Македонски Прегледъ
Година I, книга 5-6, София, 1925

 

1. Византийски свидетелства отъ XI, XII И XIII в. за българския характеръ на Македония

 

Отъ Ив. Снѣгаровъ.

 

 

Основата, върху която се издигнали и развили Самуиловото царство и Охридската архиепископия, е била българската область, която сега наричаме Македония. Войнитѣ на Византия съ Самуиловата държава и домогванията на цариградската патриаршия за подчинение на охридския диоцезъ сѫ давали поводъ на гръцкитѣ писатели да говорятъ за политико-икономическото и църковно положение на Македония и да наричатъ съ сѫщинското етнично име нейното славянско население, което е било обектъ на гръцкитѣ аспирации. Изучвайки живота на Саиуиловото царство и на Охридската архиепископия по византийскитѣ хроники и други документи, безпристрастниятъ историкъ не може да не признае факта, че Византия официално и неофициално е признавала тѣзи две исторически величини за български и тѣхния жизненъ центъръ Македония — за строго българска земя.

 

Въ току що излѣзлата моя книга „История на Охридската архиепископия" т. I. (София, 1924, стр. 347) има много подобни указания, отъ които тукъ ще предамъ по-сѫщественитѣ.

 

Византийскиятъ императоръ Василий II е билъ нареченъ Βουλγαρόκτονος (Българоубиецъ), защото е водилъ почти полувѣковна борба съ царь Самуила и неговитѣ приемници, които сѫ били родомъ отъ сегашна Македония и чиито войски се рекрутирали главно отъ населението на тази страна. Този фактъ красноречиво говори, че охридскитѣ царье Самуилъ, Гавриилъ, Романъ и Иванъ Владиславъ както и тѣхниятъ народъ сами се наричали българи и своята държава сѫ наричали България.

 

Като говори за покоряването на Самуиловата държава (1018 г.), византийскиятъ хронистъ Михаилъ Аталиотъ

 

 

2

 

заключава: „И България, която отъ всички се признаваше за трудно побѣдима и твърде неодолима и която не се подчини нито на единъ отъ императоритѣ

... императорътъ блѣскаво я завладѣ.” [1]

 

Тукъ, несъмнено, писательтъ нарича „България" западното българско царство съ столица гр. Охридъ, защото източното българско царство бѣ покорено отъ византийцитѣ преди 40 години.

 

Следъ завладяването на Охридъ, Василий Българоубиецъ църковно е подчинилъ всички области въ бившето Самуилово царство на охридския архиепископъ Иоанъ, когото и въ тритѣ си хрисовула, дадени нему, нарича архиепископъ на България и подчинеиитѣ му епархии — български епископии, а пасомитѣ българи. Така, въ първия си хрисовулъ той казва:

 

„Въ различни времена Богъ е дарявалъ на нашето царство велики и безбройни блага, но всичкитѣ тѣхъ превъзхожда съединението на властьта на българитѣ съ властьта на ромеитѣ подъ единъ яремъ. Поради туй ние утвърдихме благочестивейшия монахъ Иоана да бжде архиепископъ на България. . .” [2]

 

Въ втория хрисовулъ императорътъ тегли строга граница между българскитѣ епархии и гръцкитѣ, т. е. граница между българския елементъ и гръцкия, като отождествява и слива въ една българска църква епархиитѣ на дветѣ бивши български царства — западното (на Самуила) и източното (на царь Петра). Той заповѣдва:

 

„Тъй като, следъ изложението на този сигилий относно това, каква епархия да има всѣка българска епископия, светейшиятъ архиепископъ на Бьлгария помоли царство ни да състави и другъ сигилий за останалитѣ негови епископии, които не бѣха изброени въ първия сигилий поради това, че съседнитѣ митрополити ги бѣха заграбили и присвоили, и тъй като царство ми не желае да допусне никой отъ тѣхъ или отъ тѣхнитѣ хора нито на една крачка навѫтре въ българския диоцезъ, то постановихме, сегашниятъ светейши архиепископъ да има и да държи всичкитѣ български епископии,

 

 

1. Ed. Bonnae, стр. 234.

 

2. Вж. въ моята кн. „История на Охр. Архиепископия”, т. I, стр. 53.

 

 

3

 

които при царь Петра и Самуила сѫ владѣели тогавашнитѣ архиепископи . . . и установяваме, сегашниять архиепископъ на България да има такъвъ диоцезъ, какъвто е ималъ при царь Петра и да владѣе и управлява всичкитѣ епископи на България. . .” [1]

 

По-нататъкъ споменува епархиитѣ гр. Дръстъръ и Видинъ, въ които влизала цѣла крайдунавска България, и генетично свързва българската патриаршия при царь Петра въ Дръстъръ съ Охридската архиепископия:

 

„Заповѣдваме епископътъ на Дръстъръ да има 40 клирици и 40 парици, тъй като въ царуването на Петра въ България тази епископия блѣщяла съ достойнството на архиепископия (разбирай: патриаршия), а следъ това архиепископитѣ сѫ преминали отъ едно мѣсто въ друго, единъ въ Триадица, [2] другъ въ Воденъ и Мъгленъ, сетне ние намѣрихме сегашния архиепископъ въ Охридъ. . .” [3]

 

Въ сѫщия хрисовулъ покорительтъ на Охридска България заповѣдва на Дирахийския (драчкия) митрополитъ „да остане само съ своя престолъ. . . и да не престѫпва въ епископиитѣ на България (καὶ μὴ έπιβαίωειν ταῖς τῆς Βουλγαρίας ἐπισκοπιαὶς), защото — казва той — ние утвърдихме тѣхъ за архиепископи на България. . .” [4] Ясно е, че тукъ се наричатъ епископии на България епархиитѣ на изтокъ отъ Драчъ, сир. сегашна Албания, кояго тогава била масово населена съ българи, и Македония.

 

Между пасомитѣ на Охридската архиепископия императорътъ различава три православни етнични елемента: българи (най-многобройния), власи и вардарски турци. Въ края на втория си хрисовулъ той казва:

 

„Постановяваме, щото светейшиятъ архиепископъ на България . . . да събира канонични данни отъ всички тѣхъ, [5] и отъ власитѣ по цѣла

 

 

1. Ibid, стр. 57.

 

2. Срѣдецъ, сега гр. София.

 

3. Ibid, стр. 57 и 9:

 

4. Ibid. стр. 53.

 

5. Отъ изброенитѣ въ хрисовулитѣ български градове.

 

 

4

 

България, и отъ вардарскитѣ турци, доколкото ги има въ българскитѣ предѣли"

[1]

 

Съ други актове всички области, които влизали въ Охридския диоцезъ, Василий Българоубиецъ е отдѣлилъ въ една голѣма автономна провинция, наричана отъ него и следъ него България, съ главенъ административень центъръ гр. Скопье, който заради това въ Цариградъ билъ наричанъ митрополия на България (καὶ Σκοπίων, τῆς μητροπόλεως Βουλγαρίας). [2]

 

Като говори, че импер. Василий е оставилъ въ България предишнитѣ данъци, Кедринъ нарича гражданитѣ-данъкоплатци на царь Самуила българи:

[3]

 

Сѫщо и ослѣпенитѣ отъ импер. Василия 15,000 Самуилови войници:

[4]

 

Въстанието подь водителството на Петъръ Делянъ и Тихомиръ въ 1040 г. се представя отъ византийскитѣ хронисти Кедринъ и Скилица като масово въстание на всички българи отъ Нишъ до Навпактъ (въ Епиръ) и Драчъ противъ гръцкото иго ( Ῥομαϊκὸν ζυγὸν). [5]

 

Земята, която била наново завладѣна отъ визант. императоръ Михаилъ IV Пафлагонски следъ потушаването на това въстание, се нарича България: καὶ καταστησάμενος πάντα τὰ ἐν Βουλγαρίᾳ καὶ στρατηγοὺς ἐν τοῖς θέμασι τάξας, εἴσησιν ἐν τῇ βασιλιδι (и като нареди (импер.) всички работи въ България и постави стратези въ темитѣ, влѣзна въ столицата). [6]

 

 

1. Ibid. стр. 53 и 62.

 

2. Кедринъ у Migne t. 122, col. 250.

 

3. Ibid. col. 263—264.

 

4. Ibid. col. 199.

 

5. Вж. Migne t. 122, col. 260, 251. 264. — История на Охр. архиепископия, стр. 64.

 

6. Migne t. 122, col 255; сѫщото казва и Мих. Аталиотъ (Ed. Bonnae, 10).

 

 

5

 

Византия е наричала българско и въстанието съ центъръ Скопье въ 1073 г. [1]

 

Въ писмото си, въ което знаменитиятъ охридски архиепископъ Теофилактъ се оплаква, че охридскиятъ бирникъ е взелъ за воденицитѣ му повече данъкъ, отколкото отъ охридскитѣ граждани, последнитѣ той нарича „българи". [2] Сѫщо и въ писмото си до видинския епископъ: „Куманитѣ [3] вършатъ нашествия, но що представляватъ тѣ въ сравнение съ охридчани, които ни нападатъ отъ града... Наддѣляватъ лоши поселенци. Но тѣ сѫ деца въ сравнение съ нашитѣ български поселенци. . ., въ сравнение съ нашитѣ диви мокряни?” [4]

 

Сѫщиятъ нарича църквата въ гр. Βерия (Беръ, Караферия) „една отъ прекраснитѣ български църкви", „една отъ седемьтѣ съборни църкви, които е построилъ онзи най-християнскиятъ Борисъ, българскиятъ царь. [5]

 

Областьта, въ която се намира гр. Охридъ, той нарича „България", какго се вижда отъ молбата му до единъ визант. сановникъ да намали гарнизона въ Охридъ, защото иначе тоя градъ „ще изчезне отъ България.” [6] И въ друго писмо той признава земята, гдето е живѣелъ, за българска. „Необходимо ми е — пише той на сановника Анема — да измисля нѣкое лѣкарство, тъй като за насъ отдавна живущитѣ въ българската земя дивотията е станала съжителница". . . [7] „Ти самъ знаешъ — пише Т. на Офеомаха —, че българскитѣ работи сѫ такива: който се осмѣли да вземе властьта, той има предъ очи образа на войната." [8]

 

Единъ разкалугеренъ монахъ и въстаналиятъ архиепископски парика (чифлигаръ) Лазарь създали цѣло обществено движение противъ Теофилакта. Въ писмото си до императорския братъ Адрианъ, като горчиво се оплаква отъ тѣзи свои противници, Т. се провиква : „О, небо и земя! съ мене се подиграватъ двама българи!", сир. Лазарь и монахътъ.

 

 

1. Скилица у Migne t. 122, col. 445—449.

 

2. Migne t. 126. col. 449.

 

3. Видинскиятъ епископъ ce оплаквалъ отъ куманскитѣ нападения отъ северъ.

 

4. Ibid. col. 337.

 

5. Migne t. 126, col. 529.

 

6. Ibid. 533.

 

7. Ibid. col. 396.

 

8. Ibid. col. 376.

 

 

6

 

Българи нарича Теофилактъ цѣлото си паство: „Какво общо иматъ българитѣ съ цариградския патриархъ — протестира той противъ домогванията на патриарха, — който нѣма нито право да рѫкополага въ тази страна, която си е избрала автокефаленъ архиепископъ, нито нѣкаква друга привилегия?"

[1]

 

За Теофилакта св. Кирилъ и Методий и ученицитѣ имъ сѫ „блажени отци и учители", които „просвѣтиха страната на българитѣ.” [2] Въпросътъ за кирилометодиевия езикъ, върху който славиститѣ дълго време спориха, за Теофилакта е положително разрешенъ, именно че Св. Братя сѫ превели свещенитѣ книги на български езикъ :

[3]

Св. Климентъ е „пръвъ епископъ отъ българска народность'' (Βουνλγάρῳ γλώααῃ ηρῶτος ἐπίσκοπος," „другъ Павелъ за другитѣ коринтяни — българитѣ" (καὶ Παῦλος ἄλλοις τοῖς Βουλγάρους Κορινθίοις ἄλλος γενόμενος). [4]

 

Убеденъ, че българската народность на паството му е каноничната основа на автокефалния му престолъ, Теофилактъ винаги се е чувствувалъ и е работилъ като архиепископъ на българския народъ и затова понѣкога той се е наричалъ български архиепископъ въ собственъ смисълъ: Ὁ δέ πάσης Βουλγαρίας ἀρχιεπίσκοπος. [5]

 

Презъ XII в., следъ потушенитѣ въстания въ XI в. и голѣмия византийски гнеть настанало видимо затишие: българскиятъ народъ не проявявалъ бурно своя духъ, но при все това Византия го чувствувала като голѣма етнографска

 

 

1. Вж. писмото Ibid. col. 416—418.

 

2. Ibid. col. 1194—1195.

 

3. Ibid. col. 1196.

 

4. Ibid. col. 1217

 

5. Ibid. col. 73; вж. за това повече въ книгата ми „Ист. на Охр. Архиепископия”, стр. 222—224.

 

 

7

 

величина въ своитѣ предѣли. Въ омразата си къмъ българската народность, която споредъ Теофилакта по отношение къмъ гърцитѣ била „кърмачка на всѣка злоба", византийскитѣ писатели взели да отбѣгватъ думата „България" и „българи" за крайдунавската область и я наричали Мизия и Загорье. По силата на тази тенденция тѣ почнали да притурятъ къмъ българскитѣ имена на епископскитѣ градове въ Охридския диоцезъ старогръцкитѣ названия: ὁ Σαρδικῆς ἤτοι Τριαδίτζης, ὁ Ἐδεσσης ἤτοι Μογλένων и πρ. Тогава и охр. архиепископи притурили πρώτης Ἰουστινιανῆς къмъ Αχριδῶ καὶ πάσης Βουλγαρίας, за да заздравятъ основата на своята автокефалия.

 

При все това въ Византия, колчимъ се споменѣло за Охридската область, продължавали да я считатъ българска земя. Така Нилъ Доксопатъръ, като разправя за начина, по който се назначавали охридскитѣ архиепископи следъ смъртьта на Василия II до негово време (1143 год.), казва:

[1]. Подъ Βουλγαρία той разбира земитѣ, които влизали въ Охридския диоцезъ, а главно Македония като централна.

 

Ана Комнина, говорейки за р. Дринъ и охридското езрро и за преименуването на Лихнида въ Охридъ отъ царь Самуила, нарича последния τοῦ Βουλγάρου βασιλέως. [2]

 

Въ акта на цариградския съборъ отъ 1143г. охридскиятъ архиепископъ Иоанъ Комнинъ, който билъ византийски принцъ, се споменува като

[3]

 

Въ акта на цариградския помѣстенъ съборъ отъ 1170 год. се казва, че Кипърскиять архиепископъ Иоанъ е помолилъ събора да не приписва на неговия престолъ нѣкаква претенция за първенство, ако изказва мнение преди „блаженейшия архиепископъ на България” (πρὸ τοῦ μακαριωτάτου ἀρχιεπισκόπου Βουλγαρίας), а въ своя подписъ говори, че за да не обвиняватъ престола се подписалъ „следъ блаженейшия архиепископъ на България" (μετά τὸν μακαριώνατον ἀρχιεπίσκοπον

 

 

1. Migne t. 132. col. 1097.

 

2. Migne t. 131. col. 929: вж. сѫщо въ моята „Ист. на Охр. архиепископия" стр. 33.

 

3. Ρὰλλη καὶ Πυτλη, V, 85.

 

 

8

 

Βουγαρὶας) [1]. Тоя български архиепископъ билъ присѫтствувалиятъ на събора Охридски архиепископъ Константинъ.

 

Единъ Охридски архиепископъ, който, бидейки по свои работи въ Цариградъ, е благословилъ незаконния бракъ на импер. Алексия II Комнинъ, (1180—1183) съ Ирина (дъщеря на Андроника Комнинъ), е нареченъ отъ писателя Никита Хониатъ „пастире-началникъ на българитѣ" (ἀρχιποιμένα τῶν Βουλγάρων). [2]

 

Презъ първитѣ десетилѣтия на XIII в. българската стихия въ Охридския диоцезъ била тъй мощна, че охридскиять архиепископъ билъ принуденъ да пише на приятеля си, Керкирския митрополитъ Васили Педиадитъ, че между българитѣ той „се оварварилъ”, т. е. се побългарилъ:

[3] И наистина, той билъ доста асимилиранъ съ българското си паство, като билъ проникнатъ отъ голѣма любовь къмъ него и разбиралъ душата му. Заради това и паството му се отнасяло къмъ него съ безгранично довѣрие. To гледало на него като на библейски първосвещеникъ и сѫдия. Пасоми отъ разни краища се явявали предъ Хоматиана като предъ духовенъ лѣкарь и безъ стѣснение разкривали своята болка, скръбь или престѫпление. Просителитѣ сѫ го наричали „всесветейши архиепископъ на цѣла България" (Παναγιώτατέ μου δέσποτα ἀρχιεπίσκοπε πάσης Βουλγαρίας). [4] Етничнитѣ различия между паството и архиепископията не сѫ пречили за тѣхната близость, защото последната е продължавала да проявява традиционната си толерантность къмъ националния животъ на паството си. Хоматианъ е обичалъ паството си не само като християнска маса, както е правилъ Теофилактъ, а и като българска. Той, тъй да се каже, цѣлъ день се движилъ между народа и не е изказвалъ ни най-малко негодувания противъ него и охридчанитѣ частно. Напротивъ, отъ писмата му се изнася впечатление, че като че ли тегота го е мѫчила безъ съприкосновение съ народа.

 

 

1. Вж. „История на Охр. архиепископия", стр. 86 и 87.

 

2. Migne t. 139. col. 613 и 616.

 

3. Pitra VII col. 40; 351—362: вж. „История на Охр. архиепископия", стр. 96 и 97.

 

4. Вж. повече за това въ цитир. ми книга стр. 243 и 302.

 

 

9

 

За да има близки отношения съ паството. доста му е помагало знанието на българския езикъ. Че Хоматианъ е знаелъ българския езикъ — ако не литературния, то простонародния, — се вижда отъ отговора му на десетия въпросъ на сръбския краль Стефанъ Радославъ:

 

„Тълкуването на тази дума трудно е да се предаде на безискусна (проста) речь. А българскиятъ езикъ не знае нито що се казва сѫщность, природа и единица, нито що се нарича ипостась и личность и що се нарича цѣло и частно, защото тѣзи думи се употрѣбяватъ отъ философията и гръцкия езикъ, когато иска да се изрази нѣщо относно Св. Троица и въплощението на Сина Божия”. [1]

 

Подъ „български езикъ" той разбира говоримия езикъ на народа, срѣдъ който е живѣлъ — на охридскитѣ българи. Въ краткото си житие за Св. Климента той говори за съчиненията на светителя така, като че ли самъ ги е челъ и разбралъ. И недопустимо е Хоматианъ да не е научилъ българския езикъ презъ време на своето дългогодишно живѣене между българи (около 20 години като архиепископъ и около 8—10 години като хартофилаксъ на Охр. архиепископия). Подъ напора на чувството си на пълно сливане съ българското си паство той въ единъ актъ нарича Охридската епархия епархия на България.

 

Въ надписа на една икона (Исусъ Христось съ тръненъ венецъ), която е подарилъ на архиеп. църква, Хоматианъ се подписалъ пастиреначалникъ на българитѣ:

 

(Украшение на иконата, украсителю на вселената, отъ Димитрия пастиреначалникъ на българитѣ ; Ти пъкъ награди (ме) съ украшението по образа (Ти), като очистишъ грозния позоръ на страститѣ ми). [2]

 

Α въ писмото си до Керкирския митрополитъ Василия Педиадитъ признава каноничностьта, сир. светостьта па българскитѣ църковни книги. Това признание е достатъчно основание, за да бѫде отхвърлено отъ Хоматиана всѣко подозрение, че е преследвалъ българската писменость.

 

 

1. Pitra, col. 701 : вж. у мене ц. съч. стр. 249.

 

2. Вж. въ Cб. Мин. Нар. Просв. X. 570 ; вж. у мене ц. с. 249.

 

 

10

 

Хоматианъ съ ревностьта на Теофилакта е усилвалъ култа на св. Климента и другаритѣ му. За него св. Климентъ билъ „великій ѡ̂тць нашь и блъгарскıи свѣтильникъ" българинъ по народность, а рѫкоположилиятъ го Методий „архиепископъ Моравѣ и Бльгарїи". Климентъ билъ епископъ „въсèму Илирѝку и обьдрьжещеи земли бльгарскому è̂зыку" въ илирийския градъ Лихнидонъ, и „по мисїѝскому е̂зы̀ку" Охридъ, и „въ Кефалїи и̂́менуе̂му блъгарскимъ èзыком Глàвница”. Климентъ. споредъ Хоматияна, „нравь некроткїй” на българския народъ „въ благыи прѣложи ῶбразь" „и̂ варварскїй сѝ соу̀ровїи è̂зы̀къ въ è̂зы̀къ ст҃ь своимь потьщанïемь прѣлòжи” [1].

 

Въ службата си за св. Климента Хоматианъ казва за себе си, че е прославилъ съ пѣсни „ѧ̂рхıерèя хв҃а и чюдотворца Клїмента, è̂пископа бльгарска иже въ Охриде". [2] На друго мѣсто той го слави като „блъгаромь оучителя". [3] Въ житието си той казва още, че въ Охридъ въ негово време още сѫ сѫществували оставени отъ св. Климента „Въспоминанїа й свещеннїе книгы” и каменни стълпове съ български надписи въ Главеница. [4] Това е най-красноречиво свидетелство за неговата търпимость и почить къмъ българската писменость. Въ актоветѣ а архиепископа Хоматианъ срѣщаме чисто български имена, много отъ които сѫ високопоетични. Въ охридската тема : Братанъ Радовъ, Грида Дража, Дровославъ, Драгомадъ, Caракинъ, Добри, Велканъ — отъ охридскитѣ села Власто (сега Велесто), Ела (сега Елшани?), Езеряни, Роби; Михаилъ Бориславъ (четецъ и хартуларий на малката сакелия), Георги Курица (отъ Охридъ), Десиславъ (вь Охридъ), Радо (въ Мокра и Преспа), Слава, Стана и Прѣво отъ с. Расина (Ресенъ?), Бѣлославъ и Тихота Бѣли; — въ Пелагонийската тема: Георги τοῦ Βλάζνου Болеславъ (царски кастринъ), Михаилъ Ζβερία (Звѣря?), Радославъ, Владимиръ (свещеникъ); — Въ Скопската тема: Литовой Георги, Мила, Иоанъ Тихомиръ (архонтъ), Вълканъ Продановъ (архонтъ). Срѣщатъ се още имена Мануилъ Десковски (първенецъ), Верота, Бѣлослава,

 

 

1. Жития на св. Климентъ, у Иор. Ивановъ, Бълг. старини. стр. 60, 62 и 63.

 

2. Г. Баласчевъ, Климентъ епископъ словенски стр. 45 (мѕ).

 

3. Ibid.

 

4. Йорд. Ивановъ, Бълг. стар. 62.

 

 

11

 

Мирослава, Славъ, Иоанъ Драгоста. Доста говорятъ за приспособлението на архиепископията къмъ българската стихия срѣщанитѣ български нарицателни думи въ нѣкои нейни актове, напр. на κατὰ τὴν ἐζερίαν (при езерото), σθλάνιτζα (или постланица, за синодната зала) [1]. Това по всѣка вѣроятность ще да е било вследствие употрѣбата на българския езикъ въ архиепископската канцелария.

 

Смѣло може да се твърди, че и архиепископитѣ следъ Хоматиана се отличавали съ сѫщата толерантность къмъ българския националенъ животъ на паството си. Константинъ Кавасила е прославилъ съ дивни пѣсни св. Кирила и Методия, св. Климента и св. Наума, а архиеп. Григорий — св. Климента, като български просвѣтители и апостоли. За Константина Кавасила св. Кирилъ и Методий сѫ били учители-корифеи на българската земя.

 

 

 

1. За всичко това вж. История на Охр. архиепископия, стр. 250.

 

 

12

 

[1]

 

Нѣма съмнение, че охр. архиепископи-химнописци разбирали подъ „България" и „българи", между които сѫ действували светитѣ седмочисленици, своя диоцезъ и своето паство.

 

Именно поради тая тѣсна връзка между Охридската архиепископия и българската народность византийскиятъ императорь Андроникъ Палеологъ (старши) е нарекълъ охридския архиепископъ пастиръ на българитѣ въ плащаницата, която той е подарилъ на архиепископската църква : Μέμνησο, ποιμὴν Воυλγάρων ἐν θυςίαις Ἀνδρονίκου Ἀνακτος Παλαιυλόγου (споменувай (ме), пастирю на българитѣ, въ жертвитѣ (си). Отъ импер. Андроника Палеолога): [2] Сѫщо и византийскиятъ писатель Ефремъ го нарича първосвещеникъ на българитѣ: στεφθεὶς κεφαλὴν βασιλικῇ ταπνίᾳ παῤ ἀρχιθὺτου Βουλγάρων Δημητρίου. [3]

 

Съ отсѫтствието на елинизаторска политика въ Охридската архиепископия се обяснява фактътъ, че презъ византийското владичество славянскага писменость е вирѣела въ охридския диоцезъ и че охридското паство е живѣело съ твърдото убеждение, какво Охридската или Първоюстинианската архиепископия е българска. Изразъ на това народно убеждение виждаме въ номоканона на Слъпченския монастиръ „св. Иванъ", гдето въ главата за правата на афтокефалнитѣ църкви, следъ изложението на правата на източнитѣ патриаршии, се говори:

[4]

Изобщо нѣма фактично основание, за да твърдимъ (както изследвачитѣ Голубински и В. Макушевь), че всичкитѣ охридски архиепископи-гърци, начевайки отъ Лева, сѫ водили елинизаторска политика.

 

 

1. Вж. Ист. на Охр. архиеп., стр. 251.

 

2. Ibid. стр. 160.

 

3. Вж. Migne t. 140, col. 10—37; Ист. на охр. архип. 111 бел. 4.

 

4. МСБ., XIII, 250.

 

 

13

 

Охридскитѣ архиепископи-гърци сѫ имали интересъ да затвърдятъ своето положение на автокефални български духовни началници и се стараели да вървятъ по срѣденъ пѫтъ: нито да притискатъ националното чувство на негрьцкото си паство, нито пъкъ много да се грижатъ за неговото развитие. Чрезъ първата мѣрка тѣ сѫ запазвали инородния характеръ на паството си, който имъ е билъ необходим ь като основа на тѣхното автокефално положение ; чрезъ втората — българското имъ паство е оставало въ полусъзнание и не можело да създаде националенъ църковенъ въпрось. Съ последнята мѣрка тѣ сѫ оправдавали и надеждитѣ, които сѫ възлагали на тѣхъ византийскитѣ императори.

 

Съперничеството между гръцкитѣ царства — Никейско и Епирско, образувани следъ падането на Цариградъ подъ латинитѣ (1204 г.), е предизвикало остра борба между Никейската патриаршия и епирскитѣ архиереи. Понеже на чело на последнитѣ стоялъ охридскиятъ архиепископъ Димитри Хоматианъ, то той билъ най-вече изложенъ на нападкитѣ на никейскитѣ патриареи и сѫщевременно най-усилено билъ защищаванъ отъ епирскитѣ владици. Въ тази полемика и еднитѣ и другитѣ рѣзко разграничавали Охридската архиепископия като етнично различна отъ дветѣ гръцки църкви (въ Епиръ и Никея), а именно като българска. Никейскиятъ патриархъ Мануилъ е считалъ за голѣмо унижение, щото охридскиятъ архиепископъ да рѫководи гръцкитѣ иерарси въ Епиръ, защото споредъ него той, като български архиепископъ (не само по юрисдикция, а и по народность), нѣма за такъво влияние нито образование, нито способности (патриархътъ напълно сподѣля старогръцката поговорка : πάς μὴ ἕλλην βάρβαρος). Че действително патриархътъ считалъ Охрид. архиепископия като чисто българска, показва още и увещанието му къмъ епирскитѣ архиереи „да не желаятъ да стоятъ по-доле отъ онѣзи северни варвари християни (сир. мизийскитѣ българи), които търсятъ на изтокъ (т. е. въ гръцката църква) действителни иерарси по нѣмане на свои." Тукъ патриархътъ открито счита за единъ народъ охридскитѣ и мизийскитѣ българи.

 

На посланието на патр. Мануила отговорилъ най-стариятъ епирски митрополитъ Иоанъ Апокавкъ, който силно защищава достойнството на охр. архиепископъ, когото навсѣкѫде

 

 

14

 

нарича „архиепископъ на България", а неговия архиерейски съборъ — „съборъ на българскитѣ епископи" за разлика отъ епирскитѣ епископи, които били гръцки. „Не бихъ прибѣгналъ — пише той — да рѫкоположа сегашния керкирски митрополитъ . . ., ако архиепископътъ на България не бѣше го опредѣлилъ за Гребенската църква, и азъ го взехъ отъ хора на българскитѣ епискогж и го присъединихъ къмъ нашия синодъ.” [1] Изтъквайки величието на Охридската архиепископия и страстното желанир на цариградски клирици да станать нейни кириарси, той нарича нейнитѣ иерарси „епископи въ България" и нейния престолъ — „български престолъ" :

[2]

 

Сѫщо и въ писмото, изпратено на никейския патриархъ следъ коронясването на Теодора Комнина отъ охр. архиепископъ, епирскитѣ архиереи напълно разграничаватъ себе си отъ епископитѣ въ съседния тѣмъ Охридски диоцезъ, като наричатъ себе си подведомствени на царигр. патр. престолъ западни иерарси, а вторитѣ — подведомствени на автокефалния архиепископъ на България: . . . ἐτι δὲ καὶ τῆ κατὰ Βουλγαρίαν αὐτοκεφάλῃ ἀρχιερατικῇ ἐξουσία καὶ τοῖς ὁπ’ αὐτὴν ἐπισκόποις. [3]

 

Новиятъ никейски патриархъ Германъ II прокарва сѫщия възгледъ за Охр. архиепископия, какъвто и предшественикътъ му Мануилъ. Въ писмото си до Хоматиана, когото изобличава за коронясването на Теодора Епирски за царь, се сили да докаже, че актътъ му е голѣмо църковно беззаконие, съ това, че архиепископитѣ на България нѣмали право да варятъ и освещаватъ миро и да коронясватъ царье: „Блаженнейши архиепископе на цѣла България! Кои отъ архиепископитѣ на България нѣкога сѫ вѣнчавали царье? Кога архипастирътъ на Охридъ е протегналъ патриаршеска рѫка и възвеличилъ царствующа глава?” Патриархътъ явно свързва Охридъ съ България като централенъ пунктъ на

 

 

1. Вж. История на Охр. архиепископия, стр. 105—107.

 

2. Ibid. стр. 129.

 

3. Ibid. стр. 112.

 

 

15

 

едно етнично цѣло, църковно независимо и отлично отъ диоцеза на гръцката патриаршия, която Хоматианъ ужъ мислѣлъ да разцепи чрезъ своята намѣса въ работитѣ на епирската държава. „И противъ природата на елея, твоето помазание произведе вълнения и сиутове противъ Църквата, като разломи единството на гръцката патриаршия на две” (τὸν ἐνιαῖον τῆς Ῥωμαϊκῆς πατριαρχίας εἰς δύο διελεῖν ἀπυθρασυνάμενον). [1]

 

Въ защитното си писмо до патр. Германа II Хоматиань високо държи знамето на България, като отдѣлна национално-църковно единица, правото на нейния свещеноначалникъ да коронясва царье: „Ти пишешъ, че сѣкашъ никога никой не е билъ вѣнчанъ отъ рѫката на свещеноначалника на България." [2] По-нататъкъ, като се стреми да изведе своето право на коронация отъ привилегиитѣ на папата, подъ чието ведомство първоначално е билъ диоцезътъ на Първа Юстиниана, изрично нарича този диоцезъ българска страна: „Великиятъ ромейски царь и славенъ Юстинианъ . . като нарекълъ пръвъ между всичкитѣ свещеници светейшия папа на стария Римъ, следъ това втория следъ него нарекълъ блаженейшия цариградски, подиръ него изведнажъ споменува архиепископския престолъ на България. Него и нарича Юстиниановски, тъй като отъ тамъ е водилъ потеклото си и . . . е присъединилъ тази българска страна къмъ областитѣ на римската империя.” [3]

 

По-нататъкъ той противопоставя своята страна — Охридската область, която нарича България, на Сърбия, която по постановленията на импер. Юстиниана трѣбвало да бѫде подъ духовната власть на бълг. (охридския) архиепископъ. „Защото, за да се каже непозволено, отъ тамъ (сир. отъ Никея) въ наше онеправдание бѣ рѫкоположенъ архиепископътъ на Сърбия, която . . . направляватъ къмъ богоприятни дѣла и къмъ длъжното иерарси, отъ древность подчинени на епархията на престола на България споредъ гореспоменатото постановление на Юстиниана. Що значи това, щото при сѫществуването на архиереи въ това мѣсто и на

 

 

1. Ibid. стр. 117.

 

2. Ibid. стр. 118.

 

3. Вж. Ibid. стр. 122 и 123.

 

 

16

 

епархиаленъ архиепископъ, т. е. архиепископа на България поставенъ отъ тѣхъ на престола, да бѫде провъзгласенъ единъ натрапникъ за архиепископъ?” [1]

 

Етничното разграничение между Охридската область и Сърбия Хом. прави и въ писмото си до своя пасомъ Стефана Неманя, къмъ когото се обръща : τῷ μεγάλᾳ Ζουπάνῳ πάσης Σερβίας καὶ Διοκλείας ἀγαπητῷ ῆμῖν τέκνῳ, а себе си нарича ἀρχιεπίσκοπος τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας ; сѫщо и въ изобличителното охридско съборно писмо до монаха Сава, който самоволно се провъзгласилъ за сръбски архиепископъ, Хомотианъ се обръща:

[2] Α въ текста четемъ: „Ако пъкъ ти наново си произведенъ за архиерей като че за безепископска Сърбия, то ти повече отъ всѣкиго другиго знаешъ, че Сърбия се намира въ диоцеза на престола на България. Ако именно нѣкоя Сърбия е избрала за епископъ архиерея на гр. Раса, който се рѫкополага отъ архиепископа на България, то той по такъвъ начинъ въпрѣки канонитѣ се е облѣкълъ въ архиерейско достоинство".

 

По силата на своето съзнание, че Охридъ е истински духовень пресголъ на България и че нейниятъ иерархъ е всебългарски архиепископь, Хоматианъ претендира и за Търново и цѣлото тогавашно българско царство: „Ако пъкъ прибавимъ и поставянето на иерархическа глава въ Загора, то ще намѣримъ, че и това неканонично утвърждава (никейскиятъ патриархъ) тамошнитѣ древни предшественици, които правото слово на Църквата нарече прелюбодейци и натрапници. И не само това, а и наше право наруши, тъй като Търново е часть отъ нашата епархия." [3] Хоматианъ нарочно имеьува търновското царсгво Загора, за да подчертае, че тя е само една область отъ цѣлокупна България, която съставлява неговъ диоцезъ съ столица Охридъ.

 

Сѫщо и въ съборния актъ противъ поставенитѣ отъ царь Калояна епископи въ Македония Охридската църква е наречена църква на България, а търновската область

 

 

1. Ibid. стр. 136 и 291.

 

2. Ibid. стр. 138.

 

3. Ibid. стр. 124.

 

 

17

 

пъкъ Загора: „Този новъ патриархъ (сир. търновскиятъ патриархъ) постави епископи-българи по всичкитѣ епархии на българското царсгво" (κατὰ πάσης τῆς Βουλγαρίας ἐυκλησίας).

 

Отъ всички горе изложени ясни и самоволни свидетелства се вижда, че както за официалния тъй и за учения гръцки свѣтъ днешна Македония съ рѣкитѣ Струма, Вардаръ, Дримъ и Бистрица е била сѫщинската издревна българска земя, люлка на българщината, и затова нейното постоянно име е било „България", независимо отъ това, дали тя е влизала въ българската държава или не и дали има бълг. царство или не.

 

Поради това следъ унищожението на Охридската архиепископия въ титула на костурския митриполитъ тя е била наречена древна България въ противовесъ на старопланинска България, която е била смѣтана за по-нова.

 

Този фактъ показва, че земята, наричана „България", всѣкѫде и всѣкога отъ византийскитѣ граждани, е била населена съ компактна славянска маса, която е говорѣла български, чувствувала се е и е действувала съ българско съзнание и сама се е наричала съ името „българинъ", „българи". Дко и днесъ следъ вѣковни страдания и при нови изтезания тази маса продължава упорито да се чувствува и да се нарича такъва, това несъмнено се дължи на туй, че тя е българска по своята природа.

 

[Back to Index]