6. Речь - изповъдь
Отъ † Л. Милетичъ [1]
Отъ много страни се изтъква, че не толкова моята скромна личность, колкото моята научна и културно-обществена дейность въ сѫщность сѫ предметъ на днешното чествуване.
Ако и да се силя да си внуша, че това е така, все пакъ, разбира се, не мога съвсемъ да надвия необикновеното вълнение, обзело ме въ тоя часъ всрѣдъ тази тържествена обстановка, предъ това блѣскаво събрание на отборъ наши представители на културна България.
Нека затова първитѣ ми думи бѫдатъ изразъ на крайно голѣмата ми благодарность къмъ всички, почели ме съ своето присѫтствие, а въ особеность и за отправенитѣ ми много ласкави приветствия, които неимовѣрно ме трогнаха до степень да съмъ дори безсиленъ да дамъ вѣренъ изразъ на чувствата и мислитѣ си.
Затова ви моля само да приемете още веднажъ моята най-задушевна признателность.
Въ печата, па и тукъ, се каза много нѣщо, което силно засѣга личната ми скромность.
He е сега моментътъ отъ своя страна твърде да възразявамъ, та трѣбва безъ уговорки да приема и изразенитѣ преувеличено благоприятни преценки на мои научни и обществени заслуги.
Между друго бѣ казано, че въ дълголѣтната ми дейность се отразява полувѣковната наша най-нова културна и политическа история.
И наистина, по трънливйя пѫть, който българскиятъ народъ въ туй време, все презъ бурни, сѫдбоносни събития, съ свойствената си устойчивость измина, неуклонно крачехъ
1. Отговоръ на приветствията на юбилейното тържество на 24. XII. 1933 г. въ Българската академия на наукитѣ по случай на навръшването седемдесетгодишната му възрасть.
40
и азъ, видѣлъ и преживѣлъ повече народни страдания и ужаси, а сравнително малко радости.
И когато поотрастнахъ, тъкмо тогава бѣ дошелъ най-радостниятъ великдень — освобождението на България.
Отваряха се нови, широки хоризонти, необятно поле за творческа работа по всички посоки на науката.
Току-що завършилъ курса по славянска филология въ Прага и Загребъ, дойде ми настойчива покана отъ нашето Министерство на просвѣщението, скоро да съмъ се върнѣлъ въ София, безъ да чакамъ да направя докторския си изпитъ, за който се готвѣхъ, защото имало голѣма нужда отъ учитель по български езикъ въ Софийската мѫжка гимназия.
Да, мене, още съ нищо недоказалъ правоспособность за такава служба — тогава една отъ високитѣ въ България, — официално ме канѣха!
Това насърдчаваше, окриляше младежката ми енергия — и веднага се отдадохъ съ голѣма самонадеяность да служа на българското просвѣтно дѣло.
To бѣ време на плодовита засилена дейность — полагаха се основитѣ на българската държава, на българската култура, на българската наука.
Заедно съ подобни свои другари жизнерадостно заработихме, а пъкъ тогава съ сравнително неголѣми усилия можеше да се върши народополезна работа, да се изграждатъ устойчиви основи на българската родна наука.
Затова бѣше неминуемо и отъ много голѣмо значение часъ по-скоро да се отвори и български университетъ. Бѣхъ честитъ, три години следъ свръшването на образованието си, да заема между първитѣ професори въ Висшето училище катедрата по славистика, която щастливо държа до сега.
Това събитие реши моя жизненъ пѫть: съ него се изпълни и моето младежко заветно желавие — да стана профеcopъ въ първия български университетъ!
Прекаралъ, речи, половина вѣкъ надъ писмената маса и въ преподавателска работа, не усѣтихъ, какъ бърже годинитѣ се изнизаха та ето щастливо съмъ стигналъ предѣлната възрасть, за която тъй любезно, тъй трогателно сега ме сърадвате.
Презъ тоя дълътъ периодъ азъ се вдълбочавахъ въ
41
много интересни, но недоразяснени кардинални въпроси отъ историята на езика ни, отъ етнографията и историята на българския народъ.
Задачитѣ за основно изследване сѫ многобройни и разностранни! Единъ животъ не достига да се справи човѣкъ съ тѣхъ...
А пъкъ азъ се увлѣкохъ и въ научна работа, която ни се наложи поради нещастно завършилитѣ се за българския народъ политически събития, та сме принудени често да споримъ и да доказваме истинностьта на нѣща, които науката и безъ това надъ всѣко съмнение е доказала, напр. че македонскитѣ славяни сѫ сѫщо такива българи, каквито сѫ и славянитѣ по Тракия и северна България; че съобразно съ тоя фактъ границитѣ на българския езикъ и на българската народность сѫщо така научно сѫ установени; че българскитѣ славяии само за това минаватъ и подъ име югославяни, защото, дошли отъ северъ, сѫ заседнали на Балканския полуостровъ, докаго шлеменно и езиково тѣ сѫ особена славянска народность, най-сродна съ великоруситѣ, чиито непосрѣдствени съседи сме били въ праславянската родина; и пр. и пр.
По тия излишно отворени спорни въпроси доста сили и време изхабихъ и азъ. Защото, ако чуздитѣ слависти, по свои съображения, можеха и мълкомъ да ги отминаватъ, българската наука по тѣхъ не биваше да мълчи. Обаче предизвиканата науча иолемика отъ друга страна имà и полезни последици, понеже стана причина, българскитѣ езиковеди, етнографи и историци по-енергично да предприематъ сериозни изследвания, плодоветѣ на които значително обогатиха науката изобщо.
Отклонихъ се и съ работа въ друга посока — да спася отъ забвение много отъ дѣлата и подвизитѣ на наши дейци-герои, които доброволно се жертвуваха за освобождението на Македония, записвахъ тѣхнитѣ спомени, въ които се отразява истинскиятъ образъ на страданията на нашитѣ братя македонци въ кървавата македонска трагедия за освобождение отъ чуздо иго.
Още отъ дете свидетель на тежкото фанариотско и турско иго, когато се осуети Санстефанска България и се поде освободителното движение въ Македония, не можехъ азъ да остана само пасивенъ зритель на голѣмата, колкото величествена, толкова и страшиа борба на животъ и смърть, на
42
покъртителнитѣ примѣри на саможертва, на неподозирания у нашитѣ потиснати братя невиденъ героизъмъ. Затова, ако и човѣкъ на перото, смѣтахъ, че трѣбва, за успокоение на съвѣстьта си, и азъ отъ своя страна да бѫда съ нѣщо прямо полезенъ на светото освободително дѣло.
Указа се въ последствие, когато почти всички разпитвани отъ мене народни дейци скоро изгинаха, че въ изложеното въ моитѣ деветь книги „Спомени" наистина сѫ опазени не лесно надомѣстими ценни материали за историята на освоботелното движение въ Македония и Одринско.
По една сѫщо такава идея на предвидливость, азъ успѣхъ да запиша за историята и оодробности по страшнитѣ събития — ужаситѣ, които следъ междусъюзнишката война нечаяно сполетѣха невинното българско население въ Македония и Тракия — та можахъ да издамъ дветѣ си книги „Гръцкитѣ жестокости" и „Разорението на тракийскитѣ българи".
Въ тѣзи и много други научни и книжовни записки, както вече казахъ, времето, което не чака, бързо изтече, a пъкъ мене още чакатъ не малко замислени или почнати и недовършени научни работи.
Затова сега често взе да ме смущава мисъльта — ще смогна ли поне часть отъ това да изкарамъ до край, та по-доволенъ да си отида, че съмъ успѣлъ, както съмъ си предначертавалъ, да се отплатя на науката, като обнародвамъ напр., между друго, и надлежно изгладени и допълнени своитѣ университетски лекции.
Но, дано съ Божия помощь и вашитѣ благословии това се сбѫдне!
А вамъ, госпожи и господа, още веднажъ отъ мене хвалà и дълбокъ поклонъ.
43
Автографъ на проф. Л. Милетичъ : изъ неговата „Речь-изповѣдь" (вж. стр. 40).