3. Българо-албанската етнична граница
Отъ Проф. Йoр. Ивaнoвъ.
Когато презъ VII вѣкъ бѣ завършено въ главната си часть славянското преселечие и настаняване на Балканския полуостровъ, българскитѣ славянски племена бѣха проникнали здраво въ Албания до Адриатическото море. Тамъ тѣ образуваха български колонии, които на мѣста, особено въ срѣдня и южна Албания, бѣха дали чисто български характеръ на страната; уцѣлѣлитѣ отъ многобройнитѣ нашествия и обири на северни народни албански селища бѣха останали като острови срѣдъ бъггарославянското море, което залѣ току-речи цѣлия полуостровъ. Повечето отъ градоветѣ и селата, планинитѣ и рѣкитѣ, проходитѣ на Албания получиха български имена и форми, запазени и до день днешенъ. Ето напримѣръ български имена на планини въ Албания : Голобърдо, Островица, Буковикъ, Томорица, Гора, Мокра, Черменикъ, Черникъ, Булчица, Баба, Корабъ, Пресѣка, Кошница, Думбра, Галовица, Смолика и др.; имена на рѣки: Сушица, Лешница, Дунавецъ, Бѣлица, Раица, Острена, Завалина, Вида-Звезда и др.; имена на селища: Бѣлградъ (Бератъ), Божиградъ, Звезда, Горица (Горджа, Корча), Голѣми, Лясковикъ, Градецъ, Косовецъ, Селце, Водица, Деброво, Крушово, Капиново, Слатина, Шумица, Търново, Висока, Радомиръ, Братомиръ, Червени, Бѣлина, Душкица и др.
A че славянскитѣ гшемена, заселени въ Албания. особено въ срѣднята ѝ и южна часть, припадали къмъ юго-източния, т. е. български дѣлъ на южнитѣ славяни, това се вижда ясно и отъ топонимията, която издава български езиковни особености, a не сръбски. Ето нѣколко примѣра, взети отъ мѣстнитѣ названия на вѫтрешна Албания или отъ пограничнитѣ българо-албански области. Старобългарското ѣ, което се е изговаряло като ä (я, еа), срѣщаме съ стария му изговоръ въ имената : Βεαλάγραδα (въ документи отъ XII в.) вм. Бѣлградъ албански или Бератъ ; Πριζδριάνα, Πρισδίανα (XI в.)
37
вм. Призрѣнъ, Δεάβολι (XI в.) вм. Дѣволъ, Δρεανοβισκός (XIV в.) вм. Дрѣновьскъ, Χτεάτοβον (XIII в.) вм. Хтѣтово сега Тетово, Τριστεανίκον (XIV в.) вм. Тръстѣникъ, Δρεάνοβον (XIV в.) вм. Дрѣново; градътъ Лясковикъ въ южна Албания и сега пази старинното произношение на ѣ като я. Малкиятъ йеръ (ь, който въ българскитѣ говори се изяснява въ е, а въ сръбскитѣ въ а, въ албанската славянска топонимия звучи по български, т. е. като е : Дебъръ вм. Дьбрь (сръбски Дабар), с. Деброва (по горня Шкумба), с. Булгарецъ, с. Рѫмбецъ (Корчанско), с. Боровецъ, с. Проздовецъ (по срѣдния Дѣволъ), с. Дудовецъ, с. Росковецъ, с. Градецъ (Бератско), с. Гарецъ (по горния Матъ), с. Тупецъ, с. Нашецъ (Призренско), с. Звѣрнецъ (на Дртенския заливъ), гр. Поградецъ и др. Старобългарската група ръ, лъ между съгласни се предава сѫщо така по български начинъ: с. Търнаво, с. Върбяни (въ областьта на Грамосъ), с. Бързеща, с. Вулчанъ по горня Шкумба), планина Черникъ, с. Булгарецъ (Корчанско), мѣстчость Булгеритъ, кула Булгеритъ (при долния Матъ) и др. Носовки (ѫ, ѧ) сѫ запазени напр. въ имената : Свентогорани (XIII в.) въ Валонско, с. Рѫмбецъ (Корчанско), Лангавица (притокъ на Шкумба); или безъ носовия призвукъ, но съ съответна българска гласна : с. Капиново, мѣстность Капиново (Бератско). Българското щ и жд срѣщаме напр. въ: с. Саждани (Бератско), с. Радожда (вм. Радебоужда XIV в., Елбасанско), с. Гражданъ (Корчанско), с. Пещянъ (Бератско; и др.
За закрепване на българскитѣ колонии въ Албания помогна българската държавна власть. При царетѣ Бориса, Симеона, Петра, Самуила, Радомира, Владислава, Калояна, Асѣня II албанскитѣ предѣли съставяха яка и нераздѣлна часть отъ българската държава.
Българщината тамъ бѣ се проявила и въ културнο отношение. Още презъ IX в., при Бориса, християнството се ширѣше изъ Албания до Адриатика, проповѣдвано на български езикъ. Св. Климентъ Охоидски учителствуваше тамъ на деца и на възрастни и проповѣдваше на своята родна речь. Градъ Главница при Валона бѣше едно отъ любимитѣ свърталища на Климента, който тамъ бѣ въздигналъ и каменни колони съ надписи за това, какъ българското племе приело Христовата вѣра и какъ благочестието се ширѣло изъ българската земя. Подобна колона съ надписъ
38
бѣ открита, презъ време на последнята война, при с. Балши, между Валона и Бератъ. Запазената часть отъ надписа (на гръцки) гласи:
. . . „българскиятъ князь Борисъ, преименуванъ Михаилъ, се кръсти заедно съ дадения му отъ Бога народъ въ година 6374 (866 сл. Хр.)".
При Главница и при Охридъ князь Борисъ бѣше подарилъ на Климента мѣста за отмора, a въ Дѣволъ, източна Албания, сѫщиятъ Борисъ бѣ отредилъ за светителя три дворци. Св. Наумъ, проводенъ отъ Симеона въ западна Македония и въ Албания, помагаше въ всичко на своя другарь Климента. И сега още албанцитѣ, ако и мохамедани, почитатъ св. Наума, чиито останки се покоятъ на южния брѣгъ на Охридското езеро. Единъ отъ ученицитѣ на Климента, Марко, светителствуваше като епископъ въ Дѣволъ и пръскаше божието слово на български езикь. Въ града Бератъ (Бѣлградъ), централна Албания, и сега се почитатъ останкитѣ на Климентовитѣ другари, светитѣ Гораздъ и Ангелари, ученици на Кирила и Методия. Въ околностьта на Елбасань се издига прочутиятъ монастирь Шинъ Йонъ (Св. Иванъ), посветенъ въ честь на царь Самуиловия зеть Ивана Владимира. Тамъ се съхранява тѣлото на светеца, и въ черковнитѣ пѣснопѣния св. Владимиръ се слави като „гордость на България". На южнитѣ пъкъ врата на черквата още стои мряморенъ славянски надписъ за възобновлението на монастиря прѣзъ XIV в. Преди половинъ вѣкъ, когато още не бѣше решена гръцко-българската черковна разпря, монастирьтъ раздавалъ на своитѣ поклонници щампи, изобразяващи живота и мѫчението на светеца, съ надписъ:
Презъ време на първото българско царство албанскитѣ крайща се намираха подъ прѣката черковна юрисдикция на българската патриаршия. Това се продължи и при така нареченото западно българско царство, при Самуила, Радомира и Владислава. Нѣщо повече. Дори и следъ като България подпадна подъ Византия, българското духовно право надъ Албания бѣше отново затвърдено. Императоръ Васили Българоубиецъ съ хрисовули постави албанскитѣ области, населени съ албанци и българи, подъ властьта на Охридската българска патриаршия. Въ тия хрисовули срѣщаме следнитѣ градове и крайща, подчинени на Охридъ : Колония,
39
Дѣволъ, Воюса, Главница, Канина, Черникъ, Химара, Ореонъ, Драчъ, Адрианополъ Албански, Призренъ, Липянъ и др. Властьта на българската патриаршия надъ Албания продължи близо осъмь и половина столѣтия, отъ прогласяването на патриарииията при царь Симеона та до 1767 г., когато бѣ унищожена духовната самостойность на Охридъ и подчинена на Цариградъ. Къмъ края на срѣднитѣ вѣкове и презъ първитѣ три-четири столѣтия на турското владичество, покрай горепоменатитѣ албански краища, подчинени на Охридъ, изпъкватъ и други такива, преименувани или съвсемъ нови градове и области, подвластни все на Охридъ: Шпатъ, Елбасанъ, Музакия, Гора, Мокра, Валона, Бѣлградъ (Бератъ), Корча съ Звезда (Селасфоръ) и др. Презъ всичкото това дълго време албанската черква се величаеше като „българска" ; въ Албания се печатаха животописи и служби на светитѣ Климента, Наума, Ив. Владимира. чиито останки почиватъ въ албано-български предѣли, и въ тѣзи книги светцитѣ се славятъ като „свѣтилници на България", като „стълбове на българската земя".
Най-сетне и откъмь търговско-поминъчна страна българска
Албания презъ срѣднитѣ вѣкове е представяла нѣщо по-уредено и сигурно,
отколкото Албания напр. презъ турското владичество, когато страната бѣ
станала непристѫпна, безъ пѫтища, свьрталище на разбойници. Презъ българско
Ереме стариятъ пѫть Via Egnatia още се подържалъ; пѫтуването по него и по
неговитѣ по-малки артерии е било гарантирано отъ редъ крепости и кули,
пазени отъ български гарнизони и стражи. Дубровчани и др. търговци, които сѫ
улеснявали вносната и износна търговия на България, сѫ бродѣли едиакво и
презъ българска Албания, закриляни отъ българскитѣ царе. Асѣнь II напр. ги
улеснява да купуватъ и продаватъ свободно и
,
дето да имъ се дава свободенъ пѫть изъ клисуритѣ и крепоститѣ.
He е чудно, следвателно, ако, при горнитѣ условия (при силни български колонии, при българска държавна и духовна власть, при българска търговия, книжнина и пр.), частъ отъ албанскитѣ крайща презъ срѣднитѣ вѣкове били получили български колоритъ и българско национално съзнание. За такъво съзнание говорятъ и факти като следнитѣ :
40
Когато, следъ убийството на царь Ивана Владислава при Драчъ, България осганала безъ царь и Охридъ съ царица Мария се предалъ на Василия Българоубиецъ (1018 г.), само срѣдня Албания, дето имало силно българско население, решила да продължи неразната борба. Тамъ се държали още известно време царскиятъ синъ Прусианъ, юначниятъ Ивачъ и войводата на Бератъ — Елемагъ. Голѣмото българско възстание презъ 1040 г. избухнало най-напредъ въ два пункта — единиятъ въ Нишъ, другиятъ въ западна Албания, дето бунтовницитѣ превзели силната крепость Драчь и провъзгласили за български царь храбрия воинъ Тихомира. По-късно, при възстанието на българитѣ въ Скопйе, 1073 г., взели участие и призренци, въ северна Албания, които тогава се чувствували българи. Къмъ тѣхъ се присъединили и българитѣ въ Дѣволъ, въ юго-източна Албания.
Самитѣ чужденци презъ онова време, когато Албания бѣ подъ властьта на Византия, сѫ схващали земитѣ западно отъ Охридъ като български. Нормани и кръстоносци, които тогава настѫпватъ, презъ Ддриатика, отъ Драчъ за Битоля, Солунъ и Цариградъ, наричатъ Албания „българска земя”. Българската култура изобщо дотолкова е била своя въ Албания, че областнитѣ албански князе презъ XIV е., като Андрея Гропа, Карло Теопия и др., сѫ сѣкли монети съ славянски надписи, градили сѫ черкви и монастири пакъ съ надписи на славянски езикъ, на който езикъ, покрай гръцкия, се извършвало и богослужението.
Турското владичество на Балканския полуостровъ докарало гибель на българщината и на българската култура въ срѣдневѣковна Албания. Чисто албанскитѣ крайща въ Албания, бидейки лишени отъ яко национално съзнание и отъ свой книжовенъ езикъ, по-лесно се отдали на турското насилие отъ вѣрска страна. Следъ приемане на мохамеданството, албанцитѣ станали владѣтелско племе и въ разстояние на три-четири вѣка сполучили да омаломощятъ българскохристиянскитѣ колонии, да ги ограбятъ, изтрѣбятъ или принудятъ да се изселятъ. Най-дълго време се запазили българитѣ въ юго-източна Албания, гдето тѣхниятъ елементъ билъ по-компактенъ, именно по р. Дѣволъ, по горня Шкумба, по Гора, Мокра и др. Областьта Опара, западно отъ Корча, въ началого на XVI в. била още населена съ българи. Сега
41
българскиятъ елементъ въ Албания е запазенъ главно въ областьта Голо-бърдо и по склоноветѣ на Ябланица, на западъ отъ Черния Дринъ, между Дебъръ и Струга.
Албанското нашествие продължило и въ македонскитѣ български земи, главно отъ сто и петдесеть години насамъ. Тo се дължи на ослабването на централната турска власть, особено прѣзъ XVIII в. Презъ втората половина на тоя вѣкъ анархията въ Турция бѣ стигнала до последенъ предѣлъ. Властьта на султана бѣше съвсемъ безсилна предъ подигналитѣ се областни управници, главно албанци. Цвѣтущиятъ голѣмъ влашки градъ Москополе, между Опара и Корча. биде оплѣненъ и населението му пръснато. Албанецътъ Али-паша Янински (1741—1822 год.) се прогласи за независимъ владѣтель. Той оплѣни цѣла западна Македония. Юго-източна Албания бѣ заета отъ албанско население, a повечето отъ българскитѣ жители бидоха пропѫдени или избити. Тогава албанцитѣ се добраха яко до Охридското езеро, до самия момастирь Св. Наумъ. Българскиятъ елементъ въ източна Албания намалѣ съвсемъ при следващитѣ нови албански нападения, при Джелалединъ-бей и Асланъ-бей. Преди половина вѣкъ българитѣ сѫ се държали още въ с. Булгарецъ, Синица, Брадвица, Рѫмбецъ и въ самия градъ Корча, a сега на лѣво отъ Дѣволъ изцѣло български сѫ само две села — Бобощица и Дрѣново. Подобенъ на Али-паша е билъ и Мустафа-паша Шкодренски, отъ първата половина на XIX в. Той заграбилъ отъ турцитѣ областитѣ до самия Вардарь. Централната власть сполучила наистина да отбие грабителскитѣ му походи, но българското население пострадало много, и въ западна Македония се явили албански селиша, напр. въ Прѣспа, въ Битолско, въ Прилепско. Най-нови бѣха нападенията на албанцитѣ въ Дебърско и Гостиварско. Тия албано-мохамедански насилия принудиха много български крайща да се изселятъ и на мѣстото имъ да се явятъ слѣзли отъ планинитѣ албански купчини, както напр. между Кичево и Гостиваръ, по източнитѣ склонове на Рудока и Шаръ. Албанцитѣ така заели и дервента между Скопйе и Тетово, както и долината на Вардара западно отъ Скопйе. Друга група албанци слѣзла дори южно подъ Скопйе. Скопска Църна-гора, особено северо-източниятъ ѝ дѣлъ, е цѣлъ албански. Повечето обаче отъ скопскитѣ албански групи сѫ
42
по-стари и датуватъ отъ време на турско-австрийската война, 1689 г., когато часть отъ християнското население отъ тоя край се изсели въ Австрия. Албанци сѫ се доселвали и въ градоветѣ на Македония; тамъ обаче тѣ скоро сѫ се претопявали срѣдъ турцитѣ, следъ като изгубвали езика си. Така, битолскитѣ, охридскитѣ, стружкитѣ, скопскитѣ и пр. турски жители се състоятъ главно отъ претопени албанци. Въ Гостиваръ мохамеданското население сега говори турски и се смѣта за турско; знае се обаче отъ всички гостиварци, че тѣзи турци сѫ сè албанци и че само една стара фамилия води потеклото си отъ малоазийски преселенци турци. Не се знае положително, отгде сѫ нѣколкото албанско-християнски селища въ Македония, както напр. ония въ Дебърско : дали сѫ мѣстни жители или пъкъ добѣгали изъ Албания като християни. Второто предположение може би ще е по-вѣроятно, като се има предъ видъ, че повечето отъ мѣстнитъ названия на тѣхния край сѫ български.
II.
И тъй, албано-българскитѣ етнографски граници въ течение на турското владичество се измѣнили силно въ полза на албанския елементъ, който измѣстилъ повечето отъ старитѣ български колонии въ Албания, пъкъ дори заелъ извѣстни покрайнини и села въ западна Македония. Сегашнага западна граница на българското племе спрѣмо албанското върви по една линия, която почва на северъ отъ Шаръ, върви презъ Дебърско, Охридско, по Горни Дѣволъ та до Грамосъ и Гооуша планина, на западъ отъ Костурско. Ето прочее тая линия проведена по-подробно:
1. Шарско. Доскоро въ науката, щомъ дойдеше въпросъ за северо-западната граница на българското племе въ Македония, всички се водѣха по гребена на Шаръ-планина : на северо-западъ отъ него се поставяха албански и сръбски селища, на юго-изтокъ български. Сега обаче, откато шарскитѣ пазви станаха по-достѫпни за наблюдение и за разузнаване, разкри се цѣла задшарска българска покрайнина, за която по-рано имахме само смѫтни, несигурни вѣсти. Тая покрайнина се образува отъ три групи : Сиреничъ, Жупа, Гора. Първитѣ дае граничатъ на северъ съ сръбско население, пъкъ и говорътъ имъ представя преходно сръбско-българско
43
наречие, та тука не се спираме на тѣхъ. Тукъ ни интересува областьта Гора, разположена между Шаръ, Рудока и Коритникъ, по притоцитѣ на Люма : Плава, Млака и др. Цѣлата тая котловина се обитава отъ старо българско население горани, горалии, които презъ XVII—XVIII в. били насилени да приематъ мохамеданство. Тѣ сѫ извѣстни и съ имего торбеши, давано имъ обикновено отъ околнитѣ българи; горалиитѣ обаче сами се зоватъ турци, ако и въ интименъ разговорь да признаватъ, че ги викатъ торбеши и че сѫ мѣстни стари жители отъ български родъ, приели мохамеданство. Горанскитѣ торбеши говорятъ y дома си български. Тѣхниятъ говоръ е продължение отъ сѫщото онова наречие, което се говори въ Скопското поле и отчасти въ Тетовско. Говорътъ е аналитиченъ, съ изгубени падежи, безъ сръбски квантитетъ, съ троесрично ударение, като се брои отъ края на думата. Употрѣбяватъ се и членувани фории съ -отъ, -та, -то, -овъ, -ва, -во и пр., ако и не тъй обилно. Вокалната система е като въ скопската Блатия и въ Каршияка. Речникътъ е сѫщо такъвъ. Съ други думи, торбешкиятъ говоръ въ Гора е яко отличенъ отъ сръбския езикъ и ярко личи изобщо българскиятъ му характеръ.
Земята на горани е гола, студена и неплодородна, но отъ друга страна е богата съ паша и е пригодна за дребно скотовъдство. Овчарството тамъ щѣше да вирѣе много добpe, ако да не бѣха золумитѣ на албанцитѣ. Горани не обичатъ твърде своитѣ западни съсѣди, люмскитѣ албанци, едни отъ най-свирепитѣ планинци въ Албания, a себе си смѣтатъ, л съ право, като най-кротки и мирни хора. Албанското влияние тамъ е сполучило да се наложи, и въ нѣкои горански села населението е вече двуезично, та се говори български и албански, a други села вече съвсемъ сѫ поалбанчени. Това е станало презъ първата половина на XIX в., когато албанцитѣ бѣха станали всесилни въ северна Македония и когато Абдурахманъ паша и Хавзи паша владѣеха Тетовско и Скопско почти като самостойни господари.
Сега въ Гóра се говори български въ селата: Бродъ, Ресталица, Зли-потокъ, Крушово, Глобочица, Борйе, Црънольево, Забодъ, Пакиша, Вранища, Крьстецъ Горни, Кръстецъ Долни, Врапча, Драгачъ, Любоища, Кукаляне, Лещане, Радеша, Млика, Кошарище, Очикле, Ново-село, Оргоста,
44
Орѣшекъ, Шишевецъ и др. Въ последнитѣ петь-шесть села се говори повече или по-малко и албански. Голѣма часть отъ мѫжетѣ въ Гора, поради своитѣ странствувания изъ България, като бозаджии и салепчии, говорятъ добре и източнобългарски книжовенъ говоръ. Расовото и езиковно единство съ православнитѣ българи, въпрѣки религиозната разлика, се чуствува твърде y горани, и то много повече, отколкото туй ще се намѣри напр. y родопскитѣ помаци.
Край прохода, що еоди отъ Тетово за Призренъ презъ Шаръ, сѫ настанени нѣколко албански села. Тѣзи села отдѣлятъ Гора отъ българскитѣ села въ Тетовско. Но юго-източниятъ дѣлъ на Гора опира на Рудака планина, чиито източни склонове сѫ заселени съ българи отъ Горни-Пологъ (Гостиварско). Пѫтьтъ, който съединява българитѣ отъ Гора съ тия отъ Горни-Пологъ, иде отъ Крушевецъ, Зли-потокъ, Ресталица и презъ седловината Враца слиза въ Горни-Пологъ кьмъ селата Горяни, Пожарени, Сѣнокосъ и др. Отъ Врацата на югъ гребенътъ на Рудока служи за граница между българи и албанци, именно по линията: Враца върхътъ кота 1550, височината на Мавровскитѣ ханове (сега вече значителна махала отъ българското село Маврово).
Следвателно, спусъцитѣ на сѫщинския Шаръ сѫ заети главно отъ българското население, и гребеньтъ на тая планина не бива да се смѣта за точна граница на българското племе, което прескача и на северъ отъ него. Малкитѣ албански оазиси не нарушаватъ българското единство на шарскитѣ поли. Само билото на Рудока (друго-яче смѣтана за южна Шаръ-планина), отъ Врацата та до Маврово, служи за граница между българи и албанци.
2. Дебърско. Въ Дебърско българскиятъ елементъ е групиранъ въ мѣстноститѣ: Мала-Рѣка, Поле (Дебърско), Жупа, Дримъ-колъ, Голо-бърдо, следвателно по дветѣ страни на Черни Дринъ, съ централно мѣсто гр. Дебъръ. Главното племенно название на тукашнитѣ българи е мияци, a покрай него въ употрѣба сѫ и други локални, като поляни, кецкари, обяли. Въ Дебърско се намира и една отъ най-значителнитѣ българопомашки групи, наричана тукъ торбеши или курки. Както въ областьта Гора, така и тукъ торбешитѣ приели мохамеданството въ по-ново време и то подъ натиска на мохамеданитѣ албанци, които постоянно грабѣли християнскитѣ
45
села и избивали населението. Още се знаятъ помашки села, въ които преди 50 години имало и християнски кѫщи, a сега сѫ изцѣло мохамедански. Особено поучителна въ случая се явява кондиката на монастиря Св. Иванъ Бигоръ въ Дебърско [1]. Тая кондика била почната презъ XVIII в. и сетнѣ допълвана и презъ началото на XIX в., когато монастирьтъ билъ възобновенъ. Въ тоя паметникъ имената на монастирскитѣ дарители отъ Дебърско и източна Албания сѫ разпредѣлени по мѣстожителство, по градове и села. Отъ селата съ българско християнско население, записани преди стотина години въ кондиката, сега половината вече сѫ или чисто мохамедански или сѫ останали съ по-малъкъ брой християнски кѫщи. Тамъ сѫ изредени имена и на такива християнски села, които сега сѫ разорени съвсѣмъ и населението имъ избито или пръснато. Има нзй-сетне имена на дарители и отъ такива дебърски села, които преди 100—200 години били български, a сега сѫ не само помохамеданчени, но били принудени да приемитъ езика на своитѣ насилници, албанцитѣ. Ето за примѣръ имена на дарители отъ тѣзи нѣкогашни български села : Цвѣтко, Дрозда, Петка, Влайка, Вида, Стоянъ, Нова, Богданъ, Велянъ, Недѣлко, Груйо и др. Ето и имена на села, нѣкога българохристиянски (въ кондиката), a сега мохамедански, съ матеренъ езикъ български или албански, въ покраината Голо-бърдо (Албания): Борово (сега помаци т. е. мохамедани съ български езикъ), Голѣмо Острени (помаци, съ двѣ кѫщи християни), Тучепи (помаци, 5 кѫщи християнски), Отишане (помаци, 2 кѫщи християнски), Трепчанища (помаци), Сърпетово (помаци, които говорятъ повече албански), Заборье (помаци, преди 30 години християнитѣ се изселили въ Солунъ) и др. Въ покраината Поле Дебърско: Пишкопия (сега албанци мохамедани), Кърчища Долно (помаци), Поцести (помаци, вече говорятъ и албански), Деоляне (помаци, но говорятъ и албански), Макеларе (помаци, говорятъ и албански, 15 кѫщи българи православни), Граждани (помаци, говорятъ и албански, 4 кѫщи български християнски) и др. Въ покраината Мала-Река: Присойница (помаци), Жерноница (помаци), Могорче (помаци, 2 кѫщи бълг. християнски) и др. Въ покраината Жупа: Дългашъ (говорятъ
1. Вж. за тая кондика и въ статията на проф. Л. Милетичъ въ Спис. на Бълг. Ак. на наукитѣ, XVI, стр. 21 сл.
46
турски, 4 кѫщи бълг. християни), Елевци Долно (говорятъ турски, нѣколко кѫщи бълг. християни), Власики (албански говорять), Баланци (помаци), Житинени (помаци) и др. Кондиката съ тѣзи си данни е твърде цененъ паметникъ за българщината въ Дебърско, та заслужава да се издаде цѣлата; отъ нея ще научимъ не само каква е била българската ономастика въ Дебърско преди 100—200 години, но главно ще знаемъ, кои сѫ били тогава българскитѣ селища, сега помашки, двуезични (български и албански) или вече албанизирани, ако и въ населението имъ да тече българска кръвь.
Крайната западна граница на българското племе въ Дебърско. въ която се включватъ и нѣколко полуалбанизирани български села, заедно съ помашкитѣ, които говорятъ български, е следнята: Отъ при Мавровскитѣ ханове, при кота 1550, границата слиза на югъ по гребена на планината и отъ 1500 отива право на западъ презъ долината на р. Радика, като оставя въ българската область помашкото с. Жерноница, пресича билото на Дешатъ планина и на западъ стига до р. Дринъ по хълма Кенокъ. Отъ Кенокъ линията върви по р. Дринъ на югъ до срещу Дебъръ, минава западно отъ сѫщата рѣка и отъ притока ѝ Вида-Звезда се възкачва на югъ по хълма Грюка Маде (Голѣма Рѣка), кота 1214, 1195, завива по гребена на Голо-бърдо и включва въ българския дѣлъ крайнитѣ села : Търново, Косовецъ, Себища, Борово, Стеблово, па стига по върховетѣ кота 2312, 2282 надъ с. Ябланица. Отъ тия върхове границата следва на югъ по гребена на Ябланската планина и включва въ българския дѣлъ цѣлия Дримъ-колъ, чиито села всички сѫ български.
3. Охридско. Съ това име означаваме селищата въ Охридската котловина, около Охридското езеро. Тукъ спада и Стружкото поле съ покраината Дебърца. Цѣлиятъ току-речи Охридски басеинъ наоколо е заселенъ съ чисто българско население, съ изключение на юго-западния брѣгъ на езерото, заетъ отъ албански села. Западната българска етнографска граница върви по гребена на Ябланската планина, коти 2282, 2210, 1980, и стига до прохода Кяфа-Тане, кота 1019, дѣто пѫтьтъ отъ Охридско преваля въ долината на Шкумба. На западъ отъ Кяфа-Тане има само едно българо-помашко село Раица, но тамъ българскиятъ говоръ вече отстѫпва на албанската речь. На югъ отъ речения проходъ,
47
по брѣга на езерото има нѣколко български кѫщи и въ с. Линъ. Оттамъ до монастиря Св. Наумъ се редятъ албански села: Пискупати, Ходунища, Мамулища, Червенака, Поградецъ, Старово, Загоричани, Тушемища. Въ горепоменатата кондика на Св. Иванъ Бигоръ часть отъ жителитѣ на Старово сѫ означени като българи християни. Знае се и за с. Тушемища, че преди 50 години тамъ е имало българи, часть отъ които се преселили въ Солунъ, a други въ Охридъ и другаде. А още по-рано, презъ 1858 год., когато тия крайща е спохождалъ съ научна цѣль австрийскиятъ консулъ Ханъ, цѣлото население въ с. Линъ е било българско. Тогава въ Ходунища е имало една българска кѫща. Сега монастирьтъ Св. Наумъ съ село Любанища съставятъ здрава ограда на българщината. Селянитѣ обаче въ Пишкупия, юго-източно отъ монастиря, сѫ двуезични, съ езикъ български и албански. Албанското влияние се засилило тамъ въ края на XIX вѣкъ; въ времето на Хана селото било чисто българско.
4. Горни Дѣволъ (Корчанско). Горни Дѣволъ държи долинитѣ, които сѫ на югъ отъ Охридското и Прѣспанско езера, именно Корчанско и Билишко. Тѣзи долини припадатъ къмъ Адриатическия басеинъ, дето се влива р. Дѣволъ като притокъ на Семени. Българскиятъ елементъ въ Корчанско е твърде слабъ. До неотколе български се е говорѣло явно въ две махали на града Корча [1] и въ нѣкои отъ селата на околията. Сега български уединени кѫщи има въ Корча, въ Совяни, Синица, Рѫмбецъ, a изцѣло български сѫ голѣмитѣ села южно отъ Корча — Бобощица и Дрѣново, чийто говоръ представя най-старинни български особености, та е познатъ отчасти вече и въ науката. По време на Хановото пѫтуване, имало 10 български кѫщи и въ с. Пиргъ, което е северозападно отъ корчанското езеро Маликъ.
Повече българско население е запазено въ източната половина на Корчанско, именно въ Билишката нахия. Часть отъ населението тамъ е двуезично, та говори еднакво български и албански. Българи има въ самата Билища (Биклища, Биглища), Долна Лобаница, Братвица, Хотища, Прогри и др., a други села сѫ изцѣло български, като: Шулинъ, Пустецъ,
1. Презъ 1889 г. българитѣ въ града си бѣха отворили свое училище, посещавано отъ 40 деца.
48
Лѣшка (Ляйтиза), Връбникъ, Косинецъ, Лабаница; други пъкъ пò на изтокъ сѫ чисто български и спадатъ подъ Костурско. Съ други думи, Горни Дѣволъ е запазилъ още българско население и то на по-малки групи на лѣво отъ р. Дѣволь, a на по-голѣми въ десно отъ сѫщата рѣка, къмъ Костурско.
Ако изключимъ речената разсеяна, по-малка часть българи въ Корчанско и държимъ за ония села, които сѫ въ десно отъ Дѣволъ, то българската етнична граница върви така : отъ Св. Наумъ линията слиза на югъ и обгрѫща Пишкопие, завива на юго-изтокъ и пресича Суха-гора (южната часть на Галичииа, на австрийскитѣ карти поставена погрешно между двата южни Преспански залива). отива на върха Иванъ, кота 1734, при прохода Звезда, и по десния брѣгъ на Дѣволъ ударя къмъ Билища, сетне завива на югъ по вододѣла на Дѣволъ и Бистрида, като оставатъ на изтокъ костурскитѣ български села, a на западъ албански селища.
5. Костурско. Костурско, съ своитѣ покраини Пополе, Кореща, Костенария и Нестрамъ, е добре известно съ своята корава и изпитана българщина, за да не се спираме тукъ повече на него. Границата между българското племе и албанското минава по следнята линия, вървейки отъ Билища на югъ, съ крайни български села : Лабаница, Косинецъ, Кърчища, Ново-село, Пагратско, Тръстика, Гърляни, Калевища, Слимница, Яновени, Омотско, Горни и Долни Нестрамъ, Забърдени, Сконско, Езерецъ ; оттукъ завива на изтокъ и като обхваща българскитѣ села Видолуща, Жиковища, Либешово, Нестиме, Бѣла-църква, които подпадаха нѣкога подъ Лапчишката околия, линията отива на стратегичния мостъ на р. Бистрица, наричанъ Смикси. Тоя юго-западенъ ѫгълъ на българското племе се допира до Грамосъ и Горуша-планина, северно чело на Пиндъ, при коти 1536, 1500. На югъ отъ Горуша, именно отъ височината Одра, границата на българщината завива на изтокъ и граничи отъ южната си страна съ гръцки елементъ.