1. Де се е намирала епископията на св. Климента Охридски
Проф. В. Н. Златарски.
Пространното житие на св. Климента разказва, че „настанала бѣ вече осмата година отъ учителствуването му” [1] въ Кутмичевица, когато Борисовиятъ приемникъ князъ Владимиръ, „следъ като проживѣль четири години въ управлението (ἐπιβιοὺς τῇ ἀρχῇ), си отишълъ отъ тоя свѣтъ (ἐξ ἀνθρώπων ἔγένετο), и наследникъ на всичко станалъ братъ му Симеонь". Следъ това новиятъ князъ „повикалъ при себе си светителя", който тогава се намиралъ въ Преславъ по случай народния съборъ, „и влѣзълъ въ разговоръ съ него". „Като получилъ освещение дори отъ самата му външность, защото на видъ блажениятъ билъ твърде уважаванъ дори и отъ враговетѣ", Симеонъ много хвалилъ българската страна и считалъ царуването си за блажено, задето то е получило отъ Бога такова благо". „Следъ това, както обмислилъ съ по-благоразумнитѣ отъ приближенитѣ си, които всички уважавали Климента като отецъ, вѣрвайки, че само това, за което го почитатъ, е угодно Богу”, Симеонъ „го предложилъ за епископъ на Дремвица или Велица, и по тоя начинъ
1. Простран. житие по изданието на Н. Туницки, Матеріалы для исторіи, жизни и дѣятельности учениковъ Кирилла и Меөодія, Вып. 1. Сергіевъ Посадъ 1819, гл. XIX, § 60, стр. 120. — Въ охридския рѫкописъ се чете : ἤδη δὲ ὄγδοόν τι (въ друг. изд. τε) ῆν αὐτῷ τῆς διδασκαλίας ἐτος. Н. Туницки превежда това изречение така: „Приблизительно восьмой годъ его учительства былъ уже”. При числ. имена количествени τι наистина значи „приблизително”, „около”, но при числит. редни, както и при сѫществителни и прилагателни, то има значение „нѣколко”, „отчасть”, „една часть”, „немного*, тъй че тукъ τι следъ ὄγδοόν означава, че се изминали една малка часть или немного отъ осмата година, съ други думи, осмата година наскоро настѫпила, когато станали описанитѣ по-нататъкъ събития, както това показва и наречието ἤδη — „вече”.
1
2
Климентъ се постазя за пръвъ епископъ на български езикъ” [1]. И тъй, поставянето на Климента за епископъ се свързва съ покачването на българския господарь Симеона на престола, което и хронологически се потвърдява: осмата година на Климентовото учителствуване въ Кутмичевица била 894 (=886 + 8) септемврийска година, която се продължавала отъ 1. септемврий 893 до 31. августъ 894 г., а понеже, споредъ житието, тая година току що настѫпила, то поставянето на Климента за епископъ последвало подиръ 1. септемврий презъ есеныа 893 г., т. е. веднага следъ покачването на Симеона и веднага следъ закриването или презъ времето на заседанията на Преславския съборъ, на който било решено, да се замѣни гръцкиятъ езикъ съ словено-българския въ държава, църква и училище.
Де се намирала епископията на Климента, пространното житие не дава никакви данни, които да показватъ поне посоката, дето тя трѣбва да се търси. Едничката данна, по която би могло колко-годе да се опредѣли топографското положение на тая епископия, остава само епископската титла на Климента: ἐπίσκοπος Δρεμβίτζας (вар. въ охрид. рѫкоп. Δρεβενίτζας) ἤτοι Βελίτζας; обаче и тия две имена мѫчно се поддаватъ на обяснение, защото въ дадената форма тѣ не се срещатъ въ никой другъ гръцки или старобългарски изворъ. Сѫщо така и изразътъ епископъ величьскъ въ календарната дата на Асемановото евангелие [2] и въ надслова на нѣкои Климентови поучения не могатъ нищо да спомогнатъ за разрешението на поставения въпросъ. [3] Поради това изказанитѣ
1. Пакъ тамъ, гл. гл. XIX и XX, стр. 120 и 122, 121 и 123.
2. Подъ 27 юлий:
3. Тукъ ще трѣбва да прибавимъ и титлата на Климента въ Дюканжевия списъкъ „ἐπίσκοπος Τιβεριουπόλεως ἤτοι Βελίκας”, както и известното изречение въ „Успеніе Кирилла”
(А. Вороновъ, Главнѣйшіе источники для исторіи свв. Кирилла
Меөодія. Кіевъ 1877, стр. 196, бѣл. 1. — Н. Туницкій, Св. Климентъ, епископъ
словенскій, Сергіевъ Посадъ 1913, стр. 201, a Н. Шляковъ, Извѣстія отд. рус.
яз. и слов. т. XV (1910) кн. 3, стр. 178, бѣл. 7, предлага да се чете:
вьликчке, защото у напомня донѣйде ч); но и тѣ, освенъ че
не даватъ нищо положително, сѫ и твьрде съмнителни и ненадежни извори,
защото Климентъ никога не е билъ тивериуполски (= струмишки) епископъ, нито
е билъ епископъ при живота на св. Кирила; а пъкъ метаморфозата на
въ
е
колкото пресилена, толкова и невѣроятна.
3
досега мнения сѫ крайно разноречиви и се намиратъ въ
зависимость отъ тълкуванието и сближението на тия две географски имена съ
сѫществуващитѣ днесъ близки по форма названия. Така, едни считатъ, че
епископията на Климсита била струмишката [1], други възъ
основа на израза въ българския Синодикъ:
, приематъ, че Климентъ билъ
епископъ още въ Моравия и че въ България титлата му била съкратена чрезъ
изпущане на думата „Морави”; [2] трети я търсятъ
между Валона, Аргирокастро и Бератъ; [3] четвърти я
намиратъ на с.-из. отъ Охридъ и посочватъ, че тя обхващала мѣстностьта на
Дебърца, Кичево и Пологъ, въ областьта на р. Треска, десенъ притокъ на р.
Вардаръ, която въ горното си течение се нарича Велика, [4]
а напоследъкъ е изказано мнение, че тая епископия се намирала на западъ отъ
Пловдивъ въ съседнитѣ северни Родопи, като при това Δρεμβίτζα се
идентифицира съ Δράμιτζα, а Βελίτζα — съ Βελικία — епископско седалище,
които, споредъ близкия по време списъкъ на епископиитѣ отъ Лъва VI, влизали
въ филипуполската епархия [5].
1. П. Шафарикъ, Разцвѣтъ славян. письменности въ Булгаріи. Москва 1848, стр. 9. — Е. Голубинскій, Краткій очеркъ православныхъ церквей и пр. Москва 1870, стр. 63. — Сѫщиятъ, Свв. Константинъ и Меөодій, первоучители славянскіе. Москва 1885, стр. 57.
2. М. Дриновъ, Новый церковно-славян. памятникъ и пр. Съчинения, т. II, стр. 348—352.
3. Zachariae v. Lingenthal, Beiträge zur Geschichte der bulgar. Kirche. St. Petersbourg 1869, стр. 13—14. — Ст. Новаковић, Први основи словенске книжевности мећу Балканским словенима, Београд 1898, стр. 81—88.
4. Г. Баласчевъ, Климентъ Словѣнски. София 1898, стр. XXV—XXXIV. — V. Jagić, Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Neue Ausgabe. Berlin 1913. S. 115-116.
5. H. Туницкій, Св. Климентъ, стр. 201—215, дето той прави разборъ на всички мнения преди него. Обаче тукъ ще отбележимъ, че всички съображения, които Н. Туницки привежда за подкрепа на своето мнение, оставатъ безпредметни, защото основното му положение се гради върху неточно географическо опредѣление. Идентификацията на Δρεμβίτζα съ Δράμιτζα и Βελίτζα съ Βελικία не може да се приеме, 1. защото епископскитѣ седалища Δράμιτζα и Βελικία се намирали не въ севернитѣ склонове на Родопитѣ западно отъ Пловдивъ, а първото — на с. отъ Малъкъ Мънастирь (Каваклийско), т. е. въ севернитѣ склонове на Сакаръ-Планина (К. Иречекъ, Княжество България, II. Пловдивъ 1899, стр. 702) и второто — въ източнитѣ Родопи, дето се опредѣлятъ заедно съ него ὁ Ἰωαννίτζων и ὁ Κωνσταντίας на ю. отъ Харманли и ὁ Βουκούβων близу до Хасковскитѣ бани (Иречекъ, пакь тамъ, стр. 090) и 2. защото тия две епископии, които въ списъка отъ времето на Лъва VI, заедно съ другитѣ тукъ споменати, сѫ отбелезани като останали въ византийска територия отъ филипуполската епархия, по-голѣмата часть отъ която се намирала подъ българска власть (В. Н. Златaрски, Извѣстия за българитѣ въ хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. СбНУ кн. XXIV (1908), стр. 145—146), дори и слѣдъ мира отъ 896 г. не сѫ влизали въ българскитѣ предѣли, следов. въ 893 г. тѣ не сѫ могли да образуватъ епископията на Климента. Ср. К. Jіrеčек, Das christliche Element in der topograph. Nomenklatur der Balkanlander. Wien 1897. S.-Ah., S. 69—70; Псп. кн. 55—56 (1898), стр. 246—247.
4
Каквото и да разбираме подъ израза Δρεμβίτζα ἤτοι Βελίτζα и дето и да търсимъ епископията на Климента, едно е вънъ отъ всѣко съмнение, че тая епископия по никой начинъ не може да се търси далечъ отъ областьта на първоначалната учителска дѣйность на светителя. Колкото и да се умаловажава въ случая значението на народната мѣстна традиция, като се съпоставя съ тенденцията на охридскитѣ гръцки архиепископи, само за да се изведе, че епископското седалище Βελικία е дало на Климента титлата величьски, a следов. неговата епископия трѣбва да се търси въ севернитѣ склонове на Родопитѣ [1], все пакъ тая традиция си остава едничко необоримо доказателстве, че и като епископъ Климентъ е дѣйствувалъ въ юго-западна Македония, защото мѫчно е да се обясни, какъ тъй споменътъ за 23-годишното му епископствуване се е запазилъ не въ севернитѣ или източнитѣ Родопи, а пакъ въ юго-западна Македония. Освенъ това отъ думитѣ на пространното житие: „Климентъ се връщалъ отъ Велица [2] въ Охридъ, за да нагледа жителитѣ на страната, дали тѣ по душа сѫ силни, дали се подпиратъ на божия страхъ като на нѣкоя тояга — отъ една страна, а отъ
1. H. Туницкiй, Св. Климентъ, стр. 201—203.
2. Въ старитѣ издания Мосхопл., на Памперея и Миклошича тукъ стои ἐκ Γλαβινίτζας, което не може да се приеме, защото като епископъ Климентъ не е живѣлъ въ Главиница. Затова ние вземаме четенето въ охрид. рѫкоп. ἐκ Βελίτζας като по-вѣрно и напълно отговарящо на контекста.
5
друга — за да прекара спокойно съ Бога въ мънастиря, въ чиято хубость той билъ влюбенъ, и оставалъ недоволенъ, когато бивалъ разкарванъ нѣкѫде другаде", [1] — ясно става, че епископското седалище на Климента не е могло да се намира далечъ отъ Охридъ и главно отъ неговия мънастирь, за чието благосъстояние и процъвтяване той непрестанно се грижилъ до самата си смърть. Когато пъкъ налегнатъ отъ старость, Климентъ решилъ да си подаде оставката отъ епископството предъ Симеона и последниятъ не я приелъ, светительтъ не се противопоставилъ на царското желание и останалъ въ сѫщата длъжность, но отишълъ въ мънастиря си около Охридъ, дето го заварила смъртьта. [2] Ако Климентъ е считалъ, че ще може да управлява епископията си отъ Охридъ, то това показва, че последнята не ще да се е намирала далечъ. Най-сетне въ полза на тоя изводъ твърде уместно се посочи и това, че светительтъ предъ смъртьта си едната половина отъ своя имотъ оставилъ въ наследство на мънастиря си, а другата — на епископията си и че той умрѣлъ и билъ погребанъ въ своя мънастирь въ Охридъ. [3]
Но, ако епископията на Климента се намирала недалечъ отъ мънастиря му, то въ каква посока отъ последния трѣбва да я търсимъ? Биографътъ на светителя пише:
„като намѣрилъ народа на тая енория съвсемъ незапознатъ съ божественото слово и писанията и необученъ въ нищо отъ това, което украсява една църква и урежда единъ народъ въ духа на благочинието и приличието, той (Климентъ) не давалъ
1. Вж. гл. XXIV, п. т., стр. 128, § 70. Н. Туницки отхвърля мнението, че Климентъ често отивалъ въ Охридъ (Баласчевъ, п. т., стр. XXVII) и смѣта, че презъ 23-годишното си епископствуване той ходилъ само два пѫти, при което първото отиване, т. е. това, за което тукъ се говори, „поради неясностьта на изразитѣ, трѣба да се отнесе къмъ епископския периодъ само предположително” (стр. 204). Обаче, щомъ Туницки приема четенето на охрид. рѫкоп. ἐκ Βελίτζα, то не може да има никакво съмнение, че то се отнася тъкмо къмъ епископския периодъ. Освенъ това, приведениятъ тукъ пасажъ ясно характеризира изобщо цельта на всѣко Климентово отиване въ Охридъ и въ мънастиря при него, и следъ това се разказва за онова, което се случило при едно такова отиване отъ Велица въ Охридъ — излекуването на двама разслабени.
2. Вж. гл. XXV—XXVI, стр. 130—134.
3. Баласчевъ, п. т., стр. XXVII.
6
сънъ на очитѣ си, нито дрѣмка на клепачитѣ, но като храна и наслада за себе си направилъ грижата за народа; и всѣкога поучавалъ и всѣкога уреждалъ, като изправлъ незнанието, безредието уреждалъ, като ставалъ за всички всичко споредъ нуждата на всѣкиго: клирътъ насочвалъ къмъ черковно благочиние и къмъ това, което се отнася до псалмопѣнията и молитвитѣ, тъй че клирицитѣ отъ епископията си направилъ да не държатъ въ нищо второ мѣсто следъ никого измежду прочутитѣ въ това отношение, а напротивъ, да надминаватъ всички въ всичко похвално ; въ народа пъкъ укрепявалъ мислитѣ и върху скалата на прàвата християнска религия устроявалъ твърдостьта на вѣрата му, защото тѣ (жителитѣ на страната) били съвсемъ невежествени и, изобщо казано, скотоподобни" [1].
Отъ тая характеристика на дѣйностьта на Климента като епископъ неоспоримо става, че презъ периода на учителствуването му (886—893) неговата дѣйность, както и на ученицитѣ му не е засегнала областьта на епископията му, съ други думи, последнята не е влизала въ Кутмичевица, т. е. областьта, която обхващала страната отъ Охридското езеро на западъ въ басейнитѣ на р. р. Деволъ и Шкумба и между долнитѣ течеиия на р. р. Семени и Воюса до Адриатическия брѣгъ, защото въ противенъ случай ученицитѣ му при своята многобройность биха намѣрили въ нея добро поле за работа. Ако съпоставимъ сега тоя изводъ съ близостьта на епископското седалище на Климента до Охридъ, то съ положителность може да се приеме, че и епископията му трѣба да се търси пакъ въ Котокий, т. е. въ „третята часть на българската държава", и то въ оная часть на юго-западна Македония, дето е имало компактно словенско население, но дето дотогава не билъ още въведенъ словено-българскиятъ езикъ и защото светительтъ намѣрилъ тамъ „много свещеници български, които мѫчно разбирали гърцитѣ, чиито букви се упражнявали само да прочитатъ", [2] т. е. българи свещеници, които машинално четѣли гръцки, безъ да разбиратъ смисъла на прочетеното, поради което населението тънѣло въ дълбоко невежество.
1. Простран. житие, гл. XXI, п. т. § 63, стр. 122 и 124. — Ср. Туницкій, Св. Климентъ, стр. 203—204.
2. Пакъ тамъ, гл. XXII, стр. 124 и 126, 123 и 125.
7
И тъй, Климентъ билъ назначенъ за епископъ на една область, несъмненно съседна на Кутмичевица, въ която се посочва като негово седалище Δρεμβίτζα ἤτοι Βελίτζα. Съединителната частица ἤτοι, освенъ обикновеното си значение „или” въ епископскитѣ титли съединявала две различни географски имена, които били подъ единъ епископъ, било затова, че две нѣкога-си самостойни епископии сѫ били съединени, било затова, че епископското седалище се е пренасяло отъ едно мѣсто на друго, било по други причини [1]. Да се мисли, че въ дадения случай сѫ били съединени две нѣкогашни самостойни епископии, както приема Н. Туницки [2], нѣмаме никакво основание, защото епископии съ такива имена не сѫ известни нито преди, нито следъ Климента; очевидно, неговата епископия била учредена за пръвъ пѫть, и то съ чисто просвѣтителна цель за мѣстното словенско население, защото Климентъ билъ „пръвъ епископъ на български езикъ", т. е. пръвъ епископъ, който е служилъ въ църква и поучавалъ на словено-български езикъ. Оттука ясно става, че Δρεμβίτζα и Βελίτζα били две географски имена, които се намирали въ епископията на Климента.
1. Gelzer, Byzant. Zeitschrift, II (1892), S. 49—50. — Cp. B. H. Злaтарски, Извѣстия за българитѣ, стр. 74. бѣл. 1.
2. Вж. Св. Климентъ, стр. 201. — Н. Туницки смѣта, че отъ дветѣ имена Δρεμβίτζα било по-старо, а Βελίτζα по-ново. Но относно кой хронологически критерий едното се явява по-старо, а другото по-ново? Δρεμβίτζα се приема отъ всички за словенско име, следов. то е могло да възникне само следъ населението на словенитѣ на полуострова; ако допуснемъ, че християнството било разпространено между словенското население въ областьта на Δρεμβίτζα, още докато последнята се намирала подъ византийска власть и била учрецена за него специална епископия, то ние бихме очаквали, споредъ практиката на цариградската църква, щото тая епископия да носи нѣкое племенно словенско име, кактр напр., ὁ τῶν Δρουγουβιτείων (= Δρουγουβιυίας) или ὁ τῶν Σμολαίων, но такова нещо въ случая е нѣмало. Епископии съ чисто словенско седалище се явяватъ следъ покръщането на българитѣ, или по-право, заедно съ уредбата на българската народна църква, каквито сѫ Бѣлградска, Червенска, Брѣгалнишка, т. е. следъ 870 год.; оттука ясно става, че Δρεμβίτζα като епископско седалище е могла да възникне само при или наскоро следъ кн. Бориса, и поради това тя не може да се счита за по-старо или за преживѣлица на далечно минало", както мисли Туницки, a е било учредено едновременмо съ Βελίτζα, или по-точно, това сѫ били два центра съединени подъ единъ епископъ.
8
Но какво означаватъ тия имена? Пръвъ, който се спита да обясни името Δρεμβίτζα, бѣ Г. Баласчевъ, защото всички преди него изследвачи оставяха това име безъ внимание като такова, което не се поддава на обяснение. Като изтъква, че у византийскитѣ писатели съчетанието μβ се употрѣбява вмѣсто словенския звукъ б, както напр., Теофилактъ Охридски въ легендата за Тивериуполскитѣ мѫченици предава старобългарското обры презъ ὄμβροι, сѫщо и звукътъ ъ и ь сѫ бивали често замѣнявани съ ι, υ и ε, а пъкъ ρ често било излагано на метатеза, Баласчевъ вижда въ Δρεμβίτζα словенското име Дъбърца, Дебърца, като при това посочи на планинската мѣстность Дебърца — Горня и Долня, която споредъ него „се намира на западъ отъ Кичево и на северъ отъ Охридско въ областьта Кутмичевица при това близо до оная страна, презъ която протича р. Велика" [1]. Наистина мѣстности съ име Дебърца и днесъ има : 1). на северъ отъ г. Струга между р. Черни Дримъ при излаза му отъ Охридско езеро и неговия десенъ притокъ Сатеска (Сатейска) и 2). южно отъ Кичево между планинитѣ Пространска, Иличска, Плакенска и Турия — това сѫ Горня и Долня Дебърци. Но работата е тая, че епископиитѣ се именували не по имената на мѣстности или на реки, защото въ една епископия сѫ влизали мѣстности съ разни имена, или пъкъ тя е обхващала область много по-голѣма или по-малка отъ басейна на една река, a по името на епископското седалище, което обикновено бивало или нѣкоя крепость, или другъ важенъ военно-административенъ центъръ. [2] Освенъ това, още В. Ягичъ посочи, че
1. Г. Баласчевъ, п. т., стр. XXX.
2. Н. Туницкій, Св. Климентъ, стр. 199—200. — Епископиитѣ Брѣгалнишка и Моравска сѫ наречени по името не на рекитѣ (вж. Баласчевъ, п. т., стр. XXIX), а на тѣхнитѣ центрове: за първата гр. Брѣгалница (вж. Міgnе, Patrologia, s. gr. t. 126, col. 201. стр. 37. — Видѣнието на Исайя, Споменикъ III, стр. 191 — Ср. С. Jіreček, Das christliche Element, стр, 68, 87—88), който, споредъ нѣкои се намиралъ по горнето течение на реката съ сѫщото име (Вж. Міgnе, ib. s. gr. t. 125, col. 142, § XXIV. — Голубинскій, Краткій очеркъ, стр. 55. — Вороновъ, Главн. источники, стр. 198), а за втората — гр. Моравъ и Морава, но по-правилно Моравскъ — Моравьскъ (въ византийската транскрипция се явява и въ едната, и въ другата форма: Μοράβισκος въ I-та грамота на Василия II (Н. Helzer, Byzan. Zeitsch. 11, 48, 18), Μώραβος (Cedrenus, ed. Bon, I., 527, 8: ἄχρι Μωράβου καῖ Βελεγράδων и Μόροβος (Theophylactus Bulgarus, Ер. 13, ed. Lamio. Міgnе, ib. t. 126, col. 525, A) на мѣстото на стария гр. Margus, бивше епископско седалище, който се е намиралъ при вливането на p. Margus, сег. Морава, на десния брѣгъ при днеш. с. Дубравица (С. Jіrеčек, Heerstrasse, S. 14 и 77. — Голубинскій, п. т., стр. 34—35. — Н. Gеlzеr Byzan. Zeits. II, 52—53. — Ст. Новаковић, Охридска архиепископија etc. Глас, 76 (45) (1908), стр. 37).
9
твърде невѣроятно е да се прочете въ Δρεμβίτζα — Дебърца, като изказа наклонность да го сблизи съ Дрѣновица, но въ такъвъ случай въ гръцката транскрипция бихме очаквали Δρεαμβίτζα (ѣ въ повечо случаи следъ р и л се = εα или α); [1] по-вѣроятно се явява сближението на Ягича съ Требище, [2] но и въ тоя случай трѣбва да забележимь, че византийцитѣ никога не сѫ бъркали словен. Т съ Д, и наопаки. He може да се сблизи Δρεμβίτζα и съ Δέβρη, Δεῦρις, Δεύρη и Δίβραι — различни форми отъ името на днеш. гр. Дебъръ, защото тоя центъръ се явява като епископско седалище само къмъ края на XI. или въ нач. на XII. вѣкъ. [3] И тъй, остава да приемемъ, че Δρεμβίτζα по старобълг. е звучала Дребица, въ която ще трѣба да търсимъ име, и то не на мѣстность или на река, a на нѣкой военно-административекь или стратегиченъ центъръ.
Въ пързата грамота на им-ръ Василия II (976—1025) дадена на охридския архиепископъ ок. 1020 год., между градоветѣ, които били подъ управлението на битолския епископъ, наредъ съ Пелагония (Битоля), Прилепъ и Велесъ се споменува Δευρέτην. X. Гелцеръ предположи, че това ще да е споменуваната отъ Ив. Кантакузина крепость безъ да опредѣли мѣстонахождението ѝ. [4] Напоследъкъ обаче Йор. Ивановъ твърде сполучливо определи мѣстото на Δευρέτη, като посочи на днеш. помашко село Дебреще и Дебрище на с.-зап. отъ Прилепъ, въ началото на прохода по пѫтя отъ Прилепъ за Кичево презъ Бродъ, при което село и днесъ се намиратъ стари развалини нз срѣдневѣковна
1. Вж. Йор. Ивановъ, Епархиитѣ на Охридската архиепископия, Сп. Б. Ак. I, 1. (1911), стр. 97—98.
2. V. Jagić, Entstehungsgeschichte etc. п. т., стр. 116.
3. За пръвъ пѫть Дебъръ се явява
като епископско седалище въ списъка на епархиитѣ въ Охридската
архиепископия, известенъ подъ надсловъ:
отъ XI. или XII. вѣкъ. Вж. Н.
Gelzer, Byzant. Zeitsch. I, S. 257, № 22.
4. H. Gelzer, Byz. Zeits II, S. 51.
10
крепость. [1] Ив. Кантакузинъ съобщава за Δεύριτζα по следния поводъ. Съгласно съ условията на съюза, сключенъ въ 1329 год. между ц. Михаила III Шишманъ (1323—1330) и им-ръ Андроника III (1328—1341) противъ краль Стефана Дечански (1321—1331), императорътъ презъ лѣтото 1330 г., „като събралъ войска и всичко, което му било потрѣбно, и потеглилъ, презъ Пелагония нападналъ на сръбската земя и откѫсналъ нѣщо отъ нея. По пѫтя той превзелъ казаната крепость Βουτζοῦνιν (с. Бучинъ ю.-з, отъ Прилепъ), а крепоститѣ Δεύριτζα, Δουβροῦνιν (Добруня въ сръб. извори), Καβαλλάριον (при сег. Кавадарци) и Σιδηροςάστρον (сег. Демиркапия — стар. Просѣкъ) той покорилъ по договоръ", [2] т. е. тия крепости доброволно му се предали. Отъ тия думи ясно става, че Дебрица, както и другитѣ преброени крелости, се намирали северно отъ Битоля по тогавашната сръбска граница, а сѫщо и северно отъ Прилепъ, който въ дадено време не влизалъ още въ сръбската държава; а пъкъ като се вземе предъ видъ, че горнитѣ крепости се изброяватъ отъ западъ къмъ изтокъ, то ясно става, че Кантакузиновата Δεύριτζα и по мѣстонахождение се съвпада съ Δευρέτην на Василиевата грамота. Ако съпоставимъ сега Δεύριτζα (или Δέβριτζα) отъ XIV. вѣкъ съ Δρέβιτζα отъ IX. вѣкъ, то не може да има никакво съмнение, че това е едно и сѫщо име и че второто е измѣнено чрезъ метатеза на ρ — явление твърде често въ византийската транскрипция на чуждитѣ имена. И тъй, Климентъ билъ назначенъ за епископъ съ седалище въ срѣдневѣковната крепость Дебрица, която се намирала при днеш. село Дебреще или Дебрище на сев.-зап. отъ гр. Прилепъ.
Но въ сѫщото време Климентъ, както видѣхме, билъ епископъ и на Βελίτζα, въ която ще трѣба да търсимъ име не на мѣстность или на река, а пакъ на нѣкой населенъ пунктъ. Това име обикновено се чете Велица, като се обяснява,
1. Йор. Ивановъ, п. т., стр. 109—110. — В. Кѫнчевъ и Йор. Ивановъ пишатъ това име „Дебреще”, а на австрийската карта то се чете Debrište.
2. Cantacuzenus, еd Bon. I, p. 428,15—19. — N. Gregoras, ed. Bon. p. 454, не споменува за тия крепости. За неговото противоречие вж. Т. Д. Флоринскій, Южные славяне и Византія въ второй четверти XIV вѣка. СПБургъ 1882, выпус. 2, стр. 52, и бѣл. 5.
11
че ἐπίσκοπος Βελίτζας трѣба да се счита за буквално предадено
словенското
, както и изобщо гръцкото Βελίτζα се явило подъ влияние на
косвен. падежъ отъ Велика съ смегчение; при това се посочва, че въ
календарнитѣ дати на Асемановото евангелие и въ надслова на нѣкои поучения
Климентъ носи титла епископъ величьскъ и се съпоставя съ израза на
Дюканжевия списъкъ ἐπίσκοπος. . . Βελλίκας и съ оня въ „Успеніе Кирилла" —
[1]. Отъ споменатитѣ тукъ книжовни паметници, както се каза, само известието на Асемановото евангелие заслужва внимание, защото другитѣ два паметника съвсемъ ненадежни [2], но и това евангелие се отнася къмъ XI. вѣкъ, ако не и по късно, т. е. къмъ времето на византийското владичество, когато гръцкиятъ езикъ билъ официаленъ и въ всеобщо употрѣбение особено въ юго-западна България подъ силното влияние на погърчената вече Охридска архиепископия, и собственитѣ имена се произнасяли и писали по гръцки; така, напр., старобълг. Бѣласица се писала Βαλάθιστα и Βαλάσιτζα [3], но и Βελάσιτζα [4] както и днесъ р. Бистрица се пише на чуждитѣ карти споредъ гръцкото произношение Vistrica. Що се отнася пъкъ до надписа въ надслова на Климентовитѣ поучения, то той е могълъ да се яви подъ влияние пакъ на византийскитѣ паметници отъ XI. и XII. вѣкъ, когато е изчезнала всѣка представа за истинската Βελίτζα, защото такъва епископия следъ Климента не е сѫществувала, и българскитѣ книжовници сѫ я писали по гръцкото произношение; може би той да е взетъ направо отъ пространното житие на Климента. Следов. ние имаме пълно основание да твърдимъ, че Βελίτζα предава по-скоро словено-българското Бѣлица — селище, което ще трѣба да се търси въ църковната область на Дебрица. Такова се явява днешното село Бѣлица или още Кичевска Бѣлица южно отъ Кичево при извора на рѣкичка съ сѫщото име, притокъ на р. Копачка,
1. М. Дриновъ, Новый цер.-слав. памятникъ, п. т., стр. 348—349. — Н. Туницкій, п. т., стр. 201.
2. Вж. по-горе, стр. 2, бел. 2.
3. Cedrenus, ed. Bon. II, p. 458.
4. B. Prokić, Die Zuzätze in der Handschrift des Joh. Ckylilzes. München 1906, S. 30, № 20.
12
притокъ на р. Велика (Треска). Това планинско чисто българско селище е разположено на западнитѣ склонове на Пространска планина и се намира на срѣдата на пѫтя между Охридъ и Дебрица, — пѫть, който отъ Охридъ върви по източната страна на Стружското поле, при с. Климендово влиза въ долината на р. Сатеека (Сатейска), при с. Слизово прехвърля вододѣла и презъ с. Бѣлица въ северна посока се спуща въ басейна на р. Велика (горното течение на р. Треска) и по нейната долина презъ с. Бродъ води право въ Дебрица [1].
Но какъ се обяснява тая двойственость въ епископската титла на Климента? Въ пространното житие нийде не се споменува повече Дебрица, при всичко че тя е била важенъ военно-административенъ центъръ, и изобщо тя като че ли не се свързва тъй тѣсно съ епископската дѣйность на светителя, когато за Бѣлица се казва, както видѣхме, че Климентъ често дохождалъ отъ нея въ Охридъ, за да наглежда, дали тамшното население е силно по духъ и живѣе ли въ страхъ Божий, че той оставалъ недоволенъ, когато го разкарвали другаде нѣкѫде. Тия данни сѫ достатъчни да ни убедятъ че, макаръ Дебрица и да била, така да се каже, официалното седалище на епископията и поради това тя е поставена въ титлата му, Климентъ си е избралъ Бѣлица, — това уединено и спокойно мѣсто, — за живѣене, както презъ периода на учителствуването си въ Кутмичевица той бѣ избралъ мънастиритѣ при Охридъ и Главиница. Отъ Бѣлица тъкмо той е могълъ както да управлява и да урежда своята епископия, тъй и да се предава тамъ спокойно на своитѣ книжовни занятия, а главно да се намира по-близу до Охридъ и да следи и се грижи непосредно за процъвтяването на своя мънастирь — главния центъръ на неговата духовно-просветна дѣйность. Поради това тъкмо, когато Симеонъ отказалъ да приеме оставката му отъ епископството, Климентъ не се противопоставилъ на тоя отказъ; поради това и по-сетне той билъ нареченъ бѣлички, a по гръцкото произношение велички епископъ, а не по името на официалното му седалище; поради това най-сетне и въ титлата му Дебрица и
1. Вж. австрийската карта на Балканския полуостровъ листове 36° 41°, 39° 41° и 39° 42°.
13
Бѣлица били съединени съ съюза ἤτοι, който ясно показва, не тъкмо въ горния смисълъ трѣба да се разбира съчетанието на тия две географски имена за една сьвършено нова епископия, каквато дотогава, па и отпосле не е сѫществувала.
Докѫде сѫ се простирали границитѣ на Климентовата епископия, мѫчно може да се опредѣли. Но, като се вземе подъ внимание мѣстонахождението на дветѣ ѝ седалища, едно остава вънъ отъ всѣко сьмнение, че тя се е намирала между епархиитѣ Скопска, Битолска и Охридска, т. е. тя била образувана отъ части, взети отъ тритѣ тия епархии: отъ първата—южната часть, отъ втората—северната и отъ третята — северо-източната, и населени съ компактно чисто словено-българско население, което поради планинския характеръ на областьта било съвсемь изолирано отъ главнитѣ църковни центрове и тънѣло въ невежество. Цѣлата пастирска и книжовна дѣйность на Климента като епископъ ясно сведочи, че неговата задача била да просвѣти духовно и да издигне културно това незаразено още отъ гърцизма население, а съ въвеждането на словено-българското богослужение, проповѣдъ и книга да пробуди въ него националния духъ и съзнание, като по тоя начинъ се подготви здрава основа за отпоръ на гръцкото културно влияние, което е било силно въ голѣмитѣ центрове и тѣхнитѣ близки околности, безъ да влиза обаче въ откритъ конфликть съ висшето гръцко духовенство, което все още е продължавало да заема старитѣ отъ вѣкове установени епископски катедри, които тогава влизали въ предѣлитѣ на българската държава.
Опредѣлението областьта на Климентовата епископия и характерътъ на неговата дѣйность въ нея ни дава известна възможность да приемемъ, че реформата отъ 894 г. — официалното и повсемѣстно въвеждание на словенския езикъ, служба и книга въ българската държава — въ църковно-административно отношение не е била приложена изведнажъ, а се е въвеждала постепенно въ духа на църковнитѣ канони и правила. По всичко изглежда, че гръцкитѣ епископи на първо време не били отстранени, a е било предоставено право на ония, които сѫ признали реформата, да останатъ въ управляванитѣ отъ тѣхъ дотогава епархии и само следъ упразнението на нѣкоя епископска катедра се назначавали вече
14
българи за епископи. Съ назначението на Климента за „пръвъ епископъ на словено-български езикъ" на една съвсемъ нова епископия дебричко-бѣличка, която дотогава не е сѫществувала и отпосле пакъ изчезва, следъ като на историческитѣ епископски катедри били поставени българи-епископи, се туряло начало за национализация на духовната иеархия въ българската църква и държава.
19. II. 1924.