Македонски Прегледъ
Година I, книга 2, София, 1924

 

10. Страници изъ споменитъ ми. [1]

 

(Продължение отъ кн. 1)

 

Хр. Коцевъ.

 

Обискъ въ кѫщи
Пакъ предъ директора на полицията
Полицейски шпионинъ

 

    Обискъ въ кѫщи.

 

Главниятъ комисаръ взе десетина стражари и тръгнаха заедно съ мене. Вървя азъ напредъ като кумъ съ сватове, тръгнали да взиматъ булката. Заведохъ ги до кѫщи. Пѫтната врата бѣ заключена, но преди да похлопаме, главниятъ комисаръ заповѣда на 1—2-ма стражари да извикатъ мифтарина т. е. махленския помощникъ-кметъ, който живѣеше тамъ близо до насъ и бѣше гръкъ. До като доведатъ мифтарина, азъ преживѣхъ най-страшни минути въ живота си. Тоя моментъ бѣ най-критичния и най-опасния за менъ. Предпочитахъ да ме убиятъ, отколкото да разтревожа майка си и сестра си, които така сладко и слокойно си спѣха. Намислихъ да побѣгна, нощниятъ мракъ и кривитѣ улици ми шушнѣха:

 

„Хайде, сега му е времето! Бързай да избѣгашъ и да се скриешъ вънъ отъ града въ гробищатa или въ нѣкоя кѫща! Въ тъмното не ще могатъ да те улучатъ съ пушкитѣ си, па и до като се прицелятъ, ти ще завиешъ въ другата уличка, отъ тамъ въ третата и четвъртата, до като ти изгубятъ дирята. Съ кой умъ си тръгналъ на полунощь да ги водишъ въ кѫщи! Не знаешъ ли, че тенекето долу въ избата е пълно съ в. „Бунтовникъ” и съ какви не противни книги и писма? Или искашъ да имашъ другари? За писмото излъга, че си го намерилъ и че не знаешъ да го четешъ, ама, като намерятъ тенекето, не ще можешъ да лъжешъ! To ще говори вмѣсто тебе и ще предаде не само тебе, a и другаритѣ ти. Искашъ ли да ги видишъ въ сѫщото положение и да туришъ кръстъ на Организацията? He е ли по-добре да пострада единъ, за да спаси всички, както направилъ Петлешковъ

 

 

1. Вж. кн. 1.

 

 

124

 

въ Брацигово? Или нѣмашъ тая смѣлость да се самопожертвувашъ? Тогазъ, защо се кле? Или ще чакашъ възстание да се дигне, та тогава съ пушка на рамо да идешъ да се биешъ? Твоето възстание е сега, сега трѣбва да викнешъ смѣло : смърть или свобода! и да докажешъ, че си революционеръ на дѣло и да дадешъ примѣръ на тия, които кръщавахте на думи!”...

 

Тия нерадостни мисли бѣха толкова основателни, щото и най-страшливиятъ не би могълъ да имъ се не покори. Смъртьта не ме плашеше, напротивъ — славата, ако сполуча да избѣгамъ, ме съблазняваше по-вече и дори неволно пуснахъ веднъжъ кракъ да побегна и пакъ спрѣхъ. Надеждата, че Даме, който ме видѣ въ участъка, е побързалъ да дойде и да дигне тенекето, ме задържаше и ми говорѣше: „Стой! Не върши излишни глупости ! Непременно Даме е дошълъ, казалъ е на майка ти и сестра ти, успокоилъ ги е, прехвърлилъ е тенекето и е счистилъ всичко въ кѫщи. Нали знаешъ, колко е той внимателенъ, бързъ и притресенъ за Дѣлото?"... Такива душевни мѫки е изпигалъ, навѣрно, и И. Христосъ въ Гетсиманската градина, изправенъ между живота и смъртьта. Още недовършилъ мислитѣ си, мифтарина съ двамата стражари се зададоха отсреща и азъ се намерихь по срѣдата. Невьзможно бѣше вече да мисля за бѣгане. За втори пѫть азъ преклонихъ глава и се оставихъ на благоволението на слѣпия случай, който бѣ накаралъ Даме да ми даде писмото и после да замине по край участъка, за да ме види. „Ако не е дошълъ, грѣхътъ ще бѫде неговъ", се успокоявахъ азъ. Мифтаринътъ, безъ когото турцитѣ не влизаха въ християнска кѫща, дойде и почна силно да хлопа на портата. Ударитѣ като съ нажежено желѣзо пронизваха сърцето ми и при всѣки ударъ цѣлъ трепвахъ сѣкашъ електрическа искра минаваше презъ цѣлото ми тѣло. Изново съвѣстьта се пробуди и почна да сипе укори върху менъ. „Страшливецъ ! Предатель! Защо не побѣгна? Или мислишъ, че ще ти бѫде по-леко като заловятъ и другитѣ? Защо се кле, не смѣешъ да умрешъ за свободата на другитѣ? Мерзавецъ !... И сега не е късно да умрешъ, ама не смѣешъ. По-напредъ можеше и да избѣгашъ, a сега ти остава само да побѣгнешъ, за да те убиятъ ! Хайде, до като не те е видѣла майка ти, която толкова пѫти ти е казвала :

 

„ти ли ще управишъ свѣта? Като си нѣмалъ

 

 

125

 

сѫрце мѫжко и юнашко, що си не стоялъ миренъ, както ти майка казваше? Сега кому ще ни оставишъ, кой ще се грижи за насъ ? Синъ съмъ изчувала, за да ходя на стари год. по чужди порти!" Ще можешъ ли да изтърпишъ тия майчини укори? Срамъ и позоръ !... Азъ вечъ не можехъ да се удържа и шавнахъ съ кракъ напредъ, но другъ единъ по-силенъ гласъ ми извика и скова на мѣстото: „Стой! Не мислишъ ли, че и да те наранятъ или убиять, тѣ пакъ ще направятъ обискъ, за който сѫ дошли? Сега се само съмняватъ, че си лошъ за държавата, но тогазъ ще се увѣрятъ, че си такъвъ, защото невиненъ човѣкъ не излага живота си на рискъ и ще прекопаятъ кѫщата, за да намерятъ всичко скрито. Тъкмо тогава ти ще докарашъ и другитѣ въ затворъ, a ти или ще бѫдешъ убитъ, или ще останешъ живъ, но сакатъ. И защо? — За да кажатъ утре, че те убили турцитѣ, не защото си искалъ да избѣгашъ и спасишъ другаритѣ, a — отъ фанатизъмъ. Турцитѣ ще се оправдавагь и ще доказватъ, че си се опиталъ да избѣгашъ и затова сѫ гърмѣли подире ти. Товз ще потвърди и муфтаринътъ, но българитѣ нѣма да вѣрватъ дори и тебе ако останешъ живъ и изповѣдашъ истината. Напротивъ, и тебе ще накаратъ да обвинишь турцитѣ, за да те представятъ като жертва и мѫченикъ на турската жестокость. Тогава и малката оная слава и хубаво име, за които искашъ да се пожертвувашъ, ще останатъ съмнителни. Ако пъкъ си стоишъ мирно, може и да не обърнатъ толкова внимание, a може и Даме да е дошълъ и тогазъ нѣма да намерятъ нищо" ...

 

Всички тия доводи за и противъ минаваха съ електрическа бързина презъ изморения ми отъ напрегнато мислене мозъкъ и още не сполучилъ да туря край на недоумѣнието, портата се отвори и майка ми се показа. Ни стонъ, ни викъ не издадоха нейнитѣ майчини гѫрди; но забелезахъ, че тя се залюля и едвамъ се задържа и допрѣ до стѣната, за да не падне. Азъ не смѣехъ да и продумамъ нищо, за да ме не подозратъ, но чувствувахъ непреодолима нужда и дългъ да ѝ кажа нѣщо, за да ѝ дамъ малко сърце, та промълвихъ презъ зѫби : „Не бой ce! търсятъ нѣкакво писмо"...

 

Главниятъ комисаръ съ сватоветѣ нахлуха въ двора и се качиха да тарашуватъ. Азъ и комисарътъ влѣзохме най-напредъ въ спалнята. Тукъ малката ми 12 год. сестричка,

 

 

126

 

ученичка въ 1 кл., треперѣше отъ страхъ, сгушена до кревата. Сърцето ми се кѫсаше отъ жаль, като гледахъ майка ми и сестра ми — тия две безпомощни и безсилни да ми помогнатъ души, близки и мили само на менъ — души, които отъ тозъ часъ оставаха самотни, безъ едничката подкрепа, надежда и утеха, които намираха само y менъ. Кървави сълзи капѣха на тѣхнитѣ и на моето сърце, но трѣбаше да стискаме сълзитѣ си и да не имъ даваме воля да рукнатъ. Не бѣше време сега да мисля много за тѣхъ. На масата бѣ сложена вечеря, която чакаше мене. Тѣ, горкитѣ, чакали, чакали да се върна, за да вечеряме заедно, па хапнали на две-натри и си легнали. На страна отъ паницитѣ съ ястие стоеше отворенъ романътъ „Нова Земя" отъ Вазовъ, на външната корица на който бѣ напечатана картината — единъ българинъ яхналъ единъ турчинъ. Само тая картина бѣ достатъчна, за да ме обесятъ. Разбрахъ, че Даме не е идвалъ и студенъ потъ ме изби по цѣлото тѣло. Почнахъ да треперя отъ студъ, зѫбитѣ ми искаха да тракатъ, но ги стиснахъ, колкото можахъ, за да не покажа слабость предъ майка ми и предъ турцитѣ. За майка ми и сестра ми ми бѣше жаль да ги не изплаша и наскърбя още по-вече, a отъ турцитѣ ме бѣше срамъ и за да не злородствуватъ. „Каквото ще да става ! Рекохъ си най-после, все едно ми е вечъ ! Единъ червей по-малко. И майка ми, и сестра ми сѫ сѫщо червеи. И дѣлото, a другаритѣ, a Македония? — Смѣшни усилия и желания на червеи!" . . .

 

Комисарътъ още щомъ влезе въ стаята, покани ме да извадя всичкитѣ си книги и писма. Тѣ бѣха наредени близо до масата. Тѣ ги прибраха всички въ два човала (врещи). Особно внимание обръщаха на всичко рѫкописно. Жаль ми е само за хубавата сбирка отъ народни пѣсни, които бѣхъ събиралъ и записалъ въ Щипъ още като студентъ. Противни книги и писма нѣмаше: бѣхъ ги пречистилъ още презъ деня. Само романътъ „Нова Земя" бѣхъ оставилъ на масата, защото още не бѣхъ го челъ. Тъкмо тая година бѣ напечатанъ. Следъ като прибраха всичко, дигнаха възглавницата на кревата ми и намериха едно малко револверче за джебъ. Прибраха и него и почнаха да връзватъ врещитѣ. До като тѣ вършеха това и тарашуваха, устата ми пресъхна и поискахъ отъ сестра ми да ми даде вода. Мисъльта ми бѣше

 

 

127

 

постоянно при тенекето : само то можеше да потвърди, че шифрованото писмо е мое и да даде право на турцитѣ да ме биятъ и мѫчатъ, до като ме принудятъ да открия шифъра. Трѣбаше въ последната минута, до като още турцитѣ не сѫ слѣзли да търсятъ долу, да се дигне тенекето оттамъ, но кой да стори това добро за менъ? Решихъ, като връщахъ чашата на сестра ми, да ѝ пошепна за тенекето. Тя казала на майка ми, a тя, последната, веднага слиза въ избата и се помѫчила да забута тенекето въ дупкитѣ на стрѣхата подъ пода. Обаче, тенекето не се побирало, до като най-после отмалѣла да бута тежкото тенеке, изтьрвало ѝ се отъ рѫцетѣ и паднало въ краката ѝ съ трѣсъкъ. Тъкмо подъ насъ ставаше това. Азъ като чухъ трѣсъкътъ, нова струя отъ студена вода полѣ цѣлото ми тѣло. Изтръпнахъ отъ ужасъ. „Може би, нѣмаше да идатъ тамъ, но сега сами имъ обърнахме вниманието и сигурно ще се затичатъ да видятъ, що е", си казахъ. Майка ми сѫщо премалѣла отъ страхъ, но като почакала и видѣла, че не идватъ, помѫчила се пакъ и най-после съ голѣми усилия сполучила да го закрепи и закрие въ стрѣхата. Комисарътъ и неговитѣ хрътки сѫщо чуха трѣсъкътъ, но не обърнаха внимание, нито пъкъ забелезаха отсѫтствието на майка ми. Следъ като претърсиха спалната, комисарътъ ме запита: „На друго мѣсто имашъ ли книги?"

 

— Да, въ приемната стая, отговорихъ азъ бързо, безъ да се мисля, за да му спечеля довѣрието, та, като ме пита следъ туй и му отговоря отрицателно, да повѣрва и да не накара хръткитѣ да идатъ и долу, въ избата.

 

Заведохъ го въ приемната, отдето сѫщо така прибраха всичко рѫкописно и печатно. Тъй бедната ми библотека бѣ разграбена. Азъ не съжалявахъ много въ тоя часъ за нея, защото не вѣрвахъ, че ще преживѣя тая беда и че единъ день ще имамъ нужда отъ разни съчинения, отъ каквито днесъ се лишавамъ. Следъ като очистиха и приемната отъ най-малкото пърцалче писана хартия, комисарътъ се обърна и ме залита: „На друго мѣсто нѣма ли?"

 

— Нѣма, отговорихъ азъ.

 

— Кѫде ви сѫ дрехитѣ, въ гардеробъ или въ сандъкъ?

 

— Вънъ на салона, въ долапа сѫ закачени.

 

— Я, да ги видимъ.

 

 

128

 

Отидоха и тамъ, пребъркаха въ джобоветѣ на всички мои палта и панталони. Случайно (!?) въ едно палто намериха едно забравено писмо отъ учителя Пано Стоиловъ — сѫщиятъ онзи, който бѣ предалъ на архимандрита Софроний основаването на таенъ революц. комитеть въ Одринъ. Не помня, какво го бѣ накарало да ми пише, защото приятели близки не бѣхме, нито пъкъ ни свързваше Дѣлото, защото той не бѣ членъ на Организацията и за предателството му бѣ презренъ отъ другаритѣ, които бѣхъ посветилъ въ Одринъ. Писмото бѣ писано и получено презъ зимата, преди обявяването на войната между Турция и Гърция. Между другото ми пишеше, че турцитѣ изпращали много войска и муниции по желѣзницата отъ Одринъ-Цариградъ за Солунъ. Дори имаше и цифри : колко пехота, кавалерия, артилерия, топове и пр. преминали презъ Одринъ и за да не остане въ патриотизъмъ по-долу отъ насъ, заключаваше: „Сега е златенъ моментъ да се направи нѣщо и въ Македония" .... Комисарътъ и преводачътъ-турчинъ, които четѣше писмото, намериха, че почеркътъ приличалъ на оня въ шифрованото писмо и останаха доволни, че сѫ открили най-после Америка. Тѣ го дадоха и на мене да го сравня и да се произнеса. Азъ, разбира ce, не можехъ да бѫда съгласенъ съ тѣхъ и казахъ, че има много слаба прилика. Вниманието ми бѣше, обаче, другаде: азъ не се мѫчехъ да открия Америка, a да прочета и да видя, има ли нѣщо противно, за да мога да наглася правдоподобенъ отговоръ. Най-после станаха и тръгнаха да си отиватъ. Разбира ce, че заедно съ тѣхъ тръгнахъ и азъ, понеже комисарътъ благоволи да ме покани на гости въ правителств. домь. „Даскалъ ефенди! Тази вечерь ще ни бѫдешъ гостъ". Азъ се почудихъ на тая турска любезность и дори повѣрвахъ, че наистина, ме викатъ на гости. После разбрахь, че това било проста учтивость, пълна съ ирония — учтивость, която употрѣбявали и спрѣмо вулгарни престѫпници. Наивно казахъ и на майка си, че ме викатъ на гости тая нощь и за това не поискахъ ни постелка, ни покривка: зеръ човѣкътъ отива на гости, a не въ затворъ. Азъ се вече радвахъ не само, че ме викатъ на гости, a и за това, че не отидоха да тарашуватъ въ избата. И майка ми, и сестра ми, навѣрно, сѫ изпитвали тая радость, значението на която тѣ разбираха и която намаляваше скърбьта ни, че ще се

 

 

129

 

раздѣлимъ за малко и ни утешаваше въ ненадейното нещастие.

 

На другия день азъ очаквахъ да ме повика директорътъ, но, навѣрно, сѫ преглеждали и пробирали съмнителнитѣ книги и писма, та не сѫ имали време да ме разпитватъ. За да бѫдѣха прегледани и прочетени всички книги и писма, не стигаше ни цѣлъ месецъ, но турцитѣ не си даваха толкова зоръ. Арестуванитѣ могатъ не съ дни и месеци, a съ години да чакатъ, и въ края на краищата, ако не намерятъ нищо противно, освобождаваха ги и имъ казваха: „Яланъшъ олмушъ!" (грѣшка станало!). Сватоветѣ взеха булката и сега я водѣха на гости въ кѫщата на момъка, дето ще трѣбаше да се срамува и говѣе, да се кланя на всички и да мълчи...

 

Майка ми не закъснѣ да дойде за обѣдъ да ме види живъ ли съмъ и де съмъ. Това благоволение да пуснатъ майка ми да приказва съ менъ показваше, че не гледатъ сериозно на моето престѫпление. Турнаха ме въ стаята, дето работѣха деня комисаритѣ — значи, бѣхъ подъ строгъ полицейски надзоръ. И наистина, първата седмица не пускаха никого, освенъ майка ми, да дойде при менъ. Азъ не можехъ да забравя опасностьта, отъ която треперѣхъ, ако бѣха намерили тенекето въ избата. Ето защо цѣла нощь прекарахъ въ новата обстановка почти доволенъ и дори радостенъ. Предъ по-голѣмата опасность азъ бехъ честитъ съ малката, която ме сполетѣ. Тепърва имаше да расте и тая последната и да достигне фантастични размѣри въ моето подплашено въображение ; тепърва азъ трѣбаше да се боря съ перспективата, която ме очакваше — да бѫда подложенъ на бой, за да ме принудятъ да прочета писмото. Утешавахъ ce, наистина, че не можаха да заловятъ и друго шифровано, за да иматъ оправдание да ме подложатъ на бой, но това не изключваше възможностьта и не отнемаше съвсемъ правото на турцитѣ да си послужатъ съ дървенъ господь, до който прибѣгваха всѣкога, дори и когато имаха най-малко съмнение. Юмручното право царуваше въ държавата на азиятскитѣ диваци, турцитѣ.

 

Разправи ми майка ми, че Даме отишълъ въ кѫщи рано сутринь-та, дигналъ тенекето въ една вреща и го изнесълъ отъ кѫщи. Това ме успокои. Погрижихъ се шепнишкомъ да успокоя и майка си, като ѝ порѫчахъ да каже на Даме, че е заловено освенъ неговото и др. писмо отъ Стоиловъ, за

 

 

130

 

да му пише и да го предизвести, ако е въ Одринъ, да се спасява. Порѫчахъ на тръгване майка ми да ми донесе постелка и покривка, защото изглеждаше, че моето гостуване не ще се свърши за 2—3 деня.

 

 

    Пакъ предъ директора на полицията.

 

На втория день подиръ обѣдъ — турскитѣ високи чиновници отиваха на работа само подиръ обѣдъ — директорътъ ме извика пакъ на разпитъ. Забравихъ да кажа, че на първия день вечерьта късно докараха единъ „янкеседжия" — пладнешки апашъ, който билъ заловенъ съ една вреща брашно, задигнато отъ него. Въ съседната на моята стая се извършваше разследването. По едно време чухъ писъкъ и ревъ: „Олеле! вай анаджимъ! аманъ ярабимъ!" А камшичнитѣ удари не преставаха да плющатъ. Представихъ си картината : легналъ по корема човѣкъ, единъ седналъ на главата му, другъ — на краката му, a трети съ камшикъ, изллетенъ отъ волски дѣтородни жили, удряше легналия съ всичката си сила по задника. Това не само покърти душата ми до просълзяване, но ме и възмути, за дето толкова безчовѣчно и недостойно се отнасятъ съ едно човѣшко сѫщество. И си рекохъ: „Това е нарочно инсценирано за менъ, та преди да ме подложатъ на такъвъ бой, да му изпитамъ по-рано ужаса и да я не докарвамъ работата до тамъ". Свихъ се като куче на постелката си, обзетъ отъ страхъ и трепетъ, че това скоро ще сполети и менъ. „Ако тозъ янкеседжия ревѣше като волъ отъ болки, що остава за менъ, който имамъ по-нежна и мека натура? Ще мога ли, аджаба, да изтрая или още следъ първия ударъ ще се примоля и обещая да кажа? — Ба, първиятъ ударъ ще бѫде най-болезненъ, другитѣ все по-слабо и по-слабо ще осещамъ, защото нервитѣ ще бѫдатъ притѫпявани все повече и повече и най-после ще удрятъ като по дърво — нѣма никаква болка да усещамъ. Ако стисна зѫби и изтрая първия ударъ, съ такъва сила на волята ще претърпя и втория, и третия ударъ, до като падна въ несвѣсть. Ще ме поливатъ после съ вода, за да ме свѣстятъ и ще ме оставятъ, навѣрно, да оздравѣя. Следъ туй едва ли ще ме подложатъ пакъ на сѫщитѣ мѫки. Може би, ще ме подложатъ на други, по-страшни, но не вѣрвамъ, защото ще помислятъ, че наистина не зная ключа на шифъра.

 

 

131

 

Па и да ме подложатъ пакъ, първиятъ изпитъ издържанъ, вториятъ, сигурно, ще издържа по-леко". Цѣлата нощь не можахъ да заспя : душата ми бѣ подплашена и щомъ се занесѣхъ въ сънъ, веднага нѣкой като да ме удряше по гърба и цѣлъ трепвахъ. Отваряхъ очи уплашенъ, ала следъ минута сънътъ още по-силно натегваше на клепачитѣ ми. Мѫчехъ се да гледамъ и да стоя буденъ, но колкото повече правѣхъ усилия да не склопя клепачитѣ си, толкова по-скоро тѣ се затваряха и изново се унасяхъ сладко въ прегрѫдкитѣ на Морфея, но тутакси пакъ нѣкой ме удряше и азъ пакъ скачахъ като подплашенъ заекъ. Най-после сьмна и азъ трѣбаше да стана, защото полицейскитѣ щѣха да дойдатъ на работа и отъ моя страна би било неприлично да се изтѣгамъ. Умрѣлъ за сънь станахъ, омихъ се съ два пръста и седнахъ да броя минутитѣ, които бѣха много дълги. Бѣхъ вече забравилъ оня кошмаръ, който цѣла нощь ме мѫчи, но, когато ме извикаха при директора, краката ми се подкосихѫ отъ страхъ. „Дръжъ се сега да те видя! Викатъ те за инквизиция! Чу ли, какъ ревѣше оня янкеседжия? Ха, да те видя!)" ми шепнѣше нѣкой на ушитѣ, a азъ едвамъ си дигахъ краката да изкача стълбитѣ, които ми се сториха високи като Айфеловата кула. Стражарътъ, който ме пазѣше долу да не избѣгамъ, ме придружаваше на всѣкѫде: ще отида да се мия, той подире ми ; ще ида по нужда, той на вратата на нужника чака Н. Величество да излезе живъ и здравъ. Дотътрихъ се най-после до кабинета на директора. Стражарътъ ми отвори вратата като кавалеръ на дама и азъ прекрачихъ прага. Влѣзохъ ни живъ, ни мъртавъ и не забравихъ да направя темане, безъ да чакамъ отговоръ на поздрава си. Знаехъ, че нѣма да ми приематъ поздрава, но, ако не поздравѣхъ, можеше да се разсърди и озлоби, a това не бѣше въ мой интересъ. Трѣбаше да се кланямъ противъ волята си и да унижавамъ не само своето човѣшко, но и революционерско достойнство, за да не предизвикамъ и личното отмъщение на своитѣ палачи. Ролята на праведникъ се нахванахъ да играя, та трѣбаше да покажа всичкото си искуство на добъръ актьоръ. Застанахъ до вратата да чакамъ директорътъ, който се приструваше, че е заетъ на масата си, да изправи глава и да ме види. На страна отъ него седѣше копоятъ Жакъ и още единъ полицейски, a предъ тѣхъ единъ дебранецъ —

 

 

132

 

сѫщиятъ, който билъ съ Пейчиновски, кога го убили. Най-после, директорътъ дигна глава и ме повика да седна до масата. Предъ него стояха и дветѣ писма: шифрованото и откритото отъ П. Стоиловъ. Стори ми ce, че и дветѣ писма гледатъ на менъ съ пламналитѣ си букви.

 

— Чие е това писмо? Попита директорътъ и ми посочи отвореното.

 

— Отъ единъ мой другарь, учителъ въ Одринъ, го получихъ, отговорихъ азъ.

 

— Знаешъ ли, що ти пише?

 

— Не си спомнямъ всичко, защото е отдавна.

 

— A защо ти съобщава, колко войска заминала оттамъ и колко джепане? Що ви интересуватъ тия работи?

 

— Навѣрно, за да изкаже увѣренностьта си, че нaшата държава разполага съ много войска и непременно ще натупа гърцитѣ.

 

— Отъ писмото не се вижда, че е искалъ да изкаже такъва увѣреность.

 

— Навѣрно, е искаль да ми съобщи новини, които бѣха отъ общъ интересъ за всички поданици на H. В. Султана и за които всички вестници пишеха ежедневно.

 

— Добре, a какво значатъ думитѣ : „Сега е златенъ моментъ да се направи нѣщо и въ Македония"?

 

— Сигурно, той иска да каже, да молимъ милостивото правителство да издаде фермани за владици въ Македония, a не само гърцитѣ да иматъ такива въ Битоля, Велесъ, Дебъръ и пр.

 

— Не се разбира ни най-малко, че той е подразбиралъ за владици, като е пишелъ това.

 

— Споредъ менъ само такъво значение иматъ тия думи въ писмото.

 

— Пекаля ! (добре !) Я вижъ почерка на това писмо, не е ли единъ и сѫщъ.

 

Азъ разгледахъ ужъ много внимателно и сравнявахъ почерка на едното писмо съ оня на другото и решително казахъ: „Малко нѣщо си приличатъ, ама една рѫка не изглежда да е писала и дветѣ писма".

 

— Напротивъ, споредъ менъ много си приличатъ.

 

Жакъ, който седѣше близо до директора, надникна да сравни и той двата почерка и увѣрено каза : „Една и сѫща

 

 

133

 

Рѫка! Приличатъ си като две капки кръвь". Директорътъ се умори вече и ми каза : „Хайде гидъ ашаа!" (Хайде иди долу!). Азъ скочихъ, направихъ пакъ темане и си излезохъ. Стражарътъ ме заведе въ моята нова квартира. Тукъ си отдъхнахъ отъ оня страхъ, който ме бѣ обзелъ, кога ме повика директорътъ. Обаче, опасностьта още не бѣ минала. Подиръ малко докараха въ сѫщата стая при менъ и оня дебранецъ, когото видѣхъ въ кабинета на директора и когото азъ считахъ българинъ. По бѣлитѣ шаечни дрехи го познахъ, че е отъ Дебъръ и щомъ влезе, азъ, зарадванъ, че ще имамъ другарь, защото самотностьта ме измѫчваше, и отъ братско съчувствие, като го видѣхъ, какъ се свива и не знае, де да се спре, поканихъ го да седне при мене на послано. Той съ благодарностъ прие и седна. Почнаха тихичко да си приказваме. Разпитахъ го, кой е и защо е арестуванъ. Отначало той скри и ме излъга, че билъ въ кръчма и тамъ се сбили съ единъ гръкъ. По израза на лицето познахъ, че не желае да ми каже истината и безъ да подозирамъ, че той е пратенъ да ме изкушава, разправихъ му и азъ защо съмъ арестуванъ. „Едно пусто писмо намѣрихь на улицата и за него ме задържаха. Каратъ ме да имъ го чета, ама и дяволътъ не може да го прочете!" Надвечерь майка ми донесе вечеря и азъ седнахъ да се храня. Поканихъ и него да хапне, понеже нѣмаше ни хлѣбъ, ни нищо. Той съ благодарность раздѣли моята порция. На лѣгане азъ му дадохъ една отъ моитѣ възглавници и покривка. На другия день го извикаха пакъ при директора и следъ половина часъ се върна. Азъ почнахъ да го разпитвамъ съ намерение да му помогна и да го науча, какво трѣбва да говори, за да не пострада. Toй пакъ не искаше да ми се открие, но като се увѣри, че азъ нѣмамъ нищо общо съ убийството на Пейчиновски, той ми разправи, че е арестуванъ при мене, за да ме шпионира. Питали го въ какви дрехи сѫ били облѣчени убийцитѣ, — дали единиятъ не е билъ въ бѣли дрехи, защото азъ бѣхь въ бѣло, лѣтно палто. Той отговорилъ, че не може да ме вземе на вратъ, защото и двамата убийци били въ черни дрехи и ако единиятъ бѣше въ бѣли, непременно щѣше да забележи, макаръ свѣтлината отъ фенеритѣ да е била слаба. Въ това се увѣрилъ още повече отъ моитѣ думи, азъ ни дума не бѣхъ му казалъ, че ме подозиратъ въ нѣкакво убийство.

 

 

134

 

Азъ мисля, че полицията го е карала да посочи мене, за да я не обвинятъ, какво не е могла да хване още на самото мѣсто убийцитѣ, нито пъкъ да влезе въ диритѣ имъ, но благодарение на предпазливостьта и сърдечния приемъ, който му направихъ, той не е пожелалъ да вземе грѣхъ на душата си. До вечерьта го пуснаха. Късно подиръ вечеря мене извикаха пакъ на изповѣдь при директора. „Сега вечъ ще ми напълнятъ самара съ слама", си казахъ азъ. „Нощно време на изповѣдь е сигурно за инквизиция. Боже, Боже! Какъ сѫ могли първитѣ християни да изтърпятъ толкова страшни мѫки, безъ да се откажатъ отъ новата си вѣра! Какъ сѫ могли въ срѣднитѣ вѣкове Иванъ Хусъ, Джордано Бруно и хиляди хиляди други да претърпятъ мѫкитѣ на инквизицията : да имъ кѫсатъ месата, да ги горятъ съ нажежени желѣза и живи на клада да ги горятъ! Нима тѣ не сѫ били човѣци като мене, нима тѣ не сѫ усещали болки, нима тѣ сѫ били безъ душа! Съ кремъкъ да ме дератъ, ще търпя и нѣма да призная! Ще имъ докажа, че и свободата на Македония заслужава да има своитѣ мѫченици исветии"... Съ подигната смѣлость азъ влѣзохъ при инквизиторитѣ и не помня, дали направихъ темане. Директорътъ не покани да седна и ми подаде единъ сръбски вестникъ отъ Бѣлградъ, въ който на кѫсо се съобщаваше за убийството на Пейчиновски и се хвърляха обвинения върху турската полиция, че е спала и пропуснала убийцитѣ да избѣгатъ. Положението на директора на тая полиция бѣ разклатено и честолюбието засегнато. Той бѣ ужиленъ отъ нападкитѣ въ тоя вестникъ и искаше отъ мене да му го преведа точно. За тая цель той ме накара да напиша на български тоя преводъ. Азъ разбрахъ, че той желае да види моя почеркъ и да го сравни съ оня на шифрованото писмо. Спокойно седнахъ и му преведохъ буквално писаното въ антрефилето. Следъ туй ме запита, колко езика зная. Азъ му отговорихъ, че слабо говоря и чета турски, гръцки, сръбски, руски и френски.

 

— Беей ! ти много ученъ си билъ! A каква заплата получавашъ?

 

— Сто и петдесеть лири, отговорихъ азъ.

 

— Вай, вай ! Сто и петдесеть лири! Значи, ти получавашъ по-голѣма заплата отъ мене! Изказа своето очудване директорътъ, защото, наистина, 150 лири год. заплата бѣха

 

 

135

 

много пари на ония години. Самъ той едва ли получаваше повече отъ 100 лири на книга, защото турскитѣ чиновници рѣдко виждаха заплата. Тѣ се прехранваха съ рушветитѣ, които всѣкой споредъ положението си взимаше: заптието се подкупваше само съ едно кафе или съ една цигара и колкото по-високо се изкачваше по чиновнишката стълба, толкова и рушветитѣ ставаха по-голѣми — 1/4 бѣла меджедия, цѣла меджедия, лира и пр. Който не разполагаше и не можеше да даде, и за най-малката работа трѣбаше да кисне и да чака съ седмици. Тежко и горко на престѫпницитѣ, които падаха подъ ударитѣ на законитѣ! Тѣ трѣбаше съ две рѫце да даватъ на всички чиновници. Имаше случаи, когато и за най-голѣми престѫпления човѣкъ можеше да се отърве лесно, ако още на полицейския сполучи да намаже колата, до като още никой не е узналъ. Отиде ли въ затвора, научатъ ли се и другитѣ полицейски и чиновници, тежко му! Всѣкой ще го дърпа, до като откѫсне парче отъ месата му. Евреитѣ знаеха най-добре това и свободно се ползуваха отъ тая слабость на турцитѣ веднага, още въ часа на залавянето тѣ разтваряха кесиитѣ си и се освобождаваха. Рѣдко евреинъ влизаше въ затворъ или и да влезѣше, скоро излизаше дори и за най-голѣма вина. Българинътъ предпочиташе да лежи въ затворъ, отколкото да се прости съ бѣлитѣ си пари, спечелени съ кървавъ потъ. Само когато виждаше зоръ, тогава и ризата отъ гърба си продаваше, за да се отърве. Преди това той все се надѣваше, че скоро и съ малко ще се отърве, та стискаше милата си парица.

 

Следъ туй директорътъ почна съ присторено любезенъ тонъ да ме убеждава и склонява да кажа, каквото зная.

 

— Знаешъ ли, че ти можешъ да станешъ голѣмъ чиновникъ на държавата и да получавашъ двойно и тройно по-голѣма заплата, ама трѣба да дадешъ доказателства, че ще бѫдешъ вѣренъ на царя и правителството? Виждамъ, че ти знаешъ ключътъ на това писмо, ама се страхувашъ да не бѫдешъ наказанъ. Турчинъ да не съмъ, въ турската вѣра да не съмъ, ако веднага, щомъ признаешъ и прочетешъ писмото, не те освободимъ и назначимъ на висока служба. Освенъ това ще имашъ и рутбе (орденъ за заслуга). Хайде, кажи, не бой се!

 

— Благодаря, отъ сърце благодаря, но съжалявамъ, че

 

 

136

 

не зная нищо по-вече отъ това, що Ви казахъ — съжалявамь, че не зная тоя дяволски ключъ, какъвъ е, за да заслужа тая честь, която ми обещавате.

 

Директорътъ разбра отъ решителния тонъ на моитѣ думи, че напразно ще се мѫчи да ме измами съ обещания. Ядоса се и съ грубъ, заплашителенъ тонъ почна:

 

— Ха, съ добро не щешъ да кажешъ, а? Грѣхътъ нека бѫде твой, че ще прибѣгнемъ и до мѣрки, които ще те накаратъ да кажешъ всичко. Ще те смажемъ отъ бой, кокалитѣ ще ти пречупимъ и ако не кажешъ, ще те пратимъ на заточение въ Анадола, тамъ да оставишъ коститѣ си и да изгниешъ като куче, далечъ отъ майка си и сестра си ! Язъкъ не е ли за нихь, да ги оставишъ тукъ да просятъ? На вратъ да ги носишъ! Язъкъ и за твояга младость! . . .

 

— Въ рѫцетѣ съмъ Ви, каквото искате, можете да направитѣ съ мене, ама съжалявамъ, че за права Бога ще пострадамъ. Какво да кажа, когато не зная! Нещастие съмъ ималъ да намеря това проклето писмо! Казахъ просьлзенъ и разтреперанъ отъ мѫкитѣ, съ които ме заплашваше.

 

— Заведете го долу ! извика разгнѣвенъ директорътъ.

 

Азъ тръгнахъ като овца на заколение. „Свърши се вечъ изследването. Сега долу ще ми взематъ здравето", си рекохъ на ума и съ подкосени крака слизахъ по стълбата. Тѣлохранительтъ ми, стражарьтъ, ме заведе въ стаята, дето си лежахъ. Азъ отидохъ на мѣстого си и се свихъ да чакамъ страшнитѣ мѫки. Чакахъ 1/2 часъ, чакахъ 1—2 часа като на тръни ; най-малкиятъ шумъ ми се струваше, че сѫ стѫпкитѣ на моитѣ джелати, страхътъ ме измори душевно и макаръ да не смѣехъ да мигна, очитѣ ми почнаха да се затварятъ. Цѣлата нощь прекарахъ съ заешки трепетъ въ душата. Най-после съмна, дочакахъ новия божи день пакъ живъ и здравъ, но още не смѣехъ да се радвамъ: заплашванията на директора още звучеха въ ушитѣ ми : „Не вѣрвамъ да сѫ ме забравили, си мислѣхъ. Трѣба нарочно да сѫ ме оставили да се помѫча душевно и да размисля добре. Сигурно, вечерь или утре вечерь ще ме грабнатъ немилостивитѣ ангели, ще забодятъ душата ми на ръженъ и ще я пекатъ жива на огънь". При все това азъ бѣхъ доволень, че съ нищо не дадохъ поводъ да усиля съмнението имъ. Майка ми редовно идваше всѣкой день да ме види и донесе нѣщо за ядене.

 

 

137

 

Тя ми съобщи, че сѫ викали и х. Николова, да го питатъ, дали наистина съмъ билъ заедно съ него на „Орфеумъ" презъ оная фатална за менъ вечерь, когато стана убийството. Той, разбира ce, потвърдилъ моитѣ показания. Това не малко ги е накарало да повѣрватъ и другитѣ мои показания — толкозъ по-вече, че азъ държахъ все едно и сѫщо и съ нищо не измѣнихъ показанията, които дадохъ най-напредъ, именно предъ копоя Жакъ. Малко ако бѣхъ се подхлъзналъ, отивахъ по дяволитѣ. Азъ мисля, че майсторски си изиграхъ ролята, макаръ да бѣхъ чиракъ. Върхътъ на изкуството стигнахъ, когато ми поискаха ключътъ за шифъра и азъ веднага бръкнахъ въ джоба си да го извадя. Директорътъ, навѣрно, е помислилъ, че ще извадя искания отъ него ключъ за шифъра, ала азъ наивно му подадохъ ключъ отъ куфаръ. Тая присторена наивна хитрость отъ моя страна го е накарала да помисли, че азъ не разбирамъ ни що е шифъръ, ни ключъ за шифъръ. Присторихъ се на съвършень ахмакъ и сполучихъ да го заблудя и да спася кожата си.

 

 

    Полицейски шпионинъ.

 

Вечерьта докараха при мене единъ българинъ отъ Воденъ, по име Тръпчевъ. Той се препорѫча, че билъ полицейски и че, не помна за какво, го арестували. Седнахме и се разприказвахме като стари приятели. Азъ му казахъ, че познавамъ Дим. и Ив. Тръпчеви, които ми бѣха съученици въ гимназията. Той имъ билъ братъ или братовчедъ. Това послужи като звено за сближение и приятелство помежду ни. Ако той бѣше изпратенъ да ме шпионува, за което азъ нѣмахъ съмнение, понеже по всичко личеше, че иска да ме изкушава, нѣмаше нужда да търсятъ по-глупавъ човѣкъ отъ него за тая дипломатска роль. Или тозъ, който го бѣ пратилъ, бѣ пропусналъ да го научи и дресира, какъ трѣба да се държи съ менъ и какво да говори или пъкъ не е считалъ за нужно да го учи, зашото самото звание „полицейски" е синонимъ на шпионинъ. Бѣ забравилъ поне да му каже, да се не издава, че е полицейски, за да не възбуди y менъ подозрение. И безъ това азъ не бихъ му открилъ сърцето си, особено следь като узнахъ отъ сърбоманина, защо го бѣха пратили при мене. На плиткитѣ, прозрачни и дебелашки разпитвания, които ми задаваше новиятъ шпионинъ, азъ отговаряхъ съ

 

 

138

 

присторено съжаление, че съмъ жертва на едно дяволско писмо.

 

— Голѣмъ таксиратъ съмъ ималъ да го намеря и преди още да го отворя, за да видя, какво е, ме заловиха. Да бѣхъ го отворилъ, сигурно щѣхъ да го хвърля и нѣмаше сега да ме държатъ и да ме каратъ да имъ го чета.

 

— Тъй ли? Ако е само за това, не бой ce: съ 20—30 лири ще се свърши работата.

 

— Ехъ, да ги имамъ, не бихъ ги жалилъ. И 2—3 не мога да дамъ. Па и да ги имамь, право ли е да ги дамъ, когато нѣмамъ никакъвъ кабахатъ?

 

— Нѣмашъ ли нѣкой приятель да ти ги даде въ заемъ или подъ лихва, или пъкъ да продадешъ нѣщо, ако имашъ?

 

— Нали знаешъ? Всички сѫ ти приятели, когато имашъ да ги поишъ и гощавашъ. Престанешъ ли и изпаднешъ ли въ нужда да искашъ отъ тѣхъ, всички те избѣгватъ. А пъкъ сега, като съмъ затворенъ, кой би посмѣялъ да ми помогне? — Не само че не може да бѫде увѣренъ, че ще бѫда скоро освободенъ и че нѣма да му пропаднатъ паричкитѣ, но и да иска да ми помогне, не ще смѣе, за да не си навлече съмнението на властьта, че и той е лошъ човѣкъ за държавата. А пъкъ нѣмамъ ни кѫща, ни лозя, ни нищо друго за продаване. Колкото ми артисваха отъ заплатата, купувахъ си книги, ала и тѣхъ задигнаха. Па и кой мислилъ, че ще ми дойде до главата такъва беля? Живѣехъ си днесъ за утре на три месеца получавахме заплата. До като изтекатъ другитѣ три мѣсеца, паритѣ се свършили.

 

— Знаешъ ли, какъ казватъ турцитѣ? „Веръ та куртулъ" (Дай да се отървешъ). Ако дадешъ, ще се отървешъ лесно; ако не, ще лежишъ, кой знае до кога.

 

— Дошло да се тегли. Какво да правя? Да открадна, не мога; бѣли пари нѣмамъ, жълти — хичъ, защото не съмъ мислилъ за черни дни. Една майка и една сестра имамъ, но и тѣ чакатъ отъ мене. По-хубаво отъ тукъ — въ гробищата.

 

Така се свърши и това ново изкушение на Исуса Христа отъ Сатаната. Оставаше още и азъ да кажа на моя новъ сатана: „Иди задъ мною, Сатано! Не изкушавай Господа Бога твоего!" Но и безъ това на другия цень той излезе и не се върна вече. Значи, мисията му е била само да узнае, дали имамъ жълтички и да си предложи услугитѣ на посредникъ.

 

 

139

 

Азъ имахъ спестени 90 лири, но ги бѣхъ далъ на Организацията и другаритѣ отвънъ можеха да намерятъ и 120 лири, за да ме освободятъ, но азъ не бѣхъ увѣренъ, че ще сполуча. Страхувахъ ce, да не би да ми взематъ паричкитѣ и пакъ да ме държатъ. Освенъ това бѣхъ и много неопитенъ. Ако бѣхъ далъ на Тръпчевь една бележка до х. Николовъ да депозира 20—30 лири за мене, та, ако наистина ме освободятъ, да си ги вземе, може би, веднага щѣха да ме пуснатъ; ала азъ се страхувахъ и не вѣрвахъ. После, обаче, разбрахъ, че е било възможно това да стане: раб тата е била още въ рѫцетѣ на директора на полицията. Той е можалъ да я препрати на следователя или да я прекрати, ако види, че не е отъ сериозенъ характеръ. Отидѣше ли въ рѫцетѣ на мюстентика (на следозателя), и той можеше да я прекрати или да ѝ даде ходъ въ сѫда споредъ това, дали ще излезе рушветецътъ или не и т. н. Директорътъ на полицията е изпратилъ Тръпчева, за да види, дали може да излезе нѣщо преди да ме е предалъ въ рѫцетѣ на следователя, но отъ сондажа, направенъ отъ посредника му, той се е увѣрилъ, че нѣма да се облажи и тогазъ решава да ме зарѣже.

 

До късно тая нощь стояхме и приказвахме съ Тръпчева. Той бѣше веселъ и съжаляваше, че не е свободенъ, за да се напие. Той развесели и мене, особено като почна да пѣе турски манета и гръцки (паликарски) серенади, макаръ да нѣмаше съ какво да си накваси гърлото. Тая вечерь азъ предполагахъ, че пакъ ще ме викатъ, за да ме наложатъ по турски безъ милость и ако не бѣше Тръпчевъ да ме развлича, сигурно, отъ страхъ и отъ мисъль щѣхъ да се измѫча самъ. На обѣдъ не можахъ да се храня: сигурно апетитътъ ми бѣ убитъ, a отъ какъ ме заловиха 2—3 деня не бѣхъ ни ялъ, ни спалъ. Тая вечерь се хранихъ заедно съ Тръпчева и вечеряхъ съ охота, макаръ да ми минаваше презъ ума, че душевадцитѣ ме чакатъ. Споменъ отъ тая вечерь ми остана една гръцка пѣсень, която отговаряше на моето положение. Кой пѫть ми дойде на умъ, спомнямъ си за тая вечерь и за онова идеално време. Пѣсеньта бѣше:

 

Δὲν ίμπορῶ να τραγουδῶ, (He мога да пѣя,

Πῶς τραγοδοῦσα πρότα : както пѣехъ напредъ:

Μαράνθηκε ἤ καρδοῦλα μοῦ (Повехна сърцето ми

Σ'αν τὸ μαϊὸ χόρτα. Като майска трѣва).

 

 

140

 

Запомнихъ и друга една пѣсень, която по-живо рисуваше положението на затворника, именно :

 

 

(40 год. въ затворъ, мила моме!

Βъ вериги и тегла, клетникъ!

Нѣма никой да ме види, мила моме,

Отъ моитѣ роднини и братовчеди;

Само едно младо либе, мила моме,

Ситно писмо ми изпраща и тайно ми известява).

 

 

Съ тия и съ много други български пѣсни азъ убивахъ времето, което се влечеше като парализиранъ старецъ и ме измѫчваше до полуда съ своето незабелезано кретане. Който е чакалъ да дойде известенъ часъ съ нетърпение, знае, колко бавно се минава времето : колкото по-скоро желаешъ да изтече, толкова по-бавно то тече; сѫщо и когато искашъ да спишъ: колкото по-вече желаешъ да заспишъ, толкова по-вече сънътъ бѣга отъ тебе. A пъкъ въ затвора това чакане е безконечно : тогазъ всѣка секунда е минута и всѣка минута — цѣлъ часъ, a часътъ — по-дълъгъ отъ день, деньтъ пъкъ — цѣла година. „День — година" се казва за лѣтния день, a какво да се каже за затворнишкия день? — Дълъгъ, дълъгъ като пѫть прѣзъ равна и безкрайна пустиня. Ходишъ-ходишъ и пакъ тука ; седнешъ, починешъ и пакъ станешъ : вървишъ, вървишъ до умора. Спрешъ, па погледнешъ напредъ, ала пакъ край нѣма. Обърнешъ се назадъ и като да не си ходилъ никакъ. Да се върнешъ, обаче, не можешъ ; да не вървишъ напредъ, пакъ не можешъ и виждашъ, че си падналъ отъ умора, па се оставишъ да те носятъ вѣтрища и стихии, на кѫдето си искатъ. Извадишъ часовника и броишъ секундитѣ : броишъ до 60 и гледашъ на минутната стрелка — тя едвамъ мръднала. Правишъ смѣтка : 60 по 60 = 3600 секунди — единъ часъ, a 12 часа = 43200 секунди или 86400 сек. за едно денонощие, защото и нощитѣ въ затвора сѫ дни: неработилъ човѣкъ не може и да спи. A колко по 86400 въ годината! — 365 по 86400! А ако е за нѣколко

 

 

141

 

години? — Па забъркашъ смѣтката и не ти се ще да мислишъ вече за това. Па току почнешъ да пѣешъ, каквото ти текне. Пѣешъ, но и пѣсеньта ти не е пѣсень, a ридание на жена надъ гробъ. Плаче ти ce, a не можешъ и да плачешъ. Иде ти да се пукнешъ отъ мѫка като въшка на жарь и не се пуквашъ. . .

 

Така азъ прекарвахъ дългитѣ дни самь въ затвора. Бѣха ме вече забравили, не ме викаха на следствие, не ме безпокоеха вечъ. Страхътъ отъ бой и изтезания по лека-лека се дигна отъ душата ми, но тѫгата и неизвестностьта ме душеха и измѫчваха още по-много. За да разсѣя и прогоня мислитѣ си, декламирахъ всичко, що знаехъ неизустъ: „Майцѣ си", „Борба", „На прощаване", „Хайдути", „Живъ е той, живъ е", „Молитва" и др. стихотвор. отъ Ботева. Тѣхь бѣхъ давалъ на ученицитѣ да изучватъ наизустъ, за да обогатятъ езика си съ хубави изрази, a главно — за да развия патриотични чувства y тѣхъ. Ta по край тѣхъ бѣхъ ги изучилъ и азъ и намирахъ утѣха. Най-ми харесваше стихотвор. отъ П. Р. Славейковъ:

 

Нека чуе мама

Нека знае за мене!

Нѣма нищо срама

В' мойто положение!

 

__ __

Азъ не съмъ злосторникъ,

Ако съмъ затворникъ;

Нито съмъ измѣнникъ,

Прѣдатель, невѣрникъ !...

 

На втората седмица почнаха да пускатъ и други хора освенъ майка ми да идватъ да ме видятъ. Това показваше, че не съмъ вечъ подъ строгъ полицейски надзоръ и че дѣлото ми не е толкова страшно. Само нѣкои отъ моитѣ ученици идваха да ме видятъ. Хр. Силяновъ, който тогава бѣше въ V кл., идва да ме види и по тоя случай бѣ написалъ една балада, печатана въ първата му сбирка. Той ми бѣ носилъ въ кѫщи много стихове, които издаваха, че има поетска дарба и азъ го насърчихъ, като му поразправихъ нѣкои правила отъ стихосложението. Помагахъ му и парично, защото бѣше

 

 

142

 

беденъ. Неговата млада отзивчива и признателна душа е била съкрушена отъ нещастието, което бѣ сполетѣло неговия учитель. Това съчувствие и тая скърбь той бѣ изразилъ въ оная хубава балада, херои на която е зелъ мене. Отъ другаритѣ ми никой не посмѣ да дойде. Само ми пращаха поздрави и цигари по майка ми. Азъ тогава още не пушехъ и не можехъ да намирамь развлечение въ пушенето.

 

[Back to Index]