Македонски Прегледъ
Година
X, книга 3-4, София, 1936

 

6. Отъ Кукушъ до Гумендже

(Пѫтни бележки).

 

Отъ Владимиръ А. Карамановъ.

 

 

На 14 февруарий 1913 год., като Кукушки окрѫженъ управитель, заминахъ по служебна работа заедно съ кукушкия кметъ Анчо Поповъ за гр. Гумендже, центъръ на гумендженската околия, съставляваща часть отъ Кукушка окрѫгъ.

 

Всички пѫтувахме съ коне и по най-прѣкитѣ пѫтища, които водятъ отъ Кукушъ за Гумендже и минаватъ презъ канала между Арджанското и Аматовското езеро „гечита" (прелѣза) на р. Вардаръ, между селата Кара-Суле и Боимица, и отъ тамъ презъ с. Гъргопикъ за гр. Гумендже.

 

Щомъ излѣзохме отъ Кукушъ, бърже минахме югозападнитѣ му нанадолнища и желѣзния пѫть Солунъ-Кукушъ-Дойранъ-Дедеагачъ, просичащъ тия нанадолнища, и навлѣзохме въ плодородната и равна околность на селото Армутчи, заемаща южния край на едно неголѣмо, но равно, красиво и плодородно поле, разположено въ северо-западната половина на кукушката околия, заградено отъ всички страни съ краищата на юго-западнитѣ разклонения на Карадагскитѣ височини, или западната часть на Круша планина. Това поле нѣмаше отдѣлно название и се наричаше по името на селата, разположени въ него. Обикновено го наричаха Хърсовско поле, по името на с. Хърсово, разположено въ северния му край, на пѫтя отъ Дойранъ за Кукушъ. Сѫщото поле е известно и подъ названието Армутчиско поле, по името на доста голѣмото и богато село Армутчи, разположено въ южния му край. To бѣше доста населено и добре обработено. Голѣма часть отъ земята му бѣше чифлишка. Населението му въ почти всички села бѣше чисто българско, съ исключение на селото Армутчи, населено само отъ турци. Главнитѣ земедѣлски произведения бѣха житата и царевицата, които ставаха отлично. Култивираха се и нѣкои отъ индустриалнитѣ растения, като сусамъ, памукъ и афионъ.

 

 

86

 

Селото Армутчи минахме безъ да спремъ въ него. To бѣше обикновено турско село, съ широки дворове и високи зидове, изъ което се мѣркаха обръщаха внимание на всѣки пѫтникъ нѣколко по-голѣми и двоетажни паянтови постройки, притежание на по-богатитѣ мѣстни турци. Бѣше чисто земедѣлческо и доста заможно село, съ производство главно на жита и царевица и по-малко сусамъ, памукъ и афионъ. Отглеждаше се и доста дребенъ добитъкъ — овце, за което благоприятствува голѣмата мѣра въ околноститѣ на селата.

 

Отъ това село взехме западна посока по направдение на българското село Крецово, разположено на високо, по юго-источното странище на единъ доста високъ и личенъ хълмъ, съ хубавъ изгледъ отъ него на ближната околность. На тоя хълмъ, известенъ подъ името „Лазарица", е ставалъ голѣмъ съборъ всѣка година на Великденъ. Въ селото спрѣхме малко на почивка. Броеше повече отъ 80 кѫщи съ чисто българско население, занимаваще се съ земедѣлие и скотовъдство, отглеждане на овце, пасещи по обширната околность отъ праздни мѣста и мери. Всѣка пролѣть въ околностьта на сѫщото село сѫ се откривали мандри, въ които се е приготовлявало хубаво овче сирене, продавано въ Солунъ. Въ селото имаше българска черква и училище.

 

Следъ кратката почивка въ село Крецово се отправихме малко въ северо-западна посока за с. Драгомирци, гдето щѣхме да обѣдваме. Скоро стигнахме въ това доста голѣмо и чисто българско село, разположено по западнитѣ странища на хълмоветѣ, спускащи се къмъ източнитѣ брѣгове на Арджанското езеро и не далече отъ това езеро. Отседнахме за почивка и обѣдъ въ скромната кѫща на тамошния български свещеникъ. Дѣдо попъ ни прие радостно, a баба попадия набърже приготви обѣдъ отъ пържени яйца и сварения за тѣхъ вкусенъ бобъ, понеже деньтъ бѣ постенъ — срѣда.

 

Селото Драгомировци броеше около 150 кѫщи, всички българи екзархисти и съ будно национално съзнание. Имаше черква и училище. Съ малкитѣ схлупени кѫщички и скромна обстановка въ тѣхъ селото приличаше на едно отъ по-беднитѣ села въ кукушката околия. Това се дължеше на по-плодородната му околность, състояща отъ хълмисти мѣстности. Населението му се препитаваше отъ земедѣлие и

 

 

87

 

скотовъдство и плетене рогозки, правени отъ растещата въ изобилие тръстика по край брѣговетѣ на Арджанското езеро. Нѣколко семейства се препитаваха и отъ риболовство.

 

Отъ високото разположение на с. Драгомирци се отваряше хубава гледка на близкото и хлътнало предъ него въ дълбочината Арджанско езеро, на разположенитѣ край езерото села, хълмове и долини, както и по-далечнитѣ високи планини.

 

Арджанското езеро има продълговата и неправилна форма, простираща се отъ северъ къмъ юго-западъ. To заема голѣмо пространство. Въ по-голѣмата си часть брѣговетѣ сѫ му низки и блатливи, обрасли съ висока тръстика. Въ него се втичатъ водитѣ отъ Дойранското езеро и нѣколко малки реки отъ околностьта му. Водата му се изтича чрезъ единъ широкъ и доста дълбокъ каналъ, имащъ началото си въ южния му край. Тоя каналъ, мочурливъ и отъ дветѣ си страни, е дълъгъ нѣколко километра и се втича въ близкото Аматовско езеро, което въ сѫщность е едно голѣмо блато. To има сѫщо неправилна, продълговата форма отъ северъ къмъ югъ, по-широко въ северния край. И то заема голѣмо пространство, не по-малко отъ Арджанското езеро. Чрезъ единъ каналъ — на изтокъ по дълъгъ отъ канала, който го свързва съ Арджанскота езеро, се изтича въ долното течение на р. Вардаръ.

 

Поради блатата край брѣговетѣ на тия две езера, съседнитѣ населени мѣста много страдаха отъ малария. По-голѣмата часть отъ тогавашното Аматовско езеро-блато, ако не и цѣлото, както и доста отъ повърхнината на Арджанското езеро днесъ сѫ пресушени и оздравени. Отводнитѣ пространства сѫ използувани за обработване и прехрана на поселенитѣ въ близката имъ околность многобройни гръцки бѣжанци и преселници, замѣстили старото имъ българско население, избѣгало презъ 1913 г., по време на междусъюзническата война, следъ кукушкитѣ боеве, когато гръцката войска горѣше и разрушаваше всички български села.

 

Каналътъ, свързващъ дветѣ езера, бѣ известенъ между мѣстното и околно население подъ названието „Демата." Презъ сѫщия каналъ се преминаваше (презъ „гечита") съ голѣми, дълги и тѣсни лодки, първобитна направа, карани с лодкари съ дълги прѫти. Правото за преминаване презъ канала

 

 

88

 

се откупуваше всѣка година отъ частни лица, мѣстни жители, които вземаха отъ всички пѫтници известна такса, за прекарването имъ отъ единия на другия брѣгъ. Съ лодкитѣ можеше да се прекарватъ не само хора, но и добитъкъ; то бъше малко опасно и трудно за едрия добитъкъ, понеже тия лодки бѣха доста плитки и тѣсни, така че по-буенъ добитъкъ можеше лесно да прескочи краищата и да се удави. Широчината на канала-изтокъ на разни мѣста по течението бѣше различна. При мѣстото на „гечита" тая широчина не бѣше по-малка отъ стотина метра и съ дълбочина до два метра. Нивото на водата бѣше въ зависимость и отъ времето. Въ пролѣтно и дъждовно време бѣше по-високо, a презъ сушата и лѣтото по-низко. Странищата на канала и отъ дветѣ му страни бѣха блатливи та преминаването презъ блатливата мѣстность бѣше трудно, защото трѣбваше да се събува човѣкъ и да гази, a и конетѣ потъваха и бавно се движеха. Тукъ-тамъ по отворената пѫтека низъ тръстиката, както и на мѣстата безъ тръстика, въ блатливитѣ мѣста, имаше поставенъ по нѣкой голѣмъ камъкъ и имаше направени насипища отъ земя, трѣбваше да се прескача и да се препъватъ конетѣ.

 

И дветѣ езера бѣха пълни съ разни видове риба — главно шаранъ, сомъ и щука. Риболовството по тѣхъ се е отдавало въ турско време на предприемачъ. И презъ българското управление Арджанското блато бѣше отдадено на единъ българинъ отъ Кукушъ. Улавяната риба се донасяше предимно на пазара въ Кукушъ и по-голѣмитѣ околни села.

 

Следъ като починахме и се наобѣдвахме въ селото Драгомирци и си взехме сбогомъ отъ дѣдо попъ и нѣколко души селяни, дошли да ни видятъ, тръгнахме да продължимъ пѫтя си и вързѣхме въ югозападна посока, все близу до брѣга на Арджанското езеро, за да стигнемъ на прелѣза, намиращъ се недалечъ отъ изтока на канала отъ езерото, и да се прехвърлимъ на отсрещния, дѣсния му брѣгъ, отъ гдето започваше равио като длань поле, часть отъ северния край на голѣмото голе, което се простира по двата брѣга на долното течение на р. Вардаръ.

 

Като пристигнахме до канала „Демата", намѣрихме тамъ свободни отъ работа наемателитѣ на прелѣза, които веднага ни прекараха на отсрещния брѣгъ. Прекараха конетѣ на нѣколко пѫти, съ голѣмо внимание да не се подплашатъ

 

 

89

 

особено по-буйнитѣ отъ тѣхъ, които здраво държеха по двама души.

 

Следъ като внимателно изминзхме презъ блатата, покрай канала, навлѣзохме въ равната и обширна мѣстность между канала и лѣвия брѣгъ на р. Вардаръ, който отстоеше на повече отъ единъ часъ отъ канала и не се виждаше поради низкото му корито и дървесната растителность по брѣга му въ околноститѣ на с. Кара-Суле. Скоро, поради минаващъ тренъ, забележихме мѣстото на платното на желѣзния пѫть Солунъ-Скопие и близката до с. Кара-Суле гара на сѫщото име. Тая малка гара отъ преди нѣколко години бѣ добила по-голѣмо значение и известность поради свръзвания съ нея клонъ, дълъгъ до 25 километра, на желѣзопѫтната линия Солунъ-Кукушъ-Дойранъ-Деде агачъ и Цариградъ. Клонътъ се свързваше съ тази линия при гарата ѝ „Килиндиръ" или Крондирци.

 

Следъ повече отъ половинъ часово ускорено яздене, стигнахме на гара „Кара Суле". Отбихме се тукъ, за да починемъ малко и да я разгледаме. Бѣше завзета само отъ гръцка войска и се сбслужваше отъ милитаризирани гръцки чиновници и пионерни войници. Охраната ѝ, по протежение отъ гара „Солунъ" до гара „Гумендже" (последнята намираща се на нѣколко километра северо-западно отъ гара „Кара-Суле") бѣ сѫщо тъй заета отъ наши войнци. Тогава на гарата „Кара Суле" се намираше и единъ български чиновникъ-желѣзничарь, изпратенъ отъ нашитѣ военни желѣзопѫтни власти, да следи и обслужва преминаванията на треноветѣ съ военни материяли и нашата армия на Тракийския боенъ театъръ, идещи отъ София, или отъ други станции на пѫть за къмъ Дедеагачъ и Чаталджа. Свързването на София съ желѣзница до Дедеагачъ, Димотика, Люле-Бургазъ, Чорлу и околноститѣ на Чаталджа и София можеше тогава да става само по линията „Нишъ-Скопие-Кара Суле". Подърѫзнето на клона Kapa Суле-Килиндиръ се извършваше отъ български работници и желѣзничари, макаръ че се охраняваше, въ една часть, и отъ гръцки войници.

 

Напуснахме бързо гарата Кара Суле и тръгнахме въ западна посока, за да стигнемъ рѣката Вардаръ при прелѣза ѝ, между селата Kapa Суле и Боимица, отстоешъ до два километра отъ гарата. Скоро стигнахме въ Кара Суле и

 

 

90

 

безъ да се отбиваме въ него го преминахме, бързайки да стигнемъ на дѣсния брѣгъ на Вардаръ.

 

Макаръ и да не се отбихме въ селото, можахме хубаво да го изгледаме и да добиемъ представа за него. Първа войска отъ съюзницитѣ, която бѣ влѣзла въ това село, бѣ гръцката. Тя бѣше установила въ него и гръцко управление, поради това и селото не бѣше въ никаква връзка съ установеното българско управление въ Кукушкия окрѫгъ. Разположено е близо до лѣвия брѣгъ на р. Вардаръ и на равно мѣсто. Почвата на околностьта му е наносна и много плодородна. Броеше около 150 кѫщи, въ голѣма часть двоетажни. Горниятъ етажъ бѣше приспособенъ за отглеждане свилената буба. Населението му състоеше отъ турци и българи. Българитѣ бѣха мнозинство — 3/4 отъ цѣлото население. До балканската война тѣ се дѣлѣха на екзархисти и патриаршисти или гъркомани. Последнитѣ бѣха само нѣколко кѫщи и постепенно българското народно съзнание и въ тѣхъ се усилваше. Изобщо българитѣ отъ това село се отличаваха съ будното си народно съзнание; въ борбата си срещу турцитѣ тѣ бѣха дали доста жертви. Това село е родно мѣсто и на прочутия въ турско време български войвода по гевгелийския край, Иванчо Орджановъ Карасулията.

 

Главниятъ поминъкъ на населението отъ селото се състоеше отъ земедѣлие и скотовъдство, a въ последнитѣ години съ бубарство и търговия съ пашкули, които сѫ давали добъръ доходъ на жителитѣ му. Житата, особено царевицата, вирѣеха отлично, a сѫщо и бостанитѣ и нѣкои отъ индустриалнитѣ растения. За отглеждане на бубитѣ, низъ селото и околкостьта му покрай р. Вардаръ имаше много черничеви дървета. Селото по всичко изглеждаше да е заможно, за което е спомогнало и ближната до него желѣзопѫтна станция.

 

На нѣколко стотинъ метра отъ селото протича Вардаръ. Тукъ е началото на долното му течение. Особено пролѣтно време тукъ Вардаръ става широкъ съ стотина метра, та може да се мине съ лодка и салове. На най-тѣсното и сгодно мѣсто отъ течението му, между селата отъ двата му брѣга Kapa Суле и Боймица се намира прелѣзътъ, който става посрѣдствомъ голѣма, широка и плитка лодка, наречена корабъ, карана отъ двама души лодкари, служещи си съ дълги пръти, вмѣсто лопати. Съ тая голѣма лодка едновременно се прекарватъ

 

 

91

 

хора и добитъкъ, коля и разни товари. Правото на преминаване на тоя прелѣзъ всѣка година се отдаваше на закупувачъ. Лодкаритѣ обикновено сѫ двама души, съдружници, по единъ отъ дветѣ съседни села, които всѣки день, освенъ въ дни на най-лошо време презъ зимата, дохождаха да прекарватъ пѫтници и отъ двата брѣга на Вардара. Всѣка вечерь, по редъ, тѣ закачваха лодката на лѣвия или на дѣсния брѣгъ.

 

Когато пристигнахме, лодката-корабъ бѣше на карасулийския брѣгъ, свободна да ни прекара на отсрещния брѣгъ. Бѣхме съ шесть коня, та лесно се прехвърлихме изведнажъ.

 

Бѣше вече на мръкване, a до Гумендже имаше още 15-тина километра, та поради това не се отбихме въ близкото и голѣмо село Боймица, a поехме по прѣка пѫтека презъ полето, да стигнемъ шосето, което минава западно отъ село Боймица и свързва при „Гумендже" съ гр. Гумендже. Пѫтьтъ за Гумендже, на малко разстояние отъ брѣга на Вардара, започва постепенно да се издига и да върви по разклоненията и хълмоветѣ, всички отъ политѣ на планината Паякъ, която се издига западно и северо-западно отъ гр. Гумендже. Шосето не бѣше доизкарано, защото липсваха мостове, водостоци и подпорни стени и окопи. Въ сухо време той бѣ сгоденъ пѫть и работѣше презъ всичката година поради връзката му съ гара „Гумендже" и цѣлия гумендженски край. Пѫтувахме по шосето въ тъмно, около два часа обикновенъ ходъ, безъ да се отбиемъ въ ближнитѣ до пѫтя населени мѣста, наквото бѣ голѣмото село Гъркопикъ, презъ самитѣ окрайнини на което минаваше пѫтьтъ; обикновено пѫтницитѣ сѫ се отбивали на почивка въ кръчмитѣ му. На минаване презъ това село бѣхме поздравени само съ кучешки лай. Хора не срещнахме не само въ селото, но и по цѣлия пѫть до Гумендже, нѣщо обикновено за всички мѣста въ бившитѣ турски кази отъ Македония, когато поради несигурность пѫтуването е ставало само денемъ.

 

Въ селото Гъркопикъ имахме възможность да се отбиемъ по видѣло, на връщане отъ Гумендже на 16 февруарий. Презъ краткото си престояване въ него можахме разгледаме и да се запознаемъ съ нѣкои отъ жителитѣ му. To е разположено всредъ плодородна мѣстность. Броеше повече отъ 200 кѫщи, съ население само българи, дѣлещи се на екзархисти и патриаршисти. Екзархиститѣ бѣха голѣмо мнозинство.

 

 

92

 

Къмъ вторитѣ се числѣха само нѣколко по-незначителни семейства, останали, за лични облаги, подъ влиянието на гръцкото духовенство. Спрѣхме въ кръчмата, едновременно и кѫща на известния отъ това село дѣдо Стойко, доста заможенъ, но лошъ българинъ, който запитанъ, защо не е дошелъ въ града да се видимъ, каза, че билъ до скоро бугàринъ, нъ сега станалъ гъркъ (гъркоманъ), понеже му взели коня отъ българската полиция въ Гумендже. Провѣрихъ и не се указа истинско това му твърдение. Узнахъ отъ присѫтствуващитѣ мѣстни и околни селяни, че дѣдо Стойко билъ твърде безхарактеренъ човѣкъ и бившъ голѣмъ гъркоманъ, който станалъ отново такъвъ отъ интересъ и страхъ предъ често спохождащитѣ селото гръцки андарти, които, крепени отъ многобройната гръцка войска въ Гумендже и околията, заплашвали селянитѣ, че ако не признаятъ ведомството на гръцкото духовенство и не се откажатъ отъ връзкитѣ си съ българското управление, ще бѫдатъ арестувани, измѫчвани и даже убивани. По време на нашето престояване въ селото сами съ очитѣ си видѣхме въ кръчмата и кѫщата на дѣдо Стойко въорѫжени нѣколко души отъ гръцкитѣ андарти, коитчо не се скриха отъ насъ, a останаха въ кръчмата и нагло се държеха спрямо насъ.

 

Отъ село Гъркопикъ до гр. Гумендже пѫтьтъ постоянно повишава, защото мѣстностьта е хълмиста, съ разтлани и полегати склонове, на мѣста разработени. Следъ едночасово пѫтуване отъ с. Гъркопикъ стигнахме около 9 часа вечерьта въ гр. Гумендже, кѫщитѣ на който, тогава бѣха въ мракъ, a само тукъ-таме забелязахме да се свѣти. Отправихме се въ българското околийско управление, което се помещаваше въ турския конакъ. По улицитѣ срещнахме патрули отъ български и гръцки войници, патрулираши всѣки поотдѣлно. Тогава въ града освенъ една полурота български войници квартируваше и щабътъ на една гръцка дружина, съ две роти и една въ селата на околията. Спрѣхме въ конака и изпратихме единъ отъ мѣстнитѣ стражари да извика отъ кѫщи околийския началникъ, догавашния приставъ Войводовъ, който скоро дойде и ни разпредѣли по квартира, като мене остави свой гостъ, a кукушкиятъ кметъ Анго Поповъ отиде при свои познати. Сутриньта, 15 февруарий, отидохъ въ помѣщението на околийското управление, гдето

 

 

93

 

приехъ мѣстнитѣ български власти, както и много души отъ мѣстнитѣ първенци граждани, между които и свещеницитѣ и учителитѣ. Съ всички размѣнихме по нѣколко сърдечни думи, благопожелания за всичко добро и въ полза на българския народъ.

 

За другия день, или 16 февруарий, който бѣше и пазаренъ, се нареди да се извикатъ всички български кметове и първенци отъ селата на околията, за да се запознаемъ и размѣнимъ мисли по службата и положението. До вечерьта разгледахъ градеца и посѣтихъ въ кѫщитѣ, дюкянитѣ и заведенията имъ нѣкои отъ по-виднитѣ мѣстни българи. Най-напредъ посѣтихъ кѫщата на кмета, известния въ цѣлия Гумендженски и Енидже Вардарски край български черковенъ и народенъ деятель дѣдо Тано Захариновъ. Последниятъ отсѫтствуваше. Бѣше отишелъ по своя частна работа въ Солунъ. Кѫщата на тоя виденъ тамошенъ българинъ бѣше позната и вънъ отъ Гумендже, особено въ Солунъ, като първа търговска кѫща на вина отъ Гумендженския край. По покана на двамата му синове, сѫщо добри българи и търговци, бѣхме разведени и низъ голѣмитѣ изби на дѣдо Тано. Синоветѣ накратко ни запознаха съ лозарството и виненото производство въ Гумендже и близкитѣ му покрайнини. Второто посещение, което направихъ на видни мѣстни българи, бѣше на всеобщо уважавания отъ всички мѣстни граждани д-ръ Альовъ, тогава лѣкарь на частна практика и дълги години градски лѣкарь. Той бѣше гръцки възпитаникъ, свършилъ въ Атина, но съ високо българско национално съзнание, допринесълъ доста за събуждането и издигането на българщината въ Гумендженско. Заради българскитѣ си чувства и държанието си здраво за да се установи и остане въ града и околията българско управление, кметътъ дѣдо Тано Захариновъ и д-ръ Альовъ бѣха ненавиждани и преследвани отъ настанилитѣ се въ града гръцка войска и гръцка власть, та сѫ били постоянно ззплашвани дори съ убийство, ако продължаватъ да показватъ открито българскитѣ си чувства и да услужватъ на българското управление. Спрѣхъ посещенията си по-нататъкъ поради доста обезпокоителното положение, което тогава владѣеше въ Гумендже и околията му. — Гъриитѣ вече открито не признаваха мѣстната българска власть. Боехъ се да не пострадатъ и бѫдатъ

 

 

94

 

разкарвани по гръцкитѣ затвори наши добри българи, както това гръцката власть бѣ направила съ много българи въ напълно заетитѣ отъ гръцката войска околии — Воденската, Енидже-Вардарската, Леринската, Костурската и др. Д-ръ Альовъ и дѣдо Тано, които бѣха лежали много пѫти по затворитѣ въ турско време, въ началото на м. мартъ избѣгаха отъ Гумендже и дойдоха въ Кукушъ, гдето очакваха всѣки день да се завърнатъ въ града си, ако се измѣни положението, сир. ако се отстрани гръцката войска и се настани здраво въ Гумендже българско управление. Обаче не бѣха щастливи това да дочакатъ и видятъ. Следъ отстѫплението на нашата войска отъ Кукушъ, въ началото на междусъюзническата война, тѣ избѣгаха заедно съ всичкото население отъ Кукушъ и околията му къмъ старитѣ предѣли на Царството, a следъ букурешкия миръ се настаниха като бѣжанци въ Струмишкия окрѫгъ. Дѣдо Тано остана въ гр. Мелникъ, предалъ се на стария си занаятъ — винарството, a д-ръ Альовъ се установи на лѣкарска служба въ гр. Неврокопъ, оставили и двамата богати кѫщи и семейства въ Гумендже. Тѫгата по напуснатия роденъ край и новитѣ незгоди скоро туриха край на живота имъ. Дѣдо Тано се помина въ Мелникъ преди общата европейска война, a д-ръ Альовъ въ Неврокопъ следъ тая война, взелъ участие въ сѫщата като воененъ лѣкарь, въ чинъ майоръ, и изпълнилъ най-добросъвестно своя лѣкарски и патриотически дългъ.

 

Въ всички останали български кѫщи и дюкяни въ Гумендже, гдето отидохъ и бѣхъ поканенъ, бѣхъ посрещнатъ най-радостно. Искането и пожеланието на всички мѣстни българи, бѣ да остане за всѣкога българското управление въ града имъ, който, заедно съ околията му, да останатъ нераздѣлна часть отъ свободна и обединена България. Макаръ и да бѣше се установила въ града и околията многобройна гръцка войска, която се опитваше да въведе мѣстна гръцка власть, никой отъ българитѣ въ града тогава не даваше да се продума за това, че гърцитѣ окончателно ще останатъ тамъ. Всѣки смѣташе гръцката войска за времененъ гостъ — съюзникъ, която въ най-скоро време ще напустне тия мѣста.

 

Градецътъ Гумендже е разположенъ въ подножието на близкатa Паякъ планина на високо и открито мѣсто. Околностьта му е хълмообразна и бѣше засадена съ много лозя,

 

 

95

 

които тогава бѣха незаразени отъ филоксерата, a днесъ вече сѫ почти унищожени. Въ надвечерието на балканската война презъ 1912 г. градътъ Гумендже е броилъ около 3500 души, почти всички отъ български произходъ. Турци е имало съвсемъ малко, главно чиновници и полицията. Въ грамадно мнозинство българитѣ бѣха екзархисти. Партиаршисти се наброяваха само нѣколко отдѣлни семейства. Чисти гърци нѣмаше въ града. Гъркомани бѣха останали нѣколко по-стари и незначителни хора съ семействата си, държещи съ гръцкото духовенство въ Воденъ. Всички мѣстни екзархисти се отличаваха съ своето високо национално съзнание и съ своята любезнателность. Отъ Гумендже има излѣзли, сравнително, доста интелигентни хора, нѣкои свършили и висши училища, заемащи учителски и чиновнически мѣста по Македония и свободна България. Имаше две български черкви съ нѣколко свещеници. Сѫщо така отдавна въ градеца имаше отворени български основно и класно училища съ по нѣколко учители и учителки. Въ надвечерието на Балканската война е била започната направата на голѣма и масивна сграда всрѣдъ града за българско класно училище, която бѣше вече покрита и се доправяха дограмата и измазването.

 

Градецътъ бѣше прибранъ, дѣлящъ се на нѣколко махали. По срѣдата му имаше чаршия, около малъкъ площадъ. къмъ който водѣха нѣколко улици, всички, както и площада, калдърмосами. Между дюкянитѣ и кѫщитѣ имаше нѣколко двоетажни и полумасивни постройки. Магазинитѣ му бѣха доста добре подредени. Имаше и нѣколко кафенета. Всѣка седмица, въ сѫбота, ставаше оживенъ пазаръ въ града, посѣщаванъ отъ околнитѣ села. Въ всѣко време сѫ дохождали и вънкашни търговци за купуване вина и ракия.

 

Климатътъ е умѣренъ и здравъ. За това благоприятствуваше разположението на градеца близу до планината Паякъ, обрасла въ нѣкои отъ склоноветѣ си съ хубави кестеневи гори. Населението се занимаваше съ земледѣлие, главно съ лозарство и винарство, отчасти и съ скотовъдство, търговия и дребни занаяти. Посочваха се отдѣлни личности отъ града, заминали въ чужбина на печалба, нѣкои отъ които и въ Америка. Бубарството бѣше на пѫть да се развие, както и овощарството.

 

Както вече споменахъ, Гумендже се славѣше като пръвъ

 

 

96

 

винарски ценитъръ въ южна Македония. Гроздето бѣше особенъ виненъ сортъ, който даваше ароматично, пивко и трайно вино, което много се ценѣше въ питейнитѣ заведения въ Солунъ, както и въ други градове и мѣста по Македония. Въ Гумендже изкарваха и хубава ракия. Всички по-видни и по-състоятелни граждани се занимаваха съ лозарство и винарство, отъ които имаха най-добритѣ си и сигурни доходи.

 

Градецътъ е билъ обявенъ за освободенъ отъ турцитѣ отъ навлѣзлитѣ въ него на 23 октомврий 1912 год. български партизански отряди подъ войводството на Костадинъ Дзековъ и Миланъ Ропковъ. Още сѫщия день, когато влѣзли четитѣ въ града, се настанява въ него мѣстно българско управление въ името на България. Гръцката войска дохажда на готово нѣколко дни по-късно. Почти едновременно съ нея дохажда и многобройна българска войска, две дружини пѣхота отъ 22 тракийски полкъ съ артилерия, която се настанява въ града и нѣколко отъ селата на околията му и взема команданската служба въ свои рѫце. Въ това време се чувствува българската власть напълно. Обаче това положение трая, докато многобройната българска войска се изтегли въ началото на м. декемврий. Тогава дойде на гарнизонъ въ Гуменже една българска рота отъ 7 допълняващи полкъ. Тая рота не остана цѣла въ града, защото изпрати едната си полурота въ гр. Съботско. Сѫщото време гръцката войска въ Гумендже се указва по-многочислена и постоянно се увеличава. Презъ м. ноемврий отъ Министерството на вѫтрешнитѣ работи се изпраща въ града Гумендже полицейски приставъ, натоваренъ да изпълнява временно и длъжностьта на околийски началникъ, съ назначение да въведе административно полицейско управление въ града и околията. Въ края на м. декемврий, околията биде причислена къмъ Кукушкия окрѫгъ. До това време управлението въ нея е, сравнително, спокойно, но не сѫ рѣдки случаитѣ на предизвикателства отъ гръцката войска, квартируваша въ града и околията, както и отъ гръцката жандармерия отъ Енидже-Вардаръ, която счита Гумендженския край за часть отъ Енидже-Вардарската околия и се движи по селата на тоя край като въ околия съ установена гръцка власть. Едно отъ по-голѣмитѣ гръцки предизвикателства е опитътъ на гръцката войска, на 29 срещу 30 декемврий презъ нощьта, да заеме съ

 

 

97

 

сила правителствения домъ въ Гумендже, гдето се помѣщаваха всички мѣстни български власти, но бѣха отблъснати съ сила отъ намиращитѣ се въ него български четници и войници. Презъ м. януарий 1913 год., по представление на Гумендженския околийски началникъ, се назначиха отъ Кукушкия окрѫженъ управитель нѣколко души полицейски стражари, повечето български четници отъ Гумендженския край, както и кметове всички села. Назначенитѣ лица за кметове въ селата бѣха най-виднитѣ и родолюбиви българи отъ тия мѣста. За общинско управление въ града Гумендже, по представления на окрѫжния управитель, бѣха назначени отъ Македонския воененъ губернаторъ въ Сѣръ, за кметъ: дѣдо Тано Захариновъ, съ двама помощници, всичко трима, едни отъ най-виднитѣ гумендженски граждани и съ заслуги къмъ народното дѣло въ цѣлия Гумендженски край. Още отъ началото на м. януарий, a особено, следъ започване, презъ втората половина на тоя месецъ, на втората война съ турцитѣ, българското управление въ града и околията, започна често, a даже ежедневно да бѫде обезпокоявано отъ настанилата се въ тѣхъ многобройна гръцка войска. Прѣчкитѣ започнаха предимно отъ селата, за да дойде редъ и на самия градъ. Многобройнитѣ предизвикателства и насилия на гръцкитѣ власти започватъ силно да плашатъ мѣстното българско население, понеже не можеше да се намѣри веднага и достатъчно закрила отъ мѣстната слаба българска власть.

 

Когато пристигнахъ въ Гумендже, тукъ още се чувствуваше сравнително добге българската власть.

 

На тръгване отъ града бѣхъ изпратенъ до площада отъ събралото се множество граждани и селяни съ нѣколкократно „Урра" и „До виждане”, а до село Гъргопикъ бѣхъ придруженъ отъ Гумендженския окол. началникъ Войводовъ и нѣколко десетки конници, изпращачи, всички кметове и много първенци отъ селата на околията.

 

На връщане следъ едно половинъ часово престояване въ с. Гърголикъ продължихме пѫтя за Кукушъ. Скоро стигнахме при прелѣза на Вардаръ, между с. Боймица и Kapa Суле. Поради настаналото лошо време, лодкаритѣ си бѣха отишли въ селата и кораба бѣ на отсрещния брѣгъ завързанъ, та нѣмахме възможность да преминемъ на това мѣсто рѣката.

 

 

98

 

При такова положение и решени да пѫтуваме, се отправихме, за намиращия се не далече отъ гечита, около 4 километра, голѣмъ ж. п. мостъ на р. Вардаръ, при гара Гумендже. Като стигнахме при моста на гарата и поискахме отъ коменданта на гарата, единъ гръцки пионеренъ поручикъ, да ни разреши да минемъ по моста, той грубо ни отказа и навѣрно по заповѣдь отъ командира отъ гръцката дружина въ Гумендже. Поради това се върнахме и отидохме въ близкото село Боймица, да нощуваме тамъ та сутриньта да минемъ Вардара при прелѣза. Още влизайки въ селото, научихме, че малко преди насъ тукъ пристигнала полурота гръцка войска, съ двама офицери, която се настанила по гъркоманскитѣ кѫщи и наредила да патрулиратъ низъ селото гръцки патрули. Пуснати били такива патрули и вънъ отъ селото, по течението на р. Вардаръ. Ведната разбрахме, че тая войска е изпратена отъ Гумендже, за да ни възпрепятствува да минемъ на прелѣза при с. Боймица и да прекѫсне сношаването на българскитѣ власти по двата брѣга на р. Вардаръ.

 

Въ с. Боймица се настанихме на квартира въ кѫщата на кмета на това село, любезния и добъръ българинъ Мите Филевъ, който ни прие най-радушно, разпореди за вечеря и да се повикатъ мѣстнитѣ първенци българи, да се видимъ. За указания ни приемъ, Филевъ веднага следъ като си заминахме, билъ арестуванъ и жестоко преследванъ отъ гръцката власть въ Гумендже. За да се спаси отъ преследване, Филевъ избѣга отъ селото си и дойде въ Кукушъ, гдето стоя до междусъюзническата война, когато, заедно съ всичкото побѣгнало население избѣга въ България.

 

Селото Боймица е разположено на нѣколко стотинъ метра отъ дѣсния брѣгъ на Вардаръ, по разтланитѣ стракища на невисокитѣ хълмове, опиращи на това мѣсто до р. Вардаръ. To бѣ най-голѣмото село въ тогавашната наша гумендженска околия. Броеше не по-малко отъ 400 кѫщи, съ население отъ турци и българи, последнитѣ по-многочислени. Българитѣ се дѣлеха на екзархисти и патриаршисти (гъркомани). Първитѣ бѣха по-многобройни и съ будно народно съзнание. Това село е родното мѣсто на прочутия въ турско време Енидже-Вардарски войвода Апостолъ Петковъ; то бѣ дало въ борбата съ турцитѣ за свобода доста скѫпи жертви. Турцитѣ имаха една джамия, a българитѣ две черкви,

 

 

99

 

отъ които по-старата бѣ въ рѫцетѣ на гъркоманитѣ, a новопостроената на екзархиститѣ. И гъркоманитѣ и екзархиститѣ имаха отдѣлни училища. Български учители бѣха: единъ учитель, Михаилъ П. Кочовъ отъ с. Гявато, Гевгелийска околия, добъръ българинъ и патриотъ, осѫжданъ за народни работи и лежалъ въ затвора въ Подрумъ кале, и една учителка отъ гр. Гевгели. Околностьта на с. Боймина е плодородна и населението ѝ доста заможно, нѣщо което личеше на пръвъ погледъ по голѣмитѣ, повечето двоетажни постройки и по домашната обстановка въ тѣхъ. Главниятъ поминъкъ на населението бѣше бубарство. По двороветѣ и близката околность на селото покрай Вардара имаше хиляди черничеви дървета. Селото съ голѣмината си, кѫщята си, нѣколкото дюкяни и заведения, както и съ ежеседмичния си пазарь наподобяватъ малка паланка. Всѣка срѣда въ него ставаше пазарь, посѣщаванъ отъ търговци отъ близкитѣ градове и села. Въ това голѣмо и южно село отъ Гумендженската околия и по желанието на многобройното му и патриотично българско население отъ сѫщото село бѣха изпратени на постъ десетина души български войници, отъ квартируващата въ града Гумендже българска полурота, за да пазятъ реда и безопасностьта на селото, което отъ своя страна доброволно ги хранѣше.

 

На другия день, 17 февруарий, когато се справихме да си заминемъ, съобщи ни се отъ селянитѣ, че патрулиращитѣ гръцки войници, по двата брѣга на рѣката строшили лодката-корабъ и остатъцитѣ ѝ пускали по рѣката, за да ги отвлѣче.

 

На 18 февруарий, рано сутриньта, заедно съ придружаващия ме кукушки градски кметъ Анго Поповъ, се отправихме на пѫть за Кукушъ презъ Маядатъ и гр. Гевгели, намиращи се тогава подъ сръбска окупация. За водачъ по пѫтя до Гевгели взехъ учителя въ Боймице, Мих. п. Кочовъ, който, като познаващъ добре пѫтя, си предложи доброволно услугитѣ.

 

Пѫтувахме по много лошо време и лоши планински пѫтища по източнитѣ разклонения на Кожухъ планина, по които сѫ разположени махалитѣ на дветѣ голѣми турски села Маядагъ и Kapа Синанци, прочути по доброкачествения си тютюнъ и развъждание на много добитъкъ, отъ вълната на който искарваха абитѣ и шаяцитѣ, които турцитѣ отъ тѣзи две села продаваха за дрехи на турското население.

 

 

100

 

Ha слизане отъ планината, минахме презъ българското село Сеово, родно мѣсто на прочутия гевгелийски войвода Аргиръ Манасиевъ. To бѣше малко и чисто българско село, разположено въ подножието на планината, отъ кѫдето захваща малкото, но красиво гевгелийско поле.

 

Въ Гевгели се настанихме въ общината квартира на командира, на квартируващата въ града българска рота отъ 7 допълняющи полкъ, подпоручикъ Златановъ, изпълняващъ тогава негласно и длъжностьта на български гевгелийски окол. началникъ. Останахме въ Гевгели до следъ обѣдъ на другия день 19 февруарий и взехме участие въ устроеното отъ мѣстнитѣ българи тържествено отпразднуване, годишнината на Санъ Стефанския миръ въпрѣки, че градътъ се управляваше отъ сърбитѣ.

 

На следния день презъ Дойранъ стигнахме благополучно по желѣзницата въ Кукушъ.

 

[Back to Index]