2. Прояви на народностно самосъзнание y насъ презъ XVII вѣкъ
Отъ Ив. Дуйчевъ
Въ
предисловието на своята „Исторія славѣноболгарская” Паисий Хилендарски е
изтъкналъ особено ясно подбудата, която го е накарала да напише книгата си. Това
е била мисъльта, че българскиятъ народъ ce е намиралъ предъ опасностьта отъ
пълно народностно обезличаване. Паисий съзиралъ съ пророческа далновидность като
най-страшна злина въ живота на българитѣ отъ онова време засиленото погърчване
на народа. Твърде добре сѫ познати остритѣ нападки, които той отправя противъ
всички онѣзи, които се отричали отъ своя езикь, отъ своя родъ и народностно име.
Той жестоко клейми всички, „кои не любатъ за свой родъ болгарски знати, но се
обращаютъ на чужда политика и на чужди
зикъ и не радатъ за свой
зикъ
болгарски, но се учатъ четати и думати по грчки и сраматъ се да се наречатъ
болгаре". Къмъ такива лица сѫ отправени укорнитѣ думи на светогорския инокъ: „О
неразумне и юроде, поради что се срамишъ да се наречешъ болгаринъ и не четишъ по
свой зикъ и не думашъ?...”
Довѣрието къмъ „родоначалника на нашето Възраждане" е толкова дълбоко, че обикновено не се допуска дори и помисъль за нѣкаква критическа преценка на неговитѣ твърдения. Споредъ общоприетото мнение, Паисий е първиятъ у насъ, който се явява съ ясно народностно самосъзнание. И затова колкото повече се възвеличава Паисий, толкова повече се засилватъ чернитѣ краски, съ които се обрисува духовното състояние на народа по това време. Забравя се обаче, че Паисий е мощна борческа личность и неговата творба не е само сухо изложение на събития и имена, а пламененъ позивъ за опомняне, съгрѣтъ отъ силно чувство. Много естествено би било, прочее, да се запитаме, дали въ нѣкое отъ неговитѣ твърдения не бива да съзремъ и известно риторическо засилване
27
на тъмнитѣ краски, нѣкакво прибързано обобщаване и преувеличаване на злото, защото всичко това е толкова свойствено на всѣки идеенъ борецъ? Но даже да се признае, че наистина по това време злото, противъ което се опълчва Паисий, е бкло толкова засилено, имаме ли право да предполагаме, че то е сѫществувало въ сѫщата степень и въ всички предишни времена и да ги обрисуваме въ много по-тъмни краски, отколко времето на пробуждането? Изглежда обаче, че твърденията на Паисия се взиматъ отъ мнозина твърде широко и буквално и имъ се придава такова значение, което тѣ едвали биха могли да иматъ.
Уповавайки се тъкмо на тѣзи Паисиеви поплаци и обвинения, нѣкои представятъ вѣковетѣ преди Паисия — значи, споредъ тѣхъ, преди Възраждането — като време на най-непрогледенъ мракъ. Но дали нашиятъ народъ наистина заслужава това обвинение? Познато е, че народностното самосъзнание у Паисия се проявява главно въ съзнанието за „свой родъ и езикъ", за свое народностно име, за познаване на своето минало и за обичь къмъ своето. Неупотрѣбата на народностното име „българинъ" се струва на Паисия като тежка изневѣра къмъ своята народность. Съзнанието за единството на българския народъ — сиречь, познаването на родната история, въ която е изразено това единство — е извънредно дълбоко у Паисия и тъкмо то го потиква да избере като срѣдство за въздействие една творба, въ която е описано миналото на народа. Но дали нѣкоя отъ тѣзи черти въ народностното самосъзнание на Паисия не може да се открие и преди него, у друга синове на българския народъ ? Въ развоя на подобни духовни движения не е така важенъ броятъ на носителитѣ на нѣкои нови схващания и чувства, по въпрѣки това би било важно да се проследи, дали такива схващания се проявяватъ при по-голѣмъ брой личности, въ време преди Паисия. Въпросътъ заслужава преголѣмо внимание, защото чрезъ неговия положителенъ отговоръ ние бихме могли да очистимъ миналото на нашия народъ отъ едно пресилено обвинение. Но това би значело да се излѣзе противъ широко разпространеното схващане, че нашето народностно Възраждане започва едва отъ втората половина на ХVIII вѣкъ. Би било непростима ересь за нѣкои да се търса народностно съзнание и воля у насъ въ времето преди първата половина на XIX вѣкъ. Това би било въ противоречие съ догмата, че народностьта
28
като обществена реалность и политически деятель се явявала едва следъ френската революция. Въ това твърдение обаче се бъркатъ основни понятия: народностно самосъзнание и гражданско самосъзнание, което е стремежъ да се издигне „поданикътъ" въ „гражданинъ" и да му се извоюватъ по-голѣми права за равноправно участие въ държавния животъ и управление, — бихъ казалъ дори стремежътъ къмъ демократизма... Излишно е да се посочва, че тѣзи две нѣща не сѫ неразривно свързани и че проявитѣ на „гражданско самосъзнание" въ смисълъ на демократическата идеология не свидетелствуватъ непремѣнно, че едва съ тѣхъ се заражда и народностното самосъзнание като тѣхна недѣлима часть. Ако, отъ друга страна, народностьта е единъ „исторически продуктъ", това значи, че всѣка народность е нѣщо напълво самобитно и, въпрѣки всички ... общности, нейното развитие не може и не бива да се вмъква насилствено въ чужди и изкуствени общи схеми, заети отъ другъ свѣтъ и друга действителность. Погрѣшни по основа сѫ всички общи теоретически умувания по тѣзи въпроси, когато не се взиматъ подъ внимание особенитѣ и частни условия въ живота на даденъ отдѣленъ народъ и на неговото развитие.
Може наистина да се окаже невъзможно и немислимо да се даде изчерпателно опредѣление на понятието „народность", но затова пъкъ народностното самосъзнание съдържа нѣкои белези, които, ако и да не сѫ решителни поотдѣлно, му даватъ въ своята съвъкупность ясно съдържание. Подобни признаци могатъ да се откриятъ и при анализа на българската действителность въ времето преди Паисия. За щастие, ние притежаваме за историята на XVII в. извънредно богатъ материалъ, свързанъ съ българското католишко движение [1],
1. Документитѣ за българското католишко движение сѫ пръснати въ отдѣлни издания, отъ които могатъ да се посочатъ следнитѣ: Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1790, collegit et .digessit P. Fr. Eusebius Fermendžin (Zagrebiae 1S87); съдържа 218 документа отъ XVII в. и 48 документа отъ XVIII в. Нѣколко документа отъ XVII в. сѫ обнародвани и въ Acta Bosnae potissimum ecclesiastica cum insertis editorum documentorum regestis ab a. 925 usque ad a. 1752 (Zagrabiae 1892). Въ книгата на H. И. Милевъ, Католишката пропаганда въ България презъ XVII вѣкъ (София 1914) сѫ обнародвави, въ приложение, шесть документа все отъ ХVII в. Въ изследванията на Л. Милетичъ сѫ обнародвани почти изключително документи отъ по-ново врсме. Въ книгата на Iv. Dujčev, Il cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici (Roma 1937) сѫ дадени, съ обстоенъ уводъ и обяснителни бележки, 15 „информативни процеса” за назначението на нашитѣ католишки епископи и архиепископи презъ XVII в., заедно съ нѣкои по-дребни документи и една молба отъ 1617 (1622) год. Въ книгата на Ив. Дуйчевъ, Софийската католишка архиепископия презъ XVII в. (София 1939) сѫ обнародвани други 47 неиздадени документи отъ официаленъ произходъ, всички отъ XVII в. Документитѣ за П. Парчевича сѫ събрани главно въ изследването на J. Pejacsevich, Peter Freiherr von Parchevich, Erzbischop von Martianopel, apostolischer Vicar und Administrator der Moldau, bulgarischen Internuntius am kaiserlichen Hofe und kaiserlicher Gesandter bei dem dem Kosaken-Hetman B. Chmielnicki (1612—1674) ( = Archiv f. öserreichische Geschichte, LIX (1880) pp. 337—637). Известенъ брой нови документи сѫ обнародвани въ трудоветѣ на Gh. Călinescu, Alcuni missionari cattolici italiani nella. Moldavia nei secoli XVII e XVIII, (= Diplomatarium Italicum, 1 (1925) pp. 1—223); Altre notizie sut missionari cattolici nei paesi romani (ib., II (1930), pp. 205—51.
29
който позволява да се установятъ известни прояви на народностно самосъзнание у българитѣ презъ това време. На първо мѣсто трѣбва да се посочатъ онѣзи части изъ запазенитѣ документи, гдето е изразено съзнанието за обща народностна принадлежность или, ако бихме казали съ думитѣ на Паисия, съзнанието за „свой родъ". Въ писмата на нашитѣ католици отъ онова време десетки и стотици пѫти е подчертана тази народностна принадлежность. Нашитѣ католици не пропускатъ да изтъкнатъ, че сѫ българи и отъ „българска народность". За отбелязване е сѫщо и това, че всѣкога, когато се говори за населението въ нашитѣ земи, напълно ясно се разграничаватъ българитѣ отъ другитѣ народности. Особено важни сведения могатъ да се почерпятъ отъ голѣмата релация на софийския католишки епископъ, после архиепископъ Петъръ Богданъ Бакшевъ за обиколката му въ България и Влашко презъ 1640 год. [2]. Въ своята релация Петъръ Богданъ е далъ сведения за мѣстоположението и голѣмината на посетенитѣ отъ него селища, за броя на населението изобщо, както и поотдѣлно за численостьта на католицитѣ и на различнитѣ народности. Любопитни сѫ сведенията, които дава Петъръ Богданъ за
2. Релацията е обнародвана в първообразъ въ Acta Bulgariae, pp. 68—106, а съ преводъ онази часть, която засѣга българскитѣ земи, е дадена у Ив. Дуйчевъ, Описанието на България отъ 1640 г. на архиепископа Петтъ Богданъ (= Архивъ за поселищни проучвания, II, 2 (1939/40) сс. 174—210).
30
населението на Търново. Той заявява, че не може да каже отъ каква народность сѫ тѣ, „защото говорятъ както гръцки, така и български (и) всрѣдъ България запазватъ този гръцки езикъ, а Гърция е далече отъ Търново". „Азъ вѣрвамъ, добавя Петъръ Богданъ, че тъй като (Търново) е билъ нѣкога престоленъ градъ, този езикъ ce е запазилъ като по-културенъ; дори горе на планината има едно село, отгдето се вижда цѣло Търново: тамъ има около 1000 кѫщи; сѫщо и тѣ говорятъ гръцки, а другитѣ близки села не знаятъ нито една дума. Но тамъ и турцитѣ и нашитѣ знаятъ гръцки.." [3]. Тукъ учениятъ чипровчанинъ е взелъ като главно мѣрило за опредѣляне на народностьта езика и поради това се колебае въ опредѣлението си за народностната принадлежность на населението на Търново и Арбанаси. He трѣбва при това да се изпуска изпредвидъ, че той е склоненъ да признае гръцкия езикъ като „по-културенъ" (come più civile) въ сравнение съ българския. За жителитѣ на града Никополъ Петъръ Богданъ посочва, че сѫ „българи по народность" (della natione Bulgari) и ги различава отъ намиращитѣ. се тамъ турци, дубровничани, евреи и власи [4]. Относно обитателитѣ на своя роденъ градецъ Чипровецъ и на близкото до него село Желѣзна той съобщава, че сѫ „по народность славяни или българи” (della natione slavi overo Bulgari) [5]. Когато говори за София, П. Богданъ разказва, че градътъ билъ седалище на православенъ митрополитъ, и добавя, че „митрополититѣ сѫ винаги гърци, а народътъ е отъ българска народность" (е sono sempre greci arcivescovi, et il popolo è della natione bulgara). По-нататъкъ той ясно разграничава българитѣ отъ другитѣ народности въ града [6]. За градоветѣ Русе и Разградъ той съобщава, че жителитѣ имъ сѫ „по народность българи" [7]. Той пише за село Добра вода (недалече отъ Разградъ), което било населено отъ православни българи, и добавя, че около града имало „голѣми български села, както и по цѣлата страна” [8]. За жителитѣ на Провадия и Преславъ архиепископътъ сѫщо посочва, че сѫ
3. Acta Bulgariae, pp. 78—79 = Дуйчевъ, п. с., с. 189.
4. Acta Bulgariae, p. 85 = Дуйчевъ, п. c., с. 193.
5. Acta Bulgariae, pp. 91. 94 = Дуйчевъ, п. с., сс. 204, 207.
6. Acta Bulgariae, p. 73 sqq. = Дуйчевъ, п. c., c. 182 сл.
7. Acta Bulgariae, p. 75 = Дуйчевъ, п. с., cc. 184, 185.
8. Acta Bulgariae, p. 76 = Дуйчевъ, п. с., c. 185.
31
„по народность българи" [9]. По време на това пѫтуване въ Влашко Петъръ Богданъ намѣрилъ въ нѣкои области поселници „сърби, българи и отъ други народности" [10]. Самъ софийскиятъ архиепископъ — много години преди Паисия — е отбелязалъ увлѣчението на своитѣ сънародници по гърцизма, но главно въ вѣрско отношение: „На светата църква е позната схизмата както на гърцитѣ, така и на българитѣ и на другитѣ народи. Но българитѣ иматъ не зная що повече (въ сравнение съ другитѣ), защото тѣ, бидейки люде прости и невежи, вѣрватъ на всичко онова, което намѣрятъ писано” [11]. Другаде той обвинява българитѣ въ това, че напълно следватъ гърцитѣ въ вѣрата и заявява, че всичкитѣ имъ владици сѫ гърци [12].
Въ редица документи е посоченъ изрично българскиятъ произходъ на известни лица. Това се срѣща най-често въ писма на български католици, които говорятъ лично за себе си или за свои сънародници. Примѣритѣ сѫ твърде многобройни, но заслужаватъ да се изтъкнатъ тъкмо въ тази тѣхна многобройность, за да се види, че не се отнася до единични и усамотени случаи, но до почти общи явления. Така, презъ 1643 год. П. Богданъ помолилъ Конгрегацията за разпространеннето на вѣрата да изпрати за свещеникъ въ България „Якобъ Амедей българинъ”, който билъ завършилъ въ Илирийския колежъ въ Лорето. На негово мѣсто той изпращалъ Себастиянъ Добровичъ, „младежъ българинъ на 18 или 19 години” [13]. Въ единъ документъ отъ 1646 год. е споменатъ прочутиятъ чипровски учитель „Иванъ Чиловъ, българинъ” [14].
9. Acta Bulgariae, pp. 76, 77 = Дуйчевъ, п. с., сс. 186, 187.
10. Acta Bulgariae, p. 104.
11. Acta Bulgariae, p. 69 = Дуйчевъ, п. с., с. 177.
12. Acta Bulgariae, pp. 71—72:
= Дуйчевъ, п. с., c. 180.
13. Acta Bulgariae, p. 147.
14. Това e официаленъ документъ, писанъ въ канцеларията на софийския католишки архиепископъ и подписанъ отъ „fr. Hieronimus a Chiprovatio, ordinis minorum de observantia ciericus, publicus curiae archiepiscopalis Sardicen. cancellarius" и завѣренъ отъ архиеп. П. Богданъ; вж. Acta Bulgariae, pp. 150—151.
32
Въ своята релация отъ 1647 год. П. Богданъ разказва за единъ „младежъ българинъ", който преминалъ отъ православието въ католичество [15]. Въ различни документи сѫ споменати „младежитѣ българи”, които се учили въ Илирийския колежъ въ Лорето [16]. Другаде е указано едно село, обитавано отъ „българи схизматици" [17]. Въ писмото на П. Богданъ отъ 1650 год. чипровчанинътъ Франческо Соймировъ е посоченъ на Конгрегацията само подъ обозначението „отецъ братъ Франческо българинъ" [18]. Презъ сѫщата година посетили Римъ нѣколцина отъ българскитѣ католици и при заминаването си тѣ помолили да имъ бѫдатъ отпуснати нѣкои книги. Писмото, съ което се искатъ отъ Конгрегацията тѣзи книги, е подписано отъ името на „Андрей Петровъ съ други свои другари българи" (con altri suoi compagni Bulgari), които ce тъкмѣли да cе завърнатъ въ свосто „отечесвоо" (dovendosi partire verso la patria) [19]. Дубровнишкиятъ търговецъ Бенедето Пелегрини отгледалъ едно павликянче, и П. Богданъ издалъ на детето свидетелство, въ което споменалъ, че то е „българче по народность" (ilium esse natione Bulgarum) [20].
Редица сведения отъ този родъ сѫ свързани съ личностьта на голѣмия чипровски родолюбецъ Петъръ Парчевичъ. На много мѣста въ неговитѣ писма, както и въ писмата и документитѣ, свързани съ него, е ясно посочено, че той е българинъ. Твърде често той се споменува само съ обозначението „Петъръ Парчевичъ свещеникъ българинъ” — Petrus Рагchevich sacerdos Bulgarus [21]. Въ много отъ своитѣ писма той се подписва само така, докато други слагатъ пълнитѣ си имена. Въ едно писмо до Конгрегацията отъ 1650 г. той пише още въ началото: „Петъръ Парчевичъ, българинъ" и съ сѫщото
15. Acta Bulgariae, p. 174.
16. Ibidem, pp. 191/92, 202. 223, 224.
17. Ibidem, p. 201.
18. Ibidem, p. 211: P. fr. Francesco Bulgaro.
19. Ibidem, p. 213.
20. Acta Bulgariae, p. 223.
21. Pejacsevich, op. c.. pp. 488, 504, 594; друго указание за него у Dujčev, Il cattolicesimo, p. 149. За него вж. и моята статия: Архиепископъ П. Парчевичъ (= Родина, I. 4 (1939), сс. 5-19).
33
щото име се е подписалъ въ края на писмото [22]. Презъ 1654 год. чипровскитѣ католици изпратили молба до папата да бѫде назначенъ за марцианополски архиепископъ чипровчанинътъ Петъръ Парчевичъ. Съ гордость тѣ го назоваватъ „нашия синъ донъ Петъръ Парчевичъ" и молятъ да бѫде назначенъ именно той, „тъй като казаното лице е отъ България, а въ тази България е свободна марцианополската църква. Защото ние не бихме търпѣли драговолно, писали тѣ, друга народность да се ползува и да се слави съ сановетѣ на казаното царство" [23]. Проявеното тукъ желание да се запазятъ епископскитѣ и архиепископскитѣ седалища въ България за лица отъ български произходъ е изразено особено силно и въ борбитѣ противъ дубровничани и поляци за софийската и никополската католишки църкви [24].
Редовната употрѣба на народностното име „българинъ" отъ страна на нашитѣ католици принуждавало и онѣзи чужденци, съ които се намирали въ общение, да го употрѣбяватъ и тѣ. Очевидно поради това венецианскиятъ пратеникъ въ Виена Николо Сагредо презъ юний 1650 год. изпратилъ препорѫчително писмо за Парчевича до венецианското правителство, като посочилъ изрично, че се отнася за „свещеника българинъ Петъръ Парчевичъ" [25]. Секретарьтъ на венецианското правителство, предъ когото се представилъ Парчевичъ, отбелязаль презъ юлий с. г., че при него се явилъ „свещеникътъ българинъ Петъръ Парчевичъ" [26]. Въ отговоръ на постѫпкитѣ на Парчевича, венецианското правителство изказало на този „свещеникъ българинъ” своитѣ съжаления за „плачевното състояние
22. Acta Bulgariae, p. 213; Pietro Parcevich, Bulgaro; друго y Călinescu, Altre notizie, pp. 386, 390. Често той саниятъ e назованъ само „отецъ Петъръ, българинъ отъ Чипровецъ" (общо ср. ib., pp. 408, 418, 434, 436, 440 и др.).
23. Acta Bulgariae, p. 246: ...Però supplichiamo V(ostra) S(antità) vogli con benigno favore in questi tempi calamitosi esaudire giusti bellati delle vostre pecorelle e tanto più che detto soggetto è di Bulgaria, e nella detta Bulgaria vaca il titolo di Marcianopoli, perchè non sentiressimo valentieri, che altra nazione goda e si glorii delli titoli di detto regno...
24. Вж. подробности y Дуйчевъ, Софийската католишка архиепископия презъ XVII в., с. 24 сл.
25. Pejacsevich, op. cit., p. 494, nr. VIII.
26. Ibidem, p. 494, nr. IX.
34
на християнитѣ въ България" [27]. Въ другъ документъ на венецианското правителство отъ сѫщото време Парчевичъ е назованъ само „свещеникътъ българинъ" [28], а малко по-нататъкъ се споменуватъ църквитѣ „въ България".
Но употрѣбата на народностното име „българинъ" не се срѣща само въ писмата на люде кaто Петъръ Богданъ или Петъръ Парчевичъ. Въ свръзка съ пѫтуването на Парчевича на Западъ съ политическа мисия при австрийския императоръ, при полския дворъ и венецианския сенатъ както П. Богданъ, така и управительтъ на Чипровецъ Франческо Марканичъ и нѣкои първенци му дали препорѫчигелни писма съ ясното указание, че е българинъ по народность [29]. Въ едно свое писмо до секретаря на Конгрегацията за разпространение на вѣрата орѣшчанинътъ Филипъ Станиславовъ се подписалъ: „Филипъ Станиславовъ българинъ, апостолически мисионеръ въ царство България" [30]. Презъ 1626 год. кустосътъ на българскитѣ францискани Павелъ Никпетричъ писалъ за Илия Мариновъ като българинъ отъ Чипровецъ [31], а другаде сѫщиятъ Мариновъ е назованъ „епископъ на България” [32]. Тѣзи указания за българската католишка църква или за българската францисканска кустодия сѫ особено многочислени въ писмата
27. Pejacsevich, op. с., p. 504: Che fatto venire nel Collegio Don Pietro Parcevich sacerdote Bulgaro gli sia letto quanto segue. Dalle vontre espositioni restiamo a pieno informatl dello stato deplorabile de' Christiani di Bulgaria crudelmente oppressi dalla tirannide Ottomana...
28. Pejacsevich, op. c., p. 505; Letta al sacerdote Bulgaro la deliberatione di questo eccellentissimo Consiglio... Въ документа ce говори сѫщо за опразването на две архиепископства nel regno di Bulgaria.
29. П. Богданъ писалъ, че изпратили reverendum Petrum Parcevich, sacerdotem Bulgarum (вж. y Pejacsevich, op. c., p. 491), a Франческо Марканичъ съобщилъ: Debui egomet cum reverendo Petro Parcevich, Bulgaro, nostro consanguineo ad clementissimos serenissimi senatus pedes celeri passu advolare . . . (ib., p. 492) е казано, между другото, че пратеникътъ Pietro Parcevich Bulgaro трѣбвало да посети и полския дворъ.
30. Acta Bulgariae, p. 42: D. Filippo Stanislao Bulgaro, missionario aроstolico del regno di Bulgaria; други две подобни посочвания у Dujčev, Il cattolicesimo, p. 108.
31. Acta Bulgariae, p. 28: fratre Ella di Chiprovaz Bulgaro.
32. Acta Bulgariae, p. 66. Друго подобно указание y Dujčev, Il catiolicesimo, p. 84.
35
на нашитѣ католици отъ онова време [33]. Новитѣ страдания следъ злополучното Чипровско възстание въ 1688 год. не убили духа на тѣзи корави българи. Въ писмата и документитѣ отъ времето следъ Чипровското възстание се споменува твърде често българското народностно име [34].
Сѫществена и необходима проява за народностното самосъзнавание е, несъмнено, мисъльта за своя родна страна. Това съзнание е толкова по-показателно за времена, когато даденъ народъ не е организиранъ въ своя –държава — поради робия подъ други — и когато той се явява повече като културно и историческо-етнично единство. За нашитѣ католици отъ XVII вѣкъ е напълно ясно не само географското понятие „България" или пъкъ „Българско царство" (regno di Bulgaria), но тѣ не веднажъ се опитватъ и да го очертаятъ въ неговитѣ чисто етнични граници. Споменитѣ за миналото, свързано съ сѫществуванието на свободната българска държава презъ срѣдновѣковието, подкрепяли етничнитѣ данни при очертаване границитѣ на българската земя. Името „България" се споменува премного въ писмата на нашитѣ католици отъ онова време [35]. Въ едно отъ своитѣ първи писма до Конгрегацията, именно презъ 1625 г. софийскиятъ католишки епископъ Илия Мариновъ опредѣля
33. 3а титлата custode di Bulgaria, носена отъ различни лица, или за custodia di Bulgaria вж. Acta Bulgaria, pp. 28, 42, 50, 59, 61, 275, 276, 291, 292 и др.; за францисканитѣ въ България (cotesti Padri di Bulgaria и подобни): pp. 48, 291, 309, 325, 332 и дp.; за provincia di Bulgaria (като поддѣлѣние въ францисканския орденъ): pp. 293, 305, 314, 319, 323, 324, 325 и др.; ministro provinciate di Bulgaria: pp. 297, 312, 315, 321, 333 и др.
34. Марко Пенчевичь презъ 1693 г. пише за (il) misero popolo di Bulgaria (Асtа Bulgariae, p. 315). Презъ 1698 г. нѣколцина български католици, избѣгали въ Влашко, пишатъ за popolo Bulgaro in queste parti di Valachia disperso (Acta Bulgariae, p. 320; cp. p. 325). Вж. други указания ib., pp. 334, 335, 341 sqq., 351 ss., 362, 369, 373, 376 passim.
35. Bж. напр., въ Acta Bulgariae, pp. 17, 25, 29 (in questa parte di Bulgaria
или per tutta la Bulgaria); 30, 32 (in Bulgaria), 33, 34 (in questa nostra
Bulgaria), 35, 36, 40, 41, 42 passim. Въ 1629 r. чипровскитѣ католици писали
писмо на папа Урбана VIII „из Булгарие” (ib., p. 33). Въ „информативнитѣ
процеси” твърде често се опредѣля, че единъ или другь градъ (София, Никополъ,
Чипровецъ и др.) се намира въ предѣлитѣ на България или се говори общо за
България: вж. текстоветѣ у Dujčev, Il cattolicesimo, pp. 79, 80, 83 sqq., 102
sqq., 124 sqq., 145, 146, 143, 151 sqq. и други. Въ своята молба отъ 1617 (1622)
г. чипровскиятъ управитель П. Юговичъ пише:
(hic prope nos, in terra
Bulgariae) (ib., pp. 181, 184).
36
границитѣ на българскитѣ земи:
„Царство България, пише той... е твърде обширно и граничи съ Влашко, Гърция, Сърбия и Трансилвания" [36].
По-нататъкъ той дава сведения за населението на „царство България" и за състоянието на католицитѣ. Въ друго свое писмо, отъ априлъ 1625 год., Мариновъ сѫщо говори за „тѣзи наши католици, които се намиратъ въ България" [37]. На следната година кустосътъ на българскитѣ францискани представилъ въ Римъ докладъ за състоянието на католичеството въ нашитѣ земи. Той изтъкналъ, че пристигналъ въ Римъ „отъ България” и добавилъ, че „България е една много обширна область (provincia), подчинена на турцитѣ", населявана главно отъ турци и православни [38]. Кустосътъ съобщилъ, че епископъ Мариновъ билъ натоваренъ съ „управлението на цѣлата българска църква". Но най-ценни данни въ това отношение сѫ дадени въ релацията на Петъръ Богданъ отъ 1640 год., въ която той е смѣтналъ като първа своя задача да „опише накратко онова, което сега (сиречь по негово време) се разбира (подъ името) България". Той признава, че му е познато сѫществуванкето на „цѣли книги за царство България" (ne sono pieni libri del regno di Bulgaria). Въпрѣки това, П. Богданъ мислѣлъ, че е потрѣбно да изложи нѣкои сведения „догде се простира въ тѣзи времена България", за да посочи „голѣмината на царството и малобройностьта на католицитѣ, които се намиратъ въ него" [39]. П. Богданъ очертава най-широкитѣ граници на българскитѣ земи:
„България сега се назовава всичко онова, което по-рано се наричало Горна Мизия, и часть отъ Долна Мизия, цѣла Тракия, въпрѣки че сега около Галиполското море се говори гръцки езикъ, и по-голѣмата часть отъ Македония и цѣла Морава до Охрида и до границитѣ на Албания и на Гърция и на Сърбия, а къмъ изтокъ се простира до Черно море;
36. Acta Bulgariae, p. 25: ... Regno di Bulgaria, che è assai ampio et confina con Valacchia, Grccla, Servia et Transilvania...
37. Ibidem, p. 26.
38. Acta Bulgariae, p. 27: La Bulgaria è provincia molto grande soggetta al Turco, la magglor parte della quale è habitata da Turchi e Scismatici...
39. Acta Bulgariae, p. 68: A me è parso bene di toccare prima brevemente sino dove si estende questi tempi la Bulgaria, per dar d'intendere alli leggenti la grandezza del regno e la pochezza delli cattolici, che si trovanno in esso...
37
отъ северъ пъкъ Дунавъ я дѣли отъ Влашко и Молдава, нѣкога наричани „Стара Дакия оттатъкъ Дунава” и прочее".
Къмъ доклада на П. Богдана отъ 1643 г. е била прибавена и една карта — може би първата географска карта, правена отъ българинъ за българскитѣ земи —, на която сѫ начертани границитѣ откъмъ северъ и западъ, съобразно твърденията въ релацията отъ 1640 г. [40]. Важни сведения за границитѣ на българскитѣ земи къмъ югозападъ софийскиятъ католишки архиепископъ е далъ въ единъ свой исторически опитъ върху миналото на града Охридъ.
„Както е сега, (градътъ) е въ царство България и е неинъ главенъ градъ, пише Л. Богданъ. Днесъ всички онѣзи, които се намиратъ въ града, сѫ българи и тѣ управляватъ и служатъ (въ) този градъ, както това е било отстѫпено отъ турцитѣ, когато завладѣли гореказания градъ [41]".
Следъ като привежда въ доказъ мнението на западенъ писатель [42], П. Богданъ посочва и едно сведение отъ прочутото съчинение на Мавро Орбини:
„Абатътъ донъ Мавро Орбнни въ своята книга назована „Reqno del [!] Slavi” не само казва, че градътъ Охридъ е разположенъ въ България, но че е престоленъ градъ на българскитѣ царе и че тѣ винаги сѫ пребивавали въ този градъ до времето, когато турцитѣ имъ взели царството, и това е познато на всички и го казва цѣла България" [43].
По-нататъкъ П. Богданъ напомня, че сѫщиятъ Мавро Орбини говори за единъ охридски патриархъ
40. Acta Bulgariae, pp. 136—137. Ha картата сѫ очертани само севернитѣ области на българскитѣ земи, зашото П. Богданъ е желаелъ да покаже, где ще бѫде епархията на Марцианополската архиепископия, която трѣбвало да бѫде създадена тъкмо по това време.
41. Вж. указанията у Ив. Дуйчевъ, Два исторически опита на архиепископа П. Богданъ Бакшевъ (= Родина, I 3 (1939) сс. 162—163). П. Богданъ пише: Ma come sta oggidi é nel regno di Bulgaria e sua metropoli; et hogi di tutti quelli, che si trovano dentro nella città, sono Bulgari ei loro governano apresso et servano questa città; et questo è concesso dal Turco quando prese la sopra detta città.
42. П. Богданъ ce позовава на „Aubertus Mireus Brusulensis in sua Notitia episcopatuum”. Съчинението липсва y васъ.
43. L'abbate D. Mauro Orbini nel suo libro chiamato Regno del Slavi fol. 435 non solo dice, che al città d'Ocrida sia in Bulgaria, ma sia sedia regale dei re di Bulgaria et sempre hanno riseduto in detta città in sino die il Turco. li prese il regno; e questo é noto a tutto il mondo e lo dice tutta Bulgaria; вж. y Дyйчeвъ, Два исторически опита. . ., с. 163.
38
Давидъ [44], като го назовава само „архиепископъ на България". Сѫщо и охридскиятъ архиепископъ Теофилактъ се наричалъ, споредъ него, „Теофилактъ архиепископъ на българитѣ", както и съвременниятъ на П. Богдана охридски архиепископъ гръкъ [45] се зовѣлъ „примасъ на България". За да посочи колко далече отстои градътъ Охридъ отъ границитѣ на Сърбия (quango sij discosta detta città di Ocrida dei confini di Servia), софийскиятъ архиепископъ привежда свидетелствата на нѣколко западни писатели и нѣкои географски карти [46]. Думитѣ на видния чипровчанинъ свидетелствуватъ, че споменътъ всрѣдъ българитѣ за западната българска държава, при която Охридъ е билъ главно срѣдище на страната, не е билъ угасналъ. Споредъ неговитѣ твърдения, възпоминанията за Охридъ като българска столица били нѣщо „познато на всички" и това казвала „цѣла България". П. Богданъ е събиралъ своитѣ сведения тъкмо отъ православното българско население:
„Схизматицитѣ разказватъ, пише той, че царското седалище първомъ е било въ Охридъ и потвърждаватъ съ това, че сега има охридска патриаршия, а древнитѣ (люде) не сѫ поставяли патриаршия тамъ, гдето не е било царско седалище. По-късно, когато билъ изгоненъ българскиятъ царь отъ Охридъ, той се установилъ въ Търново, и въ този градъ завършило неговото царство по времето на турцитѣ".
На полето срещу тѣзи думи стоятъ два надписа, които изразяватъ накратко мисъльта на съставителя на релацията за „Охридъ нѣкога седалища на българскитѣ царе” и за „Търново последно седалище на българскитѣ царе [47]". Можемъ ли при наличностьта на
44. Изглежда, че става дума за патриархъ Давидъ, свидетель на сетнитѣ дни на Самуиловата държава; вж. за него у Ив. Снѣгаровъ, История на охридската архиепископия, I (София 1924), с. 29 сл.
45. За охридскитѣ архиепископи къмъ срѣдата на XVII в. вж. у Ив. Снѣгаровъ, История на охридската архиепископия-патриаршия отъ падането ѝ подъ турцитѣ до нейното унищожение (1394—1767 г.) (София 1932, с. 196 сл.)
46. Si potrà vedere nel Ortello nella descritione di Grecia, e anco al ... Foriani Veronese nella sua carta della descriptione de Europa, et in molti ... et carte geografiche. Si potrà vedere ancora nella carta della Geografia sacra in Illyrico Orientale et anche nella carta del patriarcato Romano; Вж. у Дуйчевъ, Два исторически опита, с. 163.
47. Acta Bulgariae, pp. 68—69. Особено ясно е изразилъ П. Богданъ своето схващане за принадлежностьта на Охридъ къмъ българскитѣ земи въ едно свое писмо до Конгрегацията отъ 24 априлъ 1654 г. (Acta Bulg., р. 247), въ което казва, че до това време католицитѣ въ Сърбия се намирали подъ властьта на католишкия архиепископъ на Призренъ и Антивари, който ималъ за седалище града Ново-Бърдо. Тогавашниятъ охридски католишки архиепископъ (Андрей Богданъ) (вж. у Ив. Дуйчевъ, Нови данни за католишката пропаганда въ Македония, МПр., XI 1—2 (1938), с. 79) се бъркалъ въ дѣлата на сръбскитѣ католици, противъ което П. Богданъ се опълчилъ решително: non havendo da far niente la Servia con quella provincia della Bulgaria, nella quale vi è la città d'Ohrida; la qual cosa sentendo li medesimi prelati del rito greco se ne burlano con noi... Ясно e, защо Андрей Богданъ (родомъ отъ Гури, Албания) е търсѣлъ да се занимава не съ своята Охридска архиепископия, а съ сръбскитѣ католици: като чужденецъ и другоезичникъ, той не е могълъ да пребивава въ Охридъ (вж. у Dujčev, Il cattolicesimo, pp. 59, 60. 132, 133; Дуйчевъ, Нови данни, с. 79). Въ процеса отъ 1655 г. за премѣстването на Андрея Богданъ отъ Охридъ въ Скопие е казано, че la città d'Ocrida è in Bulgaria alla riva del lago Lignido et è capo di provincia assal popolosa... (вж. Dujčev, op. c., p. 139). Toвa e било посочено не само отъ първия свидетель на процеса, но било потвърдено буквално и отъ втория, на име П. Джеферовъ (ib., p. 140); La città di Ochrida è sita in Bulgaria... Указанието за Охридъ като български градъ се срѣща и въ нѣкои папски документи. Въ своето бреве отъ 18 декемврий 1673 г., съ което натоварва скопския католишки архиепископъ съ управленнето на охридската католишка църква, папа Климентъ X (1670—1676) не пропусналъ да посочи, че Охридъ се намира въ предѣлитѣ на България: tibi ecclesiam Acridae, vulgo Ocrida nuncupatam, in Bulgaria pastoris solatio... destitutam... concedimus (вж. текста y Дуйчевъ, Софийската католишка архиепископия, сс. 150—151). Въ едно писмо отъ 4. XII. 1675 г. на Урбано Чери, секретарь на Конгрегацията за разпространение на вѣрата, е казано, че la chiesa d'Ocrida in Bulgaria e била дадена на архиеп. Андрея Богданъ (п. с., с. 152). Въ папското бреве отъ 18 декемврий 1673 г. се казва, че градътъ Скопие се е намиралъ въ българскитѣ предѣли (Pro Andrea Bogdano archiepiscopo Scopiae in Bulgariae; n. c , c. 151). което ce повтаря и въ декрета на Конгрегацията отъ 12 ноемврий 1675 г. (п. с., с. 151 nr. XLI).
39
тѣзи свидетелства, както и на много други отъ този видъ, да обвиняваме нашитѣ предци отъ онова време, че съвсемъ сѫ забравили своето минало и сѫ се отрекли отъ него? Рѫководенъ отъ подобни исторически спомени и отъ етничното начало, П. Богданъ е очерталъ най-обширнитѣ граници на своята страна, които биха били въжделени, въ много отношения, като предѣли на нашата държава [48]. Споредъ твърденията на нашия авторъ,
48. Това изпъква осибено ясно при съпоставка съ очертанието на българскитѣ граници споредъ чл. 6 отъ Санъ-Стефанския договоръ; вж. текста у Г. Л. Геновъ. Международни актове и договори засѣгащи България (София 1940), с. 254 сл.
40
„самò българското царство е по-голѣмо, отколкото цѣла Сърбия, Босна, Далмация, Хърватско, и Унгария, и има толко градове, области, паланки и села, че не могатъ да се преброятъ. Въ тѣхъ има милиони души...".
Въ тази своя релация П. Богданъ неведнажъ споменува за „българското царство” и обяснява, че е описалъ границитѣ на българскитѣ земи, за да покаже, че католицитѣ отъ цѣлото това царство" се намирали подъ властьта на софийския католишки епископъ [49]. Това упоменание за „българско царство" въ писанията както на П. Богдана, така и на другитѣ негови съвременници, отразява живия споменъ за сѫществуванието — нѣкога, преди вѣкове — на свободна българска държава.
П. Богданъ разказва, че Стара-планина „раздѣля Мизия отъ Тракия (и) сега цѣлата тази страна се назовава България (adesso tutto chiamata Bulgaria). Архиепископътъ съобщава, че отъ София заминалъ за Влашко, а като се върналъ отъ тамъ посетилъ останалитѣ български селища. Поради това, признава той, би трѣбвало да изложи първомъ сведенията за Влашко, па после за България. „Но за да не раздѣлямъ България, пише той, ще поставя Влашко следъ България и поради това сега следвамъ реда на мѣстата въ България" [49a]. Отъ тѣзи думи на П. Богдана се вижда, че въ неговото съзнание българскитѣ земи сѫ представяли такова единство, което той не се решавалъ да наруши и пренебрегне дори съ огледъ да постигне последователность на изложението си отъ хронологическа гледна точка. Глава на католицитѣ въ България и Влашко, той не пожелалъ поради това да представи своето посещение като единство само съ огледъ на подчиненитѣ си пасоми католици, и раздѣлилъ странитѣ споредъ тѣхнитѣ народностни граници. Поради това въ своята релация той е изложилъ първомъ указания за посетенитѣ български селища, па после е разказалъ за обиколката си въ Влашко. Така той е следвалъ не нѣкакъвъ хронологически редъ, а народностното начало. Въ писмо отъ 1641 год. П. Богданъ съобщава сведения за своето пѫтуване въ Молдава и добавя: „Колко изпитапия и опасности преминахме презъ това пѫтуване, само Богъ знае, защото преминахме презъ Турция и презъ цѣла България до Черно море, гдето Дунавъ се влива въ Черно море” [50]
49. Acta Bulgariae, p. 72.
49a. Ibidem, p. 74.
50. Ibidem, p. 134.
41
Въ
документъ отъ 1643 год. П. Богданъ е назованъ „епископъ на София, архиепископъ
на църквитѣ на цѣлото царство България" [51], а въ другъ документъ, отъ 1646
год., е посочено, че чипровскиятъ католишки манастиръ се намиралъ „in regno
Bulgariae” [52]. Въ много документи на наши католици отъ това време винаги се
опредѣля, че градецътъ Чипровецъ се намира „въ България" [53]. Въ писмо отъ
1648 год. 
молѣли да бѫде въздигнатъ въ епископски санъ францисканецътъ Фр.
Соимировъ. Писмото е подписано отъ нѣколцина „католици отъ България" и изпратено
отъ „Чипровецъ въ България" [54]. Въ документъ отъ 1649 год. е казано, че
градътъ Никополъ се намиралъ въ предѣлитѣ на България, а Чипровецъ нѣкога билъ
глава на католицитѣ въ „цѣлото царство България"; францисканската кустодия имала
въ обсега си цѣлото това „българско царство" [55]. Пакъ въ свръзка съ
католишката пропаганда е изтъкнато, че Чипровецъ е билъ „цвѣтето на България"
[56]. Въ писмо отъ 1650 год. П. Богданъ обяснява появата на името България:
споредъ него, българитѣ завладѣли нѣкога всички тѣзи области, господствували въ
тѣхъ много години и отъ тѣхъ тукашнитѣ земи получили това име [57]. За него сѫ
ясни и границитѣ на българскитѣ земи къмъ западъ и юго-западъ. Той нарича Морава
„българска рѣка" [58], а другаде споменува, че Охридъ
51. Ibidem, p. 136: di tutto il regno di Bulgaria.
52. Ibidem, p. 151.
53. Acta Bulgariae, pp. 37 (hic Chiprovatii in Bulgaria), 47 (Chiprovaz luogo di Bulgaria), 183, 187, 188, 204, 212, 218 и др.; Călinescu, Altre notizie, p. 412, въ писмо на П. Богданъ отъ 1658 (?) г. се съобщава за Chiprovaz di Bulgaria, и др.
54. Acta Bulgariae, p. 189.
55. Ibidem, p. 190.
56. Ibidem, p. 198.
57. Acta Bulgariae, p. 214; cp.
За идването на българитѣ въ тукашнитѣ земи и за опустошенията говори и Антонъ Стефановъ въ едно писмо отъ 1685 г. (Acta Bulgariae, p. 309).
58. Ibidem, p. 229: Ciabro flume di Bulgaria detto Morava; П. Богданъ, обаче, погрѣшно указва като древно наименование на Морава името Ciabrus, съ което е била назовавана р. Цибрица; ср. у Дуйчевъ, Софийската катол. архиепископия, с. 36.
42
се намира въ предѣлитѣ на България [59]. Тъкмо това повтаряне на известни твърдения въ свръзка съ предѣлитѣ на българскитѣ земи показва, че тѣзи опредѣления не почиватъ на случайни и необосновани хрумвания, а преставятъ дълбоко и положително убеждение за автора.
Презъ 1647 год. българскитѣ католици наченали трескава дейность за освобождението на страната отъ чуждата робия. Наскоро П. Парчевичъ билъ изпратенъ на Западъ, за да търси помощь отъ полския краль, отъ австрийския императоръ и отъ венецианската република [60]. На пратеника били дадени различни препорѫчителни писма отъ страна на българскитѣ католици. Въ едно отъ тѣзи писма П. Богданъ се подписалъ „архиепископъ сардикийски въ България" [61]. Българскитѣ католици въ писмото си до венецианската република споменуватъ за „цъвтещото нѣкога царство България" (del già fecondo regno di Bulgaria : говорятъ за „заспалия лъвъ на България" (il leone di Bulgaria). Писмото е подписано отъ „народитѣ на България” (populi di Bolgaria) [62]. Ha Парчевича било дадено писмо сѫщо и отъ чипровския управитель Франческо Марканичъ, назованъ, очевидно за по-голѣмо въздействие, „управитель на България" [63]. Въ изложението си до венецианския сенатъ П. Парчевичъ говори за „великото царство България" (il gran regno di Bulgaria) [64]. Той разказалъ, че владенията на влашкия князъ Матей Басараба (1633—1654) били гранични на България и ги дѣлялъ Дунавъ. Когато българскитѣ първенци поискали съдействието на влашкия князъ, тѣ поставили като условие да не разрушава „главнитѣ селища на България". Въ различни писма на Парчевича се говори за България като негова родина [65]. Въ посланието си до венецианското правителство отъ декемврий 1673 год. Парчевичъ пише, че князетѣ на Влашко заедно съ „източнитѣ народи на Сърбия и България, Тракия и Македония" искали да се борятъ за своята свобода [66]. На това
59. Ibidem, p. 254: Francesco Soymirovich già vescovo di Prisren, hora... arcivescovo d'Ocrida in Bulgaria...
60. Вж. за това у Дуйчевъ, Архиепископъ П. Парчевичъ, с. 7 сл.
61. Pejacsevich, op. с., p. 491: archiepiscopus Sardicensis in Bulgaria.
62. Ibidem, pp. 491—92.
63. Ibidem, p. 502.
64. Ibidem, p. 496.
65. Ibidem, p. 617 и др.
66. Ibidem, p. 623.
43
мѣсто чипровчанинътъ съ името „България" е назовалъ, очевидно, само севернобългарскитѣ земи, но съ упоменанието за Тракия и Македония той е обгърналъ всички български области. Презъ януарий 1674 год. Парчевичъ писалъ писмо на секретаря на Конгрегацията, кардиналъ Барберини, като изказвалъ своята радость за победата на поляцитѣ при Хотинъ. Той пожелавалъ да се „възстановятъ" хоругвитѣ на Спасителя въ земитѣ отсамъ Дунава, „въ обширнитѣ области на България и на Черноморието" [67]. Предъ венецианския пратеникъ въ Римъ Пиетро Мочениго Парчевичъ изказвалъ пожелания, презъ 1674 год. войскитѣ на поляцитѣ „да преминатъ Дунава и да навлѣзатъ въ България" [68]. Наистина, прегледътъ на подобни мѣста изъ писмата на Парчевича показва, че нѣкои опредѣления за него не сѫ напълно изяснени и оточнени. Обаче самата му дейность въ продължение на много години за освобождение на страната отъ чуждото поробителство показва отъ какво дълбоко чувство сѫ били съгрѣти тѣзи негови мисли.
Никополскиятъ католишки епископъ Филипъ Станиславовъ е оставилъ нѣкои документи, отъ които може да се сѫди за неговитѣ разбирания по въпроса. Той опредѣля Горна Мизия като область назовавана по негово време „България'' [69]. Въ релацията му отъ 1659 год. е засвидетелствуванъ дълбокъ интересъ къмъ миналото на българския народъ, ако и сведенията му да не сѫ винаги напълно точни. Той съобщава, че българитѣ водили началото си отъ рѣка Волга и отъ „провинцията Азия". Другаде той разказва, че градътъ Плѣвенъ нѣкога билъ седалище на българския царь Михаила, като мислѣлъ, вѣроятно, за Михаила Шишманъ (1323—1330). Нему е било известно, че нѣкога въ Видинъ пребивавалъ „българскиятъ царь", а за Търново съобщава, че тамъ били дворцитѣ на българскитѣ царе [70]. Извънредно интересно е послесловието на неговия „Абагаръ” отъ 1651 год.:
67. Ibidem, р. 632.
68. Ibidem, p. 634.
69. Acta Bulgariae, p. 259; cp. р. 262, 263, 264 и др.
70. Ibidem, p. 259
44
[71] Недопустими сѫ предположенията, че това послесловие е било добавено не отъ самия никополски епископъ, a отъ неизвестния печатарь-издатель въ Римъ [72]. Въ послесловието нѣма нищо, което да сочи, че то е било написано отъ друго лице. Занимливи сѫ думитѣ на Станиславова, съ които той се назовава „епископъ на Велика България". Изразътъ на Станиславова, че дарява тази книга на „своя български народъ" напомня толкова много думитѣ на Паисия, писани повече отъ единъ вѣкъ следъ това [73]. Ако и да посочва имената на турския султанъ („нашия царь") и на двама заддунавски владѣтели, Станиславовъ е сторилъ това, по подобие на срѣдновѣковни писачи и преписвачи, не отъ нѣкакво особено чувство на преклонение предъ чуждата власть, но за по-точното датиране на своята книга. Цѣлото послесловие отразява съ кратки и сбити слова духа на човѣкъ, които има съзнание
71. Вж. снимки отъ цѣлия текстъ въ статията на В. Пундевъ, Сборникътъ Абагаръ отъ епископъ Филипъ Станиславовъ (= Годишникъ на Народната библиотека въ Пловдивъ, 1924). с. 324; ср. с. 327; библиографски посочвания за Абагара вж. у Дуйчевъ, Нови данни, с. 72 б. 3.
72. Споменатиятъ султанъ Ибрахимъ е управлявалъ отъ 1640 до 1648 г.; другитѣ
двама владѣтели сѫ влашкиятъ князъ Матея Басараба (1633—1654) и Василъ Лупулъ
(1631—1654), князъ на Молдава (ср. у Пундевъ, п. с., с. 327). За обяснението на
датата вж. у Пундевъ, п. с., сс. 326—327. Книгата ще да е била съставена още
къмъ 1648 г., но е била напечатана едва въ 1651 г. Послесловието обаче не може
да бѫде смѣтнато като нѣкаква „похвала” за Ф. Станиславова. Изразътъ
е
твърде любимъ на срѣдновѣковнитѣ писатели; вж. указанията у Ив. Дуйчевъ, Изъ
старата българска книжнина, I (София 1940), с. 208; Цв. Вранска, Стилни похвати
на патриархъ Евтимий, СбБАкН, XXXVII. 2 (1942), сс. 164-165.
73. Паисий пише въ своето предисловие:
(вж. Исторія славѣноболгарская, изд. П. Ивановъ, София 1914, с. 5).
45
за своя народъ и е изпълненъ съ обичь къмъ него. Това родолюбиво чувство се изразява и въ желанието да напечата книга на разбираемъ за народа езикъ.
Нашитѣ католици отъ XVII вѣкъ не само очертавать границитѣ на своята страна, но и говорятъ съ дълбока обичь за нея и изразяватъ своя горещъ възторгъ за нейнитѣ природни красоти. Достатъчно е да се прочете описанието на българскитѣ селища отъ П. Богданъ отъ 1640 год., за да се види съ какъвъ възторгъ и нескрита обичь той се възхищава отъ красотитѣ на своята родина, отъ земята, отъ планинитѣ, отъ изворитѣ и дори отъ цвѣтята ... [74]. Въ това се крие, несъмнено, една отъ проявитѣ на народностно чувство [75].
Успоредно съ този вѫтрешенъ животъ могатъ да се забележатъ проявитѣ на възраждане на името „българинъ" и „България" и въ съзнанието на чуждитѣ народи. Значението на това „външно възраждане", което все още остава съвсемъ непроучено, е твърде голѣмо, защото по този начинъ се подготвятъ чуждитѣ страни да съдействуватъ за освобождението на поробенитѣ българи или, най-малко, всрѣдъ тѣзи народи се поддържа споменътъ за сѫществуването на българската народность. Ако презъ XVII в. въ съзнанието на западнитѣ народи възкръсва споменътъ за поробения български народъ, заслугата за това се пада, до голѣма степень, на нашитѣ католици. Тѣ назоваватъ себе си съ името „българи" и принуждаватъ и другитѣ да ги зоватъ така, наричатъ своята страна „България" и поддържатъ всрѣдъ другитѣ спомена за българскитѣ земи. Презъ 1689 год. прочутиятъ римски археологъ Джовани Чампини (1633—1689) открилъ въ Монте Челио, въ една изчезнала днесъ постройка изображенията на св. Петра, Павла, Лаврентия и Иполита заедно съ изтрития образъ на папа Формоза и на българския князъ Борисъ-Михаилъ. Италянскиятъ ученъ проявилъ голѣмъ интересъ къмъ тази фреска и порѫчалъ да бѫдатъ направени копия отъ нея. Освенъ това, той съставилъ нарочно изследване по въпроса за връзкитѣ
74. Вж. подробно у Ив. Дуйчевъ, България и западниятъ свѣтъ презъ XVII в. (= Родина, ... (1938), с. 125 сл.).
75. Това е сѫщата Heimatliebe, която W. Goetz (SB. d. Bayerischen Akad. phil.-hist Abt., 1889 Hf. 7, p. 5) врежда между „зародишитѣ” (Keime) на народностното чувство.
46
между папа Формоза и българския князъ Борисъ-Михаилъ [76]. Отгде е породенъ този живъ интересъ у Чампини къмъ българското минало? Още въ началото на своето изследване той дава кратки сведения за българскитѣ земи:
„България е царство, пише той, гранично на Долна Мизия при Дунава; нейнитѣ жители сѫ храбри и столицата на царството е градътъ София; за нея се говори по поводъ настоящитѣ военни размирици. . .” [77].
He е трудно да се отгатне за какви събития намеква Чампини: това е прочутото Чипровско възстание презъ 1688 год., отгласътъ отъ което е билъ твърде силенъ и на Западъ между срѣдитѣ, близки на нашитѣ католици. Ако Чампини е проявилъ такъвъ интересъ къмъ българитѣ и тѣхното минало, това очевидно се дължи до известна степень на неговитѣ симпатии къмъ движението за освобождение на страната, завършило така злополучно въ възстанието презъ 1688 год.
Съзнанието за свой роденъ езикъ е твърде силно подчертано у нашитѣ католици отъ XVII вѣкъ. Наистина, тѣхнитѣ писма и доклади сѫ написани най-често на италянски или латински, а когато пишатъ — нѣщо съвсемъ рѣдко! — на родния си езикъ, въ тѣхнитѣ писания се чувствува силното влияние на хърватската книжнина [78]. Часть отъ богослужбата за народа обаче е била извършвана на славянски езикъ [79]. Въ писмата на водачитѣ на нашето католишко движение се подчертава неведнажъ, че познаването на българския езикъ е потрѣбно за успѣшната дейность всрѣдъ мѣстното население [80]. Въ това отношение дейностьта имъ била напълно различна
76. Вж. Iv. Dujčev, Uno studio inedito di mons. G. Ciampini sul papa Formoso (Roma 1937: отп. отъ Archivio della R. Deputazione Romana di storia patria, vol. 59, N. S. II).
77. Вж. Iv. Dujčev, Uno studio..., p. 34: Bulgaria regnum est inferiori Moesia finitimum ad Danubium, cuius incolae feroces sunt cuiusque regni caput est Sophia urbs, de qua occasione praesentium bellorum tumultuum disseritur... Мисъльта за София като срѣдище на бълграскитѣ земи е изразена често въ писанията на нашитѣ католици; вж., напр., у П. Богданъ (Acta Bulgariae, p. 66): metropoli e prima città di Bulgaria è Sardica overo Soffia.
78. H. Милевъ, Католишката пропаганда, c. 163 сл.; C. Giannelli въ книгата на Dujčev, Il cattoliecsimo, p. 178 sqq., съ указанията тамъ.
79. Нѣкои указания за четенето на евангелието и апостола на славянски сѫ събрани у Милевъ, п. с., с. 160 сл.
80. Acta Bulgariae, pp. 140—141.
47
отъ дейностьта на гръцкото духовенство. Колкото гръцкото духовенство стояло по-далечъ отъ народа, толкова повече католишкитѣ мисионери се стараели да проникнатъ по-близо до него, и това обяснява тѣхния успѣхъ. П. Богданъ открито обвинява гръцкитѣ духовници въ това, че тѣхнитѣ проповѣди и богослужби оставали недостѫпни за народа. Една отъ най-голѣмитѣ злини въ живота на българския народъ по това време е било, споредъ него, голѣмото невежество. Въ цѣла България, съобщава той, Светото писание се намирало само въ църквитѣ: „но даже и това не се чете съ разбиране, тъй като не се намира на стотѣ единъ, който да разбира онова, което чете, защото не се учатъ и нѣматъ училища" [81]. Много време преди другитѣ П. Богданъ схваналъ настѫпилия упадъкъ и обрисувалъ тежкото положение, въ което изпаднали българитѣ. Той пръвъ изтъкналъ нуждата отъ просвѣта, за да може да се повдигне народниятъ духъ. Споредъ него българитѣ имали нужда отъ Библии и лица, които да имъ ги тълкуватъ, защото поради липса на училища всрѣдъ тѣхъ се ширѣло невежеството [82]. Като необходимо условие за успѣшна дейность на тукашнитѣ католишки епископи и архиепископи, на първо мѣсто се поставяло познаването на българския езикъ. Когато презъ 1643 год. се говорѣло за създаването на Марцианополската архиепископия, П. Богданъ изтъкналъ предъ Конгрегацията, че първо условие за бѫдещия епископъ, който трѣбвало да се грижи за католицитѣ въ Северна България и Молдава, било да „знае много добре славянски езикъ и сѫщо да чете и пише съ кирилското писмо” [83]. Тази потрѣба отъ
81. Ibidem, pp. 69—70: In tutta la Bulgaria credo che non si trova la Sacra scrittura for di quello, che leggono nella chiesa; et manco quello con intendimento, non troverete di cento uno, che intenda quello che legge, perchè non imparano, non hanno le scolle...
82. Ha полето срещу горнитѣ редове се четатъ бележкитѣ: Hanno bіsogno di Biblie sacre e di chi gli egl'interpreti, и малко по-долу: Non hanno scuole e però sono tutti ignoranti. Католишкитѣ мисионери отворили училища за своятѣ пасоми въ нѣкои села, като Чипровци, Търничевица, Кополовци, Желѣзна и др.
83. Acta Bulgariae, p. 139: Per far un vescovo, che havesse cura di quelle anime che si trovano nella Bulgaria, overo Misia orientale et insieme di quelle che si trovano nella Moldavia, bisogna saper questo: 1. Si vol un huomo che sapia la lingua slava benissimo, et ancora legere e scrivere nel carattere Cyrilliano... Подъ „славянски езикъ” българскитѣ католици отъ онова време сѫ подразбирали не само хърватски, но и книжновния български езикъ (ср. Милевъ, п. с., с. 164).
48
познаването на български езикъ се подчертава и на други мѣста въ писмата на нашитѣ католици [84]. Отъ друга страна, у мнозина отъ нашитѣ католици се долавя силенъ интересъ къмъ миналото на своя български народъ и това представя друга проява на пробуденото народностно самосъзнание. Така, напримѣръ, П. Богданъ се интересувалъ живо отъ миналото на своя народъ. Самъ той е съставитель на нѣколко исторически опита и може да бѫде смѣтанъ като единъ отъ първитѣ наши историографи отъ ново време [85]. Въ своитѣ релации той често пѫти говори за миналото на своята страна, като излага сведения събрани отъ чужди писатели или пъкъ отъ народното предание.
Нашитѣ католици отъ XVII вѣкъ ясно разграничаватъ католици и православни въ страната. За тѣхъ вѣрата, след., не е сѫщественъ белегъ на опредѣляне на народностната принадлежность. Народностното единство стои надъ вѣрското различие за борцитѣ въ Чипровското възстание, въ което, споредъ изричното указание на нашитѣ извори [86], сѫ участвували наравно католици и православни. Впрочемъ, сѫщото се долавя по-късно и у Паисия, за когото вѣрското начало не е сѫществено мѣрило при разглеждане на народностнитѣ въпроси. Той води борба съ гърци и сърби, въпрѣки тѣхното православие, и се рѫководи единствено отъ интереситѣ на своята народность. Но ако всичко това може да се смѣтне отъ нѣкого
84. Acta Bulgariae, p. 141: Religiosi, che habitano in questi paesi, non solamente è necessario che sapiano la lingua valacca, ma etiam latina, greca, turchesca et particolarmente slava, perché viengono huomini di diverse lingue, et il vescovo di Soffia ha li suoi fratti che sanno latino, italiano, greco, valacho, slavo, albanese, turchescho etc.. Ma é più necessaria la slava, la quale sanno tutti, essendo nativi in quella, et li valacchi la tengono come latina etc. Католицитѣ отъ Ново-Бърдо изпратили презъ януарий 1653 г. писмо до Конгрегацията за разпространение на вѣрата (вж. Acta Bulgariae, pp. 225—226), въ което, между другото, благодарятъ на назначението на Франческо Соимировъ за призренски епископъ:
85. Вж. указанията у Дуйчевъ, България и западния свѣтъ презъ XVII в., с. 121 сл.; Два исторически опити..., п. т., сс. 162—163; Софийската католишка архиепископия, с. 32 сл.
86. Вж. съвременнитѣ документи въ Acta Bulgariae, p. 302 sqq.: изобщо зa възстанието вж. у Ив. Дуйчевъ, Чипровецъ и възстанието презъ 1688 г. (София 1938).
49
като „несъзнателни прояви на народностно чувство", има нѣщо друго, което стои надъ всичко: това сѫ борбитѣ за освобождение на страната. Би ли могълъ нѣкой да дръзне да окачестви възстанието презъ 1688 год. като неосъзнато народно противодействие противъ поробителитѣ ? Цѣлата дейность на П. Парчевича е насочена къмъ една ясно опредѣлена цель: освобождението на неговата родина. П. Богданъ и П. Парчевичъ иматъ добре очертана политическа програма за освобождението на страната отъ робство. Тѣхнитѣ усилия сѫ били посветени главно да обезпечатъ външна подкрепа. Редомъ съ това се възнамѣрявало подготовлението на известенъ брой възстаници вѫтре въ българскитѣ земи [87]. Тази програма могла да бѫде приложена едва отъ тѣхнитѣ приемници презъ 1688 год., но външната помощь се оказала недостатъчна и възстанието било смазано отъ турцитѣ. Отъ друга страна, за мнозина отъ нашитѣ католици преминаването къмъ католичеството е било схващало като опитъ да се освободятъ отъ духовното робство на гръцкото духовенство, а не отказъ отъ собствената си народность. Почти цѣлото българско католишко движение завършило съ възстанието презъ 1688 год. По този начинъ онова движение, което било родено на религиозна основа, станало жертва на проникналитѣ въ него политически тежнения. Чрезъ това се подчертала дълбочината и искреностьта на народностното чувство и самосъзнание, при опита да бѫдатъ изразени въ дѣло.
Пробуждането на такова силно народностно чувство всрѣдъ часть отъ нашия народъ презъ XVII вѣкъ може да е обяснено ся нѣкои благоприятни обективни причини. Обикновено се признава, че народностното осъзнаване се улеснява при противопоставяне съ чужди народи. Колкото е по-голѣмо противопоставянето, толкова по-лесно може да се дойде до осъзнаване на различията и на собствената си обособеность. Но този процесъ се извършва не само въ погранични области, а сѫщо и при робство и пребивание между чужди народи. Влиянието на особената срѣда, въ която е живѣлъ Паисий, е неотречимо. Неговото народностно чувство е било особено силно изострено тъкмо поради сблъскването съ иноци отъ други
87. Вж. нѣкои признания на Парчевича у Рejaсsеviсh, op. с., p. 496 sqq.
50
народности — гърци, сърби, руси... Появата на така силно народностно чувство у него трѣбва да се обясни донѣкѫде тъкмо като противодействие срещу чуждата срѣда, въ която той живѣлъ години наредъ и съ която е трѣбвало да се бори така усърдно и жарко. Това чувство обаче не е само отрицателно. Както посочва най-добре примѣрътъ съ Паисия, то е и подбуда къмъ творчество. Като начална проява на събуждане на народноститѣ презъ първата половина на XIX в. се смѣта борбата противъ потисницитѣ инородци. Всрѣдъ българитѣ условията на робството сѫ били много по-лоши и затова борбата е започнала по-рано. Повечето отъ българскитѣ католици отъ XVII в. били люде, прекарали много години наредъ въ чужбина, главно въ Италия. Пребиваването въ свободни западни страни не само не погубило тѣхното народностно чувство, но още повече го изострило и засилило. Успоредицата съ Паисия е очевидна, но съ тази разлика, че докато за Паисия е било по-важно отрицателното въздействие на враждебни народности, за българскитѣ католици е било решително положителното въздействие на живота всрѣдъ свободни народи. Така, проводници на освободителнитѣ стремежи ставатъ наистина онѣзи, които били прекарали известно време въ чужбина. Тѣ сѫ били носители на „волевитѣ понятия за народность", и то изразени не само въ бунтове на недоволство, но и въ добре организирани възстания, насочени къмъ опредѣлена цель: освобождение на страната. Въ документитѣ на българскитѣ католици отъ XVII вѣкъ не се говори за единични действия на недоволници-хайдути, но за масови народни движения, рѫководени отъ нѣколцина първенци.
Прегледътъ на историческитѣ извори отъ XVII в., свързани съ българското католишко движение, дава ясна представа за духовния животъ на часть отъ българитѣ по онова време и го очертава въ свѣтлина, основно различна отъ това, което обикновено се знае. Неотречими сѫ редица прояви на истинско народностно самосъзнанне. Долавя се стремежътъ да се употрѣбява народностното име като срѣдство за разграничение отъ другитѣ народности; явно е схващането на своята страна не само като географско понятие, но и като земя на дадена народность; чувствува се обичьта къмъ родната земя, интересътъ къмъ родния езикъ и родното минало, стремежътъ къмъ освобождение отъ поробителитѣ. Може да се възрази
51
противъ значението на една или друга отъ тѣзи прояви, но истинскиятъ имъ смисълъ се разкрива именно когато се взематъ въ тѣхната цѣлокупность. Може би употрѣбата на народностното име или интересътъ къмъ родното минало още не свидетелствуватъ за нѣкакво народностно самосъзнание? Но ако това е безъ значение или пъкъ не е нѣщо сѫществено за поддържане на народностното самосъзнание, то защо така горещо Паисий се обявява противъ онѣзи, които се срамятъ „да се нарекатъ българи" или не познаватъ миналото на своя народъ?
Българската народность се е създала презъ срѣдновѣковието. Народностното осъзнаване се е засилило, изглежда, тъкмо презъ епохата на турското робство при противопоставянето между потиснати и поробители. Българскиятъ народъ е започналъ своята организирана борба за освобождение на страната още презъ XVI и XVII вѣкъ. Въ тази борба народностното чувство н самосъзнание сѫ се проявили като действуваща сила, насочена къмъ осѫществяването на опредѣлени политически тежнения. Развитието на нашия народъ, както въобще развитието на всѣки отдѣленъ народъ, трѣбва да се разглежда като самостойно и особено явление, безъ да се подчинява на предвзети теории. Когато се говори за народностно българско възраждане следъ Паисия, това не трѣбва да се схваща твърде строго и буквално, защото тогава би трѣбвало да се предполага единъ периодъ на пълна народностна „заспалость" преди втората половина на XVIII в. Отъ Паисия насамъ българскиятъ народъ наистина преживѣ известно „народностно възраждане", но това е било само буйното разгаряне на огънь, чийто искри се долавятъ и въ по-раншни времена, кога по-мощно, кога по-слабо. Това признание нито най-малко не подценява значението на Паисия, но то опредѣля неговото истинско мѣсто въ духовния животъ на нашия народъ.