2. Възраждане на българщината въ Солунъ.
Отъ проф Ив. Снѣгаровъ.
Не се знае, колко българи е имало въ началото на XIX в., но размирицитѣ въ вѫтрешностьта на Македония сѫ тласкали тамошното население да дири по-сигуренъ животъ въ голѣмитѣ градове на областьта. Солунъ, като голѣмо търговско срѣдище, е привличалъ българи чакъ отъ Дебърско, нѣкои отъ които, използувайки солунскитѣ просторни пасбища, сѫ се занимавали и съ скотовъдство. Въ 1845 г. рускиятъ ученъ В. Григоровичъ е намѣрилъ въ Солунъ малко постоянно българско население — стотина кѫщи въ махалата „Св. Атанасъ", които лесно се смѣсвали съ гърцитѣ. [1] По-слабо е било гръцкото влияние въ солунскитѣ български села. Тамъ сѫ пазѣли своя езикъ, битъ и народностно чувство. [2] Обаче, угнетени икономически отъ турскитѣ бейове, тѣзи села не сѫ могли и да мислятъ за просвѣта. Поради многовѣковното (отъ 732 г.) духовно владичество на цариградската патриаршия, ослабнала е била волята имъ за народностно обособление. Религиозниятъ ореолъ на солунската църква е обайвалъ благочестивитѣ души на тия българи и прѣчелъ да се появи въ тѣхъ безъ външенъ тласъкъ идея за народностенъ животъ. Обаче въ Солунъ е имало доста българи работници отъ Западна Македония, главно отъ Дебъръ и Битоля, съ здраво национално чувство. Будни и предприемчиви, тѣ представяли единъ съживителенъ потокъ срѣдъ застоялата българска маса въ Солунъ, единъ бентъ срещу гръцкия порой. Тѣ първи сѫ въвели въ полупогърчения роденъ градъ на св. Кирила и Методия главнята на българското национално движение. Може би, потомцитѣ на нѣкои преселенци се погърчвали, но изобщо тѣ сѫ съставяли въ Солунъ здрава
1. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, 1877 г., стр. 89.
2. Срв. разказа на дѣдо Трайко Кехайовъ. Макед. прегледъ, г. VIII, кн. 1, стр. 68 сл.
9
българска ядка, за живостьта на която съдействували тѣснитѣ връзки на тия
българи съ роднитѣ имъ мѣста и съ българитѣ тьрговци, които сѫ идвали въ Солунъ
съ кервани отъ вѫтрешнитѣ градове. Съ ясно българско съзнание се отличавалъ солунскиятъ шивашки еснафъ отъ дебрани, крушовци и кичевци. Презъ 1817 г. тѣ
си съставили на своя роденъ езикъ дарителенъ поменикъ
, който въ 1841 г. билъ
преведенъ на гръцки, за да се чете въ църква отъ свещеницитѣ, понеже църковната
власть не е позволявала да се чете по славянски. [1] Сѫщиятъ еснафъ — ни увѣрява
Вело Негревъ — се вдъхновявалъ отъ мисъльта да издигне въ Солунъ
българска църква или училище, за да не изгуби езика си. По молба на шивачитѣ, монахъ Исаия, по народность русинъ, две години (отъ 1833 г.) е обучавалъ на
църковно-славянско писмо децата на шивашкия еснафъ — всичко около 15 ученици,
между които билъ и самиятъ Вело Негревъ скоро, следъ като баща му го
довелъ отъ родното му село Селце (Дебърско). Тѣзи ученици сѫ потикнали своитѣ
бащи и братя да се заематъ решително за отваряне българска църква или училище.
Исаиното училище се помѣщавало въ една стая, изглежда въ Папуджи ханъ.
Децата сѫ учили четмо и писмо безъ учебници. [2] Нуждата отъ български книги
тогава се чувствувала остро навсѣкѫде, гдето имало български училища. Това е
потикнало Никола Карастояновъ да пренесе 150 оки букви отъ Буда-пеща въ
Самоковъ съ намѣрение да отвори тукъ българска печатница, безъ да иска
разрешение отъ турската власть, но по съвета на Неофитa Рилски той се
въздържалъ, за да не пострада. Мисъльта за българска печатница силно е вълнувала
и Неофита Рилски, още когато той билъ въ Копривщица, но все не е успѣвалъ да се
сдобие съ позволение отъ турската власть. Затова съ писмо отъ 30 ноемврий 1838
г. той е помолилъ учителя Райно Поповичъ въ Карлово
1. Вж. неговия лѣтописенъ разказъ у А. Шоповъ, Изъ новата история на българитѣ въ Турция. Пловдивъ 1895 г., стр. 53-56.
2. Вело Негревъ разказва така:
10
да издействува такова направо чрезъ Стефанъ Богориди. Сѫщата идея занимавала и други будни македонски духовници: дойранецътъ, „природный болгаринъ" по израза на В. Григоровичъ, архимандритъ х. Теодосий Синаитъ, свещенослужитель въ солунската църква „Св. Мина", a вѣроятно и килиенъ учитель: тетовецътъ иеромонахъ Кирилъ Пейчиновичъ. Това, за което толкова е мечтаелъ Неофитъ Рилски, сполучилъ да постигне архим. х. Теодосий. Той е подбудилъ и подпомогналъ даскалъ Камче отъ тиквешкото село Курешница да отвори българска печатница въ тиквешкото село Ватоша, гдето той билъ учитель. Навѣрно, следъ затварянето на ватошката печатница (работила около една година), х. Теодосий, насърдченъ може би отъ Кирила Пейчиновичъ, е поискалъ разрешение отъ солунския митрополитъ Мелетий [1] (1830—1841) да отвори печатница въ Солунъ. Владиката отначало го отклонявалъ отъ това намѣрение подъ предлогъ, че буквитѣ, които ще трѣбва да се доставятъ отъ Русия, ще струватъ повече отъ 50,000 гроша. Обаче единъ руски евреинъ-букволѣярь е снабдилъ архим. х. Геодосия съ всички необходими църковнославянски букви за 5000 гр. Митр. Мелетий е далъ съгласието си да се открие българска печатница и, по негово ходатайство, цариградската патриаршия е издействувала отъ турското правителство нуждното позволение. [2] Около 1838 г. архим. х. Теодосий е отворилъ въ Солупъ българска печатница, която е била първата българска печатница въ Солунъ. Чрезъ нея Солунъ пакъ е блѣсналъ, както преди около 1000 години, като общобългарски свѣтилникъ: тогава тамъ било турено началото на българската писменость изобщо, a сега — на печатната българска книга. Солунската печатница е потикнала други родолюбци да отворятъ другаде български печатници (въ Цариградъ — Александъръ Екзархъ, въ Самоковъ — Ник. Карастояновъ). Въ 1839 г. х. Теодосиевата печатница е пострадала отъ пожаръ, но още въ 1840 г. тя била възстановена благодарение на голѣмата парична помощь на иером. Кирилъ Пейчиновичъ, както се вижда отъ предговора
1. Презъ 1845 г. той е станалъ цариградски патриархъ.
2. Шоповъ, Материали за бълг. възраждане въ Македония, Период. спис., кн. 18, Срѣдецъ, стр. 487.
11
на х. Теодосий въ книгата Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ. Печатницата е работила и презъ 1841 г., но скоро пакъ пожаръ я разрушилъ и вече не е била възстановена: презъ пролѣтьта на 1845 г. В. Григоровичъ е видѣлъ само останки отъ нея. Известни сѫ само 5—6 книги, напечатани въ х. Теодосиевата печатница: Букварь, Служеніе еврейско (по българския преводъ на архимандритъ Натанаилъ Стояновичъ [1] и Георгий Самуркашъ), Кратко описание на 20 светогорски манастири, Утѣшеніе грѣшнымъ на иером. Кирилъ Пейчиновичъ, Триезичникъ (български, гръцки и караманлийски, сир. турски), Таблица перваѧ на Иорданъ х. Константиновъ Джинотъ. Отъ предговоритѣ на х. Теодосия къмъ нѣкои отъ посоченитѣ книги се вижда, че неговата цель е била да размространява разбираеми отъ простия бълг. народъ книги. За съжаление, следъ 1841 г. изчезватъ следитѣ на тоя справедливо нареченъ баща на българското книгопечатане. [2]
Развалинитѣ на солунската печатница сѫ били свещени останки, които сѫ излѫчвали таинственъ пламъкъ, сочещъ на македонскитѣ българи пѫтя на новь животъ. Гюлханскиятъ пъкъ хатишерифъ отъ 3. XI. 1839 г. е засилилъ духовно-освободителиото движение въ българскитѣ земи. Отзвуци отъ това движение сѫ достигали до солунскитѣ българи и сѫ подигали тѣхния духъ. Скопие и Велесъ, съ които тѣ се намирали въ постоянно общение, сѫ били запалили вече свѣтилници на българската просвѣта. Отъ Цариградъ сѫ съобщили на нѣкои солунски българи, че една родолюбива българка е подарила пари за български училища въ три македонски града: Солунъ, Битоля и друго нѣкое подходно мѣсто. И главнитѣ майстори отъ солунския шивашки еснафъ се осмѣлили да искатъ отъ солунския митрополитъ Иеронимъ позволение, за да отворятъ въ Солунъ българско училище, обаче митрополитскиятъ протосингелъ решително имъ отказалъ. По предложение на Иванъ Камбуръ и Йосифъ Франго, българскитѣ представители се явили предъ самия митрополитъ, който сѫщо имъ отказалъ,
1. После охридски и пловдивски митрополитъ.
2. Срв. М. Дриновъ, Съчинения, т. II, стр. 426. Има мнение, че х. Теодосий е умрѣлъ въ 1843 г. (Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд., стр. 192).
12
като дори ги изпѫдилъ. [1] Тѣ се върнали много наскърбени, но съ засилено национално чувство. Българитѣ отъ Дебърско сѫ продължавали да се обличатъ въ своята носия, макаръ че гръцкото духовенство понѣкога ги принуждавало да промѣнятъ облѣклото си. [2] Понеже гърцитѣ сѫ прѣчили да се погребватъ българи (дебрани) въ общитѣ гробища, първомайсторитѣ на дюлгерския еснафъ дебърцитѣ Милошъ Калфа и Лазо Калфа скоро съ свои срѣдства сѫ уредили отдѣлно гробище (до гръцкитѣ гробища). [3]
Наистина въ Солунъ е владѣела тишипа, когато други български градове се вълнували отъ Църковния въпросъ, но буднитѣ солунски българи не сѫ преставали да копнѣятъ за бълг. просвѣта, а, може би, и за свосода. Свободолюбивитѣ гръцки учители сѫ привличали и солунски българчета. [4] На солунскитѣ българи, сигурно, е действувалъ пламъкътъ на народнитѣ будители, които сѫ посещавали Солунъ: учениятъ зографски братъ архимандритъ Антимъ Ризовъ отъ Струмица, огнениятъ народень трибунъ Йорданъ х. Константиповъ Джинотъ отъ Велесъ и, вѣроятно, бѫдниятъ народенъ водачъ Иларионъ Стояновъ Михайловски отъ Елена. [5] Зографскиятъ монахъ Павелъ отъ близкото до Солунъ ениджевардарско село Кониково още въ 1841 г. е съставилъ изборенъ апостолъ на църковнославянски езикъ, очевидно, за да го разпространи преди всичко въ своя роденъ край. Следъ нѣколко години сѫщиятъ, като иеромонахъ и божигробски протосингелъ, е превелъ на своя бащинъ говоръ недѣлнитѣ евангелски четива. Неговото будително влияние върху солунскитѣ българи било толкова силно, че въ 1858 г. между тѣхъ се е мислѣло, че той билъ първиятъ двигатель на българщината въ Солунъ и Солунско. [6] Кириякъ Държиловецъ, по потекло отъ воденското село Държилово, е отворилъ въ
1. Това сьобщава Вело Негревъ.
2. Ст. К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени по възраждането на солунскитѣ и сѣрски българи или 12-годишна жестока неравна борба съ гръцката пропаганда, Пловдивъ, 1906 г., стр. 19—20.
3. Сѫщото съч., стр. 20—21.
4. Вж. библиотека „Д-ръ Ив. Селимински", II, София 1904, стр. 24.
5. Той билъ рѫкоположенъ за иеромонахъ отъ солунския митрополитъ Иеронимъ въ 1842 г.
6. Отчетъ за солунското българско училище въ в. „Македонія", 1868 г., бр. 13.
13
Солунъ гръцка печатница, гдето печаталъ и български книги съ гръцки букви, очевидно, смѣтайки това за неизбѣженъ етапъ за утвърдяване на българската писменость въ Южна Македония. Такова негово издание въ 1852 г. е недѣлното евангелие на иером. Павелъ Божигробски, който го е превелъ на „богарски йезикъ". Може би, тамъ билъ напечатанъ турскиятъ законъ отъ 25. VII. 1851 г. за битолскитѣ чифлигарски села, издаденъ въ Солунъ на западномакедонско българско наречие съ гръцки букви. [1] Тая двуезична печатница е работила до априлъ 1860 г. когато гръцкитѣ първенци въ Солунъ заедно съ солунския и воденския митрополити сѫ издействували отъ солунския управитель Хюсни паша да я затворятъ подъ предлогъ, че К. Държиловецъ е подтиквалъ кукушани да искатъ владика българинъ. [2] Сѫщиятъ печатарь е отворилъ въ Солунъ и гръцка книжарница, която държалъ и следъ затварянето на печатницата му. Той е продавалъ гръцки книги, но копнѣелъ за „развитіе матернаго си іазыка". [3]
Печатницата на Кириякъ Държиловецъ била добра подготовка за бѫдната народна дейность на неговия родолюбивъ и ученолюбивъ родъ. Нѣма сведения за народостното брожение между солунскитѣ българи до 1865 г., но тѣ не сѫ могли да останатъ спокойни отъ силното вълнение на съседитѣ си кукушани и отъ честитѣ посещения на кукушки представители въ Солунъ (въ връзка съ движението за уния отъ 1859 г.). He е била безъ влияние и борбата, която солунскиятъ митрополитъ Неофитъ Византиецъ (бившъ търновски митрополитъ) е водилъ противъ новия полянински епископъ, българина Пaртений Зографски. Въ 1861 г. той е свикалъ въ Солунъ съборъ отъ подведомственитѣ си седемь епископи и съседнитѣ митрополити сѣрски, воденски и верийски, които сѫ осѫдили Партения за „ереси и нововъведения". [4] Обаче присѫдата на събора била посрещната съ насмѣшка отъ съзнателенитѣ българи въ Солунъ. [5] Самъ епископъ Партений ще да ималъ връзки съ своитѣ съселяни, скотовъдци отъ Галичникъ
1. Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ въ Соф. нар. библиотека, стр. 507. Вж. и Л. Милетичъ, Единъ документъ отъ първото врѣме на танзимата (печ. въ СбНУ XV. 357-392 стр. 1392 г.).
2. Дописка отъ Солунъ във. „Дунавский Лебедъ", 1860 г. бр. 9. стр. 3.
3. С. доп.
4. Дописка отъ Солунъ въ в. „Дун. Лебедъ", 10.Х.1861 г.
5.
Срв. с. доп.
14
въ Солунско, както и съ солунскитѣ занаятчии отъ Дебърско. [1] Сѫщо успѣшнитѣ борби на други български градове въ Македония (Велесъ, Прилепъ, Охридъ, Скопие, Неврокопъ) се отеквали въ Солунъ чрезъ въодушевенитѣ разкази на пѫтници или на нарочнитѣ представители, изпратени да действуватъ предъ солунския валия противъ патриаршескитѣ духовни лица. Въ Солунъ е идвалъ и пламениятъ народенъ будитель Димитъръ Миладиновъ, като учитель въ Кукушъ, и, нѣма съмнение, той се е срѣщалъ съ тамошни българи, особено съ Държиловци. По неговия примѣръ Конст. (Динка) Държиловецъ е възнамѣрявалъ да запише народни пѣсни, и синъ му Георгий Динковъ е пѫтувалъ по Македония да събира географски и фолклорни материали и да буди българщината. [2] Сѫщо и Стефанъ Верковичъ, събирайки старини и български народни пѣсни, е влизалъ въ съприкосновение съ българи (селяни и граждани), будѣлъ е тѣхното народностно съзнание или пъкъ ги насочвалъ по правия пѫть. [3]
Солунскиятъ руски консулъ, който живо е следѣлъ българската църковна борба, е упражнявалъ сѫщо такова влияние върху солунци. Български учители и монаси отъ Зографъ, Рила и др. манастири, посещавайки Солунъ сѫ озарявали тамошнитѣ българи съ лѫчитѣ на своитѣ свѣтли духове. Особено архим. Павелъ Божигробски, който толкова се чувствувалъ тѣсно свързанъ съ солунскитѣ българи, че въ Бѣлградъ, гдето въ 1855 г. отишълъ да събира помощи за иерусалимския „славяносръбски" манастиръ „Св. Архангелъ Михаилъ", той се представилъ за българинъ отъ Солунъ. [4] Въ солунското френско училище на лазариститѣ се преподавало и на български още отъ 1858 г. [5] Тоя фактъ е усилвалъ копнежа на солунскитѣ българи да иматъ свое народно училище. Изобщо, ако презъ това време енидже-вардарскитѣ българи сѫ гледали на Солунъ като на изворъ,
1. Срв. разказа на Тр. Кехайовъ, п. сп., стр. 91.
2. Срв. Д. П. Стоиловь, Български книжовници отъ Македония, I, София 1922, стр. 33—34.
3. Вж. Анг. Даскаловъ, Изъ миналото на Неврокопско и близкитѣ му покрайнини, сп. „Макед. прегледъ", год. VII, кн. 2 и 3, стр. 136.
4. Вж. препорѫката на Шафарикъ у Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд., стр. 185.
5. О. д-ръ Йеронимъ Стамовъ, Зейтинликътъ при Солунъ, въ сб. „Солунъ", София 1934, стр. 319—320.
15
„дето е текло просвѣтеніето на Българскытѣ племена", то сѫщата мисъль ще да е прониквала и между солунскитѣ българи. [1] Въ Солунъ се разпространявали български вестници (България, Дунавски лебедъ, Турция, Македония), въ които отъ тамъ се давали дописки, проникнати отъ силно българско чувство и отъ общобългарския идеалъ. Въ 1862 г. се открило българско училище въ близкото до Солунъ село Висока. Плодъ на българско съзнание и на любовь къмъ българската речь е билъ сборникътъ отъ недѣлни евангелия, които Евстатий Киприади въ 1868 г. е превелъ въ солунското село Колакия за богослужебна употрѣба на мѣстенъ български говоръ [2] съ гръцки букви. Сѫщо така и сборникътъ отъ църковни проповѣди, които свещеникъ Иванъ е превелъ презъ 1864 г. въ с. Висока на мѣстенъ говоръ съ гръцко писмо, смѣсено съ църковнославянски букви. [3]
Самитѣ гърци вече сѫ виждали, че между солунскитѣ българи се извьршва възродителенъ процесъ. Отъ Атина сѫ сочели съ тревога на тая опасность за гърцизма. [1] Солунскиятъ митрополитъ Неофитъ, който два пѫти пострадалъ отъ българитѣ въ Търново, се приготвилъ за сериозенъ отпоръ [4] срещу движението на солунскитѣ българи за духовна свобода.
1. Срв. дописки отъ Ен. Вардаръ въ в. „Македонія", 1867 г., бр. 38, стр. 3.
2. Той казва, че превежда на „бугарцко изикъ, тувашно на Вардария".
3. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 197 и 176.
4. Вж. дописка отъ Солунъ въ в. „Турція", 1864 г., бр. 20.