5. Зографъ и българитѣ въ Македония презъ XVIII вѣкъ
(известия въ зографската кондика)
Отъ Михаилъ Ковачевъ
Презъ есеньта на 1937 година ми се удаде случай да посетя Света гора. По-продължително време останахъ въ българския манастиръ Зографъ. Въ двуетажната библиотека на Зографския манастиръ можахъ да намѣря редица книжовни паметници отъ XVIII и XIX в, които откриватъ просвѣтния животъ на българитѣ отъ всичкитѣ краища на отечеството и яката имъ духовна връзка съ славната обитель Зографъ, която не веднажъ подкрепила и приютила своитѣ братя българи [1]. Отъ тия новонамѣрени книжовни паметници, на първо мѣсто трѣбва да се отбележи царскиять поменикъ на Зографъ, който по преписъ отъ 1503 г. отъ по-старъ поменикъ нарежда имената на българскитѣ царе начело съ царь Бориса I, и имената на 70 хиляди българи, поклонници и дарители — всички споредъ силитѣ си подкрепили съ нѣщо Зографския манастнръ. Поменикътъ бѣ откритъ въ Зографъ още презъ 1852 г. отъ учения българинъ К. Д. Петковичъ и има заглавие — Помени Господи въ православной вѣрѣ царе блъгарскые, обаче следъ това поменикътъ изчезналъ и до моето отиване въ Св.-гора се смѣташе отъ страна на славянската наука за изгубенъ. Наедно съ царския поменикъ въ зографската библиотека успѣхъ изцѣло да фотографирамъ и епархийския поменикъ на Зографъ, който се пази въ олтара на съборната църква Св. Георги. Отъ тоя паметникъ може да се проследи българското народно свѣстяване презъ XVIII и XIX в. Отбелязани сѫ поклонници и дарители на Зографъ отъ епархиитѣ Софийска, Видинска, Самоковска, Вратчанска,
1. За значението на Зографъ, па и на Хилендаръ, вижъ забележителната книга на проф. Ив. Снѣгаровъ, Солунъ въ българската духовна култура. Исторически очеркъ и документи. Университетска библиотека № 180, София, 1937 г.
59
Пиротска, Солунска, Воденска, Полянинска (Дойранска), Струмишка, Кампанийска (Солунското поле), Прилепска, Велешка Букурещка, Анадолска, Великотърновска, Одринска, Ловечка, Червеноводска (Русенска), Филибилийска (Пловдивска), отъ бѣломорскитѣ острови, отъ светогорскитѣ манастири, отъ Русия, отъ Цариградъ, отъ Цесария (Австрия), Богдания (Влашко) и др. Благородниятъ и скроменъ библиотекарь отецъ Панаретъ бѣ любезенъ да ме остави да прегледамъ цѣлъ купъ стари писма, които, като ги подредихъ въ хронологически редъ, нарекохъ ги предосвобожденска преписка на Зографъ. Съ изключение на шесть отъ тѣхъ, всички други писма сѫ писани на предосвобожденски български езикъ отъ българи и заслужава да се отбележи, че авторитѣ на тия писма сѫ наши просвѣтени духовници, напримѣръ, Неофитъ Рилски, Иларионъ Макариополски Хилендарецъ, Партений Полянински, игуменътъ на Рилския манастиръ архимандритъ Иосифъ, архимандрнтъ Акакий Зографски, дяконъ Евстатий Хилендарски, игуменътъ на дебърския манастиръ Св. Иоанъ Иоакимъ или пъкъ родолюбиви свещеници и миряни, предимно градски първенци, като единадесеттѣ кукушки свещеници и дякони, начело съ икономъ Делйо, шуменцитѣ Атанасъ х. Стояновъ и д-ръ Вичо Пановъ, пазарджичанитѣ свещеникъ Костадинъ и Стефанъ Захариевъ, търновчанитѣ А. Карагьозовъ и Ат. Камбуровъ, калоферецътъ Никола Тошковъ, солунчанинътъ Константинъ Динковъ, разпаленъ и голѣмъ българинъ, отъ рода Дързиловци, който произхожда отъ воденското селище Дързилово, изгорено презъ гръцкото възстание въ 1821 г. [1].
Като преглеждахъ старопечатнитѣ книги, наредени на нѣколко полици въ допълнителната библиотека на Зографъ, която се помѣщава въ параклиса Козма и Дамянъ, намѣрихъ зографската кондика, изядена и прогнила, особено по краищата на листата, които сѫ вече заприличали на сито. Тази ценна книга е много голѣма. Тя започва съ описателното съобщение за развихрения пожаръ въ градъ Солунъ презъ 1734 г. и има бележки до първитѣ десетилѣтия на миналия
1. Цѣлиятъ епархийски поменикъ на Зографъ и цѣлата предосвобожденска преписка на Зографъ сѫ обнародвани въ трудъ ми Зографъ. Изследвания и документи. Часть I. София, 1942 г.
60
вѣкъ не само за живота на манастира, но и за миналото на новоосвободенитѣ български земи. Отъ известията въ зографската кондика, отъ известията въ царския поменикъ, епархийския поменикъ и предосвобожденската преписка на Зографъ ясно ще се види, че както отъ старитѣ български предѣли, така и отъ получилитѣ свобода нови български краища, хилядитѣ православни българи сѫ се явявали на поклонение въ Зографъ или сѫ изпращали своята лепта и подкрепа като единенъ народъ — съ една вѣра, съ единъ езикъ, съ едни обичаи и едни нрави. Съ една речь, тия зографски известия съ документална сила очертаватъ днешнитѣ исторически и етнографски граници на велика България.
За сега тукъ ще обнародвамъ ония известия отъ зографската кондика, които се отнасятъ до живота на българитѣ въ Македония и Западнитѣ покрайнини. Зографската кондика наброява 104 листа и може да се каже, че хронологически съобщава за времето отъ 1734 г. до началото на миналото столѣтие, кога и отъ кой градъ или село сѫ дошли поклонници въ Зографъ, кой духовникъ, игуменъ или проигуменъ ги води, каква милостиня дали или обещали тия поклонници и при кой игуменъ е станало поклонението. Съ други думи, кондиката е била предназначена да служи около посрѣщането и гостуването на поклонницитѣ като единъ видъ главна отчетна книга на манастирското братство. Само на първия листъ е направено изключение отъ тоя редъ, а именно, вмѣсто за поклонници, тамъ се говори въ една бележка за голѣмия опустошителенъ пожаръ, който свирепо бушувалъ презъ пощьта на 21 май 1734 г. въ градъ Солунъ. Заслужава да се отбележи, че нѣколко отъ известията на тая зографска кондика, по време, по мѣсто и по характера на работата се отнасятъ до първия български историкъ Паисий Хилендарски [1].
1. Въ заглавието и послесловието на историята си Паисий казва, че когато завършилъ своя трудъ презъ 1762 г. въ Зографъ (следъ като напустналъ Хилендаръ), ималъ 40 години. Значи билъ роденъ презъ 1722 г. и дошелъ отъ Самоковската епархия въ Св. гора презъ 1745 г. На нѣколко мѣста отъ славенобългарската история се вижда, че авторътъ пѫтувалъ и познаваль много краища и градове изъ Българско, било като хилендарски пратеникъ, било отсетне като зографски довѣренъ братъ, защото говори като очевидецъ за Рилския манастиръ, за София, за Урвичката крепость при Искъра, за радомирския крал Мраката, дава вести за българско население въ Драмско, Мелнншко, Солунско и пр. Знае ее, че следъ като написалъ историята, Паисий е билъ пращанъ отъ зографското братство за таксидиоть или за духовникъ въ България. Къмъ 1764—1765 г. той се явява за известно време въ Котелъ, гдето се сближава съ младия котленски свещеникъ Стойко Владиславовъ, който преписалъ историята (срв. Исторія славѣноболгарская собрана и нареждена Паисіемъ іеромонахомъ в' лѣто 1762. Стъкми за печатъ по първообраза Йор. Ивановъ. София, 1914 г.). Подиръ 1765 г. Паисий Хилендарски, станалъ вече зографски братъ, се явява като довѣренъ и деенъ пратеникъ на Зографския манастиръ, ако новитѣ известия се отнасятъ до него.
61
Листъ 1а бележка за опустошителния пожаръ въ градъ Солунъ презъ нощьта на 21 май 1734 г., когато изгорѣла църквата Св. Мина [1].
1. Българитѣ въ Солунъ прекарали повече отъ турското владучество безъ своя църква и, докато да си уздигнатъ отпосле, следъ 1873 г., четири църкви (Св. св. Кирилъ и Методий, Св. Димитрий, Св. Павелъ и Св. Георги), ходѣли да се черкуватъ въ метоситѣ на Зографъ и Хилендаръ. Често обаче, особено въ праздници, тѣ посещавали и голѣмата гръцка църква Св. Мина, която се намирала въ Латинския кварталъ на Вардарската улица, гдето е имало стара българска махала (срв. Ц. Миладинова-Алексиева, Изъ галериитѣ на миналото. София, в. Миръ, брой 9812), и съ течение на времето, малко останало да бѫде побългарена.
Въ миналото Солунъ е билъ опожаряванъ нѣколко пѫти: презъ 1569 г. голѣмъ пожаръ обърналъ въ пепель хилядн солунски кѫщи и обгорилъ много хора (срв. проф. А. Иширковъ, Градъ Солунь. Сб. Солунъ, Софня, 1934 г., стр. 10); презъ 1832 г. другъ голѣмъ пожаръ почти унищожилъ града (срв. B. Априловъ, Денница, 1. Одесса 1841 г., стр. 72—73); силенъ пожаръ е избухналъ въ Солунъ и презъ 1890 г., когато били унищожени близу 2000 кѫщи, обаче за солунския пожаръ презъ 1734 г., за който става дума въ бележката, до сега не се знаеше нищо. Що се отнася до църквата Св. Мина може да се каже, че тя е била близка на солунскитѣ българи. За да могатъ да слушатъ богослужението на славянски езикъ, епитропитѣ ѝ по препорѫка на дойранския епископъ, поканили около 1831 г. за чредникъ на църквата дойранчанина архимандритъ х. Теодосий Синайски, който, покрай своята работа като свещенослужитель, успѣлъ презъ 1838 г. да подслони и открие подъ църковната стреха първата българска печатница и съ това да стане, споредъ думитѣ на Маринъ Дриновъ, баща на българското книгопечатане (срв. А. Шоповъ, Изъ новата история на българитѣ въ Турция. Пловдивъ 1895 г., стр. 5—7; А. Шоповъ, Първа българска печатница въ Солунъ, Периодическо списание, Срѣдецъ 1890 г. кн. XXXIV, стр. 486; Съчинения на М. С. Дринова, Томъ II. София, 1911 г., стр. 425—426; Йор. Ивановъ, Български старини изъ Македония. София, 1931 г., стр. 194). Следъ 1839 г., вѣроятно презъ 1840 г., гръцки злосторници подпалили печатницата и тя изгорѣла, но скоро била поправена съ помощта на Кирила Пейчиновичъ (срв. Ив. Снѣгаровъ, Първата българска печатница. Македонски прегледъ, София, 1939 г., кн. III и IV, стр. 37, заб. 4). Между 1841—1845 г. печатницата била втори пѫть опожарена и окончателно се разсипала (срв. Викторъ Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, 2-ое изд., Москва, 1877 г., стр. 88). Много е вѣроятно отъ тия пожари да е пострадала и църквата Св. Мина. На 11 май 1873 г. българитѣ по тържественъ начинъ отпразднували въ църквата Св. Мина паметьта на солунскитѣ братя (срв. проф. Ив. Снѣгаровъ, Солунъ въ българската духовна култура, стр. 27, 35—37, 67, 86, 113).
62
Листь 2б, бел. отъ 10 януарий 1734 г.
Въ Зографъ дошелъ проигуменътъ иеромонахъ Иоанъ Зиа, който „попувалъ” въ Пекъ (Ипекъ) 7 години и предалъ на манастира събраната милостиня отъ 100 фентии, като върналъ и стотѣ гроша, които билъ вземалъ на заемъ. Броилъ всичко 500 гроша въ присѫтствието на иеромонаха киръ хаджи Даниилъ и стареца монахъ Йованъ.
Листъ 2б, бел. вѣроятно отъ 10 януарий 1734 г.
Въ Зографъ пристигналъ проигуменътъ иеромонахъ Стефанъ отъ гр. Прилепъ, който донесълъ милостиня на манастира (въ пари и въ дарове) 400 гроша.
1.
Нѣкои бележки нѣматъ дати, каквато е, напримѣръ, тази. Въ други пъкъ сѫ
отбелязани само месецътъ и деньтъ, безъ да е посочена годината. обаче всѣка
недатирана бележка почва съ думитѣ: Въ то врéмѣ, или въ т
, което ще рече,
че тя е писана въ сѫщия день или въ сѫщата година, когато е писана предишната
бележка.
63
Листъ 3б, бел. отъ 6 юлий 1738 г.
Дошълъ попъ Атанасий отъ Солунъ съ събрана милостиня 500 гроша.
Листъ 4б, бел, отъ 19 априлъ 1739 г.
Дошълъ попъ Атанасий отъ Солунъ съ 500 гроша събрана милостиня и единъ дискосъ, който предалъ на хаджи киръ Даниилъ и на проигумена попъ киръ Стефанъ.
64
Листъ 5а, бел. отъ 1739 г.
Дошли поклонници отъ Вардарско, отъ село Тубанъ и попа Пейко отъ село Жерпарци.
Листъ 5б, бел. отъ 1740 г.
Дошли поклонници, отъ Гумендже.
Листъ 6а, бел. вѣроятно отъ 1740 г.,
за дохаждането на поклонници отъ село Стояково (Гевгелииско).
Листъ 6б, бел. отъ 11 ноемврий 1748 г.
за пристигането на проигумена отець Акакий отъ Вардарско.
1. Тимотей е името вѣроятно на манастирския дякъ, изпращанъ за гости. Той се споменава и въ други бележки.
2.
= рече, каза, т. е. далъ.
3. се = садé само.
65
Листъ 8а, бел. отъ 8 ноемврий 1739 г.
за пристигането на поклонници отъ Сачища (Анаселшика каза) [1] и Бѣлица.
Листъ 8б, бел. отъ 1752 г.
за донесената отъ попъ Дамаскина събрана милостиня отъ Вардарско.
Листъ 8б, бел. отъ 1754
за донесената отъ попъ Дионисия събрана милостиня отъ гр. Битоля.
Листъ 9б, бел. отъ 1751 г.
за предаването на събраната милостиня изъ Вардарско отъ проигумена Акакий, попь Дамаскинъ и о. Рафаилъ.
1. Срв. Василъ Кѫнчовъ, Македония, Етнография и статистика. Издава българското книжовно дружество въ София. София, 1900 г., стр. 78, 82, 103, 274.
66
Листь 9б, бел. отъ 1751 г.
за донасянето на събраната милостиня въ гр. Струмица отъ попъ Даниила.
Листъ 10б, бел. отъ 1742 г.
за дохаждането на Тимотея отъ Вардарско съ поклонници, записали пари за молитви и трѣби.
Листъ 11а, бел. вѣроятно отъ 1742 г.
за дохаждането на поклонници отъ с. Гумендже, записали пари за молитви и трѣби.
1. Сарандаръ, молитва за умрѣлъ на 40-я день.
67
Листъ 11а, бел. вѣроятно отъ 21 октомврий 1788 г.
или наскоро следъ тази дата, за дохаждането на поклонници отъ село Богданци (Гевгелийско) [2].
Листъ 13б, бел. отъ 23 януарий 1755 г.
за дохаждането на монахъ Герасима отъ Самоковската епархия, довелъ noклонници и донесълъ милостиня.
Бележка на сѫщия листъ (стр. 13б.) и вѣроятно отъ сѫщото време
на дохаждането на поклонници отъ село Грубевци (Енидже-вардарско) [3]
Листъ 19б, бел. отъ 1708 г.
за записване на помощь и трѣби на поклонници отъ Дебъръ.
1. Тази бележка отъ 21 октомврий 1708 г. е писана на сѫщия листъ, но отъ друга рѫка.
2. Срв. Василъ Кѫнчовъ, Македония. Етнография и Статистика, стр. 151, 304.
3. Срв. Василъ Кѫнчовъ, ц. с.
68
Листъ 21б, бел. отъ м. септемврий 1742 г.
за дохаждането на поклонници отъ с. Шика (отъ полуостровъ Касандра) дали стока и пари; сѫщо за дарение отъ неврокопското село Гостонъ и Сѣръ.
Листъ 22б, бел. отъ 1745 г.
за събрана милостиня отъ Битоля.
Листъ 41а, бел. отъ 23 априль 1765 г.
за смъртъта на проигумена Севастионъ отъ село Гумендже и за помощъта дадена отъ иерей Волканъ и иерей Христо.
1. Срв. Василъ Кѫнчовъ, ц. с., стр. 172, 340.
2. Пакъ тамъ, стр. 195, 303.
3. Срв. Василъ Кѫнчовъ, ц. с., стр. 141, 327. Палихоръ е солунско село.
69
Листь 48б, бел. отъ 1755 г.
за дохаждането на свещеници отъ Прилепската епархия, оставили помощь.
Листъ 52а, бел. отъ 8 септемврий 1775 г.
за дохаждането на попъ Давидъ отъ Полянинъ (Дойранъ), братъ на Иверския манастирь въ Св. гора, като предалъ събрана помощъ.
Листъ 60а, бел. вѣроятно отъ 1776 г.
за събрана милостиня на поклонници отъ село Селце (Костурско) [2].
Листъ 63б, бел. отъ 20 май 1761 г.
за довеждането на гости съ хилендарски братъ.
1. Тази бележка произхожда вѣроятно отъ 1776 г., защото отъ сѫщата дата сѫ и бележкитѣ, писани непосрѣдствено по нея.
2. Срв. Василъ Кѫнчовъ, ц. с., стр. 268, 332.
70
Листъ 79б, бел. отъ 2 ноемврий 1759 г.
за даденитѣ отъ Богдань отъ село Бѣлица 50 гроша помощь.
Листь 82а, бел. отъ 17 декемврий 1778 г.
за дохаждането на гости отъ Нишъ.
Листь 86а, бел. отъ 10 декемврий 1808 г.
за дохаждането на попъ Ананий отъ Струмица, записалъ 536 гроша помощь.
Листь 86а, бел. отъ 15 февруарий 1810 г.
за дохождането на отець Анания съ гости отъ гр. Струмица записали 1049 гроша помощь и една кѫща, половината купена за 400 гроша отъ Георги Бахчаванджията (въ нея щѣла да седи до края на живота си Фената Георгиева), а другата половина била на струмишката църква Св. Константинъ.
71
Листъ 88б, бел. отъ 18 юний 1760 г.
за дохаждането на хаджа Пахомий съ Атанаса отъ Вардарско, които донесли милостиня 1000 гр. и други подарьци за 3000 гроша.
Листъ 92б, бел. отъ 15 декемврий 1759
за помощь отъ пиротски поклонници.
Листъ 93а, бел. отъ 10 юний 1751 г.
за помощь отъ костурска поклонници.
Листь 100а, бел. отъ 9 декемврий 1776
за дохаждането на попъ Максимъ отъ градъ Пиротъ; като предалъ 250 гроша сьбрани за трѣби.
72
Листъ 109б, бел. отъ 12 юлий 1775 г.
за дохаждането на проигумена хаджи Амвросий съ поклонници отъ Воденъ
Листъ 110а, бел. отъ 1 априлъ 1812 г.
за дохаждането на проигуменъ Арсениеви гости, дали 2563 гроша.
* * *
Листъ 116б, бел. отъ 22 априлъ 1773 г.
за дохаждането на иеромонахь Харалампий и дяконъ Калиникь отъ Гродоборъ (Солунско).
73
74
Листъ 130б, бел. отъ 15 януарий 1792 г.
за дохаждането на попъ Мелетий отъ Прилепъ съ гости, които дали милостиня 950 гроша.
Листъ 131а, бел. отъ 1793 г. (и 1794 г., 1795 г. и 1798 г.)
за дохаждането на попъ Самуилъ отъ градъ Велесъ съ поклонници.
Листъ 197а, бел. отъ 20 ноемврий 1772 г.
за пристигането на иеромонахъ Паисий отъ Вардаръ съ гости.
75
Листъ 167а, бел. отъ 20 януарий 1780 г.
за дохождането на проигумена хаджи Паисий отъ градъ Пиротъ съ поклонници.
76
