14. Младотурската революция и Македония
(По документи въ „Красный архив")
Отъ Никола Коларовъ
I
Абдулъ Хамидъ се прояви като жестокъ владѣтель още съ безсърдечното си отношение къмъ своя братъ, когото свали отъ престола по най-коваренъ начинъ и веднага затвори въ двореца Чериганъ. Сѫщевременно той побърза да се отплати съ не по-малка безсърдечность и къмъ най-голѣмитѣ си сановници, които му разчистиха пѫтя къмъ султанското величие и извършиха детронацията на Мурада. Известна е трагичната участь на прочутия турски държавникъ Митхадъ паша, свързалъ името си съ една либерална конституция и съ нѣколко културно-обществени мѣроприятия, по чиито плещи главно пропълзѣ Абдулъ Хамидъ, за да се възкачи до трона. Сѫдбата на Митхадъ паша сподѣлиха всички, които притежаваха по-самостоятелни характери и виждаха благоденствието на Турция не изключително въ личното благоденствие на султана. Така започна още въ 1876 г. единъ режимъ на пълно безправие и невижданъ деспотизъмъ, който трая презъ цѣлото царуване на Абдулъ Хамида. Обществената мисъль бѣ напълно скована, политическата дейность безусловно запретена, свободата на словото и печата подложена на сурова цензура. Отстранилъ отъ себе си по-способнитѣ общественици и политици, както и по-добросъвѣстнитѣ държавни служители, Абдулъ Хамидъ хвърли въ анархия Турската империя. Въ Цариградъ управяваше и рѫководѣше сѫдбинитѣ на Турция една бездарна клика, която единствено бѣ отговорна предъ султана, на когото се мѫчеше да угоди на всѣка прищѣвка, за да се радва на благоволението му. Изъ провинциитѣ се издигаха, пакъ благодарение на султанското благоволение и довѣрие, отдѣлни сатрапи, за които цѣлото изкуство въ управлението се състоеше въ по-безжалостно ограбване на народа и натрупване на богатства. Нѣкогашната мощна турска армия, отъ чиито смѣли настѫпи е треперѣла почти цѣла Европа, изпадна сѫщо въ рѫцетѣ на безличия — султански любимци, въ жилитѣ на които не течеше вече старата буйна турска кръвь. Безмѣрнитѣ лични разходи на Aбдулъ
148
Хамида, проявяванитѣ щедрости къмъ околни любимци, издръжката на единъ чудовищенъ апаратъ за шпионажъ въ страната и въ чужбина, който зорко и непрекѫснато бдѣше надъ живота на султана и безмилостно се справяше съ неговитѣ врагове, страшната корупция, която се вършеше почти отъ всѣки нисшъ и висшъ държавенъ служитель, неопитпостьта и безнравственостьта въ администрирането на държавнитѣ финансии, отсѫтствието на всѣкаква политика за стопанското превъзмогване на турския народъ и инороднитѣ населения, алчностьта на чуждия капиталъ, който бѣ обхваналъ въ лапитѣ си цѣлия стопански животъ на страната и смучеше и последнитѣ жизнени сокове на държавата, капитулационниятъ режимъ, който свеждаше турския суверенитетъ до една фикция — всичко това доведе Турция до безизходность въ нейния фииансовъ и стопански животъ.
Обаче режимътъ, на който бѣха подложени инороднитѣ и иновѣрски населения, надминаваше по своята жестокость ужаситѣ на срѣдновѣковната инквизиция. Въ туй отношение особено зле бѣха поставени арменцитѣ и българитѣ въ Македония и Тракия. Звѣрскитѣ кланета надъ арменцитѣ въ края на миналия вѣкъ и системнитѣ преследвания, малтретирания и избивания на българитѣ въ турскитѣ европейски владения, особено преди, презъ и следъ Илинденското въстаиие, разнесоха на длъжъ и на ширъ по свѣта тъмната слава на Абдулъ Хамидъ и окончателно затвърдиха прозвището му „Червенъ султанъ".
Но Европа не можеше повече да стои равнодушна предъ страшнитѣ насилия, които се вършеха надъ християнското население. Отъ друга страна самото Илинденско въстание показа на цѣлъ свѣтъ жертвоготовностьта на македонското население въ името на правдата и свободата. Това население заслужаваше по-друга участь. Чашата преливаше. Бездействието на Великитѣ сили можеше вече да се окачестви като съучастие въ жестокото дѣло на султана. Подъ силния ефектъ на Илинденското въстание и последвалитѣ го жестокости най-заинтересуванитѣ отъ тѣхъ — Русия и Австро-Унгария — изработиха така наречената Мюрцщегска програма за реформи въ Македония, чието приложение бѣ повѣрено на специална мисия, съставена отъ представители на Великитѣ сили, безъ Германия, която искаше съ своето неучастие да манифестира едно изключително разположение къмъ Турция.
Но всичко това — личниятъ режимъ на султана, пълното финансово и стопанско разстройство на страната, както и безправието, въ което бѣха поставени инороднитѣ и иновѣрски населения — уби всѣки престижъ на Турция въ чужбина. Турция агонизираше като държава. Въ нея безцеремонно хазайничеха Великитѣ сили. И ако все още живѣеше — това се дължеше изключително на противоречивитѣ интереси
149
на сѫщитѣ Велики сили. Но не сѫществуваше никаква гаранция, че надъ „болния човѣкъ", както наричаха тогава Турция, нѣма да се надвеси дисекционниятъ ножъ и веднажъ завинаги да се извърши дългоочакваната нейна подѣлба.
Разпалени турски патриоти не можеха вече спокойно да наблюдаватъ тая бавна, но сигурна смърть на тѣхната държава. Тѣхното нациоиално честолюбие бѣ дълбоко наранено и тѣ се червѣха отъ тъмната слава на султана въ чужбина. Тежката участь на отечеството имъ ги страшно измѫчваше. Миозина отъ тѣхъ, засегнати и лично отъ неразположението и недовѣрието на султана, водѣха напълно несигуренъ животъ. Други, изпаднали въ по-голѣма немилость, за да спасятъ живота си, бѣгаха извънъ предѣлитѣ на Турция. Така се създадоха хиляди недоволници и врагове на султана и се оформи постепенно мисъльта за системна борба срещу неговия жестокъ режимъ най-главно срѣдъ турскитѣ емигранти, чието срѣдище бѣ станалъ Парижъ. Тая борба намѣри организационенъ изразъ въ създаването на младотурския комитетъ „Обединение и напредъкъ”. Цельта на комитета бѣ да смаже властьта на Абдулъ Хамидъ и да извлѣче Турция отъ разложението, въ което бѣ изпаднала. За младотурцитѣ — така, както тѣ оповестяваха и агитираха — единствениятъ идеалъ бѣ да създадатъ една нова, възродена, могѫща Туриия, въ която всички народи да се радватъ на равни права.
Влиянието на младотурцитѣ бързо разрастна изъ всички предѣли на Турция. To бѣ особено силно въ европейскитѣ турски владения и преди всичко въ Македония. Младотурскиятъ комитетъ вербуваше своитѣ привърженици най-много изъ срѣдата на младото офицерство. Мнозйна отъ тия млади офицери участвуваха въ преследванията на четитѣ въ Македония, познаваха героизма на македонскитѣ българи и бѣха научили много нѣщо отъ тѣхъ за своята конспиративна и революционна дейность. По тоя начинъ Македония се оформи като главно срѣдище на младотурското движение. Хамидовата власть, която имаше своитѣ пипала и подушваше силата на движението, вземаше всички възможни мѣрки, за да го парализира. Но тя бѣ достатъчно компромитирана и безпомощна отъ моралното разложение, въ което бѣ изпаднала, за да не може да се бори ефикасно срещу надигащитѣ се тогава здрави борчески и идейни сили на младотурцитѣ. Недоволни гарнизони открито се бунтуваха, войници и офицери напускаха частитѣ си и хващаха планинитѣ. Така на 20 юний 1908 г. [1] единъ отъ младитѣ и влиятелни членове на младотурския комитетъ, впоследствие голѣмъ герой и решителенъ факторъ въ революцията, Ниази бей, началникъ на гарнизона въ Ресенъ, задига военната каса съ 600 лири и забѣгва въ
1. Всички дати сѫ по стария календаръ.
150
планинитѣ. Скоро къмъ него се присъединяватъ и други недоволници. Самъ отъ албански произходъ, веднага той влиза въ връзка съ албанския революционенъ комитетъ въ Корча, който му оказва пълно съдействие. Шемси паша, командиръ на VIII дивизия въ Митровица, отличилъ се въ преследванията срещу албанцитѣ, е изпратенъ да преследва Ниази бей. Въ Битоля обаче той пада убитъ отъ рѫцетѣ на младотурци. Събитията вече се развиватъ съ свѣткавичиа бързииа. Младотурскиятъ комитетъ отправя до чуждитѣ консули въ Македония меморандумъ, въ който излага целитѣ на движението. Покушенията зачестяватъ. Непокорствата ставатъ система. Известниятъ Ниази бей навлйза въ Охридъ начело на 500 души, завладява военнитѣ складове и пръска изъ града прокламации, следъ което посещава околноститѣ съ открита агитационна цель и навсѫде печели привърженици. Примѣрътъ на Ниази бей е последванъ и отъ други офицери. Хасанъ бей тръгва за къмъ Кичево, а Енверъ бей, единъ отъ първитѣ герои на младотурската революция, самъ отъ антуража на Хилми паша, потегля за Демиръ-Хисарско и Леринско. Комитетътъ отправя по това време и едно патетично възвание къмъ мохамеданския народъ, въ което съ най-живи черти е описано теглото не само на мохамеданското население, но и на християнското. Успѣхитѣ на младотурцитѣ растятъ всѣки день и пропагандата имъ се шири неудържимо въ предѣлитѣ на Македония. Най-после на 9 юлий 1908 г. Ниази бей, начело на 2,000 души, влиза въ Битоля. Къмъ него се присъединява шумно и безпрекословно цѣлиятъ битолски гарнизонъ. На 10 юлий въ Солунъ се устройва грамаденъ митингъ, занизва се една многохилядна манифестация въ полза на младотурцитѣ, държатъ се многобройни възторжени речи. Солунъ става главно срѣдище на революцията. Отъ тамъ се въздействува върху Цариградъ и зорко се наблюдава поведението на султана. Но и въ столицата на Турция въодушевението е неописуемо. И тукъ буйиата радость на населението се излива въ многохилядни манифестации и митинги. Абдулъ Хамидъ, вѣренъ на своята природа, най-после влиза въ връзка съ младотурцитѣ, допуска ги до управлението, но не приема революцията за свършенъ фактъ. Скоро той започва полускрита борба срещу младотурцитѣ, като гъделичка главно фанатизма на старотурцитѣ. Така се идва до известния старотурски бунтъ презъ м. априлъ 1909 г., който бива сломенъ отъ експедицията на Махмудъ Шевкетъ паша, въ която взе участие съ своитѣ иривържениди и известниятъ македонски войвода Яне Сандански. Но тоя бунтъ бѣ и последниятъ опитъ на Абдулъ Хамидъ, който му струвà самата корона. Така безславно завърши едно 33-годишно царуване, което се крепѣше изключително на лукавство, безправие и жестокость. На престола бѣ възкаченъ Мохамедъ V.
151
II
Тая младотурска революция, която е най-важното събитие въ живота на Турската империя презъ първото десетилѣтие на XX вѣкъ, бѣ следена съ внимание отъ всички държави, чиито интереси бѣха евързани съ сѫществуването на Турция. Въ туй отношение, извънъ балканскитѣ държави, Руеия бѣ първа, която, поради известната нейна политика за завладяване на Босфора и Дарданелитѣ, проявяваше изключителенъ интересъ къмъ тѣзи събития. Поради това, впечатленията и преценкитѣ, които сѫ предадени отъ нейнитѣ дипломатически нредставители въ Турция, се явяватъ като твърде цененъ материалъ за уясняване на самитѣ събития. Рапортитѣ на посланика, на неговия замѣстникъ и военното аташе въ Цариградъ и на консулскитѣ агенти въ Македония върху развоя на младотурската революция сѫ обнародвани въ томове 43, 44 и 45 на руския „Красный архив" презъ 1931 г. подъ заглавие „Турецкая революция 1908-1909 г. г."
Отъ тѣзи документи читательтъ добива доста пълна представа за положението на Турция въ надвечерието на революцията, за първитѣ стѫпки на младотурското движение, за неговия стихиенъ разрастъ, за самия превратъ, за програмата на младотурцитѣ, за перипетиитѣ, презъ които е минала революцията до априлския старотурски бунтъ и детронацията на Абдулъ Хамидъ, за отношението на Великитѣ сили къмъ младотурцитѣ, за напрежението, съ което се следятъ тѣзи събития отъ страна на балканскитѣ държави и пр. Но това, което е отъ по-особенъ интересь за насъ, то сѫ рапортитѣ, които хвърлятъ свѣтлина върху отношенията на младотурцитѣ къмъ другитѣ освободителни движения въ Турния, предимно къмъ македонското освободително движение, върху отношенията отъ друга страна на инороднитѣ поробени населения къмъ самата младотурска революция, върху състоянието на реформената акция въ Македония, както и върху истинскитѣ иамѣрения и съкровения идеалъ на младотурцитѣ.
Още преди избухваието на революцията членове на младотурския комитетъ сѫ се опитвали да влѣзатъ въ връзки съ революционнитѣ организации на инороднитѣ населения. Това се е налагало отъ тактически съображения, пъкъ и отъ морално-политически. На младотурцитѣ е трѣбвало да придадатъ на подетото отъ тѣхъ дѣло единъ обликъ, лустросанъ съ свободолюбивитѣ и хуманитарни идеи на самата епоха, за да добиятъ по тоя начинъ международенъ кредитъ и си спечелятъ съдействието на инороднитѣ населения, нѣкои отъ които, чрезъ своитѣ епохални борби, бѣха показали вече блестящи качества на героизъмъ. Въ една телеграма на Нелидовъ отъ Цариградъ, отъ 7 августъ 1908 г. (томъ 44, стр. 5 и 6),
152
се съобщава, че презъ последнитѣ 3—4 години възникнало сближение между младотурцитѣ и революционнитѣ комитети на арменцитѣ (Дашнакцутюнъ и др.), после съ македонскитѣ революционери, съ разни задгранични и дори анархистични крѫжци, между които и руски. За да си спечелятъ повече не само разположението, но и съдействието на тѣзи организации, въ надвечерието на самия превратъ тѣ излизатъ съ по-конкретни указания за своитѣ отношения къмъ християнитѣ. На чуждитѣ консули, както се каза, е врѫченъ специаленъ меморандумъ. Рускиятъ консулъ въ Битоля Каль предава веднага на своето правителство пълното му съдържание. Въ точка II на тоя меморандумъ се казва следното:
„Лигата тържествено заявява, че никакъ не е враждебна къмъ немюсюлманитѣ и че, обратно, осѫществяването на конституционния режимъ включва въ есбе си гаранция за живота, честьта и имота на всички народи въ Турция, безъ разлика на народность и вѣра" (т. 43, стр. 16).
Още по ясни и категорични сѫ младотурцитѣ въ своето възвание къмъ мохамеданския народъ:
„Вие знаете — казва се тамъ,— че българитѣ, сърбитѣ и власитѣ не сѫ наши врагове; наопаки, тѣ сѫ ни били повѣрени, тѣ сѫ наши братя. Поради това наша свещена длъжность се явява да защитимъ живота, честьта и имота имъ. Нашиятъ богъ и нашиятъ пророкъ сѫ ни ги повѣрили. Обичайте и уважавайте ги, защото тѣ много повече отъ насъ сѫ проливали кръвь за свободата. Тѣ сѫ останали сироти. Нашето иевежество е виновно за това, че ние виждаме въ тѣхно лице врагове. Не, тѣ сѫ наши другари и братя" (т. 43, стр. 19).
Следъ извръшването преврата навсѫде изъ Турската империя и особено въ Македония радостьта е неудържима. Всички потискани и угнетявани отъ Хамидовия деспотически режимъ ликуватъ. Революцията е въ своя меденъ месецъ. Презъ тоя периодъ най-много се манифестиратъ добритѣ отношения между мохамедани и християни. Говори се вече за братство между тѣхъ. Ето какъ описва едиа такава идилична картина въ своя рапортъ отъ 15 юлий 1908 г. рускиятъ воененъ агентъ въ Цариградъ Холмсенъ:
„Следва още да се отбележи, че мюсюлманитѣ по всѣкакъвъ начинъ афиширатъ, че тѣ считатъ християнитѣ свои братя. Имало е случаи, щото застанали на чело на тълпитѣ имами да прегръщатъ и цѣлуватъ първия попадналъ европеецъ при виковетѣ на тълпата: „Ние всички сме братя!" (т. 43, стр. 37).
А въ два свои рапорти — първиятъ отъ 10 юлий, вториятъ отъ 11 юлий 1908 г. — ето какъ Петряевъ, управяващъ цивилнитѣ агенства въ Македония, описва събитията въ Солунъ или по-специално всенародния избликъ въ столицата на Македония:
153
„Днесъ въ Солунъ, на площада въ центра на града, почнаха митингитѣ. Ораторитѣ младотурци, военни и цивилни, единъ следъ другъ, на разни езици, се обръщатъ къмъ народа съ пламенни позиви да съдействува за въдворяване конституционния строй и идеитѣ за свобода и равенство, a тълпата отговаря съ шумни аплодисменти" (т. 43, стр. 23).
„Въ четвъртъкъ въ най-оживенитѣ части на Солунъ почнаха да се устройватъ митинги, произнасяха се пламенни речи, четоха се прокламации. Тълпата аплодираше всѣки ораторъ.
„Речитѣ се произнасяха на всички македонски езици. Общиятъ имъ смисълъ бѣше зовъ къмъ свобода, събаряне на стария режимъ, приравняванс на всички народности и т. н." (т. 43, стр. 31 и 32).
Младотурцитѣ отиватъ и по-далече. По предложение на тѣхния комитетъ, както това съобщава сѫщиятъ Петряевъ съ телеграма отъ 10 юлий с. г., „представители на християнскитѣ общини четатъ въ църквитѣ прокламации" (т. 43, стр. 21).
Отъ приведенитѣ по-горе сведения на руската дипломатическа служба се вижда не само какви сѫ били първоначалнитѣ отношения на младотурцитѣ къмъ християнитѣ, но и съ какви чувства последнитѣ сѫ посрещнали самата революция. Възторзитѣ, на които е билъ свидетель Петряевъ въ Солунъ, сѫ се повтаряли и въ другитѣ македонски градове. На безбройнитѣ митинги, които сѫ се устройвали, пламенни речи сѫ държали и мнозина българи. Както е известно, напримѣръ, неизгладими впечатления е направила въ Битоля речьта на незабравимия Светославъ Добревъ, учитель въ града и единъ отъ духовнитѣ наши първенци тамъ.
Но извънъ тия възторзи, какви сѫ били въ сѫщность истинскитѣ отношения на християнитѣ къмъ младотурската революция? Ето какъ ги рисува въ една своя телеграма отъ 30 юний Петрясвъ, който, смѣта се, поради служебното си положение въ Солунъ, ще да е ималъ по-достовѣрни сведения:
„Съ присѫщия си практически разумъ бългaритѣ временно сѫ решили да изчакатъ по-нататъшнитѣ резултати отъ това сближение и впоследствие или да се присъединятъ къмъ него, или пъкъ, като се възползуватъ отъ затрудненото положение на турското правителство, на свой рискъ и страхъ да му нанесатъ силенъ ударъ. Гърцитѣ, ако и да не сѫ встѫпили въ формално съглашение съ младотурцитѣ, но въ всѣки случай поддържатъ съ тѣхъ най-добри отношения и бързатъ да засилятъ кадритѣ на своитѣ банди и привърженици, та навсѫде се очакватъ нови избухвания на тѣхната терористическа дейность. Сръбскитѣ комитети сѫ решили сѫщо да действуватъ въ това направление".
Въ донесението си отъ 27 юний Петряевъ съобщава сѫщо така, че „албанскиятъ комитетъ открито е обещалъ
154
своята поддръжка на младотурцитѣ, съ които той, благодарение на албанския произходъ на много офицери, поддържа много по-тѣсня връзки" (т. 43, стр. 14 и 15).
Безспорно е, че албанцитѣ, които сѫ имали свои люде и между управницитѣ въ Цариградъ и срѣдъ младотурцитѣ, сѫ могли добре да използуватъ това свое положение. За тѣхъ революцията и конституционииятъ режимъ сѫ се отразили благоприятно въ национално отношение. Въ телеграмата си отъ 13 септемврий 1908 г. (т. 44, стр. 14 и 15) Петряевъ казва, че конституционниятъ режимъ подбудилъ и албанцитѣ къмъ национално обединение. Тѣ преустроили албанския комитетъ и основали въ различни градове на Македония национални политически клубове; разпространявали албанския езикъ и вземали мѣрки за по-широкото развитие на училищното образование. Главни дейци въ това движение били албанскитѣ мюсюлмани, които заемали високи длъжностни мѣста въ адмииистрацията и военнитѣ ведомства. Създадената отъ тѣхъ партия би могла да се окаже твърде силна и да играе важна роля въ политическия животъ на страната. Тѣ сѫщо използували съперничеството между Австрия и Италия.
Добре е преценеио и предадено поведението на гърцитѣ. Привеждането на съответнитѣ мѣста отъ донесенията, извънъ гореприведеното, правятъ излишни всѣкакви допълнителии коментарии за това присѫщо на тѣхъ поведение да използуватъ всѣко събитие въ Турция изключително за свои себични цели. Нелидовъ изрично съобщава на 18 юлий 1909 г., че „най-много доволни се явяватъ гърцитѣ" (т. 43, стр. 43).
„Гърцитѣ, наопаки (не както българитѣ, за които се говори въ началото на това донесение, б. м.), веднага се присъединиха къмъ младотурцитѣ, като разчитаха да използуватъ тая дружба за тѣсно-националистически цели" (изъ донесението на Петряевъ отъ 14 юлий 1908 г., т. 43, стр. 36).
„Отъ християнскитѣ нaродности съ най-голѣмо довѣрие и разположение на турцитѣ се ползуватъ гърцитѣ. Тѣ се държатъ твърде солидарно и силно се поддържатъ съ агитация изъ кралството" (изъ донесението на Петряевъ отъ 13 септемврий 1908 г.).
Но най-красноречиво за поведението на гърцитѣ е донесението на руския генераленъ консулъ въ Смирна Беляевъ отъ 30 юлий 1908 г., въ което се казва:
„Мѣстното гръцко нaселение се стреми дa придаде на новото движение характеръ на гръцко-турско побратимяване" (т. 43, стр. 53).
Сърбитѣ, които досега умѣло бѣха използували прилагания отъ страна на турцитѣ принципъ „раздѣляй и владѣй", бързатъ сѫщо да изкористять новосъздаденото положение.
155
Въ донесението на бѣлградския руски министъръ Б. Евреиновъ отъ 22 юлий 1908 г. се казва:
„Досегa прочее, благодарение нa младотурскатa революция, сърбитѣ сѫ получили достатъчно голѣми изгоди... Сѫществува надежда за благоприятно разрешение на въпроса за сръбски викарий въ Велешко-Дебърската епархия и т. н." (т. 43, стр. 47).
А въ едно свое донесение отъ 22 октомврий с. г. Петряевъ предава и следното интересно съобщение:
„На 19 октомврий посетиха Солунъ делегати на сръбското дружество „Народна отбрана". Това посещение — пише Петряевъ — имало за своя цель сближение съ рѫководителитѣ на Младотурския комитетъ съ цель да се сключи между Турция и Сърбия воененъ отбранителенъ и нападателенъ съюзъ противъ Австрия. Въ преговоритѣ по тоя поводъ делегатитѣ сѫ се опитвали да докажатъ на турцитѣ, че сръбскитѣ и турски интереси въ много отношения сѫ тъждествени и че турцитѣ биха могли да извлѣкатъ голѣма полза отъ предполагаемия съюзъ".
Младотурцитѣ казали, че съчувствуватъ на идеята за политическо сближение между сръбския и турския народъ, но не смѣтали момента благоприятенъ отъ гледище на турскитѣ интереси за сключване на подобно формално съглашение (т. 44, стр. 25).
He успѣли по тоя начинъ да сключатъ отбранителенъ и нападателенъ съюзъ съ турцитѣ, сърбитѣ обръщатъ погледитѣ си къмъ България и започватъ да правятъ сондажи и предложеиия въ София. Тѣ сѫ били изпаднали въ крайно тревожно състояние, поради австрийската анексия на Босна и Херцеговина.
III
Обаче отъ всички балкански народи българскиятъ нaродъ следи съ най-голѣмо напрежение младотурската революция. Това е лесно обяснимо. Най-многобройно е българското население въ Европейска Гурция, най-много сѫ засегнати и интереситѣ на българската свободна държава. България е обезспокоена сѫщо поради непризнаването нейната независимость отъ страна на Турция. Напрегнатото състояние въ Царството се засилва още повече отъ реакционния бунтъ въ Цариградъ, когато известни турски срѣди се отдаватъ на антибългарски манифестации. Официалнитѣ крѫгове въ София, както и всички по-здравомислещи и досетливи свободни и поробени българи, схващатъ накѫде ще избиятъ младотурцитѣ. Но България по това време е поставена въ деликатно положение и отъ своята северна съседка. Ромъния зорко бди надъ наскоро обявеното независимо царство. Тя признава независимостьта, но не допуска териториално
156
увеличение на България. При евентуално разширение Ромъния ще пристъпи къмъ мобилизация, за да „възстанови равновесието". Въ томъ 45 на стр. 34, 44 и 45 живо сѫ предадени моментитѣ, изпълнени съ крайно напрежение, които преживява България по това време. Тамъ ясно проличава оная прелюдия въ политиката и въ отношенията на Ромъния къмъ България, която завърши съ вѣроломното нахлуване и заграбване български земи презъ 1913 г.
Но да видимъ какво поведение държатъ къмъ младотурската революция самитѣ българи въ Македония.
Въ цитирания по-рано рапортъ на Петряевъ се говори за тѣхния практиченъ разумъ и за изчаквателното имъ поведение. Въ сѫщность, както се знае, въ революционнитѣ срѣди въ Македония не е имало единство въ отношенията къмъ младотурцитѣ. Вѫтрешната мак.-одр. рев. организация по това време не е имала здраво и авторигетно рѫководство, поради тежкитѣ загуби на голѣми люде, които тя наскоро бѣ претърпѣла, нѣщо, което сѫщо бѣ попрѣчило да се изработи едно целесъобразно становище къмъ младотурцитѣ. Но общото становище въ организационнитѣ срѣди къмъ последнитѣ по-скоро е било скептично и, ако да не е било прибързаното решение на едно случайно издигнало се до рѫководно мѣсто лице, сигурно легализирането на четитѣ е нѣмало да стане тъй безусловно и нѣмаше да се извърши и ликвидацията на чуждата реформена акция въ Македония. Злото обаче е било голѣмо и отъ друга страна: цѣла една фракция въ движението е била напълно спечелена за младотурцитѣ. Сѣрскиятъ революционенъ окрѫгъ, рѫководенъ отъ Сандански, е действувалъ задружно съ тѣхъ и, както вече се каза, е взелъ дейно участие въ потушването на старотурския бунтъ въ Цариградъ.
Трѣбва да се съжалява, че рускитѣ консули, вѣроятно поради неразположението на мнозина отъ тѣхъ къмъ българитѣ въ Македония, въ своитѣ рапорти не даватъ по-подробни сведения за поведението на македонскитѣ българи. Пъкъ и цѣлата документация така, както е дадена, като че ли е въ незавършенъ видъ. Изглежда, че, за да избѣгнатъ понѣкога и самото наименование на българитѣ въ Македония, като се съобразяватъ съ духа на тогавашната руска политика, която открито е вземала подъ своя закрила изкуствено създаденитѣ сръбски интереси въ Македония, въ нѣкои рапорти консулитѣ говорятъ за славянски или християнски народи тамъ, когато въ сѫщность се касае до българитѣ. Така и Нелидовъ въ едно свое писмо отъ 18 юлий 1908 г. пише:
„Славянскитѣ народности по-скоро сѫ загрижени, като виждатъ въ „равноправието" на християнитѣ само вѣроятната гибель на сегашнитѣ имъ национални въжделения" (т. 43, стр. 43).
157
По-ясно се изказва управляващиятъ рускитѣ цивилни консулства въ Македония Петряевъ, който пише на 14 юлий 1908 г. отъ Солунъ следното:
„Българитѣ видимо сѫ неприятно изненадани отъ неочакваностьта на преврата. Тѣ се държатъ въ очаквателно положение, но изобщо нaстроението имъ е потиснато, тъй като тѣ съзнаватъ, че конституционниятъ строй поставя предѣлъ на тѣхнитѣ политически въжделения въ Македония" (т. 44, стр. 36).
Раздѣлението между Вѫтрешната организация и Сандански съ неговитѣ привърженици продължава и следъ революцията. Мненията сѫ били различни и по общи въпроси отъ жизнено значение за българщината въ Македония. Това, разбира ce, е ползувало както младотурцитѣ, така и крайно настървенитѣ презъ последнитѣ години съседски пропаганди. Тѣзи вѫтрешни разпри сѫ обезсилвали сѫщо значението и влиянието на самата тогавашна българщина. Особено пакостни сѫ били тѣ при подготовката и произвеждането на изборитѣ. Ето какъ Петряевъ рисува положението въ донесението си отъ 13 септемврий 1908 г.:
„Положението на българитѣ въ Солунския окрѫгъ е твърде ослабено съ раздѣлението имъ на враждуващи лагери: партията на Сандански и партията на Вѫтрешната македонска организация. Поради това несъгласие може да се предполага, че изборитѣ ще минатъ почти безъ участието на главнитѣ бългaрски сили" (т. 44, стр. 14).
Наистина, младотурцитѣ въ началото на революцията сѫ били твърде щедри въ обещанията си — толкова по-щедри, колкото по-голѣмо е било намѣрението имъ да не изпълнятъ тѣзи обещания. А такива обещания сѫ били правени по-конкретно и на македонскитѣ българи около групата на Сандански. Била е изработена и специална програма за преобразования въ Македония, но впоследствие тая програма е била замѣнена съ друга. Това се вижда и отъ следната телеграма на руския посланикъ въ Цариградъ Зиновьовъ отъ 20 септемврий 1908 г.:
„Тая програма отстѫпва отъ публикуваната въ началото на миналия августъ отъ сѫщия комитетъ програма, която, доколкото ми е известно, е била изготвена отчасти съ цель да удовлетвори исканията, предявени отъ известния Сандански по въпроси, които влизатъ въ областьта на преобразованието въ Македония; тѣзи искания, между друго, сѫ се отнасяли до начина на раздаване земя на селското население, но въ последно време тѣ били признати за прѣкомѣрни". (т. 44, стр. 15).
За живота на нашитѣ конституционни клубове нѣма
158
сведения. Нѣма сведения и за развитието на по-нататъшнитѣ отношения между македонскитѣ българи и младотурцитѣ. Но тѣзи отношения сѫ известни. Знае се какъ бързо мина опиянението отъ първитѣ дни на революцията и какъ се дойде до възстановяваието на революционната дейность и новитѣ кървави сблъсквания между четитѣ и аскера, за да се занижатъ многобройни атентати и кланета надъ българското население чакъ до самата война презъ 1912 г.
Интересно е въ тѣзи документи какъ постепенно се разкриватъ истинскитѣ намѣрения на младотурцитѣ, които въ началото на преврата сѫ били умѣло прикривани съ изявления и прокламации за всеобщо братство. Солунскиятъ руски консулъ Петряевъ съобщава въ самото надвечерие на преврата, че представители на турската власть, съ които е ималъ възможность да говори по въпроса за съглашението между младотурцитѣ и инороднитѣ населения, отричали възможностьта за такова съглашение, като се позовавали на това, че младотурцитѣ били твърде голѣми патриоти, зa да не могатъ да се съединятъ съ вратоветѣ на турската държава (т. 43, стр. 15). А рускиятъ воененъ агентъ въ Цариградъ полк. Холмсенъ донася следното на 11 юлий 1908 г.:
„Младотурцитѣ рѣзко подчертаватъ, че тѣ считатъ инороднитѣ населения свои братя и че тѣ сѫ готови да облекчатъ тѣхната участь и имъ дадатъ равноправие. Но какъ да се примири съ християнина исляминътъ, който проповѣдва борба съ невѣрнитѣ?" (т. 43, стр. 30).
Още по-категориченъ е рускиятъ пълномощенъ министъръ въ Бѣлградъ Б. Евреиновъ, който въ донесението си отъ 22 юлий с. г. пише:
„Трудно е да се предположи, че вчерашнитѣ фанатици мюсюлмани, християнски врагове, изведнажъ, като въ вълшебна приказка, ще се проникнатъ отъ принципитѣ нa свободa, равенство и братство и, като се откажатъ отъ своитѣ недавнашни възгледи, ще се съгласятъ да видятъ у християнитѣ равноправни на тѣхъ грaждани" (т. 43, стр. 48).
Охлаждението е било вече на лице при подготовката на самитѣ избори. Въ цитираното донесение на Петряевъ за положението на българитѣ въ Солунския окрѫгъ сѫщо се говори за това охлаждение:
„Особено рѣзко охлаждение — казва той — е възникнало между християнскитѣ населения и турцитѣ по въпроса за училищното образование. Младотурцитѣ се стремятъ да въведатъ преподаването на турски езикъ".
Презъ м. октомврий 1908 г. атмосферата е вече промѣнена. Медениятъ месецъ е напълно изтекълъ и полк. Холмсенъ
159
описва турската настървеность срещу християнитѣ въ рапорта си отъ 17 октомврий с. г. така:
„Тукъ ставаха подпалвания, разлѣпваха се възвания къмъ мюсюлманитѣ за клане на християнитѣ, извършиха се възмутителни убийства на религиозна почва, хулиганството се шири по главнитѣ улици на столицата, цѣлото население е въорѫжено и по града се носятъ слухове за предстойни кланета; продадени сѫ десетки хиляди револвери. Предишното братимене на мюсюлманитѣ и християнитѣ се замѣни съ още по-голѣмо недовѣрие, отколкото по-раншното. Съ една дума, всеобщото ликуване и радостното настроение непосрѣдствено следъ юлската революция се е смѣнило съ потиснато, крайно нервно настроение" (т. 44, стр. 22).
IV
Така се възстановяватъ предишнитѣ вражди и младотурцитѣ не успѣватъ да се отърсятъ отъ стария фанатизъмъ. За всички вече става ясно кои сѫ били сѫщинскитѣ подбуди и цели на младотурската революция. Да съборятъ Хамидовия режимъ, който води държавата къмъ разложение и разпадане, да парализиратъ и впоследствие окончателно дa разрушатъ всички инородни национални движения, дa пpeустановятъ и напълно премахнатъ чуждестранната реформена акция, съдруги думи да създадатъ една нова и съвършено национализирана Турция — ето главнитѣ задачи на младотурцитѣ. Съ първата задача лесно се справиха. Изпълнението на втората задача, както и тѣ знаеха, бѣ извънредно трудно. Затова, отъ тактически съображения, първоначално тѣ избраха пѫтя на побратимяването, а следъ това се впустнаха вече по пѫтя на насилието. И съ едното и съ другото срѣдство тѣ бързаха да отоманизиратъ турската империя. Отоманизацията стана главниятъ стимулъ на младотурцитѣ въ тѣхната дейность. Що се касае пъкъ до начина за премахване на реформената акция, то затова тѣ имаха опитъ отъ миналото. Тѣ знаеха, че европейцитѣ обичатъ модернитѣ лозунги и се опиватъ отъ тритѣ магически думи: свобода, братство, равенство. А положението въ Македопия безспокоеше чуждитѣ дипломати. Тамъ растѣше и крепнѣше единъ здравъ националенъ елементъ, който бързо завоюваше стопански и политически позиции и който бѣ спечелилъ международни симпатии. Македония бѣ вече предметъ на многобройни разговори изъ дипломатическитѣ канцеларии, назрѣваха и планове за нейното политическо преустройство.
160
„Ревелското свиждане — казва А. Поповъ въ своя коментаръ, който предхожда рускитѣ документи върху младотурската революция, — се явяваше завършекъ на англо-руското съглашение отъ 1907 год. и започваше, както е известно, задружностьта на англо-рускитѣ действия въ близкоизточнитѣ работи. Документация по дадения въпросъ ние още нѣмаме, но знаемъ, че въ Ревелъ се започна отдѣлянето нa Македония отъ Турция на началата на пълна автономия" (т. 43, стр. 7).
А тоя проектъ, който не бѣ тайна и за турцитѣ, трѣбваше да бѫде по нѣкакъвъ начинъ предотвратенъ. Затова младотурската революция се извърши още презъ 1908 г. и, за да хвърли прахъ въ очитѣ на свѣта и обезпредмети чуждата преобразувателна дейность въ Македония, тя се накичи съ споменатитѣ хуманитарни лозунги. Но че е била насочена главно срещу реформената акция, това се вижда и отъ рапортитѣ на самитѣ руски представители. Ето какво пише Heлидовъ:
„Но азъ чухъ мнение, което има пълыо основание да претендира на компетентность, че тъй називaемото „младотурско" движение е движение твърде турско и се свежда къмъ протестъ на турчинa-завоеватель противъ предприеманитѣ реформи и нововъведения въ Турция отъ Европа, които го лишаватъ малко по-малко отъ всѣка власть надъ „покоренитѣ" населения" (т. 43, стр. 26).
„Сега движението иде отдолу изъ народа, намѣрило е за себе си орѫдие въ лицето на армията, отправено е първо противъ обкрѫжилата султана безотговорна клика и чудовищио развитата система на шпионство, а за крайна перспектива има предъ видъ освобождението на Турция отъ европейскитѣ вмѣшателства и влияния...." (т. 43, стр. 39).
И въ това отношение младотурцитѣ успѣватъ. Успѣватъ благодарение на мудностьта и противоречивитѣ интереси на европейскитѣ сили. Виена заема враждебни позиции спрямо младотурската революция; Берлинъ е скептиченъ, но следъ 1909 год. младотурцитѣ попадатъ подъ нѣмско влияние; Франция има голѣми парични интереси въ Турция, за да бди надъ нейната цѣлость; Русия сѫщо е благожелателна къмъ младотурския режимъ; а Англия е доста доволна отъ настаняването на визирското мѣсто на Кямилъ паша, известенъ приятель на англичанитѣ. Това кара младотурцитѣ да бѫдатъ още по-дръзки и да ускоряватъ ликвидацията на чуждестранната акция въ Македония. Френскитѣ офицери сѫ напустнали постоветѣ си и сѫ се събрали въ Сѣръ. Френскиятъ посланикъ въ Петербургъ иска официално мнението на Руското правителство да се преустанови до ново разпореждане дейностьта
161
на жандармерийскитѣ инструктори. Изволски, тогава министъръ на външнитѣ работи, телеграфира на руския посланикъ въ Цариградъ, че не вижда основания да се съгласи съ френското предложение и изобщо смѣта нежелателно официално да се откаже отъ правата, придобити отъ държавитѣ въ тая область (телеграма на Изволски отъ 17 юлий 1908 год.). A Нелидовъ, съ телеграма до Петербургъ отъ 21 юлий с. г., съобщава следното:
„Генералъ Шостакъ е противъ незабавното преустановяване дейностьта на офицеритѣ-реорганизатори. Многото имъ задължения, напр. изучване устава, отчетностьта, патрулирането — нѣматѣ отношения къмъ извършения превратъ. Обаче, като се съобразилъ съ обстоятелствата, той е заповѣдалъ на офицеритѣ да избѣгватъ всѣкаква възможность за стълкновения съ революциониитѣ комитети, 6-тима отъ 9-тѣ е пустналъ въ отпускъ, а на останалитѣ е предписано да се въздържатъ отъ разезди вѫтре въ страната. Генералъ Робиланъ заявява, че къмъ офицеритѣ все се отнасятъ почтително, безпокойствата сѫ неоснователни, мѣркитѣ на французитѣ въ Сѣръ и на англичанитѣ въ Драма сѫ преждевременни. Италианцитѣ оставатъ на мѣстата си, австрийцитѣ сѫ готови при първо поискване да се събератъ въ Сконие. На тѣхъ е предписано да продължатъ своята дейность съ умѣреность и внимателность, за което ще бѫде издаденъ и общъ циркуляръ по реорганизацията. Робиланъ прибавя, че правното положение на всички реформени органи е предишното и че не следва то да се отслабва, за да не се свръзва свободата за по-нататъшни решения на държавитѣ. Струва ми се, че е трудно да се раздѣля въпросътъ отъ цѣлата съвкупность на отношенията на държавитѣ къмъ новия строй, още неизясненъ, и, че е за предпочитане да се чака инициативата на Турция въ тия въпроси, за да могатъ да се извлѣкатъ въ замѣна или допълнителни конституционни гаранции въ полза на християнското население, или компенсации за себе си" (т. 43, стр. 43 и 44).
Въ една своя циркулярна нота отъ 25 юлий 1908 г. Изволски съобщава за изработенъ проектъ за македонски реформи, къмъ който напълно ce е присъединилъ лондонскиятъ кабинетъ, и на края казва:
„Въ заключение азъ заявявамъ, че Русия, вѣрна на своитѣ исторически традиции и опрѣна на права, които произтичатъ отъ договоритѣ, само тогава ще смѣтне задачата, която лежи върху нея, както и върху другитѣ велики държави, по отношение на Македония завършена, когато мѣркитѣ, предприемани въ Турция, приведатъ къмъ действително подобрение на положението въ тая область. Въ противенъ случай руското правителтво ще смѣтне за свой дългъ да посочи на държавитѣ необходимостьта да се възобнови прекѫснатата имъ сега съвмѣстна преобразувателна дейность" (т. 43, стр. 51).
164
Рускиятъ посланикъ въ Цариградъ смѣта, че революцията и програмата на младотурцитѣ ще ускорятъ разложението на турцитѣ, което пъкъ неизбѣжно ще предизвика усложнения въ Европа, та пише:
„Предъ видъ на възможностьта отъ тѣзи последствия азъ съмъ съ намѣрение да се загрижа особено за това, щото да се запази резултатътъ отъ преобразованието въ Македония, което ни се даде да осѫществимъ. Нашата реорганизаторска дейность може да бѫде само преустановена, но не предадена въ архивата" (т. 44, стр. 13).
Но, въпрѣки всичко това, реорганизаторската дейность въ Македония се преустановява, и младотурцитѣ ставатъ пълни разпоредители въ нея. Безспорно, съ огледъ на турскитѣ интереси, никой не би могълъ да обвини младотурцитѣ за борбата имъ срещу чуждата намѣса и за възстановяване тѣхния суверенитетъ въ държавата имъ. Но тѣзи турски интереси не бѣха добре разбрани и добре защищавани отъ момента, когато младотурцитѣ, като се освободиха отъ чуждата намѣса въ Македония, не въведоха тамъ истински конституционенъ режимъ, който да гарантира на мѣстното население поне правата, които тѣ така тържествено му бѣха обещали при обявяването на революцията. Напротивъ, тѣ възстановиха предишнитѣ насилия и слѣпо се отдадоха на една новоизникнала отоманска мегаломания. А това съвсемъ не успокои Македония и въ нея се създадоха събития, които знае се какъ завършиха. Наистина, тѣзи събития се оказаха нещастни за българското население въ Македония, но тѣ бѣха не по-малко гибелни и за турската държава, която остана съ педя земя върху Ввропа. При по-другъ манталитетъ на младотурцитѣ, революцията отъ 1908 г. можеше да ознаменува началото на едно братско съжителство между народноститѣ въ цѣла Турция и специално въ Македония, съ което сигурно щѣха да се избѣгнатъ по-сетнешнитѣ катастрофални сътресения на Балканския полуостровъ.