се ѝзлажа юзбàшиа,

Си òдит тòй кои Стрàхила.

Стрàхил си броит пàтрони:

Уще три са останали

Во нáгантиот лéворвер.

Левóрверот му го тъ̀ргна

От кóйнот ю̀збаша свàли,

По нèго éден мю̀лазим.

Уш éден пáтрон óстана,

 

 

418

 

Сам вò уста си го търгна.

Жѝво нé ми се прéдаде.

И се прóслави Страхила,

Страхила силен вòйвода,

И си прослави Охридско,

Охридско — Македòния.

Вéчна му пàмет Страхила,

Стрàхила юнак народен!

 

 

3. Брат брата не храни, тежко му кой го няма

 

Се скàрале, джанам, два бракя рóдени! [*]

Се скáрале брáкя, дéлба ке се дéлят.

Тие беа бракя од Едрене грáда.

Ке си дéляд бракя нихна таткáвина.

Како нáшло време дéлба да си дéлят,

Тóга турчин цела зéмя наша влéгвут.

А тѝе си биле пъ̀рвите бóгати.

А що ѝмаă бракя дéлба да пóделят?

Първо ѝмаă они три кули со злато,

И си ѝмаă деведеси пéт чѝфлизи,

Имаă си уще трѝесе плàнини,

Имаă си уще сто ѝляди óфци

Имаă уще енна кóйна ластоица

Имаă си уще два сѝви соколи,

Що лòвеа óни сéкакви пѝлиня,

И имаа сабя, стрéла й боздóгана

И сáбя и стрéла от стрéбро и злáто.

Тѝе бéа бракя от Едрене грáда

Тѝе бéа бракя първи ми бóгати

Първи ми бóгати на óвой бéл свéта.

Кой да бидаă, джанам, тие двама брáка?

Първи беше, джанам, госпóдарот Петре,

Пóмал брат си беше Нѝкола вóйвода.

Пéтре беше жéнет и со мали дéца

А Никола беше уще нежéнето

И той си ми бéше двайстипéд гòдини.

Делба си ми дéлит пóголем брат Пéтре:

Нéа дéлит Петре како за делéйне,

Току дéлит Пéтре како що му чѝнит:

И си зéмат Пèтре трѝте кули злáто

И си зéмат Пéтре дóбрите чѝфлици,

И си зéмат Пéтре дóбрите плáнини,

И си зéмат Пéтре най-дóбрите óфци,

Зéмат уще кóйни, земад два сóколи.

 

 

*. Забележки:

1. улогаф, улòгава (стих 97) — „ке речит без нодзе".

 

2. òднафол (стихове 229, 233) — престорено.

 

3. Песента е широко известна у балканските славяни. Баладният ѝ характер, дълбоката етика и необикновеният драматизъм са я направили една от най-популярните песни както в България, така и в Македония. (Вж. Б. Ангелов — Xр. Вакарелски, Сенки из невиделица, София, 1936 год., 250—259). До сега най-добрият вариант е записан в Еленско. Вариантът на охридския рапсод, обаче, надминава далеч еленският. В стила на старите певци в Македония, Гелевият вариант е широко епичен и издържан и мотивно и формално. Геният на родения певец е отразен във всеки стих и във всяка фраза. Може да се каже, че Вангел, всеобщо уважаваният гражданин, певец, черковен настоятел и патриот в Охрид е цялостно отразен в тази песен : съвършен човек, колкото онещастливен от природата — лишен от зрение, толкова надарен душевно — поет и изискано етичен. Още една отлика между охридския вариант и всички други, известни до сега е значителната историчност на последния. Лицата Петре и Никола от Едрене града, асоциацията с падането на Византия, забегването на братята в Русия, дълговечната съдба на поколенията им, — това са данни, които не могат да бъдат измислени без каквато и да е историческа връзка. Историята с някои знатни семейства, с някои духовници и при идването на Балканския полуостров, при падането на Византийската, Българската и Сръбската държави на времето е характеристично отразена в тази песен. По-конкретно дори може да се посочи на случая с тракийските (одринските) Каразиновци, които дадоха в Русия знаменити синове през вековете на нашата робия под турците. В това се състои и грамадното документално значение на охридския вариант, пазител на който е отличният син на Македония гусларят Вангел.

 

Хр. Вакарелски в "Дух и съдържание на македонската народна песен"  (Македонска мисъл II, кн. 3—4, стр. 146):

"В бележката към статията „За един трубадур на Македония” (Македонска мисъл I, кн. 9—10, стр. 423), по погрешка е казано Каразиновци, вм. Бимбеловци. Каразиновци са отрастък на друг подобен род, свързан със с.-западните български краища."

 

 

419

 

И си зéмат Петре сàбята и стрéла,

Сáбята и стрéла ѝ тéшка боздóгана.

Тóга се рáстплака пóмал брáт Нѝкола:

— Ах ти брáте Петре, щó мé делиш сега?

Ти мен делиш сега, турчин нас ке гáазит.

Яс те ѝмам тебе на место от тáтко,

А ти мене делиш уще неженето.

Ти се мóлим, брáте, госпóдаре Петре,

Дáй ми мене бáрем една кула злато,

Дай ми бърза кóйна, дай ми два соколи,

Дай ми сабя, стрела й тежог боздóгана,

Другото богáство държи го за тебе.

Тѝ си ѝмаш жена и мали дечиня,

А яс сум неженат, с турчин ке се бѝям,

Една кула злато да рáздам по нàрот,

По нáрот и мóята верна дружина.

Ке се бóрам, брáте, дури душа имам.

Да не вѝда, брáте, турчин да ме гàзит:

Яс сум си вóйвода, сáкам да зáгинам,

И кóлку ке мóжам и теп ке те брáнам!

Колку се нáлюти госпóдарот Петре,

Шáмари му удри нéму по зàбите!

Сѝлен юнаг бéше помал брат Никола,

Сѝлен ю̀нак бéше нé му одгòори,

Ни тешко му рече на брата си Петре,

Само си ѝзлезе негде да прòшетат.

Ама вѝди Петре що си му он смѝсли. . .

Му ѝзвикна Петре на млада Петрéица:

— Я ме слушаш тизе верна моя жéна,

Утре ногу рано пред зóра да станеш,

Да си ми пóвабиш ъ̀ртой и загари,

Да си ми нáружиш кóйна ластóвица,

Да си ми нарáниш и двата сóколи,

Да си ми нáостриш и сáбя и стрéла,

Да ми згóтвиш ручег за гóра зéлена,

Утре рàно нáлоф язе ке да óдам

Во гóра ке шетам, тамо ке вéчерам.

А кóга ке дóит брат ми за да ручат

Еден дóбър ручек нему да му нàпрайш

И да си му пущиш вѝно тригóдишно,

И во вѝното му óтрова да фъ̀рлиш,

Да си го óтруеж, да си он зáгинет,

За да нéмат кои бóгаство да дéлит.

Петрéца беше домàкинско чедо,

Тога се рáсплака и нéму му рече:

— Да ме чуеш тизе, господаре Петре,

Да дàид бок, Петре, уста да ти капнет,

Како си ми кáил брата да загубиш

Али сам си слушал по зéмя що стана;

За бъ̀ргу ми врéме турчин нас ке згáзит,

И сèто бòгасто нас ке ни се грáбит.

Зáробен ке паннеш ти во турски рáце,

Ако нéмаж брата, за да те òдбранит.

Чуму ти е тебе то пусто бòгасто?

 

 

420

 

Нòгу се налюти господарот Пéтре,

Тòга си а фáти, поднодзе а згáзи,

Тòга сабя търгна и му се пофали:

— Вѝди сабя, верна Петрéице млада.

Ако си не чиниш како яс ти казвам,

Ке ти ѝ пресечам нозе от колена,

Ке ти ѝ пресечам рàце от рамена

И ке ти ѝзвадам твойте църни òчи

И ке те òстаам слéпа улòгава,

То теб да се чудит мало и гòлемо.

По панишча тизе да òйж да се рáниш.

Тога Петрéица пàк що си му рàце,

— Я слушай ми ти мой вдлен госпóдаре,

Дôбре ти е сáбя тéбе сá во рáце,

Удри сабя сéга, зáутре не ме òстай,

Баре да си умрам чиста яс пред бóга.

Девер ми е пó мил мене и од брáта!

Тòга ми прѝстигна вòйвода Нѝкола.

Нищо не си рече. Вéчера се згòтви.

Вечéраад братя, с ним и Петрéица.

Доде си бок нòйк’та и си ми прéмина.

Нòгу рано стáна вéрна Петрéица,

Тая свé му зготви за в гòра зéлена.

Пéтре си ѝзлена, тая го ѝспрати.

От пáтната врата пак Пéтре му рéче:

— Що сам ти зáрачал да не забóравиш!

И отиде Пéтре во гора зелена,

Мáло що прóшетал — шес сáата време.

Лòшо сърце ѝмал, нѝщо не уловил,

Му се здодéало, пот сéнкя си сéдна.

Кога се òпули под вéдрото нéбо

Току се зàдаде едно пѝле лично.

Това пиле беше орле кръстáтово.

Пиле пролетело дур от Цариграда.

Си го пущи Петре едѝниот сòкол,

За да го улолит орле кръстатово,

Орлéто со сòкол двамца се бòраа.

А Бог даде тогай сòколот ми падна.

Пропище ми другйот сóкол от рáцете пѝщит

Пѝле, пищит како люта змѝй.

Тóга се зачуди госпáдарот Петре

Защо пиле пѝщит како змѝя лю̀та,

Се óпули Пе’тре кон ведрото небо,

Тóга вѝде Петре, сóкол ке пóгинит,

Тóга го ѝспушчи и другиот сóкол;

Му óтиде сóкол на брáта му пóмош.

Два сóколи беа до два мѝли брáкя,

Го фáтиа òрлето жѝво два сокола

И го донесоа на Пе’трета врáце.

Стоиш òрле тóгаѝ жално-жалóито

Дро’бни и къ̀рвави солзи од óчи рóнит,

Тóга сéмо сéбе Петре си гóорит:

„Ах ти пѝле, пѝле, ти лѝчно óрленце.

Зáщо плáчеш, пиле, къ̀рвай солзи ро’ниш?

 

 

421

 

Ти си пáдна, пиле, на бóгата рáка,

Ке те ра’нам, пѝле, се óвнешло мéсо.

Ке те пóям, пѝле, вѝно тригодишно,

Ке те дръ̀жам, пѝле, во шѝроки бáфчи.

Ти ке жѝвиш, пѝле, во най-лепи цвéкя!

Милостѝвиод Бок той ден каза чудо:

Бок му дáде уста и óрле кръстáтово,

Óрле тогай като чóек прогóори:

— Айде, ти бре Петре, Пéтре госпóдаре,

Нáлед да ет, Петре, тóето ранéйне,

Ексиг да ет, Пéтре, тóето поéйне

Опѝтай ме, Пéтре, и яз да ти кáжам,

Каква жáлба имам и яс на сръ̀цето:

Прет три дена, Петре, там вь Цариграда,

Цáрот Мéхмет турски со вóйска прѝстигна

Бѝтка ми отвóри со цар Костадина

И яс ѝмаф éдно, едно мѝло брáте,

А той ми се згоди блѝзо на земя̀та,

Една пуста стрéла брата ми го удри,

Мъртаф пáдна брат ми там во Цариграда,

Зато сега и яс, Петре, роб да пáднам.

Али да ми беше жѝво мило брáте

Ке си улóвефме твóите сóколи.

Ама си ни било цръ̀но напѝсано

Прет три де’на врéме брат ми да загинет,

А и яз дéнеска роб да паннам óвде.

Ти се мóлим нóгу, господáре Петре,

Удри сабя, Петре, глáа прéсечи ми,

Без брат нé се живит на бéлиот свéта.

Тóга господарот Петре нѝком падна,

Во нéсвес се нáйде, óдвай со ра’ссвести;

Кога се рáссвести, на метáйне пáнна,

И ми се прéкръсти и Бога се молит:

„Прóсти ме ти, Боже, мене нóгу грéшен,

Вѝди, Боже, тѝшки брат со брáт се бáрат,

А яс ѝмам брата, сакам да го губам."

Па си се нáведе Петре госпóдаре,

На кóйнот кóпита му ги целѝваше,

И на кóйнот Петре тако прогóри:

— Ай ти койне, добра бъ̀рза ластóице.

Како да ми знаеш нóгу, да ми бъ̀рзаш

Само да го наиж во жѝвот Никола.

Ако да го наиж во живот Никола.

Сáмо злáто язе тей ке те стóлеам,

И ке си пóканим гóсти прия̀тели,

Ке се весéлиме шес нéдели време,

Уще едноч язе нéма да се дéлам!

Ако да го нàйда брата ми зàгубен,

И язе сам себе ке си се зàгубам,

Нéка да óстанет сéта стóка пуста,

Чуму ме е мене жѝвота без брата!

И си вяфна кóйна госпóдарот Пéтре

Отгоре си идат како вéтар сѝлен.

Тóга беше врéме тóкмо ми от ручек;

 

 

422

 

Ручàă снàă со дéвер како брат и сестра.

Од висока кула тогай си дотéдаă:

Ке си идат Петре од гóра се вракят,

Од гóра се вракят како силен вéтар.

Тога се рàсплака млада Петрéица,

И тешко му станна вóйвода Никола:

— Защо плачеж, вéрна снаа Петрéице,

Да ми кежеш право, жити мили бракя,

Дали ти е тешко оту ке се делям.

Дàли ти е страшно да не чѝнам кавга

Со моѝот брàта, со твойод госпóдар.

Верувай ми, снàо, моя Петрéице,

Жими Бога, снàо, жѝми и зéмята,

За твóй àтър язе нищн нé ви зéмам!

— Я пóгледай тѝзе кон дéсната стрàна

Ето идет брат ти госпóдарот, Петре

Како сѝлен вéтър од гóра зéлена!

Како сѝлен вéтар момне налутено.

Зато яс си плачам, че ми е нàрачал

Че ми е нàрачал за да те òтруям,

Та да си óстанет богàстото зà нас.

Яз дèвер те имам пò мил и од брата,

Кàбул не те чинам младо да те губам,

И не ми е жално оту яс ке гѝнам,

Ами ми е жал за двáйца мили брàкя.

Аку да си удрит Пèтрета на мене,

Пъг знам оту тизе нèке да го тъ̀рпиш,

Ке си се загубаа тие двата брàкя.

Сè заради мèне èдна жèнска пóла.

Ако сакаш, брате дèвере Никòла,

Ти да ме пòчуеш що ке да ти рéчам:

Я ми се напраи мъ̀ртаф и òднафол,

Да вѝдиме брат ти шо ке да ми чинит.

Никола ми беше и юнак и умен,

Си я пóчу снаа млада Петрéица,

Си се нàпраѝ мъртаф, мъртаф и òднафòл,

Тая го нàреди как вѝстина умрен.

Кòга вѝкна тая да го тажит-жалит,

Целиот ми нàрод тàмо ми се сòбра,

Мàло и голéмо на чỳдо се нàшле:

Како да ми ỳмрет без да паннед бòлен;

бръ̀гу ми врèме прѝстигна и Петре.

Кога виде Петре ногу нарот сòбран.

Се рàсплака Петре, со сѝлен глаз вѝкат:

— Я излези вамо, млада Петрèице,

Що е ова чудо за нас що се стòри?

Умна жèна беше, чедо домàкинско.

Тая ми се сети оту стана пѝшман,

па си зéде тая еден прат от чèлик,

и излèзе тая кòйна му да дъ̀ржи;

солзи рòнит тая, на Петрета рече:

Слèзи бъ̀рго, Петре, од бързата кóйна,

да си го цéливаш твòйто мѝло брате,

Бок ни го упрòсти твойод брат Никола!

 

 

423

 

Нищо нè му рече госпòдарот Петре,

Си я тъ̀ргна сам да се загубит!

Петрéица удрит со чéлик по сабя,

Па ми стана саби трèшка по трòшица;

Со голем глаз вѝкат Петрèица Млáда:

— Пò бъ̀рго, девере, мой брате Никола,

Стàни сéга, оту сàкая да се кòлит,

Пишман той се стòри и умот му дойде!

Кога си ми стана нá нога Никòла,

Мало и гòлемо на чудо стàнале,

— Бравос — му вѝкаа сѝ на Петрéица, —

Алал му на мàйка млеко що доѝла,

Двата брата тая и спаси от смъ̀рта.

Па си покаяна гости приàтели,

Па се веселеа Петре и Никола

Ни мало ни мнòго шес недéли време,

Уще еднаж веке не се оделѝа.

Кога е нàближил турчин да и биет,

Тие растуриа две кули со злато

И и раздадои на нáрот рискя̀нски.

Битка ми прàна три години време,

Ама си вѝдоа толку Бок си рèкол,

Оту не се может веке да се държит.

Па станаа тиа два бракя родени,

Станаа со сѝот нарот хрисѝянски

Та си отѝдоа бракя во Русѝа

Ама на турчинот не се предàдоа.

Тамо го ожени брата си Никола.

Бок му даде ними чеда прикòпцани:

Не се денад бракя, ни на нѝни дéца,

Род рöднини жѝват и се помѝнуват

Жѝват зади четристòтини гòдини.

Бог да даит любоф по цéлата зéмя

По цéлата земя и по сѝте бракя. 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]