Македонски Прегледъ
Година
XI, книга 1-2, София, 1938

 

2. Проф. Л. Милетичъ.

Животъ и научно дѣло

 

отъ Ст. Романски

 

 

Бързиятъ ходъ на духовното и политическо възраждане на българитѣ е причина, щото освобождението на България да свари българския народъ безъ достатъченъ брой подготвени интелигентни люде, които да заематъ поне най-важнитѣ служебни мѣста, отъ които новата държава се нуждаеше въ разнитѣ клонове на управлението. Въ страната още нѣмаше нито едно пълно срѣдно учебно заведение. Основаното въ 1835 год. Габровско училище, чиито възпитаници обикновено ставаха учители въ постепенно отварянитѣ народни училища въ разнитѣ български краища, едва въ 1875 год. можа да се развие въ пълна седмокласна гимназия, която обаче на следната година, поради избухналото въстание, бѣше закрита отъ турската власть. При това и свършилитѣ Болградската българска гимназия, въ Бесарабия, не бѣха много и не всички пожелаха да дойдатъ въ освободената България, както и не всички отъ малцината българи, добили по-високо образование въ гръцки или други чужди училища, установени на работа вънъ отъ своето отечество, се върнаха въ него и следъ освобождението му. Така се наложи, щото по-добритѣ отъ ония български младежи, които по време на Освобождението довръшваха основното си образование, да се изпратятъ веднага да следватъ срѣдни и висши учебни заведения въ чужбина, отгдето, достатъчно подготвени, да могатъ по-скоро да се върнатъ и постѫпятъ въ служба на държавата, та така да застанатъ въ редоветѣ на нейнитѣ строители. Между тѣхъ е починалиятъ на 1 юний 1937 год. професоръ въ Софийския университетъ и председатель на Българската академия на наукитѣ Любомиръ Милетичъ, тогава едва петнадесетгодишенъ младежъ.

 

 

8

 

Рано е още да може да се прецени правилно и съвършено обективно значението на една такава изключителна личность, чиято дейиость не се ограничава единствено въ рамкитѣ на научната специалность, въ която Милетичъ несъмнено постигна много повече отъ който и да билъ другъ български ученъ въ своята специалность, но засѣга дълбоко въ културния и националенъ животъ на цѣлия български народъ, чиито временни възторзи и трагична сѫдба преживяваше най-дълбоко. Мѫчно е при това да се опише и животътъ на Милетича въ подробности. Защото тоя инакъ толкова разговорливъ човѣкъ рѣдко приказваше за себе си, за детинството си, за своитѣ близки. По тая причина тъкмо и последнитѣ твърде малко могатъ да разправятъ за това.

 

 

I

 

Проф. Милетичъ, който обичаше да разсѫдава върху всичко, което ставаше около му, да има свое мнение за люде и дѣла у насъ, обикновено заключаваше, че у отдѣлния човѣкъ трѣбва да има известни вродени, унаследени качества, необходими при работата му въ опредѣлена область. Инакъ тая работа е безъ особена стойность, и лицето не може да издържи напрежението, което се иска отъ нейното естество. Така той си обясняваше, защо по-виднитѣ представители на нашата наука и книжнина ще да сѫ изобщо синове или внуци на учители, свещеници и подобни, или понеще да сѫ ги имали въ рода си. Незнамъ доколко при създаването на това си убеждение той е ималъ предъ видъ себе си, но любопитно е да се отбележи, че въ подкрепа на тая мисъль може да послужи самата негова личность: най-забележителнитѣ негови качества и като човѣкъ, и като наученъ работникъ, съ познатата негова прямота и упорство въ постигане поставената цель, намиратъ обяснение въ унаследената му кръвь.

 

Любомиръ Милетичъ бѣ синъ на народенъ учитель. Баща му Георги Милетичъ, братъ на известния публицистъ и виденъ деецъ въ борбитѣ на банатскитѣ сърби срещу потисничеството на маджаритѣ, Светозаръ Милетичъ, билъ дошелъ въ Македония отъ Нови Садъ, сѫщо както неговиятъ дѣдо, Миле войвода, българинъ отъ Одринъ, отъ махалата

 

 

9

 

Киришхана, за да се отърве отъ турска мъсть, забѣгналъ въ Австрия. Това семейно предание за произхода на своя родъ Милетичъ е разправялъ не само на мене. [1] По време на Балканската война, веднага следъ падането на Одринъ (1913 г.), той ходи тамъ да види тая махала и да узнае нѣщо за рода на своя прадѣдо. Това не е едничъкъ случай на български произходъ на видно сръбско семейство: такива има много до най-ново време и у сърбитѣ, и у гърцитѣ, и у ромънитѣ. Сѫдбата бѣ отредила на българитѣ подъ турска власть условия на животъ, които принуждаваха нейнитѣ най-добри синове да бѣгатъ отъ роднитѣ си мѣста, за да загубятъ скоро въ чужда срѣда своето национално съзнаиие, но не и своитѣ вродени качества, съ които тѣ успѣваха скоро да заематъ предни мѣста въ обществото, въ културния и политическия животъ, въ науката или изкуството на новото си отечество.

 

Младиятъ Георги Милетичъ, одрински потомъкъ, български народенъ учитель, се оженва въ срѣдномакедонския градъ Велесъ за мѣстна българка и на 1 (12) януарий 1863 г., въ града Щипъ, който даде толкова борци за свободата на Македония, му се ражда синъ, Любомиръ, комуто било сѫдено отъ малъкъ още да преживѣе всички теглила на едно българско учителско семейство отъ преди освобождението и така да се пропие отъ рани младини отъ идеитѣ за българска народностиа борба: бащата учитель се мѣсти почти всѣка година отъ градъ на градъ въ Македония — той е последователно учитель въ Велесъ, Щипъ, Кукушъ, Струмица, Ватоша (Кавадарци), и то презъ време на най-силната борба за църковна независимость. Тогава започватъ и нахлуванията на чети отъ Влашко презъ Дунава въ България, които намиратъ отзвукъ също и въ Македония. Презъ 1868 г. малкиятъ, петгодишенъ, Любомиръ е трѣбвало да преживѣс ужаса на дете, чийто баща, тогава учитель въ Кавадарци, по подозрение въ съучастничество въ въстаническитѣ движения, бива уловенъ отъ турскитѣ власти и, окованъ въ вериги, подкаранъ на заточение въ Мала-Азия. Благодарение на застѫпничсството на

 

 

1. Вж. още инж. Христо Станишевъ, Спомени за проф. д-ръ Любомиръ Милетичъ, въ Илюстрация Илиндень, год, IX, София 1937, кн. 6 (86), стр. 7.

 

 

10

 

единъ влиятеленъ предъ турскитѣ власти българинъ отъ Велесъ, бащата на покойния български министъръ Александъръ Радевъ и на бившия пълномощенъ миннстъръ д-ръ Гоце Радевъ, той скоро бива освободенъ: покойниятъ Милетичъ до самата си смърть хранѣше най-дълбоки чувства на признателность къмъ семейството на тоя сиаситель на своя баща. Следъ това премеждие бащата постѫпва чиновникъ при компанията по постройката на Вардарската желѣзопѫтна лииия, отъ Скопие за Велесъ, прекарва известно време съ семейството си и въ Солунъ, отгдето младиятъ Любомиръ излиза съ най-добри спомени. Той често разправяше за обилието на портокали, стоваряни въ тая бѣломорска столица на Македония, които много ядѣлъ — отъ това време бѣ останала страстьта му къмъ плодове изобщо. Но за това има и друга причина: следъ като свършилъ университета и постѫпилъ като гимназиаленъ учитель въ София, той много страдалъ отъ стомахъ. Единъ руски лѣкарь, който го цѣрилъ, му препорлѫчалъ да яде печени ябълки. Така той се излѣкувалъ. Нe е чудно тогава, че всѣка есень, когато на Солния пазаръ въ София почваха да докарватъ плодове за зимата, проф. Милетичъ дори до последнитѣ си години отиваше самъ да си избира и набавя по нѣкой кошъ ябълки за презъ зимата.

 

Нѣма нищо по-силно въ душата на човѣка отъ споменитѣ отъ детинство. За Милетичъ тия спомени сѫ отъ родната му Македония, която той силно обичаше презъ цѣлия си животъ — не само природата, но и жителитѣ ѝ, чиито качества обикновено превъзнасяше. Той много се гордѣеше съ това, че толцина българи отъ македонски произходъ играеха рѫководна роля въ културния и политически животъ на българската държава; азъ самъ съмъ билъ често свидетель на радостьта му, когато видѣше, че нѣкой македонски младежъ въ България се проявяваше съ своитѣ дарби, особено въ науката. Инакъ той бѣ всецѣло българинъ и еднакво ратуваше за освобождението на всички части отъ разпокѫсаното отечество. Свободата на Македония, която той надъ всичко обичаше, бѣше за него жизненъ идеалъ. Безкрайна бѣше радостьта, която той изпитваше презъ лѣтото на 1916 г. когато като членъ на Комисията за изучване освободенитѣ тогава български земи можа да види отново земята на своитѣ

 

 

11

 

детски спомени, да я изходи надлъжъ и наширъ задъ застаналитѣ на югъ редове на победоноснитѣ български войски и, придруженъ отъ фотографа при Народния музей, покойния Георги Трайчевъ, да се сдобие, между друго, съ многобройни фотографски снимки, които влѣзоха сетне въ издадения въ 1932 година албумъ „Македония въ образи" (сѫщо на френски и английски). Срещнахме се тогава, къмъ срѣдата на августъ, въ Прилепъ и той, цѣлъ сияещъ, разправяше съ възторгъ за всичко видено и чертаеше планове за всестранното изучаване на тая прекрасна българска земя, щомъ се свърши войната. Винаги оптимистъ, той не можеше и да помисли, че тя може да бѫде отново заробена.

 

Отъ службата си въ комиаиията по направата на Вардарската желѣзница бащата Георги Милетичъ се премѣства на подобна работа по строежа на желѣзопѫтната линия презъ София, гдето се и настанява съ семейството си завинаги. Но, като за оправдание на нѣкогашного подозрение въ съучастничество въ българскитѣ въстанически движения, сѫщиятъ Георги Милетичъ се отзовава въ 1876 г., по време на започналата тогава срьбско-турска война, въ отреда на Панайотъ Хитовъ, въ западна Стара-планина, като секретарь на войводата.

 

Въ София малкиятъ Любомиръ Милетичъ посещава основното и класно училище и тука го сварва освободителната война. Веднага подиръ това той заминава, заедно съ други младежи българи, да се учи въ Загребъ, гдето преди това още, благодарение на щедрата подкрепа на известния хърватски меценатѣ, дяковския владика Иосифъ Щросмайеръ, и други българчета бѣха добили своето образование. Тукъ той свръшва мѣстната класическа гимназия и се изправя предъ моментъ, въ който се опредѣли неговото бѫдеще. Даровитиятъ младежъ, по вѫтрешно влѣчение, ималъ силно желание да следва право. Който познава силната логична мисъль на сетнешния професоръ Милетичъ, голѣмата досетливость и ненадмината аргументация по време на споръ, непреклонната му воля и неизчерпаема енергия, може да си представи, какво би било значението му като сѫдия, адвокатъ или държавникъ, щомъ като и въ качеството си на ученъ

 

 

12

 

филологъ той можа да играе такава голѣма роля въ българския общественъ и културенъ животъ.

 

Но синътъ на единъ народенъ учитель може да следва не това, което иска, което смѣта свое призвание, но това, за което има възможность. Новата държава имала нужда особено отъ добре подготвени учители за срѣднитѣ учебни заведения, които трѣбвало да открива, та на току-що свършилия гимназистъ била отпусната държавна стипендия да следва славянска филология въ университета въ сѫщия градъ и да се подготви за учитель по български езикъ. Хърватскиятъ университеть въ Загребъ сѫществуваше, на срѣдствата на поменатия епископъ Щросмайеръ, въ 1874 г., следъ като основаната все на срѣдствата на Щросмайера Югославянска академия на наукитѣ и изкуствата тукъ въ общото срѣдище на югославянското идейно движение, известно подъ името илиризъмъ, бѣше показала значението, което хърватската столица можеше да има като огнище на славянска наука всрѣдъ южнитѣ славяни. Катедрата по славянска филология и сравнително езикознание тукъ се заемаше отъ самото начало отъ учения чехъ Леополдъ Гайтлеръ, чиито главни трудове сѫ посветени на граматиката на старобългарския езикъ, неговитѣ паметници и писмена, единъ ученъ, който бѣ пѫтувалъ, между друго, въ Македония и Света-гора (въ 1875 и 1876 г.) и проявилъ специаленъ иитересъ и къмъ въпроси изъ българската народоука. Младиятъ ученъ дотолкова се сближилъ съ своя учитель, че когато последниятъ заболѣлъ отъ тежко душевно разстройство (което докарало и раната му смърть въ 1885 г.), той го придружавалъ въ влака при отвеждането му на цѣрение въ Виена. Следъ заболяването на Гайтлера студентътъ Милетичъ, у когото искрата за наука била вече запалена, продължилъ своето учение въ Прага. Тамъ единъ отъ най-голѣмитѣ чески филолози, Янъ Гебауеръ, заемаше, отъ 1880 год. насетне, катедрата по славянско езикознание и при своята преподавателска работа бѣше проявилъ голѣма организаторска дарба, на която се дължи подготвянето на мнозина добри ученици. Въ тѣхниятъ брой несъмнено трѣбва да бѫде причисленъ и младиятъ българинъ, чиято първа печатана научна работа е била писана въ Прага.

 

Току-що завършилъ университетското си образование съ ригорозумъ, преди още да положи докторския си изпитъ, за

 

 

13

 

който се готвѣлъ, Милетичъ билъ повиканъ отъ Министерството на народното просвѣщение да се върне въ България и да стане учитель въ Софийската мѫжка гимназия. Това се е смѣтало — и той самъ го е смѣталъ — за голѣма честь, понеже длъжностьта гимназиаленъ учитель е била за това време голѣма. To е било време, когато се е работѣло трѣскаво отъ всички надъ изграждането на новата държава. Той се заловилъ веднага съ голѣмъ ентусиазъмъ за научна работа, като ималъ една мечта — да стане професоръ въ бѫдещия български университетъ. Това се и сбѫднало. Нѣколкото негови печатани работи въ едничкия тогава наученъ органъ въ България „Периодическо списание" на премѣстеното отъ Браила въ София (1878 г.) Българско книжовно дружество заслужено го изтъкнали като добре подготвенъ по славянска филология та билъ назначенъ за единъ отъ първитѣ преподаватели въ открития на 1 октомврий 1888 год. Висшъ педагогически курсъ въ София, преобразенъ подиръ нѣколко мссеца (1 януарий 1889 год.) въ Висше училище — сегашния Софийски уииверситетъ. До 1 октомврий 1892 г. извънреденъ пррфесоръ бидейки въ сѫщото време и учитель въ гимназията, — а подиръ това редовенъ преподаватель, сетне редовенъ професоръ, той останалъ на тая си длъжность до 15 септемврий 1934 год., когато, по силата на една забележка къмъ една издадена презъ сѫщата година правителствена наредба-законъ за бюджета, трѣбваше, въпрѣки сѫществуващия законъ за университета, да бѫде уволненъ по предѣлна възрасть: презъ всичкото това време той бѣ заемалъ непрекѫснато катедрата по славянско езикознание и етнография, до отдѣлянето на последната въ самостоятелна катедра (1922 г.). Това ненадейно отстранение отъ университета действително засегна и други по-стари професори, но то бѣше за Милетича особено тежъкъ ударь: единъ отъ основателитѣ на университета, който съ авторитета си на голѣмъ ученъ бѣ допринесълъ твърде много за издигането му като висшъ институтъ за чиста наука въ страната, съ непреклонната си воля бѣ бранилъ неговата автономия като необходимо условие за свободна научна работа и, въ качеството си на членъ на Ефорията братя Евл. и Хр. Георгиеви отъ Карлово положи особени грижи за бързото довръшване на новата сграда на университета, въ която можа да се подслони поне Историкофилологическиятъ факултетъ, той трѣбваше

 

 

14

 

да напустне университетската катедра тъкмо когато можеше при по-добри условия, а следователно и съ по-голѣмо въодушевление да преподава есенцията на своя дългогодишенъ наученъ опитъ.

 

Годинитѣ, прекарани въ Загребъ, иматъ важно значение и за личния животъ на Милетичъ и домашното му устройство, което, въпрѣки всичко преживѣно, му бѣ осигурило условия за спокойна научна работа и развой на благородни пориви. Увлѣченъ но една интелигентна и възпитана девойка отъ добро загребско семейство (двамата ѝ братя съ време бѣха достигнали до високи чинове въ австрийската войска), той не се успокоява и следъ като напуска Загребъ и се връща въ България — до като единъ день, на 27 декемврий 1885 год., не се вѣнчава съ нея и посрѣдъ зима, въ студове и мразове, не я довежда, презъ Ромъния, Видинъ, Ломъ и Петроханъ въ прихлупената си бащина кѫща въ София на улица Царь Борисъ, задъ днешното френско училище. Какво е представяла тогава новата българска столица съ потъналитѣ въ каль улици и какви сѫ били първитѣ впечатления на чужденцитѣ, които идвали въ нея — за това може вече да се сѫди по обнародвания дневникъ на Конст. Иречекъ. Това обаче не се отразило ни най-малко върху чувствата на двамата млади. Съ донесената покѫщнина разумната и срѫчна домакиня бързо наредила домашна обстановка по свой вкусъ, още по-добре, когато излѣзли на отдѣлно, и така създала приятни условия за животъ и работа на своя мѫжъ. Нито неудобствата, които представялъ тогава, па и до неотколе, животътъ подъ наемъ (както сѫ живѣли Милетичови отначало) въ малкитѣ строени набързо въ новата София кѫщи, когато дори вода е трѣбвало да се носи на рѫце отвънъ, безъ да може да се намѣри колко годе сносна прислуга; нито увеличенитѣ грижи на новото семсество, което бързо нарастнало — умножило се скоро съ шесть деца, петь отъ които породени; нито тежкитѣ болести, които почти отъ самото начало почнали да го посещаватъ (Милетичъ е трѣбвало да кара първата си дъщеря като едногодишно дете на тежка операция въ Виена), могли да засѣнятъ духа на преданость, любовь и жизнерадость, който царѣше въ семейството на проф. Милетичъ до деня на вѣчната раздѣла. Това не могли да направятъ и страшнитѣ удари на сѫдбата,

 

 

15

 

които му отнели двамата сина и най-малката дъщеря, вече възрастни. По-младиятъ отъ тѣхъ, студентъ по математика и физика въ София, починалъ бързо отъ мененгитъ въ началото на 1907 година. Ударътъ билъ тъй ненадеенъ и силенъ, особено върху майката, че смѣлиятъ баща за намаление на нейната скръбь, бързо решилъ да я откѫсне отъ всичко, което би ѝ напомняло сѫдбата на любимото дете: понеже тъкмо тогава, вследствие на една студентска демонстрация при откриването на Народния театъръ, университетътъ бѣ затворенъ и професоритѣ уволнени, Милетичъ, свободенъ отъ служебни задължения, веднага заминалъ съ цѣлото си семейство за чужбииа, гдето прекаралъ цѣла годииа, докато се отвори наново университетътъ, почти единствено съ скромния доходъ отъ дадената си подъ наемъ кѫща. Установенъ въ Женева, Милетичъ прибралъ тамъ по-голѣмия си синъ, който следвалъ въ Грацъ право, за да се види, че той, добре отгледано чедо на здрави родители, билъ заболѣлъ между това отъ гръдна болесть. Голѣми грижи и срѣдства били употрѣбени отъ любещитѣ родители за неговото спасение: той прекаралъ дълго подъ непосрѣднитѣ грижи и на майка си въ лѣчебни мѣста въ Швейцария и заради него бащата построилъ, сѫ срѣдства отъ ипотека на кѫщата си, и хубава лѣтна кѫща въ Чамкория. Поправенъ, той свръшва право, но като стажантъ въ сѫда заболява отново, за да склопи очи въ края на 1918 г., следъ като година преди това бѣ нанесенъ втори страшенъ ударъ на семейството съ внезапната смърть на най-малката дъщеря тъкмо когато свръшваше гимназиалното си образование. До колко сѫдбата въ това отношение бѣ жестока къмъ Милетича, може да се види и отъ това, че въ единъ хубавъ лѣтенъ день, на праздника на Св. Кирилъ и Методий, тъкмо по времето, когато той още младъ учитель, държалъ речь за значението на дѣлото на двамата братя за славянството, едничката му сестра починала отровена отъ лѣкарство, което ѝ било предписано въ погрѣшна доза, отъ тогава до самата си смърть тоя голѣмъ славистъ и българинъ, за когото двамата солунски братя бѣха родени българи, никога въ тоя голѣмъ праздникъ на славянската и българската просвѣта не излизаше отъ дома си, при все че по-къснитѣ нещастия отъ тоя родъ бѣха убили въ това инакъ толкова чувствително сърдце на човѣкъ, надаренъ при това съ хладенъ

 

 

16

 

разсѫдъкъ и дълбокъ умъ, и последнитѣ следи отъ религиозно чувство, ако изобщо нѣкога го е имало.

 

Преданъ на своето семейство, Милетичъ бѣ преданъ и на своитѣ приятели, каквито нѣмаше много, защото, по природа човѣкъ на честната мисъль и коректни постѫпки, не можеше да търпи неправди и извъртания и всѣкому казваше безъ забиколки право въ очитѣ това, което въ неговитѣ постѫпки намираше нередно. По тия причини тъкмо нѣкои негови приятели, за които бѣ жертвувалъ и време и спокойствие, както рѣдко нѣкой другъ би могълъ да направи това, съ време бѣха станали открити и жестоки негови врагове, което действително тежко го огорчаваше, особено когато тѣ бѣха негови ученици, които дължатъ своето издигане единствено на неговото залѣгане, но не можеше да го сломи. Презъ първитѣ години на университетския животъ, когато се отвори Висшето училище, се завръзва близко приятелство между него и негови колеги, като Д. Агура, Ив. А. Георговъ и Ив. Д. Шишмановъ, нѣкои като него първомъ учители въ гимназията. На тѣсната дружба между тѣхъ, крепена особено отъ голѣмия ентусиазъмъ, съ който се изграждаше огнището на висша наука, на което бѣха създатели, се дължатъ нѣкои научни и киижовни начинания, като основаването на списанието „Български прегледъ" (1894 г.), което, уреждано, освенъ отъ него и поменатитѣ трима, още и отъ А. Теодоровъ (Баланъ), Б. Цоневъ и Д. Матовъ, излиза въ голѣми книги месечно въ продължение на шесть години. Въ това до известна степень енциклопедично списание, въ всѣка книга отъ което трѣбвало да има сѫщо стихове и разкази, та, като не се намирали отъ писатели, трѣбвало да бѫдатъ съчинявани отъ самитѣ редактори (затова тамъ се намиратъ оригинални или преводни стихотворения отъ Шишмановъ, Георговъ и Цоневъ, a отъ Милетича има разказъ — „Поциганилъ се", год, VI, кн. 3-4, 1899 г.), голѣма часть отъ работата, особено въ критичния и библиографския дѣлъ, се падала на Милетича. Когато започналъ да излиза министерскиятъ „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина," подъ редакцията на Шишманова, Милетичъ се явилъ най-усрьдния му сътрудникъ: въ това знаменито научно и книжовно начинание, чието издаване по-късно биде прехвърлено на Българското книжовно дружество, сетне Българската академия на наукитѣ, сѫ напечатани

 

 

17

 

най-сериознитѣ научни студии на Милетича, излѣзли на български. Заедно съ Агура, възпитаникъ на ромънския университетъ въ Яшъ, бѣ предприелъ той едно научно пѫтуване въ Ромъния (1892 г.), а двама съ Георгова, и той като него, роденъ въ Македония (Велесъ) ходиха на кѣколко пѫти въ столицитѣ на Великитѣ сили като делегати на своитѣ сънародници въ усилията имъ за добиване свобода.

 

Тая дружба, особено между четиримата, бѣше още отъ самото начало и семейна. За това много спомагаше и обстоятелството, че тѣ — обща слабость на училитѣ се тогава въ чужбина българи — се бѣха оженили за девици, познати отъ времето на тѣхното студентство въ чужбина, които следователно по-лесно можеха да се разбиратъ (само Агура се бѣше оженилъ за българка, но отъ Ромѫния). Това обаче малко прѣчеше за затвърдяване българския духъ въ семейството, особено у Милетичови. Въ дома на Милетича отъ онова време бѣше останалъ навикъ за вечерни срещи, особено въ сѫбота, въ които всички се чувствували като у дома си. Първоначално въ тия срѣщи не е минавало безъ музика: Милетичъ знаелъ да свири на цигулка, госпожата — на пияно. Слабостьта на Милетича къмъ музиката се проявява по-късно въ употрѣбата на инструменти, съ които лесно могатъ да се възпроизвеждатъ хубави музикални произведения: грамофонъ и радио. Голѣмъ репертуаръ на грамофонни плочи, дори цѣли опери, бѣше набавилъ той постепенно, отчасть за забава и на болния си синъ. Но и самъ той дълги вечери прекарваше въ слушане така възпроизвеждани класически кѫсове отъ известни пѣвци и свирци. По-късно грамофонътъ биде измѣстенъ отъ радиото: на нѣколко пѫти той бѣ напрввилъ смѣна на апарата си съ по-новъ, но-усъвършенствуванъ. Така до последния день на своето тежко заболяване той прекарваше до късно вечерь, унесенъ въ музика, а често и работѣше при тиха музика. „Когато наближи часътъ на смъртьта ми, нека да свири музика и така да умра", — говорѣше той често не на шега при мисъльта за напредналитѣ си години. За зла честь, страшнитѣ негови предсмъртни страдания бѣха задушили всѣка следа отъ подобно желание.

 

Проф. Милетичъ бѣ свикналъ да работи нощемъ — до късно подиръ полунощь. Това имаше известни предимства за научната му работа. При българскитѣ условия, при които за

 

 

18

 

единъ ученъ като него, свързанъ, освенъ съ преподавателски, още и съ обществени задължения отъ всѣкакъвъ родъ, дневното време бива много разпокѫсано, нощнитѣ часове се явяватъ спасителни за съсрѣдоточаване въ една започната работа и нейното бързо довършване. Но то имаше и своитѣ недобри последици: недобро разположение при ставане сутринь и силенъ продължителенъ главоболъ (мигрена), отъ който той често се оплакваше и отъ който не можеше да се изцѣри, въпрѣки допитването си и до лѣкари въ чужбина. Тия си страдания той отдаваше на заболяване отъ малария презъ лѣтото на 1898 г. въ Варненско по време на пѫтуването си за изучаване на българскитѣ говори въ източна България. Инакъ Милетичъ бѣше здравъ като скала, самъ вѣрваше въ това и само презъ последнитѣ си години, презъ есеньта на 1935 г., заболѣ по-сериозно отъ възпаление въ дробоветѣ, което лесно мина.

 

Благодарение на това преди всичко, запазилъ при това душевнитѣ си сили, Милетичъ притежаваше несъкрушима воля за работа до последнитѣ си дни. Научната работа бѣше за него процесъ на вдъхновение, сѫщо както при говоръ у него мислитѣ се нижеха една следъ друга въ строго логична последователность, творческиятъ напънъ се усиляше и той не можеше да остане спокоенъ, докато не види започнатата си работа довършена. Когато обаче напише всичко, за което мисли че е необходимо да се каже, той веднага прекѫсва. По тая причина, много отъ неговитѣ студии изглеждатъ като незавършени: у тѣхъ нѣма обикновенитѣ въ подобни случаи заключения и обобщения въ края. На това вдъхновение при писането се дължи и отсѫтствието на подробни цитувания на литература подъ линия, толкова любима на мнозина научни работници. Той предпочиташе да изложи своето мнение по известенъ въпросъ, безъ да затруднява развоя на своята мисъль и да обременява своя читатель съ прекомѣрни цитувания, смѣтайки за по-необходимо да со приведатъ повече примѣри въ подкрепа на изказаното твърдение. У него като че сѫществуваше вѫтрешно неразположение къмъ постоянни справки. Затова тъкмо въ нѣкои негови словарни работи — речници къмъ издадени текстове, — гдето по-подробнитѣ справки сѫ необходими, се срѣщатъ нѣкои грѣшки, които послужиха на недобросъвестнни негови противници безсрамно да

 

 

19

 

го ругаятъ: отъ дървесина тѣ не можеха или не искаха да видятъ гората.

 

Типиченъ за начииа на научното работене на Милетича е примѣрътъ съ съставянето на неговото най-голѣмо съчинение — „Източнобългарски" (Das Ostbulgarische). Следъ като въ продължение на цѣли години той е трѣбвало изъ своитѣ записни книжки, изпълнени съ бележки отъ пѫтуванията презъ лѣтнитѣ месеци на 1898 и 1899 г., да вади върху хиляди листчета особеноститѣ отъ говора на посетенитѣ отъ него селища и сетне, чрезъ разхвърляне изъ разни купчини, да намѣри основнитѣ признаци за разпредѣлението имъ въ диалекта, той е трѣбвало да седне и да напише своето съчинеиие. Това последното той направилъ въ Рилския манастиръ, гдето прекаралъ съ семейството си презъ лѣтото 1901 год. Покойниятъ проф. А. Иширковъ, който тогава е билъ сѫщо тамъ, съ учудване разправяше, какъ Милетичъ въ продължение на всичкото време, докато не довършилъ работата, не дигалъ глава отъ писане, като оставялъ да му донасятъ храна на работната маса. Сѫщо такава творческа страсть го обхващаше и при съставянето на по-малкитѣ работи. Нервниятъ ударъ, който го повали презъ нощьта на първия срещу втория день на Великдень, презъ априлъ 1937 г., го бѣше сварилъ сѫщо въ подобенъ избликъ на научно творчество, прекѫснато временно поради прекарването праздника въ срѣдата на своитѣ близки. Когато на следния день дойде на себе си, той пожела непремѣнно да ме види, за да ми покаже работата, която бѣше нахвърлялъ и не се успокои, докато не биде помѣстена въ чекмеджето, гдето я бѣше прибралъ, докато не ми посочи съ голѣми усилия надъ себе си, какъ желае да бѫде стъкмена. Тая статия, подъ насловъ „Най-старинниятъ днесъ български говоръ е въ Македония", помѣстена по-нататъкъ въ тая книга на Мак. прегледъ, е последниятъ неговъ наученъ трудъ.

 

Научнитѣ работи на Милетича почиватъ въ по-голѣмата си часть — и въ това се състои особената имъ цена — върху материяли, събрани отъ него лично при разни пѫтувания въ страната и извънъ нея. Той изобщо много обичаше да пѫтува и пѫтуването бѣше за него най-добрата отмора, дори и тогава, когато бѣше съпроводено съ трудноститѣ на изследвачъ, който трѣбва да използува времето си било за търсене документи въ разни архиви (въ Букурещъ, Буда-Пеща, Римъ и пр.) за

 

 

20

 

извличане данни за историята на българския езикъ отъ нѣкоя по-непозната епоха или за прослеждане сѫдбинитѣ на нѣкой дѣлъ отъ българския народъ, напр. павликянитѣ, било за изследване нѣкои български говори, напр. източнобългарскитѣ. Изобщо не минаваше година да не пѫтува той по една или друга причина въ страната или въ чужбина. Последното той правѣше често, обикновено заедно съ проф. Георгова, съ тежката мисия да се застѫпя въ столицитѣ на великитѣ сили за подобрение на сѫдбата на своитѣ сънародници отъ Македония. Всички тия пѫтувания, както и посещенията на конгреси, той използуваше и да види, да се запознае колкото е възможно по-добре съ културата и живота въ посетената страна. Любопитно бѣше да се види, какъ той дори при влизането си въ единъ магазинъ за покупка на дребно използуваше случая да разпитва за най-различни работи — цени на разнитѣ произведени тамъ стоки, условия на животъ и работенъ трудъ и пр. и пр. He е чудно тогава, че често пѫти тръгваше той на пѫть просто да се запознае съ непознати нему мѣста, особено въ България. Въ тоя случай той вземаше съ себе си обикиовено и жена си. Особено бѣше доволенъ той отъ едно такова пѫтуване въ останалата въ български предѣли часть отъ Македония, отъ дветѣ страни на Пирина. Една учебна година 1923/24 прекара той и въ пѫтуване въ Полша и Чехословашко, като прекара въ университетскитѣ имъ градове Лъвовъ, Краковъ, Варшава, Познанъ и Прага въ близко общуване съ тамошнитѣ си колеги по специалность, отъ които бѣше дълбоко уважаванъ. На това му уважение като ученъ се дължи и избирането му за членъ на нѣколко славянски академии: Руската академия на наукитѣ въ Петроградъ, Полската въ Краковъ, Ческата въ Прага, Югославската въ Загребъ и пр. и пр.

 

[Back to Index]