3. НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДЕЛО, 1925 ­ 1934 г.

След убийството на Т. Александров, противниците на единството на революционното движение на българите в Македония очакват, че връх във ВМРО ще вземат “ляво” настроените ръководители, които в духа на Майския манифест, ще поведат организацията към “единния балкански фронт”, начело с балканските комунистически партии. Вместо това обаче, начело на ВМРО застават най-безкомпромисните в идейно и национално отношение дейци. За по-малко от 20 дни след убийството на Т. Александров, Иван Михайлов със своите привърженици, успява да вземе в свои ръце основните нишки на организацията.

На тайно съвещание на елита на ВМРО, проведено но 17 септември 1924 г. е решено, наред с преследването на противниците на ВМРО, да се ускори подготовката за провеждане на общ конгрес. В помощ на единствения останал действащ член на ЦК, макар и в разрез с устава и правилника, Ив. Михайлов е назначен за секретар на ЦК на ВМРО. От този момент, всички документи на организацията носят и неговия подпис, редом с този на Ал. Протогеров. Пак по решение на ръководните дейци на организацията на 21 септември 1924 г. Ал. Протогеров назначава Ив. Михайлов като отговарящ от страна на ЦК за организацията в Петрички окръг. Под негово ръководство преминават всички легални и нелегални въоръжени сили на ВМРО, също пунктовете на организацията от Неврокоп до Кюстендил и София. Така още преди конгреса и преди да бъде избран за член на ЦК на ВМРО, Ив. Михайлов овладява ключовите командни позиции в организацията.

Първата работа на Ив. Михайлов е да нареди, с писмо от 26 септември, отправено до ЗП, до пунктовите началници и до окръжните войводи на ВМРО, във връзка с подготовката на общия конгрес и бъдещата дейност на организацията, да му подготвят пълна справка за състоянието на организацията във Вардарска и Егейска Македония, както и в европейските страни за периода 1923-1924 г.

Малко по-късно, на 2 октомври 1924 г., се появява и окръжно      № 812, първото подписано от Ал. Протогеров и Ив. Михайлов, адресирано до завеждащите революционните и околийските комитети, до пунктовите началници и до всички войводи и революционни дейци. В него се посочва, че тежката криза, обхванала организацията след предателското убийство на Т. Александров, извършено от враговете на Македония и цялото българско племе, постепенно се преодолява. Преките убийци и техните вдъхновители са наказани така, както повеляват устава и правилниците на организацията. Сега повече от всякога, се изтъква в окръжното, е необходимо всички дейци на организацията, особено тези, действащи в поробена Македония безупречно да изпълняват своите задължения, като със своето достойно поведение и готовност за саможертва поддържат висок борчески дух на поробеното население и всяват страх и респект у поробителите.

В заключение, окръжното уведомява войводите и дейците на организацията, че от съображения за сигурност, до “второ нареждане”, връзките между различните звена ще се осъществява с нов, специален “пропуск”, известен само на тези, които поддържат оперативна връзка с ЦК на организацията. Без него никой няма да има достъп до окръжните ръководства, пунктовите началници или да влезе в Македония по каналите на организацията.

В края на 1924 г. ЦК на ВМРО получава “секретно сведение” от окръжните войводи и пунктовите началници, в което се съобщава, че към 15 декември 1924 г. във Вардарска Македония се намират 976 въоръжени хора на ВМРО, разпределени в 39 чети и 17 групи, както и 63 куриери. На разположение в пунктовете, готови да заминат за определен район в Македония, остават 179 души и около 1160 четници заедно с войводите си са на почивка или са в четите в Пиринско, Кюстендилско и в София. Извикани във връзка с кризата в организацията. В Егейска Македония се намират само 143 души въоръжени лица - 11 чети, 16 групи и 12 куриери. На пунктовете с Егейска Македония има на разположение 45 четници и 96 души са на почивка.

Такова е приблизително състоянието на революционната организация в поробените части на Македония, която оглавява Ив. Михалов заставайки начело на ВМРО. Освен това, ВМРО засилва своя контрол в Пиринския край, който е поставен в пълна услуга на освободителното дело. Наред с четите, които тук се комплектуват и обучават за акции във Вардарска и Егейска Македония, във всички градове и села има и легална въоръжена милиция, наброяваща около 10 хиляди души. Заедно с въоръжените хора, които ВМРО поддържа в Кюстендилско и София, както и тези, които постоянно действат в Македония в началото на  1925 г., организацията разполага с 15 200 души въоръжена сила. С тях ВМРО гарантира вътрешната сигурност в Пиринския край, а в известна степен защитава и държавната граница срещу нахлуване на сръбски и гръцки банди на българска територия.

Това дело е поверено главно на младежта в Пиринския край, която е организирана в Македонски културно-просветен съюз (МКПС). Тук има над 100 младежки организации с повече от 15 хиляди членове. Тези организации възпитават цялата младеж във висок български национален дух, в готовност да бранят България и да служат на националноосвободителното дело но своите братя във Вардарска и Егейска Македония. Политически партии и други организации, които са чужди на националния идеал, защитата на българщината и борбата за освобождение на Македония тук са забранени на ВМРО. Аргументите са, че националната, моралната и материалната енергия на хората в тоя край не могат да се разпиляват за партийни или партизански цели, докато Македония не бъде освободена от сръбско и гръцко робство.

Административното управление тук по правило е главно в ръцете на хора, свързани с ВМРО и освободителното дело. Това правило негласно се отнася и за военните командири, както и за учителите в тоя край, за които ВМРО е държала да са добри български патриоти, за да възпитават младото поколение в здрав български национален дух.

От жителите на Пиринския край, чрез събиране на “патриотичен данък”, ВМРО осигурява основните средства за поддържане на различни фронтове на националноосвободителната борба в Македония и по света.

В периода 1923 - 1934 г. за народни представители в Петрички окръг са издигани само “независими” кандидати. По правило те са определяни от ВМРО и произхождат от трите части на Македония. В парламента тези народни представители са оформяли т. нар. “македонска парламентарна група”, която изразява политиката на ВМРО по македонския въпрос. Неизменно се застъпва за национално-културните права и свободи на българите във Вардарска и Егейска Македония и разобличава великосръбската и великогръцката асимилаторска политика по отношение на българското население. Така, чрез своята дейност, “македонската парламентарна група” поддържа непрекъснато открит македонския въпрос в парламента и сред цялото българско общество. Тя също поддържа активни международни парламентарни връзки, предимно с депутати от парламентите в Австрия, Чехия, Унгария, Германия, Франция, Белгия, Турция, САЩ, Канада и др., пред които винаги поставя македонския въпрос като най-важния нерешен проблем на Балканите. По този начин “македонската парламентарна група” изпълнява една твърде съществена част от цялостната политическа програма на ВМРО и националноосвободителното движение на македонските българи между двете световни войни.

От 9 до 12 февруари 1925 г. в с. Сърбиново (дн. Брежани) се провежда VI конгрес на ВМРО. Присъстват общо 35 души делегати от революционните окръзи, ЗП и няколко специални гости.

Дневният ред  на конгреса включва следните по-важни въпроси: 1. Отчет на ЦК.  2. Приемане на нов устав и правилник на организацията. 3. Нова териториална структура. 4. Избор на нов ЦК на ВМРО.        5. Избор на ЗП. 6. Бъдещата дейност на организацията и пр.

В приетия устав, който отменя всички дотогавашни устави се казва, че ВМРО има за цел да обедини разделена Македония в нейните географски граници и да извоюва пълна политическа автономия (самоуправление) за нея. (чл. 1). За постигане на тази цел организацията се стреми са спечели всички недоволни елементи в Македония, без разлика на вяра и народност и ги подготви за борба в името на равни права, свободи и задължения в утрешна свободна Македония.

На конгреса е избран нов ЦК на ВМРО. В него влизат Ив. Михайлов от Щип, Георги Попхристов от Битолско и Ал. Протогеров от Охрид. Задграничните представители настояват и те да бъдат избирани и сменяни на конгрес. По това искане стават сериозни спорове и разногласия. Ангел Узунов, като юрист заявява, че това е прецедент в историята на ВМРО. ЗП винаги е било назначавано от ЦК. Избрани, двете институции утре ще влязат в спор за “равенство”.

Ив. Михайлов обаче допуска тази процедура. Много скоро този пропуск ще струва твърде скъпо на организацията. В ЗП са избрани Н. Томалевски от Крушево, К. Пърличев от Охрид и Г. Баждарев от с. Горно Брди, Серско.

Като запасни членове на ЦК са избрани Й. Гюрков от Щип и П. Шанданов от Охрид. За запасен член на ЗП е избран А. Узунов от Охрид.

Конгресът доуточнява разпределението на организационната територия в следния вид: Битолски организационен окръг с околии Костурска, Битолска, Прилепска, Крушовска, Кичевска, Охридска, Стружка, Дебърска и Ресенско-Преспанска.

Скопски революционен окръг, включващ околиите Скопска, Тетовско-Гостиварска, Кичевска, Царевоселска, Щипска, Св. Николска и Велешка.

Солунски революционен окръг с околиите Солунска, Кукушка, Енидже-Вардарска, Воденска, Мъглишка, Негушка, Гевгелийска и Тиквешка.

Серски революционен окръг със Серска, Демирхисарска, Драмска и Ковалска околии.

Струмишки революционен окръг с околиите Поройска, Дойранска, Струмишка, Малешевска и Радовишка.

Връзките между съседните революционни околии се осъществявя чрез окръжните комитети, а окръжните ръководства контактуват помежду си чрез ЦК на ВМРО. Пограничните околии държат връзки с най-близките пунктови началници по начин какъвто сами си определят, но само по въпроси от информационен характер като бързо известие и пр.

Определено е още за Пиринския край, където са съсредоточени основните сили на организацията, и за Скопски революционен окръг да отговарят Ив. Михайлов.За Битолски окръг в ЦК отговарят Г. Попхристов, а за Солунски, Серски и Струмишки революционни окръзи е задължен Ал. Протогеров.

Интересно е да се отбележи, че конгресът приема специална резолюция, в която се заявява: ВМРО ще преследва онези дейци на организацията или хора извън нея, които са свързани с убийството на Т. Александров. А няколко души като П. Шанданов, войводата Ив. Янев и др., визирайки Ал. Протогеров, открито заявяват че най-големият виновник е в конгресната зала.

В резолюция на конгреса за по-нататъшна борба се заявява, че ВМРО ще продължи идеите на Т. Александров, залегнали в меморандума, написан дни преди убийството и изпратен до Обществото на народите. В резолюцията отново се декларира, че ако сърби и гърци дадат малцинствени права на българите в Македония, ВМРО ще изостави своята въоръжена борба.

Категорично е отбелязана историческата роля и дълг на Пиринския край като база в борбата за освобождение на поробените от сърби и гърци българи във Вардарска и Егейска Македония.

Идеите на ВМРО непосредствено след конгреса са формулирани от Ив. Михайлов пред Битерленд, кореспондент на германския в. “Тагес Блат”, по следния начин: на въпроса ще има ли нова ориентация в програмите и дейността на ВМРО Ив. Михайлов отговаря, че макар и с дълго закъснение конгресът е протекъл напълно в духа и идеите на Г. Делчев, Д. Груев и Т. Александров;в този дух, според него, ще се развива в бъдеще и дейността на организацията; Основната цел на борбата на ВМРО, заявява Ив. Михайлов, и занапред ще бъде да закриля българите в Македония от сърбизиране и погърчване, да поддържа в тях освободителния идеал, а пред европейската дипломация и съответното обществено мнение да държи открит македонския въпрос, като винаги ще настоява Белград и Атина да дадат предвидените в договорите малцинствени права на българите в Македония. Ако новите усилия не дадат резултат, борбата ще продължи и с по-ефективни средства

На въпроса на кореспондента какъв модел на обществено устройство ВМРО предлага за българите във Вардарска и Егейска Македония, Ив. Михайлов отговаря: “Моделът е Пиринска Македония”. Тя може да стане и стожер за бъдещото обединение на цяла Македония.

В коментар към интервюто немският кореспондент между другото заявява, че макар и последовател на Т. Александров, Ив. Михайлов е взел по-различна позиция относно бъдещето разрешаване на македонския въпрос. Той изказал мнение, че Сърбия и Гърция, след като са заграбили Македония, трябва на първо време да разрешат на българското население да открие своите черкви и училища, които то е имало дори по време на турския режим да 1912 г. По този въпрос, подчертал Ив. Михайлов, ВМРО не може да прави компромиси с никого.

Важно значение за бъдещото развитие на организацията има представеният от Ив. Михайлов на 11 март 1925 г. проект за “реформи” в четническия институт на ВМРО. В него се предвижда промяна в структурите на въоръжените сили на организацията, прилагане на различни форми и методи на въоръжена борба във Вардарска и Егейска Македония. Промяната, според Ив. Михайлов, се налага от факта, че времето на големите чети е отминало В бъдеще ВМРО ще действа с по-малки чети, до 10 души. Чети с по-голям състав ще се използват за специални акции, с решение на ЦК на ВМРО. Това било необходимо по много съображения, но най-важно е да се облекчи населението, което ги храни и укрива. В проекта се предвижда борбата да се премести и в градовете, като там се създадат нови бойни структури на принципа на “тройки” и “петорки”, които ще извършват акции по най-чувствителните места на поробителските власти. В специална структура трябва да бъде организирана цялата интелигенция във Вардарска и Егейска Македония, която на национална, културна и историческа основа ще поддържа българското съзнание и дух на населението и ще дава отпор на сръбските и гръцките асимилаторски планове, осъществявани чрез училищата и университетите.

Макар и сериозно оспорван от Ал. Протогеров по чисто военните аспекти, главно свързани с големината на четите и техните методи на действие, проектът е приет като програма за действие през следващите години.

През цялата 1925 г. не спира сблъсъкът между четите на ВМРО и поробителските власти. На 7 март кочанската чета на Евтим Полски, близо до с. Виница попада на многобройна сръбска засада ­ 1500 войници и 90 контрачетници. Четата брои 23 души. Започва деветчасово сражение. Едва когато се стъмва, опитният войвода прави пробив там, където най-малко очакват водещите потерята сръбски офицери. В боя загиват 7 четници и двама са ранени. От сръбска страна падат 18 убити повече от 20 ранени. Сръбските вестници описват сражението като най-сериозното след убийството на Т. Александров. В. “Време” от 8 март пише, че българските четници са наброявали повече от 200 души. Убитите четници са закарани в Кочани и там два дни са оставени на показ на населението. Кореспондентът на в. “Време” посещава в болницата в Щип един от тежко ранените сръбски предводители кап. II класа Ермелич, на когото задава въпроса, как е възможно една сравнително малка група четници да води целодневен бой с редовна войска, да се измъкне от обръча, а войската да даде толкова много жертви. Капитанът отговаря, че при тези боеве комитите имат голям опит и предимство. Ако искате още по-откровено ще ви кажа, заявява Ермелич, комитите са хора фанатизирани докрай. Те връхлитат като ураган, с бомби и ножове, решени да умрат, но да си пробият път.

Ново голямо сражение, с двудневно преследване става на 7 и 8 юли в Гевгелийско. Четата на Владо Дечев е открита при с. Удово. Сръбските потери се втурват от няколко посоки натам. На помощ се притичва радовишкия войвода К. Константинов. Той изпраща трима свои четници, които влизат в Струмица и хвърлят няколко бомби по улиците на града и се връщат обратно, хвърляйки бомби по преследвачите си. Потерите откъм Гевгели тръгват обратно за Струмица. Така двете чети на ВМРО се оттеглят без жертви. Сръбските войски дават 6 убити и няколко ранени, между тях и един офицер.

Едно от най-драматичните сражения между група на ВМРО от 4 души с повече от 1000 сръбски войници и жандарми става на 16 октомври при с. Дулица, Царевоселско. В групата влизат Харалампи Златанов (Шарен Апо), Димитър Медаров, Евтим Клепков и Димитър Иванов. В завързалата се неравна битка, която трае цял ден, групата на ВМРО е заела такава недостъпна позиция, че сръбските войски докарват две планински оръдия, с които обстрелват комитите. В боя двама от групата падат убити, а другите остават без патрони и бомби и стрелбата оредява. Сърбите започват да викат “Предай се!”. Харалампи Златанов им отговаря, че той се е заклел да не се предава жив на сърби, но ще се предаде на братовчед си Христо от с. Дулица. Сърбите веднага се втурват да докарат братовчеда, на който Златанов иска да се “предаде”. Щом излиза пред сръбската позиция Христо е повален от куршумите на комитите, които го смятат за сръбски агент. След това Х. Златанов излиза от недостъпното укритие и се изправя пред цялата потеря като заявява, че се предава. Удря пушката си в камъните и я счупва, за да не бъде пленена. Когато няколко души сърби приближават да го заловят, той взривява последната бомба, висяща на колана му. Десетина сръбски войници и жандарми, които са били наблизо са ранени. В това време Д. Медаров, ранен на няколко места, успява да се измъкне от дебелия сръбски обръч и да се спаси. Сърбите оставят 22 убити и повече от 30 ранени. Събитието се превръща в символ на борбата и саможертвата на македонските българи.

МСС във Виена издава паметен лист с ликовете и с кратки биографични бележки за четиримата герои, които МСД разпространява из всички редакции на вестници в Европа. В донесение на МСС до ЦК от 25 ноември се казва, че подвигът на четиримата дейци на ВМРО е описан в редица вестници в Европа, а в някои редакции паметните листовки са закачени над бюрата на редакторите с надпис: “Така се умира за свободата на родината”.

Сражения има и в Щипско, Велешко, Сярско, като навсякъде инициативата е в ръцете на ВМРО. Възобновена е въоръжената съпротива и в Битолски революционен окръг. На 18 юли става голямо сражение при с. Велгощи, Охридско между четата на Наум Йосифов и сръбска военна потеря. Сърбите са изненадани и отстъпват с две дадени жертви. Те са очаквали четите в Битолско да навлязат откъм Албания, а те се появяват от Егейска Македония. По този повод сръбския военен комендант в Охрид Лазаревич е поискал бърза помощ от Битоля и Скопие. Според в. "Политика", на 20 юли той е изпратил сведение до Върховното командване на сръбската армия с молба, бързо да бъдат изпратени допълнително в тоя район поне 10 хилядна войска, за да не се получи онова, което става през 1913 г. ­ става дума за Охридското въстание от септември - октомври 1913 г.

Лазаревич е имал основание да иска подкрепление, защото през лятото и есента на 1925 г. в Битолско се появяват едновременно 11 чети. Почти всички водят сражения, главно с войската, защото в този район контрачетите са по-малко. През септември има две сражения в Дебърско на четата на Д. Терзиев със сръбски потери. В Кичевско и Тетовско четата на Дафко Данаилов има три сблъсквания със сръбските войски. В Битолско и Прилепско се водят четири сражения между четите на ВМРО и сръбските жандарми.

Сръбските власти прилагат драконовски мерки да сплашат населението в Западна Македония да не приема и подпомага четите на ВМРО. От май до декември 1925 г. само в Битолски революционен окръг сръбските власти арестуват 3400 души мирни българи. Голяма част от тях са подложени на жестокости и ограбване, а 880 души са съдени и осъдени на дългогодишен затвор, обвинени че са членове на ВМРО и че са укривали и поддържали комитските акции.

Продължава революционната дейност на ВМРО и в Егейска Македония. Както и по-рано, тук политиката на ВМРО се изразява главно в “активно присъствие” на организацията, за да поддържа будно националното съзнание, борческия дух и идеята за национално освобождение. Четите на ВМРО оказват въоръжена съпротива само при необходимост. През май и юли 1925 г. четата на Михаил Скендеров влиза в две сражения с гръцките войски. На 20 май тя е открита в Круша планина, където води целодневна битка с гръцки войски и андарти. Трима комити са убити, двама са ранени. От андартите са убити 9 души, както и 3 войника. Гръцкият печат, подобно на сръбския, обвинява България, изтъквайки че тя носи пълна отговорност за четническите набези в Егейска Македония. На 3 юли четата отново е открита в подножието на Али ботуш. И тук се води бой, при който гръцките войски дават двама убити и трима ранени. Гръцките власти се нахвърлят върху мирното българско население, като арестуват над 120 души, които веднага са откарани в затворите в Сяр и Солун, а някои направо по островите. Обвинението е стандартно ­ “поддържат ВМРО, която се бори за откъсване на Егейска Македония от Гърция”. Властите обявяват още, че са разкрили цяла мрежа на ВМРО в българските села около Кавала, в която членували дори някои от колонистите от Мала Азия, съчувстващи на идеята на българските комити за автономия на Македония.

Друга среща с гръцките потери имат четите на Минко Илиев и Иван Паскалев, които на 6 август 1925 г. влизат в сражение с войска и жандармерия в Демирхисарско. Когато се стъмва, те се изплъзват от преследващите ги войски и преминават във Вардарска Македония, където на 8 август се сблъскват пък със сръбските гранични войски. След неколкочасово сражение двете чети отново се връщат в Егейска Македония, където продължават своята дейност.

Няколко сражения се водят в Костурско. В началото на октомври четата на костурския войвода Атанас Щерев е преследвана цяла седмица от гръцки потери. Те са толкова многобройни, че той със своите 11 души не иска да рискува и да влезе в сериозно сражение. Затова на 9 октомври чрез бърз куриер войводата иска от ЦК да разреши две чети да му се притекат на помощ или да вземе в четата си две от специалните групи в Костурско, за да пробие обръча на около 2000 войска, жандарми и андарти. По същия куриер ЦК заповядва на воденската чета и на една “тройка” от Леринско да се притекат на помощ на костурската чета. На 13 с.м. близо до Воден се появява четата на П. Асенов, която напада андартска чета и с бомби я разпръсва, а двама андарти и техният войвода са убити. В Лерин посред бял ден е хвърлено във въздуха едно гръцко кафене. Цялата блокада от Костурско се отправя към Воден и Лерин, а четата на войводата Щерев напуска блокирания район. Четите се измъкват, но и тук гръцката войска извършва масови арести, обвинявайки българското население че укрива и помага на комитите. Повече от 200 българи са хвърлени в затворите и изселени по островите.

В почти всички донесения на войводите до ЦК на ВМРО се изтъква, че сръбските войски при срещи с четите неизменно си служили с коварни прийоми, като принуждавали местни българи да вървят пред тях с пушки без патрони, та комитите, виждайки че са въоръжени, да стрелят и ако убият някой, да настройват населението срещу ВМРО. Това се правело особено когато разберат, че в четата има човек от съответния район. Тогава сръбските военни или четници подкарват цялото му семейство, а сръбските войски вървят зад тях, готови да ги застрелят при най-малкото съмнение, че нарежданията им не се изпълняват.

Така на 2 юни 1925 г. на връх Голак е открита четата на царевоселския войвода Дончо Христов. Войски, жандарми и контрачети я заобикалят плътно от всички страни. Когато сърбите разбират, че тя се води от Д. Христов, всички негови близки от с. Драгобраще са докарани и наредени пред позицията на четата. Сръбските офицери карат близките на войводата да викат: “Не стреляй, Дончо, ще избият цялата рода!” Той им отговаря: “Не се бойте, нашите куршуми убиват само сърби и предатели на Македония.” Четата се измъква от обръча, убивайки десетки сърби чрез хвърляне на бомби. В отговор сръбските потери разстрелват 6 души близки на войводата, като пускат слух, че самият Д. Христов ги убил. Стотици селяни от района напълват затворите в Царево село, Кочани и Щип. 142 от тях са осъдени на дългогодишен каторжен затвор.

С тая тактика сръбските офицери понякога успяват да принудят войводите от ВМРО да не стрелят, за да не убият жени, деца и мирни селяни. Такъв е случаят с велешката чета на войводата Петър Станчев, която на 6 август влиза в сражение до с. Бегнище, Тиквешко с многобройна сръбска потеря. В разгара на сражението пред позициите на четата се появяват в безредие десетки местни хора, сред тях жени и деца, уплашени до смърт, след като сърбите са убили двама души от селото, които отказвали да вървят пред тях. Вниманието на четниците е отклонено. В този момент сръбските войски от две страни успяват да се доближат до нейните позиции. В последвалия неравен бой загива цялата чета от 12 човека, начело с войводата П. Станчев. От сръбска страна падат 20 души и десетки са ранени. Всичко това се съобщава от ръководството на ВМРО в Кавадарци до ЦК на 20 август 1925 г.

ВМРО бързо изработва своя тактика за подобни случаи. В окръжно № 63 от 15 септември, отправено до окръжните ръководства, пунктовите началници и войводите на всички чети подробно се разяснява как да постъпват при такива случаи.

За съжаление в тази ожесточена борба между поробени и поробители, четите на “федералистите” във Вардарска Македония участват активно в помощ на сръбските власти срещу четите на ВМРО. Тъкмо затова ВМРО взима мерки срещу някои от техните “войводи”. Пръв е наказан един от най-големите родоотстъпници, наричащ се “федералист”, заместник-председател на “Сдружение против българските бандити”, войвода на сръбска чета, мъчител и убиец на десетки българи от двете страни на Брегалница Стоян Мишев. На 30 декември 1924 г. той е повален с пет куршума пред прага на къщата, в която живее, от двадесетгодишния щипянин Кирил Григоров. Атентаторът успява да си пробие път през войска, жандарми и контрачети, като стига до българската граница. Останал без патрони, тук той е заловен жив от своите преследвачи.

На 20 февруари 1925 г. в Солун се провежда конгрес на “федералистите”. На него присъства Т. Паница, който пристига от Белград. Конгресът се ръководи от представителя на сръбското правителство Христо Дорович. Присъстват делегати от Вардарска и Егейска Македония, а също и от Пиринския край. След доклада на Т. Паница на тема “За предстоящите задачи”, е взето решение “федералистите” да участват в борбата за сваляне на правителството на Ал. Цанков и за унищожаването на ВМРО в Пиринския край, с помощта на “федералистки” чети, подпомагани от сръбски и гръцки войски, навлизащи от Вардарска и Егейска Македония.

Разкритията за тези решения, които прави Петър Стоев, делегат на конгреса от Неврокопско, са в основата на трагичните събития в       с. Дъбница от пролетта на 1925 г.

След посещението си в Солун, Скопие и Белград, където с официални сръбски и гръцки фактори и с “федералистки дейци” разисква плановете за сериозен удар срещу ВМРО във Вардарска Македония и в Пиринско, в началото на април 1925 г. Т. Паница се завръща във Виена, неподозирайки, че атентаторът от ВМРО го очаква. На 8 май 1925 г. в известния Бургтеатър във Виена Менча Кърничева извършва дързък атентат, като убива Т. Паница, човекът който през 1907 г. сложи началото на братоубийствата във ВМРО, а през 1922 г. минава официално на сръбска страна, като застава начело на т.нар. “федералистки чети” във Вардарска и Егейска Македония, против ВМРО.

Почти две години войводата на “федералистка чета” в Малашевския край е дезертиралият подвойвода от ВМРО Илия Пандурски. Чрез него сръбските поробители нанасят тежки удари на българщината в този край. На 27 юли 1925 г. над с. Негрево, в Малашевския балкан, разузнавачът на ВМРО Христо Костадинов от с. Никодим, Петричко изпълнява смъртната присъда над него и невредим се завръща в групата си.

Демонстративното премахване на главните войводи и ръководители на “федералистките” чети окуражава поробеното население и хвърля в ужас сръбските и гръцките власти, които вдигат на крак цялата войска и жандармерия, за да спрат движението на чети на ВМРО в Македония.

През декември 1925 г. с директива на Върховното командване на сръбската войска и на Министерството на вътрешните работи се създават специални въоръжени сили. В техния състав са включени редовни войски, жандармерия и контрачети. Общата им численост е 35 хиляди души, а задачата им е “бързото унищожаване на българските чети и умиротворяване на Южна Сърбия”, без оглед на средствата, с които ще се постигне това. За тази цел 12 хиляди жандарми, от общо 17 хиляди в СХС кралство, са изпратени във Вардарска Македония за борба с ВМРО. Около 65 хиляди въоръжени колонисти също са в пълна услуга на окупаторските власти.

 Подобни мерки за “сигурност” предприемат и гръцките военни власти в Егейска Македония. През 1925 г. Главното командване на гръцката армия създава специална организация, наречена “Гръцки македонски юмрук”, която има за цел да воюва срещу ВМРО, да “преследва и обезврежда” всички в Егейска Македония, които се “изявяват като българи и говорят български език”. Гръцките въоръжени сили за борба срещу “българската пропаганда” и въоръжените чети на ВМРО са 15,800 души.

През януари 1926 г. ЦК обсъжда подробен проект, изработен от Ал. Протогеров и взема решение за създаване на постоянна разузнавателна служба на ВМРО, която да действа в Македония, България и в цяла Европа. По този повод ЦК на ВМРО изпраща строго поверителна инструкция до завеждащите революционните окръзи на ВМРО, ЗП, ръководствата на ММТРС и ММС. В инструкцията се казва, че в бъдеще най-важната служба в организацията ще бъде разузнаването. На неговата дейност ще се базират задачите на ВМРО в Македония, както и на пропагандата в чужбина. За целта във всички структури и поделения на организацията се определят хора, които да изпълняват разузнавателни задачи. Наред с тях всеки член на ВМРО, се казва в инструкцията, е длъжен да следи всичко, отнасящо се до делото. Околийските войводи са длъжни най-подробно да изучават въоръжените сили и бойната организация на поробителите в своите околии. Те трябва да водят точна статистика за числеността на войските, тяхното въоръжение, националността на командния състав, хуха и подготовката на войниците и пр.

Разузнаването на ВМРО следи контрачетите от “Сдружението против българските бандити” и “Гръцкия македонски юмрук”. Обект на разузнавателната дейност са сръбските и гръцките училища и просветни дружества, и отношението на българското население към тях. Също какво е отношението на българските ученици в сръбските и гръцките училища, как възприемат техния език и манталитет. Особено внимание разузнаването ще отделя на ренегатите ­ кои са и защо са станали такива; също и на колонистите ­ какви са по народност, какъв е броят им в различните райони. Разузнавателни сведения ще се събират и за българите на сръбска и гръцка военна и цивилна служба, икономическото състояние на населението, броя и съдбата на интернираните в Сърбия и Гърция българи от Македония.

На ММТРО като интелектуална сила в инструкцията се поставя задача да изучава и анализира всички средства, които поробителите на Македония употребяват за денационализиране на българското население, за прогонването му от Македония, за лишаването му от основни човешки и национално-културни права, за духовното му и физическо унищожение.

ЗП, според инструкцията, следи и енергично противодейства на сръбското и гръцкото разузнаване главно в България. За тази цел то разполага със своя тайна полиция.

Създаването на регулярна система, вградена в цялостната организационна структура на ВМРО, е изключително голям успех за организацията. От втората половина на 1926 г., започва да излиза “Разузнавателен бюлетин на ВМРО”. Той става най-богатият източник на разнообразна по тематика и съдържание информация за положението на българите в Македония, борбата им за опазване на своята националност, език, бит и култура. От друга страна той отразява цялостната картина на сръбското и гръцкото национално, политическо и икономическо потисничество на българите в Македония. “Разузнавателният бюлетин” до голяма степен захранва с информация и пропагандния фронт на ВМРО в България и чужбина.

В началото на 1926 г. ръководството на Битолски революционен окръг изпада в криза. Застрашена е дейността на организацията в Западна Македония. С окръжно № 7 от 5 февруари 1926 г. ЦК на ВМРО нарежда да бъдат проведени околийски конгреси, на които да се изберат редовни ръководни органи. В обширен доклад до ЦК на ВМРО от 2 април с.г. ръководството на ВМРО в Битоля съобщава, че на проведените околийски конгреси за членове на окръжното ръководно тяло са избрани Ев. Попсимеонов, Кръстьо Франчев и Илия Коцарев, в околийското ръководство ­ Ташко Арсов, Симеон Сагриев и Никола Долинчанец, а в градското ръководство ­ Борис Наумов, Коте Комакчиев и Иван Буфчанец.

За членове на Прилепското околийско ръководство са избрани Йордан Ацев, Илия Кръстев и Йордан Петров. В Ресенско-Преспанското ръководство са Павле Златарски, Петър Андреев и Петър Минчев. Членове на Крушевското околийско ръководно тяло са Иван Карев (брат на Н. Карев), Щерьо Самарджиев и Иван Николов. Пандо Силков, свещеник Иван Ставрев и Ангел Василев влизат в Охридското околийско ръководство. В Стружкото градско ръководство са: Гурко Несторов и Георги Миладинов. В Кичево ръководители в града и селата са Георги Бутленов, Петър Сребров и Георги Ангелов. Воденското околийско ръководство е Хр. Божинов, П. Жеков и М. Дечев. В Леринското околийско ръководство са Нешо Негованец, Насте Попов и Коце Недялков. Костурското околийско ръководство е Търпо Шалопутов, Филип Манчев и Лазар Воденски.

На ЦК се препоръчва на пункта между Албания ­ Вардарска и Егейска Македония да бъдат назначени Смиле Илиев, Ив. Златарев, Наум Ананиев и Кирил Зърничев. В доклада още се съобщава, че новите околийски ръководства са провели специални срещи с повечето войводи на чети и на групи за пълна координация. В края на март 1926 г. в Битолски революционен окръг, според доклада, има 6 чети от по 20 - 23 души, 7 групи по 9 души и 11 тройки със специално предназначение. В доклада на новото ръководство се прави искане до ЦК да бъдат назначени за всяка околия чети, с не по-малко от 15 четници. Така реорганизиран, продължава докладът, Битолски революционен окръг излиза от кризисното състояние и ще изпълнява тази роля в революционната борба, която е изпълнявал и в миналото.

Почти по същото време Н. Томалевски докладва на ЦК, че при посещението си в Албания се е срещнал с втория човек в Тирана Цено, който му е заявил, че ако ВМРО иска и занапред да използва Албания като база за действие към Вардарска и Егейска Македония, тя трябва да плати една солидна сума на албанското правителство. Според Томалевски исканата сума трябва да се плати, за да се отвори пътя от Албания към Македония. Дали ВМРО е дала някаква сума на албанското правителство в документите не се съобщава, но дейността на четите, действащи от Албания през следващите години е силно затруднена.

На 26 юли 1926 г. специална група на ВМРО убива в Битоля редактора на сръбския правителствен вестник “Южна звезда” Спас Хаджипопов, бивш български учител от с. Буф, Леринско, преименувал се на Спасой Хаджипопович. В този вестник се застъпва сръбското официално становище, че населението в Македония от Скопска черна гора до Солун е “сръбско”. Местният революционен комитет предупреждава няколко пъти редактора да се откаже от тази си предателска дейност. В замяна му е предложено да бъде изведен по каналите на организацията в България или в друга страна. Той обаче донасял всичко на сръбския жупан в Битоля, който го успокоява, че сигурността му е добре гарантирана. Когато е повален с пет куршума, сръбската полиция не може да обясни на великия жупан как е станало и кой го е сторил. Тогава идва нареждане за арестуване на десетина българи, които са посещавали редакцията на в. “Южна звезда”. Пет от тях са осъдени на смърт и разстреляни на 21 юни 1928 г. Това са Н. Абдурманов, В. Николов, Д. Тодоров, Фидан Мойсов и Павле Стоянов. Освен това стотици българи от града и селата са арестувани и хвърлени в затворите в Битоля, Скопие и Белград, подложени са на мъчения, за да кажат кой е убил Хаджидимович, макар че никой от тях не е знаел нищо.

В разгара на ожесточената атака от Белград срещу ВМРО и България, на 28 юли 1926 г. в Осоговската планина, на скалистия връх “Цървен камен” е обградена сборната чета на Георги Йосифов от с. Спанчево, Кочанско. Още в ранни зори пламва сражение между 12 четници и над 2000-дна сръбска войска и жандармерия. Сражението продължава до късно вечерта, когато четниците с бомби и “ура” си пробиват път. Сърбите дават 26 убити, в това число един офицер, а 34 души са ранени. В боя четниците изстрелват 1400 патрона и хвърлят 69 бомби.

Тези две събития предизвикват изключително остра реакция. Сърбия се готви да нахлуе в София. Англия, Франция и Италия обаче се противопоставят на такава мярка. На 11 август 1926 г. Сърбия, Гърция и Румъния изпращат колективна нота до българското правителство, с която искат конкретни мерки за наказване на виновниците и спиране на комитските акции. В отговор българското правителство изпраща до ОН своя нота, с настояване международната организация да изпрати анкетна комисия, която на място да установи как стоят нещата с атентатите от двете страни на границата. Сръбското правителство, което непрекъснато изпраща свои банди, които вършат убийства и диверсии на българска територия, отказва да допусне подобна анкета.

За да покаже на Белград и Атина, че взема сериозни мерки срещу ВМРО, правителството засилва контрола на военните в Кюстендилски и Петрички окръг. На граничните командири е заповядано да не пропускат нито една чета на ВМРО да премине границата и да навлезе във Вардарска и Егейска Македония. Същото разпореждане важи и за Южна Добруджа.

Официално писмо по този повод ген. Вълков изпраща до ЦК на ВМРО и отделно до Ив. Михайлов на 16 август 1926 г. В него се заявява, че борбите на македонските българи за свобода вълнуват всяко българско сърце, но сърби и гърци хвърлят цялата вина за тази борба върху България. Правете така, съветва в писмото си военния министър, че борбата в Македония да не заплашва съществуването и независимостта на България. Още същия ден Ив. Михайлов му отговаря по свой маниер, като изтъква, че дори никога нито една чета на ВМРО да не премине през границата, само една българска песен да се чуе в Македония, сърби и гърци пак ще обвиняват и заплашват България. Ако сърбите решат да нападнат България, продължава Ив. Михайлов, те винаги ще си намерят претекст. Целта на сърбите не е да нахлуват в България. Тяхното желание е да противопоставят македонското освободително движение и българското правителство, както по времето на Ал. Стамболийски.

Във връзка с организираната от сръбската и гръцката пропаганда цялостна кампания на Балканите и Европа срещу ВМРО, на 20 октомври 1926 г. кореспондентът на лондонския в. “Таймс” Л. Неманов се среща с Ив. Михайлов. Той му задава въпроса дали след толкова ругатни в редица европейски вестници срещу четите и атентатите, ВМРО няма да изостави въоръжената борба и да търси по-приемливи средства в преследване на своите цели. Ив. Михаилов отговаря, че ВМРО ще бъде благодарна на всеки европеец, който є посочи по-цивилизовани, по-човешки методи на действие срещу режими, които държат в окови и извън закона българите в Македония. За четене на библията на български език сръбските жупани наказват с каторга или куршум. За чута българска дума или песен гръцките офицери и свещеници пробождат езика на българските деца с игла, а възрастните пращат по островите. Гръцките андарти и сръбските контрачети заравят живи българи в земята, ако не се откажат от българското си име. За тези методи на сръбските и гръцките власти европейските критици на ВМРО мълчат. Въоръжената борба на ВМРО, продължава Михайлов, е само едно от средствата, с които тя си служи и към него тя никога не е прибягвала по своя инициатива, а всякога предизвикана от крайна необходимост. Населението в Македония, заявява Ив. Михайлов, неведнъж през последните десетилетия е потапяно в собствената му кръв. И ако след всичко това духът му не е отслабнал, това е защото ВМРО никога не е спирала и своята национално-културна дейност, да възпитава населението в съзнателен патриотизъм и ненавист към чуждото робство. Никой не би могъл да посочи всички ония национални и нравствени качества, които са издигнали организацията в съзнанието на поробените българи до такава висота, че те да виждат в нея своята днешна закрила и надежда за бъдещата си свобода, изтъква Ив. Михайлов.

Извънредното положение в Петричко и Кюстендилско ще спре ли преминаването на чети през границата, пита Л. Неманов. В отговора се заявява, че дейците на ВМРО имат дълбоко чувство за национална и държавна отговорност и няма да предприемат нищо, което може да навреди на България. ВМРО, продължава Ив. Михайлов, действа в цяла Европа и оттам може да върши своите акции. ВМРО съществува в самата Македония, а там нейната борба срещу робството не може да бъде спряна от никой.

На въпроса дали има някаква промяна в насоките на ВМРО, отговорът е, че организацията има своя програма за извоюване на национално-културни свободи за българите във Вардарска и Егейска Македония и от нея никога няма да отстъпи.

Вашите противници твърдят, заявява Л. Неманов, че населението в Македония е уморено от цялата тази дългогодишна борба, преследване, убийства и пр. и постепенно се отдръпва от ВМРО. Вие сте добър познавач на освободителната борба, му отвръща Ив. Михайлов, можете да отидете в Македония и там на място да установите как стоят нещата.

Всъщност, така и става. Л. Неманов заминава за Македония, където посещава Скопие, Велес, Щип, Кочани, Прилеп, Битоля, Охрид, Воден и Солун. В доклада му от 16 декември 1926 г. до френското министерство на външните работи, до в. “Таймс” и тайно до ЦК на ВМРО се съобщават следните по-важни факти. Терорът над българското население е достигнал невиждани размери. Даже жупанът в Скопие признавал, че техните контрачети вършат разбойничество, което надминава това на кърджалиите от XVIII в. На въпроса на Л. Неманов не излага ли това престижа на Сърбия пред света и докога ще продължава, крайният отговор на жупана бил: “докато българите в Македония не изчезнат”. Администрацията, се отбелязва в доклада, си остава “корумпирана, невежествена”. Пътуването из вътрешността на Македония става само с разрешение на жупаните. Такова е положението и в Егейска Македония, където освен във Воден и Солун никъде не е могъл да отиде,защото не е получил разрешение от гръцките власти.

Въпреки нечувания терор, забрани, глоби, затвор и убийства, българският език се говори навред ­ по чаршията и в къщи. Навсякъде, свидетелства Л. Неманов, е срещал “упорито, жилаво българско национално чувство”. Не “най-националистично”, а “най-шовинистично” са настроени младежта и старите хора в Македония. Те не допускат никаква възможност за разбирателство и съжителство със сърбите под каквато и да било форма. “Завършилите сръбски средни и военни училища не възприемат нищо сръбско. Те са българи шовинисти”. Поради активната съпротива на ВМРО, младежта си остава вярна на Македония и на българската народност. Борбата сега е за съхраняване на националното съзнание и култура и извоюване на национално-политическа автономия.

Специално за дейността на четите Л. Неманов е забелязал две течения. Местните търговци и чиновници са против четите. Младежите и старите хора са категорично за четите. Всички обаче държат ВМРО в Македония да съществува и да се засилва, защото според тях изчезването на организацията ще означава пълна капитулация пред сърби и гърци. Така Л. Неманов прави своеобразна анкета, която донякъде съвпада с тази, която самата ВМРО прави през 1927 г. за настроението на българското население, но и по отношение на националноосвободителната борба на ВМРО. Констатира се, че въпреки ежедневния терор и жертви, които населението понася, като поддържа дейността на комитите, единствената му надежда за бъдещето на Македония е ВМРО.

[Previous] [Next]
[Back to Index]