Македонски Прегледъ
Година
XIII, книга 3, София, 1943

 

4. Лѣкарь-воинъ — боецъ-герой

 

Отъ Ив. Стойчевъ

 

 

Героизмътъ не е присѫщъ на всички. Той не се намира и винаги, но може да се намѣри всѣкѫде. И затова е нуждно да се търси, да се предизвика, когато сѫ на лице и други условия. Истинскитѣ героични души сѫ скромни, но тѣ винаги успѣватъ да налучкатъ момента, когато проявата на тѣхната душевна сила може да изиграе решаваща роля. Въ такива мигове тѣ сѫ неузнаваеми. Историята ни сочи примѣри, отъ които се вижда, че най-безобидни въ обикновення животъ хора; такива, чието всѣкидневно занятие нѣма нищо общо съ проявата на рискове или личенъ примѣръ, израстватъ въ мигъ като митични образи и оставатъ за винаги имената си на поколѣнията за преклонение и подражание.

 

*

 

Везенковци сѫ отъ гр. Крушево. Мнозина отъ тѣхъ не сѫ могли да понасятъ турското иго и преди стотина години сѫ се преселили въ Русия. Стоянъ Везенковъ е билъ войвода въ Македония и водачъ на рускитѣ войски презъ освободителната война. Неговъ синъ — Владимиръ бѣше руски офицеръ, но участвува като доброволецъ въ сръбско-българската война. Той се яви срѣдъ насъ и презъ балканската война и командува 10-та прилепска дружина, a почина въ София презъ 1933 година като скроменъ надничаръ въ отдѣлението за военнитѣ музеи.

 

Трети, известенъ менъ Везенковъ е д-ръ Константинъ Ивановъ, лѣкарь въ българското опълчение презъ освободителната война. За него ще бѫде разказано по-долу.

 

Сведенията ми за д-ръ Везенковъ сѫ оскѫдни, но автентични. Свършилъ е по медицина въ Москва презъ 1870 год., т. е. ще да е билъ роденъ около 1848 год. Първоначално го намираме уезденъ лѣкарь въ Верея. Напредъкътъ му въ руската чиновиическа иерархия се вижда отъ това, че е билъ класенъ

 

 

52

 

чиновникъ отъ 15. VIII. 1874 г. За изслужени години бива повишенъ въ колежки ассесоръ на 18. V. 1878 год. (указъ по Сената № 48) съ старшинство отъ 20. I. 1875 год.

 

При формиране на българското опълчение д-ръ Константинъ Ив. Везенковъ е билъ назначенъ въ редоветѣ на 3-та дружина, безъ да подозира нѣкой, че този лѣкарь ще се обезсмърти като лѣкарь-борецъ.

 

Д-ръ Везенковъ е оставилъ спомени за себе си като голѣмъ родолюбецъ, самоотверженъ лѣкарь и прекрасенъ човѣкъ.

 

Презъ днитѣ, когато на шипченскитѣ висоти се решавало, може-би, бѫдещето на България, д-ръ Везенковъ билъ на своя дружиненъ превързоченъ пунктъ. Първоначално пунктътъ билъ около сегашния спасителенъ домъ, наричанъ тогава „Казарма". Както пѫтищата до пункта, тъй и самиятъ той били силно обстрелвани отъ турцитѣ. Тъй че повечето ранени, които се насочвали за превръзка, били убивани. Това наложило на 11. августъ пунктътъ да се премѣсти задъ висотата, наричана „Крѫглата батарея", макаръ че и тукъ мѣстото е било обстрелвано откъмъ Зелевата и Лисата гора. Около пладне турцитѣ наближавали отъ тѣзи висоти, и превързочниятъ пунктъ е трѣбвало да се премѣсти още веднажъ — близо до главния, около 4 клм. отъ позицията, по пѫтя за Габрово.

 

Пулсътъ на боя се е чувствувалъ най-живо въ цѣлия тилъ и дори санитаритѣ сѫ прибѣгвали до орѫжието, за да отбиватъ нападения откъмъ доловетѣ край пѫтя.

 

Презъ време на многото опити на турцитѣ да превзематъ руско-българскитѣ позиции, да се явятъ на пѫтя на отстѫплението и т. н., сѫ били произведени много контраатаки отъ малки и голѣми групи. При създаваното сравнително безредие, нѣкои малодушни опълченци отъ 3-та и 5-та дружини на групи, поемали пѫтя назадъ. Когато една значителна група стигнала до главния превързоченъ пунктъ, гдето д-ръ Везенковъ, потъналъ въ поть и съ запретнати рѫкави, давалъ помощь на раненитѣ, той я спрѣлъ. Запиталъ сериозно раненитѣ кѫде отиватъ и кой имъ е началникъ. Както всѣкога, бѣглецитѣ почнали да разказватъ, че „всички" напустнали позицията, че началницитѣ били „избити", a врагътъ „многочисленъ".

 

 

53

 

Гледалъ д-ръ Везенковъ младитѣ и здрави опълченци съ пушки въ рѫце и отъ срамъ не вѣрвалъ на очитѣ си. „Това, което вършите е срамно", казалъ имъ той съ горчивина. „Вие нѣма да бѫдете нарушители на клетвата си. Азъ ще ви поведа напредъ", завършилъ съ решителность той. A като зърналъ, че въ групата има трѫбачъ, заповѣдалъ му да свири „сборъ".

 

Докато да се събератъ и построятъ опълченцитѣ, пристигналъ офицеръ отъ щаба на генералъ Радецки, чийто наблюдателенъ пунктъ билъ наблизу. Офицерътъ искалъ да узнае, отъ името на генерала, какво означава дадениятъ сигналъ. Въ това време пристигналъ и корпусниятъ лѣкарь, който, като разбралъ всичко, направилъ строга бележка на д-ръ Везенковъ да си гледа раненитѣ, a да не се занимава съ събиране бѣгълци. „Смѣтнахъ, че е по-светъ дългъ въ момента да се помогне за спасяване на отреда отъ позоръ и поражеиие”, възразилъ Везенковъ за оправдание.

 

Офицерътъ отъ щаба повелъ войницитѣ къмъ позицията, a Везенковъ отново се отдалъ на работа съ раненитѣ.

 

Проявеното недоволство отъ страна на санитарното началство е било доста осезателно, но то не е могло да угаси у д-ръ Везенкова духа, порива къмъ саможертва. Въ сѫщия день да превързочния пунктъ откъмъ Габрово пристигналъ коненъ ординарецъ-казакъ. Той носилъ пликъ съ надписъ „бързо", но не заминавалъ веднага къмъ щаба на опълчението, a се помайвалъ въ разположението на превързочния пунктъ. Д-ръ Везенковъ се осведомилъ, че казакътъ почивалъ, понеже коньтъ му билъ изморенъ много. Въ това време откъмъ позицията пристигнали ранени и обозни и съобщили, че положението е сериозно и дори лошо. Toва ще е указало влияние и на казака-ординаредъ, който наскоро тръгналъ къмъ позициитѣ, но още по-скоро се върналъ. Когато д-ръ Везенковъ го зърналъ, той бързо съобразилъ, че казакътъ не е стигналъ до предназначението си и веднага го подложилъ на разпитъ. Изплашеннятъ казакъ доложилъ, че се е върналъ, защото пѫтьтъ се обстрелвалъ силно и не можелъ да мине. Тогава д-ръ Везенковъ упрѣква съ нѣколко думи малодушния ординарецъ, взема пакета, качва се на коня си и като стрела се насочва къмъ позицията — да отнесе той писмото.

 

 

54

 

Въ това време ген. Столѣтовъ отъ Крѫглата батарея се взиралъ почти безнадеждно къмъ Габрово, откѫдето чакалъ помощь, безъ която положението на отбраната трѣбвало много скоро да се компрометира непоправимо. Генералътъ внезапно доловилъ въ бинокла си препускащия д-ръ Везенковъ, който отдалечъ още размахвалъ високо писмото. A то съдържало спасителното известие на ген. Цвѣцински, че неговата стрелкова бригада наближава позицията.

 

На поздравитѣ за този свой подвигъ и на предварителнитѣ сърадвания, че ще получи висока награда, д-ръ Везенковъ отговарялъ скромно: „Благодаря ви, но на мене стига съзнанието, че направихъ, каквото можахъ да изпълня единъ дългъ" и бързо отклонявалъ разговора на друга тема.

 

Присѫтствието на духа у д-ръ Везенкова е толкова повече за очудване, защото то се проявява тогава, когато всички нравствени сили у бойцитѣ сѫ били на изчерпване. Въ онѣзи мигове вече се е търсило мѣсто, где да се зарови самарското знаме и като последна инжекция на замиращия духъ за борба е послужило запѣването на „Шуми Марица" отъ доблестния майоръ Чиляевъ. Но и това било само за единъ-два мига: скоро пѣсеньта била заглушена и прекратена отъ нови урагани, изстрелвани срещу опълченцитѣ почти отъ всички четири страни.

 

Ясно е, какво отражение е нмало върху духа известието за пристигаща помощь.

 

*

 

Но има и още единъ последенъ подвигъ, който безспорно издига високо д-ръ Везенкова. Ето при какви условия се развила тази възвишена проява на неговата героична душа.

 

Следъ примирието между руси и турци, българското опълчение било разположено въ гр. Котелъ и околноститѣ. Обаче турското население отъ близкитѣ села, проявявало голѣма враждебность, нападало българскитѣ села, убивало жителитѣ, грабило ги и т. н. Къмъ срѣдата на януарий 1878 г. било нападнато родното село на Захария Стоянова Медвенъ, гдето били избити около 50 българи и ранени още повече. Гнѣздото на башибузуцитѣ било въ с. с. Садово и Кадъръ-Факли. На 20 януарий били изпратени 1-а и 3-а опълченска дружина и конниятъ опълченски взводъ да заематъ тѣзи

 

 

55

 

села, като заловятъ и накажатъ нападателитѣ. При наближаване на с. Кадъръ-Факли дружинитѣ били обстреляни отъ залегнали край селото турци. Следъ като даватъ по нѣколко залпа срешу бойния редъ на дружинитѣ, голѣма часть отъ башибозуцитѣ се оттеглила. Останала да стреля само една малка група отъ 40—50 души, заела удобна позиция и обстрелваща въ флангъ бойния редъ. Дадена била заповѣдь: конниятъ взводъ, подъ командата на юнкера Юревъ, да обезвреди тази група. Взводътъ се понесълъ въ атака, наближилъ турцитѣ, но следъ като далъ единъ опълченецъ убитъ и два коня ранени, подъ впечатление на засилената стрелба, повърналъ назадъ къмъ дружинитѣ. Всичко това д-ръ Везенковъ наблюдавалъ непосрѣдствено и въ душата му забушувалъ вулканъ отъ негодувание.

 

— Страхливецо, крѣсналъ той на юнкера Юревъ, защо недовършихте атаката, a повърнахте гръбъ тъкмо, когато турцитѣ вече трепнѣха? Не знаете ли, че тѣ нѣматъ и щикове?

 

И безъ да се бави минута, д-ръ Везенковъ възседна на коня си и извиква решително: „Следъ менъ, юнаци!”.

 

Всички конници машинално изпълняватъ тази завладѣваща заповѣдь и се понасятъ следъ храбрия Везенковъ срещу турцитѣ. Нови залпове посрѣщатъ взвода, но той не спира вече. Башибозуцитѣ се разколебаватъ и удрятъ на бѣгъ въ близкия дълбокъ долъ, който спасява мнозина, но другитѣ били изсѣчени.

 

Единъ куршумъ обаче улучилъ д-ръ Везенкова при наближаване на башибозушката група и той падналъ отъ коня. Скоро нѣколко опълченци обграждатъ любимия лѣкарь, фелдшерътъ го привързва, завиватъ го съ нѣколко шинела, защото се оплаквалъ отъ студъ. Пристигатъ веднага майоръ Чиляевъ и поручикъ С. Кисовъ. Д-ръ Везенковъ е въ съзнание, той понася болкитѣ стоически и развълнувано говори за атаката. Отнасятъ го въ с. Медвенъ. Фелдшерътъ изказва сериозни опасения. Когато на следния день другари посещаватъ д-ръ Везенкова, той е казвалъ, че знае своето положение и би скърбилъ само, ако умрѣ преди да види България освободена.

 

Въ края на априлъ д-ръ Везенковъ е билъ изпратенъ въ

 

 

56

 

Киевската военна болница, a отъ тамъ въ гр. Феодосия (Кримъ), гдето къмъ края на 1878 г. починалъ вследствие на раната си: куршумътъ бѣ разрушилъ зле бѣлия му дробъ.

 

Така завърши живота си единъ достоенъ българинъ, изпълнението да дълга за когото бѣше първа заповѣдь на съвѣстьта, a самиятъ дългъ неограниченъ отъ никакви форми. Щомъ се чувствува нѣщо като дългъ, той трѣбва да се изпълни на всѣка цена — така мислѣше той.

 

За д-ръ Везенкова ни разказва покойниятъ полковникъ С. И. Кисьовъ (Българското опълчение въ Освободителната руско-турска война, 1877—1878 г.) — неговъ съслуживецъ За да изрази своята висока оценка за героя-лѣкарь. Везенковъ, Кисьовъ пише:

 

„Д-ръ Везенковъ бѣше побъркалъ кариерата си. Той трѣбваше да стане офицеръ, тъй като въ храбростьта си и самоотверженостьта си не отстѫпваше и на най-храбрия воинъ; той не изпущаше случая, рамо до рамо съ войницитѣ, съ гола въ рѫката шашка, безстрашно да се хвърля върху противника" (стр. 324).

 

Ан. Бендеревъ пъкъ (въ „История на българското опълчение 1877—1878 г." стр. 325), следъ описание на случката при с. Кадъръ-Факли заключава:

 

„Така загина отъ получената рана единъ отъ най-типичнитѣ представители да славното българско опълчение, които създаваха традициитѣ на възродилата се национална българска военна сила".

 

Къмъ всичко казано заслужава да се прибавятъ следнитѣ сведения:

 

1) Като студентъ е превелъ „Иезуити” отъ Ю. Т. Самаринъ, за което споменава Нилъ Поповъ да стр. 136 въ труда си „Очерки религіозной и національной благотворителности на востокѣ и среди славянъ", СПБ1873.

 

2) Къмъ края на войната д-ръ Везенковъ е билъ бригаденъ лѣкарь въ опълчението.

 

3) Награденъ е билъ съ следнитѣ ордени съ мечове: за Стара Загора — „Св. Анна" III ст., за Шипка — „Св. Станиславъ” II ст., за Шейново — „Св. Анла" II ст. и за Садово — Кадъръ-Факли — „Св. Владимиръ” IV ст.

 

4) Въ негова честь селото Кадъръ-Факли (Котленско) отъ нѣколко години вече е прекръстено на „Везенково”.

 

 

57

 

Дългътъ ни къмъ ония, които сѫ прославили българското име, къмъ ония, които сѫ загинали за свободата и независимостьта на своя народъ — е вѣченъ. Трѣбва да смѣтаме искренно всѣкога, че не е направено достатъчно за увѣковѣчаване на имената имъ, за обезсмъртяване на подвизитѣ и саможертвата имъ.

 

Това е позивътъ на бѫдещето къмъ насъ, днешнитѣ българи, това е дългътъ ни къмъ миналото, безъ редовното и пълно плащане на които народитѣ се разлагатъ.

 

Да помнимъ Везенкови!

 

[Back to Index]