Македонски Прегледъ
Година I, книга 3, София, 1925

 

5. Кузманъ Шапкаревъ и Маринъ Дриновъ

 

отъ И. Д. Шишмановъ

 

 

Въ 1909 г. бѣхъ избранъ отъ Историко-филологическия клонъ на Българската академия на наукитѣ (тогава още „Българско книжовно дружество"), да държа на главното годишно събрание споменна речь за починалия въ сѫщата година дописенъ членъ, К. Шапкаревъ. Въ тая речь, която бѣ напечатана въ Лѣтописа на дружеството (1909, № X), азъ очъртахъ на кратко голѣмитѣ заслуги на покойния, — единь отъ последнитѣ представители на ония генерации, които подготвиха националното вьзраждание на България. „Съ това", казвахъ тукъ, „сѫ достатъчно характеризувани, както своеобразниятъ умственъ и нравственъ ликъ, тъй и цѣлата дейность на рѣдкия мѫжъ, защото и той бѣ преди всичко човѣкъ съ многостранна, непознаваща своитѣ граници енергия, и той бѣ, като мнозина отъ тѣхъ, патриотъ до пароксизъмъ, и неговата едничка мечта бѣ : „да бѫда полезенъ роду си”, както се изразява самъ въ предговора къмъ своя „сборникъ”, една фраза, която срещаме y всички начинатели на нашия ренесансъ."

 

И наистина, да се издигнешъ съ собствени усилия отъ синъ на бедни безграмотни родители, отъ човѣкъ съ четирекласно образование (и то получено въ гръцко училище), самоукъ въ матерния си езикъ и книжнина — до значението на единъ отъ най-заслужилитѣ за своя народъ деецъ и до висотата на дописенъ членъ на една академия на наукитѣ, комуто видни европейски учени признаватъ заслужена компетентность въ областьта на македонския и общобългарския фолклоръ, [1] това граничи почти съ чудото.

 

 

1. Ср. Г. Поливка, Бѣлѣжки къмъ приказкитѣ на Шапкаревия „Сборникъ отъ български народни умотворения”, кн. VIII—IX, Сбм. кн. XVIII стр. 605—614.

 

 

52

 

Кузманъ Шапкаревъ е наистина въ много отношения една изключителна личность, за това неговиятъ животъ и неговата дѣйность заслужватъ да бѫдатъ обстойно изследвани. За тая цель трѣбва обаче да се прибере и публикува първень неговата обширна преписка, която се е запазила, защото покойниятъ обичаше да кѫта всѣкакви документи. [1]

 

Въ едно свое писмо до мене отъ 10.I.1900, като ми съобщаваше, че ималъ нѣкои важни документи по възраждането и че отъ тоя родъ документи (било на гръцки или на български) ималъ само отъ Д. Миладинова около 300 писма, но че „смѫтнитѣ обстоятелства и гръцко-владичкитѣ прѣследвания" били помели и погълнали всичко, той ми казваше: „Азъ, г-не Д-ре, имамъ тая старческа слабость, както знаете, да държа всекога оригиналитѣ, за да ми се намѣрятъ за въ даденъ случай." [2]

 

И наистина Шапкаревъ ценеше не по-малко отъ Раковски, отъ когото притежаваме такъвъ богатъ архивъ, и най-малкия документъ, който би ималъ важность особено за историята на нашего възраждание. Знаяйки високата стойность и на своята кореспонденция, той ми писа на 23 юний 1889, какво билъ съобщилъ г-ну Д. Теодорову, че завещавана Бъл. Книж. Дружество една важна часть отъ кореспонденцията си и готовитѣ си „огромни" записки по възражданието на Македония, „въ които, може би, ще се намѣрятъ още нѣкои бабини деветини, за неотдавнешнето ни минало, ако не по-достовѣрни и по-афтентични отъ обнародванитѣ до сега въ М. С. и другадѣ отъ други лица, то поне и не по-лъжовни отъ тѣхъ, толкова повече че сѫ черпени не отъ втори и трети несвѣдущи источници и основани на прости слухове и простонародни мълви, посолени съ надутости и компази и прѣпълнени съ измислици, самохвалства и прѣдположения, a сѫ скроменъ плодъ на лична очевидность и непосрѣдственна наблюдателность... Вие навѣрно, ще имате случай да ги видите и да се произнесете подиръ смъртьта ми. Това съмъ ималъ прѣдъ видъ да завѣщая

 

 

1. За щастие Шапкаревъ ни е оставилъ и нѣкои ценни автобиографични бележки. Самъ притежавамъ две такива скици. Едната написа той по моя просба въ 1892, когато събирахъ материали за една история на българската етнография, другата е отъ януарий, 1909 год., значи, съставена е само нѣколко недѣли преди смъртьта му.

 

2. Тукъ и по-нататъкъ е запазенъ правописътъ на Шапкарева.

 

 

53

 

лично Вамъ", завършваше Шапкаревъ писмото си. Изглежда обаче, че по-късно той ще се е отметналъ отъ намерението си, да завещае архива си на тогавашното Книжовно дружество. По кои причини, не ми е известно. Най е вѣроятно, че ще се е разсърдилъ, за гдето му бѣ съобщено, че нѣкои негови „скромни статии", не могатъ да се печататъ въ изданията на Дружеството, ако предварително не се преработятъ. Обиденъ, той ми писа по тоя поводъ (п. отъ 14 III. 1903):

 

„Азъ прѣдпочитамъ да ги принесѫ во всесожение Вълкану отъ колкото да позволя хората да се гаврятъ съ моитѣ денонощни старчески трудове, които днесъ не се оцѣняватъ, a може единъ день ще се потърсятъ, но не ще могатъ да се намѣрятъ." [1]

 

Шапкаревъ запази така своя архивъ y себе си. Узнавамъ обаче, че миналата година той билъ предаденъ отъ домашнитѣ му проф. Арнаудову, който готви единъ по-голѣмъ трудъ върху покойния, заедно съ Д. Маринова и Ст. Н. Шишкова единъ отъ последнитѣ представители на една голѣма епоха въ изследването на нашата народоука. [2]

 

 

1. При всичко това той не изтегли своитѣ „денонощни трудове” отъ бѫдещата Академия. Още на 15. VII. 1908, нѣколко месеца преди смъртьта си, той ми писа въ Женева: „А ония бабини деветини (?), по които съмъ заложилъ трудъ, здравіе и младость, още си стоятъ като трушия въ кацата на нашата скоро-бѫдѫща Академия.” Подобно и на 30. XII. с. г.: „Извѣстнитѣ Вамъ мои рѫкописи отъ 4 години насамъ още киснятъ въ архивата на Бъл. Книж. Дружество ненапечатани, когато други отъ много по-долна важность безконтролно се напечатватъ.” „При всичко това азъ не се отчайвамъ, висамъ още на писалищната си масичка и се надѣж, че „до ще врѣме", когато всичко ще разясни хубавичко.” И мислейки съвсемъ неоснователно, че трудоветѣ му не се приематъ, „защото какво може да се очаква отъ стари-кюлханета,” той добавеше съ огорчение: „Блазѣ ни на булгура ! Но, както съмъ ималъ смѣлостьта да Ви кажѫ и другъ пѫть, тия старци-кюлханета до-ще врѣме, когато ще ги потърсятъ, но не ще могѫтъ да ги намѣрятъ. Кѫдѣ сѫ сега тие толкова отживѣли вѣка си старци? И съ запалена свѣщь да ги търсимъ, не можемъ ги намѣри! Да, отъ сега натамъ новитѣ звѣзди ще блещукатъ по българското небе, a за една нищожна свѣтлина ще си бѫхтятъ главитѣ въ мъртвитѣ чужди литератури да я намѣрятъ и пакъ не ще могатъ да постигнатъ цѣльта си освѣнъ съ догатки и прѣдположения."

 

2. Проф. Арнаудовъ получилъ, както ми съобщава, отъ Шапкаревия архивъ презъ 1923 год.: а) писма до Шапкарева отъ мене и Д. Матовъ, b) етнографски приноси върху храната на македонскитѣ българи, c) рѫкописи отъ печатани вече трудове, и мисли да отдѣли и издаде подъ своя редакция, което е за печатане въ СбНУ, и да използува дребнитѣ документи за биографската характеристика на Шапкарева, която сега готви.

 

 

54

 

Настоящата ми статия, въ която изнасямъ нѣколко писма на Дринова до Шапкарева, има за цѣль да ускори обещаната отъ проф. Aрнаудова монография. Ползувамъ се отъ случая, въ видъ на коментаръ къмъ Дриновата преписка, и за да се види, какво бѣше материалното положение и душевното настроение на Шапкарева около времето, когато сѫ писани Дриновитѣ писма, да напечатамъ и нѣкои по-характерни пасажи изъ доста многобройнитѣ писма на Шапкарева до мене. Нашитѣ писмени сношения датуватъ още отъ първата година, когато станахъ началникъ на отдѣление въ Минист. на просвѣщението. По това време Шапкаревъ бѣше издалъ вече три свои книги : 1) Материали за животоописанието нa бр. Миладинови, 2) Русалии, древенъ и твърдѣ интересенъ бълг. обичай, запазенъ и до днесъ въ Южна Македония ... и 3) Сборникъ отъ народни старини, — 81 приказки, и стъкмилъ бѣше за печатъ голѣма часть отъ своя фолклоренъ сборникъ, главно пѣсни и приказки. [1]

 

 

1. Историята на тоя Сборникъ е сама за себе си цѣлъ романъ. Habent sua fata libeili. Въ 1854 г. той вижда за пръвъ пѫть y своя учитель и вуйка, Я. Стрѣзовъ, една тетрадка съ български народни пѣсни, записани съ гръцки букви. Интересътъ му за нар. иѣсни се събужда обаче тепърва следъ появата на Верковичевия и Миладиновия Сборникъ. Д-ръ К. Робевъ го подканя да почне да сьбира сѫщо пѣсни, приказки и т. н. Отъ тая дата Ш. е всецѣло спечеленъ за българския фолклоръ. Той записва материали отъ цѣла Македония. Въ 1884 заминава за Пловдивъ, да потърси помощь отъ тогавашното румелийско правителство за напечатването на материала си („какъ съмъ го преминувалъ презъ турскитѣ погранични митници и разни други страни, само треперящето ми сърдце и испразднатата ми кесия знаеха” — пише Шапк. въ съставената за мене автобиография). Той чака обаче напрасно въ Пловдивъ цѣли 10 месеца. Само Величковъ, тогава директоръ на Нар. Просвѣщение, мy отпуща въ 1885 год. 20 лири за отпечатване III книга на Сборника му съ приказкитѣ. Въ 1886 Шапкаровъ се прибира при брата си въ Самоковъ, при когото прекарва три години. И отъ тукъ сѫ датувани първитѣ му писма до Дринова и просбитѣ му до министерството. Въ 1888 Стоиловъ се смилява най-сетне за измѫчения етнографъ, комуто особено тежи, че живѣе съ семейството си безъ работа на братови разноски, и го назначава нотариусъ при Сливенския сѫдъ. Ала вече следъ месець Шапкаревъ е премѣстенъ въ Стара Загора, следъ другъ месецъ (1889) го пращатъ въ Враца въ качество на II мирови сѫдия, гдето се задържа само 1 година ; въ 1890 го виждаме първъ мирови сѫдия въ Орхание, отъ гдето внезапно го уволняватъ. Следъ пенсионирането си Шапкаревъ се оттегля въ Самоковъ. Това са етапитѣ на Шапкаревия чиновнишки мартирологъ : три пѫти мѣстения въ разстояние на по-малко отъ 3 години! Тъй се отплащаше българската държава на едного отъ най-заслужилитѣ свои синове. При всичко това Шапкаревъ не се отчая и продължи и въ Самоковъ, да събира разни фолклорни материали и едновремено, да моли министерството за помощь : да напечата Сборника си. Най-сетне, ако и съ голѣми мѫки, той успѣ.

 

 

55

 

Нѣмайки обаче средства, да ги издаде самъ, той бѣ се обърналъ за помощь къмъ министерството, което тъкмо по онова време замисляше да основе свой собственъ органъ, „Сборника за народни умотворения наука и книжнина."

 

Ала министерството вързано отъ единъ специаленъ „Законъ за издирвание старини и за спомагание на научни и книжовни прѣдприятия", обеща да помогне Шапкареву, само ако представи своитѣ сбирки напечатани — и следъ предварителна рецензия. Обикновено трудоветѣ, за които се искаше субсидия, се пращаха на единъ или двама оценители. Шапкаревь, нѣмайки възможность да напечата поне една книжка отъ сбирката си, настояваше да се направи за него изключение. Запазилъ съмъ едно прошение на Шапкарева до министерството отъ Сливенъ съ дата 15 октомврий 1888, въ което той моли да му се даде авансъ за първата книга отъ сборника му, която щѣла да съдържа 425 пѣсни или приказки, пословици, гатанки и игри.

 

Ето това интересно за историка на нашата етнография писмо до министра Живкова :

 

„Като се увѣрихъ отъ прѣжнитѣ Ви нѣколко писма че, макаръ и горѣщо да желаете да ми спомогнете, нъ тъй като по настоящемъ въвѣреното Вамъ министерство не разполага съ достатъчни сумми, щото да удовлѣтвори напълно попрѣднята ми прозба за изданието на цѣлия ми материялъ, то, за да се съобразя отъ една страна съ нуждата, a отъ друга, съ обстоятелствата, смѣтамъ за сега да издамъ единъ само томъ отъ сборника ми отъ 36 само печатни коли, именно, или първата книга отъ първата му часть, съ съдържание отъ 425 пѣсни, църковни, самовилски, трагически и юначески, или пакъ IV-та му книга (часть II) съ сѫщий обѣмъ, съдьржающа приказкитѣ, пословицитѣ,

 

 

56

 

гатанкитѣ и игритѣ. За напечатванието на една, която и да е отъ двѣтѣ горѣпоменѫти книги необходими ще ми бѫдатъ 2800 лева ; a коя именно трѣба да печатамъ, то зависи отъ Вашата заповѣдь. Увѣренъ че почитаемото Министерство на Народното Просвѣщение, въ желанието си да подпомага на народната ни литература и да подкрѣпва труждающитѣ се по нея, не ще позволи да се скапи и изгние въ неизвѣстность едно народно съкровище отъ 30-години непрѣкѫснати трудове, честь имамъ, поч. г-не Министре, да Ви помолѭ колѣнопрѣклонно да благоволите и ми отпуснете aвaнсъ горѣпоменѫтото количество отъ 2800 лева, необходимо за напечатванието на единъ само томъ отъ извѣстния Ви вече мой сборникъ. Α за останѫлитѣ му томове нека се на Бога надѣемъ."

 

Такъвъ авансъ по изложенитѣ горе причини не можа обаче да му се даде. Между туй излѣзе Министерскиятъ Сборникъ и Шапкаревъ на 1. ноемврий 1889 год. ми писа: „. . . нека поне откъслеци само отъ цѣлия ми материялъ за сега се издадѫть въ Вашето Списание, та за цѣлокупното му излание некъ на Бога се надѣваме за по натамошно врѣме."

 

Не се мина обаче много и Шапкаревъ, който до тогава залудо бѣ търсилъ издатель за своя сборникъ, намѣри за свое щастие единъ печатарь, който му обѣща да не иска ни счупена пара напредъ, додѣто не излѣзе отъ печатъ всѣкоя книжка".

 

Съ това бѣше изпълнено най-сетие предвиденото отъ закона за научнитѣ и книжовнитѣ предприятия условие. Министерството можа да встѫпи въ случая въ ролата си на поощритель на родната литература.

 

Шапкаревъ по това време ми писа (20.1. 1890):

 

„Почит. Министерство на Народ. Просвѣщение ми обѣщаваше по една извѣстна помощь слѣдъ изданието на всекоя книжка отъ Сборника ми. Тогава неможехъ да се съгласѭ на подобно предложение — да получавамъ обѣщаваната помощь слѣдъ отпечатванието на всекоя отъ 10—12-тѣ книжки. Причината бѣше повече отъ извинителна и ясна; защото, за да можехъ да се натоварѭ съ такова едно тяжко прѣдприятие, необходимо бѣше да располагахъ на каква-годѣ парична суммица за отпечатванието на едната поне, първа книжка, тъй като

 

 

57

 

никой отъ печатаритѣ не се наимаше да печати книгитѣ ми на абсолютенъ почекъ, a всекой претендираше да земе половината поне напредъ, a пакъ азъ бѣхъ съвсѣмъ лишенъ отъ всесилната царица — парата. Сега, не че съмъ станалъ пóимотенъ отъ тога, пази Боже, не, нъ другъ единъ непредвиденъ случай даде ми този потикъ, именно : когато преди 1 1/2 мѣсецъ минахъ презъ града Ви, за мое счастие напипахъ единъ печатарь, който се наима съ напечатванието на материяла ми въ малки книжки, като ми се обѣща, да не иска ни счупена пара напредъ, додѣто не излѣзе отъ печатъ всекоя книжка, Азъ това и търсехъ. Слѣдъ като се печати една книжка, екземпляри отъ нея ще бѫдѫтъ представени на почит. Министерство и, ако това послѣднето подържа минѫлогодишното си обѣщание, то разбира се ще отпусне извѣстната си помощь. Или ще купи едно извѣстно число екземпляри, съ стойностьта на които да се исплати печатната първа книжка. Това ще става съ всекоя отъ послѣдующитѣ."

 

На 10. юлий сѫщата година Шапкаревъ ми писа отъ Орхание по сѫщия въпросъ:

 

„Моитѣ материяли необходимо е да се издадѫть сега или никога. Увѣренъ и азъ въ тая необходимость, рѣшилъ съмъ вече тазъ година непремѣнно да започнѫ изданието на материалитѣ си, макаръ да знамъ и съ дъсчица отъ дукянъ на дукянъ и отъ кѫща на кѫща ще прося по 5 стотинки, както правятъ, когато предлежи нѣкой бѣденъ и чужденецъ мъртовецъ за погрѣбение. Азъ отъ просенье не се свѣнѭ, когато се касае за постижението на една свята идея. Тога вѣрвамъ, и самото Министерство нѣма да остане непокъртено."

 

И наистина, министерството не остана непокъртено и Шапкаревъ можа да пристѫпи най-сетне къмъ печатанието на сборника си. „Сборника ми ще започне да се издава не слѣдъ много и Вие ще виждате най- първо всекоя отпечатана кола", ми писа той на 24 септ. 1890. „Съ това трудно дѣло се нагърбихъ основанъ единственно на надѣждитѣ и обѣщанията, които Вие ми дадохте, че почитаемото Министерство не ще ме остави безпомощенъ". Месецъ по-късно той счете за нужно, да ми съобщи отново, че начева да печата, и то вече на една опредѣлена дата (15 ноемврий). Но сѫщевремено y него бѣ се появила и друга една мисъль. Желайки да види материалитѣ си по-скоро публикувани, той ги предложи

 

 

58

 

на Министерството срещу една пенсия отъ 300 лева месечно като на учитель или литераторъ: за жалость и за тази идея на Шапкарева нѣмаше законна възможность да се осѫществи.

 

„Не помнѭ добрѣ да ли Ви сьмъ съобщилъ че съ непоколебима надѣжда на родолюбивата помощь отъ страна на почитаемото Министерство на Народното Просвещение, азъ отъ 15-й идущий мѣс. Ноемврий започвамъ изданието на сборника ми на отдѣлни части или книжки отъ по 10—20 печ. коли всека. Но при всичко това азъ готовъ бихъ билъ да отстѫпя цѣлия си материялъ на поч. Министерство да го издаде на свое иждивение и за своя смѣтка, само ако бихь билъ увѣренъ, че то ще ми отпусне пенсия като на учитель и нѣщо като на литераторъ, пенсия, която да може посрѣщна необходимитѣ за прѣпитанието на семейството ми разноски, които, споредъ ежедневното ми наблюдение, не трѣбва да бѫдѫтъ по-малко отъ 300 лева мѣсечно. Ако подобно нѣщо било би възможно, желателно било би да знаѭ , какво е нуждно да направѭ, за да сполучж това си желание. слѣдъ което послѣ да се оддамъ исключително на книжевни занятия”.

 

Следъ като излѣзе първата книга отъ сборника на Шапкарева, нѣмаше вече никакви спънки за останалитѣ. Министерството удържа своето обещание и откупуваше достатъчно екземпляри отъ всѣка една, съ което се осигуряваше печатанието на следующитѣ. Въ септемврий 1896 Шапкаревъ ми писа:

 

„Още миналата година бѣхъ подалъ до Министерствого прошение, съ което молехъ го да купи по 200 екземпляра отъ шестьтѣ по-прѣжни книги на сборника ми, както купи отъ двѣтѣ послѣдни. Тога мѝ се отговори че буджетътъ по спомаганье литературни прѣдприятия билъ изчерпанъ вече".

 

Тази просба на Шапкарева бѣ сѫщо изпълнена. Сборникътъ му бѣ препорѫчанъ и на училищнитѣ библиотеки. Ала отъ това Шапкаревъ не извлѣче голѣма полза за себе си. „Знаете... ,че за отпечатванието (на материалитѣ) съмъ жертвувалъ всичко, каквото съмъ могълъ да скѫтѭ въ 30-годишното си служение като учитель y народа. . .”, ми се оплака той въ 1903 г. (31. VIII). Намѣсто да получи една по-голѣма пенсия, Шапкаревъ бѣ принуденъ, следъ като служи дълго време по сѫдебното ведомство и бѣ мѣстенъ нѣколко пѫти, да се задоволи съ една пенсия, отпусната нему по закона.

 

 

59

 

Отначало той отказваше. Въ 1889 год. бѣ го съвѣтвалъ мин. Живковъ, да подаде просба за учителска пенсия. По тоя поводъ Ш. ми писа — на 2 авг. с. г.:

 

„Колкото за въпросното прошение по пенсията, за което и самъ г-нъ министръть ме подкани съ насърдчение, не знамъ какво да правя, тъй като спорѣдъ свѣдѣнията, които получихъ . . . бѫдѫщата ми пенсия като на учитель, щела да бѫде толко ничтожна, — много подолна отъ сегашната ми плата, щото не ще ми бѫде възможно да се препитавамъ съ нея, нито като единъ отъ най-скромнитѣ сиромаси и то въ нѣкое затънтено ѫгълче въ България, a камо ли въ столицата или да предприема нѣкое пѫтешествие, нѣкоя обиколка, както мислѭ по Македония, или и другадѣ съ извѣстна цѣль? Ето, почитаеми Господине, кое ме прави да се двоумамъ въ подаванието подобно прошение и отказванието ми отъ службата, която днесъ занимавамъ."

 

Следъ тоя оправданъ отказъ азъ предложихъ Шапкареву мѣстото на администраторъ на Министерския Сборникъ, знаяйки, колко му тежи службата, която заемаше тогава по сѫдебното ведомство въ Враца [1] обаче оказа ce, че заплатата, предвидена за администраторъ, не му стига за издръжка на семейството и той отказа. На 20. IX. 1889 той ми писа по тоя въпросъ:

„Казалъ сьмь и сьмь се молилъ, както вече Ви е извѣстно, нееднократно, a и коленопреклонно сьмь падалъ на земята, да ми се найде друго срѣдство за препитание, и мога да махнѫ отъ себе всякоя служба, та да се заловѭ за перото, но до сега не сьмь сполучилъ да истъргнѫ нищо, нито даже по исканитѣ отъ Васъ съвѣти за постижение на подобна цѣль. Инакъ не ми е възможно, защото длъженъ сьмь да насищамъ и удовлетворявамъ седьмь зияющи гърла. Приелъ бихъ посочваната отъ Васъ, нъ още неизвѣстна, служба на администраторъ въ списанието Ви, ако не заслужавамъ за друго нѣщо поважно, нъ не знаѭ, въ какъвъ размѣръ би била платата ѝ ; ще ли може да удовлѣтвори прѣпитателнитѣ ми нужди, особито въ градъ, като София,

 

 

1. На едно мое писмо, въ което го запитвахъ, защо се е умълчалъ, той ми отговори отъ Враца нa 20. XI. 1889: „Оглухнѫль съмъ дѣйствително въ Вратца, та не се обаждамъ, а, ако останѫ тукъ за повече врѣме, увѣрявамъ Ви, принуденъ ще бѫде и съвършенно да занѣмѣа."

 

 

60

дѣто условията за живѣение сѫ по други отъ колко тукъ?" [1]

 

Въ 1890 год. Шапкаревъ бѣше рекълъ, да подаде прошение за пенсия до Народното събрание съ надежда, че министрътъ ще ходатайствува, да му се отпусне и една „прибавочна пенсия", като на литераторъ. На тая тема е писмото му отъ 24 септ. 1890:

 

„Три седмици има още до откриванието на Народното Събрание. Тога мислѭ да пратѭ на г. Министра прошение, съ което да искамъ отпущанието на припадающата ми се пенсия. Hъ понеже тя като на учитель 30 годишень почти ще ми бѫде недостатъчна за издьржанието на шесточленната ми фамилия, то съ сѫщото прошение ще молѭ г-на Министра, да ходатайствува предъ Нар. Събрание, да ми отпусне и то една прибавочна пенсия като на единъ отъ скромнитѣ литератори. До колко надѣждитѣ ми ще бѫдѫть увѣнчани съ сполука, Вие сте въ положеиие да предвидите. Ако не бѫдѫ излъганъ въ надѣждитѣ си, тога вече ще се търгнѫ отъ досегашната си служба, за да се вдамъ исключително въ книжовното поле. Инакъ ще бѫда принуденъ и за напредъ да се расправямъ съ сѫдебнитѣ канцеларски дребни формалности, макаръ и въпреки наклонностьта и желанието си.”

 

Да ли Шапкаровъ изпрати до министра Живкова прошението, за което говори въ горното писмо, не помня. Не мога и да кажа, да ли то бѣ внесено въ Нар. Събрание. Допущамъ, че министрътъ не ще е искалъ, да се ангажира съ

 

 

1. Една година по късно (10 юлий 1890) той отговори на едно мое писмо, въ което предполагахъ, че е отишелъ негде на почивка : „А колкото за почивка отъ моя страна, могѫ да Ви увѣрѭ, г-не, че колкото почивамъ азъ, толко да почива Султанътъ или най-голѣмиятъ Цариградски лѣнивецъ! Нъ, какво да се прави? Иска да се живѣе, идея папо не дава, a седьмъ гърла ежедневно искать да се насищать· На първа рѫка трѣбва да има човѣкъ само съхранението, a на втора, идеята, когато тази послѣднята не може да удовлетвори първото. Друго би било, разбира ce, ако бихъ располагалъ на единъ какъвгодѣ приходецъ! Много желаехъ да се махнѫ отъ тѫзи ми ни по вкуса ни по наклонностьта ми работа, за да се вдамъ исключително въ вождѣленитѣ ми занятия, нъ ето че и до днесъ желанието ми остава все желание праздно и азъ сьмь принуденъ волею и неволею да слѣдвамъ сѫщата за препитание свое и на семейството си, макаръ и да ми е жаль, че губамъ драгоцѣнни минути въ дребни формалности, изискуеми инакъ отъ службага.... Азъ бихъ желалъ нѣкоя службица вѫтрѣ въ Министерството или въ библиотеката или въ Книжовното дружество.”

 

 

61

 

исканието на Ш. за една специална пенсия като на литераторъ. Тъй че две години пòкъсно (1892, м. мартъ) Шапкаревъ, уволненъ въ началото на 1891 отъ своята малка служба по сѫдебното ведомство, се видѣ принуденъ да подаде прошение за обикновена учителска пенсия, което бѣ и внесено за разглеждание въ специалната комисия. [1] Следъ доста дълго чакание Шапкаревъ получи най-сетне исканата пенсия и можа да се оттегли съ семейството си въ Самоковъ, гдето и остана до началото на 1905 г., когато се премѣсти въ София. За жалость, тая пенсия, която отначало бѣше 3248 лева годишно, скоро бѣ значително намалена. На 12 окт. 1895 той ми се оплака:

 

„Знаете, вѣрвамъ, че азъ получавахъ пенсия 3248 лева. Новитѣ съвѣтници по пенсиитѣ намѣрили я за голѣма, та съ едно постановление намалили я на 2379 лева. Както и да бѣше, щехъ да се кърпулямъ съ нея и щехъ да си мълчѫ. Нъ не щешь ли? съ друго постановление, отъ 18 юлий, намалили я още повече — на 1875 лева."

 

И на 24 септ. с. г. той ми писа по сѫщия въпросъ:

 

„А пишущий тие редове, който знаете вече какъ минѫлъ измѫчений си животъ, като се награждаваше въ лошото (!) Стамболово врѣме съ 3248 лева, сега въ доброто врѣме, се награждава съ 156 лев. мѣсечно, колкото за пиперътъ и сольта; a за книга, перо и мастило нѣма, не артисва! И азъ мислехъ да се вдамъ съвсѣмь на перото! Тежко ми!”

 

Една година по-късно (септ. 1896) Шапкаревъ ми съобщи, че подавалъ отново прошение до Нар. събрание, до Министерския съвѣтъ, до Мин. на финанситѣ, дано му се увеличи пенсията, но всичко било зàлудо.

 

„Вие знаете, почитаеми господиие, че отъ прѣди двѣ години малката ми пенсийка, съ която криво лѣво се кърпулехъ, днешното поч. правителство съвсѣмъ не справедливо я окастри на половина, та мѫчно и много скудно могѫ да прѣхранвамъ себе и сѣмейството си. . . Миналата

 

 

1. За своето уволнение Шапкаровъ ми писа отъ Орхание, гдето служеше тогава (писмото носи дата 15.1. 1891): „Азъ, почит. Г-не, отъ днесъ натамъ, благодарение на подли интришки, уволненъ сьмь отъ службата си по сѫдебното вѣдомство. Не се стрескамъ отъ това, a повече, може да се каже, сьмь благодаренъ, тъй като ще имамъ възможность да се занимавамъ свободно съ любимитѣ си занятия. Това добрѣ; нъ хлябъ? Тукъ е гордевий възелъ; — седьмь гладни гърла зеятъ.”

 

 

62

 

година много се трудихъ, и мѫчихъ, молихъ, кланяхъ ce, подавахъ прошения и жалби до Н. Събр., до М. Съвѣтъ, до М. на Финанситѣ и др., дано пукне врагътъ, да успѣѭ да ги прѣклоня въ нѣщо, да възстановятъ поне справедливата ми до негдѣ прѣжня пенсія; нъ не биде възможно. . . Напротивъ „правителството" намѣсто да увеличи мизерната му пенсия, му наложило даже нѣкакъвъ данъкъ върху нея и му правело удръжки: „азъ отъ начало, при покойний Стамболовъ (Ахъ, кѫдѣ е този омразенъ (!) на мнозина Стамболовъ, нъ който знаеше да оцѣнява и възнаграждава заслужилитѣ?) получавахъ 271 левъ мѣсечно; a при Стоилова 200 лв., най-послѣ при Иванчова свалиха я до минимумъ на 110 лева, отъ които задържватъ стари нѣкакви пенс. удърѫки..." (Писмо отъ 1904 г.)

 

He е чудно, че при такава мизерия Шапкаревитѣ писма бѣха често пълни съ горчиви оплаквания противъ жестоката сѫдба, още повече противъ непризнателностьта на хората. Той се утешаваше обаче съ това, че кога да е потомството ще му признае заслугитѣ:

 

„Но нека ; обща историческа аксиома е, истинскитѣ патриоти да страдатъ и най-послѣ и отъ гладъ да умрѫтъ; a подиръ вѣкове да имъ се въздигатъ паметници и да имъ праватъ юбилеи, както на послѣдъкъ Колумбу, който биде погрѣбанъ заедно съ оковитѣ си.” (Писмо отъ 31 юлий 1892).

 

Недоволството отъ материалното положение правеше, за жалость, стария, немощния мѫченикъ често нервенъ и раздразителенъ. Но това не траеше дълго.

 

„Да не би нѣщо пакъ да се обидихте” — ми пише той на 24. IV. 1903 отъ Самоковъ. „Но нѣма нищо ; Вие ще бѫдете вѣрвамъ снисходителни къмъ старцитѣ. Дано и Вие остарѣете, та тогава да видите и се научите, какво нѣщо, каква чума е старостьта, та тога и да ме повѣрвате... Ние старцитѣ, не познаваме що нѣщо е комплиментъ, та си говориме — каквото си мислимъ безъ никакви забикалки. A съ младитѣ е друго нѣщо. Тѣ знаятъ новомодни маниери, които ние нито сме ги сънували.”

 

И това бѣше истина. Шапкаревъ бѣше откровенъ — по нѣкога до рѣзкостъ. Но това му се прощаваше, не само като на старецъ, но и като на човѣкъ, чието сърдце бѣ винаги на езика му. Това не му пречеше да бѫде най-искрения приятель и най-признателния почитатель. Но за това и всички ония, които го познаваха отблизу, му останаха вѣрни до последнитѣ дни. Ала и тия, които бѣха

 

 

63

 

влѣзли въ сношения съ него само писмено, като Дриновъ, напр., му бѣха искрено привързани. Нѣма освенъ да се види отъ печатаната по-долу преписка, съ какво уважение се отнася къмъ Шапкарева нашиятъ първъ ученъ отъ онова време. Още въ първото си писмо той благодари за Шапкаревото „добро разположение," въ другитѣ отъ все сърдце му честити за праздницитѣ, въ писмото си 1. ян. 1892 моли Шапкарева и за напредъ да не го лишава отъ благоволението си, въ 1899 г. искрено се радва, че Ш. му изпратилъ хубавия си ликъ, който още по-често ще наумява за него, и се подписва „Вашъ горещъ почитатель", и още въ последното си писмо моли Ш-ва, да не му задиря, че не му отговаря редовно и да вѣрва „въ неговата искрена и неизмѣнна къмъ него почить."

 

 

II.

 

Ние не притежаваме за жалость отговоритѣ на Шапкарева, да видимъ, какви чувства той е хранилъ къмъ Дринова, но не можемъ да се съмняваме, че ще сѫ били проникнати отъ сѫщото дълбоко уважение, което личи и отъ едно негово писмо до мене отъ 6. III. 1906, получено скоро следъ смъртьта на Дринова :

 

„съ съкрушено сърдце тие дни се научихь, че многозаслужившій нашъ сънародникъ, многоуважаемий нашь историкъ, славата на народа ни, M. С. Дриновъ, се прѣселилъ въ вѣчностьта и че Вие сте билъ избранъ отъ народа ни, да придружите като общенароденъ делегатъ останкитѣ му до вѣчното му жилище. Лека му пърсть, вѣчна му паметь! Жално ми е, че поканенъ отъ Б. К. Дружество да взема участие въ извършената вчера за успокоение душата му панахида, не могохъ по причина на собствена немощь, да изпьлна дълга си къмъ своя приятель и общобългарски уважаванъ труженикъ".

 

Шапкаревъ по-нататъкъ ми съобщаваше, че „за успокоение на съвѣстьта си за тоя неволенъ свои грѣхъ — решилъ, „да принесе едно жертвопригюшение," именно да подари на основания по онова време отъ мене Училищенъ музей оригиналитѣ отъ писмата на Дринова до него, на брой 16 (отъ които 3—4 изгубени). [1]

 

 

1. Изгубени сѫ само три. Първото е безъ дата, но отъ съдържанието се вижда, че ще е отъ 1886. Отъ сѫщата година сѫ и № 2 (15. II), № 3 (14. III) и № 4 (3. V). Шапкаревъ бѣше по онова време въ Caмоковъ. Отъ 1887 година нѣма Дринови писма. Вѣроятно отъ тая година ще е нѣкое отъ загубенитѣ. Отъ 1888 има три, № 5 (18. I), № 6 (17. V.), и № 7 (28 августъ). Въ тая година Шапкаревъ бѣ назначенъ въ Сливенъ, премѣстенъ въ Стара-Загора и отъ тамъ въ Враца. Отъ 1889 — две : № 8 (8. I) и № 9 (І4. VIII). Въ тая година Шапкаревъ е мирови сѫдия въ Враца. Отъ 1890 пакъ нѣма писма (изгубени?). Шапкаревъ е премѣстенъ въ Орхание. Отъ 1891 има две: № 10 (безъ дата) и № I (29. XII). Следъ тая дата цѣли 8 години Дриновъ и Шапкаревъ не си пишатъ. Поне нѣма следа въ преписката. № 12 е отъ 6. VI. 1899, и № 13, последното Дриново писмо, е отъ 5.1. 1900. Всички писма на Дринова сѫ датувани отъ Харковъ.

 

 

64

 

„Удобрявате ли тия ми постѫпки? Ако сте съгласни, моля, явете ми чрезъ приносителката на настоящето ми, за да Ви ги доставя по-скоро — може и да Ви послужатъ за нѣщо скорошно или макаръ и по късно".

 

По тоя случай Шапкаревъ ми съобщи въ сѫщото това писмо, че „такви макаръ и по дребни, кореспонденции съ учени хора отъ разни мѣста азъ пазя и други, които единъ день ще бѫдатъ достояние на Вашето чедо, — Музея". Азъ благодарихь Шапкареву за предложения подарькъ, обаче му писахъ, че пò си има мѣстото, ценнитѣ писма на Дринова да бѫдатъ предадени на „Архива на Възраждането," следъ като ги използувамъ „за нѣщо скорошно или макаръ и пò късно." — Шапкаревъ се съгласи съ това и щѣше несъмненно да се радва най-много, ако бѣ живѣлъ да види, че тия 13 писма се печататъ въ научния органъ на Македонския институтъ, на който той би билъ най-деятелень членъ и сътрудникъ.

 

Самитѣ писма не се нуждаятъ отъ дълги коментари следъ извадкитѣ, които дадохъ по-горе изъ писмата на Шапкарева до мене и отъ които се вижда, какво бѣ настроението му въ годинитѣ, отъ които сѫ датувани Дриновитѣ писма. Ако и да не сѫ много на брой (преписката между Шапкарева и Дринова по причина на болести или поради политическитѣ събития следъ 1885 г. бѣ прекѫсвана нѣколко пѫти) — тия писма иматъ голѣма стойность не само за биографа на Шапкарева, a и за тоя на Дринова. Въ тѣхъ се рисува голѣмиятъ нашъ ученъ отъ най-симпатична страна. Оссбено поразяватъ неговата скромность, неговата готовность да услужи винаги, съ каквото може, и най-вече неговата гореща преданность на македонското дѣло. Той, неполитикътъ, взе както е известно, най-живо участие въ спороветѣ за народностьта на македонското население. (Ср. особено книжката

 

 

65

 

му „Нѣсколько словъ объ языкѣ, народныхъ пѣсняхъ и обычаяхъ дебрскихъ славянъ" СПБ. 1888). Но не по-малки заслуги има Дриновъ и като съвѣтникъ на Шапкарева. Въ писмото си отъ 17 май, 1888, той се надява, че горната книжка ще го подбуди, да напише самъ нѣщо по сѫщия въпросъ „за отбрана на хубавата ни македонска народность", която мнозина сѫ се запретнали „енергично и съ най-разнообразни срѣдства и начини," да погубять. Особено се възмущава Дриновъ отъ „мръсната рола" на Драганова въ тая агитация и подканя Шапкарева, да се запретне „да извади неговитѣ шарлатании на явѣ.” Шапкаревъ послуша Дринова и въ кн. II на Министерския Сборникъ (1890) напечата „Нѣколко думи върху статиитѣ на П. Драганова въ „Извѣстія Санъ-Петерб. слав. благотв. общества" (стр. 326 и сл.) Въ кн. XII на Сборника се появиха и неговитѣ „Нѣколко бѣлѣжки върху Македонския Сборникъ на П. Драгановъ" (стр. 51 и сл.). Особено интересно е последното писмо на Дринова отъ 5 Януари 1900, въ което той изказва своята радость, „че македонцитѣ сѫ се разбудили до толкова, дето сами сѫ се вече запретнали, да се борятъ за своето дѣло и се борятъ види ce, вѣщо и мѫжски!" И като съжалява за жъртвиtѣ, той бележи, че безъ тѣхъ не може: „прѣдъ историята за тѣхъ ще отговарятъ сърбитѣ, които много спомогнаха и за исхабяванието и на Санъ-Стефанския договоръ.”

 

Дриновъ не се ограничи обаче, да дава Шапкареву само съвѣти, какъ да дѣйствува като македонски патриотъ, a и какъ да издаде своя сборникъ, знаяйки, че и фолклорътъ може да принесе много за тържеството на македонската кауза, извънъ своята чисто-научна стойность. Въ първо време, когато Министерството още не бѣше се ангажирало, да откупува по редъ Шапкаревитѣ книги, Дриновъ обѣщава: да поддържа „дѣлото" на Шапкарева отъ своя страна усърдно предъ Книжовното дружество и се абонирва за 10 екземпляра, ако реши да започне печатанието. Едновременно той ходатайствува и предъ Славянското Благотворително Общество и Географското Общество въ Пбургь, и предъ К. Н. Станишевъ, сѫщо като него да помогнатъ Шапкареву, та да почне по-скоро, да печата пѣснитѣ си. Но за това пъкъ Дриновъ изисква отъ Шапкарева, сборникътъ му да отговаря на всичкитѣ условия на съвременната наука. За това му дава

 

 

66

 

и точни съвѣти, какъ да записва и печата своитѣ материали: да записва пѣснитѣ вѣрно, както по размѣра имъ, тъй и по народното имъ изговаряние, та сборникътъ му отъ тая страна да излѣзе по-добъръ отъ Миладиновия; да забелязва точно, на кое мѣсто и отъ кого му е казана или пѣяна всѣка пѣсень; да изхвърля ероветѣ въ края на думитѣ, изобщо тамъ, гдето имъ се вече не чуе гласътъ, да означава само съ буква ъ твърдия глухъ гласъ и т. н.

 

Въ 1891 год. Дриновъ бѣ получиль вече кн. 1, III, IV и V отъ Шапкаревия сборникъ и забелязалъ бѣ въ тѣхъ „доста много любопитни пѣсни, макаръ повечето варианти", обаче, желанието му „да види монументалния трудъ съвьршенъ отъ всѣка страна", го накара да каже откровено Шапкареву, че, за жаль, покрай хубавитѣ си пѣсни, билъ допусналъ въ сборника си и „нѣколко съвсѣмъ нехелни варианти", които не съдържатъ нищо ново, a само грозятъ прекрасния му трудъ. — „Па и доста много отъ люболитнитѣ Ви пѣсни сѫ записани не съвсѣмь добрѣ: безъ размѣръ, безъ ритма, безъ упазванье хубоститѣ на поетический езикъ."

 

Отъ по-нататъшнитѣ критични бележки се вижда много добре, какво е мнението на самия Дриновъ за народнитѣ пѣсни. Шапкаревъ се оправдава въ кн. I на соорника си, стр. 16, че приелъ една пѣсень отъ Врачанско (№ 12. Змей и Ненка Попова) „въ която, ясно се вижда... че не е до тамъ запазена ритмата, както и въ много други наши пѣсни. . ., само и само, за да фигуриратъ образци и отъ Врач. говоръ." На това Дриновъ възразява, че такива голѣми сборници като Шапкаревия се печататъ не само за филолози и фолклористи, „но и за много пóширокъ крѫгъ читателье, зa млaдитѣ поколения, за които могатъ да иматъ голѣмо въспитателно значение". Очевидно Дриновъ мислеше тукъ и за националното значение на подобни сборници, имайки предъ видъ, колко сръбскитѣ народни пѣсни дължатъ своята слава на съвършенството и красотата на поместенитѣ въ сборницитѣ на Караджича варианти, избрани съ най-голѣма грижливость и записаани отъ такива майстори-пѣвци, като Тешанъ Подруговичъ, Филипъ Вишничъ и др. И Дриновъ има право. Но като изказва на друго мѣсто желание, Шапкаревиятъ сборникъ да излѣзе по-добъръ отъ Миладиновия, той не взима достатъчно въ внимание, че когато

 

 

67

 

Вукъ Караджичъ (който се роди въ единъ много благоприятенъ за бѫдния сръбски етнографъ исторически моменть) начена по съвета на Копитара, да събира народни пѣсни въ началото на миналото столѣтие, той завари сръбското племе въ единъ още сразнително първобитенъ стадий на обществено економическо развитие. Тогава школата, казармата и фабриката не бѣха наченали още своето разрушително дѣло и споменитѣ на миналото бѣха още живи y народа. При това Вукь имà щастие да събира своитѣ материали отъ пѣвци съ голѣмъ талантъ, каквито бѣха, както поменахъ, Вишничъ и Подруговичъ. Въ наше време отвредъ се оплакватъ, че не само българскитѣ, но и сърбо-хърватскитѣ епически пѣсни изчезватъ [1]. Ето защо имаме право, да предположимъ, че ако Караджичъ би се явиль въ наше време, той не би събралъ, може-би и половината отъ своитѣ пѣсенни съкровища. A и съвременитѣ строго научни възгледи върху събиранието на фолклорни материали, които решително се противятъ на всѣкакви естетически и политически съображения, не биха му позволили, да измѣнява въ интереса на изяществото ни йота въ тѣхния текстъ.

 

Какъвъ викъ надига съвременната филоложка критика, ако нѣкой фолклористъ си позволи да записва неточно. A Вукъ си позволяваше най-спокойно, не само да изглажда диалектични неточности въ текстоветѣ, a и да пропуща по нѣкога цѣли стихове, ако това му се виждаше полезно въ интересъ на естетиката. Ето защо може да се предположи (ако това и да има видъ на ухрония), че ако и Миладинови да бѣха наченали да записватъ своитѣ пѣсни въ сѫщата епоха, когато начена и Караджичь, a не половинъ вѣкъ по-късно, и ако да бѣха срещнали по-талантливи народни пѣвци и да бѣха имали такъвъ единъ прекрасенъ съветникъ, като Копитара, и такива възхитени ценители, като Гете, Гримъ, Хумболдтъ и цѣлата романтика, и да бѣха имали сами тънкия естетиченъ вкусъ на Вука въ избора на вариянтитѣ, навѣрно и тѣхниятъ сборникъ би представялъ по-висока художествена цѣнность.

 

 

1. Ср. Света Вуловић, въ Годишњица Николе Чупића, 1885, кн. VII: M. Murko въ Известията на Виенската Ак. на Наукитѣ т. 173, Abh. 3, сѫщо т. 176, Abh. 2, за народната епика въ Босня и Херцеговина.

 

 

68

 

A каквото казвамъ тукъ за братия Миладинови, може да се приложи съ известно право и къмъ Шапкарева. Защота и той почна да събира доста късно, и той нѣмà щастието да срещне по пѫтя си единъ Филипъ Вишничъ или Тешанъ Подруговичъ. [1] Наистина Дриновъ му замѣсти Копитара, но само до нѣгде. Отъ Харковъ той можеше да дава само най-общи съвети върху научния методъ на записванието. И тъй като Дриновъ живѣ въ една епоха, когато науката гледаше вече на фолклорнитѣ материали не само като на произведения на народното творческо въображение — той не можеше да замижи, като Копитара, предъ преправки и поправки, каквито си позволяваше Вукъ. Той никога не би ги одобрилъ, но не би ималъ очевидно и нищо противъ това, Шапкаревъ да избира измежду многото варианти най-добритѣ. Това естествено не би било никакъвъ грѣхъ противъ науката, но би се съжалявало сигурно отъ фолклориститѣ, които

 

 

1. Ср. Прѣдговора на Шапкарева къмъ кн. I отъ сборника му (стр. I и II): „Злото е само това че, както се забѣлѣзва, отъ день на день по разни причини, за изброението на които не имъ е тукъ мѣстото, co постепенното изгубване на старитѣ людие изчезва неусетимо и заедно со умирающитѣ стари пѣвци и приказвачи погребва се во вѣчний гробъ и поменатото богатсво отъ народнитѣ умотворения. Така щото слѣдъ двадесеть години не ще ги има нито половината отъ колкото би могло да се намератъ днесъ подобни драгоцѣнности, народни старини, както сега ги нѣма нито четвъртината или осмата часть отъ колко що сѫществували прѣди четиридесеть или пендесеть години." За доказателство Шапкаревъ привежда два примѣра : Въ Охридъ прѣди нѣколко години живѣялъ единъ 90-годишенъ старецъ — Наумъ, който билъ знаялъ „безбройно число стари геройски пѣсни и между нихъ една пространна за прѣвземането на града ни (Охридъ) отъ турцитѣ”. Като се научилъ за тоя толкова важенъ изворъ, Шапкаревъ незабавно и много пѫти отърчалъ дома му, но все не го намиралъ, защото Наумъ билъ просякъ и скиталъ по селата. А и Ш. нѣмалъ винаги свободно време. Единъ день той се решава пакъда удари по дирята му”, „но всекой може си въобрази какво е било моето наскърбление, когато за нещастие научихъ ce, че този драгоцѣненъ пѣвецъ прѣди шесть мѣсеца билъ умрѣлъ, слѣдователно, заедно съ мъртвото си тѣло завлѣкълъ въ студений си гробъ и въ невъзвратно вѣчно забвение погребълъ и толко народни драгоцѣнности”. — Вториятъ примѣръ на Ш. е заетъ отъ най-близката му семейна среда. Баба му, Арса Стрѣзова, която починала на 95 год. възрасть, знаяла много пѣсни и приказки, но когато се рѣшилъ да ги събере и запише, „тя, отъ дълбоката си старость не бѣше въ състояние да ме снабди, освенъ со една само малка часть отъ изобилното си прѣжно съкровище”.

 

 

69

 

често тькмо въ най-несъвършенитѣ, най-краткитѣ, най-неестетичнитѣ варианти съглеждатъ съ право генезиса на нѣкоя пѣсень, приказка или легенда. — Ето защо бележката на Шапкарева, която Дриновъ не одобрява, не е неумѣстна, когато се касае за едно издание, предназначено да задоволи не само любителитѣ на поетическитѣ красоти, a и хората на науката и специално ученитѣ филолози и фолклористи. A Шапкаревъ имаше амбицията да служи и на втората цель.

 

Съ тая амбиция той и почина на 18 мартъ, 1909 година на 75 годишна възрасть, заетъ до последнитѣ си дни съ прегледа на своитѣ многобройни още рѫкописи. Той остана вѣренъ на думитѣ, съ които завършваше едно свое писмо до мене отъ 6.1. 1906 г.: „Както и да е . . до гдѣто y мене „кълка душа”, както казватъ y насъ, азъ не ще се откажа доброволно отъ перото си!" А въ кратката своя автобиографична скица отъ януарий 1909 г. той пише само 2 месеца преди смъртьта си : „При всичката горѣописана моя недѫгавость, менѣ не се иска още да се опростя съ своитѣ любими занятия по своята специялность, макъръ и некадъренъ вече за работа, — азъ ще си отдъхнѫ не на постелката, a на масата си, както сѫ ми го предсказали мнозина, които сѫ ме познали".

 

Тъй почти и стана. Въ последнитѣ си месеци той пригатвяше едно второ издание отъ своитѣ материали за животоописанието на братия Миладинови, поправено и допълнено, „предъ видъ, че наближава 50-годишнината отъ смъртьта имъ” (11 януарий 1912 г.). Още на 5.11. 1909 г. (6 недѣли преди смъртьта си) той ми писа въ Цюрихъ, гдето се намирахъ тогава, че това второ издание ще стане около 115 страници : „Въ него съмъ притурилъ въ приложение бѣлѣжки за житието и на двама още нашенци ветерани, пок. пок. Андр. Иосифчевъ и Я. Стрѣзовъ и че най-накрай и за своята отлична (?) личность. To е отдавна вече свършено, но азъ постоянно го преглеждамъ и все намирамъ по нѣщо за поправяние и прибавление".

 

За жалость Шапкаревъ не доживѣ, да види най-последния си трудъ напечатанъ. Въ отговоръ на мое едно писмо отъ 8.III. 1909 r. отъ Цюрихъ, въ което го подканехъ да довърши автобиографията си, получихъ отговоръ вече не отъ негова рѫка, a отъ сина му, свещеникъ, съ дата 14.III. с. г. :

 

„На писмото Ви отъ 8-й того до баща ми, натоваренъ съмъ да Ви отговоря вмѣсто него, понеже по настоящемъ той е боленъ и скърби, че не може да Ви пише саморѫчно. Съ удоволствие би Ви описалъ живота си въ последнитѣ му години, обаче болестьта не му позволява да направи това. Порѫча ми: „отговори Г-ну Шишманову, поздрази го сърдечно, кажи му: ако оздравѣя, ще му пиша, ако ли не — да ме прощава. Вѣчно съмъ признателенъ. Благодаря му за ласкавитѣ думи. Доволенъ съмъ отъ тази морална награда”.

 

Четире дни по-късно Шапкаревъ не бѣше вече между живитѣ.

 

 

III. Писма на Маринъ Дринова до К. Шапкарева.

 

 

1. [1]

 

Почитаеми Господине Шапкаревъ!

 

Тритѣ Ви книжки, които ми изпратихте лѣтось, заедно съ поканата, ме заинтересуваха до толко, дѣто азъ съ голѣмо увлечение се взехъ да ги изучвамъ, та да напиша и обнародвамъ за тѣхъ подробни белѣжки. Това азъ искахъ да направя, между друго, и съ цѣль за да подбудя нашитѣ съотечественници да помогнатъ за по-скорошно обнародванье и на другитѣ Ви сбирки. По тая работа азъ бѣхъ намислилъ да направя и нѣкои особни предложения на Б. Книж. Дружество, като смѣтахъ сѫщеврѣменно да напиша и Вамъ. Но, за жалость, налегна ме болесть, която ми побърка да извърша до сега тия си благи намѣрения.

 

Въ отговоръ на частното Ви писмо отъ 22-и августъ ще Ви кажа на кратко това. Въ последнята книга на „Журналъ Министерства Нар. Просвещенія", академикъ Веселовскій е напечаталъ твърдѣ любопитенъ членъ за Вашитѣ Руссалии. Въ „Русскій Филологическій Вѣстникъ" скоро иде се появи и за Вашитѣ приказки доста подробенъ членъ, който е написалъ единъ мой приятель, профессорь Брандтъ. Не се сьмнѣвамъ, че тия членове много ще заинтересуватъ специалиститѣ. Твърдѣ е възможно, че русската „Академія Наукъ", ако я помолите, ще се съгласи да напечата другитѣ Ваши сбирки, но въ такъвъ случай сбиркитѣ Ви ще се печататъ далечъ отъ Васъ, та Вие не ще можете сами да нагледвате печатаньето и коректуритѣ. Предъ видъ на тая и на други нѣкои несгоди пò е добре да мапечатате и другитѣ части отъ Ваший Сборникъ въ България. Ако тамъ до сега не сте срѣщнали твърдѣ голѣмо съчувствие, причината, види ce, е това, дѣто българскитѣ умове бѣха, a сега особно сѫ улисани съ други работи. Ще ми се да вѣрвамъ,

 

 

1. Това недатувано писмо ще е вѣроятно отъ началото на 1886 г.

 

 

71

 

че за напрѣдъ положението ще стои по-благоприятно и за Вашето дѣло. Отъ своя страма азъ усърдно ще поддържа това дѣло прѣдъ Книжовното Дружество. Ако рѣшите да започнете печатаньето, покорно Ви моля да ме абонирате на десеть екземпляра, за които ще Ви съмъ добъръ платецъ. Повече нѣма да се разпространявамъ cerat защото не съмъ яко увѣренъ, че писмото ми, ще Ви завари въ Самоковъ, кѫдѣто го адресувамъ.

 

Приемѣте искренната ми благодарность за Вашето добро разположение къмъ мене. Истинно почитаещи Васъ

 

М. Дринοвъ.

 


 

2.

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ!

 

Почтенното Ви писмо отъ 24 Януарий получихъ тие дни. У врѣме получихъ и другото Ви писмо отъ 10 Октомврия. На него не Ви отговорихъ, защото трѣбваше по-първо да се разговоря устно за Вашитѣ работи съ нѣкои приятелье въ Москва и въ Петербургъ, за кѫдѣто се стѣгахъ да ида по онова врѣме. Слѣдъ това пѫтуванье, което трая цѣлъ мѣсецъ, азъ се прибрахъ въ Харковъ твърдѣ умаянъ съ различни залиси и болести, пораци които чакъ сега мога да отговора и на двѣтѣ Ви писма. — Както Ви е вече извѣстилъ и г. Сирку русскитѣ специалисти много се радватъ на обнародванитѣ вече Ваши трудове, за които се появиха още нѣколко печатни извѣстия и издирвания. Както тѣ, така и прѣднитѣ рецензии, за които Ви писахъ, сѫ обнародвани все въ такъви журнали, отъ които, за жалость азъ нѣмамъ лишни екземпляри, за да Ви изпратя. Мнозина желаіѫтъ да си купятъ Вашитѣ книжки, но за жалость, книжната търговия между Россия и България е много мѫчна работа. При моитѣ работи и залиси азъ въ това нѣщо не мога да Ви спомогна. Съ нетърпѣние очаквамъ да видя обнародвани и другитѣ Ви драгоцѣнни сбирки. Не се съмнѣвамъ, че пѣснитѣ Ви сѫ записани вѣрно, както по размѣра си, така и по народното имъ изговарянье и че отъ къмъ тие страни Ваший Сборникъ ще излѣзе пò добъръ отъ Миладиновский. Не дѣйте забравя да забелѣжвате точно, на кое мѣсто и отъ кого Ви е казана или пѣяна всѣка пѣсень. За сега ние оттука можемъ да Ви улеснимъ съ слѣднитѣ помощи :

 

Славянското благотворително общество въ Петербургь е вече рѣшило, да Ви изпрати 50 рубли книжни, Географическото общество въ Петербургъ токожде, може би, ще Ви даде 50 рубли, макаръ че това не бѣше още съвсѣмъ рѣшено, когато бѣхъ азъ тамъ.

 

Костадинъ Н. Станишевъ, който, както знаете, живѣе въ Москва, врече ми се да Ви спочогне съ 50 рубли.

 

Азъ такожде съмъ готовъ да Ви прѣдложа така една сумма, сирѣчь 50 рубли книжни.

 

И така набиратъсе 200 рубли, половината отъ които ще Ви изпрати изъ Петербургъ г-нъ Сирку, a съ другата половиаз, която споредъ сегашний курсъ на паритѣ възлиза ма 250 франка (левове),

 

 

72

 

задължавамъ Ви се азъ. — Tue дни очаквамъ да ми се обадятъ Дѣловодительтъ на Книжовното Дружество, г. Пѣевъ (изъ София) или братъ ми Найденъ (изъ Ихтиманъ), съ които азъ имамъ смѣтка, но съ които въ послѣдньо врѣме бѣхъ прѣкъснѫлъ корреспонденцията си, та сега и не съмъ яко увѣренъ, дѣ се намѣрватъ. Който отъ тѣхъ ми се обади пò напредъ, нему ще и да напиша незабавно да Ви изпрати отъ моя страна реченитѣ 250 франка — Днеска пиша Г-ну Сирку и го моля да се погрижи и той за по скорошното Ви изпращанье и тамошната помощь. — Тие помощи употрѣбете за пò скорошно напечатванье на пѣснитѣ, слѣдъ обнародваньето на които Вие, надамся, лесно ще намѣрите срѣдство за напечатваньето и на другитѣ Ви материали.

 

Азъ не съмъ съвсѣмъ напусналъ намѣрението си да напиша за въ нашето периодическо Слисание нѣколко белѣжки върху обнародванитѣ Ви вече книги. Тие дни се стѣгамъ да се завзема за тая работа, ако не ми побъркатъ пакъ други нѣкои залиси и главоболия.

 

Скоро, най-късно до двѣ недѣли, ще Ви напиша пакъ и тогава ще мога да Ви кажа, какъ съмъ се распоредилъ да Ви се изпратятъ паритѣ. Съ искренитѣ си почитания остаямъ Вашъ

 

М. Дриновъ.

 

Харьковъ 1886, 15 Февруария.

 


 

3.

 

Харьковъ 1886, 11 Марта.

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ!

 

Чакъ сега, прѣди три-четири деня, се извѣстихъ, че Г-нъ Т. Пѣевъ се намѣрва въ София. Азъ незабавно му написахъ и го помолихъ да Ви прѣдаде отъ моя страна двѣстѣ и петдесетъ лева, когато се обърнете къмъ него да ги получите писменно или чрѣзъ нѣкой Вашъ пълномощникъ. Като Ви извѣстявамъ за това, моля Ви да ме простите, че поокъснѣхъ съ испълнението на думата си. — Отъ Г-на Сирку нѣмамъ никакви извѣстия, та не зная, да ли Ви сѫ вече испратили и отъ тамъ обречената помощь, или нѣ.

 

Единъ приятель бѣше взелъ отъ мене за прочитъ Вашето Животописание на братия Миладинови, та не ми го вече върна, защото го изгубилъ. Много ще ме задължите, ако можете ми испрати другъ екземгтляръ.

 

Душевно ще се радвамъ, ако сте вече захванали да печатате пѣснитѣ, обнародваньето на които очаквамъ съ голѣмо нетърпѣние.

 

 

Вашъ М. Дринοвъ.

 


 

4.

 

Харьковъ, 3 Май.

 

Почитаемий Господинъ Шапкаревъ,

 

Простѣте ме, за дѣто толко окъснѣхъ въ отговора си на двѣтѣ Ви послѣдни писма. Една отъ главнитѣ причини на това бѣше, че все очаквахъ отъ Г-на Пѣйова, да ли е могълъ той да изпълни порѫчката ми зарадъ Вась, или нѣ. Едвамъ тие дена азъ получихъ отъ Господство му писмо, отъ което съ радость се извѣстихъ, че Вамъ вече сѫ

 

 

73

 

прѣдадени за моя смѣтка 267 лева и 50 ст. срѣбърни (= 250 л. златни). Радвамъ ce, че и Киевското Сл. благотв. общество е рѣшило да Ви подкрѣпи съ 100 рубли. Отъ Петербургъ, освѣнъ 50-тѣ рубли, които вече сте получили, азъ имамъ надѣжда, че ще Ви се изпратятъ още 50-тѣ рубли отъ Географическото Общество. Но кога именно ще бѫдатъ изпратени тѣ, сега или слѣдъ като започнете печатаньето, за това нищо не мога да Ви кажа. Друга помощь изъ Петербургъ за сега азъ не зная да Ви е обрѣчена. — Вѣрвамъ, почитаеми Господине, че горѣзабелѣженитѣ помощи сѫ твърдѣ малко, но мене се иска да вѣрвамъ, че и въ България ще подкрѣпятъ Вашето похвално народолюбиво дѣло. — Азъ искренно бихъ желалъ да започнете вече печатаньето на пѣснитѣ и да издадете пó-скоро поне една часть отъ нихъ.

 

Ероветѣ въ края на думитѣ и изобщо тамъ, дѣто имъ се вече не чуе гласъть, недѣйте писа. Съ буква ъ пишѣте твърдий глухъ гласъ който се чуе въ нѣкои слогове (съ ударение) на мѣстото на старобългарскитѣ ъ, ѫ. — Слѣдъ двѣ-три недѣли y насъ вече ще се захванатъ лѣтнитѣ ваканции, та азъ ще имамъ повечко свободно врѣме за да Ви отговарямъ пó съсъ врѣме и пó подробно, ако благоизволите да се обърнете къмъ мене съ нѣкакви питания.

 

Искренно Ви поздравлявамъ и отъ все сърдце Ви желая добро сздравье. Вашъ

 

М. Дринoвъ.

 


 

5.

 

Любезний Господине Шапкаревъ,

 

Писмото Ви отъ Солунъ прочетохь съ голѣмъ интересъ. Искренно е радвамъ, че сте могли прѣзъ послѣднитѣ двѣ години да уголѣмите толко много материала на сборника си. Не се съмнѣвамъ, че ще се възлолзувате отъ сегашното си отиванье въ Солунъ за да съберете още нѣколко пѣсни, приказки и пр. — Много би било добрѣ, ако сполучите да запишете нѣколко приказки и пѣсни по говора на селата Висока, Сохо, Зарево, кѫдѣто твърдѣ често се срѣщатъ носовятѣ гласове и друзи любопитни архаизми. За издаваньето на материала си не се отчайвайте, трѣбва да се надаме, че сегашнитѣ тежки врѣмена, които така убъркаха и Вашата работа, ще се прѣмахнатъ единъ день. Прѣзъ миналата година азъ обнародвахъ доста дългь членъ за Македонскитѣ говори, обичаи и пѣсни. Ако не сте имали прилика да се опознаете съ тоя ми трудецъ, азъ ще се погрижа да Ви го изпратя.

 

Като не съмъ яко увѣренъ да ли ще Ви завари това ми писмо въ Солунъ и да ли ще Ви стигне читаво, то и нѣма да се распространявамъ пó вече. По подробно ще Ви напиша, кога се извѣстя, кѫдѣ ще се поселите за пó дължко врѣме.

 

Отъ все сърдце Ви честитявамъ новата година и оставамъ Вашъ

 

М. Дриновъ

 

18 Януария, 1888 г.

 

 

74

 

 

6.

 

Харьковъ 1888, 17 Май

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ!

 

Писмото Ви отъ 6 Май получихъ вчера и, както видите, отговарямъ Ви незабавно. На пò прѣдното Ви писмо, отъ 18 Марга, не сьмъ отговарялъ едно, защото ме болѣше дѣсната рѫка, та повече отъ единъ мѣсецъ не можѣхъ да пиша, друго, защото не знаяхъ кѫдѣ да Ви адресувамъ отговора си. Книжката си Ви испратихъ на божа помѣрица : два екземпляра въ Самоковъ и два въ Солунъ. Много се радвамъ, че испратенитѣ въ Сомоковъ Ви сѫ стигнали читаво и Ви сѫ подбудили да папишете нѣщо по сѫщий въпросъ и за отбрана на хубавата ни Македонска народность. За нейното изубваннье сега сѫ се запретнали да работятъ мнозина и работять енергично и съ най-разнообразни срѣдства и начини. Драгановъ такожде играе една мръсна роля въ тая агитация. Неговата наука е много слаба, етнографическитѣ му сведения за Македония сѫ повърхностни и повечето откраднати отъ различни книжки, но той ги предава, като „свои непосрѣдствени наблюдения”. Хвали, се че билъ Директоръ на Солунската Гимназия, че двѣ годиии и половина изучвалъ язика и обичаитѣ на македонцитѣ въ земята имъ, безобразно изопачава чужди мисли и думи за да покаже, че той най-добрѣ мисли и говори и пр. и пр. Азъ бѣхъ намислилъ, следъ като се свърша печатаньето на етнографическій ум очеркъ, да взема и да извадя на яве неговитѣ шарлатании, но ако се запретнете Вие за тая работа, то ще бѫде много пò добрѣ. Ще ми се да вѣрвамъ, че Ламанскій ще напечата Вашитѣ бѣлѣжки. Колкото за нашето Дружество, то имамъ причини да мисля, че то съ благодарностъ ще обнародва Вашитѣ трудове. — Съ голѣмъ интересъ прочетохъ въ кн. XXI. II на Период. списание белѣжкитѣ Ви за Миладинови. Съ нетърпение очаквамъ да видя и члѣнътъ Ви, който ще се появи въ слѣдующзта книжка.

 

И азъ имамъ отъ София добри извѣсгия по работата за Ваший сборникъ и душевно се радвамъ, че многогодишний Ви трудъ скоро вече ще излѣзе на свѣтъ и ще ни просвѣти въ много нѣща.

 

За Торбешитѣ въ сборника на Ястребова нищо не се говори; за тѣхъ споменува твърдѣ кратко Драгановъ въ 2-й Н. на „Извѣстията", страница 86. Тукъ той забелѣжва само това : „Торбеши, справляющіе славу Св. Николаю. Часть ихъ живетъ въ Тетовѣ и въ Призренѣ”. Повече нищо. Много добрѣ сте намислили да ни опознаете съ язика на това колѣно. Не се съмнявамъ, че при това Вие ще ни кажете, какви и колко села населява то. Па не забравяйте да ни кажеге, истина ли е, че Торбешитѣ наричатъ праздника на Св. Никола слава? Ястребовъ, Драгановъ, както и тѣхнитѣ сърбски учителье казватъ, че вситѣ македонци, та че и нѣкои албанци, употрѣбляватъ това название. Но азъ имамъ причина да мисля, че тие и тука много лъжатъ, и че моитѣ белѣжки за тоя въпросъ въ книжката ми за Дебрянитѣ на стр. 29 сѫ вѣрни.

 

 

75

 

Азъ мисля, че Вие ще напечатате Сборника си въ София, кѫдѣто, види ce, ще и трѣбва да се прѣселите въ скоро време. Много ще ме задължите, ако, следъ получаването на това ми писмо, се потрудите да ми напишете пакъ и ми явите бѫдѫщий си адресъ. Вашъ почитатель

 

М. Дринοвъ.

 


 

7.

 

Харьковъ 1888, 28 Августъ.

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ,

 

На почтенното Ви писмо отъ 1 Юния не отговорихъ неззбавно, ззщото желаѣхъ да се запозная на първо съ статията Ви въ 23—24 книжка отъ Периодическото Списаиие, за която ме прѣдизвѣстявахте, че ще бѫде разпратема „слѣдъ два-три деня”, но която азъ могохъ да видя чакъ тие дни. Слѣдъ прочитаньето ѝ азъ вече се стѣгахъ да Ви напиша въ Самековъ, когато изненадѣйно получихъ ново едно писмо отъ Васъ изъ Сливенъ отъ 10 Августъ. Душевно се радвамъ, че най-послѣ Вие сте се сдобили съ служба, макаръ и скромна. Неизказанно Ви съмъ благодаренъ за етнографическитѣ и други любопитни и поучителни за мене бѣлѣжки, съ които е прѣиспълнено писмото Ви отъ 1 Юния. Радвамъ ce, като гледамъ, че Ястребовската и Драгановска агитации сѫ Ви подбудили, да издигнете авторитетския си гласъ за отбрана на българщината въ Македония срѣщу която сега сѫ се опълчили толкова врагове, както тайни така и явни. Прѣди петь-шесть недѣли азъ се срѣщахъ въ Киевъ съ профессора Ламанскаго, който ми каза, че съ благодарение е приелъ Вашето писмо и ще го напечата въ 6—7 книжка, която, мисля, ще излѣзе до една недѣля. Въ нея ще бѫде помѣстенъ и единъ мой отговоръ Драганову. Съ голѣмо любопитство прочетохъ въ 23—24 книжки отъ Период. Списание Вашата статия за народнитѣ ни пѣсни. [1] Бѣлѣжкитѣ Ви за Кузманъ-Капидановата пѣсень, [2] покрай частний си интересъ, иматъ и едно доста важно общо значение, показващи нагледно, какви бъркотии ставатъ съ народната поезия. Съ нетърпѣние очаквамъ да видя и друзитѣ Ви члѣнове, които сте приготвили за Периодическото Списание.

 

Брошурата за сърбската пропаганда приехъ съ голѣма благодарность. За подлоститѣ на Групчева имамъ свѣдѣния и отъ друго едно мѣсто, отъ кѫдѣто зная, че, освѣнь него, и другъ единъ Охридчанинъ, нѣкой си Евровъ, се е продалъ на сърбитѣ. И азъ вѣрвамъ, че тие хубосници нѣма да посърбятъ македонцитѣ, но ние не трѣбва да дрѣмеме особно като виждаме, каква врѣва повдигатъ сърбитѣ съ тия свои мекерета. Много добрѣ бихге направили, ако се вземете да изобличите публично тие безнравственни сѫщества, като опишете тѣхнитѣ позорни работи.

 

Въ книга 4—5 на Славянскитѣ Извѣстия — Ламанскій е напечаталъ

 

 

1. СПсп. кн. XXIII и XXIV, 1888, „3а народнитѣ ни умотворения, особено за пѣснитѣ,” p. 84.

 

2. СПсп. кн. XXVII, 1888, „Кузманъ-Капиданъ съсипва Девранитѣ разбойници и водворява миръ и спокойствие въ Охридската каза”, р. 345.

 

 

76

 

Вашето „объявление”. Но Вие не дѣйте очаква отъ това голѣма облага, защото русский свѣтъ не е навикнѫлъ на такъви спомоществования. Азъ бихъ Ви съвѣтвалъ да пристанете на послѣдньото Министерско прѣдложение съ малка една модификация; именно, помолѣте го да Ви отпусне, за първъ пѫть около 1500 л., съ които се постарайте да издадете за сега токо 1-вий томъ на Вашия Сборникъ. Излѣзе ли той на свѣтъ, тогава за другитѣ по-лесно ще се намѣрятъ срѣдства. — Евангелскитѣ Ви и апостолски чтения получихъ y врѣме и съ благодарность. Евангелскитѣ азъ имамъ отдавна. — Сърдечно Ви поздравлявамъ и оставамъ Вашъ почитатель

 

М. Дринoвъ.

 


 

8.

 

Харьковъ 1889, 3 Януария.

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ!

 

Искренно Ви благодаря, че сте се подсѣтили да ме извѣстите за прѣмѣстваньето Ви отъ Стара-Загора. — Отдавна се каня да Ви напиша, ала отъ пусти залиси не могохъ да привтасамъ до сега.

 

Съ голѣмо благодарение прочетохъ извѣстията, които ми дадохте съ писмото си отъ 19/7. Въ това, що Ви сѫ казвали за нѣкакви си Матовски приказки въ Охридъ, има, види ce, криво разбрани работи. Матовъ е мой ученикъ и азъ го познавамъ като много добъръ и благонадѣженъ момъкъ. Зная такожде, че той има къмъ Васъ голѣма почеть. Мене не ми се вѣрва, че Екзархията би правила нѣкакви спънки на Вашето дѣло. Споредъ извѣсгията, които азъ имамъ, тя много желае да обнародвате по-скоро Вашитѣ материали. [1]

 

Съ удоволствие прочетохъ хубавитѣ Ви белѣжки на нѣкои отъ Драгановитѣ бледословия. Радвамъ ce, че сте намислили и още пó силно да изобличите тоя шарлатанинъ, услугитѣ на когото, види се високо оцѣняватъ сърбитѣ. Трѣбва да Ви кажа, че сега отъ нова година „Славянскитѣ извѣстия” се прѣобразуватъ на еженедѣленъ журналъ и ще се редактирватъ не отъ пр. Ламански, a отъ Комаровъ.

 

Това, обаче, нѣма да побърка на Вашата полемика.

 

Съ удоволствие прочетохъ и статията Ви въ кн. 25 и 26 на Периодическото Списание. [2] Давно Вашитѣ родолюбиви думи пострѣснатъ „нашитѣ учени . . . !”

 

А братята сърби сé не мирясватъ и не патасватъ : тѣ съ вситѣ си сили сѫ се напрегнали, за да прокаратъ поне колко годѣ своитѣ братоубийствени планове въ сегашнитѣ толко злочести за българщината врѣмена.

 

Прѣди нѣколко врѣме азъ получихъ двѣ нови сръбски брошури

 

 

1. Шапкаревъ, когото нещастията бѣха направили мнителенъ и скептикъ, ще се е оплаквалъ вѣроятно Дринову отъ Матова и Екзархията, че правятъ нѣкакви спънки на дѣлото му. Цененъ е отзивътъ на Дринова за Матова.

 

2. СПсп. XXV—XXVI, 1888, „Сръбскитѣ великоидейни напряжения и нашитѣ учени”.

 

 

77

 

по Македонский въпросъ, отъ които едната е издала редакцията на „Одјек”, органътъ на най-силната за сега сръбска радикална партия. Въ нея сѫ измайсторени нѣколко нови доказателства, които азъ намѣрвамъ за потрѣбно да изоблича, толко повече, защото тѣ сѫ насочени срѣщу мене.

 

Искахте ли помощь отъ Н. Събрание за обнародваньето на Ваший Сборникъ? Честитявамъ Ви новата година.

 

M. Дринoвъ.

 


 

9.

 

Харьковъ 1889, 14 Октомврий.

 

Любезний Господине Шапкаревъ,

 

Искренно Ви благодаря, че безъ да гледате на моята нередовность, не ме забравяте. Жално ми е, че не сте могли да дадете на Книжевното Дружество бѣлѣжкитѣ си за Драгановитѣ статии. Още пó вече ми е жално, че Вие не можете да пристѫпите къмъ обнародваньето на Сборника. Като гледамъ, съ какво усърдие въ послѣдньо врѣме сърбитѣ сѫ се взели да печататъ етнографически материали съ различни изопачавания, азъ бихъ Ви посъвѣтвалъ да се восползувате отъ прѣдложението, което Ви е направено сега, за да обнародвате пó скоро отъ Вашитѣ сокровища поне що годѣ и какъ годѣ.

 

Пращамъ Ви единъ новъ свой трудъ за „първата българска типография въ Солунъ.” [1] Много ще се радвамъ, ако той Ви подбуди да напишете нѣщо върху работитѣ и лицата, за които се говори въ него и за които Вие трѣбва да знаете нѣщо пóвече отъ мене.

 

Искренно Ви поздравлявамъ и оставамъ Вашъ

 

М. Дринoвъ.

 


 

10.

 

Харьковъ 1891 (безъ дата).

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ,

 

Простѣте ми великодушно за това, дѣто толко късно се обаждамъ на писмата Ви отъ 2 Мартъ и 23 Май, заедно съ които ми сте испратили I и VII книги отъ Ваший Сборникъ. Причинитѣ на това сѫ много. Досга е да Ви кажа, че прѣзъ послѣднитѣ два-три мѣсеци бѣхъ много улисанъ съ различни опасни болести, които върлуваха въ семейството ми. Освѣнъ това, по порѫчка отъ Академията, писахъ рецензия за българский Словарь на Дювернуа, който заема около 2,800 страници, — па и славянското Бл. Общество възложи на мене разглежданьето на съчиненията, които бѣха прѣдставени на Гилфердинговската премия. Тия нѣща и много други служебни срочни работи не ми оставиха до сега свободно врѣме за да се нарадвамъ на Вашитѣ нови трудове. Слѣдъ два-три деня ги закарвамъ на Кавказъ, дѣто отивамъ

 

 

1. СПСп. XXXI, 1889, „Първата българска типография въ Солунъ и нѣкои отъ напечатанитѣ въ нея книги" 1—26. Сѫщо Съчинения на M. С. Дриновъ, 425—447.

 

 

78

 

да полекувамъ дѣцата си съ тамошиитѣ минерални води. Тамъ, надамъ ce, ще да имамъ доста свободно врѣме за да прѣгледамъ книгитѣ Ви, както ми душа иска.

 

Тогава ще Ви напиша пò подробно. Сега Ви пиша на бързѣ, за да Ви изкажа искренната си радость, съ която посрѣщнахъ първитѣ книги отъ Ваший отдавна очакванъ многогодишенъ трудъ. Боже помози да го искарате до край и пò скоро.

 

Искренно Ви поздравлявамъ и оставамъ Вашъ почитатель

 

М. Дринοвъ

 

Кога ми напишете, явѣте ми, какво положение занимавате сега и дека Ви е постоянното жилище, та да зная, кѫдѣ да Ви адресувамъ писмата си. Настоящето aдресувамъ въ София, но не съмъ яко увѣренъ, че то ще Ви завари тамъ.

 

На Кавказъ мисля да поживѣя не пó вече отъ единъ мѣсецъ. Писмата си до мене адресувайте въ Харьковъ, отъ дето ще ми ги прѣпращатъ незабавно.

 


 

11.

 

Харьковъ 1891 29. XII.

 

Почитаемий Господине Шапкаревъ,

 

Прѣзъ миналий мѣсецъ Августъ, като се завърнахъ въ Харковъ, хвана ме новомодната болесть, инфлуенца, която се повторва и попотретва, на прѣзъ Октомврий се обърна на плевритъ, послѣ и на pneumonia, въспаление на бѣлий дробъ. Тие болести отъ, които и до сега не съмъ се съвсѣмъ оправилъ, сѫ причината, дето толкова врѣме не се отговорихъ на Вашитѣ послѣдни писма, които съ благодарение приехъ и прочетохъ. Напечатанитѣ вече книги отъ Ваший Сборникъ съмъ получилъ отдавна, — между тѣхъ азъ не намѣрвамъ книга II, но мисля, че Вие считате за таква седмата книга. По причина на рѣченитѣ мои болести, едвамъ тие дни могахъ да захвана да изучвамъ Ваший грамадемъ трудъ, отъ който вече и прочетохъ една часть : книги I, III, IV и V. Тукъ азъ забелѣжихь доста много любопитни пѣсни, макаръ пóвечето и варианти, за които желая да напечатамъ по нѣколко белѣжки, но дека и кога, това и самъ още не зная. Много ми е жалъ, че покрай хубавитѣ си пѣсни Вие сте допуснали въ Сборника и нѣколко съвсѣмъ нехелни варианти, които не съдържать нищо ново, a само грозять прѣкрасний Ви трудъ. Па и доста много отъ любопитиитѣ Ви пѣсни сѫ записани несъвсѣмъ добрѣ: безь размѣръ, безъ ритма, безъ упазванье хубоститѣ на поетический езикъ. Вашата белѣжка която е помѣстена въ кн. I на стр. 16, за мене малко е утѣшителна. Такви голѣми сборници, като Ваший, се печататъ не само за филолозитѣ и фолклофиститѣ, но и за много пò широкъ крѫгъ читателье, за младитѣ поколения, за които могатъ да иматъ голѣмо въспитателно значение. А за това се изисква, щото пѣснитѣ да сѫ записани така плавно и гладко, както ги пѣятъ изкусни пѣвци и пѣснопойки.

 

Вѣрвамъ че нѣма да ми се разсърдите за тия откровенни белѣжки, които ми вдъхва желанието да видя Ваший монументаленъ грудъ съвършенъ отъ всѣка страна.

 

 

79

 

Безкрайно ми е жалко, като слушамъ, че не Ви е спомогнато отъ тамъ, отдето Вие имахте пълно право да очаквате всѣкаква помощь и поддърѫка въ своето високо родолюбиво дѣло. Тукъ г. г. Ламански и Флорински обнародваха за сборника Ви съчувствени рецензии, въ които приканваха читателитѣ си, да Ви спомогнатъ и отъ своя страна, за да изкарате работата си до край. Но азъ имамъ малка надѣжда, че отъ това ще излѣзе нѣкаква добра облага за Васъ, защото на сегашно врѣме тукашний свѣтъ е много улисанъ съ прѣхраната на дваесе милиона души, които тая година сѫ останали безъ хлѣбъ. — Като гледа съ какво задружно съчувствие се отнася всичката българска публицистика чьмъ Васъ, азъ се надамъ. че българската интелигенция, макаръ и късничко, ще Ви дойде на помощь. Дай Боже да се изпълни тая надѣжда и да видимъ обнародвани и другитѣ Ви материали.

 

Като Ви моля и занапрѣдъ да ме не лишавате отъ благоволението си, оставамъ Вашъ почитатель

 

М. Дриновъ.

 

1 Януар. 1892. Честита Ви нова година.

 


 

12.

 

Великодушний приятелю

Господине Шапкаревъ,

 

Безкрайно ме утѣши и зарадва Вашето писмо, отъ 20 Май, което ме увѣри, че Вие сте живъ и здравъ и че великодушно се отнасяте къмъ моитѣ тежки грѣхове спрямо Васъ, къмъ това именно дето оставихъ безъ отговоръ двѣ-три Ваши любезни писма.

 

Причината на тая моя постѫпка бѣше тежка болесть, която ме мѫчи пó вече отъ една година врѣме и която толкова разнебити силитѣ ми и обърка работитѣ ми, щото и до сега не мога да дода въ себе си и да се наредя, както трѣбва. — Душевно Ви благодаря за честитяванията и за добритѣ чувства, които ми изказвате. Вашето благоволение всякога е било и ще бѫде скѫпо за мене. — Азъ често прѣроввамъ Вашитѣ почтени трудове и съ благодарность си наумѣвамъ за Васъ. Особно много се ровихъ въ тѣхъ преди два мѣсеца, когато събрахъ градиво за бакърнитѣ гумна или токове. [1] Тие бакърми гумна за които сърбскитѣ пропагандисти сѫ дигнали голѣма врѣва, сѫ митически нѣща и се срѣщатъ въ митическиіѣ прѣдания на различни народи, особено въ такива прѣдания, въ които се приказва за змѣйове. Такива прѣдания азъ съмъ срѣщалъ и въ нѣкои стари български книги, та не се съмнявамъ, че трѣбва да се срѣщатъ и въ сегашнитѣ ни народни умотворения.

 

Но въ Вашитѣ сборници азъ не могохъ да издиря такова нѣщо; не издирихъ и въ другитѣ български етнографически сбирки, които има въ моята библиотека. Много ще Ви бѫда благодаренъ, ако се потрудите да ми явите поне въ нѣколко редовци, срѣщали ли сте въ обнародванитѣ

 

 

1. „Мѣдно (бакърно) гумно, мѣденъ токъ въ словенскитѣ и гръцки умотворения.” (Изъ „Сборниче за юбилея на професоръ Маринъ Дриновъ, 1869—1899”, София, 1900, 81—127. Сѫщо въ Съчинения на M. С. Дриновъ, т. II. С 1911, 502—524.

 

 

80

 

до сега български умотворения нѣкакъвъ споменъ за бакърни (мѣдни) гумна, или токове, и не сте ли слушали нѣкѫдѣ устни, необнародвани още разкази за такива гумна и токове?

 

Искренно се радвамъ, че сте се подсѣтили да ми изпратите хубавий си ликъ, който още пó често ще наумява за Васъ

 

на Ваший най-горещъ почитатель

 

М. Дринoвъ.

 

Харьковъ 1899 6. Юния.

 


 

13.

 

Харьковъ 1900 5 Януария.

 

Почитаеми Господине Шапкаревъ,

 

Честита Ви нова година, която нека Ви бѫде сурова и весела! Азъ и тоя пѫть се засрамихъ предъ Васъ съ това, дето не отговорихъ до сега на любезното Ви писмо отъ 22 Октомврия, но нѣмаше, какво да се прави. Отъ една страна ме притиска старость съ своитѣ недѫзи и немощи, a пъкъ отъ друга все пóвече и пóвече се натрупватъ различни залиси и главоболия, които неискать и да знаятъ за моитѣ немощи. Прѣзъ миналата година азъ, покрай служебнитѣ си залиси, трѣбваше да напиша и доста голѣми официалии рецензии за нѣколко доста главоболни книги, между които бѣха такожде дисертациитѣ на Сирку (за патриархъ Евтимий) и на Попруженко (за Българский Синодикъ). Тие работи до толкова поглъщаха времето ми, щото не ми даваха и да си въздъхна. Чрѣзъ тѣхъ азъ все още не мога да свърша и статията си за мѣднитѣ или бакърни гумна и токове.

 

Искренно се радвамъ, че сте издирили още единъ екземпляръ отъ Солунската книга за Светогорскитѣ монастири. Благодаря Ви за намѣрението, да ми го изпратите, но ми се чини, че ще направите много пó добрѣ, ако го прѣдадете въ Народната Библиотека, дето той ще се намѣрва, на пó здраво мѣсто. [1] Азъ, види ce, нá да ли ще мога да се повръщамъ къмъ изданията на Солунската печатница. Съ Македонскитѣ работи сега се запознавамъ само по вѣстницитѣ. Положението е лошо, но за мене е много утѣшително това, че македонцитѣ сѫ се разбудили до толкова, дето сами сѫ се вече запретнали да се борятъ за своето дѣло и се борятъ види се вѣщо и мѫжски. Жално е за жертвитѣ, но безъ тѣхъ не може. Прѣдъ историята за тѣхъ ще отговарятъ сърбитѣ, които много спомогнаха и за исхабяването на Санъ-Стефанския договоръ.

 

Още веднажъ Ви моля да не ми издирвате за това, дето не Ви отговарямъ редовно, и да вѣрвате въ моята искрена и неизмѣнна къмъ Васъ почить

 

М. Дринoвъ.

 

 

1. Тоя екземпляръ Шапкаревъ подари следъ отказа на Дринова на мене съ едно мило писмо отъ 22. XI. 1904 отъ Самоковъ : „Честь имамъ да Ви пратя единъ малъкъ подаръкъ за богатата Ви библиотека : двѣ стари книги, едната гръц. граматика на Κ. Φοтинοвъ, a другата, описание на 20 Св.-горски мaнастири на славянобългарски езикъ, печатана въ нѣкогашната Солунска печатница.

 

Това имамъ Г-не, това Ви подарявамъ подобно на Евангелската вдовица съ двѣтѣ лепти, като вѣрвамъ че Вие ще имате добрината да приемете тоя ми приносъ съ благосклонность и не ще забравите Вашия вѣчнопризнателенъ

 

К. А. Шапкаревъ

 

[Back to Index]