1. Никодимъ Павловичъ Кондаковъ за Македония
(По случай на осемдесетгодишнииата му) [1]
Отъ Л. Милетичъ.
Великъ ученъ, рѣдъкъ човѣкъ и горещъ славянинъ, Н. П. Кондаковъ съ свойствената на мѫдрецитѣ скромность безшумно проживѣ две години въ нашата академическа срѣда и си отиде незабелѣзано, тъкмо въ разгара на университетската криза въ края на мартъ 1922 год., за да продължи въ родствената Прага своята тиха, но плодотворна научна дѣйность. Колкото и да бѣ кратковременно пребиванието на Никодима Павловича у насъ, то все остави дълбоки следи въ нашата наука, а тъй сѫщо у всички, които неговиятъ просвѣтенъ умъ и свѣтла душа въ близко, лично общение благодатно озариха.
Никодимъ Павловичъ е вече въ преклонна възрасть; сега на 1. ноември чевствуватъ въ Прага осемдесетгодишнината отъ рождения му день, та по тоя случай нашъ приятенъ дългъ е, макаръ и тъй скромно, да отдадемъ почеть на юбиляра, своя почетенъ членъ, заради голѣмитѣ услуги, които той е принесълъ на славянската наука, а въ частность на българската, като е спомогналъ да
1. Четено на 30. IX. 1924 г. въ тържественото засѣдание въ честь на Н. П. Кондаковъ въ историческия клонъ на Българската академия на наукитѣ.
1
2
се разяснятъ много важни историко-етнографски и археоложки проблеми, които отблизу засягатъ България и българското племе изобщо.
Името на Кондакова особено се разнесе всрѣдъ българската интелигенция, когато се появи неговото крупно съчинение „Македонія, археологическое путешествіе", издадено отъ руската академия на наукитѣ 1909 год. (8°, 308 стр.). Силно бѣ впечатлението у насъ поради дълбоката основателность, съ която тукъ се обясняватъ засегнатитѣ отъ автора въпроси и то съ една необикновена прѣмота, като безпощадно се разкриватъ и всѣкакви конвенционални фалшивости и замъглявания на научната истина.
Така напълно се откри и за насъ, които отдалечъ и малко знаехме Никодима Павловича като човѣкъ, и свѣтлата страна на неговия чистъ и мѫжественъ характеръ. Че Н. П. е наистина такъвь, сега потвърдяватъ авторитетни отзиви за него по случай на юбилея му. Професоръ Нидерле [1] казва, че Н. П. е заелъ изключително мѣсто не само въ реда на съвременнитѣ руски учени археолози, но че въ деведесеттѣ години на изтеклото столѣтие той е застаналъ на чело на всичкитѣ, и макаръ трудоветѣ му предимно се отнасятъ къмъ историята на изкуството, при все това нему се пада едно отъ най-първитѣ мѣста и въ областьта на изучването на славянскитѣ древности. Книгитѣ на Н. П-ча сѫ истински източници на знанието, всички тѣ се отличаватъ съ анализъ и новость на заключението, а тъй сѫщо и съ отсѫтствие на слабодоказани хипотези. Затова и академикътъ Ростовцевъ въ своя отзивъ за Н. П. между друго казва, че хората отъ крѫжока на Н. Павловича въ свое време въ Петербургъ ги наричали „фактопоклонници". По думитѣ на И. И. Толстой, Никодимъ Павловичъ никога не е билъ само теоретикъ: живата, окрѫжаваща го дѣйствителность неизмѣнно и твърде много го е интересувала. Съ погледа на опитенъ изследователь той се е взиралъ въ явленията на живота, сегашния и миналия, въ тъмнитѣ и хубавитѣ му страни, и тамъ, гдето е чувствувалъ
1. Вж. и току що излѣзлата юбилейна книжка: „Никодимъ Павловичъ Кондаковъ”, Прага, 1924, мал. 8°, 85 . Тукъ има статии отъ проф. Л. Нидерле, Д-ръ Е. Минасъ, проф. А. Муньосъ, академика Д. И. Ростовцевъ, проф. С. А. Жебалевъ и И. И. Толстой.
3
себе си правъ и въ сили, всѣкога е билъ готовъ да приложи своитѣ обширни знания на практика. „По-късно, казва Толстой, струва ми се, азъ проникнахъ въ тайната на обаянието, които упражняваха личностьта на Н. П. и неговитѣ слова: причината на това обаяние се крие въ много тънката системна организация на неговата мисъль и чувствуванията му, въ изумителната сила на осетливостьта (чуткости) на неговия духовенъ апаратъ. За Кондакова нѣма безразлични явления въ живота: всѣко отъ тѣхъ той преживѣва, дълбоко чувствува, както усѣща той и натурата на всѣкиго, който дойде съ него въ съприкосновение, все едно, било че тази натура му е чузда или родствена. Н. П. или скърби и се отвращава, или съчувствува и обича. Затова и неговата беседа така привлича човѣка къмъ себе си, неговитѣ сѫждения никога не биватъ студени и повръхностни; тѣ винаги сѫ дълбоки и пълни съ животрептещъ интересъ за всѣкиго, защото тѣ сѫ основани у него на разбирането и, тъй да се каже, на усѣта му за сѫщината на нѣщата. Тьнъкъ изследователь въ науката, Н. П. и въ живота обладава тънко развитъ вкусъ, и за това най-близка, споредъ мене, и най-ярка противоположность на характера, на умонастроението и изобщо на цѣлия духовенъ складъ на Н. П. Кондакова е безвкусието, основано на жизнена лростащина (пошлость) и тѫпо безразличие спрѣмо проявитѣ на человеческия духъ въ творчеството."
Това стига, за да нѣма нужда да прибавяме нѣщо и отъ своя страна къмъ душевната характеристика на Н. П-ча както и за да оценимъ по-добре основателностьта и правдивостьта на неговитѣ прѣми и откровени заключения по въпроситѣ, които по-близку ни засѣгатъ въ съчинението му „Македония", за което по-долу ще реферувамъ.
Презъ априлъ т. г. посѣтихъ Кондакова въ Прага и го намѣрихъ твърде заетъ съ работа надъ съчинения, въ които той бърза да сведе въ синтезъ дългогодишни свои изследвания по история на изкуството. Доволенъ бѣше, че бѣ успѣлъ щастливо да завърши и едно свое важно съчинение, което ще бѫде отъ голѣмъ интересъ и специално за българската наука: „Историческіе очерки культуры и искуства восточной Европы въ средные вѣка". Още въ качеството си на университетенъ професоръ у нась, преди да замине за Прага, Н. П. въ лекциитѣ си често засѣгаше отъ разни страни сѫщата тая тема,
4
важна и за историята на българското изкуство. Съчинението, за което е дума, започва отъ варварскитѣ времена и следи развоя на варварското изкуство и култура на скититѣ и capматитѣ и изкуството на варваритѣ въ Европа въобще. Въ подробности то съдържа следнитѣ отдѣли: Византийскиятъ дворъ, варварскитѣ и възточчи одежди на двора. Възточнитѣ тъкани (ткани) въ Европа. България и нейнитѣ древности. Въ тази глава подробно се преценява историческото значение на известната съкровищна находка въ Nagy Szent-Miklos въ Унгария. Авторътъ по-нататъкъ преминава къмъ християнството и неговото възприемане отъ народитѣ въ източна Европа. Тукъ влиза въ подробенъ, оригиналенъ разборъ на Панонското житие; говори се и за богомилството, за двоевѣрието, а подиръ туй следва голѣмъ отдѣлъ върху орнаментацията на българскитѣ рѫкописи, съ новъ погледъ върху потеклото на „звѣринния" стилъ отъ XI—XIII в. Преминава се къмъ „Научно построение на етнографическия орнаментъ въ Европа", прави се характеристика на българскитѣ-македонски народни шевици сѫщо и на рускитѣ и ческитѣ. Съчинението се завръшва съ изложение на „основитѣ на историческия развой на орнаментиката."
* * *
Преминавамъ сега по-подробно да изтъкна тукъ нѣкои интересни страници отъ извѣстното много важно, у насъ сравнително слабо оценено съчинение на Кондакова „Македония", плодъ на една научна историко-етнографска експедиция въ Македония, станала по порѫка отъ страна на великия князъ Константинъ Константиновичъ, предсѣдатель на руската академия на наукитѣ. Експедицията, рѫководена отъ Кондакова, е била организувана въ следния съставъ: Кондаковъ, Н. Милюковъ, проф. по слав. езици П. А. Лавровъ, П. Покрышкинъ, архитектъ и преподаватель въ академията на художествата въ Петербургъ, и художникътъ Д. А. Крайневъ съ единъ помощникъ.
Най-главната задача на експедицията, по думитѣ на Н. П., била да събере на самото мѣсто материяли за бѫдещето историко-етнографско изследване на по-важнитѣ области и пунктове на Македония; експедицията имала за цель да се стреми къмъ установяването на такива научни, историко-археологически
5
и филологически основания, които биха могли да се използуватъ въ бѫдеще, когато щѣлъ да се постави на разрешение крупниятъ политически въпросъ, създаденъ както отъ съвременното положение на Македония въ турската империя, тъй сѫщо и отъ отношенията къмъ Македония и нейния племененъ съставъ на съсѣднитѣ страни и народи на Балканския полуостровъ. Отъ тоя родъ „пунктове", казва Кондаковъ, можеше да бѫде преди всичко сѣверозападниятъ ѫгъль на Македония, сир. мѣстностьта, която се допира о Шаръ планина и Скопската Черна гора, чийто хребетъ отдѣля Македония отъ Стара Сърбия. Именно тази мѣстность служи за арена на стълкновения на племеннитѣ интереси: особено важно бѣ, да се опредѣли нейниятъ дѣйствителенъ етнографски характеръ, а именно чрезъ лингвистиченъ диагнозъ и при помощьта на съображения, откриващи културното ѝ тежнение („тяготение") къмъ тази или онази сграна. Втората, спорна въ етнографско отношение область е по югозападната и южна граница на Македония въ съсѣдство съ Гърция, гдето славянското население засѣга въ гръцки селища, — въ предѣлитѣ на Костурското езеро, гдето племенната борба често се води на църковна почва, а въ последно време се бѣ изострила до тамъ, че бѣ дошло до „уродливи" насилия и избиване на мирнитѣ жители отъ гръцки чети. Третата область е пограничната съ горня Албаиия, именно Дебърскиятъ окрѫгъ, който представява най-мрачния политически пунктъ. Всѣки пѫтешественикъ, поне ако е славянинъ, е длъженъ да се отнесе именно къмъ гоя пунктъ съ особено внимание и съ искренна правдивость. Тукъ вѣковното нашествие на албанцитѣ може да се свърши съ пълна албанизация на богатия край, съ унищожението на славянитѣ и окончателно подивяване на страната.
Научната постановка на тия въпроси, които съставятъ ,македонската проблема", споредъ Н. П. се налага. Преувеличаватъ чужденцитѣ, като изкарватъ въ Македония голѣмо смѣшение на раси и езици. А въ сѫщность пѫтуването по Македония убеждава, че славянското ѝ население преди всичко е съвършено цѣлостно и единно и напълно своеобразно, и ако притежава нѣкои, вмъкнали се въ него чужди елемеити — по всѣка вѣроятность сръбски, — то това
6
е само въ мѣстностьта близу до Скопье (5 стр.). Въ подробности авторътъ по различни поводи обосновава това свое общо заключение на разни мѣста въ съчинението си, които тукъ наедно групирани ще изложа.
Появяването на славянскитѣ племена на Балканския полуостровъ е ставало въ зависимость отъ общитѣ преселнишки движения на северъ. Въ историята на заселението на Балканския полуостровъ съ славяни се установява два рода движение — мирно и завоевателно. Славянитѣ обикновено сѫ идвали заедно съ чузди, неславянски орди или непосредствено по следитѣ имъ. Така и при последвалото форсируване на южния Дунавъ въ VII в. славянскитѣ племена, както се вижда, откъмъ изтокъ преминали Дунава подъ водителството на българитѣ (Аспаруховитѣ) или следвайки веднага подирѣ имъ, заселили съвременна Бьлгария, източна Румелия (Тракия) и, движейки се въ широкъ, странично насочилъ се порой („полосой"), минали презъ цѣла югозападна Македония и достигнали до Охридъ и Дебъръ. Този земедѣлчески захватъ дълбоко на югозападъ на Полуострова дори въ Епиръ е завладѣлъ редъ, вѣроятно, запустѣли области. Съвсѣмъ естествено е, че най-старото българско царство, което се е образувало възъ основа на това земедѣлческо поселение, а устройството му отъ друга страна се е дължало на скитническата българска орда (дружина) както и на ужаса, който тя е навѣвала на Византия, въ последствие е избрало за свои столици Преспа и Охридъ, като най-важни предни (передови) пунктове въ това движение на западь, спрѣно отъ албанцитѣ (стр. 289). Фактически е вѣрно, че вече въ началото на VIII в. цѣла Македония, освенъ, може би, нейнитѣ източни и западни окраини, е била вече плътно заета отъ славянско население. Съ това се обяснява и самата мисионерска дѣйностъ на Св. Кирила и Методия, родени въ Солунъ (стр. 22). Много е спомогнала силата на българската държава. за да проникнатъ българскитѣ славяни тъй далечъ въ югозападна Македония: България става въ IX в. първа държава на Балканския полуостровъ, като е добила въ очитѣ на гърцитѣ, макаръ и временно, значение по-високо, отколкото всичкитѣ други държази („значеніе превыше другихъ странь міра"), та съвсѣмъ естествено е, че разселването на славянитѣ при това първенство на България на Балканския полуостровъ
7
е можело да проникне не само съвсѣмъ близу до Солунъ (което потвърдява и откритиятъ пограниченъ камъкъ съ надписъ на 15 версти отъ Солунъ), но и къмъ Преспанското езеро, гдето Самуилъ утвърди столицата си до Охридъ и Дебъръ. Заселението ще да е станало плътно чрезъ особенъ преселнически потокъ, който идѣлъ изъ самата България (вж. стр. 12).
Съ падането на източното българско царство подъ гърцитѣ въ 1018. година политически е била унищожена само източната половина на Балканското славянство. Напротивъ въ западната часть на българского царство и то именно тамъ, гдето е била премѣстена столицата му — въ Преспа и Охридъ — българската независимость се е упазила и се е оформила въ народната династия на Шишмановцитѣ, която се е издигнала отъ вѫтрешния преврать въ 967. г. Тѣзи български провинции, които се обособили още при царствуването на царь Петра (942—967.), никакъ не били завладѣни отъ гърцитѣ, и тъкмо тамъ се е упѫтилъ българскиятъ патриархъ и се установилъ отъ начало въ Воденъ и въ Преспа, а сетне за презъ цѣли столѣтия - въ Охридъ. Този исторически фактъ отъ всичко друго най-ясно потвърдява тѣснитѣ племенни сир. родствени връзки на източно-българското славянство съ славянитѣ на Охридъ, а следователно и изобщо съ славянството на цѣла Македония, или по-точно казано: източно-българского произхождение на македонскитѣ славяни. И наистина, какъ биха могли да се удържатъ Шишмановцитѣ въ тази страна, ако да не е било цѣлото ѝ население дошло тукъ прѣмо изъ сѫщинска България, на което указва между друго и самата формация на терена, която естествено допуска преминаването на едно земедѣлческо население изъ България по права линия на Солунъ и нататъкъ къмъ Охридъ (вж. стр. 23).
Ето какъ Кондаковъ схваща историята на Македония отъ римската ѝ епоха до пълното и обългаряване въ X вѣкъ:
Има редъ извѣстия за високата култура на Македония въ римско време и въ началото на сѫществуването на византийската империя. Въ нея рано се е разпространило християнството и, разбира се, ненапразно тъй последователно се стремили къмъ нея варвари и номади (кочевники) въ течение на столѣтия. И тази страна не е видѣла покой почти презъ
8
пълни четири вѣка, изгубила е почти цѣлото си предишно население, а когато го е смѣнила съ ново, не е приобрела цѣлостно население нито е получила териториална независимость. Покрай мирното земедѣлческо славянско население въ Македония се явява номадътъ (кочевникъ), природниятъ хищникъ и изнудвачъ, докато сѫщевременно по градоветѣ отчасть уцѣлѣло предишното културно и имотно население, състоеще отъ гърци или ренегати варвари, съ тежнения къмъ византийската империя и враждебни на селата. Затова истински миръ и съ него благосъстояние, доволство, обилие и културенъ подемъ наставатъ въ Македония тепърва въ началото на десетия вѣкъ, когато българскиятъ царь временно е отнелъ цѣла Македония отъ Византия та е престанала да бѫде прицель на варварски налитания. До X вѣкъ центърътъ на тежестьта на българското княжество е билъ на северъ, въ Добруджа съ столица Преславъ. Първитѣ войни на българитѣ — по-точно на българската орда — съ Византия се водѣли изъ Румелия, а не изъ Македония. Княжеството се основало въ 679 год., а около 676 год., както доказватъ извѣстията за обсадата на Солунъ, вече е сѫществувала славянска Македония, която се е стремила да завладѣе Солунъ, като свой естественъ центъръ. Значение на славянски центъръ получава Македония следъ 963 год., а въ 981 год. вече Самуилъ следъ Преспа избира Охридъ за своя столица. Ясно и при това прѣмо доказателство за тъждеството или за непосредствено кръвна родствена близостъ на македонскитѣ славяни съ българскитѣ има на много мѣста въ извѣстнитѣ писма на Охридския архиепископъ, гърка Теофилактъ отъ края на XII вѣкъ, гдето се говори за грубитѣ, невѣжествени, мръсни българи,— „чудовища", жители на Охридската епархия, и гдето между постояннитѣ оплаквания на малодушния и алченъ гръкъ се долавя извѣстенъ страхъ отъ силната, враждебна и неукротима нация. Ако Теофилактъ нарича охридскитѣ славяни българи и съ нищо, както се вижда, не ги отличава и не ги отдѣля отъ българската народность или племе, това е, разбира се, не заради това, че преди туй Охридъ е билъ столица на българското царство, но тъкмо за това, че архиепископътъ добре е знаелъ, съ кого е ималъ постоянни сношения и заради кого той се е принудилъ да се премѣсти въ Солунъ (вж. стр. 53).
9
И етнографското изследване на Македония — казва Кондаковъ — напълно ясно ни убеждава, че България съ широка етнографска зона («полосой") се простира въ Македония до Охридъ включително. Археологическитѣ изследвания неоспоримо откриватъ само редъ сръбски културни пунктове въ Скопския окрѫгъ. He може да става и дума, че тъй наречената Стара Сърбия и всичкитѣ мѣста около Ипекъ и Дечанъ — тази сръбска Москва — безспорно принадлежатъ на сръбската нация (290). Понятно е следователно, колко малосъстоятелни и фантастични сѫ били грандиознитѣ замисли („затѣи") у сърбитѣ отъ времето на Милутина и Душана, да завоюватъ Византия. Всичкитѣ приобретения на сърбитѣ въ Македония скоро се изтръгвали изъ рѫцетѣ имъ или сѫ попадали въ рѫцетѣ на независими, феодолни сръбски боляри. Само въ периода отъ 1345 до 1389 Македония фактически е била владѣние на сръбската държава (293).
Кондаковъ прави оценка и на становището, което нѣкои велики държави респективе тѣхнитѣ официални представители заематъ по въпроса за етнографския характеръ на македонскитѣ славяни. Наричайки колебливо и неискрено становището на дипломатитѣ включително и на рускитѣ, като напр. на А. А. Ростковски, Кондаковъ казва: „Мѣстната дипломация или е стояла въ колебливо положение съ намѣрение да се присъедини въ нуждния моментъ къмъ оногова, на чиято страна бѫде силата, или пъкъ умишлено е преминавала за извѣстно време къмъ слабата страна, разчитвайки тамъ най-много да спечели. Да се вземе страната на българитѣ, струвало имъ се неизносно, тъй като, очевидно, на тѣхна страна бѣ правото. Накратко казано, поразително изключение въ настоящия случай се явява само покойниятъ графъ Н. П. Игнатиевъ, който застана на правата страна на силния (293).
На всички е извѣстно — казва по-нататъкъ Кондаковъ прѣмо като анекдотъ, че сръбскитѣ политици сѫ предлагали отъ своя страна на българитѣ, взаимно да си подѣлятъ Македония и, както отъ българска страна добре бѣ забелѣзано, се явили дѣйствително въ ролята на злата майка въ Соломоновия сѫдъ. На всички е понятно, и мѫчно би било да се скрие, че при съзнанието на мѫчнотиитѣ или
10
даже на невъзможностъта да се докаже, че македонцитѣ принадлежатъкъмъ сръбската народность, се усилватъ отъ сръбска страна опититѣ, просто да се заплете този въпросъ, да се представя въ Македония вмѣсто една (славянска) национална група, смѣсица отъ всевъзможни раси, единъ видъ хаосъ. Напротивъ — продължава авторътъ — едно просто пѫтуване по страната напълно убеждава, че въ лицето на македонскитѣ славяни ние имаме опредѣлена национална група, съвършено ясно принадлежаща на народностьта, която населява сѫщинска Бългaрия („совершено ясно примыкающей къ народности населяющей собственную Болгарію", 294). На цѣлото пространство, което ние изходихме отъ Охридъ до Скопье и Куманово, живѣе единъ народъ, който и въ IХ вѣкъ се е наричалъ българи, когото въ XI в. гърцитѣ така сѫщо сѫ наричали и който самъ пакъ така се е наричалъ и предъ първитѣ европейски пѫтешественици, посѣтили страната, както напр. и предъ нашия Григоровичъ. Очевидно е отъ друга страна, и не бива да се премълчава, че съвременния пѫтешественикъ сега непремѣнно ще посетятъ разновидни интриганти и политици, и на неговитѣ прѣми въпроси нерѣдко ще дадатъ най-коварни отговори, разбира се това въ градоветѣ, а не и по селата, гдето работата е много по-проста и гдето всички равнодушно наричатъ себе си българи. И тъй единственото справедливо заключение, което се представя на непредубедения възгледъ на всѣки пѫтешественикъ, изисква, щото да се предостави почти цѣла Македония на българитѣ съ изключение на нѣкои нейни северозападни мѣстности допирайки се („примыкающихъ") до стара Сърбия (296).
Нѣма да следимъ класическото описание на художественитѣ старини въ Солунъ, Сѣръ, Скопье и околностьта, Битоля, Охридъ. Авторътъ всѫду срѣща и българи и прави ценни белѣжкиза тѣхъ. За Скопье казва, че следъ Битоля е главенъ центъръ на Македония, средоточие на българската интелигенция. Сърбитѣ му казвали, че Скопье „нѣкога имало сръбско значително („большое") население", или „че било населено съ сърби", което авторътъ счита, че се нуждае отъ провѣрка. До извѣстна степень, казва К., може само да се повѣрва, че
11
тукъ нѣкога е имало сръбска колония. Колкото се отнася за сега, въ града се изчисляватъ не повече отъ 50 сръбски кѫщи и съвсѣмъ нѣма даже и сръбска черква. Като цитува Гопчевича („Стара Сърбия и Македония", 1890 г. стр. 182), гдето се казва, че въ Скопье имало 11,000 сърби, отъ които 3500 били мухамедани, че сърбитѣ тукъ говорѣли „доста чисто по турски", че между тѣхъ имало много побългарени и увлечени отъ българската пропаганда, Кондаковъ белѣжи: „Този цитатъ дава най-добъръ случай, достойно да се оцени слѣпата сръбска политика, която до сега, като отрича всѣка дѣйствителность, безумно фантазира тамъ, гдето би било вече време, да се стѫпи на реална почва" (стр. 171).
Описвайки древното минало на града, намира, че „ако Македония заслужва името многострадална, то предимно това име заслужва градътъ Скопье." Кондаковъ нарича Скопския окрѫгъ чисто български край съ нѣколко вмъкнали се въ него сръбски села („съ немногими, вкропленными въ него сербскими селами," стр. 173). За Охридъ казза между друго, че мнозинството отъ жителитѣ му както и жителитѣ на околнитѣ му села изключително сѫ българи, а свърхъ туй, но въ твърде малко количество, въ града има и, както българитѣ ги наричатъ, „сърбомани" или „патриархисти" (223). Като видѣлъ по пѫтя отъ Охридъ къмъ Битоля турски войници да прекарватъ оковани въ вериги нещастни българи, въ благородно възмущение авторътъ се провиква: „Тъкмо тукъ, въ центъра на албанското нашествие ни стана най-ясно, до каква степень едностранчиво е извратено разбирането на македонския въпросъ, както сега е поставенъ отъ дипломацията и печата" (217).
* * *
Въ свръзка съ македонската етнографска проблема Кондаковъ внимателно се е взиралъ въ бита на македонскитѣ българи, главно въ материялната култура, отъ художествено гледище. Преди всичко го интересуватъ, разбира се, и народнитѣ носии съ тѣхнитѣ забелѣжителни шевици, върху които обстоятелствено се спира, като при това старателно е фотографирвалъ много, облѣчени въ народна носия групи отъ народа, съ репродукции отъ които е изпъстрилъ книгата си. Изтъква нуждата, да се постави на научна основа историческата
12
етнография на славянитѣ на Балканския полуостровъ, като се направи щателеиъ прегледъ на всичкитѣ ранни и късно-византийски паметници, въ които има изобразени битки съ „варваритѣ," както и всички миниятури по рѫкописитѣ, за да се открие въ тѣхъ всичко, що може да се отнася до славянитѣ и въ частность до българитѣ. Отъ своя страна посочва за примѣръ етнографското значение на рельефнитѣ изображения по златнитѣ съсѫди на знаменитото съкровище, намѣрено на 1799. год. въ Nagy Szent Miklos въ Унгария, което отначало неправилно бѣ наречено „съкровище на Атила" (вж. за това подробно и въ съч. на Кондакова „Исторія и памятники византійской эмали." 1892, стр. 33—39., сѫщо и въ „Извѣстія Отд. рус. языка и словес. И. A. Н. 1906, т. IV, 446 нт). Сега нѣма съмнѣние, че това съкровище е принадлежало на българитѣ и се отнася къмъ времето не по-рано отъ 864. година, когато българитѣ вече приели християнството (на нѣколко предмета отъ съкровището има кръстове и християнски изречения и гръцки пѣснопѣния). Съкровището, съдържаще купъ погребални, чисто язически предмети съ погребално значение, и вѣроятно предназначено за нѣкой български вождъ, е намѣрено въ мѣстность, която българитѣ бѣха отнели отъ аваритѣ. Върху сѫщото съкровище, както видѣхме по-горѣ, Кондаковъ ще даде нови и любопитни обяснения въ съчинението, което смѣта въ скоро време да обнародва. Като втори примѣръ отъ сѫщия родъ К. посочва много интересната миниятюра въ гръцкия псалтиръ отъ библиотеката на св. Марко въ Венеция, гдето е представенъ българоубиецътъ Василий въ триумфална поза, стѫпилъ на пленени българи, облѣчени въ народна носия и паднали на земи предъ него (стр. 36).
Говорейки за народното облѣкло, К. е на мнѣние, че западнитѣ области на Македония, — средоточие и столици на Самуила — и самиятъ гр. Охридъ и сега откъмъ народнитѣ носии сѫ по-български отколкото самата Бългaрия (35). Главно женскитѣ носии, въ силата на племенния и личенъ консерватизъмъ у женитѣ, съставятъ у народа надионална особеность. Българитѣ изобщо, а българскитѣ славяни въ Македония особено представяватъ племе въ висока степень интересно за всѣкакъвъ видъ етнографски изследвания.
13
Преди всичко затуй, че това племе се отличава съ забелѣжителенъ архаизъмъ на народния характеръ. Македонскитѣ славяни сѫ запазили въ пълна сила своя основенъ националенъ характеръ, разбира се и затова, че поради слабото развитие на градоветѣ, сѫ живѣли всѣкога въ и чрезъ селата, запазили си езика, обичайното право и вѣковната си битова обстановка. Една отъ важнитѣ задачи на българската етнография между друго е изучването съ помощьта на сравнително-историческия методъ женскитѣ народни носии и накити у македонскитѣ славяни. Мѫжкитѣ носии нѣматъ това значение, защото тѣ много по-вече се мѣнятъ подъ чузди влияния — албанско, турско-гръцко, куцо-влашко па дори и сръбско, когато напротивъ женскитѣ носии въ Македония съ малко измѣнения, като не се взиматъ въ внимание и нѣкои преувеличения на мѣстната мода, по цѣлото пространство на Македония сѫ почти едни и сѫщи (38). По поводъ на самата орнаментация на женската носия К. забелѣзва, че тя състои изключително отъ геометрически рисунки въ широко-орнаментални редици (полосы). Нерѣдко въ срѣдъ чернитѣ нашивки по срѣдата имъ има бѣли звѣздици или кръстчета. Основниятъ черенъ цвѣтъ у българскитѣ шевици представя грубо подражание на древния тъмно-лилавъ (тъй сѫщо почти черенъ) пурпуръ. По този начинъ пурпурнитѣ нашивки на политѣ, на рѫкавитѣ, на рамената, на боковетѣ и на гърба възстановяватъ нaй-стaринната орнаментика на бѣлитѣ, предимно ленени одежди, съ тъмно лилавъ или черенъ пурпуръ, която тъй богато ни е предадена въ Коптскитѣ гробници. Именно въ стария Египетъ, гдето най-напредъ е била разработена орнаменированата туника съ своитѣ нашивки по огърлицата, рѫкавитѣ и политѣ, извезени въ разкошни образци, се е развилъ голѣмъ клонъ художествена промишленость, чиито издѣлия отначало се разпространявали едва ли не по цѣлия древенъ миръ: най-напредъ отъ самитѣ коптски търговци, сетне и отъ сирийски, а презъ време на исляма и отъ арабитѣ. Тѣ отивали на единия край на тоя миръ—чрезъ Кавказъ и по Каспийско море и по цѣлото Поволожье, а на другия край—по всичкитѣ брѣгове на Африка до Гибралтаръ. Пурпурътъ, както е извѣстно, всѣкога въ древностьта е представявалъ
14
царска боя, принадлежность на царското облѣкло. И ето че пурпурътъ се явява най-обичното украшение на народното облѣкло въ Македония (44). Тамъ въ цѣли мѣстности даже и мѫжетѣ носятъ „черна нарамница" (връхна дрѣха), плащъ, украсенъ съ бахрома. Жителитѣ на Воденъ и Острово обличатъ дълга до земята вълнена, черна „багряница". Въ IX в. шоколадната боя на пурпура, натурална и господствуваща въ древностьта, е била рѣдка, та се замѣнявала съ тъмно-лилавъ пурпуръ въ различни видове, преминавайки въ черно.
И така, българскитѣ носии, като си изработвали своя типъ приблизителво въ това време, трѣбвало да възприематъ именно тоя черенъ цвѣтъ, най-траенъ и най-простъ. Много е важно названието „багряница". Най-много се приближаватъ къмъ македонското българско облѣкло народнитѣ женски носии у малоруситѣ, сетне по Поволожето и въ частность у мордвинитѣ и у нѣкои виликоруски околии (с. 45).
Най-голѣмото разнообразие и на украшенията (уборы) на главата—пакъ иде изъ Египетъ и Сирия (47).
Облѣклото на македонскитѣ българи е типично земедѣлческо. Може да се счита за особено характерно туй, че всичкитѣ украшения се водятъ често почти изключително въ една коптска гама на боитѣ: тъмно-лилава или почти черна съ бѣли звѣздици по пурпурно поле или съ пурпурни звѣздици по бѣло поле.
Напротивъ сръбскитѣ украшения се приближаватъ къмъ типа на галунитѣ и позументитѣ („къ типу галуновъ и позументовъ"), иматъ пъстъръ характеръ съ преобладание особено на червената боя и приближаващата се до нея жълто-оранжева. Такъво различие сѫществува напр. и между южно-рускитѣ шевици и севернитѣ.
Пояситѣ, съ които се опасватъ селянкитѣ по Битолско и Охридско та дори изглеждатъ, като че ли иматъ гърбица отзадъ, Кондаковъ туря въ връзка съ модата — отражение на женското облѣкло на византийскитѣ патрицийки въ Цариградъ, поради което тѣ се наричали „опоясани" (50).
15
Най-сетне нека спомена, че Кондаковъ въ сѫщото съчинение дава основна насока за обяснение на българскитѣ елементи въ тъй наречения терагологиченъ или звѣриненъ орнаменталенъ стилъ, който заедно съ българскитѣ рѫчописи е билъ пренесенъ и въ Русия. Буслаевъ смѣташе едно време, че най-старитѣ български рѫкописи напълно следватъ византийскитѣ образци и че сетне последователно почватъ да преправятъ тия образци по своему; тая преправка се завръшва въ XII вѣкъ, като се изработилъ „звѣрилниятъ" стилъ или „тератологическата система" въ орнамента. Ала отъ друга страна сѫщата тая система почва да напомня най-стария романски стилъ отъ VI—X вѣкъ, тоя стилъ, който по думитѣ на Буслаева ние знаемъ и въ собствено романския стилъ и въ неговитѣ разклонения, въ които има „очевидно сродство съ звѣрилния стилъ на славянскитѣ племена". Кондаковъ отстранява това противоречие като казва, че българскиятъ орнаментъ се е ползувалъ като съ основа, освенъ съ византийския още и съ гръко-източния стилъ, който редомъ съ собствено-византийското изкуство е сѫществувалъ и който е родилъ и самото романско изкуство въ Италия и южна Франция и още въ нѣкои негови клонове въ исторически периоди, преминали въ западното изкуство подъ влияние на гръко-източния стилъ. Културата на руския и славянобългарския югъ се е слагала видимо подъ общи условия на влиянието на основната гръко-източна култура. Орнаментиката на българскитѣ рѫкописи намира съвсѣмъ близки аналогии въ орнамента на рѫкописитѣ сирийски и коптски (58—59). Постоянно трѣбва да помнимъ, че въ IX, X и XI вѣкъ паралелно съ собствено-византийското изкуство е сѫществувало aрхаично течение отъ „кустаренъ" характеръ, което идѣло изъ гръко-източни източници. По такъвъ начинъ и Nagy-Szent-Maklos-ското съкровище е именно произведение на това „културно гръко-източно изкуство, изработено отъ мѣстни майстори на източна Европа по старо-завѣтни образци." Изкуството на Балканския полуостровъ се е намирало въ прѣка зависимость отъ тѣзи културни работилници и то само твърде рано развило у себе си цѣлъ редъ кустарно-художествени промисли, останкитѣ отъ които ние и до сега знаемъ (60).
16
Всички тия интересни въпроси касателно народно-българския орнаментъ въ шевицитѣ, звѣрилния стилъ и пр. въ свръзка и съ рельефитѣ на съсѫдитѣ въ Nagy-Szent-Miklosската находка не сѫ престанали живо да занимаватъ Ник. Павловича до последно време, та може да очакваме отъ споменатото му съчинение, сега още въ рѫкописъ, много интересни нови разяснения и по тия въпроси.