1. ВЪЗОБНОВЯВАНЕ И ДЕЙНОСТ НА ВМРО, 1919 - 1924 г.

След известието за решенията на Ньойския договор, една мощна протестна вълна на македонските българи, прогонени от родните си места, залива цяла България. На голям протестен митинг в София, организиран от ИК на македонските братства на 30 ноември 1919 г., се приема резолюция до председателя на Парижката мирна конференция и до правителствата в Атина и Белград. В нея, от името на повече от 500 хиляди българи от Македония, насилствено прогонени от сръбските и гръцките власти след 1913 г., ИК на македонските братства най-енергично протестира против варварството, извършено над целия български народ и особено спрямо българите във Вардарска и Егейска Македония, които победителите предават на техните най-върли потисници, асимилатори и убийци. На “цивилизованите” миротворци, завършва резолюцията на ИК, декларираме, че и този договор-диктат непременно ще има съдбата на Берлинския от 1878 г. и на Букурещкия от 1913 г. А на поробителите сърби и гърци заявяваме, че българите никога няма да се примирят с тяхното робство и асимилация и ще водят борба с всички възможни средства за освобождението на Македония.

На 20 декември 1919 г. дейци на ВМОРО провеждат в София тайно съвещание, на което присъстват легални и нелегални водачи на революционни окръзи, членове на ЦК. В доклада, изнесен от Ал. Протогеров се подчертава, че ВМОРО е направила всичко зависещо от нея, за да не се стигне до ново разделяне на Македония. Дейците на организацията, според него са били подведени донякъде от международни фактори, американски, английски и италиански приятели на македонската кауза, които са давали уверение, че техните делегати на Парижката мирна конференция ще направят всичко възможно за обособяване на Македония като самостоятелна политическа единица на Балканите, под протектората на някоя от тези държави. Поради тази причина, според Ал. Протогеров, ВМОРО почти цяла година, от октомври  1918 г. до 1919 г. се е въздържала от противодействия срещу сръбските и гръцките безчинства над българите в Македония.

Във връзка с подготовката за въоръжена борба срещу новите поробители, съвещанието издава окръжно № 9, адресирано до легалните и нелегални дейци и войводи на ВМОРО. В него между другото се казва:

1. За да не се губи време в подготовката за започване на незабавна борба срещу сръбските и гръцките потисници, до създаването на условия за провеждане на конгрес на организацията, досегашният ЦК на ВМОРО, начело с Т. Александров, Ал. Протогеров и П.  Чаулев ще продължи да изпълнява своите задължения, съобразно устава на организацията.

2. Поради изменилите се условия в Македония и Тракия от Балканските войни насам, организацията се преименува от ВМОРО на ВМРО, като нейната цел си остава извоюване на автономия и обединение на разпокъсаните части на Македония.

3. До изработване и приемане на нов устав и правилник, ЦК ще издава окръжни и директиви по най-важни идейни и организационни въпроси на революционното движение.

4. Дейците и войводите на организацията незабавно да пристъпят към възобновяване на старите и създаване на нови канали на ВМРО по цялата нова граница с Македония.

5. Предвид огромната сръбска и гръцка противобългарска пропаганда в чужбина, към ЦК на ВМРО се създава специален отдел за пропаганда и отстояване каузата на Македония. В него влизат проф. Л. Милетич, проф. Ив. Георгиев, К. Пърличев, Г. Баждарев, Г. Кулишев и др.

Окръжното по списък е изпратено на 33 души в София и на други места в България, а по специални куриери ­ на 19 души легални дейци на ВМРО във Вардарска  и на 11 в Егейска Македония. ЦК на организацията отправя апел към тези лица, в името на “върховните интереси на Македония”, по най-бърз начин да дадат пълни сведения за всичко, което става в техния район - убийства, прогонване, терор и пр., вършени от поробителите над българското население. “Легалните” дейци на ВМРО в Македония се задължават още да опишат най-подробно какво е необходимо в съответния район за започване на организирана съпротива срещу поробителите.

Това е първият опит на ВМРО след Ньойския договор за известна преценка на състоянието на организацията и набелязване на някои конкретни идейни и организационни въпроси, в навечерието на новата националноосвободителна борба на българите в Македония.

В началото на 1920 г., чрез своите куриери и други специални лица ВМРО получава исканите сведения за положението в Македония, окупирана от сърби и гърци. От всички райони се съобщава, че новите власти не искат и да чуят за даване на “малцинствени права”, за откриването на българските училища и черкви. Те открито заявяват, че в Македония няма българи, че там живеят само “сърби” и “гърци”.

 В донесение от Скопие от февруари 1920 г. до ЦК на ВМРО се казва, че делегация от седем видни граждани, начело с търговеца Д. Петров е посетила скопския окръжен управител и митрополит Варнава, пред които са заявили, че според Ньойския договор българите в Македония трябва да получат “малцинствени права” и свои национални училища и черкви. Отговорено им е, че такива клаузи в “мирния договор” няма, както нямало и българи в “Южна Сърбия”,  т.е. Македония. Това, казал митрополит Варнава, са измислици на София и на “българския комитет” (ВМРО - б.а.), на които членовете на делегацията са станали жертва. Накрая ги предупреждава, че ако още веднъж повдигнат някъде тези въпроси ще бъдат съдени като “предатели” на Сърбия.

По същия начин завършва и опита да бъде повдигнат въпросът за откриване на българските училища в гр. Щип. В донесение от 4 февруари 1920 г. се съобщава, че шестчленна делегация, начело с Хр. Кимов се е явила на 28 януари 1920 г. при сръбския военен комендант в града с искане властите да разрешат отварянето на българските училища. Полковник Вукич им отговорил, че е очаквал от тях да му изкажат благодарност за “свободата”, която сръбската армия е донесла на “сърбите” в тоя край, а те дошли да искат връщането на България. Докато тук е Сърбия, заявил той, който иска български училища ще получи куршум. На изхода на военната комендатура шестимата българи са арестувани, вързани и пребити от бой, са хвърлени в подземията на затвора. Там са разпитвани да признаят кой им е дал идеята да искат тук в Сърбия български училища. Хр. Кимов и д-р Гичев им отговарят, че в Щип е имало български училища още от средата на XIX в., открити от самото щипско гражданство. Именно за тези училища те са се застъпили сега пред сръбските власти. След жестока инквизиция цялата делегация е освободена, но само след няколко месеца за същия случай отново всички са арестувани и осъдени като “български агенти” от 5 до 8 години строг тъмничен затвор.

Постъпки за отваряне на българските училища се правят и пред гръцките власти в Егейска Македония. През март 1920 г. бившето българско черковно-училищно настоятелство във гр. Воден се обръща с писмена молба до кмета на града да разреши да бъдат открити като начало две основни и едно прогимназиално българско училище, където да се учат децата на българите, които не знаят друг език освен български. На молбата гръцкият кмет отговаря, че този въпрос е от компетенциите на правителството и следователно трябва да се обърнат към него. Подписалите това искане българи Ј веднага са арестувани и хвърлени в затворите от гръцките власти.

Искания за откриване на българските училища и черкви, за свободно изучаване, четене и писане на български език, българите във Вардарска и Егейска Македония отправят в десетки устни и писмени изложения пред сръбските и гръцките власти, а също и пред ОН, европейските правителства и световното обществено мнение. Реакцията на окупаторските власти обаче винаги е била засилване на репресиите, прогонване и убийства на българите, борещи се за своя национално-културна свобода.

В отговор на политиката на сръбските и гръцките власти за физическо и духовно обезличаване на българите в Македония, ВМРО изработва своя национално-културна и революционна програма за запазване на българската народност, език и културна същност в условията на чуждото робство и борба за освобождение на Вардарска и Егейска Македония от сръбска и гръцка окупация.

Тази позиция на ВМРО категорично заявява в официална декларация от 18 март 1920 г. В нея се казва, че българите в Македония, верни на своите десетилетни борчески традиции никога няма да се примирят с новите поробители и с техните асимилаторски планове; че ще се борят докрай за своето национално самосъхранение и освобождение.

На другия ден, 19 март 1920 г., ЦК на ВМРО изпраща окръжно № 15 до действащите ръководители на организацията във всички революционни окръзи. В него се съобщава, че в резултат на огромните родолюбиви усилия на стотици дейци на освободителното дело, легални и нелегални, ВМРО е възстановила своята революционна мрежа, канали и куриерска служба в цяла Вардарска и до голяма степен и в Егейска Македония.

Целта на борбата, продължава окръжното, си остава “автономия на Македония”, независима от балканските държави и под гаранциите на Великите сили. За осъществяването Ј, освен всички мирни средства, които ще бъдат използвани, е необходимо изграждането на тайна, мощна и неуловима революционна организация. Първостепенна задача на организацията ще бъде да се бори за признаване на българската народност във Вардарска и Егейска Македония, възобновяване на забранените български черкви и училища, запазване на българското национално съзнание на поробеното население, поддържане и засилване на борческия му дух чрез агитация, вестници, брошури, чрез подготвянето му за революционни акции и пр.

От окръжното-инструкция ясно се вижда, че наред с организационното изграждане, постепенно в новите условия, ВМРО оформя и своята идейно-национална програма, за която ще се бори. Идеята за обединение, която в меморандума на ЦК на ВМРО от 1 март 1919 г. до Парижката мирна конференция стои на първо място, се заменя с борба за национално самосъхранение на българите в Македония и поддържане открит въпроса за тяхното освобождение.

В началото на май 1920 г. на заседание на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров докладва, че до този момент са комплектовани и готови да действат 22 чети с по 15 души четници и по трима за всяка в резерва. От тях 17 са предназначени за Вардарска и 5 ­ за Егейска Македония. Основният състав на четите е добре подготвен във всяко отношение, а войводите и куриерите отлично познават хората и районите, в които ще действат, изтъква Протогеров.

Според приетия на това събрание проектоустав, в организационно-административно отношение Вардарска и Егейска Македония са разделени на 5 революционни окръга: Скопски, Битолски, Струмишки, Серски и Солунски, с околиите и селските райони, влизащи в организационната територия още от турско време.

В проекта за ново устройство на организацията, управленската структура запазва своя дотогавашен вид. ЦК, както и преди, се ръководи от трима равноправни членове, които се избират на конгрес на организацията или по специален ред, предвиден в правилника. Следват окръжните революционни комитети, на които са подчинени околийските и селските, заедно с четите и легалната милиция, запазила се като въоръжена сила още от периода на турското робство. Важна роля сега се отделя на военните бази на ВМРО, наречени пунктове, разположени по цялата гранична линия от Родопите до р. Дунав. Начело на всеки пункт организацията назначава пунктов началник, който изпраща и посреща чети, куриери, групи със специално предназначение до всички райони във Вардарска и Егейска Македония.

Втори по значение след ЦК ръководен орган на организацията, според проектоустава, е Задграничното представителство (ЗП). Първите задгранични представители сега стават Г. Баждарев, Н. Томалевски и К. Пърличев. ЗП се занимава главно с пропаганда и защита на идеите и борбата на организацията в България, пред чуждите правителства, ОН и пред световното обществено мнение. То организира пресслужба и чрез своите бюра в София и в редица европейски столици редовно дава сведения на чуждите дипломати, политици и журналисти за развиващите се събития в Македония, като изстъпления на поробителите над българското население или прояви на ВМРО.

Паралелно с възобновяването на организационните структури, ВМРО пристъпва и към търсене на съюзници в новата борба, макар че в това отношение нещата сега стоят много по-неблагоприятно, отколкото преди войните. През турския режим националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско има подкрепата и симпатиите на видни политици, дипломати, учени, публицисти, на почти цялото световно обществено мнение. Най-после зад българите в Македония и Тракия по това време стои българската държава, която в началото на века заема водещо място сред балканските съседи.

Участието на България и ВМОРО по време на Първата световна война на страната на Централните сили, настройва победителите срещу освободителната кауза на македонските българи.

След войните България е победена, обезоръжена, ограбена, натоварена с непосилни задължения към съседите, парализирана за активна държавническа дейност в защита на българите, останали под чуждо робство. Дори и в това състояние България приема, настанява и дава подслон и препитание на стотици хиляди бежанци от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Както и преди, и сега тя си остава единственият сигурен тил и база за освободителното дело на поробените българи.

В чужбина ВМРО е принудена да търси съюзници главно сред недоволните от Парижката система от договори държави и останалите под чуждо робство народи.

В края на март 1920 г. проф. Л. Милетич и проф. Н. Милев посещават италианската и австрийската дипломатически мисии в София. От името на ВМРО те връчват тайно изложение до правителствата на двете страни. В него се изтъква, че мирът, установен в Париж, засяга в една или друга степен престижа и интересите и на техните народи и държави, поради което те най-добре биха разбрали трагичната съдба на българите в Македония, които са лишени от най-елементарните национални и човешки права, поставени са извън законите от сръбските и гръцките поробители. В духа на добрите традиции от миналото, когато тези държави са симпатизирали на националноосвободителното дело на българите в Македония, ВМРО апелира и към правителствата на Италия и Австрия да подкрепят морално и материално и новата борба на македонските българи за автономия на Македония и прилагане на първо време на тези клаузи от договорите, които задължават Сърбия и Гърция да дадат “малцинствени права” на българското население, останало под тяхна власт. Ако това не стане по мирен път, се казва в изложението, ВМРО ще прибегне до въоръжена борба.

В отговор от 17 и 20 април 1920 г., чрез своите дипломатически представители в София, и двете правителства приветстват ВМРО за неговата готовност да продължи борбата за извоюване на предвидените в договорите “малцинствени права” и за едно бъдещо по-справедливо разрешение на македонския въпрос, като гаранция за мира на Балканите.

На 26 април Т. Александров заминава за Италия. В продължение на една седмица той води твърде важни преговори с хора на италианското правителство, с отдела за Балканите на министерството на външните работи, с военното разузнаване. В резултат са постигнати първите дипломатически и военни споразумения на ВМРО с чужда държава. Италианското правителство дава разрешение на ВМРО да открие свои представителства в Рим и в други градове на Италия. Освен това организацията може да използва италианските пристанища на Адриатическо море, откъдето да изпраща чети и военни материали в Македония през Албания. Почти до разтурянето є през 1934 г., а и след това ВМРО получава съдействие от италианските власти в една или друга посока. Това благосклонно отношение на Италия към ВМРО може да има няколко обяснения. На първо място, симпатията към борбата на българите в Македония е повече от добра инвестиция за бъдещо италианско влияние на Балканите. От друга страна, Италия е държала да има ВМРО и въобще българите като съюзник срещу уголемения нов съсед ­ СХС кралство, доминирано от Сърбия.

По същото време другият член на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров, пристига в Австрия. Във Виена той се среща с министър-председателя и с военния министър. И тук симпатиите и готовността да се подпомогне освободителното дело на българите в Македония не се скриват. Причините са разбираеми. Постигнато е споразумение да се открие представителство на ВМРО във Виена, а също и “прес-бюро”. В съгласие с австрийските власти ВМРО може да ползва територията на Австрия за своите цели, главно за изграждане на канал Виена ­ Загреб ­ Скопие.

От Австрия Ал. Протогеров пристига в Будапеща. И там намира гостоприемство и разбиране. В срещите с представители на правителството се постига следното споразумение: откриване на бюро на ВМРО в Будапеща, материално подпомагане на организацията, създаване на канали на ВМРО, Унгария ­ Хърватско ­ Македония, осигуряване на унгарски дипломатически документи и подкрепа за лица, препоръчани от ВМРО, не само от Будапеща, но и от всички унгарски дипломатически представители в Европа.

С помощта на Италия и Австрия в началото на м. май 1920 г. Ал. Протогеров постига договор и с албанското правителство. В него се предвижда откриване на представителство на ВМРО в Тирана и в Елбасан, а чисто българските и някои смесени българо-албански села покрай границата на Албания с Вардарска и Егейска Македония да бъдат използвани от организацията като бази за изпращане на чети срещу сръбските и гръцките поробители. В споразумението се определя линията, която разделя българи и албанци.

Договор за съвместни действия срещу сръбските потисници ВМРО подписва и с албанския “революционен комитет” в Косово. В него се предвижда взаимодействие и подпомагане между двете революционни организации в борбата против общия поробител в Косово и в Македония.

ВМРО сключва специално споразумение и с Хърватската селска републиканска партия, начело със Степан Радич, за общи действия срещу сръбската хегемония.

Подобно споразумение организацията постига и с турското правителство. В Цариград е открито представителство на ВМРО и прес-бюро. По указание на правителството, Младотурският революционен комитет в Тракия сключва специално споразумение през март 1920 г. с ВМРО за обща борба на българи и турци в Егейска Македония.

Чрез тези и други дипломатически договори и споразумения с различни правителства и революционни организации и чрез революционната си дейност в Македония ВМРО се стреми бързо след насилническите договори отново да постави македонския въпрос на политическата сцена и то в момент, когато Сърбия и Гърция категорично заявяват, че той е “разрешен” и “изчезнал” завинаги. С тези договори и споразумения с някои от съседите на СХС кралство, ВМРО получава огромна морална и политическа подкрепа за своята национална програма и борба. Тези договори са свидетелство, че организацията става не само важен български и балкански, но и европейски фактор.

При всички срещи и преговори дейците на ВМРО е трябвало да изясняват целите и характера на своята дейност. В повечето случаи партньорите на организацията са искали да чуят и видят на първо място програмите за легалните средства, с които ще си служи ВМРО. Ето защо, паралелно с подготовката за революционна борба, ВМРО изработва и широка програма за културно-легална дейност, свързана пряко с националноосвободителното дело както в Македония, така и извън нея. Организацията открито заявява, че поради липса на друга възможност, тя ще търси и форми за национално-просветна дейност, за да замести в известна степен българските училища, закрити от сръбските и гръцките поробители през 1913 ­ 1918 г.

На 11 юни 1921 г. на тайно съвещание ЦК на ВМРО изработва директива за дейност в Македония, в която се казва, че организацията като се съобразява с новите условия в Македония, останала под сръбско и гръцко робство и тежкото политическо и икономическо положение, в което се намира България, предвижда следните насоки на своята дейност: 1) Целта на организацията си остава както и досега извоюване на свобода под форма на автономия или независимост на Македония. Във Вардарска Македония, по тактически съображения, ВМРО ще се опита да създаде своя легална организация под името “Македонски федеративен съюз” (МФС), по подобие на “Българските конституционни клубове” в Турция през 1908 ­ 1909 г. МФС ще работи всяка област в СХС кралство да получи пълно самоуправление със свое народно събрание. Официалният език да бъде този на мнозинството от населението в областта. Названието на държавата да бъде федерация на сърби, хървати, словенци, българи и др.

В Егейска Македония, където гръцките власти с всички средства се стремят да намалят броя на българското население, ВМРО ще има като главна задача да запази българското национално име и съзнание, да поддържа надеждите за освобождение и да не позволи по-нататъшното насилствено прогонване на българското население.

Тези и други подобни опити на ВМРО за създаване на български легални партии във Вардарска Македония, конкретните є предложения СХС кралство да се преобразува във федерация на българи, сърби, хървати, словенци и пр. като форма за мирно разрешаване на въпроса за Вардарска Македония, никога не намират разбиране от сръбска страна, защото великосръбските шовинистични среди не искат и да чуят за съществуването на българи в Македония.

По същият начин към мирните инициативи на ВМРО за откриване на българските училища и черкви, за прилагане на договорите за “малцинствените групи” и пр. се отнасят и великогръцките управляващи среди в Егейска Македония.

При това положение пред ВМРО има два пътя ­ след десетилетните националноосвободителни борби, въстания и войни, с безброй страдания и жертви в името на националното обединение на българския народ да се примири с чуждото робство или да продължи борбата за национално съхранение и свобода. ВМРО тръгва по пътя на борбата.

От 26 до 30 юни 1920 г. по новите канали и пунктове на организацията през Руен, Влахина и Беласица във Вардарска Македония навлизат осем чети, а в Егейска ­ три. От базите в Албания навлизат още четири чети на ВМРО в Охридско, Ресенско и Битолско. Така през юни и юли 1920 г. и тримата членове на ЦК на ВМРО влизат начело на своите чети във Вардарска Македония. Започва истинска подготовка за въоръжена борба, главно срещу сръбските поробители. В Охридско, Дебърско, Битолско, Прилепско и Тиквешко действат Ал. Протогеров, П. Чаулев, Трайко Павлов, Петър Мусев, които заедно с другите войводи възстановяват революционното дело оттатък Вардар.

Т. Александров с войводите Панчо Михайлов, Ив. Янев-Бърльо, Симеон Кочански, Лазар Велков, Ефрем Чучков, Кръстьо Лазаров и др. установяват своя район на дейност отсам Вардар. Много бързо те успяват да организират почти цялото българско население, а също и представители на други етнически групи ­ албанци, турци, евреи и пр. за освободителното дело. Възстановяват местната въоръжена милиция. Създават се специални групи, “тройки” за разузнаване и наказване на предатели и пр. В Осоговската планина и в Плачковица, Кочанско, Т. Александров установява своя ръководен “стан”. Оттук той направлява дейността на четите, пише писма, изпраща заповеди и окръжни до дейците на организацията в цяла Вардарска Македония. Тук приема чуждестранни кореспонденти, пред които разкрива съдбата на поробените българи, идеите на ВМРО и целите на нейната нова борба.

В духа на легалната програма, още с установяването си в Кочанско, Т. Александров изпраща окръжно до всички видни легални дейци и привърженици на ВМРО във Вардарска Македония, на които препоръчва, въпреки терора на поробителите, да работят за издигане на местни кандидати за общинските избори през август 1920 г. А на изборите за Учредително събрание (Скупщина) през ноември 1920 г. всички избиратели да гласуват “за най-достойните местни водители”, останали да живеят в Македония, които заедно с хърватските, словенските, босненските и други народни представители ще могат да се борят за “извоюване на федеративно устройство на СХС кралство”. Ако сръбската шовинистична власт не позволи да се изберат местни водачи, се казва в окръжното, всички избиратели трябва да гласуват за комунистите, с условие последните да приемат на първо време да се борят за федеративно преустройство на държавата и за прилагане на договора за малцинствата. Първенците в градовете и селата, където по-рано е имало български училища, да подадат заявления до правителството в Белград, с преписи до съвета на ОН и до пълномощните министри на САЩ, Англия, Франция, Италия, Япония и др., с които да искат възвръщането и отварянето на училищата. “Ако тази легална борба не успее, се заключава в окръжното, събитията ще ни научат какво да правим по-нататък”.

Сръбските и гръцките вестници се нахвърлят срещу декларацията на ВМРО и изобщо срещу нейната нова поява, както и срещу идеите, залегнали в програмните є документи. В. “Политика” от 20 август 1920 г. пише, че от десетилетия насам главният лозунг на “българските комити” е “автономия на Македония”, но всъщност те винаги са се борили и се борят само за присъединяването на Македония към България. А гръцкият в. “Вима” добавя, че ВМРО още от самото си създаване била преден пост за осъществяване на българските национални интереси на Балканите. Поради това, заключава вестникът, за Гърция македонски въпрос не съществува, а против ВМРО тя ще се бори винаги и навсякъде.

Въпреки сръбската и гръцката реакция, през септември 1920 г. Т. Александров отправя писмена покана до щабовете на сръбските и гръцките партии в Македония, в която той настоява да приемат една среща с представители на ВМРО, за разискване на въпроси от общ интерес. Колкото и да изглежда невероятно, в началото на октомври 1920 г. трима представители на Демократическата партия на Л. Давидович пристигат на уговорената среща с войводата Ванчо Михайлов. След тях идват и представители на Радикалната партия на Н. Пашич и на Комунистическата партия. Пред тях дейците на ВМРО поставят няколко основни искания: 1) Тези партии да се застъпят за даване на “малцинствени права” на населението в Македония, т.е. откриване на българските училища и черкви; 2) Издигане чрез споменатите партии на кандидати от местното население за Учредителното събрание.

Представителите на Демократическата и Радикалната партия категорично отхвърлят исканията на ВМРО. Единствено Комунистическата партия заявява, че ще се застъпи за признаване на българската националност в Македония. Това е причина ВМРО да вземе решение да подкрепи в изборите комунистическата листа. Комунистическата партия обаче не се съгласява с искането на ВМРО в нейните листи да бъдат включени като “независими кандидати” хора, посочени от ВМРО, поради което в някои райони отсам Вардар ­ Велешко, Щипско, Брегалнишко ­ членовете и привържениците на ВМРО не гласуват и за комунистите.

В същото време, изпълнявайки окръжно на ЦК на ВМРО, легални дейци на организацията в Егейска Македония, главно Воденско, Леринско и Костурско, се обръщат към гръцките военни и цивилни власти да разрешат легални обществени прояви на местното население, като на първо място бъдат открити българските училища и черкви, да гарантират свободата на словото и сдруженията, нещо което в миналото тукашните българи имали. Само след няколко дни, на 27 септември, на българските първенци във Воден, Лерин, Костур и в техните околии е съобщено, че гръцкото правителство не е дало “малцинствени права” на българите в този край, поради което те не могат да се ползуват от исканите привилегии. Тези българи, които са подписали искането, общо 43 души, са арестувани още същия ден и хвърлени в солунската турска крепост.

Така приключват първите опити на ВМРО през 1920 г. да установи мирен диалог със сръбските и гръцките власти или с отделни техни политически партии, предлагайки им една мирна и легална програма в рамките на предвидените в международните договори “малцинствени права”. Тези опити не дават резултат и националноосвободителното движение на българите в Македония тръгва по своя революционен път.

За борба с четите на ВМРО на 19 август 1920 г. Върховното командване на сръбската войска изпраща инструкция № 303 до военните коменданти във Вардарска Македония, в която се нарежда на военните и полицейски сили да вземат “извънредно бързи мерки” срещу появилите се откъм България и Албания български чети и против техните бази и ятаци покрай границата и във вътрешността. За тази цел инструкцията препоръчва да бъдат създадени и “хвърчащи отряди”, т.е. контрачети. За да не се губело време контрачетите трябвало да се сформират от стари сръбски четници, “от местни хора, предани на сръбската идея”, но главно от войници и доброволци и от жандари, водени от офицери, познаващи терена и прийомите на ВМРО.

През септември 1920 г. в Брегалнишко се появяват два “хвърчащи отряда” от по 30 души, съставени само от сръбски жандарми. Щипският окръжен началник докладва до по-горните началства, че в Брегалнишко нито един местен човек не желае да участва в тези отряди. Тук хората, пише той, силно вярват в идеята за автономия на Македония и затова поддържат ВМРО.

Същото съобщава и сръбският окръжен управител на Кавадарци. “Хвърчащи отряди”, съставени главно от жандарми, се появяват и в Кумановско, Скопско, Тетовско, Битолско и Охридско.

На 4 октомври 1920 г. при с.Орашевци, Скопско става първото голямо сражение между четата на Велко Дивленски и “хвърчащия отряд” на кап. Петрович. Само за няколко часа четата на ВМРО разпръсва сръбските жандарми, като ранява самия им войвода и убива двама контрачетници. Тази и други прояви на ВМРО всяват ужас в сръбските власти. Те арестуват и хвърлят в затворите стотици мирни българи не само в Скопско, но и във Велешко, Кумановско и Брегалнишко. Всички са подложени на жесток побой да разкрият мрежите на организацията и къде се крият българските комити. Повече от 20 българи загиват от мъченията в тази акция на сръбските войски, но никой не признава, че има връзки с ВМРО.

На 7 октомври 1920 г. комендантът на Вардарската дивизионна област, полк. Байрактарович, в донесение № 172 до Върховното командване, настоява цялата власт във Вардарска Македония да бъде дадена на коменданта на III армия, която да предприеме най-сурови мерки срещу “комитското движение”, като чрез заселването на сръбски семейства във всички села край българската граница ще създаде сигурна опора срещу навлизането на чети от България. В донесението се предлага още градовете Щип и Велес да бъдат “екзекутирани”, като цялото им население бъде интернирано в Сърбия. Тези градове, според полк. Байрактарович, са най-сигурните убежища и опора на комитите във Вардарска Македония.

До разселване на гражданите на Щип и Велес не се стига, но сръбските власти издават специално нареждане, с което поставят в обсадно положение не само тях, но и Струмица, Берово, Кочани, Битоля, Кавадарци, Охрид и др. В тези градове са отменени седмичните пазари и е въведен комендантски час от 5 ч. след обяд до 7 ч. сутринта. Който се опита да влезе или излезе от тях без писмено разрешение от сръбските власти, веднага бива арестуван и обвиняван за “комита и разбойник”.

[Next]
[Back to Index]