Македонски Прегледъ
Година XI, книга 3-4, София, 1939

1. Първата българска печатница

 

Отъ Ив. Снѣгaровъ.

 

- част Ι. (Първи славянски печатници)

- част ΙΙ. (Неофит Рилски. Никола Карастоянов в Самоков)

- част ΙΙΙ. (Съревнование между Югозaпaднa Бългaрия, частно Македония, и Търновска България. Даскал Камче във Ваташа)

- част ΙV. (Петте книги, отпечатани от Хaджи Теодосий Синайски в Дойран/Солун)

- Разказъ на Софѝя Ник. п. Теодосиева за хаджи Теодосия
   Iv. Snégaroff, La première imprimerie bulgare (résumé)

 

Ι.

Славянска писменость, покръстване на българитѣ, народна иерархия и българска печатница — тѣзи духовни постижения на българския народъ сѫ и сѫдбоносни моменти въ неговото историческо развитие. Ако св. Солунски братя не създадѣли славянска писменость, то не би се развила славянска духовна култура и славянскитѣ, племена, отъ които се образувалъ българскиятъ народъ, рано или късно щѣли да се превърнатъ въ торъ за увеличение на гръцката раса. Не наложелъ ли князъ Борисъ християнството на своитѣ поданици езичници, то пространната, но разнородна българска държава щѣла да се разпадне подъ ударитѣ на околнитѣ силни християнски държави (Византия, Германия и Великоморавия), [1] безъ да внесе нѣщо ценно въ съкровнищицата на цивилизацията. Не бѫдѣла ли създадена българска иерархия (съ поставянето на най-даровития Кирило-Методиевъ ученикъ Климентъ за епископъ), не би се затвърдила славянската писменость въ България и не щѣла да се развие Българската църква като чедолюбива майка на бълг. народъ и люлка на българската култура.

 

Тѣзи три благодатни придобивки били извори на живоносни сокове, които поддържали живота на българския народъ презъ много бурни и мрачни вѣкове, давали му сили да се запази презъ византийското и турското робство. A неговото възраждане не би било възможно безъ книгопечaтaнето тъй, както усвоението на това изкуство било едно отъ условията за възраждането на европейскитѣ народи, за цъвтежа на тѣхната книжнина и наука, изобщо за развитието на новата европейска култура.

 

 

1. Срв. К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 105-106.

 

 

2

 

Лошитѣ политически и стопански условия дълго време сѫ прѣчили на българския народъ добре да използува благотворното Гутенбергово изобретение. Първитѣ славянски книги съ кирилица били напечатани въ Краковъ презъ 1491 г. (октоихъ, часословъ и триодъ). [1] Частно за южнитѣ славяни била открита славянска печатница въ Венеция, гдето въ 1483 г. почнали да излизатъ книги съ глаголица (за богослужебнитѣ нужди на далматинцитѣ), и въ 1493 г. — книги съ кирилица. [2] Въ Венеция [3] ще да е изучилъ печатарското изкуство първиятъ известенъ южнославянски печатарь иероромонaхъ Maкaрий, който, съ паричната номощь на черногорсккя владѣтель Гюргъ Черноевичъ (1490-1496, † 1514), въ 1493 г. уредилъ славянска (кирилска) печатница въ Цетина. Тя била първата славянска печатница въ Балканския полуостровъ. Известни сѫ само три нейни книги (октоихъ въ 1494 г., псалтиръ въ 1495 г. и трѣбникъ). [4] Изглежда, че следъ като турцитѣ сѫ изгонили Гюргa Черноевича (къмъ 1496 г.) и подчинили Черна Гора, цетинската печатница била разтурена. Нейниятъ рѫководитель иером. Макарий подирилъ убѣжище въ Влашко, въ чиято столица Търговище въ 1510 г. отворилъ славянска печатница.

 

Не се знае, колко време е работила славянската печатница въ Венеция, известна е само една нейна книга — часословъ отъ 1493 г. Ако, както мисли Дриновъ, [5] за нейното отваряне се погрижили черногорскитѣ господари Иванъ Черноевичъ (1465-1490) и неговиятъ синъ Гюргъ Черноевичъ, то и тя била затворена, следъ като Гюргъ Черноевичъ билъ лишенъ отъ власть, или може би нейнитѣ букви и други принадлежности били пренесени въ Цетина, за да се отвори тукъ печатница. [6] При все това Венеция,

 

 

1. Срв. Ст. Кутинчевъ, печатарството въ България, София, 1920 г., стр. 82.

 

2. Пръвъ почналъ да печати такива книги магистъръ Андрей de Torresanis (срв. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 192, заб. 5).

 

3. Въ края на XV в. въ Венеция сѫ работили повече отъ 270 печатници (Энциклопедическій словарь русского библіографического института, 13 изд., т. 24, статия на И. Мижуевъ, Книга и книжное дѣло, кол. 1.

 

4. Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, № 381-383 и 386.

 

5. Съчинения, II, стр. 492, ст. „Яковъ Крайковъ отъ София и Кара-Трифунъ отъ Скопие".

 

6. Срв. Јиречек, п. стр. Споредъ В. Ћоровић (Народна енциклопедија српско-хрватско-словеначка, кн. IV, стр. 1058), Гюргъ Черноевичъ порѫчалъ въ Венеция печатница, като възложилъ на Макария да изработи буквитѣ. Готова печатница била пренесена отъ Венеция въ Цетинския манастиръ.

 

 

3

 

като столица на независима държава, била притегателенъ центъръ за съседнитѣ балкански славяни. Въ 1519 г. въ Венеция виждаме новa славянска печатница, която отворилъ пакъ черногорецъ — Божидaръ Вyковикь изъ гр. Подгорица отъ желание, както казва той, да печати сръбски и български църковни книги, отъ които се чувствувала голѣма нужда, понеже тѣхното количество било намалено отъ иновѣрцитъ (турцитѣ). [1] Известни сѫ доста църковни книги на Божидаровата печатница. Тя е сѫществувала близо 50 години (1519-1566). Въ 1566 г. въ нея е напечатилъ часословъ българинътъ Яковъ, роденъ отъ старъ виденъ свещенически родъ, изъ кюстендилската мѣстность Кaменнa рѣкa (Каменица). [2] Къмъ 1569 г. въ Венеция действувала славянската печатница на другъ черногорецъ — Иеролимъ (Иеронимъ) Загуровикь отъ гр. Которъ. [3] Неговъ помощникъ билъ Яковъ Крайковъ отъ София, който печатилъ богослужебни

 

 

1.

(Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, 1, № 446, стр. 140; вж. и № 438).

 

2.

(Стојановић, п. сб., .№ 655). Споредъ Ћюровић, той взелъ (купилъ) печатницата отъ Божидаровия cинъ Виценцо (п. стр.).

 

3. Toй въ сѫщность е възобновилъ запустѣлата славянска печатница, които черногорскиятъ владѣтель Гюргъ Черноевичъ оставилъ въ Венеция. Така съобщава неговиятъ помощникъ Яковъ Крайковъ:

(Љ. Стојановић, п. сб., № 683, вж. и № 682). Не се знае, коя е била тази печатница, чиито материали използувалъ Иеронимъ Загуровикь: цетинската или старата венецианска отъ 1493 г. (срв. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 494-495). По-вѣроятно ми се вижда, че новиятъ венециански печатарь е обновилъ Божидаровата печатница, която ще да е смѣталъ за уредена съ материалитѣ на цетинската печатница. Едва ли той е намѣрилъ въ Венеция други печатарски принадлежности, освенъ Божидаровитѣ, които Яковъ отъ Каменна рѣка е намѣрилъ въ 1566 г. y Божидаровия синъ Виценцо и отъ много време не били употрѣбявани

— Стојановић, п. сб., № 655).

 

 

4

 

книги съ свои послесловия [1] и ги разпространявалъ въ България чрезъ скопския книжарь Кaрa-Трифyнъ. [2] Отъ тѣзи факти се вижда, че още презъ XVI в. въ България се съзнавала нуждата отъ книгопечатане и най-напредъ въ югозападната ѝ часть, която двамата първи печатари българи (ако не сѫ били едно и сѫщо лице) наричатъ Македония. [3] Дейностьта на първата славянска книжарница въ българска земя била тѣсно свързана съ усиленото книгопечатане на Якова Крайковъ въ Венеция.

 

Презъ XVI в. били отваряни славянски печатници и въ сръбски мѣста подъ турска власть [4] повечето презъ времето, когато сръбскитѣ земи били подъ ведомството на Охридската патриаршия (до 1557 г.) —, но тѣ били малки и краткотрайни поради усилвания турски гнетъ. По сѫщата причина и поради общото обедняване на бълг. население въ българскитѣ земи — нито въ подведомственитѣ на Охридската и Ипекската патриаршии, нито въ подведомственитѣ на Цариградската патриаршия — дълго време никой не се решавалъ да отвори печатница, макаръ че имало българи любители на това изкуство, които се грижели за развитието на книгопечатането въ Влашко (презъ първата половина на XVII в. монахъ Нектарий отъ Битолската епархия, иеромонахъ Мелетий Македонецъ, иеромонахъ Стефанъ отъ Охридъ). [5] Отъ друга страна обаче българскиятъ духъ не е билъ сломенъ и не е стоялъ бездеенъ.

 

 

1. Псалтиръ въ 1569 г., молитвеникъ или трѣбникъ въ 1570 г. въ 1572 г. (с. сб., №№ 682, 683, 685, 700).

 

2.

(п. сб., № 683, стр. 212).

 

3.

Срв. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 496 cл., Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония, II изд., стр. 105-106.

 

4. Въ Горажда (Херцеговина) въ 1529 и 1531 г., въ Руянския манастиръ (до Ужица) въ 1537 г., въ Грачаница (Стара Сърбия) въ 1539 г., въ Милешевския манастиръ (Херцеговина) въ 1544—1545 г., въ Бѣлградъ въ 1552 г., Мръкшина църква (Ужичко) въ 1562 г., въ Шкодра въ 1563 г. (Дриновъ, Съчинения, II, стр. 493; Кутинчевъ, и. съч., стр. 83; моя тр. История на Охридската архиепископия-патриаршия, стр. 334—336; Ћоровић, п. стр.)

 

5. Срв. п. м. тр., стр. 341.

 

 

5

 

Когато хомотътъ билъ най-тежъкъ, въ него се зародилъ новъ творчески стремежъ: дa се създаде книжнина на простонароденъ български езикъ. Тази свѣтла идея е пробивала широкъ пѫть за всестраненъ напредъкъ на българския народъ. Тя е освежавала стария религиозенъ (християнски) мирогледъ и му давала възможность да стане по-действенъ, да проникне дълбоко въ съзнанието на вѣрващия народъ. Тоя новъ спасителенъ духовенъ погледъ най-напредъ се явилъ въ оная българска земя, която въ старо време дала на вси славяни книга да четатъ. Дамаскинъ Студитъ въ Солунъ започналь да пише църковни проповѣди на простонароденъ гръцки езикъ и съ това открилъ и на българитѣ, че тайната на народния напредъкъ се заключава въ просвѣтa нa нaроденъ езикъ. Дамаскинитѣ, съдържащи предимно поучения на Дамаскина Студита, сѫ станали основа на новобългарската книжнина, която се издигна като пѫтеводенъ свѣтилникъ на цѣлокупния български народъ презъ време на неговата усилена борба за правда. [1]

 

Сега нуждата отъ книгопечатане се чувствувала още по-силно. Пръвъ католишкиятъ никополски епископъ Филипъ Станиславовъ къмъ половината на XVII в. [2] е напечаталъ за пасомитѣ си на новобългарски езикъ, силно смѣсенъ съ сръбски думи и форми, съ кирилица своята книга, наричана „Абагаръ" по съдържащото се въ него апокрифно писмо на едеския царь Абагаръ до И. Христа. [3] Неговиятъ примѣръ не е билъ последванъ отъ никой другъ български книжовникъ презъ XVII и XVIII в., ако и да се обогатявала родната книжнина съ рѫкописни съчинения на простонароденъ езикъ. Въ Австрия, между тамошнитѣ сърби, сѫ живѣели и книжовници българи по произходъ, които сѫ съзнавали своята народность,

 

 

1. Срв. Селищев, Полог и его българское население, София 1929, стр. 165; моя тр. Солунъ въ българската духовна култура, София 1937, стр 12.

 

2. Годината не е ясно означена: Лескинъ смѣталъ, че е погрѣшно написано вм. , обаче Тодоровъ-Баланъ приема годината (1641), както я означилъ Чертковъ, понеже книгата била напечатана въ днитѣ на султана Ибрахимъ (1640—1648) (Български книгописъ, въ СбМну, IX, стр. 7). 1651 г. е посочена y Б. Пеневъ, История на бълг. литература, III, стр. 311.

 

3. Срв. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 349; А. Теодоровъ, п. тр., стр. 7—9.

 

 

6

 

милѣели за своя родъ, но не сѫ пишели на български, a или на църковнославянски (Велко Поповичъ отъ Кратово), или на славяносръбски (Христофоръ Жефаровичъ отъ Дойранъ). Всрѣдъ тая тъмнина, която е гнетѣла нашето отечество, неочаквано блѣснали зари изъ предѣлитѣ на Охридската патриаршия. Съзнавайки се за българска църква, основана върху гранитното дѣло на св. Климента Охридски, тя искала да втълпи това съзнание на своето паство и чрезъ печатно слово. И ето, когато тя възмогнала финансово подъ рѫководството на патриарха Иоасафа (1718—1745), открита била сравнителио голѣма печaтницa въ богатия градъ Мосхополе, съ подръжката и на охридския манастиръ „Св. Наумъ". [1] Тая печатница, ако и гръцка, по идеи била българска. Тя си поставила за главна цель да запознае православния свѣтъ съ великото дѣло на св. Климента и неговитѣ другари. Тя напечатила на гръцки езикъ служби и жития на охридскитѣ светии, които били прославяни въ тѣзи съчинения като просвѣтители на българския народъ. Ако не е била унищожена Охридската патриаршия (1767 г.), тя, навѣрно, би потикнала мосхополската печатница да печати и славянски книги или пъкъ би се погрижила да отвори отдѣлна славянска печатница въ друго удобно мѣсто. Тая печатница ще да е насърдчила мосхополеца икономъ х. Даниилъ да състави и напечати многоцения за славянската филология четиреезиченъ речникъ (Εἰσαγωγικὴ διδασκαλία λεξικὸν τετράγλωσσον), въ който за пръвъ пѫть е напечатана, ако и съ гръцки букви, чиста простонародна българска речь (битолско наречие). [2] По тази причина съ достатъчно основание проф. Валерий Погорѣловъ започва съ тая книга своя Описъ на старитѣ печaтaни бългaрски книги (1802—1877).

 

 

1. Срв. п. м. тр., стр. 348—350.

 

2. Не се знае кога и кѫде е издадена тая книга. Предполага се че тя пръвъ пѫть излѣзла въ Мосхополе около 1764 г., a втори пѫть — въ 1802 г. може би, въ Венеция (Селищевъ, Очерки по македонской диалектологіи, Казань 1918 г., стр. 7 и 14). Споредъ Дриновъ (Съчинения, II, стр. 484) тая книга пръвъ пѫть била напечатана въ 1770 г.; споредъ Б. Пеневъ — въ 1762 г. (История на бълг. лит., III, 152). Йорданъ Ивановъ, мислейки, че имало печатница и въ манастира „Св. Наумъ" (срв. y меня, п. стр), смѣта за вѣроятно, че Данииловиятъ четиреезичникъ билъ напечатанъ тукъ въ 1802 г. (Бълг. старини изъ Македония, стр. 13).

 

 

7

 

Мосхополската печатница обаче не можела да отговори напълно на духовнитѣ нужди на българското население, което е копнѣело за слово и книга на разбираемъ езикъ. To е нѣмало и достатъчно богослужебни църковнославянски книги. Затова охридскиятъ патриархъ Дионисий молилъ съ писмо отъ 1756 г. руската императрица (Елисавета) да се изпратятъ богослужебни книги за подведомственитѣ му църкви. [1] Но, ако рускитѣ печатници вече успѣвали да снабдятъ повечето български храмове съ богослужебни книги, съчиненията на българскитѣ книжовници всс още се разпространявали по срѣдновѣковенъ начинъ — чрезъ преписване. Дори о. Паисий препорѫчва тоя способъ за разпространение на неговата Исторія Славѣноболгарская, [2] ако и да съзнавалъ, че печатното слово е по-трайно. [3]

 

Отъ тоя застой българската култура била спасена отъ бългaрскитѣ търговци изъ Македония, (Скопската область и Разлогъ) които живѣели въ австрийски градове (Виена, Будимъ) или се намирали въ оживени търговски сношения съ тѣхъ. [4] Тѣ виждали напредъка не само на католици и протестанти, но и на православнитѣ сърби въ Австрия, убеждавали ce, че просвѣтaтa чрезъ печaтнa книгa е двигатель нa тѣхното дyховно рaзвитие и били овладявани отъ копнежъ да видятъ просвѣтена и своята родина. За австрийскитѣ сърби още въ 1771 г. въ Виена била отворена славянска печатница, която въ 1796 г. била пренесена въ Бyдимъ, станалъ вече единъ отъ главнитѣ центрове на просвѣтителното движение срѣдъ австрийскитѣ сърби. [5] Тия български търговци изпращали славяносръбски печатни

 

 

1. Срв. y мене, п. тр., стр. 289.

 

2. „Преписуйте — съветва той читателитѣ си — историйцу сию и платите нека вамъ препишатъ кои умеютъ писати и имейте ю да се не погуби" (изд. на Мин. на нар. просв., стр. 3, гл. II).

 

3. Въ старо време българитѣ имали истории царски и кондики архиерейски и жития, „но не било въ оно време щамби славѣнски, a чловѣци отъ небрежение не преписували” и затова въ малко мѣста се намирали такива книги.

 

4. Срв. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, II изд., София 1917 г., стр. 84.

 

5. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 475.

 

6. Единъ екземпляръ е намѣренъ въ Самоковъ (Ивановъ, Българитѣ въ Македония, II изд., стр. 84 ; Бълг. старини изъ Македония, стр. 207—209, гдето има и клише).

 

 

8

 

книги въ роднитѣ си мѣста и освенъ това започнали дa печaтятъ книги (сръбски и български), които смѣтали полезни за своя народъ. Така, помоленъ отъ родолюбиви сърби, българскиятъ търговецъ (навѣрно, въ Виена) Марко Теодоровичъ, родомъ отъ Разлогъ, е далъ срѣдства за напечатването на църковнослaвянски бyквaръ презъ 1792 г. въ Виена. Тая учебна книга била разпространявана и въ България (главно югозападна). Българинъ ще да е билъ пещанскиятъ търговецъ Атанасий Пулевичъ, който далъ срѣдства на Атанасия Нешковичъ да издаде за българитѣ на простъ сръбски езикъ въ Будимъ презъ 1801 г. въ особена книжка бългaрския отдѣлъ отъ Рaичовaтa „Исторія разныхъ славенскихъ народовъ, най-паче Болгаръ, Хорватовъ и Сербовъ" (І изд. Виена, 1794 г.). [1] Българинъ билъ „почтенородниятъ господарь" и търговецъ Николай Черноевичъ, комуто Атанасъ Нешковичъ посветилъ второто издание на сѫщата си книга, а, може би, и „благопочтеннороднитѣ господари" Стефанъ Стеичъ, сегедински търговецъ, и Христофоръ Богданичъ Миятовичъ, сараевски търговецъ, на когото сѫщиятъ издатель посветилъ третото издание на сѫщата си книга въ 1811 г. Нѣма съмнение, че посвещението било изразъ на благодарность за материално съдействие. [2] Може би, и самиятъ издатель билъ отъ български произходъ, ако се сѫди по израза му, че е съставилъ история на славянобългарския народъ „за сынове отечества", сир. на своето отечество (България). [3] Каква тѫга за полезна печатна книга е измѫчвала интелигентнитѣ българи, за това ясно свидетелствува фактътъ, че българската история на Нешковичъ е претърпѣла три издания въ течение на десеть години (1801-1811). Очевидно, тя била купувана не само отъ българитѣ въ Австрия и Маджарско, но и въ Влашко, a тя прониквала и въ България. [4] Четена отъ много души, тя е усилвала още

 

 

1. Книжката е озаглавена „Исторіа славено-болгарскогъ народа изъ г. Раича Історіе и нѣкихъ исторіческихъ книгъ составлена и простым ѧзыкомъ списана за сынове отечества Аѳанасіемъ Несковичемъ".

 

2. Въ своя предговоръ Нешковичъ казва, че се заселъ да напише „Исторію Болгаріе" по „предложеніе нѣкихъ Болгарскихъ Господарωвъ и „за желанію ніовомъ довлесотворити".

 

3. За всичко това вж. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 474—176.

 

4. Срв. Дриновъ, п. съч., стр. 477.

 

9

 

повече нуждата отъ книгопечатане. И ние виждаме, че въ началото на XIX в. започва да се увеличава броятъ на българскитѣ печатни книги въ чужбина (Букурещъ, Брашовъ и най-вече въ Будимъ). Началото имъ било поставено въ 1806 г. съ Кириакодромионa (недѣлникъ) на Софрония Врaтчaнски и „Молитвенный крінъ” въ Будимъ. Въ 1814 г. трима български търговци отъ северна Македония (хаджи Пецо отъ Щипъ, хаджи Станко отъ Кратово и Димитъръ Филиповичъ отъ Криворѣчна Паланка) сѫ дали срѣдства, за да се напечати въ Будимъ религиозно-поучителното съчинениена хаджи Якима даскала „Пóвѣсть рáди стрáшнагω и̑ вторáгω пришéствіѧ Хрістова", написано „пóлзованіѧ рáди простѣйшыхъ ч҃лвѣ́кωвъ и̑ некнѝжнихъ". [1] Това е първaтa печaтнa книга, написана нa нaроденъ български говоръ или, както се изразява авторътъ „на простѣйшій зыкъ болгáрскій". Xaджи Якимъ Кърчовски съ ираво е смѣтанъ за пръвъ по време новобългарски книжовникъ, който печатилъ съчиненията си на говоримъ езикъ. Сладостьта отъ неговия звученъ езикъ сѫ почувствували всички, които я прочели, и y мнозина се явило съревнувание да сътрудничатъ за издаване други новобългарски душеполезни произведения. Ето скоро все въ Северна Македония (Скопската область) се явява другъ новобългарски писатель иером. Кирилъ Пейчиновичъ, игуменъ на скопския Марковъ манастиръ, чието съчииение „Ѡглéдáло", написано

, било напечатано въ 1816 г. въ Будимъ съ срѣдства на попъ Костa Стошичъ отъ Призренъ. Любознателностьта и пожертвувателностьта на българското общество е насърдчило стария даскалъ хаджи Якимъ Кърчовски да напише нови трyдове все на говоримъ български езикъ и да ги напечати въ Будимъ [2] съ щедри помощи, дадени отъ търговци и други българи изъ разни български градове, най-вече изъ Северна Македония. Дори единъ гръцки митрополитъ — Авксентий Кюстендилски сѫщо, наредъ съ други спомощници, е подпомогналъ да се издаде една х. Якимова

 

 

1. Две книги въ 1817 г. и една книга въ 1819 г.

 

2. Срв. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 85; Бълг. старини изъ Македония, стр. 141; Селищевъ, Очерки по македонской діалектологіи, стр.283.

 

 

10

 

книга (Чудеса на св. Богородица), очевидно, отъ съчувствие къмъ наченатото българско просвѣтително движение. Търговецътъ Нешо Марковичъ отъ Кратово особено се отличилъ като книголюбецъ и меценатъ: той помагалъ материално не само на писатели изъ своя край, като х. Якимъ Кърчовски (за издаване съчинението „Различни поучителни наставления), но и на писатели отъ други бълг. области, като панагюрецътъ Цвѣтко хаджи Георговъ (за напечатване на неговия въ 1818 г. въ гр. Будимъ). [1]

 

 

II.

 

Не е известно, какъ се отразило гръцкото възстание отъ 1821 год. върху Северна Македония, но дълги години (следъ последната х. Якимова книга въ 1819 г.) не излизали печатни новобългарски трудове на тамошни писители. Огнището на умственото движение като че ли се премѣстило въ Търновска България. Не може да се установи, дали е имало нѣкакво влияние новоотвореното въ 1822 год. отъ търновския митрополитъ Илaрионъ Критянинъ гръцко училище въ Търново и изобщо просвѣтната дейность на тоя „екзархъ на България", известенъ съ своя стремежъ да се развие книжнина на новогръцки езикъ. Въ сѫщность пламъкътъ на ученолюбието е обхваналъ българската емиграция въ Влашко (Букурещъ, Браила и др. крайдунавски градове) и Южна Русия (Бесарабия и Одеса). Заможна и съ развито политическо съзнание, тя се стремила да бѫде ревностна разпространителка на западноевропейска просвѣта въ своето отечество. Изъ нея излизатъ писатели-свѣтски лица (Петъръ Беронъ, П. Сапуновъ, Василъ Неновичъ, Ан. Кипиловски, В. Априловъ), които съставятъ главно учебни пособия, тъй необходими за новобългарскитѣ училища, и ги печататъ често съ срѣдства на български емигранти [2] (букварьтъ на П. Беронъ въ 1824 г., българската граматика на Неофита Рилски) въ Будимъ, Букурещъ, Брашовъ, Бѣлградъ, Крагуевацъ. Въ единъ периодъ отъ 11 години (1824—1835) били напечатани повече отъ 15 книги. Учебниятъ характеръ на

 

 

1. Срв. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 207—210, №№ 99 —102; Бълг. старини изъ Македония, стр. 124, 144, 156.

 

2. Срв. Б. Пеневъ, Ист. на бълг. литер., III, 390—393.

 

 

11

 

повечето отъ тѣзи книги показва, че тогавашнитѣ новобългарски писатели, родомъ отъ Търновска България или действували въ тая область като български учители, сѫ били силно увѣрени въ силата на просвѣтата и частно въ възродителната мощь на българското училище. Отварянето на взаимоучителни училища въ Гaброво (1835) и въ други бълг. градове още повече увеличило нуждата отъ учебна книжнина, която не е било възможно да се разшири безъ мѣстно книгопечaтaне. Съ голѣми разходи и трудности било свързано печатането на български книги въ чужбина (губѣло се много време, печатането напр. на Софрониевия Кириакодромионъ продължило седемь месеци; сетне не винаги авторътъ могълъ да отиде въ мѣстопечатането, за да прегледа коректуритѣ, a трѣбвало да праща свое довѣрено лице, както напр. Неофитъ Рилски натоварилъ Христодула Костовичъ). Правѣла е прѣчки и турската власть за пренасяне и разпространение на иноземни издания. [1] Отъ своя страна развоятъ на учебното дѣло подигалъ народното съзнание и увеличавалъ ученолюбивитѣ и книголюбивитѣ люде, които се нуждаели отъ поучителни книги. Сега повече, отколкото преди 30 години, се вѣрвало въ силата на образованието, основано на научно знание. Невежеството е изворъ на зло, a просвѣтата — негово противоядие. Тая вѣра е подбуждала заможни българи да изпращатъ свои синове да се учатъ въ висши гръцки училища (Кидония, Смирна, Андросъ), при прочути учители (Каири, Константинъ Иконому, Вениаминъ Лесвиецъ). [2] За да се разсѣело общото невежество, трѣбвало да се развие широкa просвѣтa не само чрезъ училища, както правѣли предишнитѣ новобългарски писатели, но и чрезъ книжнина за възрастнитѣ, толкозъ повече

 

 

1. Вж. писмо на Неофита Бозвели въ Известия на Ист. д-во, София, кн. I, стр. 21 и на Христодула Костовичъ въ Мсбнум., III, стр. 400; срв. Пеневъ, п. съч., стр. 247 и 959. Че турцитѣ били подозрителни къмъ книги отъ Русия, ясно говори Райно Поповичъ въ писмото си отъ 18. XI. 1838 г. до Неофита Рилски (Период. сп., кн. 36, стр. 929, стат. на Ferison, Писма по народното пробуждание).

 

2. Въ своята „Болгарска граматика" (1835 г.) Неофитъ Рилски говори за нуждата отъ научно знание, за да се събудятъ българитѣ: . Срв. Пеневъ, п. съч., стр. 78, 91—92, 97—105.

 

 

12

 

че любознателни имало не само между умственитѣ работници (свещеници и учители), a и между занаятчиитѣ и тьрговцитѣ. [1] По тая причина идеята за отваряне на българска печатница въ България се заражда може би едновременно съ отварянето на габровското училище. Тя силно е занимавала Априлова и Палаузова. Скоро следъ основаването на габровското училище тѣ сѫ искали да уредятъ въ Габрово и печатница съ български и гръцки букви [2] очевидно, съ цель да печати не само български учебници, но и съчинения на български книжовници съ гръцки текстъ (напр. речникъ, какъвто билъ приготвилъ Неофитъ Рилски). Въ 1837 г. одескитѣ българи се обърнали съ молба до твърде влиятелния предъ В. Порта котленски българинъ князъ Стефанъ Богориди да имъ издействува позволение отъ турското правителство за отваряне българска печатница, [3] обаче Стефанъ Богориди и не имъ отговорилъ вѣроятно, понеже се страхувалъ да не бѫде подозрѣнь въ връзки съ русофили, каквито сѫ били одескитѣ българи. [4] Априловъ и

 

 

1. Срв. Пеневъ, п. съч. стр. 242.

 

2. Вж. тукъ, следв. заб.

 

3. Въ писмото си отъ 10. XII. 1837 г. до Юрий Венелинъ В. Априловъ писалъ:

 

„Мы стараемся устроить въ Габровѣ маленькую типографію съ болгарскими и греческими литерами, чтобы избѣгнуть отправки самихъ сочинителей и переводчиковъ въ Будимъ (столицу Венгріи), гдѣ самое выгодное печатаніе (по 13 рубл. асс. листъ съ бумагою), но куда должно послать сочинителя для корректуры, который тѣмъ издерживается, и если гдѣ занятъ лекціями (какъ н. прим. Поповичъ), то оставляетъ своихъ учениковъ на нѣсколько мѣсяцовъ. Объ исполненіи сего плана мы просили уже княза Самоскаго Богориди, чтобы исходатайствовалъ намъ позволенеіе. Вамъ извѣстно, что Оттоманская Порта всѣ дѣла подданныхъ христіанъ ведетъ чрезъ него, такъ что онъ есть первое лице христіанское. Онъ Болгаринъ изъ Казана (Котла), любитъ своихъ и, можетъ быть, за то только и любимъ и Портою"

 

(у Юр. Венелинъ, О зародишѣ новой болгарской литературѣ, стр. 40—41; срв. Период сп., кн. 32—33, стр. 339, Димитриевъ, Писма по народното пробуждане).

 

4. Априловъ неопредѣлено казва, че „обстоятелства затруднили учрежденіе типографіи" (Денница ново-болгарскаго образованія, стр. 24). Обаче Райно Поповичъ схващалъ, че Априловъ и Палаузовъ не ще успѣятъ, понеже не сѫ постѫпили по законния редъ, именно трѣбвало да действуватъ не чрезъ Ст. Богориди, a чрезъ търновския митрополитъ:

 

„Зa  тіпографіята ако бѣха писали на тірнову харчта тій да теглятъ, a торнову (не торкову, както чете издательтъ Димитриевъ!!) да говори чи онъ ѽ сега я прави за да откасне Болгарія ѽ Россія то бы ся совершило до нынѣ; по понеже пишатъ сáми, невѣрвамъ това никогда да бàде да сме възможни за това, сир.: да стоимъ на срѣща харчьтà па да пишемо на Стеванакя за това да видимъ Стефанъ каку си полага душата за това, a тѣмъ не ѽвѣщава."

 

(писмо на Р. Поповичъ отъ 18. XI. 1838 г. до Неофита Рилски, Пер. сп., кн. 36, стр. 931, Ferison, Писма по народното пробуждане).

 

Р. Поповичъ чулъ да казва х. Петъръ Котлянинъ, който се е разговарялъ съ Ст. Богориди:

 

„По добрѣ е былò да не са былѝ дѣйствовàли товà чрѣзъ Неóфита, ȁми и̏ли сами да са писали, ѝлѝ чрезъ Іоакима да сѫ содѣйствовàли за това"

 

(писмо на Р. Поповичъ отъ 15. VII. 1840 г. до Неофита Рилски, п. си., стр. 935).

 

Съмнително е, дали х. Петъръ Котлянинъ вѣрно е разбралъ мислитѣ на Ст. Богориди. Излиза, че Богориди сѣкашъ не одобрявалъ посрѣдничеството на Неофита (Бозвели), a трѣбвало да действуватъ или направо (до него?), или чрезъ Иоaкимa (навѣрно, споменавания по-доле отъ Р. Поповичъ, въ сѫщото писмо, п. стр.: „отъ крушумоліятелите èдиныо новопришьдшыо на и̏ме ȁнтоній, който ȅ на àѳанáсія òртáкъ á на Іоакима бобалакъ"). И Неофитъ Рилски, както Р. Пòповичъ, не е одобрявалъ постѫпката на Априлова и Палаузова. Споредъ него, „Твърдѣ разумно е сотворилъ В. . . че не имъ отговорилъ нищо за типографіята" (негово писмо отъ 9.XII. 1838 г. до Р. Поповичъ, Пср. сп. кн. 25—26, стр. 62). Споредъ Димитриевъ, Неофитъ Рилски не е смѣталъ за разумно и целесъобразно външни хора (одески българи) да влизатъ въ сношения съ единъ високъ турски сановникъ въ Цариградъ. Ferison пъкъ мисли, че Богориди не се отзовалъ на молбата на одесянитѣ, защото тѣ се обърнали сами къмъ него (б.м. Нали подирили и посрѣдничеството на Неофита Бозвели?), a той, „види ce, или не ги е познавалъ", или „е ималь нѣкое прѣдубеждение за тѣхъ, или най-послѣ не е съчувствувалъ русофилското (така извѣстно тогазь) по онова врѣме вѣяние" (Пер. сп., кн. 36, стр. 926).

 

 

13

 

Палаузовъ сѫ писали и на Неофита Бозвели за сѫщата цель, но Ст. Богориди, къмъ когото Неофитъ Бозвели, изглежда, се обърналъ за ходатайство, решително отказалъ да действува, като забранилъ да му напомнятъ за молбата на одесянитѣ. [1] Априловъ обаче не се отказвалъ отъ мечтата си, и въ 1839 г. се надѣвалъ, че ще я осѫществи. [2]

 

 

1. Нѣколцина котленци сѫ били въ Цариградъ презъ времето, когато Неофитъ Византиецъ билъ поставепъ за търновски митрополитъ, a Неофитъ Бозвели — за неговъ протосингелъ. Тѣ разговаряли съ Неофита Бозвели и Ст. Богориди по молбата на одесянитѣ за печатница. Тѣ сѫ разказвали на Р. Поповичъ, че на Неофита „были писали Одéссянитѣ да исходатáиствува тѵпoгpaфia въ Габрово. Но Богоридь отвѣщалъ наздрáво, чи ѽнюдъ това не мóже да буде: и казалъ, чи и нему самому писали ѽ Одéсса, по понéже немóже да бýде, за товà нитѝ щéлъ да и̏мъ отвѣщàе: ѝ рекль іощь ȅдпашъ да му не помянатъ за това" (Пср. сп., кн. 36, стр. 934-935).

 

2. Р. Поповичъ наумилъ на Неофита Рилски, че заедно съ обявлението за напечатването на неговия гръцко-бълг. речникъ трѣбва да се напечатятъ и 1—2 листа отъ речника, но Неофитъ Рилски съ писмо отъ 20. VI. 1839 г. му отговорилъ, че това не е нуждно, защото не се знае, где ще се печати: „Ето че се шепти (фиѳирисува) самъ-тамъ, защото въ Габрово ще се совериш замышленіето за типографіята, каквото сега последно що сѫ писали Одесските до Габровцытѣ" (Пер. сп., кн. 34, стр. 503). Срв. В. И. Златарски, Даскалъ Николай Карастояновичъ и неговата печатница, Пер. сп., кн. 66, стр. 645.

 

 

14

 

За българска печатница мечтаелъ и Неофитъ Рилски може би още, когато билъ учитель въ Габровското училище (1835 до пролѣтьта на 1837 г.). Както се увѣряваме отъ писмата му до неговия приятель Райно Поповичъ, учитель въ Карлово, той и когато билъ учитель въ Копривщица (1837 до есеньта на 1839 г.) горѣлъ отъ желание да уреди българска печатница въ България. Неофитъ Рилски не жалѣлъ пари, увѣренъ билъ, че за една срѣдна българска печатница ще стигнатъ 20,000 гр. и ще се намѣрятъ спомощници тъй, както и Мустакови отъ Габрово кроели (презъ 1838 г.) да отворятъ бълг. печатница въ Букурещъ. [1] Обаче, споредъ него, много по-мѫчно било да се издействува позволение за печатница. [2] И когато Райно Поповичъ му писалъ, че можелъ да изходатайствува позволение чрезъ Ст. Богориди, Неофитъ Рилски приложилъ всичкото си красноречие, за да го убеди да съзнае голѣмата народна полза отъ това предприятие и да се запрегнатъ двамата да го устроятъ, [3] преди

 

 

1. Вж. негово писмо отъ 30. XI. 1838 г. до Р. Поповичъ за намѣрението на Мустакови (Пер. сп., кн. 32-33, стр. 348); негово писмо отъ 30 XII. 1838 г. до сѫщия: „мнитъ ми се съ 20,000 може да се направи умѣренна" (с. сп., стр. 350).

 

2. „Азъ до сега — пише той въ писмо отъ 30. XI. 1838 г. до Р. Поповичъ —, ако самъ помыслилъ нѣкогашь за тѵпографіа въ нашыте страны, сичките ми надѣжды уничтожавала е невозможностьта за испрошеніе дозволеніе, и друго нищо не ми се е показало препятственно за да може да я буде" (п. сп., стр. 348).

 

3. „Понеже говорите — писалъ той на Р. Поповичъ въ писмо отъ 30. XI. 1838 г. —, ако примѣчаемъ нѣщо любопитно, да го неумолчимъ, азъ быхъ ви предложилъ (ако и невозможно, обаче да се помѫчиме) да се запрегнеме за една умѣренна тѵпографіа тука въ нашата страна, понеже говорите, че имате способъ чрезъ С. В. (= Стефанъ Богориди) за дозволението и защо той си полага душата за това: менѣ ми се чини това помучно да е, нежели харчьта; можеме, мнитъ ми ce, да намеримъ и нѣколко cѵндpoмитасъ (= спомощници) на това; и ако не ви ся види противно и невозможно, кажете ми, и до колко най-малко, требува на καταβάλωμεν ( = да внесемъ) ніе первый путь; мене ме лѫже паметь като да е возможно; ако е возможно вамъ да испросите изинъ, тогава щеме говори и за лексиконатъ какъ ще го издаваме и можемъ да го направимъ другарски; пó-лесно е за сичко, мнитъ ми ce. Χεὶρ χεῖρα νίπτει. — Ἀγαθοὶ οἱ δύω ὑπὲρ τὸν ἕνα. — Εἴς οὐδεὶς. Тако ми се мнитъ; кажете и ви что се и вамъ мнитъ” (п. сп., стр. 346).

 

 

15

 

да успѣятъ Мустакови. [1] Увѣрявалъ го, че тѣ иматъ подобри срѣдства за сполука, отколкото Робинзонъ, който три години е сѣкълъ едно дърво съ каменна сѣкира, за да направи лодка. [2] Когато узналъ за опита на Никола Карастояновъ да отвори печатница въ Самоковъ, Неофитъ Рилски се мѫчелъ да привлѣче и него като сътрудиикъ въ проектираната печатница. [3] По нѣкога Неофитъ Рилски се поддавалъ на съмнението на Райна Поповичъ, че предприятието ще бѫде сполучливо. Той се показвалъ нерешителенъ да пристѫпи самъ къмъ действие, [4] но все продължавалъ да блѣнува, за да забие, както сполучливо казва единъ неговъ тълкуватель, всрѣдъ самата България „знамето на съвременния напредъкъ" (к. м.). [5] Голѣма била неговата

 

 

1. Неофитъ Рилски не вѣрва да осѫществятъ тѣ своя планъ, „обаче и да е вѣроятно — пише той на Р. Поповичъ —, не е ли пò добрè да бѫде тука? докле не се предварили они, добре е да предвариме ніе, та що ще да пращаме ніе тамо, нека пращатъ они тука, ако са истинны родолюбци" (п. сп., стр. 348).

 

2. „За това говоримъ, ако е кабилъ, да се запрегнеме и за тѵпографіата, та тогава белки не щеме да мыслиме, като киръ Робинсона, кога и какво ще ископае едно древо съ каменна сѣкира, да направи варка; но не копá ли сиромахътъ три години? a ніе имаме пò добри ἐργαλεῖα; не можеме ли заверши? (негово писмо отъ 30. XI. 1838 г. до Р. Поповичъ, п. сп., стр. 347). Неофитъ Рилски иска да отстрани съмнението на Р. Поповичъ: „но ще да речете : що ще да работиме въ нея? нáй послѣ, ако остане праздна, псалтире и часослове; но мнитъ ми се защо ще да се намери работа" (п. сп., стр. 348).

 

3. Срв. тукъ, стр. 18 сл.

 

4. Въ писмото си отъ 9. XII. 1838 г. той внушава на Р. Поповича „и отъ наша страна да се енергиса" предъ Ст. Богориди, но добавя: „мала полза ще видиме, но страхъ ма е отъ щета, вмѣсто ползы. На сегашното времо не сме еще достойны за това добро, и когато се удостоиме за да го стоиме, белки ще и бы” (Пер. сп., кн. 25-25, стр. 62). Той смѣта за основателно предупреждението на Р. Поповичъ, да обмислятъ по-рано добре, за да не се разкайватъ после „безъ полза", но мисли, че тѣ не ще направятъ нѣщо „немыслено като Карастояна, та да мыслимъ послѣ като него; но, ако бѫде здраво, Боже помози, ако ли е на песòкъ основаніе, то хичъ и не трѣба да мислиме и да се захващаме" (негово писмо отъ 11. I. 1839 г. до сѫщия, цитатъ въ Пер. сп., кн. 32-33, стр. 340).

 

5. Димитриевь, Писма отъ народното пробужданье, (Пер. сп., кн. 32-33 стр. 338).

 

 

16

 

изненада, когато въ 1838 г. се научилъ, че това, за което самъ копнѣелъ, било постигнато не въ нѣкой затънтенъ български градъ, a въ втория градъ на Европейска Турция — Солyнъ въ едно време, когато турското правителство не е издавало лесно позволение за отваряне на нови печатници. [1] Той нѣмалъ ясни сведения за новооснованата българска печатница въ Солунъ, та питалъ за нея Р. Поповича, който обаче е знаелъ, че въ Солунъ сѫществува една еврейска печатница, но не и българска. [2] Ала Неофитъ Рилски, живо интересувайки се отъ солунския починъ, успѣлъ да узнае, че най-голѣмата прѣчка била преодолѣна по застѫпничеството на солунския митрополитъ. Тоя фактъ го насочилъ да търси и той съдействието на нѣкой митрополитъ въ България (пловдивския или търновския), но приятельтъ му Райно Поповичъ, безъ когото не се решавалъ да действува, все повече го отклонявалъ отъ тая мисъль.

 

Почти въ сѫщото време, когато въ Одеса и Копривщица блѣнували за българска печатница, единъ самоковски книговезецъ, книжарь и книгоиздатель — Никола Карастояновъ (около 1778 — септ. 1874 г.) е направилъ опитъ да отвори българска печатница въ родния си градъ. Той пѫтувалъ въ Сърбия, за да печати църковнослав. книги (учебници за келийнитѣ училища и популярни). [3] Неизвестно точно въ коя година [4] (може би преди 1835 г., както допускатъ В. Н. Златарски

 

 

1. Срв. по-горе, стр. 14, заб. 2; Димитриевъ, п. сп., стр. 341.

 

2. Изяснете ми, молимъ, — писалъ Неофитъ Рилски на Райна Поповичъ въ писмо отъ 9. XI. 1838 г. — каква е сега тая новосоставена (типогравия) въ Солунъ и за кой конецъ? Ви трѣбува да сте се научили пò-добрѣ отъ духовника Серапиона" (Пер. сп., кн. 25-26, стр. 57). Райно Поповичь му отговорилъ cъ писмо отъ 18. XI. с. г.: „Пытахъ кіръ Сірапіона (който тя братски поздравлява) но негово преподобїе нема никакво извѣстїе за въ Солунъ тїпографіята. Азъ зная, чи въ Солунъ има еврейска тїпограграфія ѽ ветхо, a за болгарска незнамъ" (Пер. сп., кн. 36, стр. 931).

 

3. Въ 1833 г. въ Бѣлградъ часословъ, въ 1834 г. въ Крагуевацъ букварь и житие на св. Харалампий.

 

4. Нѣма документни сведения за началната дейность на Никола Карастояновъ. Проф. В. Н. Златарски я описва по устнитѣ разкази на по-младитѣ синове на Ник. Карастояновъ (отъ втората му жена) и на неговитѣ внуци — софийскитѣ фотографи Иванъ и Димитъръ Карастоянови, синове на Анастасъ Карастояновичъ — най-голѣмия синъ на Ник. Карастояновъ. Сѫщо той почерпилъ вести отъ разказа на самоковеца дѣдо Д. Антикаровъ (вж. Пер. сп., кн. 66, стр. 625-626, ст. „Даскалъ Никола Карастояновичъ и неговата печатница"). Синоветѣ и внуцитѣ на Ник. Карастояновъ сѫ увѣрявали, че рѫчната исчатница билад онесена и настанена въ Самоковъ прсзъ 1828 г. (п. сп., стр. 626). Тая дата приема Ст. Кутинчевъ (Печатарството въ България, София 1920, стр. 19). Златарски приема, че „печатницата е била въ Самоковъ и работила вече преди 1835 г. (п. сп., стр. 626). Въ съгласие съ него и Б. Пеневъ не знае точно, кога била донесена печатницата, но „фактъ е, че презъ 1835 г. тя е почнала да работи тайно, разбира се” (Ист. на бълг. литература, III, стр. 255.)

 

 

17

 

и Б. Пеневъ), тамъ, (по устни разкази на Карастоянови потомци) той купилъ на ветхо малка рѫчна печатница безъ букви и въ Самоковъ печатилъ икони-щампи по дървени калъпи, които ще да е доставилъ отъ Св. Гора. [1] Нѣкои наши учени допускатъ, че Карастояновъ сега (къмъ 1835 г.) е печатилъ съ дървени бyкви и книги, поради което смѣтатъ, че първата българска печатница била отворена въ Самоковъ, a не въ Солунъ. Обаче основанията на това предположение не сѫ безспорни. [2] Сетне не е известна нито

 

 

1. Срв. Златарски, п. стр.; Кутинчевъ п. стр. Зографскиятъ манастиръ е печатилъ икони-щампи (св. Богородица, св. Георгий отъ 1834 г.) сѫщо и Троянскиятъ манастиръ — щампи върху медь следъ 1818 г. (вж. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 262—263).

 

2. Златарски привежда следнитѣ основания: пловдивскиятъ митрополитъ Натанаилъ, запитанъ отъ Иванъ Карастояновъ за печатницата на своя дѣдо му отговорилъ въ писмо отъ 18. XI. 1904 г., че, когато се училъ въ Самоковъ (отъ 22. IV. 1835 г.), Карастоянови („вашитѣ дѣди и бащи”) продавали „книжки исторически и нравствени съ церковни букви, съ означение мѣсто на печатането ту въ Виена, ту въ Венеция, но съдържнпието имъ печатано скрито въ нижния етажъ на дома имъ съ букви направени отъ дърво. Така се казуваше между насъ дѣцата — завършва митр. Натанаиль —, но съ очи не сме видѣли печатницата имъ" (Златарски, п. стр.). Както виждаме самъ Натанаиль не с билъ увѣренъ въ достовѣрностьта на това, което слушаль да приказватъ децата — негови другари подъ влияние на мълвата за донесената отъ Ник. Карастояновъ рѫчна печатница. Сетне можемъ да се съмняваме, че митр. Натанаилъ точио възпроизвежда детскитѣ си впечатления. Карастояновъ тогава едва ли е продавалъ исторически книги, печатани въ Виена и Венеция, които отдавна престанали да бѫдатъ производители на кирилски книги. Той бърка сѫщо родното мѣсто на архим. х. Теодосия и не помни името („Послѣ печатница се откри въ 1837 година по български въ Солунъ отъ единъ български калугеръ, родомъ отъ Дебърь" — Златарски, п. сп., стр. 626-627).

 

Що се отнася до паспортното разрешение на сръбския князъ Милошъ Обреновичъ да продава Ник. Карастояновъ въ Сърбия „иконе и књиги", то едва ли можеда се мисли, че той е продавалъ не само своитѣ издания отъ 1833 и 1834 г., (срв. по-горе) и чужди (сръбски) издания, но и печатани въ Самоковъ съ дървени букви, както допусна Златарски. Въ Сърбия, гдето печатътъ билъ сравнително по-усъвършенствуванъ, той едва ли можелъ да намѣри пазаръ за книги, печатани съ дървени букви и при това написани на славянобългарски за четци българи. При все това най-после и Злaтaрски е склоненъ да признае, че въ Самоковъ Карастояновъ едва ли е могълъ да издава книги, като казва, че „Опитътъ да се работи съ дървени букви, както се види, се е оказалъ крайно труденъ и неудовлетворителенъ" (п. сп., стр. 622). И Кyтинчевъ не е увѣренъ, та твърди, че Карастояновъ, когато печатилъ щампи, „правилъ опити да изработи дървени букви, за да печати книги, но изглежда, че опитътъ му е билъ несполучливъ или доста труденъ" (п. съч., стр. 19). И, споредъ Б. Пеневъ, твърдението, че къмъ 1835 г. Карастояновъ работилъ съ дървени букви, е предположение и не е известно, дали Карастояновъ е продавалъ въ Сърбия и самоковски книги (п. съч., стр. 256).

 

 

18

 

една книга, печатана въ Самоковъ не само въ 1835 г., но и следъ тая година чакъ до 1846 г., когато Никола Карастояновъ е преиздалъ една книга на солунската бълг. печатница. [1] Но дори и да приемемъ, че Карастояновъ се мѫчилъ да печати книги съ дървени букви, такъвъ наивенъ опитъ не може да се смѣта за начало на сѫщинско книгопечатане.

 

Наистина, Н. Карастояновъ се стремилъ да уреди истинска печатница. Съ тая цель въ 1835 г. той купилъ въ Буда-Пеща (отъ университетската печатница) 150 оки металически църковно-славянски букви и ги пренесълъ тайно въ Самоковъ. Но, изглежда, той не е инсталиралъ печaтница, изобщо не се решавалъ да печати тайно и още по-малко да иска позволение отъ властьта, понеже сръбскиятъ князъ Милошъ Обреновичъ го обвинилъ, че купилъ буквитѣ тайно („крадомъ") отъ директора на сръбската княжеска печатница въ Бѣлградъ по име Берманъ, по народность нѣмецъ, който въ това време избѣгалъ отъ Сърбия, като задигналъ 30,000 гр. г. Сръбскиятъ агентъ въ Букурещъ Mихaилъ Германъ помолилъ Неофита Рилски (съ писмо отъ 15. V. 1836 г.) да разузнае нѣщо повече за връзкитѣ на Карастоянова съ Бермана. Неофитъ Рилски повѣрвалъ на Карастояновитѣ обяснения и го оправдалъ предъ сръбското правителство, като го посъветвалъ „да не дерзне безъ изинъ да щампа нѣщо, защо може да пострада нѣкое зло." [2] Както се вижда отъ отговора на Ник. Карастояновъ отъ 3. IX. 1836 г. до Неофита Рилски,

 

 

1. Описание на 20 атонски манастири (вж. по-доле).

 

2. Пep. сп., кн. 32—33, стр. 349, писмо на Неофита Рилски до Р. Поповичъ отъ 20. XII. 1838 г.; Мсбн., VIII, стр. 428. Срв. Златарски, п. сп., стр. 628; Пеневъ, п. съч., стр. 256.

 

 

19

 

Никола Карастояновъ въ тоя моментъ билъ толкова отчаянъ, че мислѣлъ да продаде буквитѣ въ Бѣлградъ. [1] Той не е уредилъ печатница не само въ 1837 г., но и въ края на 1838 г. Въ писмото си отъ 20 декемврий 1838 г. Неофитъ Рилски съобщава на Райна Поповичъ, че Карастояновитѣ букви до тоя моментъ стояли неупотрѣбени, [2] което узналъ отъ писмото

 

 

1. Той съобщиль това на Неофита Рилски въ първото си писмо отъ 1836 г., въ отговоръ на Неофитовия разпитъ за будимскитѣ букви (Пер. сп., кн. 32—33, стр. 350, писмо на Неофита Рилски отъ 20. XII. 1838 г. до Р. Поповичъ: „Мыслимъ да ги носимъ въ Бѣлградъ — пишелъ той — да ги продамъ да зема парыте поне на матеріата или да ми нащампатъ нѣщо за нихъ." И Златарски казва, че „надали може да се прѣдполага, че той ( = Карастояновъ) е почналъ да работи съ новитѣ букви още въ 1836 г., па навѣрно и печатницата не ще да е била още стъкмена за работа съ тѣхъ" (п. сп., стр. 636).

 

2. Не е известна самоковска печатна книга отъ тая година, изобщо нѣма никакви известия за дейностьта на Карастоянова въ това време. (срв. Златарски, п. стр.). На писмото на Неофита Рилски отъ 29 дек. 1836 год. Карастояновъ не е отговориль близу две години, ако и да го насърдчавалъ Неофитъ Рилски и да му предлагалъ да почнатъ заедно книгопечатането, като му обещавалъ да го подпомогне съ пари, понеже Карастояновъ въ първото си писмо се оплаквалъ, че нѣмалъ достатьчно срѣдства за такова предприятие (вж. Неоф. писмо до Карастояновъ, Пер. сп., кн. 66, стр. 634; Неоф. писмо до P. Поповичъ, Пер. сп., кн. 32—33, стр. 349). Неофитъ Рилски мислѣлъ, че Карастояновъ не му отговарялъ поради нѣкакво подозрение (Пер. сп., кн. 32—33, стр. 349—350, негово писмо отъ 20. XII. 1838 г.: „а той, по каквы причины незнамъ защо, ми неотговори толко време (заключавамъ защо е подозрѣвалъ нѣщо)." Обаче второто писмо на Карастояновъ отъ 20. X. 1838 г. до Неофита Рилски не дава основание да се допуска недовѣрие на първия къмъ втория. To е изпълнено съ висока почить къмъ Неофита: Карастояновъ се обръща къмъ него като къмъ „преподóбнѣйшему и мудрословéснѣйшему оучителю" и „ѕѣло почитáемому”; подписва се „Вашего преподобномудрословéсія всеблагопокорный" (Пер. сп., кн. 68, стр. 459 и 450). Освснъ това той открива Неофиту своя осуетенъ планъ за отваряне печатница. Най-вѣроятно е, че той забавилъ отговора си, понеже не мислѣлъ или дълго време не се решавалъ да започне книгопечатане въ Самоковъ, следъ като билъ наклеветенъ, и тъй като нѣмaлъ позволение, безъ което, по внушение на Неофита, не бивало да се заема съ печатарство (срв. Златарски, п. сп., стр. 635).

 

3. „Тая е исторіята Карастоянова — казва Неофитъ Рилски въ това писмо —, и словата стоятъ така праздны и недѣйствителны въ Самоковъ, освѣнъ ако не ги е занесалъ со себе си сега да ги върне, защо въ первото писмо ми говореше така: (цитува думитѣ на Карастоянова, посочени тукъ въ заб. 1). „А въ сегашното писмо (отъ 20. X. 1838 г., срв. тукъ, заб. 4) видите, че не ми обявлява нищо за нихъ, само това говори: „така самъ ce шаширдисаль като псе на мостъ." (Пер. сп., кн. 32—33, стр. 350). И понеже тия букви още не сѫ били турени въ действие, Неофитъ Рилски пише на Р. Поповичъ да ги взематъ тѣ, вмѣсто да купуватъ нови, които щѣли да струватъ по-скѫпо: „Того ради азъ мыслимъ, ако бы могли да испросиме дозволеніе, тія слова да влѣзатъ въ работа, и Николай Карастояновичь да може да произведе въ дѣло тѵпографическите принадлежности. To ще негли пó-малко да кощиса, нежели да купувашъ нови слова и да трѫсишъ новъ маторъ да я дузди́сува" (п. стр.).

 

 

20

 

на Ник. Карастояновъ до него отъ 20 октомврий 1838 год. [1] Ако Карастояновъ вече ималъ печатница, то защо презъ лѣтото на 1838 г., както съобщава въ казаното писмо, той е ходилъ въ Бѣлградъ да печати книги, макаръ и да се съмнявалъ още, длаи сръбскитѣ власти не ще го преследватъ за

 

 

1. „А напредъ що ми пи́шеше ради словята не знáмъ що да ти пи́шем(ъ) и явимъ така сам(ъ) си шашърдисанъ като псé на мостъ що кажатъ." Следъ това, отговаряйки на Неофитовото иитане, дали се допиталъ „съ нѣкои разумны человѣцы" (вж. Пер. сп., кн. 32—33, стр. 349, и. отъ 20. XII. 1838 г.), К-въ разправя, че само въ Пловдивъ отъ единъ сарафинъ узналъ, че „нéма да мéша големата пóрта ( = Високата порта) когá е сàмо за своя̀та вѣра.” „После" той си казалъ „желàніето” (да уреди печатница за религиозни книги) на нѣкои свои „благодѣтели”, като имъ изтъкналъ, че нѣма срѣдства (в купѣ и скудоста") за тая цель. Тия неизвестни „благодѣтели" го питали: „можешъ ли да го направишъ" (сир. да бѫде печатарь). И, следъ като ги увѣрилъ, че познава тая работа, тѣ обещали да му помогнатъ съ пари, съ които да купи нови букви, съ каквито били напечатани будимскитѣ наустници и да печати псалтири и буквари. Сѫщевременно К-въ е мислѣлъ да продаде старитѣ букви, които билъ купилъ презъ 1835 г. въ Будимъ, и да купи съ полученитѣ пари „други поси́тни, та да стане почешитлія халатъ" (сир. да има по-разнообразенъ шрифтъ). Обаче „онó що мѝшка мислыла — казва съ скръбь К-въ — мачка развалѝла, излезнáха люти клеветницы монафлъкчіи повреди́ха ме и сти́га ми до животá да не беха тія вразѝ" т. е. пакъ билъ наклеветенъ, очевидно, предъ властницитѣ, и не смѣелъ да отвори печатница. Той толкова се боялъ, че отклонилъ услугата на Игнатия „що го сурдисáха". Последниятъ му казалъ да отиде единъ при него, за да напишатъ просба до Патриарішіята за позволение да печати „славенски" (богослужебни) книги, a всѣко „ново" (нецърковно) съчинение да го изпращатъ предварително въ Патриаршията „на цензýръ и така ако се подпишатъ ще да се щáмпа". К-въ отказалъ подъ предлогъ, че „нéма майсторъ да направи тезгяхо-тиснéнието, кога направимъ и и́скуси́мъ тогава ще дойдемъ и такà ωстана и до сéга", сир. К-въ нищо не е предприелъ, за да тури буквитѣ въ действие до 20 окт. 1838 г., когaто нaписaлъ товa писмо (Пер. сп., кн. 66, стр. 460).

 

Гореизложенитѣ факти но никой начинъ не позволяватъ да се поддържа твърдението на Златарски че „К-чъ е работилъ на своята печатница, или по-добрѣ, печатницата му е била стъкмена за работа въ това врѣме" (1838 г.) (Пер. сп., кн. 66, стр. 637). Въ второто си писмо (отъ 20. X. 1838 г.) до Неофита Рилски Карастояновъ съвсемъ не се представя, че билъ „готовъ да се отзове на новата Неофитова покана", както казва Златарски (п. стр.), a напротивъ той и не искалъ да мисли за печатница, щомъ билъ „шашърдисанъ като псè на мость", и затова не отговорилъ нищо по Неофитовото предложение за сътрудничество, a се тъкмѣлъ да замине пакъ въ Бѣлградъ, безъ друго за издаване нови книги. Въ статията си „Даскалъ Николай Карастояновъ и неговата печатница", нѣмайки още на рѫка второто писмо на К-въ отъ 20. X. 1838 г. до Неофита Рилски (той го обнародвалъ следъ 2 годиии въ Псп., кн. 68, стр. 459—460), Златарски е възпроизвелъ това писмо по писмата на Неофита Рилски отъ 30. XI. и 20. XII. 1838 г. до Р. Поповичъ, обаче доста свободно и не напълно съгласно не само съ неговия вече известенъ текстъ, но и съ извадкитѣ, направени отъ Неофита Рилски въ реченитѣ му писма. Тия извадки не даватъ основание да се твърди, че К-въ въ своето писмо „се е изповѣдалъ, че печатницата му е стъкмена и притежава всички потрѣбни приспособления, па и самъ той вече разбира работата и може самъ да я покара" (Пер. сп., кн. 66, стр. 640—641). Отъ второто Карастояново писмо Неофитъ Рилски направилъ вѣренъ изводъ, че Карастояновитѣ букви останали „праздны и недѣйствителны” „до днешный день" (к. м.) (негово писмо отъ 20. XII. 1838 г.,  Пер. сп., кн. 32—53, стр. 349 и 350). При това съобщение, дори да приемемъ, че К-вата печатница била стъкмена, тя още не е работила въ края на 1838 год.

 

 

21

 

Бермановата афера? Тамъ е стоялъ 50 дни и напечатилъ молитвени книги, нуждни за свещеницитѣ. Защо се тъкмѣлъ пакъ да замине въ Бѣлградъ на 30 октомврий с. г. все за издаване книги, ако и да му се налагало на границата да държи карантина 31 день? [1] Презъ 1839 г. още само се говорѣло за откриване печатница въ Самоковъ, както се вижда ясно отъ писмото на Неофита Рилски отъ 20 юний 1839 г. до Райна Поповичъ. [2]

 

 

1. Това съобщава на Неофита Рилски въ писмото си отъ 20. X. 1838 г. „лéтоска идóхъ на белъ грáдъ да ви́димъ ке да ме кóлятъ ли, и не рéкоха ни́що, токмо кажатъ мисмо мысли́ли да не смеешъ да дойдешъ. това тóлко: и седéхъ — 50 дена оу тѵпогрáфїа щампах кни́га молéбное пѣнїе ὤ немоіщіыхъ и иныя мл҃твы бл҃гопотребныя, които кни́жки на сéкїй с҃щéнникъ потрéбни са, друго: сегá се спрéмамъ ако б҃гъ дá па за бéлградъ на октоврїа 30 —ми́слимъ да излéземъ и имамъ — 31 — дéнь лазареть да дрьжимь.”

 

2. Р. Поповичъ искалъ заедно съ обявлението за Неофитовия речникъ да се напечататъ и 1—2 листа отъ речника. Обаче Неофитъ Рилски не намѣрилъ това за нуждно, защото не се знаело, где ще се печати. Мълвѣло се за отваряне печатница въ Габрово, „подобно и за Самоковъ се балтае и проч. и проч." (к. м.) (Неоф. п. отъ 20 юний 1839 г. до Р. Поповичъ, Пер. сп., кп. 34, стр. 503). Отъ тия изрази Златарски заключава, „че ако се е „балтаело" и за Самоковъ, то ясно е, че сѫществуването на тайната печатница на Карастоянова е станало вече общоизвѣстно" и че „горѣ-изложенитѣ нескончаеми прѣговори" между Неофита Рилски и Р. Поповичъ и настояването на Неофита за печатница „очевидно показватъ, че той е билъ добрѣ извѣстенъ вече за стъкмяването и работенето на Карастояновичевата печатница и, може би, излѣзлитѣ отъ нея презъ 1838 г. книжки (кои?) да сѫ достигнали до неговитѣ рѫцѣ, иначе той не би възлагалъ на нея такава голѣма надежда" (Пер. сп., кн. 66, стр. 645). Изразътъ „се балтае" (отъ руския глаголъ болтать) значи, че се приказвало въ смисълъ, че ще се уреди печатница, a не че имало вече. Следващитѣ думи на Неофита Рилски въ сѫщото писмо поясняватъ, че въ това време нѣмало печатница нито въ Габрово, нито въ Самоковъ: „може нѣщо, споредъ пословицата, отъ гдѣто се не надѣешъ излиза заякъ, да стане и въ нашето си мѣсто... За това нѣма да расправимъ сега гдѣ ще се щампа, и какви ще му сѫ характерите и проч., защото се не знае" (стр. 503). Ако въ Самоковъ работѣла печатница, то Неофитъ Рилски не щѣлъ да се чуди кѫде да изпрати обявленията за речника си, за да се печатятъ: въ Букурещъ ли „до Христидите" или да ги остави за Бѣлградъ, за което искалъ мнението на Р. Поповичъ (Пер. си., кн. 34, стр. 505, негово писмо отъ 2 августъ 1839 г.). Никакви книги на самоковска печатница не сѫ известни не само отъ 1839—1846 г., както казва Злат. (п. сп., стр. 646), a и отъ 1836—1845 г. Колко неувѣренъ е Злат. въ своето твърдение, това се вижда отъ обстоятелствого, че той самъ го подрива. На стр. 645—646 казва: „Съ отказа на о. Неофита да се възползува отъ печатницата на К-ча, изгаснала е всѣка надежда y послѣдния, че той ще може нѣкога да се сдобие съ официално позволение, та да почне открито да работи. Но при все това не може и да се мисли, че К-чъ и тоя пѫть се е отказалъ да работи тайно съ печатницата си." Ведната следъ това, признавайки, че между 1839—1846 г. не сѫ се запазили самоковски издания, той твърди, че Карастояновата печатница тогава ce намирала въ бездействие, което, споредъ него, се дължало на това, че въ Солунъ е работѣла българска печатница (стр. 646). Въ действителность самоковската печатница не е работила не само въ 1839 год., но и преди откриването на солунската печатмица. Ако, наистина, въ 1839 г. сол. печатница е принудила самок. печатница да спре своята работа, то последната би трѣбвало да поднови дейностьта си въ сѫщата година или въ 1840 г., понеже сол. печатница тогава е изгорѣла. Струва ми ce, че имало работа за две печатници. Неофитъ Рилски, който е знаелъ за сѫществуването на сол. печатница, не се смутавалъ отъ конкуренция, a напротивъ сол. печатница го насърдчавала да работи да се открие друга българска печатница.

 

 

22

 

 

III.

 

По-рано казахъ, че отъ 20-тѣ години на XIX в. центърьтъ на умственото движение като че ли се премѣства въ Търновска България. Отъ това явление не може да се прави изводъ, че „Североизточна България ... отъ 20-тѣ години нататъкъ започва да придобива все по-голѣмо значение въ съзнанието и развитието на литературата. Западна България, която отначало даде трима представители на литературата,

 

 

23

 

започва да отстѫпва на заденъ планъ". [1] Дълго време още, чакъ до 60-тѣ години на XIX в., Югозaпaднa Бългaрия, частно Македония, и Търновска България проявяватъ съревнование въ полето на българската книжнина и култура. Народни будители и просвѣтни дейци сияятъ и отъ североизтокъ и отъ югозападъ. Кирилъ Пейчиновичъ, както ще видимъ, още не е изгасналъ. До него се реди хаджи Теодосий Синайски. Съ въодушевление сѣятъ семена па духовна култура разложанецътъ Неофитъ Рилски, който е новъ Климентъ Охридски, дупничанинътъ Христаки Павловичъ, самоковцитѣ Никола Карастояновъ и Константинъ Фотиновъ, велешанитѣ Йорданъ х. Константиновъ Джинотъ и Райко Жинзифовъ, охридчанинътъ Иоанъ Охридянинъ, Натанаилъ Стояновичъ отъ скопското село Кучевища, Партений Зографски отъ Галичникъ. Цѣлиятъ тоя сонмъ се е увѣнчалъ отъ ореола на братя Миладинови. Ако би българскитѣ училища напредвали и въ Македония съ сѫщата бързина, както въ Старопланинска България, то това благородно и възторжено съревнование щѣло да продължи и по-нататъкъ, та не би било невъзможно лавровѣнчаниятъ Григоръ Пърличевъ да откриелъ нова епоха въ историята на българската литература. Но въ това време, когато въ Старопланинска България билъ отслабналъ духовниятъ хомотъ, Македония се превръщала въ арена на яростна борба между гърцизма и българщината. A когато цѣлъ единъ народъ се бори за животъ или смърть, той напрѣга всичкитѣ си сили, за да постигне една върховна цель да срази врага, дa спaси себе си отъ явнa гибель. Ето защо Македония или Охридска България остана назадъ въ състезанието, което тя бѣ започнала съ Търновска България не въ началото на XIX в., a преди 900 години, още въ края на IX в., когато се образували така наричанитѣ отъ насъ Охридска и Преславска книжовни школи.

 

Както въ старо време въ Кутмичевица, изглежда, най-напредъ се въвело по-достѫпно българско писмо (тъй наречената кирилица), сѫщо така и въ ново време идеята за българска печатница била осѫществена въ Македония. За това благоприятствували редъ условия. Тая българска земя, [2] оглеждаща

 

 

1. Б. Пеневъ, п. съч., III, стр. 691—692.

 

2. Краткото житие на св. Климснта Охридски, написано отъ охридския архиепископъ Димитъръ Хоматианъ, не се съмнява, че тая нова азбука била съставена отъ св. Климента Охридски.

 

 

24

 

се въ Бѣло море и устремена къмъ Адриатическо море, се оросява отъ пълноводни рѣки и богати езера, притежава плодородни голѣми и малки полета съ почва, годна за разновидно стопанство. Не оставяйки невъзнаграденъ човѣшкия трудъ, природата благоприятствува да се развие извънредно трудолюбиво и предприемчиво население. Въ турско време нѣкои градове (Солунъ, Сѣръ, Костуръ, Охридъ, Велесъ, Скопие, Кратово) били значителни търговски и културни срѣдища, които въртѣли търговия и съ Западна Европа. Търговията, изисквайки трезвость и съобразителность, изострялa yмa на хората и развивала въ тѣхъ нaвикъ дa пѫтешествуватъ, a това спомагало да се разширява тѣхниятъ умственъ крѫгозоръ и да се усили стремежътъ имъ къмъ културенъ животъ. Пѫтували въ чужди земи не само свѣтски лица, но и духовни. Доколкото може да се сѫди отъ съчинението на Муравьовъ „Сношенія Россіи съ Востокомъ", отъ посетилитѣ Русия духовни лица изъ българскитѣ епархии повечето сѫ били отъ Македония. Това не може да се обясни само съ нѣмотията, която ги карала да отиватъ въ Русия за парична помощь (тя била обща за всички православни църкви въ Турция), но и отъ копнежъ да видятъ свободна християнска земя. Духовни лица отъ Македония сѫ постѫпвали въ далечни манастири (въ Влашко, Синай).

 

За да се прояви македонското българско население въ полето на културата, имало значение и наследственостьта, именно това, че то е потомство на най-буднитѣ славянски племена въ Балк. полуостровъ, — ония, които сѫ създали въ днешна Македония и Албания сравнително силни държави Славиния и Берзития, a после Сaмyиловото българско царство, и чийто копнежъ за просвѣта е потикнало св. Кирила и Методия да създадатъ славянска писменость. Държавнотворната мощь и културната дееспособность на македонското българско население били достатъчно основание за покорителя на България Василий II да обезпечи духовната му независимость. Пазейки ревниво свещенитѣ спомени за св. Солунски братя и тѣхнитѣ ученици, Охридската архиепископия, по-късно наричана патриаршия, ако и понѣкога съ гръцки висшъ клиръ, е възпитавала своето паство

 

 

1. Срв. Вел. Йордановъ, Лайпцигъ и българитѣ, София 1938 г., стр. 21 сл.

 

 

25

 

въ любовь къмъ своята родна църква и земя, която се наричала България. Охридската църква се намирала въ тѣсни връзки съ православния гръцки свѣтъ и отваряла пѫть за гръцко културно въздействие, но това влияние не е добивало обезнародваще надмощие, дори често е потиквало културното развитие на българското население. Въ тая църква съжителствували гръцката и славянската писменость съ стремежъ за сьревнование. Въ Охридъ и Зографския манастиръ се носѣли обайни предания за тая българска светиня. Буднитѣ българи, които се родили, живѣели и действували близу до тѣзи светилища, сѫ възприемали тѣхния копнежъ за всенароденъ възходъ.

 

Изъ такава срѣда се явилъ и бащата на българското книгопечатане, архимандритъ хaджи Теодосий Синайски. Нѣма други документни сведения за него, освенъ малкото вести въ заглавията на неговитѣ книги и въ единъ неговъ предговоръ. Къмъ 90-тѣ години на XIX в. А. Шоповъ, секретарь на Българската екзархия, е можалъ да събере нѣкои сведения по устни разкази на негови потомци и старци въ родното му мѣсто и Солунско. [1] Хаджи Теодосий билъ чистъ или природенъ българинъ, както казва рускиятъ славистъ В. Григоровичъ, [2] отъ южномакедонския градъ Дойранъ, който презъ време на всеобщата война биде разрушенъ. Нѣкои бедни негови жители риболовци се заселили 4 клм. далечъ отъ развалинитѣ му въ мѣстностьта „Топлецъ" и образували селище Новъ Дойранъ, Други негови жители сѫ потърсили прибѣжище въ Струмица. [3] Въ турско време бѣше цвѣтущъ градецъ съ около 7000 ж. [4]

 

 

1. Вж. тукъ по-доле, стр. 28.

 

2. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, Москва 1877 г., стр. 38.

 

3. Вж. Хр. Бошнаковъ, Въ родния ми градъ Дойранъ (пѫтни бележки), в. „Миръ", 21. X. 1938 г., бр. 11471, стр. 1.

 

4. Къмъ 1890 г. той ималъ 5964 ж., отъ които 2420 турци съ 467 к., 3144 българи съ 430 к., 280 цигани и 144 евреи. Дойранската каза имала 82 села съ 16,000 турци и 4530 българи, 1240 помаци (въ Горно и Долно Горбасово) и 800 цигани — всичко 22570 д. ( * * *. Великденска разходка по Полянинско, Мсбн., IX, стр. 680 и 683). Къмъ 1900 г., Дойранъ ималъ 6780 ж. отъ които 4000 българи, 2300 турци, 160 евреи и 310 цигани, a цѣлата околия заедно съ града — 29,588 ж., отъ които 9618 българи, 1270 помаци, 17492 турци, 160 евреи и 1048 цигани (Кънчовъ, Македония, София 1900, стр. 162 и 164). Споредъ Йорданъ Ивановъ, презъ 1912 г. въ Дойр. каза имало 30,200 ж., отъ които 9500 българи, 19,900 турци, 750 цигани и 50 разни (Българитѣ въ Македония, II изд., стр. 102).

 

 

26

 

Името му е турско, бъларитѣ го наричали Полянинъ измѣнено после въ Пóлинъ. Българското име е запазено въ наименованието на неговата епархия (Πολεανίνης, Полянинска, Полянска). Презъ срѣднитѣ вѣкове не се споменава това селище, но дойранската котловина била населена съ българи. Въ притвора на дойранската църква „Св. Илия" е зазиданъ надгробенъ камъкъ съ гръцки и старобългарски надписъ отъ 1362 г. за умрѣла дъщеря на нѣкой знатенъ мѫжъ по име Михаилъ Кръва. [1] Единъ безимененъ руски пленникъ отъ XVII в. е намѣриль въ Струмица и Дойранъ християни българи. [2] Поради голѣмия брой православни християни, Дойранъ е станалъ седалище на епископъ, подведомственъ на солунския митрополитъ. Полянинска епископия се споменава още въ първитѣ вѣкове на турското робство. [3] Тя била една отъ голѣмитѣ и богатитѣ епископии въ Солунския диоцезъ, и понѣкога нейни епископи имали влияние въ Солунската митрополия. [4] Както и въ други мѣста, въ седалището на епархийския архиерей се образувалъ по-голѣмъ и сравнително по-издигнатъ клиръ, който билъ сѫщевременно и разпространитель на църковна грамотность. Нѣма сведения, дали тукъ имало славянско келийно училище, но въ селата и манастиритѣ ще да се срѣщали духовни лица, които знаели да четатъ църковнослав. книги. [5] Изобщо понеже въ Полянинската епархия нѣмало гръцко население [6] и до възраждането гръцкитѣ владици не водѣли нарочна и системна гръцка пропаганда, то гръцкото влияние ще да е било слабо. То ще да се изразявало, както въ други български епархии, подведомствени на Царигр. патриаршия, въ това, че гръцкиятъ езикъ се употрѣбявалъ

 

 

1. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 199.

 

2. Описаніе турецкой имперіи, стр. 39, подъ ред. на A. П. Сырку.

 

3. H. Gelzer, Texte der Notitiae episcopatuum, стр. 634: τοῦ Πολεανίνης καὶ Βαρδαριωτῶν. Вж. и стр. 614.

 

4. Въ 1809 г. царигр. патриархъ назначилъ Теодосия Полянински и Тимотея Воденски за настоятели (ἐπίτροποι) на солунския манастиръ „Св. Анастасия" (Описъ на кодекситѣ въ Царигр. патриаршия, т. II, код. XI, стр. 138 и код. XII, стр. 219, п. отъ 1814 г. до полян. епископъ, комуто се възлага да помири монаситѣ на тоя манастиръ).

 

5. Въ Полянинската епархия презъ 1628 г. се споменава манастиръ „Рождествеиски” ( = Р. Христово) (Сношенія Россіи съ Востокомъ, II, стр. 60).

 

6. Къмъ 1890 г. въ Дойранъ гърци били само владиката и сестра му (Мсбн, IX. п. ст., стр. 683).

 

 

27

 

въ епископската канцелария и въ градскитѣ църкви (предимно катедралата). [1] При такива условия българското население е живѣело съ свои стари обичаи и предания, пазѣло е своето народностно съзнание, което ще се прояви силно презъ църковната борба. Изъ такава срѣда сѫ излизали будни люде, които търсѣли просторъ за своя духъ въ свободни православни земи. Такъвъ билъ по-рано споменатиятъ дойранецъ Xристофоръ Жефaровичъ. Живѣейки между австрийскитѣ сърби, той е написалъ на „славяносербскій языкъ" съчинение, озаглавено „Стематографіа" и издадено въ Виена презъ 1741 г. To е първата сръбска печатна книга, съ която Жефаровичъ се явява начинатель на новата сръбска книжнина. [2] Обаче той не е забравилъ своя български родъ, не се отричалъ отъ народностното си име. Неговото народностно съзнание ясно е изразено въ неговата „Стематография", гдето е далъ гербоветѣ на всички славянски земи (между тѣхъ и България), както и образитѣ на българскитѣ и сръбскитѣ царе и светии, очевидно съ родолюбива цель. [3] За българинъ сѫ го считали сърби [4] и руси. [5] Той ималъ въ Дойранъ братъ свещеникъ по име Проданъ, [6] който сѫщо ще да е билъ крепитель на народния духъ. [7]

 

 

1. Въ 1839 г. рускиятъ монахъ Партений, на пѫть за Св. Гора, миналъ презъ Пловдивъ и Сѣръ. Той забелязалъ, че

 

„во градахъ, гдѣ есть архіереи, которые бываютъ изъ грековъ, не позволяютъ болгарамъ по славянски ни пѣть, ни читать, ни дѣтей учить: впрочемъ по селахъ не смотрятъ на архиереевъ, но по-славянски по россійскимъ книгамъ поютъ и читаютъ"

 

(цитувамъ по Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 238).

 

2. Срв. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 187. Той се занимавалъ и съ рѣзане на медни калъпи за икони-щампи (Стојановић, п. сб. № 7829). Затова се наричалъ зографь. Въ заглавието на съч. „Стематография": (Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопеч. книги на Нар. библ. въ София, стр. 495, № 507).

 

3. Срв. Б. Пеневъ, Ист. на бълг. литература, II, стр. 383—384.

 

4. Карловичкиятъ митрополитъ Павелъ Ненадовичъ (1749—1768) му написалъ посвещение като (Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 200).

 

5. Следъ смъртьта нa Жефаровича въ Москва (18. IX. 1753 г.), въ архивата на руския Св. Синодъ били запазени негово завещание съ сведения за него въ отдѣлно дѣло, въ заглавието на което се чете „священника булгаря Зефаровича" (п. стр.)

 

6. Въ реченото дѣло за Жефаровича се казва: „Имѣются по немъ оставшія въ живыхъ въ турецкой областм въ православной архіепископіи Салонской въ городѣ Догріанѣ братъ родной священникъ и протчія сродники” (п. стр.)

 

7. Не е известно, дали той ималъ Стематографията, която, художествено представяйки миналото политическо и духовно величие на бълг. народъ, можела да усилва неговото родолюбие. Може да се мисли, че самъ Жефаровичъ го ободрявалъ съ писма или устно, когато посещавалъ Солунъ (срв. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 84).

 

 

28

 

Стематографията на Жефаровича, посочвайки миналото „като залогъ за едно по-свѣтло бѫдеще", е оказала влияние за възраждането не само на сърбитѣ, но и на българитѣ. [1] Отъ нея навѣрно се ползуваль о. Паисий Хилендарски, [2] чели сѫ я въ Зографския манастиръ. [3] Нейни гербове били разпространявани изъ България чрезъ преписи и преработки на Паисиевата „Исторія Славѣноболгарская". По нейнитѣ изображения въ 1841 г. Ив. Богоровъ е издалъ въ Одеса образитѣ на бълг. царе Иванъ Асенъ и Иванъ Шишманъ съ българския гербъ — лъвъ. [4] Поради това широко влияние на Жефаровичевата „Стематография", има мнение, че тя е повлияла и на х. Теодосия Синайски. [5] Това не може да се установи (нѣма указания да се иитересувалъ той отъ историята), но не можемъ да се съмняваме, че и х. Теодосий билъ излѫченъ изъ срѣда, пълна съ духовна енергия и съ развито народностно чувство. Ако се вѣрва на устни предания [6], ще имаме следната животописна скица. Баща му Гого се преселилъ въ Дойранъ отъ околнитѣ села. Роденъ неизвестно кога презъ втората половина на XVIII в., х. Теодосий получилъ при кръщението си поетичното име Теохaръ. Въ това време гръцкото образование започнало да се подобрява, уредени били добри гръцки училища въ Цариградъ и др. градове. Ученолюбивиятъ баща изпратилъ сина си Теохаръ да добие висока наука въ Цариградъ. Следъ смъртьта на баща си Теохаръ се върналъ въ Дойранъ, оженилъ се и станалъ свещеникъ въ родния си градъ. Жена му умрѣла, децата му вече били задомени и той оставилъ децата и енорията си. Тръгналъ да обикаля изъ Северна и Западна Македония: посетилъ

 

 

1. Срв. Пеневъ, п. съч., II, стр. 254 и 384.

 

2. Въ своята „Исторія Славѣноболгарская" о. Паисий говори „нѣкой латински философъ написалъ причти и титли народние". Той ималъ предъ видъ Stemmatographia, написана на латински въ 1701 г. отъ хърватския писатель Павелъ Витезовичъ (1650–1713) но дали и нейната преработка — стематографията на Жефаровичъ, както мисли Пеневъ (п. съч., II, стр. 383) — това не се вижда отъ Паисиевитѣ думи.

 

3. Има я между неговитѣ книги (A. П. Стоиловъ, Прѣгледъ на слав. рѫкописи въ Зогр. монастиръ, София 1903 г., стр. 11).

 

4. Пеневъ, п. съч., III, стр. 816.

 

5. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 87.

 

6. Вж. А. Шоповъ, Изъ новата история на българитѣ въ Турция, Пловдивъ 1895, стр. 5–12.

 

 

29

 

Скопие, Велешко и Охридско. Тая обиколка той ще да е предприелъ не отъ чисто туристическо любопитство, a съ намѣрение да постѫпи въ нѣкой отъ тамошнитѣ голѣми манастири, славата на които се носѣла и въ родното му мѣсто като народни просвѣтни огнища. Тогава още, може би, той се запозналъ съ Кирилa Пейчиновичъ, игуменъ по това време на Лешочкия манастиръ. Колко време се е бавилъ тамъ, влѣзълъ ли въ нѣкой манастиръ за опитъ — това не е известно. Навѣрно тежкитѣ условия, при които сѫществували тия манастири, го отклонили отъ намѣрението му да се настани въ нѣкой отъ тѣхъ, и къмъ 1827/28 г. попъ Теохаръ заминалъ за далечния Синайски манастиръ, съ представители на който, може би, е ималъ връзки още, когато билъ въ Цариградъ чрезъ тамошния Синайски метохъ (въ Фенеръ). Въ Синай ще да е приелъ монашество съ име Теодосий. Тамъ той се отличилъ съ своя подвижнишки животъ и умствени способности. Заради това билъ възведенъ въ чинъ архимаидритъ. Посетилъ Божия гробъ, поради което се наричалъ хаджия. Споредъ дойранското предание, въ Синай о. Теодосий научилъ църковнославянския езикъ, превеждалъ молитви отъ гръцки на славянски и служилъ въ църква на славянски. Преведенитѣ молитви изпращалъ въ Дойранъ на синоветѣ си и приятелитѣ си. Въ Синайския манастиръ той се подвизавалъ близо 4 години. Около 1831 г., по потикъ на дойранския владика, епитропитѣ на солунската църква „Св. Мина", която се намирала въ бълг. махала, [1] писмено сѫ помолили Синайския манастиръ да имъ бѫде изпратенъ архим. Теодосий за енорийски свещеникъ въ тѣхната църква, понеже той могълъ да служи и на църковнославянски. Хаджи Теодосий се установилъ въ Солунъ като таксидиотъ на своя манастиръ и сѫщевременно служелъ въ църквата „Св. Мина". [2] Въ Солунъ той се срѣщалъ съ тамошнитѣ българи занаятчии, (шивачи, зидари и пр.), които му иредавали своя копнежъ за българска просвѣта и книга. [3]

 

 

1. Вж. тукъ, следв. заб.

 

2. Солунскиятъ първенецъ Вело Hегревъ, заведенъ отъ баща си въ Солунъ презъ 1833 г., пише:

(Шоповъ, п. съч., стр. 57).

 

3. Въ т. н. Плакокнижица (поменикъ) на българския шивашки еснафъ въ Солунъ се разказва, че шивачитѣ се обърнали къмъ руския монахъ Исаия, когото искали да условятъ за славянски учитель:

(п. съч., стр. 53).

 

 

30

 

Като синайски таксидиотъ, той е обикалялъ изъ българскитѣ краища на Македония, за да събира милостиня, и се виждалъ съ по-интелегентни българи (свещеници, учители, търговци). При тия обиколки той ще да се виждалъ съ Кирилa Пейчиновичъ и даскала Камче, родомъ отъ тиквешкото село Курешница и учителствувалъ въ голѣмото [1] тиквешко село Вaтaшa (или Ватоша). Въ това село, [2] както и въ Полошкия манастиръ, [3] се пазѣла славянската писменость. Ватошкото предание свързва печатарската дейность на х. Теодосия съ даскалъ Кaмче, който ужъ често ходѣлъ съ поклонници въ Св. Гора и въ Солунъ се запозналъ съ х. Теодосия. [4] За съжаление, никакво писмено указание нѣма. [5] Не се знае кога и по какъвъ потикъ y х. Теодосия се явила мисъль да отвори българска печатница. Несъмнено, сѫществуването на гръцки печатници било едно обстоятелство, което можело да го подбуди къмъ такъвъ народополезенъ починъ. Като главна причина за отваряне българска печатница обикновено се изтъква обстоятелството, че все по-силно се чувствувала нуждата отъ книги за училищата (учебници). [6] Въ сѫщность

 

 

1. Къмъ 1900 г. то имало 1808 ж., отъ които 1142 българи, 618 помаци и 48 цигани (Кънчовъ, п. съч., 153).

 

2. Въ църквата му Св. Богородица, съградена въ 1817 г., има икона „Успение Богородично" съ славянски надписъ отъ 1819 г. (Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 76).

 

3. Вж. с. сб., стр. 97.

 

4. Срв. А. Шоповъ, Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетитѣ, Пловдивъ 1893, стр. 375—378; Дриновъ, Съчинения, II, стр. 426, заб. 3.

 

5. До колко е сигурно ватошкото предание, може да се сѫди отъ това, че ватошки стари люде казвали, какво даскалъ Камче превелъ съчинението „Служение еврейско" (н. м.).

 

6. Вело Негревъ, като говори въ паметнитѣ си бележки за „бугаринъ духовникъ" въ църквата Св. Мина, продължава:

(Шоповъ, п. съч., стр. 57). Споредъ Б. Пеневъ, „Броятъ на читателитѣ и купувачитѣ е растѣлъ". Хаджи Теодосий, обикаляйки изъ Македония се запозналъ съ нуждитѣ на новитѣ български училища и съ народнитѣ учители. Тогава именно y него назрѣва мисъльта да отвори бълг. печатница (п. съч., III, стр. 247 и 250). Споредъ Кутинчевъ „въпросътъ за народнитѣ училища достатъчно назрѣлъ и трѣбвало вече да се подготви почвата за тѣхното откриване" (п. съч., стр. 17).

 

Наистина въ Солунъ отъ 1833 г. имало единъ келиенъ учитель, който две години (сир. до 1835 г.) е училъ на църковнослав. писмо децата на шивашкия еснафъ (срв. y мене Солунъ въ бълг. дух. култура, стр. 27). Но въ 1837–1838 г., както и по-късно, нѣмало такова училище въ Солунъ (срв. п. м. тр., стр. 29). Нѣма сведения да е преподавалъ самъ х. Теодосий, както твърди Ивановъ (Българитѣ въ Македония, стр. 86). Вело Негревъ, говорейки за него, щѣлъ непремѣнно да посочи, че билъ и учитель въ Солунъ. Новитѣ български училища почнали да се увеличаватъ следъ откриването на Габровского училище (1835 г.), обаче не тъй бърже, особено въ Македония, гдето нови български училища взели да се явяватъ чакъ къмъ 50-тѣ години на XIX в. и то въ северната ѝ часть. Наистина В. Григоровичъ похвалява българитѣ, че имали много училища, учредяването на които той смѣта „за най-забележително явление въ просвѣщението на Европ. Турция" (Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, стр. 180), обаче той говори за бълг. учебно дѣло презъ 1844/45 г. и ималъ предъ видъ Старопланинска България.

 

 

31

 

не толкова тая нужда е налагала да се уреди българска печатница, защото училищата не сѫ били много преди 40-тѣ години, колкото появата на народни писатели, които желаели съчиненията имъ да иматъ повече читатели да се разпространяватъ по-бърже между народа, за който тѣзи книги сѫ били предназначени. [1] Народнитѣ дейци, които мечтаели и действували за българска печатница (Априловъ и Палаузовъ, Неофитъ Рилски и Райно Поповичъ, х. Теодосий) сѫ имали за цель преди всичко да удовлетворятъ тази нужда, за да просвѣтятъ народа. [2] Въ това ни увѣрява фактътъ, че,

 

 

1. Правилно схваща А. Шоповъ: виждайки, че българитѣ нѣматъ книги, a гърцитѣ разпространявали печатни гръцки книги, които българитѣ не разбирали, х. Теодосий съзналъ, че българитѣ се нуждаятъ „отъ словенски книги", и дошълъ до мисъльта за българска печатница (Пер. сп., кн. 34, стр. 486—487, ст. Първа българска печатница въ Солунъ). Ивановъ сѫщо вижда подобна причина: „Много рѫкописни български трудове отъ началото на XIX в. били приготвени за печатъ, но поради тия трудности (за печатане въ чужбина), тѣ не видѣли свѣтъ, и сега се пазятъ въ рѫкописнитѣ сбирки само като свидетели на една засилена книжовна дейность. За да се отстранятъ реченитѣ несгоди, българитѣ замислили и за българска печатница" (Българитѣ въ Македония, стр. 86-87).

 

2. Неофитъ Рилски искалъ да отвори бълг. печатница преди всичко съ цель да издава свои трудове, предимно гръцко-българския си лексиконъ. Противъ съмнението на Райна Поповичъ, че една българска печатница може да остане праздна, той отговаря: „но ще да речете: що ще да работиме въ нея? Най-послѣ, ако остане праздна, псалтире и часослове; но мнитъ ми се защо ще да се намери работа." (Пер. сп., кн. 32—33, стр. 348, писмо отъ 30. XI. 1838 г.). Псалтиритѣ и часословитѣ сѫ били вече необходими за народа и църквитѣ, a не за новитѣ бълг. училшца. — Сѫщо Априловъ се мѫчелъ да устрои бълг. печатница въ Габрово, съ цель да ce улесни издаването на бълг. съчинения (оригинални и преводи) (срв. по-горе, стр. 12, негово съобщение до Венелина). Гръцкитѣ букви на тая печатница щѣли да служатъ не само за учебници по гръцки езикъ, a и за общи гръцки съчинения, които могли да бѫдатъ написани напр. отъ учения търновски митрополитъ Иларионъ. И Никола Карастояновъ гледалъ да издава книги повече за народа (вж. Златарски, п. сп., кн. 66, стр. 625, 647, 652—654). Ако въ 1833—34 г. издалъ часословъ и цьрковносл. букварь, той билъ подтикнатъ не толкова отъ нуждата на училищата, колкото отъ интереса на грамотнитѣ българи къмъ подобни книги.

 

 

32

 

както ще видимъ, х. Теодосий е напечаталъ повече поучителни (за народа) съчинения, отколкото учебници. Може да се предполага, че идеята за българска печатница се зародила y него при разговори съ Кирилa Пейчиновичъ. Още въ 1831 г. Кирллъ Пейчиновичъ билъ приготвилъ втория си трудъ „Оутѣшеніе грѣшнымъ" и го изпратилъ въ Бѣлградъ за печатане, следъ като записалъ много спомощници, но по неизвестни причини книгата не е била напечатана. [1] Тоя прискърбенъ фактъ ще да е навелъ двамата народни дейци да съзнаятъ голѣмата нужда отъ бълг. печатница. Може да се мисли, че отзвукъ на такава мисъль е тетовското предание, че Кирилъ Пейчиновичъ ималъ въ своя манастиръ — Лешочкия „неголѣма печатница", която после ужъ била пренесена въ манастира „Св. Никола" (Шишевски?) до Скопие. [2] Хаджи Теодосий се срѣщалъ съ будни и книголюбиви

 

 

1. Вж. y Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 99—102.

 

2. Това е разказвалъ сръбскиятъ архимандритъ Сава Протичъ, старъ тетовски житель, на A. М. Селищевъ въ Тетово презъ 1914 г. като нѣщо което той слушалъ отъ баща си, сѫщо тетовецъ (Отчетъ о занятіяхъ за границею, Казань 1915 г., стр. 58). „Насколько это достовѣрно — забелязва Селищевъ — сказать пока нельзя" (с. стр.), но въ статията си „Къ изученію старопечатныхъ болгарскихъ книгъ" (сп. Slavia, г. V, Прага 1925 г.) той като че ли приема съобщението на стари тетовци, че Кирилъ Пейчиновичъ ималъ малка рѫчна печатница (стр. 250). Стоиловъ възразява : ако това е вѣрно, защо Кирилъ Пейчиновичъ помогналъ на х. Теодосия да възобнови изгорѣлата му печатница и напечаталъ въ Солунъ своята книга „Оутѣшеніе грѣшнымъ"? (в. „Македония", София 1927 г., бр. 79, стр. 2). Наистина, както предупреждава Стоиловъ, „устнитѣ разкази за това не сѫ убедителни" (с. м.), но и неговото възражение не е неоспоримо. Рѫчната печатница била недостатъчна за напечатване сравнително голѣма книга, и затова Кирилъ Пейчиновичъ издалъ своето съчинение въ Солунъ. Сетне не се знае, кога той се снабдилъ съ печатница: следъ несполуката да издаде книгата си въ Бѣлградъ, сир. следъ 1831 г., или следъ окончателиото затваряне на солунската печатница (къмъ 1842—43 г.). При това, ако наистина притежавалъ малка печатница преди изгарянето на солунската печатница (1839 г.), то той, помагайки на х. Теодосия да я възобнови, могълъ да му подари своята рѫчна печатница. Невѣроятно ми се вижда въ тетовското предание гова, че печатницата на К. Пейчиновичъ била пренесена отъ Лешочкия м-ръ въ скопски м-ръ (дори ако имаме предъ видъ Марковия манастиръ, гдето К. П-чъ билъ игуменъ дълги години).

 

 

33

 

българи въ македонскитѣ градове, и това му вдъхвало надежда, че една българска печатница въ Македония ще има успѣхъ. Ако се търсятъ зърна отъ истина въ ватошкото предание [1], х. Теодосий е размѣнявалъ мисли сѫщо съ даскалъ Камче и ученолюбивия богаташъ отъ Кавадарци Йовко Марковичъ. Нѣкои отъ познатитѣ му съмишленици ще да сѫ ходили въ Сърбия и ще да сѫ изтьквали, какво ефикасно срѣдство е печатното слово за пробуждане на народа и че е възможно да се доставятъ отъ Сърбия печатарски принадлежности. Първоначално мислѣлъ да отвори печатница, безъ позволение на властьта, въ нѣкое отдалечено мѣсто (село или манастиръ), понеже знаелъ, подобно на Неофита Рилски, че е твърде мѫчно да се получи разрешение за такова предприятие. Предaнието кaзва, че Йовко Марковичъ и х. Теодосий сѫ дали пари на даскалъ Камче, който заминалъ за Бѣлградъ и отъ тамъ донесълъ въ Ватоша „типъ за типосване книги" (навѣрно, рѫчна печатница). Камче е печатилъ икони-щампи и малки книжки около една година, и въ това време хаджи Теодосий два-три пѫти посетилъ Ватоша. Когато узналъ за тая потайна дейность на даскалъ Камче, гръцкиятъ владика (струмишки) му забранилъ да учителствува въ Ватоша, и даскалъ Камче пренесълъ печатницата си въ Солунъ. Трѣбва да се отбележи, че предание за печатницата въ Тиквешко е сѫществувало още къмъ 1860 г., сир. 12 години следъ смъртьта на даскалъ Камче († къмъ 1848). Това се вижда отъ съобщението на дветѣ англичанки Мекензи и Ирби, които въ 1863 г. обиколили Македония, че преди години въ Велесъ (вм. Ватоша) имало българска печатница. Така щото, колкото и предпазливо да се отнасяме къмъ подобни летящи известия, трѣбва да приемемъ, че въ ватошкото предание се отразява споменъ за печатарски опитъ на предприемчивия даскалъ Камче въ връзка съ хаджи Теодосия.

 

 

1. То е изложено y Шоповъ, Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетитѣ, стр. 375—378.

 

 

34

 

Не сѫ известни до сега никакви книжки, издания на Камче. [1] Тоя фактъ ни кара да мислимъ, че cѫщинска печатница не е имало въ Ватоша. Ако е печатилъ нѣщо, това ще да сѫ били икони-щампи. A да се смѣта, че Ватошката печатница, ако била пренесена въ Солунъ, била една и сѫща съ х. Теодосиевата печатница, [2] това не е съгласно съ следващата история на солунската печатница.

 

Хаджи Теодосий, като представитель на Синайския манастиръ, се намиралъ въ близки отношевия съ гръцката църковна власть въ Солунъ. Много добре знаелъ, че безъ нейно

 

 

1. Споредъ Шоповъ (п. съч., стр. 377), стари ватошци разказвали, че даскалъ Камче печатилъ „нѣкакви см малки книжки", които, както казвалъ Камчевиятъ ученикъ дѣдо Яне бакалинъ, съдържали поучителни изречения: „Бой ce отъ Бога, не бой се отъ никого”, „Не буди ленивъ, но дѣлай твое дѣло съ прилежаниемъ" (срв. Христо п. Антовъ, Юбил. листъ „ 1938—1939", София 25. XII. 1938 г., стр. 5). Нѣкои смѣтатъ за Камчево издание една недатувана взаимноучителиа таблица („таблица перваѧ") на Йорд. х. Константиновъ Джинотъ (срв. Пеневъ, п. съч., III, стр. 250). Обаче въ тая таблица нѣма ясенъ белегъ за ватошкия ѝ произходъ. Сравнявайки я съ солунската книга „Слѹженіе еврейско", A. П. Стоиловъ намира прилика между тѣхъ по букви и украшения (звездички) и я отнася къмъ изданията на х. Теодосия (СбАн., VI, Документи и бележки, стр. 12),

 

2. Шоповъ, п. съч., стр. 378 Изъ новата история на българитѣ въ Турция, стр. 11, заб.; Ивановъ, Българитѣ въ Македония, II изд., стр. 87; Пеневъ, п. съч., стр. 250. Сѫщо така едва ли е приемливо, че следъ смъртьта на х. Теодосия (къмъ 1843 г.) ватошката печатница е работила (Ивановъ, п. стр., заб. 1), сир. солунската печатница е била пренесена въ Ватоша. Никакви ватошки печатни книги и отъ това време не сѫ известни (за Джинотовата взаимноуч. таблица срв пред. заб. 1), нито пъкъ се знае нѣщо положително за дейностьта на Камче (по ватошкото предание, той пакъ се върналъ за учитель въ Ватоша, следъ като селянитѣ изгонили натрапения имъ отъ владиката гръцки учитель отъ Сѣръ). Ако не се смѣта съмнително съобщението на Арс. Костенцевъ, че къмъ 1865 г. часть отъ буквитѣ (4-5 чувала на тая печатница) „разни колела и желѣзарии” отъ нея се намирали въ Ватоша, на тавана въ Камчевата кѫща (негови Спомени въ СбАкн., кн. VI, стр. 19—20), то може да се мисли най-много, че ватошката печатница, следъ затварянето ѝ, не е била пренесена въ Солунъ, a оставала въ бездействие. Костенцевъ си представя ватошката печатница доста голѣма, и, изглежда, я смѣсва съ х. Теодосиевата. Той казва, че даскалъ Камче „ималъ българска печатница въ Солунъ" и че на тавана въ Камчевата кѫща имало „около 5—6 коли волски — разни книжя, отъ които повечето бѣха преводъ на еврейския талмудъ на български" (вѣроятно солунската книга „Слѹженіе еврейско").

 

 

35

 

съгласие не може да се получи позволение за свободно книгопечатане. Цариградската патриаршия още не е била надъхана съ гръцки шовинизъмъ, обаче тя бдѣла върху печатнитѣ издания на негръцки езици и забранявала разпространението на книги, въ които виждала неправославни мисли [1]. Не току тъй Неофитъ Рилски смѣталъ, че снабдяването съ позволително е най-мѫчно условие, за да се отвори печатница. Хаджи Теодосий поискалъ разрешение отъ солунския митрополитъ Мелетий, нареченъ Πάγκαλος (отъ 1830—1841 г.), после за кѫсо време цариградски патриархъ (18. IV. 1845 — 28. XI. с. г.), обаче владиката не се отнесълъ съчувствено къмъ неговата молба и го убеждавалъ да се откаже отъ това намѣрение, защото необходимитѣ църковно-славянски букви ще трѣбва да се доставятъ отъ Русия и ще струватъ повече отъ 50,000 гр. Обаче скоро единъ евреинъ букволѣярь, бѣглецъ отъ Русия, предложилъ на архим. Теодосия да му излѣе потрѣбното за една печатница количество църковно-

 

 

1. Царигр. патриаршия е забранила да се разпространява Евангелието, преведено отъ славянски на български и напечатано безъ нейно позволение. Съ писмо отъ 13.I. 1841 царигр. патриархъ Антимъ IV предписалъ на Рилския манастиръ да изпрати въ Патриаршията всички екземпляри отъ това Евангелие, които имало въ манастира, като изтъкналъ, че е необходимо каквито и да сѫ църковни книги да бѫдатъ преглеждани и поправяни отъ патриаршіята

Сѫщо и до самоковския митрополитъ съ писмо отъ 5. II. 1841 г.: да побърза да събере τὰ μεταπεφρασμένα Εὐαγγ;ρλια (с. сб., № 1465); до сръбския (бѣлградския) митрополитъ Петъръ съ писмо отъ 1. V. 1841 г.:

Братята на Рилския манастиръ отговорили на Патриаршията съ писмо отъ 18.III. с. г., като изтъквали, че тѣ сѫ невини, задето имъ били изпратени 100 екз. отъ преведеното на български Евангелие, разпространявано отъ сърбина Конст. Огняновичъ

(п. сб., № 1466, писмо на царигр. патриархъ отъ 25. IV. 1841 год. до Рилския манастиръ). Съ писмо отъ 19 май 1842 г. Царигр. патриаршия внушила на бѣлградския митрополитъ да се забрани съчинението (биография на Доситея Обрадовича), напечатано на сръбски езикъ презъ 1833 г. въ бѣлградската печатница, понеже съдържало противорелигиозни мисли (с. сб., № 1469). — Съ окрѫжно до архиереитѣ на българскитѣ епархии отъ 20 май (1846 г.) Царигр. патриаршия забранила да се четатъ издаванитѣ на български и сръбски противорелигиозни книги (и. кн. за Обрадовича и сега издаденитѣ на български Приятелски съвети къмъ родителитѣ и преводи на Евангелието) (п. сб., № 1473).

 

 

36

 

славянски букви за 5000 гр. Митр. Мелетий отстѫпилъ предъ настойчивитѣ молби на Хаджи Теодосия и издействувалъ разрешение отъ Цариградската патриаршия [1]. Точно не се звае годината, когато Хаджи Теодосий е успѣлъ да уреди българска печатница въ Солунъ [2], но въ 1838 г., тя минавала за новооснована [3] и вече е работѣла открито.

 

 

1. За съдействието на солунския митрополитъ ясно съобщава Неофить Рилски (Пер. сп., кн. 32 и 33, стр. 350, писмо отъ 20. XII. 1838 г. до Р. Поповичъ : „За солунската тѵпографіа се види защо митрополито тамошенъ да е предстоялъ". . .; срв. по-горе, стр. 16). За другитѣ сведения вж. А. Шоповъ, Първа българска печатница въ Солунъ, Пер. сп., кн. 34, стр. 487—488 ; y мене, Солунъ въ бълг. дух. култура, стр. 28.

 

2. Споредъ солунската учителка Недѣля Петкова, печатницата се намирала въ църквата „Св. Мина" (срв. y мене, п. съч., стр. 37, заб. 33). Шoповъ иска да вѣрва, че Кирилъ Пейчиновичъ е оказалъ съдействие и за отварянето на солунската печатница (п. сп., стр. 487). Това едва ли може да се поддържа, защото х. Теодосий би отпечаталъ готовото още въ 1831 г. Кирилово съчинение Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ преди изгарянето на печатницата (1839—1840 г.), a не следъ нейното възобновение. Както представя х. Теодосия ватошкото предание, той билъ състоятеленъ човѣкъ (далъ пари на Камче за печатница). Сѫщо и Ивaнъ Добровски, който на пѫть отъ Атина за Солунъ въ 1839 г. се запозналъ съ него, казва, че архимандритътъ-печатарь, 50-60 годишенъ, изглеждалъ да е заможенъ човѣкъ (Български прегледъ, год. III, кн. 7—8, стр. 165, статия на Ив. Д. Шишмановъ).

 

3. Срв. по-горе, стр. 16, заб. 2, писмо на Неофита Рилски до Р. Поповичъ. При това достовѣрно известие не можемъ да сео основаваме на разказа на стария свещеникъ Темилъ отъ солунското с. Висока, че х. Теодосиевата печатница е работѣла още въ 1836 год. (Шоповъ, Първа бълг. печатница въ Солунъ,  Пер. сп., кн. 34, стр. 488; срв. y мене, Солунъ въ бълг. дух. култура, стр. 36, заб. 28). Дриновъ приема, че печатницата била основана въ 1838 г. (Съчинения, II, стр. 426).

 

 

 

37

 

Тя е първaтa бългaрскa печaтницa въ българска земя, и хaджи Теодосий Синайски наистина, „излази, както призналъ още Маринъ Дриновъ, баща на българското книгопечатане" [1]. „Солунъ — ще повторя — неочаквано пакъ е блѣсналъ, както преди близу 1000 години, като общобългарски свѣтилникъ; тогава поставилъ началото на българската писменость изобщо, a сега — на печатната българска книга". [2] Въ старо време отъ тамъ, както казва Дриновъ, „изникна словѣнското просвѣщение", a въ ново време „е било речено да стане. . . и стана люлката на българското книгопечатание" [3]. Презъ 1839 г. или въ началото на 1840 г. солунската печатница е изгорѣла, но скоро била възобновена съ паричната помощь на Кирила Пейчиновичъ [4]. Тя е работила и презъ 1841 г., следъ която вече нѣма известие за нейната дейность. Въ 1845 г. В. Григоровичъ е видѣлъ само остатъци отъ нея.

 

 

1. Съчинения, II. стр. 426.

 

2. Вж. п. м. тр. Солунъ и пр., стр. 28.

 

3. Съчинения II, стр. 425.

 

4. За това ясно съобщава самъ х. Теодосий въ предговора си къмъ книгата на Кирилъ Пейчиновичъ:

(у Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 194; срв. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 437). Отъ това известие не се вижда, откѫде дошълъ пожарътъ. Попъ Темилъ съобщилъ на Шоповъ, че въ Солунъ избухналъ пожаръ, който обхваналъ у бълг. печатница (Пер. сп., кн. 34, стр. 488). Сѫщо и Ив. Добровски казвалъ, че когато повторно миналъ презъ Солунъ, „печатницата била погълната отъ пламъцитѣ на голѣмия иожаръ, който унищожилъ цѣлата солунска чаршия” (Бълг. прегледъ, год. III, кн. 7—8, стр. 166).

 

Споредъ попъ Темила, печатницата изгорѣла въ 1838 г. (Шоповъ, п. стр. ), обаче това не е вѣрно, защото въ тая година, както и презъ 1839 г., тя издала книги. Тя изгорѣла следъ излизането на тия книги и преди напечатването на „Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ” въ 1840 г. Ив. Добровски като че ли отнася пожара къмъ 1840 г. : въ 1839 г. той се запозналъ съ х. Теодосия и на следната година пакъ миналъ презъ Солунъ (п. сп., стр. 166). Обаче можемъ да се усъмнимъ въ точностъта на споменитѣ му. Въ действителность той ще да е посетилъ повторно Солунъ не въ 1840 г., a въ 1841 г. и пожарътъ, за който говори, може би, билъ вториятъ, a не първиятъ. Той казва, че не само печатницата пострадала, но и печатарьтъ-архимандритъ (Теодосий) билъ изченалъ (въ огъня) заедно съ своитѣ слуги и словослагатели (с. стр.). Следъ първия пожаръ хаджи Теодосий скоро се оправилъ, но следъ втория пожаръ той станалъ вече неизвестенъ, и това негово уединение ще да е смѣтналъ Добровски за изчезване. Срв. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 427 (приема, че печатницата е работила въ 1838—1839 г. и следъ изгарянето си била възобновена ome въ 1840 г.).

 

 

38

 

разрушена ще да е била пакъ отъ пожаръ [1], станалъ неизвестна въ коя година (между 1841—1845 г.) [2]. Презъ време на църковната борба между солунскитѣ българи се е предавало, че била опожарена отъ гърци, подбудени отъ единъ гръцки монахъ, [3] но невъзможно е да се установи достовѣрностьта на това предание. Следъ това нѣма никакви писмени вести за х. Теодосия. [4] Стариятъ свещеникъ Темилъ отъ солунското с. Висока, съвременникъ на х. Теодосия [5], къмъ 1890 г. помнѣлъ, че нѣколко години следъ пожара (първия) х. Теодосий се върналъ въ Дойранъ и тукъ билъ убитъ отъ една стена, която се съборила върху него [6]. Ако може да ce

 

 

1. Само В. Григоровичъ съобщава за такъвъ край на печатницата : „видѣлъ также остатки славянской типографіи, разстроенной пожаромъ", „эта типографія основана природнымъ болгариномъ Ѳеодосіемъ, архимандритомъ Синайскимъ, въ 1839 году" (п. съч., стр. 88 ; срв. тукъ. стр. 25). Попъ Темилъ не е знаелъ, „кога и какъ е станало окончателното затваряне на Солунската печатница" (Шоповъ, п. спис., стр. 489). Григоровичъ не съобщава какви сѫ били тия остатъци отъ Теодосиевата печатница: букви ли и други печатарски принадлежности е видѣлъ той разхвърлени въ разрушената сграда, гдето се помѣщавала печатницата, или само останки отъ тая сграда. Ако той е видѣлъ останки отъ металически принадлежности на печатницата, то какво е станало съ тѣхъ, както основателно се пита Дриновъ (Съчин., II, стр. 427).

 

2. Споредъ Шоповъ, тя се затворила или втори пѫть е изгорѣла въ края на 1842 или въ началото на 1843 г. (Мсбн. III, стр. 50; Изъ новата история на българитѣ въ Турция, стр. 11). Ивановъ, твърди, че тя е работила до смъртьта на х. Теодосия, въ 1843 г. (Българитѣ въ Македония, стр. 87 и 230, Бълг. старини изъ Македония, стр. 192).

 

3. Срв. y мене, п. съч., стр. 37, заб. 33.

 

4. Срв. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 423.

 

5. Той се рѫкоположилъ за свещеникъ въ Солунъ въ 1836 г. и ужъ тогава се видѣлъ съ х. Теодосия (Шоповъ, п. сп., кн. 34, стр. 488).

 

6. Шоповъ, п. сп., стр. 489. Сѫщиятъ авторъ допълнително съобщава по разкази, види ce, на други лица, че въ Дойранъ х. Теодосий, следъ като се прибралъ при синоветѣ си, станалъ воденичарь. Презъ една зимна нощь, когато той спалъ въ воденицата, голѣмь снѣгь съборилъ покрива на воденицата и затрупалъ х. Теодосия. На другия день синоветѣ му го намѣрили едва живъ съ счупени крака. Следъ нѣколко дин той умрѣлъ презъ мартъ 1843 г. (Мсбн., III, стр. 50 и Изъ новата история и пр., стр. 11—12; срв. Пеневъ, п. съч., III, стр. 252; Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 88 и 230). Въ нѣкои точки се различава разказътъ на Софи́я Hиколовa попъ Теодосиевa (по мѫжъ Дамянова Огнянова) (вж. тукъ, прит.).

 

 

39

 

вѣрва на това съобщение, хаджи Теодосий, отчаянъ отъ лошия край на любимото му предприятие и подъ тежестьта на старостьта си [1], се отказалъ отъ длъжностьта таксидиотъ и изобщо отъ обществена дейность [2]. Изглежда, че той не е могълъ да намѣри повторно материална подкрепа, a може би се увѣрилъ, че печатницата не ще бѫде въ състояние да изплаща дългове.

 

Нищо не се знае за вѫтрешното устройство на първата българска печатница, нито за характера на х. Теодосиевото участие въ нейната работа: знаелъ ли е той печатарския занаятъ или пъкъ само управлявалъ печатницата, a техническата работа вършели наети отъ него специалисти [3]. Трѣбва да се отбележи, че той билъ и писатель. [4] Може да се мисли, че х. Теодосий билъ предимно управитель на печатницата съ стремежъ да развие голѣмо книгоиздателство [5]. Очевидно, хаджи Теодосий започналъ печатарството съ въодушевление и вѣра въ свѣтлата бѫднина на бълг. народъ. Никакви търговски смѣтки не сѫ го движели, както сетнешнитѣ печатари. Той искалъ да добие само една облага: нравствено задоволение, че е билъ полезенъ на своя родъ.

 

 

1. Споредъ Ив. Добровски, къмъ 1840 г. х. Теодосий билъ 50-60 годишенъ (п. сп., стр. 166, срв. по-горе, стр. 36, заб. 2).

 

2. Въ това нѣма нищо чудно. Сѫщо и Неофитъ Рилски изпадналъ въ отчаяние поради голѣмитѣ трудности въ общественото му поприще и презъ септемврий 1839 г. се оттеглилъ въ Рилския манастиръ (вж. писмата мy отъ 30. XI. 1838 и 20. VIII. 1839 г. въ Пер. сп., кн. 32 и 33, стр. 344— 345 и кн. 34, стр. 509—510).

 

3. Ив. Добровски разказва, че х. Теодосий ималъ 5—6 печатари (= словослагатели и др.), съ които всѣка недѣля правѣлъ излетъ вънъ отъ Солунъ, въ едно дервишко теке. Заведенъ билъ тамъ и Добровски (п. сп., стр. 166). Споредъ Попъ Темилъ пъкъ, въ печатницата като че имало само единъ словослагатель по име Димитрий (Шоиовъ, п. сп., стр. 488).

 

4. Срв. по-доле, стр. 45.

 

5. Съ тая цель той искалъ да привърже къмъ себе си работницитѣ, та образувалъ съ тѣхъ сѣкашъ едно семейство.

 

Добровски не знаелъ „какви смѣтки" ималъ архим. Теодосий съ дервишитѣ, които често посещавалъ въ текето имъ (п. стр.). Хаджи Теодосий, очевидно, ималъ приятели между дервишитѣ (може би, отъ сектата бекташи). Ако не е ходѣлъ при тѣхъ само за разходка, той, навѣрно, искалъ да се запознае съ учението имъ и да беседва по религиозни въпроси, за да използува добититѣ познания въ свои религиозно-нравствени съчинения.

 

 

40

 

 

IV.

 

Хаджи Теодосий започналъ работата си, изглежда, съ желание да даде нарѫчна книга на малки и голѣми. Първaтa известнa неговa книга е излѣзла въ 1838 год. подъ заглавие

[1]. Това е не само молитвеникъ, но и български букварь. Навѣрно, той е видѣлъ издаденитѣ въ 1833 и 1834 год. отъ Никола Карастояновъ часословъ и букварь [2], та му се явила идеята да ги съчетае въ едно вѣроучително и езиково рѫководство на български езикъ.

 

Многото български поклонници въ Св. Гора се нуждаели отъ пѫтеводитель, И на тая вѣрска нужда х. Теодосий се отзовалъ съ книгата си

[3], напечатана въ м. февруарий 1839 г. Тая книга сравнително скоро била разпродадена между българскитѣ поклонници, та имала второ издание, отъ което не е известенъ нито единъ екземпляръ. Въ 1846 г. Никола Карастояновъ я преиздалъ въ Самоковъ на говоримъ български езикъ (самоковски говоръ), считайки своето издание за трето [4]. Купували я и рускитѣ поклонници, които на връщане сѫ я носили въ Русия. Така е попадналъ единъ екземпляръ отъ нея въ Петербургъ, въ библиотеката на руския писатель князъ П. Н. Вяземски. Основаното въ 1877 г. руско научно дружество „Общество любителей древней письменности", подъ председателството на речения князъ, имало за цель да издава стари руски и изобщо

 

 

1. Вж. фотографска снимка на заглавния листъ y Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 195. Тая книга не е била известна на Дриновъ, но той се досѣщалъ, че солунската печатиица „трѣбва да е извадила нѣщо" и презъ 1838 г., когато „е вече работила" (Съчин., II, стр. 430, заб. 10).

 

2. Срв. тукъ, стр. 16, заб. 3.

 

3. Описани сѫ следнитѣ манастири отъ изтокъ на западъ: Велика лавра, Каракалъ, Филотей, Иверски, Кутлумушъ, Ставроникита, Пантократоръ, Ватопедъ Шименъ, Хилендаръ, Зографъ, Кастамонитъ, Дохиаръ, Ксенофъ и пр.

 

4. Срв. по-доле, стр. 57. Неизвестно лице въ 1847 г. е напечатало въ Одеса Описанието е на църковнославянски, като следъ нѣкои заглавия се даватъ обяснения на руски. Най-вече се говори за Зографъ (22 р.) и Лаврата (16 p.). Въ описанието за Зографъ има пасажи на български, както въ Теодосиевото издание, по което издательтъ, очевидно, се е водилъ.

 

41

 

славянски рѫкописи и да препечатва стари славянски книги. To е започнало своята дейность съ фототипно препечатване на х. Теодосиевото Описaние нa светогорскитѣ манастири по екземпляра на князъ Вяземски. Книжката е твърде малка (10 л., 21 х 15 см.), но руското дружество ѝ отдало такова предимство, понеже, както се казвало въ протокола му, тя била напечатана въ родния градъ на славянскитѣ първоучители и била станала библиографска рѣдкость. [1] Повечето манастири сѫ описани кратко (съобщаватъ се имената на тѣхнитѣ църкви, ктитори и по-забележителни светини). Повече сведения има за Великата лавра, Ватопедъ и Хилендаръ, a най-голѣмо мѣсто е дадено на Зографъ (около 4 стр., 63 реда). Зографския манастиръ е описанъ повече на простонароденъ български езикъ, a описанието на другитѣ манастири е изцѣло на църковнославянски. Въ книжката е дадено предимство на Зографския манастиръ, защото тя била предназначена най-вече за поклонници българи. Може да се предполага, че книжката била напечатана съ материалното съдействие на Зографския манастиръ [2]. Нe се знае кой я съставилъ и приготвилъ за печатъ, но има основание да се мисли, че е атонско произведение. [3]

 

 

1. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 430 и 431, заб. 11. Вж. тамъ, стр 431—434, пълно описание на речената книжка.

 

2. Вѣроятно поради това въ края на разказа за Зогр. м-ръ се споменаватъ между ктиторитѣ му неговитѣ още живи проигумени Евтимий и Порфирий (y Дриновъ, Съчинения, II, стр. 450, кол. I) Дали хаджи Теодосий изобщо е намиралъ подръжка въ тоя манастиръ, както мисли Дриновъ (п. съч., стр. 433), за това нѣма податки.

 

3. Дриновъ допуща, че тая книга била преведена отъ гръцки (въ 1745 г. въ Венеция излѣзло на гръцки описание на светогорскитѣ манастири отъ Иоанъ Комнинъ) на църковнославянски отъ нѣкой монахъ, който знаелъ доста добре църковнослав. езикъ. Преводътъ дълго време стоялъ въ рѫкописъ. Когато била отворена солунската печатница, х. Теодосий и зографскитѣ монаси се наговорили да напечататъ тоя преводъ. Тѣ намѣрили, че описанието за Зографския манастиръ е доста кратко, и то било допълнено (на български) съ разказъ за чудесата на св. Георгиевитѣ икони и една Богородична икона и съ съобщението за украсяване на тритѣ св. Георгиеви икони наскоро, преди да бѫде поставено подъ печатъ (Съчин., II, стр. 432—433). Основание за това правдоподобно заключение е съобщението въ разказа за Зографския монастиръ, че тритѣ чудотворни икони на Св. Георгий, светини на сѫщия манастиръ, сѫ били обковани въ 1838 г. отъ люде изъ Русия съ сребро, злато и скѫпи камъне (у Дриновъ. п. съч., стр. 449, кол. I:

Ако не цѣлиятъ разказъ, който е на новобългарски, то поне това съобщение било добавено преди да се тури книгата подъ печатъ.

 

Мене ми се струва, че описанието на 20-тѣ атонски манастири не е букваленъ преводъ, a е било съставено въ Зографъ или Хилендаръ (за последния манастиръ има 30 реда), възъ основа на нѣкое гръцко описание, предания на манастиритѣ и лични наблюдения на съставителя. Че билъ използуванъ и негръцки изворъ, това се вижда отъ следнитѣ факти. Въ описанието за Зографъ се говори за мощи на св. Георгий Нови Софийски, за когото едва ли се е споменавало въ гръцко описание на светогорскитѣ манастири. Въ описанието на рyския манaстиръ се казва, че неговъ ктиторъ билъ сръбскиятъ клязъ Лазаръ и че въ скита „Св. Богородица" при тоя манастиръ (у Дриновъ, п. съч., стр. 450, кол. 1). Чрезъ това подчертаване да българския елементъ авторътъ на описанието се издава, че билъ българинъ (монахъ отъ Зографъ, Хилендаръ или другъ светогорски манастиръ). За монаситѣ на манастиритѣ не е отбелязано, какви сѫ били по народность, защото това не е било нуждно да се каже, за да се привлѣче вниманието на поклонницитѣ. Речениятъ скитъ, като малка обитель, можелъ да бѫде отминатъ отъ поклонницитѣ и затова трѣбвало да му се направи патриотична реклама. Дриновъ смѣта, че и тоя изразь билъ после добавенъ отъ преводача или пъкъ отъ допълнителя на описанието за Зографския манастиръ (п. съч., стр. 434). По-вѣроятно ми изглежда, че го е добавилъ самиятъ съставитель на книжката, понеже изречението е на църковнославянски, a допълнительтъ на разказа за Зографъ си служи съ говоримъ български езикъ.

 

Добавкитѣ въ разказа за Зографъ не се схождатъ напълно по езикъ съ х. Теодосиевия предговоръ въ книгата Оу̑тѣшенiе грѣшнымъ. Въ описанието се срѣщать по-малко църковнославянски елементи (по-често е вм. есть въ предговора). X. Теодосий пише предлогъ во, a въ описанието оy или в (оу кѹлата, в монастырь); въ предговора членъ отъ (ковчéготъ, отворотъ, отключотъ, на простіотъ человѣкъ, наредь съ простію народъ), a въ описанието чл. о (и си турилъ пéрсто на ѡ̀бразо, се залéлилъ пéрсто, споретъ монасты́ро) (вж. y Дриновъ, Съчин. II, стр 448, притурка). Поради тѣзи различия не може да се допуска, че добавката е направена отъ х. Теодосия, освенъ ако се допустне, че той нѣмалъ установенъ езикъ (срв. за члена м. p. y Г. п. Христовъ, По-забележителни особености на кукушко-дойранския говорь, Макед. прегледъ, г. X, кн. 1—2, стр. 111—112). Но трѣбва да се отбележи, че единъ издатель би могълъ да внесе добавка, както напр. Никола Карастояновъ (въ разказа за Зографъ къмъ съобщението за 24-тѣ мѫченици монаси добавилъ дата: „което е было въ лѣто 1204 по Хрс҄та", въ разказа за руския манастиръ: „има и миро ѽ с. димитрия", изпустналъ имената на зографскитѣ проигумени Евтимий и Порфирий).

 

 

42

 

Въ 1839 г. хаджи Теодосий издалъ още една книга [1], озаглавена

 

 

1. Тя ще да е излѣзла следъ Описание на светог. монастири, както мисли и Дриновъ (Съчин., II, стр. 430, заб. 10).

 

 

43

 

Тя била съставена на молдовлашки езикъ отъ монаха Неофитъ, бившъ еврейски равинъ и братъ на молдавския манастиръ Нѣмца. После това съчинение било преведено на гръцки, a въ 1837 г. прилепскиятъ български учитель Георгий Самуркашъ, който като бившъ букурещки търговецъ знаелъ влашки и гръцки, и неговиятъ ученикъ Натанаилъ Стояновичъ (после охридски митрополитъ) го превели въ Прилепъ

имайки на рѫка влашкия текстъ и гръцкия преводъ [1]. Не е известно, дали по свой починъ тѣ сѫ превели това интересно апологетическо-богословско съчинение, или пъкъ били подканени отъ хaджи Теодосия, който, нѣма съмнение, е влизалъ въ връзка съ образовани българи [2] и е търсѣдъ работа за печатницата си [3]. Както разказва митрополитъ Натанаилъ въ своята автобиография, той и неговиятъ учитель като че по свой починъ сѫ решили да преведатъ тая книга. Въ Прилепъ Натанаилъ билъ свикналъ да превежда за свещеницитѣ апостолски и евангелски четива [4], та преводътъ на

 

 

1. Вж. заглавието на книгата y Дриновъ, съчин. II, стр. 428. Ако и да не е посоченъ преводачътъ, Дриновъ се догадилъ по нѣкои езикови форми , че съставительтъ на това заглавие и преводачъ на книгата „е билъ македонецъ и, види ce, изъ Западна Македония". Въ автобиографията си митр. Натанаилъ посочва преводача, както и начина на превода (вж. тукъ, с. стр., заб. 4).

 

2. Напр., може би, съ Христо попъ Василевъ въ Карлово (срв. тукъ, стр. 44).

 

3. Проф. Пеневъ твърди общо, че х. Теодосий „е привличалъ въ своето издателско предприятие по-буднитѣ учители въ Македония, задължавалъ ги е да превеждатъ и пишатъ и е издавалъ книжовнитѣ имъ трудове, макаръ и да е разполагалъ съ твърде оскѫдни срѣдства" (п. съч. III, стр. 259). Обаче нѣкои отъ основанията на Пеневъ не сѫ здрави: х. Теодосий не е издалъ Огледало на Кирилъ Пейчиновича, нито е преиздаль нѣкои произведения на хаджи Якима Кърчовски, поне до сега не е известно такова издание. Не е установено, че взаимоучителната таблица на Иорд. х. Константиновъ Джиноть била напечатана отъ х. Теодосия (срв. по-доле, стр. 50, заб. 1).

 

4. Мсбну, XXV, Житиеописаніе митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила, стр. 9: „Тука (въ Прилепъ) азъ превождахъ и на благоговѣйнитѣ свещеници потрѣбнитѣ имъ апостоли и евангелия. Книгата на Неофита иеромонаха (въ заглавието е : ) отъ монастирьтъ Нѣмца въ Молдава, подъ заглавие: Служение еврейско. . .” печатана въ Солунъ въ 1839 лѣто, учительтъ ми Георги Самуркашъ я имаше печатана изъ влашки и гръчки, и понеже онъ, като бивши букурещки търговецъ, познаваше влашки и гръчки язици, то рѣшихме се какъ да можемъ да я прѣведемъ на наше мѣстно, просто българско нарѣчіе. И така, въ нѣколко мѣсеци, имайки прѣдъ себе си влашкото и гръчкото издания, съ помагание единъ другиму, я прѣведохме криво-право и въ 1837 година, месецъ май когато тръгнахме и двамата за Свята гора, дадохме преводътъ на единъ велешанинъ по име Наумъ Лювчиевъ..., за да го печати (типоса) въ Солунъ, гдѣто се слушаше, че се отворила българска типография".

 

 

44

 

се явявалъ плодъ на тоя му книжовенъ навикъ. Ако се вѣрва, че Натанаилъ точно си спомня миналото отъ своитѣ юношески години, преводачътъ не се познавалъ съ хаджи Теодосия : Натанаилъ никѫде не го споменава по име, нито е знаелъ точно отъ кѫде билъ родомъ [1]. Може да се допустне само това, че вестьта за отваряне на солунската печатница е подбудила Георгия Самуркашъ и Натанаила да преведатъ речената книга съ надежда, че ще може да се отпечати и се разпродаде между простия народъ. Презъ м. май 1837 г. тѣ сѫ заминали за Св. гора, обаче тѣ не намѣрили за нуждно да се срещнатъ съ хаджи Теодосия и да му предложатъ да издаде книгата имъ, a сѫ предали превода си на единъ велешанинъ по име Наумъ Лювчиевъ, за да се погрижи за напечатването му въ Солунъ. [2] Дали сѫ предложили на книгоиздателя х. Теодосия нѣкакви условия или му предали иревода си безвъзмездно не е известно. Изобщо нѣма никакви сведения при какви договорни условия х. Теодосий издавалъ чужди съчинения (плащалъ ли на автора хонораръ въ пари или чрезъ екземпляри отъ издадената книга). Но отъ едно писмо на Неофита Рилски отъ 30. XI, 1838 г. до Райна Поповичъ се вижда, че х. Теодосий предварително изпращалъ обяви-реклaми за абонати на книгитѣ, които се тъкмѣлъ да издаде съ свои срѣдства. Така, още въ 1838 г. (може би, есеньта) той разпратилъ изъ българскитѣ градове такова обявление за книгата и то, изглежда, е попаднало въ рѫцетѣ на Христо попъ Василевъ въ Карлово, ученикъ на Неофита Рилски, който, живо интересувайки се отъ солунската печатница, моли приятеля си Райно Поповичъ да види това обявление и да му съобщи

 

 

1. Срв. тукъ, стр 17, заб. 2.

 

2. Срв. стр. 43, забел. 4.

 

 

45

 

своето заключение [1]. Христо попъ Василевъ, може би, билъ настоятель на солунската печатница-книгоиздателство. [2] По всичко изглежда, че х. Теодосий е издалъ съчинението , навѣрно следъ като чрезъ обявлението си осигурилъ известенъ брой спомоществователи. [3] Той се решилъ да го издаде, защото било написано на достѫпенъ за народа езикъ и съ своето съдържание, изобличаваще еврейската талмудска религия, можело да усили y читателитѣ вѣрата въ И. Христа. Може би, и религиозни спорове между евреи и християни въ Солунъ сѫ го подбудили да издаде това съчинение, смѣтайки, че то ще намѣри добъръ приемъ между българитѣ въ Солунъ и др. градове, гдето имало евреи, както било разпространено между власитѣ и гърцитѣ.

 

Следъ изгарянето на солунската печатница хаджи Теодосий ще да е обиколилъ Северна Македония, за да събира милостиня за Синайския манастиръ. Тогава Кирилъ Пейчиновичъ му далъ нѣкаква парична сума, за да възобнови печатницата, навѣрно съ условие да напечати неговото съчинение , което, стъкмено още въ 1831 г., не е сполучилъ да го издаде въ Бѣлградъ [4]. Хаджи Теодосий го издалъ въ 1840 г., като замѣнилъ предговора на автора съ свой обширенъ предговоръ, въ който издательтъ проявява и писателски даръ. Той говори за суетния стремежъ на царе и „благородни" мѫже да се прославятъ и обезсмъртятъ имената си съ паметници, но не сѫ сполучили, защото всичко, що направили, било „тлено и всуетно", радѣели не за душевното си спасение,

 

 

1. „За Тѵпографіата Солунска — пише Неофитъ Рилски — искайте отъ киръ Христа Папа Васили Прокириксинъ, що има за θρησκεία τῶν Ἑβραίων и ще да разумѣете, която е сега новосоставена, и щото заключите отъ нея, сообщете ми" (Пер. сп., кн. 32—33, стр. 347).

 

2. Срв. y мене, Солунъ въ бълг. дух. култура, стр. 35, заб. 28.

 

3. Въ края на книгата има списъкъ на 312 : отъ Велесъ 159, Тетово 35, Прилепъ и Берово по 17, Враня 14, Скопие 13, Ваташа 12, Башино село 11, с. Бегнища 6, с. Преждево 8, с. Ресава 5, Неготино и Крушово по 4, Кавадарци 3, Щипъ и Ново-село по 2 (срв. В. Погорѣловъ, Описъ и пр., стр. 65).

 

4. Пълното заглавие:

(Дриновъ, п. съч., стр. 436: Пер. сп., кн. 34, стр. 489, ст. на А. Шоповъ; Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 99).

 

 

46

 

a за чувственъ животъ. Траенъ споменъ ще оставятъ само ония хора, които правятъ добро на ближнитѣ си било като тѣхни учители, съ поучения, било като тѣхни благодетели

 

(„таквія человѣци всегда суть y спóменъ и y похвалéніе и y всегдáшно ублажéніе", които „непрестáно ревкость и́маятъ да помогнатъ на правослáвните христіáны, едни, учи́тели, со поучéніе, дрýзи, милости́віи, со помощь")

 

Ето блаженъ е и иеромонахъ Кирилъ отъ манастира „Св. Атанасий" (Лешочки), понеже му помогналъ да оправи изгорѣлата му печатница и не само това,

 

 

Авторътъ се подписалъ подъ предговора, както и въ заглавията на своитѣ издания: Хаџи папа Ѳеодосіѧ архимандри́тъ Сѵнаітскій. [1]

 

Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ не е оригинално съчинение. Както по-рано дамаскинаритѣ подражавали на проповѣдитѣ на Дамаскина Студита, така Кирилъ Пейчиновичъ — на поученията на Илия Миниатъ. [2] При все това той композира по

 

 

1. По Дриновия цитатъ, Сьчинения, II, стр. 436—438; Ивановъ, п. сб., стр. 194—195.

 

2. Дриновъ мисли, че Кирилъ Пейчиновичъ се ползувалъ отъ съчинението на Илия Миниатъ въ руски преводъ „Камень претыканія и соблазна" (п. съч., II, стр. 446, заб. 36). Обаче отъ съпоставкитѣ съ речи на сѫщия проповѣдникъ се вижда, че Кирилъ Пейчиновичъ ималъ на рѫка сборника отъ Миниатови „Поyченiя въ рaзныя недѣли и прaздничныя дни", издадени въ руски преводъ презъ 1760, 1781 и 1814 г. въ Москва (вж. Селищев, Полог и его болгарское населеніе, София 1929, стр. 187—189).

 

 

47

 

особенъ начинъ заетитѣ материали. Въ това съчинение сѫ вмѣстени различни статии [1], външно несвързани и самостойни една отъ друга, но въ действителность тѣхъ свързва една обща цель: утешение на грѣшнитѣ. Желаейки да придаде свещенъ характеръ на книгата, той внушава на читателя, че наставлява не случайно, a по призвaние и вдъхновение. Съ тая цель на 9 и 10 стр. сѫ помѣстени текстове отъ книгата на пророка Иезекиилъ, гдето се представя, че пророческото слово е храна сладка като медъ и пророкътъ — изпълнитель на волята Божия. Въ тоя свой трудъ Кирилъ Пейчиновичъ се проявява като опитенъ и красноречивъ проповѣдникъ и кaтихизaторъ на простонароденъ езикъ. Той ималъ особенъ култъ къмъ Божията майка. Цельта на книгата му е да утвърди y народа вѣрата въ св. Богородица като висша утешителка, покровителка и застѫпница на грѣшнитѣ. Тая мисъль той развива въ 21 л. въ форма на похвално-молебно слово, нълно съ чувство на величайше преклонение предъ образа на св. Богородица — обща майка и на християнитѣ.

 

Сѫщо така е красноречиво и поучението му „Како творити бракъ", изложено въ 9 л. Сравнявайки брака съ полагане основи на сграда, той дава достѫпно уяснение за необходимостьта отъ църковния бракъ, като бичува сватбенитѣ обичаи (веселбитѣ съ хорà и свирни), несъгласни съ християнската идея за брака.

 

Книгата Оỳтѣшеніе грѣшнымъ е ценна не само отъ историко-литературио и богословско гледище, но и като ясно свидетелство за сътрудничеството и идейната близость между хаджи Теодосия и Кирила Пейчиновича.

 

 

1. 1—3^б л. предговорътъ на х. Теодосия, 4—24 л. сѫщинскиятъ текстъ на Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ, 25—33^об л.

34 л. тропарь и кондакъ на св. Нифонтъ, 34^об л. молитви за благословение на пчели, буби, „ваіа" на Цвѣтница и за насаждане лозе; 39^об—43^об. л. разказъ за войника Таксиотъ, възкръсналъ отъ мъртвитѣ, 44—47^об. л. азбученъ показалецъ на съдържанието.

 

 

48

 

Въ 1841 г. хаджи Теодосий е издалъ новъ трудъ, озаглавенъ

Съ това издание (24 л., съ текстъ въ 18 стр.) той ималъ за цель да отговори на нуждата, която чувствували българитѣ търговци и занаятчии въ Солунъ и др. градове да знаятъ езика на турци и гърци, съ които се намирали въ чести сношения. Книгата не е разговорникъ, не е нито речникъ, a се състои отъ кратки поучителни разкази, изложени на три говорими езици: български, гръцки и караманлийски, сир. турски, въ отдѣлна колона за всѣки езикъ. Не е ясно, защо турскиятъ езикъ е нареченъ по името на кaрaмaнлиитѣ. Може би, хаджи Теодосий се рѫководилъ отъ съображението, че тѣ сѫ православни, за каквито билъ нагоденъ и текстътъ на книжката, или пъкъ той се ползувалъ отъ караманлийски религиозни книги, за да състави турския отдѣлъ на книжката си. Както установи още Дриновъ, българскиятъ и гръцкиятъ отдѣли на х. Теодосиевата книжка почти изцѣло сѫ взети изъ Λεξικὸν τετράγλωσσον на мосхополеца икономъ и иерокириксъ хаджи Даниилъ [1], навѣрно по второто му издание (1802 год.). Въ солунския триезичникъ сѫ изпустнати влашкиятъ и албанскиятъ отдѣли отъ х. Данииловия четириезичникъ, понеже на пазаритѣ въ българскитѣ македонски градове не се говорѣли тия езици. Предавайки гръцкото писмо на своя изворъ съ църковнославянско, съставительтъ не всѣкога е вниквалъ да разбере българския текстъ и прочелъ неправилно нѣкои думи. [2] Това обстоятелство ни кара да мислимъ, че солунскиятъ

 

 

1. Съчинения, ІІ, стр. 483—489; срв. Селищевъ, Очерки по македонской діалектологіи, 1, Казань 1918, стр. 6 и 15. Нe се знае точно кога и кѫде за пръвъ пѫть билъ издаденъ х. Данияловиятъ лексиконъ, помѣстенъ въ неговия трудъ Εἰσαγωγοκὴ διδασκαλία. Дриновъ посочва 1770 г. и Мосхополе (п. съч., стр. 484). И други смѣтатъ първото му издание за мосхополско, но отъ около 1764 г. (Селищевъ, и. съч., стр. 7). Второ издание ималь лексиконътъ въ 1802 г., може би, въ Венеция (с. съч., стр. 7 и 14).

 

2. Освенъ посоченитѣ отъ Дриновъ (п. съч., стр. 488) думи (етни вм. едни, та вм. да, ко вм. го, клатишъ вм. кладишъ), намираме и следнитѣ грѣшки : месецината вм. месечината, ианкулите вм. іагулите (ιαγκούλιτε), гіетъ вм. іетъ, дерва вм. дърва (δᾁρβα), друце вм. друзи (τρούζη), се іатотъ, вм. се іадатъ (ϊατατ), за то ке расипотъ вм. за да го расипаатъ (ζα τα κω ραςήπαατ), толко вм. токо (τόκω) (по даденитѣ y Дриновъ паралели, стр. 485— 486). Вж. и y Селищевъ, п. съч., стр. 15—16.

 

 

49

 

триезичникъ не е съставенъ отъ хаджи Теодосия, който добре е знаелъ гръцки и български, a отъ нѣкой малообразованъ българинъ, може би, отъ Югозападна Македония [1], не много опитенъ въ гръцкото писмо [2]. Въ книгата, очевидно, нѣкои грѣшки сѫ печатни. При все това и съ тѣзи недостатъци солунскиятъ триезичникъ има книжовна стойность като лексикографски опитъ, който не е безъ полза за славянския филологъ при изучване битолския български говоръ по хаджи Данииловия четиреезичникъ, колкото и да се старае проф. Селищевъ да ни увѣри въ противното. [3] Тая малка киижка показва, колко голѣма нужда се чувствувала отъ подобни учебни пособия, които давали възможность на грамотния българинъ да бѫде въ общение съ инородния търговски и културенъ свѣтъ. Тази обществена нужда подбудила и о. Неофита Рилски да състави гръцко-български „словарь", външно по подражание на гръцкия речникъ отъ Антима Гази, но въ действителность по метода, приложенъ въ мосхополския четириезичникъ и солунския триезичникъ, сир. да обясни (въ два стълбца) всички простогръцки думи на старогръцки, простобългарски и славянски, като си служи „съ разни фрази и перифрази на простоговоримото българско наречие", съ български пословици и други народни мѫдрости. [4] Сѫщата потрѣба съзнавалъ и пловдивскиятъ чорбаджия Вълко Чалъкоглу, та обещалъ на Неофита Рилски 30,000 гр. (10,000 свои и останалитѣ отъ роднини и др.) за отпечатване речника. [5]

 

 

1. Дриновъ предполага това, защото прилагателни имена съ оконч. ой м. p. се употрѣбяватъ въ Воденско и други краища на Югозападна Македония (Съч., II, стр. 429). Формата ідна (вм. една) сѫщо е указание.

 

2. Не знаейки какъ да предаде срѣдисловния звукъ ъ, той изпустналъ думата βάρμπατα въ четиреезичника и я замѣнилъ съ дaбои.

 

3. П. съч., стр. 16: не приема мнението на Дриновъ (п. съч., стр. 489), че, който ще изучава хаджи Данииловия трудъ, „съ благодарение ще се възползува и отъ триезичната солунска книжка".

 

4. Пер. сп., кн. 31, стр. 139 (ст. на Димитриевъ „Двѣ обявления за единъ словарь”). Неофитъ Рилски искалъ да издаде единъ речникъ, „полезенъ за всички", които желаятъ да се ползуватъ отъ четенето на славянски и гръцки книги, a най-вече отъ простогръцки, каквито книги гърцитѣ имали много „и въ които младитѣ отъ нашия народъ се наслаждаватъ съ прочитанье е постоянно и безъ насищание" (Пер. сп., кн. 31, стр. 140).

 

5. Пер. сп., кн. 31, стр. 139; кн. 34, стр. 500.

 

 

50

 

Само посоченитѣ петь книги [1] за сега сѫ известни като издания на първата българска печатница. Тѣ сѫ станали многоценна библиографска рѣдкость. Намѣрени сѫ само по единъ или два екземпляра [2]. Обаче и тѣзи книги, излѣзли последователно въ четири години, сѫ достатъчни, за да може да се очертае вѣрно голѣмото дѣло на х. Теодосия Синайски. Вижда се преди всичко, че той ималъ ясно съзнание за своето трудно предприятие. Той искалъ то да има своя опредѣленa физиономия. Неговитѣ издания си приличатъ по външность: еднакъвъ шрифтъ (едри църковнославянски букви), дебела жълтеникава хартия [3]. Корицитѣ и всичкитѣ страници сѫ украсени отъ четиритѣ страни съ лѫчисти звездици, поставени една подъ друга въ правоѫгъленъ редъ, като символично указание на духовната свѣтлина, разнасяна отъ книгитѣ. На корицата стои пълното заглавие на книгата съ означение

 

 

1. Взаимоучителната таблица на Йорд. х. Константиновъ Джинотъ не може да се смѣта за солунско изданне (Стоиловъ, СбАкн., IX, стр. 12; Пеневъ, п. съч., III, стр. 259). Знаемъ, че хаджи Теодосий е означилъ въ посоченитѣ петь книги печатницата и датата на тѣхното издаване. Изглежда, че това било неговъ обичай, отъ който не би отстѫпилъ и за въпросната книга (срв. тукъ, стр. 43, заб. 3)

 

Необосновано е твърдението на проф. Пеневъ, че хаджи Теодосий издалъ около десетина книги (п. съч., III, стр. 258). За съчинения на х. Якима Кърчовски и „Огледало" на Кирила Пейчиновича срв. тукъ, пред. заб.

 

Описвайки подробно х. Теодосиевитѣ издания, Шоповъ казва, че, по добити отъ него сведения (отъ дойран. учитель Липошлиевъ?) въ солунската печатница сѫ печатани или препечатвани още житие на св. Ив. Рилски, цвѣтникъ и типикъ, но не е виждалъ тѣзи книги (Мсбн, III, стр. 50; Изъ новата история и пр., стр. 14).

 

2. Отъ № 1 Йорд. Ивановъ е намѣрилъ единъ екземпляръ въ Дойранъ (Бълг. стар. изъ Македония, II изд., стр. 192) и едно се пази въ Соф. нар. библиотека (срв. Селищевъ, сп. Slavia, 1926 год., св. II, стр. 259). Отъ № II сѫ известни 2 екз. (1 въ Петербургъ y князъ Вяземски и 1 въ България, вж. Дриновъ, п. съч., стр. 430); отъ № III — 2 екз. (1 въ Петерб. публ. библиотека и 1 въ Соф. нар. библиотека, вж. Дриновъ, п. съч., стр. 429 и Б. Цоневъ, Описъ на рѫкописитѣ и старопеч. книги въ Нар. библиотека въ София, № 529); отъ № IV— 2 екз. (въ България и Румянцевския музей, вж. Дриновъ, п. съч., стр. 436 и Селищев, Полог, стр. 182) ; отъ № V — 4 екз. (въ Румянцевския музей, въ Петрогр. Академия на наукитѣ, въ Казанската дух. академия, въ Софийския университетъ, вж. Дриновъ, п. съч., стр. 429; Селищевъ, Очерки македонской диалектологіи, стр. 15, заб. 1).

 

3. Срв. y Шоповъ, пер. сп., стр. 490 за № № I и IV.

 

 

51

 

на печатницата и датата [1]. Нѣкои солунски книги [2] иматъ и голѣмъ гербъ (корона). Две ангелчета го поддържатъ съ едната си рѫка отъ дветѣ страни, a другата си рѫка допиратъ до клончетата. Тая картина пакъ била символъ на вѣрата въ възродителната мощь на книгата. Изобщо може да се заключи, че х. Теодосий ималъ естетиченъ вкусъ и се стремилъ да даде на изданията си възможенъ за тогавашното време привлѣкателенъ видъ.

 

Сѫдейки по известнитѣ солунски издания, можемъ да се съгласимъ съ проф. Пеневъ, че х. Теодосий билъ много по-придирчивъ въ избора на книгитѣ, отколкото Никола Карастояновъ. Той е схващалъ по-ясно задачитѣ на книгоиздателството и много повече радѣелъ за народна просвѣта. Стараелъ се да потиква по-буднитѣ учители въ Македония да пишатъ народополезни книги [3]. Това различие между двамата първи новобългарски печатари се дължело най-вече на обстоятелството, че х. Теодосий сравнително билъ по-образованъ и не гледалъ търговски на своето предгтриятие, a го смѣталъ служба на своя народъ. Както се увѣряваме отъ неговия хубавъ предговоръ къмъ кн. „Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ" той би могълъ да стане български книжовникъ не по-доленъ отъ своитѣ съотечественици х. Якимъ Кърчовски и Кирилъ Пейчиновичъ, но той билъ повече склоненъ къмъ обществено-практическа дейность. Може би, затова малко време се подвизавалъ въ Синайския манастиръ. Овладѣнъ отъ горещо желание да помогне на своя народъ, за да се повдигне и тръгне по пѫтя на напредъка, както околнитѣ народи, х. Теодосий билъ дълбоко убеденъ, както и Кирилъ Пейчиновичъ, че това ще може да се постигне само чрезъ просвѣта на

 

 

1.

 

2. № № I, II, IV (срв. Дриновъ, п. съч., стр. 431; Шоповъ, п. сп., стр. 490); фотографски снимки y Ивановъ, п. сб., стр. 193 и 193; Селищев, Полог, стр. 183.

 

3. П. съч., III, стр. 259. Срв. тукъ, стр. 43, заб. 3.

 

 

52

 

простонароденъ езикъ. Така ще може да се разпръсне невежеството и следъ това ще паднатъ оковитѣ на робството. Ето защо х. Теодосий се стремилъ да обнародва не толкова книги, които биха намѣрили по-добъръ пазаръ, колкото книги, които биха подигнали съзнанието на простия народъ и биха облагородили неговия духъ. Такива сѫ книгитѣ Слѹженiе еврейско и Оу̑тѣшенiе грѣшнымъ. Той като че ли не се стремилъ да даде на народа знания изъ свѣтскитѣ науки, защото вѣрвалъ, че, ако свѣтлината на Христовата вѣра проникне действено въ народнитѣ слоеве, българскиятъ народъ ще добие необходимата духовна мощь за самовъздигане и напредъкъ. При все това той не пренебрегвалъ практическитѣ нужди на своя народъ, като и съ такива издания (Началное оу̑ченіе и триезичникътъ) гледалъ дa подчертае и внyши ценностьтa нa родния езикъ. Ние не знаемъ точно, подъ чие влияние той си поставилъ за девизъ: дa се пише нa простонaроденъ български езикъ. Нѣма никакви следи, отъ които да се вижда, че е челъ нѣкои съчинения на Софрония Вратчански, който, споредъ нѣкои литераръ-историци, е далъ това начало [1]. Може да се допуска само влияиие на Кирила Пейчиновичъ, който преди 20 години далъ тласъкъ на новобългарската

 

 

1. Срв. Пеневъ, п. съч., III, стр. 259. Наистина, Софроний Вратчански подчертава нуждата отъ писменость на простонароденъ езикъ, както ясно казва въ своя Киріакодроміонъ: Понеже въ българската земя има много свещеници, и прости човѣци, които не разбиратъ Св. писание на славянски езикъ,

Но той не можалъ да се освободи отъ църковнославянския езикъ, съ форми отъ който сѫ изпъстрени всичкитѣ му съчинения (печатни и рѫкописни) (срв. Селищевъ, Slavia, п. кн., стр. 261—263). — Пеневъ мисли, че Кириакодромионътъ на Софрония Вратчански, като първа печaтнa новобългарска книга, дала поводъ да се явятъ и други печатни новобългарски книги, чиито автори проявяватъ стремежъ да пишатъ, както Софроний, на простонароденъ езикъ и се явяватъ негови ученици (п. съч., стр. 344—345). Такава външна връзка не може да се установи, защото не е известно, дали х. Якимъ Кърчовски и Кирилъ Пейчиновичъ сѫ видѣли тая Софрониева книга преди да излѣзатъ първитѣ имъ книги (Повѣсть отъ 1814 г. и Огледало отъ 1816 г.). Една отъ припискитѣ на Кирила Пейчиновича въ Кириакодромиона е отъ 1836 г., а, навѣрно, и другата приписка е отъ времето, когато Кириль Пейчиновичъ билъ игуменъ на Лешочкия манастиръ (отъ 1818 г.) (ср. Селищевъ, Отчетъ и пр. стр. 53; Полог., стр. 156). Тѣзи двама книжовници могли да се явятъ независимо отъ Софрония Вратчански само подъ влияние на дамаскинаритѣ (напр. Иосифъ Брадати), които съзнателно пишели и твърдѣли, че пишатъ на „простъ бългaрски езикъ", сѫщо и подъ влияние на самия гръцки сборникъ Θησαυρὸς на Дамаскина Студита и други простогръцки съчинения (срв. Селищев, Полог, стр. 165—166). Тѣ ще да се ползували отъ гръцкия езикъ. Хаджи Якимовото съчинение „Чудеса на св. Богородица" (1817 г.) е преводъ отъ гръцкото съчинение „Αμαρτολῶν σωωτηρία " (съставилъ го монахъ Агапий Критски) (срв. Ивановъ, Бълг. старини изъ Македония, стр. 146; Пеневъ, п. съч., 111, стр. 375); Кирилъ Пейчиновичъ могълъ да научи гръцки въ Св. Гора, гдето прекаралъ часть отъ своето юношество. Неприемливо е и мнението на Л. Мирковић, че сръбскиятъ просвѣтитель Доситей Обрaдовичъ е повлиялъ на Кирила Пейчиновичъ (вж. разборъ y Селищев, п. съч., стр. 165). Все пакъ не е безъ значение фактътъ, че въ Лешочкия м-ръ се намиралъ екземпляръ отъ Софрониевия Кириакодромионъ. Кирилъ Пейчиновичъ е челъ тая книга, както може да се сѫди по ромбовидния му надписъ въ нея (така е написалъ името си „Кирилъ" и въ „Оу̑тѣшеніе грѣшнымъ"). На корицата отъ сѫщата книга има и приписка на К. Пейчиновичъ (вж. Селищевъ, Отчетъ и пр., стр. 55—56; Полог, стр. 164). Въ това време К. Пейчиновичъ вече е влѣзълъ въ своя книжовенъ пѫтъ и вървѣлъ по него, като и проповѣдвалъ въ църква въ Тетово и околнитѣ села, както помнѣли тетовски старци (Селищевъ, Отчетъ и пр., стр. 56, и Полог, стр. 156; срв. Пеневъ, п. съч., III, стр. 354).

 

 

53

 

книжнина съ своето Ѡгледало (1816 г.). X. Теодосий, може би, се запозналъ и съ произведенията на хаджи Якимъ Кърчовски презъ време на таксидиотскитѣ си обиколки изъ Северна Македония. Но въ основата на неговото убеждение е лежало началото, поставено отъ самия ап. Павелъ: „но въ църква предпочитамъ да кажа петь думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на езикъ непознатъ" (I Kop. 14, 19). Колко високо е ценѣлъ той народния езикъ, това се вижда отъ неговото вдъхновено мѫдро и картинно сравнеиие, че народниятъ езикъ е ключъ отъ желѣзо и стомана („чиликъ"), който отваря народната душа, за да възприеме свѣтлината на знанието, a рускиятъ и църковнославянскиятъ езикъ е ключъ отъ сребро и злато, който не може да отвори сърдцето на простия човѣкъ. Затова той ублажавалъ Кирилa Пейчиновичa, който пишелъ на простъ езикъ, канилъ и народа да ублажава и слуша тоя добъръ учитель. Тая „твърде интересна характеристика на българския народенъ езикъ" — казва покойниятъ нашъ литераръ-историкъ проф. Пеневъ — е „една характеристика, която би хрумнала само на единъ поетъ, който дълбоко се е сродилъ

 

 

54

 

съ духа на нашия езикъ." По увѣрението на сѫщия, отъ тая характеристика се възхищавалъ и Пенчо Славейковъ [1]. Това откровение хаджи Теодосий изрекълъ въ едно време, когато между тогавашнитѣ първи наши учени (въ България и вънъ отъ нея) се водѣлъ горещъ споръ за български книжовенъ езикъ, и граматици като Неофитъ Рилски, Христаки Павловичъ и др. се отдалечавали отъ живия езикъ. [2] И той не само е проповѣдвалъ това правило, но и го прилагалъ, както въ свои съчинеиия, така и въ чужди, издадени отъ него, съ много по-голѣма последовность, отколкото напр. Никола Карастояновъ, въ езика на когото има много сърбизми и църковнославянски елементи [2]. Ако допустнемъ, че х. Теодосий нѣма друга заслуга, то не може да се отрече, че разпространявайки изъ Българско печатни книги на говоримъ езикъ, той билъ въ сѫщность глашатай на неразбираната отъ всички истина, че нѣма напредъкъ безъ народенъ писменъ езикъ. Уподобявайки руския езикъ и църковно славянския на мекъ ключъ отъ сребро и злато, хаджи Теодосий, безъ да влиза въ полемика, решително осѫдилъ стремежа на нѣкои свои съвременници български учеии да създадатъ изкуственъ български книжовенъ езикъ, разширилъ пѫтя на „българската" насока или школа въ историята на нашия езикъ. [3] Къмъ срѣдата на XIX в. истииата, разгласявана отъ солунската печатница, е станала незиблема иснова на новата българска литература.

 

Солyнскaтa българска печaтницa нагледъ е дѣло на х. Теодосия Синайски. Несъмнено, негова е планомѣрностьта, която виждаме въ печатарското му дѣло; негови сѫ усилията, които се проявяватъ чрезъ солунската печатница да се направи Солyнъ пaкъ свѣтилникъ нa бългaрскaтa земя. Обаче той не би се решилъ и, може би, не би могълъ да я създаде, ако не намиралъ насърдчение у народа. Както звучи изъ красноречивия уводъ на х. Теодосия въ

 

 

1. У Пеневъ, п. съч., III, стр. 387—388.

 

2. Срв. Пеневъ, п. съч., III, стр. 260.

 

3. За тритѣ насоки въ развитието на новобългарския книжовенъ езикъ и борбата между тѣхъ вж. студията на А. Теодоровъ „Къмъ историята на българския езикъ" въ Пер. сп., кн. 32—34, гдето тия възгледи сѫ наречени славянски, българо-руски и български. Срв. Селищевъ, п. ст. въ Slavia, стр. 264—265.

 

 

55

 

Оу̑тѣшенiе грѣшнымъ, простиятъ народъ кaто че ли е роптаелъ, че нѣма книги на разбираемъ, живъ български езикъ, a му били предлагани книги на църковно славянски или „руски" (славяноруски или рускобългарски) езикъ [1]. Зографскиятъ монастиръ, Кирилъ Пейчиновичъ, даскалъ Камче, търговецътъ Йовко Мирковичъ и др. — това сѫ били сподвижници въ народополезното дѣло на хаджи Теодосия. Солунската печатница била релефенъ изразъ на тѣхното високо българско съзнание, колкото и да се мѫчатъ нѣкои сръбски историци да го отхвърлятъ [2]. Изобщо въ нея се изразила духовната енергия на българското население въ Македония.

 

Малко време (около 4 години съ прекѫсване) е работила хаджи Теодосиевата печатница, но нейнитѣ печални развалини вещаели на македонскитѣ българи свѣтълъ идеалъ. Споменитѣ за нея и хаджи Теодосия сѫ способствували за възраждането на солунци и дойранци. Не знаемъ, дали Павелъ Божигробски се познавалъ съ х. Теодосия, но и той следвалъ сѫщия пѫть — да се увеличава книжнината на простонароденъ езикъ. Кириакъ Държиловецъ, солунски гражданинъ, сѣкашъ искалъ да възстанови печатното дѣло на х. Теодосия [3]. Смѣлото предприятие на х. Теодосия е действувало

 

 

1. Срв. Селищев, Полог, стр. 16.

 

2. Ст. Hовaковичъ е смѣталъ, че изразътъ въ първото съчинение на Кирила Пейчиновича „Ѡгледало" билъ поставенъ не отъ самия авторь, a отъ коректора въ Буда-Пеща. Явява се питане: въ книгата Оу̑тешеніе грѣшнымъ пакъ ли чужденецъ коректоръ е поставилъ сѫщия изразъ? Предположението на Новаковича, е несъстоятелно и поради това, че, както изтъкна Дриновъ, (Съчинения, II, стр. 443) будапещенскиятъ коректоръ, безъ друго, билъ сърбинъ : словослагателитѣ въ будапещенската университетска печатница сѫ били сърби. Въ такъвъ случай въпросниятъ изразъ не би сѫществувалъ, ако го нѣмало въ рѫкописа на автора. — Сретковичъ пъкъ смѣталъ, че тѣзи думи сѫ били поставени отъ Кирила Пейчиновичъ, но съ тѣхъ проявилъ своята голѣма простота и невежество, понеже нарекълъ Скопско Долна Мизия вм. Дардания или Илирикъ. Освенъ възраженията на Дриновъ (п. съч., стр. 443—444: съобщение на Ана Комнина, че Вардаръ тече изъ предѣлитѣ на Мизия, Скопско е Долна земя въ хрисовула на бълг. царь Константинъ Тихъ, inferior Bulgaria за нѣмския пѫтешественикъ Арнолдъ Харфъ въ 1499 г.), тукъ ще добавя, че гръцкитѣ скопски митрополити били титулувани екзарси на Долна Мизия (ἔξαρχος κάτω Μυσίας) (кодексъ XV на Царигр. патриаршия, стр. 64, писмо отъ 27. X. 1823 год. до скопския митрополитъ Анания). За това название срв. Иишрковъ, Западнитѣ краища на българската земя, София 1915, стр. 17, заб. 2.

 

3. Срв. м. тр. Солунъ и пр., стр. 30.

 

 

56

 

насърдчително на Неофита Рилски въ неговия стремежъ да уреди българска печатница. То имало значение и за Василъ Априловъ, смѣталъ го за културно постижение [1]. Хаджи Теодосиевиятъ примѣръ е насърдчилъ нѣкой българинъ въ 1843 г. да започне въ Цариградъ да печати български книги [2]. Не безъ основание казва Дриновъ: „По всичко се види, че начинанието на хаджи Теодосия е проправило пѫть за отварянье български печатници и въ Цариградъ" [3]. Иоанъ Димитриевичъ Охридянинъ, единъ отъ първитѣ български книгоиздатели въ Цариградъ [4], сѫщо ще да ималъ за образецъ бащата на българското книгопечатане. И Никола Карастояновъ, който, изглежда, е виждалъ солунскитъ издания [5], билъ насърдченъ да върви по хаджи Теодосиевия пѫтъ, т. е. да търси съдействието на мѣстния митрополитъ, за да приложи въ действие своитѣ будимски букви [6]. Успѣхътъ на солунскитѣ книги го увѣрили, че една добре уредена бълг. печатница въ Турция може да бѫде доходно предприятие,

 

 

1. Ныне Болгаре — казва той — заводятъ въ Солуни свою собственную Болгарскую типографію для печатанія церковныхъ и свѣтскихъ книгъ, которая впрочемъ еще не въ дѣйствіи" (Денница, I, Одеса 1841 г., стр. 73). Съ израза „еще не въ дѣйствіи" той навѣрно искалъ да каже, че солунската печатница не е работѣла усилено. Иначе би трѣбвало да се мисли, че Априловъ не е знаелъ за излѣзлитѣ до 1841 г. солунски книги.

 

2. Въ 1843 г. тамъ било напечатано съчинението на Константина Огняновичъ „Лѣтній кринъ или страданіе святыя великомученицы Марины”.

 

3. Съчинения, II, стр. 427—128.

 

4. Срв. с., тр, стр. 427.

 

5. Златарски предполага, че Н. Карастояновъ е продавалъ солунскитѣ книги (Пер. сп., кн. 66, стр. 646). Срв. следв. забел.

 

6. Наистина, не се знае „дали той билъ извѣстèнъ по кой начинъ солунската печатница е добила позволение", но, както признава Златарски, и той прибѣгналъ „къмъ сѫщия качинъ за достигане на цельта, що и основательтъ на солунската печатница" (п. сп., стр. 647). Карастояновъ е знаелъ, че по въпроса за откриване нова печатница решителната дума има Царигр. патриаршия и като че ли смѣталъ, че трѣбва да се обърне къмъ нея (вж. негово писмо отъ 20. X. 1838 г. до Неофита Рилски, (Пер. сп., кн. 68, стр. 460; срв. тукъ, стр. 20, заб. 1). Мисъльта зa обръщане къмъ мѣстенъ митрополитъ ще да се е явила y него по-късно въ връзка съ солунскитѣ книги. Ако навреме е ималъ на рѫка солунски книги, той не би се стърпѣлъ да узнае (ако не отъ Неофита Рилски, то отъ люде, които пѫтували въ Солунъ или Св. Гора), какъ е сполучилъ хаджи Теодосий да отвори печатница.

 

 

57

 

особено следъ затварянето на солунската печатница [1]. Едва ли е случайно, че той започналъ своето книгопечатане въ Самоковъ презъ 1846 г. съ разрешение на самоковския митрополитъ Матей, като препечатилъ едно отъ най-разпространенитѣ х. Теодосиеви издания — Описаниè на 20 светогорски манастири [2]. Може да се мисли, че той искалъ да изтъкне, че самоковската печатница е продължение на официално позволената солунска печатница. Изобщо солунската печатница е историческо дѣло, което приближило българския народъ къмъ духа на западноевропейскитѣ народи и усилило идеята за народното единство.

 

 

1. Споредъ Дриновъ, и самоковската печатница „може би, такожде е изпъкнала не безъ нѣкакво подбужданье отъ начинанието на хаджи Теодосия" (п. съч., стр. 428). Златарски мисли, че следъ разтурянето на солун. печатница се откривало „отново за самоковската печатница поле за работа" (п. сп., стр. 646). Срв. Пеневъ, п съч., III, стр. 262.

 

2. Самоковскиятъ митрополитъ Матей (= дели Матей) (отъ 1846 год.) му далъ писмено разрешение презъ февруарий 1847 г. (вж. y Златарски, п. сп., стр. 617—648), но преди това, въ разговорь съ Никола Карастояновъ, той ще да е изказалъ yстно своето съгласие. И Карастояновъ се решилъ да преиздаде речената солунска книга, но безъ да посочва кой я издава и где е напечатана, очевидно, защото смѣталъ за нетактично да разгласява за своята печатница, преди да се снабди съ официално позволение. За да не се смѣта пъкъ изданието му за тайно, сир. забранено, той означилъ, че книгата е напечатана съ будимски букви (бѹдимскими писмены). Който е знаелъ, че той ималъ такива букви, лесно могълъ да разбере, че книгата е самоковско издание. A който не е знаелъ, могълъ да я мисли за будимско издание (срв. Дриновъ, съчин. II, стр. 434; Златарски, п. сп., стр. 647). Колко се страхувалъ той отначало отъ шумъ около неговата печатница, това се вижда, че и въ книгата си Часословъ отъ 1847 г. не се решилъ да посочи открито мѣстото, гдето се намирала печатницата му, a го означилъ тъй: в' с. м. к. в. (Самоковъ). Златарски твърди, че тѣзи съкращения „и изразътъ „бѹдимскими писмены” показватъ, че тая книга е била почната да се реди и печати още прѣзъ 1846 г." (п. сп., стр. 649). Едва ли е допустимо, че Карастояновъ би се решилъ да печати изведнажъ две книги, преди да се с снабдилъ съ формално позволение, a кой знае и дали би успѣлъ да ги напечати въ нѣколко мессци. Надали Матей далъ устно съгласие веднага, следъ като той дошълъ въ Самоковъ, и при първо обръщане на Карастояновъ къмъ него. Може да се допуска, че печатането на часослова е започнало въ края на 1846 г. и продължило презъ януарий и февруарий. Нѣкои екземпляри били свързани до издаването на митрополитското позволение и на тѣхната корица били поставени горнитѣ изрази, a на свързанитѣ следъ това била означена открито печатницата съ думитѣ: „въ Самоковъ 1847 въ собственной его тѷпографіи" (срв. Златарски, п. сп., стр. 650).

 

 

58

 

 

Разказъ на Софѝя Ник. п. Теодосиева за хаджи Теодосия

 

Съобщителката на долеизложенитѣ сведения ми заяви [1], че е внучка на хаджи Теодосия и дъщеря на неговия синъ Никола. Преди 13 години тя съ семейството си се изселила въ България отъ Солунъ, следъ като подали заявление до комисията за доброволно изселване. Мѫжътъ ѝ Дамянъ Огняновъ, строитель отъ дебърското село Кленье, е умрѣлъ въ София. Има живи единъ синъ и 3 дъщери. Живѣе въ своя кѫщичка въ София, ул. Гребенъ планина № 5. Родена била въ Дойранъ, когато въ Солунъ били убити консулитѣ (френскиятъ и германскиятъ), сир. тя сега с на 63—64 годишна възрасть (1876—1939). София Николова ясно и живо възпроизвежда това, що е преживѣла и чула отъ родителитѣ си, главно отъ майка си. Понеже твърдението ѝ за датата на х. Теодосиевата смърть ми се видѣ съмнително, азъ я питахъ нѣколко пѫти: баща ѝ Никола синъ или внукъ на х. Теодосия е билъ. Тя винаги отговаряше, че баща ѝ билъ х. Теодосиевъ синъ, a не внукъ.

 

*  *  *

 

Жената на попъ Теодосия се казвала хaджи Кaтa и умрѣла преди мѫжа си. При все това нейнитѣ потомци (синъ и внуци) се наричали по нейно име Хаджи Кáтини. Стари хора помнѣли, че хаджи Ката пушела и се обличала, както призренкитѣ — съ шалвари и фесче на глава, украсено съ жълтици. Такова облѣкло носѣла и майката на София Ник. п. Теодосиева, Султана. Попъ Теодосий ималъ само единъ синъ по име Никола и петь дъщери: Мария Ешменова, Христена п. Костова, Танка п. Констандинова, София Кръстева и Зоица х. Ташева. Всичкитѣ сѫ измрѣли (Никола преди сестритѣ си къмъ 1890 г. [2] въ Солунъ). Следъ като напустналъ печатарството и се върналъ въ Дойранъ, попъ Теодосий билъ свещеникъ и сѫщевременио изпълнявалъ нѣкаква длъжность въ турския конакъ (дойранското правителство) — членъ въ меджлиса (административенъ съветъ) и пазитель на държавни пари. Попъ Теодосий държалъ паритѣ въ кѫщи заключени въ единъ голѣмъ сандъкъ отъ „селвия" (кипарисъ) съ звънтяща брава. Когато се завъртвалъ ключътъ, чувало се чакъ y съседитѣ. Всѣки 4 години той давалъ смѣтка на конака. Попъ Теодосий е умрѣлъ — твърди решителво София, като рѣзко отхвърляше моитѣ възражения — тогава, когато тя била на една година, сир. къмъ 1876—77 год., [3] отъ естествена смърть и билъ погребанъ въ двора на дойранската

 

 

1. Разпитахъ я на 10 и 11 февр. 1939 год.

 

2. Тогава София била 14-годишна. Споредъ Шоповъ, х. Теодосий ималъ трима сина Гого, Тошо и Костадинъ, които къмъ 1890 г. вече не сѫ били живи. Въ Дойранъ имало живи внуци на х. Теодосия отъ втория и третия му синъ. Тѣ сѫ били гъркомани, дори единъ отъ тѣхъ Теохаръ билъ членъ на Дойр. гръцка община (Мсбн., III, стр. 50; Изъ новата история и пр., стр. 12).

 

3. Това ми се вижда невѣроятно, защото, ако той билъ живъ до това време, то презъ църковната борба все би се проявилъ и би се споменало името му. Невѣроятно е да е стоялъ съвсемъ безгласенъ поне по време на униатското движение въ Кукушъ и при управлението на Партения Зографски.

 

 

59

 

църква „Св. Илия", задъ олтаря. Когато се родила Софѝя, дѣдо ѝ попъ Тèодосий ѝ подарилъ единъ кръстъ (енколпия). Така ѝ разправяла майка ѝ.

 

Синътъ на попъ Теодосия, Hикола, билъ „аза" (членъ) въ меджлиса и епитропъ въ дойранската църква „Св. Илия". Самъ п. Теодосий поискалъ за невѣста на своя синъ 12-годишната дъщеря на Георгий Бойджикотовъ (занимавалъ се съ боядисване на вълнени нѣща въ Дойранъ). Тя се казвала Султана. Тя е стояла 2 години сгодена. Попъ Теодосий често отивалъ да я види и винаги ѝ подарявалъ по една махмудия. Когато се оженила, Султана донесла цѣлъ герданъ флорини. a отдѣлно ѝ дала майка ѝ Бенчя шепа жълтици. Султана била много красива жена и много млади хора копнѣели да я видятъ. Веднажъ се събрали много дойранци предъ кѫщата на попъ Теодосия и нарочно дигали врѣва, за да накаратъ Султана да се покаже. Тогава попъ Теодосий излѣзълъ и ги смъмрилъ, казвайки имъ, че кѫщата му не е затворъ и всѣки може да му дойде на гости.

 

Следъ смъртьта на попъ Теодосия отворили неговия сандъкъ, но не намѣрили много пари. Освенъ това той ималъ да дължи на държавата. Поради това турската власть е държала мъртвеца непогребенъ и турила рѫка върху неговитѣ вещи, дори искала на вземе самурения му кюркъ. Султана е помогнала на мѫжа си да изплати бащиния си дългъ и да запази имота.

 

Никола п. Теодосиевъ ималъ шесть сина (Янко, Григоръ, Христо, Теодосий, Динчо и Петро) и четири дъщери (Софи́я, Катина хаджи Ката [1], Фани и Марионка). Марионка се родила въ Солунъ. a другитѣ — въ Дойранъ. Въ Дойранъ Никола не е взималъ активно участие въ църковната борба, дори се намиралъ въ добри отношения съ владиката Mелетий. Иначе той съчувствувалъ на българското просвѣтно движение. Когато се отворило българско училище въ Дойранъ, на първо време нѣмало учебници, и Никола му подарилъ отъ изданията на х. Теодосия. Понеже въ Дойранъ се изострила борбата между българи и гъркомани, Никола намѣрилъ за по-добре да се пресели съ цѣлото си семейство (жена и 9 деца) въ Солунъ, гдето тогава се училъ най-голѣмиятъ му синъ Янко. Това е станало, когато дъщеря му София била 12-годишна, т. е. къмъ 1888 г. Въ Солунъ Никола п. Теодосиевъ не се решавалъ да се присъедини къмъ Българската църковна община, подведомствена на Бълг. екзархия, ако и да живѣелъ близко до българската гимназия и да дружелъ съ председателя на Солунската бълг. община архим. Григорий (после охридски и битолски митрополитъ, † 1906 год.). Ходѣлъ и водѣлъ децата си въ гръцка църква, и въ дома му е ръсѣлъ гръцки свещеникъ. Софи́я помни, че била заведена нѣколко пѫти въ църквата „Св. Мина", надъ вратата на която е прочела името на х. Теодосия, очевидно, като ктиторъ. Неговото име било споменавано и въ време на богослужение въ сѫщата църква. Споредъ Софи́я, заедно съ печатницата изгорѣла и тая църква, но х. Теодосий помогналъ да бѫде тя възобновена. За пръвъ пѫть въ кѫщата на Никола въ Солунъ дошълъ български свещеникъ следъ смъртьта му, когато се сгодила дъщера мy Софи́я къмъ 1898 год. [2] за Дамянъ Огняновъ. По покана на

 

 

1. Така я наричали по името на баба ѝ, попъ Теодосиевата попадия.

 

2. София казва, че се оженила преди 40-на години.

 

60

 

синоветѣ му, българскиятъ свещеникъ почналъ редовно да посещава дома имъ, но продължавали да приематъ и гръцкия свещеникъ (енорийски). Последниятъ е настоявалъ да не допущатъ българския свещеникъ, но майка имъ Султана му отговорила, че тѣхниятъ домъ е отворенъ и за единия, и за другия свещеникъ. Следъ като се оженила Софѝя, въ кѫщата имъ идвалъ само българскиятъ свещеникъ. Четирмата ѝ братя (Янко, Григоръ, Христо и Теодосий), които починали въ Солунъ, били погребани въ българскитѣ гробища. Презъ всеобщата война братъ ѝ Динчо избѣгалъ отъ Солунъ въ Скопие, гдето държалъ хотелъ. Тамъ е умрѣлъ, оставилъ жена и деца. Най-малкиятъ ѝ братъ Петро умрѣлъ миналата година на 55-годишна възрасть. Всичкитѣ сестри на Софи́я сѫ живи: две въ Солунъ и една — Фани въ Охридъ (женена за сръбския прота, родомъ отъ стружкото село Подгорци).

 

*  *  *

 

Софйя увѣрява, че въ дѣдовата ѝ кѫща имало сергенъ, подъ който били пазени много книги (български, руски, турски и гръцки). Нѣкои отъ тѣхъ били написани на кожа. Когато се преселили въ Солунъ, тѣ оставилн книгитѣ и мебелитѣ, като пустнали да живѣе въ кѫщата вуйчото на Софйя Григоръ Бойджикотовъ. Следъ смъртьта на баща ѝ (Никола п. Теодосиевъ), не се минали 40 дни (къмъ 1890 г.) и дошълъ y тѣхъ въ Солунъ познайникътъ имъ Прокопъ, по народность гръкъ, когото децата на Никола наричали бaрбa (чичо). Той съобщилъ на Софиината майка, че книгитѣ въ попъ Теодосиевата клида сѫ дигнати отъ българитѣ. Братътъ нa Софи́я Григоръ, щомъ чулъ това, заминалъ въ Дойранъ. Тамъ му казали, че турска войска квартирувала въ попъ Теодосиевата кѫща и задигнала книгитѣ. Григоръ отговориль, че, ако е била войска, той ще може да узнае, кой табуръ билъ, но, ако това твърдение излѣзе невѣрно, той ще даде подъ сѫдъ ония дойранци, които подозира да сѫ разграбили книгитѣ. Тогава българитѣ му признали деянието си, което извършили по патриотични подбуди. Григоръ прибралъ останалитѣ нѣколко книги. Отъ тѣхъ майка му подарила по едно евангелие на руското и сръбското консулство. Другитѣ книги били екземпляри отъ Палеа диаѳоики (Ветхи заветъ — Библия или учебникъ по свещена история, това не е ясно). По искането на Григоръ п. Теодосиевъ (така твърди Софи́я), Дойранската бълг. църковна община му издала свидетелство отъ 22 августъ 1891 г. № 54, подпечатано съ нейния печатъ и подписано отъ председателя ѝ свещ. х. К. х. Наковъ. Cera Софи́я п. Теодосиева ревниво го пази, но, за съжаление, то е изпокѫсано и цѣли редове липсватъ. Съ свидетелството се удостовѣрява, че Григоръ (?) [1] п. Теодосиевъ [2] „и братята" (му) били „прѣселени отъ” (Дойранъ въ Солунъ) и че книгитѣ, останали отъ печатницата на х. Теодосия и „разнесени по вънъ слѣдъ смъртьта (му) били тѣхна принадлежность". Дадено имъ било това свидетелство „потвърдено съ общинския печатъ и подписа на прѣдсѣдателя, за да имъ послужи когато и кѫдѣто стане нужда". Следъ изречението „прѣселени отъ"

 

 

1. Името не се чете.

 

2. Чете се само:  сиевъ.

 

 

61

 

се четатъ думитѣ: „правнуци на (архимандрита) х̄ п̄ Теодосии, ос(нователь . . . на) печатница въ" (Солунъ). Ако този изразъ е приложение, обясняваще лицата, на които билъ издаденъ документьтъ, тогава баща имъ Никола би билъ внукъ, a не синъ на х. Теодосия. Обаче Софи́я п. Теодосиева увѣрява, че, когато тоя документъ не билъ повреденъ, на това мѣсто се е чело „внуци и правнуци".

 

Въ връзка съ сѫдбата на х. Теодосиевитѣ кииги, дъщерята на дойранеца Никола Ахтаровъ, Султана, казвала на Софи́я п. Теодосиева, че баща ѝ лично билъ дигналъ книги отъ п. Теодосиевата кѫща, като подкупилъ клисаря на църквата „Св. Илия" и ги заровилъ въ двора на сѫщата църква около олтаря.

 

---

 

Iv. Snégaroff, La première imprimerie bulgare (résumé).

 

L'imprimerie a joué un rôle considérable dans la renaissance bulgare. Une imprimerie slave a été fondée tout d'abord à Cetinje au Monténégro, en 1493. Pendant le XVI^e siècle des imprimeries slaves ont pris naissance dans divers lieux de la Serbie mais toutes ont eu la vie courte. Les imprimeries slaves des Monténégrins Božidar Vuković (1519—1566) et Ierolim Zagurović à Venise ont eu une grande importance. Dans ces imprimeries ont travaillé des Bulgares comme p. ex.: Jakov de Kamenna Réka (région de Kjustendil) et Jakov Krajkov de Sofia. А cette époque là la difusion des livres ecclésiastiques slaves en Bulgarie se faisait par la librairie de Kara-Trifon de Skopje. Pendant le XVII^e siècle des imprimeurs de Macédoine (le moino Nectarius du diocèse de Bitolja et le moine Stéphan d'Ohrid) ont eu le soin d'imprimer des livres slaves pour la Valaquie. En même temps dans les régions bulgares commence à se développer une littérature en langue bulgare populaire représentée par les damascins, reproduits comme manuscrits. L'évéque catholique de Nikopol Philippe Stanislavov a publié en 1651 à Rome son œuvrage „Abagar", écrit en langue bulgare populaire, mélangée avec des éléments serbocroates. Pour la première fois le Patriarcat d'Ohrid a fondé une imprimerie à Moshopole, en Albanie, pour pouvoir mettre en liaison le monde orthodoxe avec la grande œuvre de Clément d'Ohrid et ces disciples. Dans cette imprimerie ont paru les vie de Saint Clément, St. Naum et des sept disciples des Sts Cyrille et Methode, et même peut-être le Τετρὰγλωσσον de Danaïl de Moshopole. Аu commencement du XIXe siècle des commercents bulgares de Macédoine (régions de Skopjé et la Razlog) qui se rendaient jusqu'en Autriche, ont eu l'idée de subventionner la publication de livres en langue bulgare populaire à Budapest. Ainsi a paru en 1814 le livre du maitre Jakim Kârčovski et en 1816 le livra de Kiril Pejčinovič. Tous les deux écrivains macédoniens ont écrit en langue bulgare commune.

 

Après l'introduction des écoles allilodactiques (de 1835) en Bulgarie le besoin d'une imprimerie bulgare a été fortement ressenti. Les Bulgares d'Odessa Aprilov et Palausov ont fait des démarches auprès de Stefan Bogo" ridi à Constantinople pour qu'il fasse le nécessaire peur obtenir la permission

 

 

62

 

d'ouvrir une imprimerie à Gabrovo. De même le moine Néophite de Rila et son ami Rajno Popović ont eu l'idée d'ouvrir une imprimerie. Nicolas Karastojanov de Samokov a même acheté des caractères à Budapest, mais il n'a pas pu arranger son imprimerie avant 1846. L'archimandrite Théodisius Sinaïte, Bulgare de Dojran (en Macédoine), a eu beaucoup plus de succès. Avec l'aide du métropolite de Salonique Mélétius, il a pu arranger une imprimerie bulgare à Salonique vers 1838. Peu de temps après (vers 1840) cette imprimérie à été incendiée mais elle a été assez vite rétablie avec l'aide matérielle de Kiril Pejčinovič. Par suite de causes inconnues elle n'a pas fonctionné après 1841. Le slaviste russe V. Grigorovič a vu en 1845 les restes de cette première imprimerie bulgare en terre bulgare.

 

On connait seulement cinq des publications de Théodosius Sinaïte qui a mis beaucoup d'énergie dans cette entreprise. Dans le village de Vatoša (dans la région de Tikveš en Macédoine centrale) était courante la tradition qu'avant d'installer l'imprimerie à Salonique, Théodosius a aidé le maître Kamče, dudit village, d'installer l'imprimerie dans се village, où elle est resté une année, car le métropolite de Stroumitza, Grec, a eu le soin de faire disparaître l'imprimerie du village. On не connait aucun livre imprimé dans cette imprimerie.

 

L'imprimerie bulgare de Salonique a donné l'impulsion pour l'installation d'imprimeries bulgares à Constantinople, à Samokov et ailleurs. Avec cette imprimerie Salonique devient pour la deuxième fois l'endroit d'où s'est répandue la lumière sur toutes les régions bulgares.

[Back to Index]