6. Европейски пѫтешественици на Балканския полуостровъ презъ време на Френската революция
Отъ К. Стояновъ-Вълкановъ.
Въ 1762 година въ два противоположни краища на Европа били готови за публиката две съчинения, Емилъ на Русо и нашата Паисиева история. Русо съ своя позивъ къмъ природата най-много съдѣйствувалъ за обновление на Европа; Паисий съ своя патетиченъ езикъ къмъ заспалитѣ си сънародници най-много съдействувалъ за пробуждането имъ отъ летаргия. Колкото и да си мислимъ Паисия слабо засегнатъ отъ европейската култура, неговиятъ горещъ патриотизъмъ има доста нѣщо общо съ идеализацията на простата народна маса отъ Русо, която идеализация намѣри изразъ още въ първото му съчинение, за поязата отъ наукитѣ и изкуствата (1749). Следователно, за единъ периодъ отъ 13 години имаме разпространение на тѣзи идеи въ всички посоки.
„Въ сегашно време, говори Хетнеръ, ние едвали можемъ да си съставимъ понятие за онова божествено очарование, което произвеждали на съвременицитѣ, и въ Германия повече отколкото въ Франция, позивитѣ на Русо къмъ природата и първобитностьта, къмъ възраждане и обновление. Още въ 1751 Лесингъ, като заявявалъ за първото съчинение на Русо, казалъ, че за тѣзи възвишени възгледи и стремежи не може да се говори безъ тайно благоговѣние. Но отъ тогава деятелностьта и значението на Русо постоянно растѣли. Даже Кантъ, който дълбоко ненавиждалъ всѣкакви мечтагели, не можалъ да се изтръгне отъ грандиозния мирогледъ на Русо... „Въ името на Русо, говори Гьоте въ „Dichtung und Wahrheit", широко и далече се разпростани мирната община". И още въ младостьта на Нибура (1776—1831), която се пада почти едно поколѣние следъ Русо, последниятъ билъ
82
героя за всички, които се стремѣли къмъ освобождение". [1]
Имаме нѣкои съображения и данни, отъ които се вижда, че Паисий не е останалъ незасегнатъ отъ новото движение. Известниятъ познавачъ на Русия, Anatole Leroy-Beaulieu, посочи, че още преди Петра Велики западнитѣ идеи сѫ проникнали и въ църковнитѣ крѫгове въ Русия и се отразили въ препирнята между царь Млексия и патриарха Никона [2]. Нѣколко години преди Паисий да начене своя трудъ, Евгений Вулгарисъ открилъ въ Св. Гора академия, въ която мислилъ дя повика професори отъ Хале. [3] Трѣбва ли да мислимъ, че тази академия, която просѫществувала до 1758, е останала неизвестна на Паисия? Най-после, въ 1761 г. самъ Паисий билъ пратенъ въ Карловецъ, който влизалъ въ германската империя; тукъ се срещналъ съ професора Раича, отъ когото е усвоилъ нѣщо отъ новитѣ идеи.
Въ епохата на най-голѣмия възторгъ отъ Русо — 90-тѣ години на XVIII вѣкъ — излѣзло съчинение, което докарало превратъ въ литературата и историята на всички културни народи; то било „Prolegomena ad Homerum" (1795) отъ A. Wolf'a. Тукъ ce прокарвалъ възгледътъ, че не единъ човѣкъ, а цѣлъ народъ билъ създатель на Илиада и Одисея. Заедно съ това се усилвалъ интереса къмъ народната поезия, като архивъ на народния животъ, и къмъ народитѣ, които създали такава поезия.
По такъвъ начинъ, превратътъ, произведенъ отъ новитѣ идеи, скоро се почувствувалъ и по отношение на балканскитѣ народи, предимно гърцитѣ. Гърция е била свещена земя за всички ония, за които цивилизацията е била своего рода култъ, затова и пилигримството на ученитѣ за тамъ нe е преставало съвършено въ последнитѣ четири вѣка. Сега желанието за подобно посещение обхванало по-голѣмъ крѫгъ
1. Н. Hettner, Die deutsche Literatur im XVIII Jahrhundert, III. Teil, 3 стр. 3 Buch, A—5. 1891.
2. A. L.-Beaelieu. L'Empire des Tsars et les Russes, III томъ, 178—179, 1896.
3. Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ, Паисий и неговата епоха, СпБАН, VIII.
83
отъ знаменити хора. Самъ Русо не прави изключение въ туй отношение: поради преследванията за „Емиля", той мечтаелъ да се пресели въ Гърция и тамъ да свърши живота си. Хегелъ се провикналъ, че ако е позволено да има човѣкъ желание, то е желанието да се отправи къмъ Гърция.
Но новитѣ идеи поставили на сцената и другъ въпросъ: „Кой ще ни избави отъ гърцитѣ и римлянитѣ?" Споредъ тѣхъ, не бива да се отива много далече въ възвеличение на древностьта; човѣчеството е повече нѣщо отъ нея, при това, необходимо е самостоятелно народно развитие, за което би било тѣсно само едно следване на античния идеалъ. Следователно, далече сме отъ онова време, когато италиянскиятъ хуманистъ, Romulus Аmaseo, поддържалъ въ една речь, произнесена предъ папата и императора Карла V, че италиянскиятъ езикъ трѣбвало да се остави на зеленчукопродавачитѣ и въобще на простолюдието.
Но покрай умствения интересъ, който каралъ хората да обикалятъ разни страни, появили се и политически причини, които ги тласкали къмъ сѫщото.
Гиганската борба въ края на XVIII вѣкъ и началото на XIX между французи и англичани, ги караше да се внускатъ въ далечни страни за търсене пазари и съюзници. Балканскиятъ полуостровь не останалъ незасегнатъ отъ тѣхното любопитство. Англичанитѣ: Dodwell, Leake, Hobhouse, Hoiland, Hughes; французитѣ: Pouqueville, Beaujour, Cousinery пропѫтуваха южната часть на полуострова, а нѣкои отъ тѣхъ специално и Македония.
Dodwell посетилъ Гърция презъ годинитѣ 1801, 1805 и 1806, и неговата книга била преведена на немски. Той билъ потикнатъ къмъ това пѫтешествие отъ класически спомени, както се вижда отъ следнитѣ извадки отъ книгата му: „Моето намѣрение бѣше да посетя Гърция, чиито старини да изследвамъ, нейното минало състояние да сравня съ нейното настояще и да не оставя нищо неотбелѣзано, което е ценно за приятеля на класическата старина или може да бѫде източникъ за наслада. Никоя друга страна на Европа не предлага подобно множество области, пълни съ най-приятни спомени. Едно вѫтрешно участие къмъ сѫщата вѣе
84
отъ самата почва и едвали има нѣкое мѣсто въ нея, което да не е станало свещено отъ нѣкое събитие." [1]
Той се радва на успѣхитѣ на просвѣщението въ Гърция, които чрезъ усилията на лордъ Guilfort почнали да ставатъ значителни, и очаква, щото въ бѫдеще тя да стане една отъ най-културнитѣ.
Вториятъ англичанинъ (Leake) ималъ крѫгозоръ, за който били тѣсни предѣлитѣ на Гърция. Така, като говори, че нѣкои автори не били щастливи въ намиране рѫкописи, той обръща внимание и върху монастиритѣ на България и Сърбия, които заслужватъ да бѫдатъ посетени съ тази цель.
Той посетилъ Гърция най-напредъ презъ 1802 г., но материалитѣ отъ туй пѫтешествие пропаднали. Повторно се върналъ въ Гърция презъ 1805 г., натоваренъ съ специална мисия отъ английското правителство. Презъ 1806 г. посетилъ и Св. Гора. Отъ тука миналъ нагоре по Струма и посетилъ Сересъ и Солунъ, а отъ послѣдния градъ той посетилъ Долна и Горна Македония.
Въ края на 1808 пакъ е билъ натоваренъ отъ английското правителство съ мисия въ Гърция.
Отъ мнозина авторътъ се е считалъ, че е отдѣлилъ повече виимание на бедния и варварски албански диалектъ, отколкото заслужва. Той обяснява причинитѣ за това; тѣ сѫ чисто политически: „Последващитѣ събития, които бѣха спрѣли пороя на френската амбиция, трѣбваше да намалятъ политическата важность на Албания, но въ времето, когато тѣзи изследвания бѣха направени, нейниятъ диалектъ бѣ отбелѣзанъ поради промѣнитѣ, които докараха страната, гдето се говори, въ съприкосновение съ нашитѣ собствени неприятели (французитѣ), които не криеха, че искали да прокаратъ пѫть презъ Албания за Гърция. Поради тѣзи обстоятелства, станало е двойно по-интересно да се добие познание за езика на единъ народъ, нередовенъ и недисциплиниранъ като солдати, но притежаващъ съвършено знакомство съ орѫжията; дивъ и невежественъ, но любящъ съ ентусиазъмъ своитѣ родни планини, той прибавя къмъ преимуществата на страната онази решителность да противостои на чужди
1. Eduard Dodwell, Reise durch Griechenland wahrend der jahre 1801, 1805 und 1806, Vorwort V—VI.
85
натрапници и онази увѣреность въ изкуството да се защищава, която е липсвала на нѣкои по-цивилизовани народи въ Европа."
Ликъ е билъ воененъ; споредъ това, той цени албанцитѣ отъ военна гледна точка и открива у тѣхъ ценни качества. Нуждата не бѣше подсказала да се дирятъ такива и у българитѣ, затова и последнитѣ не притежаватъ подобни качества за него. Повече нѣщо даже. Той си служи съ тѣхъ като мѣрка за сравнение на отрицателни качества: „Характеръть на севернитѣ и южни албанци се различава, колкото и лицето на страната въ тия две провинции. Сѣверната, голѣма часть, която се състои отъ плодородни равнини и изобилствува съ кавалерия, е населена съ раса, която съединява жестокостьта на албанцитѣ съ тѫпостьта на българитѣ."
Но въпреки това, книгата му е много интересна за насъ, защото авторътъ е опредѣлилъ точно границитѣ на българитѣ. Ще приведа това мѣсто отъ нея: „Най-южнитѣ окрѫзи, гдето българскиятъ езикъ е въ всеобщо употрѣбление, сѫ на западната страна отъ Македония нѣколко лева въ съседство съ Корча, а на изтокъ планинитѣ, които заграждатъ голѣмитѣ равнини Солунска, Енидже-вардарска и Воденска. Първиятъ окрѫгъ (Корчански) е заетъ отъ гърци и албанци, но последниягъ (Воденски) трѣбва да се счита като юженъ край на нова България, тъй като християнитѣ, които говорятъ български диалектъ, се простиратъ отъ тукъ почти непрекѫснато презъ северната часть на собствена Македония, както и нейнитѣ провинции Пеония, Пелагония и други нататъкъ презъ цѣла Мизия и вѫтрешностьта на Тракия до Дунава и околностьта на Цариградъ. Брѣговетѣ на Тракия само могатъ да се считатъ като часть отъ Гърция, тъй като тамъ преобладава гръцки езикъ, както е било отъ времето на основаване колонии отъ нѣкогашна Гърция въ тази страна". [1]
Вънъ отъ това, авторътъ се сещалъ, че следи отъ българско влияние въ албански езикъ трѣбва да има доста, тъй като имало време, когато Албания била подъ българска власть: „Въ епохата на българското могѫщество остатъцитѣ отъ илирийци и епироти бидоха най-подире включени въ границитѣ, въ които се намиратъ отъ тогава. Много славянски думи тогава намѣриха своята форма въ албански езикъ и нарастнаха
1. W. М. Leake, Researches in Greece, 375 (London, 1814).
86
числено чрезъ сношенията между Албания отъ една страна, Сърбия и България отъ друга. Последната я загражда отъ северъ и изтокъ и презъ цѣла Албания се говори българскиятъ езикъ. Може да се мисли чудно, че при тѣзи обстоятелства пропорцията отъ славянски думи не е по-голѣма". Разбира се, авторътъ, по силата на идеализацияга, не пропуща да прибави и следнитѣ думи: „Това може да се счита като доказателство, че мощьта на епирскитѣ и илирийски планини и духътъ на тѣхнитѣ обитатели сѫ още такива, каквито сѫ били въ времето на римлянитѣ, за да ги покровителствуватъ отъ пълно подчинение".
Ликъ знае, че славянскитѣ названия въ Гърция сѫ многобройни, всички съ окончания: -иста, -ица, -ици, -аво,-ово. Той намѣрилъ и една книга, Λεξικὸν τετράγλωσσον, напечатана най-напредъ въ 1770 година въ Москополе, а подире въ 1802 г. въ Венеция, и съдържаща разкази за сътворението на свѣта и разни приказки на четири езика: гръцки, куцовлашки, български и албански. Тя била издадена на разноски на битолския владика, Нектария, за употрѣбление отъ паството му. Туй е доказателство, че тогава гръцката духовна власть е признавала, че славянското население въ централна Македония е било българско. Самъ митрополитътъ се наричалъ екзархъ на цѣла българска Македония
Третиятъ англичанинъ, Hobhouse, e пѫтувалъ презъ 1809 и 1810, както се вижда отъ заглавието на съчинението му : „A Journey through Albania and others provinces of Turkey in Europe and Asia to Constantinople during the years 1809 and 1810". Вече y него намираме не само възторгъ отъ миналото на Гърция, но и наблюдение на съвременното. Така, като говори за жителитѣ на Атина, той привежда и поговорката, която се среща още у Гибона, но която той чувалъ въ самия градъ: „Лошъ като турцитѣ отъ Негропонтъ, евреитѣ отъ Солунъ и гърцитѣ отъ Атина". Отъ книгата му се учимъ, че Атина на негово време е била прицелна точка на образовани европейци : „Преди малко време едно пѫтуване до Атина се считаше значително предприятие, придружено съ трудности и опасности; въ периода, когато всѣки заможенъ младежъ въ Франция и Англия считаше за неизбѣжна часть
87
отъ своето възпитание да прегледа паметницитѣ на изкуството, останали въ Италия, само малко отчаяни учени и артисти се осмѣляваха да се вмъкнатъ между варвари, за да съзерцаватъ развалинитѣ на Гърция. Но тѣзи ужаси напоследъкъ се разпръсватъ: Атина понастоящемъ гъмжи отъ пѫтешественици, и много отъ нашитѣ хубави съгражданки се изкачиха на канаритѣ на Акропола". [1]
Обаче, съприкосновението съ действителностьта почнало да разбива много илюзии, останали отъ идеализацията на миналото: „Ние не бѣхме много време между атинянитѣ, за да откриемъ несимпатични черти, съ които се отличаватъ отъ другитѣ гърци, макаръ да мисля, че видѣхме у тѣхъ наклонность къмъ клевета и интрига. Единъ французки обитатель, който живѣлъ между тѣхъ много години, говорейки му за тая тѣхна наклонность, му казалъ: „Вѣрвай ме, драги сиръ, тѣ сѫ сѫщата сгань, както въ днитѣ на Милтиада". Тукъ имаме вече обратно явление: отъ сегашното да се сѫди за миналото.
Отъ Hobhouse'a се научаваме ние и за друго нѣщо: атпнскитѣ губернатори-турци носили българското име войводи.
Другъ англичанинъ, който посетилъ полуострова, е Holland, и неговото съчинение обхваща и Македония (Travels in the Ionian isles, Albania, Thessaly, Macedonia etc. during the years 1812 and 1813, London, 1815). Само че относително точностьта той стои по-долу отъ Лика, защото докато последниятъ опредѣля границитѣ на албанцитѣ вѣрно, Holland вмъкналъ въ тѣзи граници Охридъ и Костуръ.
При все това книгата му е интересна за насъ, загдето въ нея се изброяватъ главнитѣ станции на пѫтя отъ Солунъ къмъ Дунава: Клисола, Сересь, Демиръ-Хисаръ, Мелникъ, Дупница, София, Берковица, Ломъ и Видинь. Както виждаме, авторътъ хубаво е схваналъ единството на българскитѣ земи.
За френскитѣ пѫтешественици има да отбелѣжимъ, че въ сравнение съ английскитѣ, у тѣхъ възторгътъ отъ миналото на Гьрция е още по-голѣмъ и у Пуквиля преминава въ омраза къмъ българитѣ. Така напр., при влизането си въ южнитѣ предѣли на Македония, той се провиква: „Това вече не е страната на полубоговетѣ, богата съ възпоминания, разхубавена
1. Ор. с. 301.
88
отъ митологическитѣ мечти и украсена отъ исторически интересъ. Азъ нѣма вече да произнасямъ хармоничнитѣ имена на градоветѣ на Гърция." Въ други мѣста той нарича българитѣ полудиви и необщителни, а българскитѣ имена и названия — варварски. Сѫщото явление се повтаря и при посещението му на развалинитѣ на Пела: „Ако сѫдбата на Пела поражда скръбни размишления върху непостоянството на щастиего и суетностьта на свѣтовнитѣ империи, то варварството на нейнитѣ нови обитатели не е по-малко способно да възбуди съжаленията на пѫтешественика, който намира у тѣхъ всичко, каквото ненавистьта къмъ чужденцитѣ и невежеството иматъ омразно и отвратително. Въпреки заповѣдитѣ на коменданта на Палатица, само следъ жива разправия и съ пари въ рѫката единъ селянинъ ни прие въ колибата си, гдето ние останахме, само колкото време бѣше нужно, за да оставимъ багажа." Едно събитие само отъ българската история добило печална известность: заробването на Балдуина (въ 1205 г.), което направило да изтръпне християнска Европа. Следъ 23 години папа Григорий пратилъ свой легатъ при българския царь. Този пратеникъ на мира намѣрилъ само презрение и ругатни у българитѣ: тѣ му показвали черепа на Балдуина. Пуквилъ свръшва разказа си съ видимо задоволство, че поне на негово време потомцитѣ на тѣзи българи заслужено сѫ данъкоплатци и роби на турцитѣ! . . . [1]
У другитѣ двама пѫтешественици срещаме още по-малко сведения за българитѣ. Beaujour е воененъ и се интересува отъ мѣстата само отъ военна гледна точка. Но като говори за селското население въ района на Скопие, Щипъ и Велесъ, той е отдалъ заслужената дань на българското трудолюбие и чистота, които образуватъ контрастъ съ леностьта и нечистотата на другитѣ християни. [2]
Третиятъ пѫтешественикъ, Cousinery, съвсемъ друго констатиралъ у българитѣ отъ с. Апостолъ (при развалинитѣ на Пела), а не това, което Пуквилъ. Случило му се на Петровдень да присѫтствува на български празденства въ това село и той намѣрилъ повече добродушие и простота у българитѣ, нежели у гърцитѣ. [3]
1. Pouqueviile. Voyage dans la Grèce. II. 357, 364, 349; 153—155 отъ I-то издание.
2. Voyage militaire dans l'Empire Othoman, I, 197.
3. Cousinery, Voyage dans la Macédoine, 93.
89
Колкото за омразата, която ужъ българитѣ хранѣли къмъ чужденцитѣ, имаме по-стари и по-нови свидетели, които я опровергаватъ. Истина е, че българитѣ неохотно давали хлѣбъ на такива посетители като Пуквиля, но то е било, загдето не знаяли, че сѫ християни; обаче, щомъ последнитѣ се препорѫчвали за такива и си давали доказателства чрезъ четене Отче нашъ, или нѣкоя друга молитва, получавали всичко, даже често пѫти и даромъ.
При горнитѣ пѫтешественици има да прибавимъ и двама първокласни писатели и поети: Шатобрианъ, основателя на френския романтизъмъ, и Байронъ, най-типичния представитель на английския романтизъмъ.
Шатобрианъ миналъ презъ Гърция на пѫть за Палестина въ 1806 г. и впечатленията си описалъ въ „Itinéraire de Paris à Jerusalem." Спарта и Атина, Леонидъ и Перикълъ възкръсватъ съ всичката си сила предъ него, и той би желалъ само едно нѣщо: да живѣе съ последния и да умре съ първия.
Като напускалъ Гърция, Шатобрианъ си задалъ и интересния за насъ въпросъ: какъвъ е характерътъ на съвременитѣ нему гърци. Той намира, че не е видѣлъ достатъчно отъ тѣхъ, за да изкаже мнение върху въпроса; той знае, че имало рѣзки сѫждения върху тѣхъ, но понеже такива се унищожавали отъ опита, самъ не ще да се произнесе; той видѣлъ въ Гърция цѣло разбойнишко племе, майнотитѣ, но ги обявява за славяни и тъй спасява неопетнена репутацията на Леонидовитѣ потомци.
Байронъ, който посетилъ Гърция, Албания и преплавалъ Дарданелитѣ малко следъ Шатобриана, не се увличалъ отъ призраци; образитѣ му сѫ ясни и поезията му не се лишава отъ реалность. Въ неговитѣ произведения гърцитѣ сѫ представени съ всичкитѣ недостатъци на ориенталски народъ. Най-остро се изразява той за тѣхъ въ „Гяуръ": «Само пороци сѫ въ сърцата на днешнитѣ гърци и презрѣно ласкателство въ устата имъ; всичко, отъ което страда човѣшкия родъ и което го низвежда въ реда на звѣроветѣ, има го у тѣхъ. Лъжата е въ устата имъ, и то противъ тѣхнитѣ родни братя. Тѣ пълзятъ подъ бремето на своитѣ окови не като роби, а като плѣнници на робитѣ, безъ да чувствуватъ скръбь за това."
90
„Плѣнници на робитѣ" е намекъ на ленното владѣние на Атина отъ къзларъ-ага, пазителя на султановия харемъ, у когото дирили покровителство потомцитѣ на Темистокла и Перикла, и което обстоятелство докарало голѣма тѫга и на Шатобриана.
Но въ съчиненията на горнитѣ пѫтешественици има да изтъкнемъ и друга особеность.
До Русо никой не чувствувалъ така дълбоко и не изобразилъ така художествено всичката очерователна препесть на величествената алпийска природа, покрай която минавали или съ пълно равнодушие, или съ хладно и безпомощно недоумѣние. За Бернарда Клервалски отъ XII вѣкъ се казва, че често минавалъ покрай Женевското езеро, безъ да го съгледа. У Русо, наопаки, намираме характерно заявление: „Когато ме видите близо до смъртьта, пренесете ме подъ сѣнката на дѫбъ, и азъ ви обещавамъ, че ще оздравѣя". [1]
Това общение съ природата е отличителна черта на новитѣ пѫтешественици, която повдигнала стойностьта и на българската земя. Ако култътъ къмъ цивилизацията е правилъ Гърция свещена земя за ученитѣ, то култъть къмъ природата давалъ предимство на българската: Ликъ толкова билъ възхитень отъ Воденъ, колкото ни отъ единъ градъ въ Гърция. Ето описанието му у него: „Воденъ по грандиозностьта на своето мѣстоположение, по величието на обикалящитѣ го планини и размѣра на богатата гледка, на която командува, е не по-доленъ отъ кое да е мѣстоположение въ Гърция. Нито Спарта, нито Лариса, макаръ и дветѣ да съединяватъ възвишеность и красота на пейзажа въ най-висока степень, не ми се показаха тъй поразителни, както канаритѣ, водопадитѣ и засмѣнитѣ долини на Воденъ, кацналъ между високи планини, които се спущатъ въ грамаденъ полукрѫгъ и обгръщатъ голѣмитѣ равнини начело съ Солунския заливъ." [2]
Съ това свършвамъ разглеждането на свѣдѣнията, които намираме у горнитѣ автори за българитѣ.
1. Confessions, VIII.
2. Leake, Norhern Greece, III, 271—272.