5. Македония презъ време на турското владичество [1]
Отъ полковникъ Леонъ Лaмyшъ,
бившъ членъ на мисията за реорганизация на турската жандармерия въ Македония.
Толкозъ много се е говорило за Македония, особено отъ тридесетина години насамъ, че не може да не знае всѣки важностьта на тая область по въпроситѣ на Ориента.
Може да се каже, наистина, че тя е сърдцето на Балканския полуостровъ; тя е географическиятъ му центъръ и етнографическа квинтесенция, тъй като въ едно ограничено пространство тя е събрала всички раси. Обаче редакторитѣ на договоритѣ, които туриха край на голѣмата война, изглежда да не я познаваха. Въ всѣки случай, тѣ не направиха нищо, за да разрешатъ тежката проблема, която тъй дълго държа Европа въ тревога, която доведе пропадането на Отоманската империя и която днесъ още заплашва да смути несигурния миръ на Близкия изтокъ.
Нѣмамъ намѣрение да разглеждамъ македонския въпросъ тъй както той се слага актуално, нито да диря разрешението му; азъ искамъ само да дамъ единъ ретроспективенъ принось къмъ изучването му. Повече отъ всѣки другъ, тоя въпросъ е наследство отъ миналото; полезно е, прочее, да се знае, въ какъвъ видъ се е представлявалъ той преди събитията, които преобразиха тази часть отъ Европа, т. е. презъ времето, когато Македония или споредъ тогавашното официално наименование — Тритѣ румелийски вилаета, бѣ една отоманска провинция.
1. Тази статия на почитаемия полковникь Ламушъ, която той ни изпрати специално, за да я обнародваме въ „Макед. Прегледъ”, ние я даваме въ оригиналъ на французки, a сѫщевременно и въ български преводъ. (Редакц.).
48
Живѣлъ въ тази область презъ единъ особено буренъ периодъ — отъ 1904 до 1909 г., между голѣмото Илинденско въстание (1903 г.) и младотурската революция (1908 г.) — азъ мога да говоря като непосредственъ свидетель, още повече че бѣхъ добре информиранъ, тъй като функциитѣ ми на инструкторъ на турската жандармерия ми позволяваха да зная точно, какво ставаше. Макаръ и членъ на французката секция на Международната военна мисия, натоварена вследствие на Мюрцщегското съглашение да реорганизира жандармерията въ Македония и, следъ като въ качеството на такъвь бѣхъ живѣлъ почти една година въ Сересъ, азъ, въ началото на 1905 година, бѣхъ повиканъ въ Солунъ отъ италиянския генералъ Де Джиорджисъ, шефъ на реорганизацията, за да се информирамъ и да добия обща представа за страната, отъ която вече познавахъ известни пунктове отъ едно по-раншно пѫтуване.
Въ действителность Македония за мене не бѣше непозната страна. Посветенъ още отъ младини въ славянскитѣ работи отъ нашия голѣмъ славистъ, покойния Луи Леже, чиито курсове въ Ecole des Langues Orientales следвахъ презъ 1881 и 1882 година, като ученикъ въ Ecole Polytechnique, азъ се бѣхъ пристрастилъ къмъ тия въпроси, и познанията, които бѣхъ вече придобилъ по различнитѣ езици на близкия изтокъ ми доставиха нѣколко години по-късно случая да бѫда причисленъ къмъ 2-о бюро на генералния щабъ на армията и да бѫда натоваренъ съ изучването на чуждитѣ армии. Тази длъжность ми достави случая да посетя на два пѫти балканскитѣ страни — презъ 1892 и 1896 година.
Ако се прибавятъ къмъ гореказаното нѣколкото публикувани трудове, дипломитѣ, получени въ Ecole des Langues Orientales, ще се разбере, че твърде естествено азъ бѣхъ опредѣленъ да взема участие въ изпратената въ Македония мисия, чиято цель бѣше не само да съдействува на реорганизацията на турската жандармерия, но сѫщо така да установи въ тази трагична страна едно състояние на нѣщата, поносимо за нейнитѣ жители отъ всички раси.
Въ време на нашето пристигане въ Македония населението бѣше още подъ впечатлението на голѣмото Илинденско въстание, което, започнало на 2.VIII. 1903 г. въ Битолската область, бѣше държало въ течение на три месеца страната
49
въ военно положение. Въ Солунъ показваха действието на страшната експлозия, станала на 29 априлъ, която бѣше разрушила Банкъ Отоманъ и много кѫщи отъ квартала Франкъ.
Съ тѣхната многочислена армия, съставена отчасти отъ редифи (войски отъ запаса), дошли отъ Анадола, турцитѣ непремѣнно трѣбваше да се справятъ съ това въстание, обаче усмиряването причини още повече загуби отколкото самото въстание. Много села и даже малки градове като Крушово, недалечъ отъ Битоля, бѣха разрушени изцѣло или отчасти. Както винаги е ставало въ подобни случаи, едно голѣмо число жители отъ двата пола бѣха избѣгали въ България.
Турскитѣ власти бѣха уплашени отъ могѫществото, отъ стегнатостьта и отъ интелигентния съставъ на революционната организация, наречена Вѫтрешна организация. Макаръ националниятъ характеръ на тази последната да бѣше чисто български, нейната цель бѣше създаването на едно автономно македонско управление, a нейниятъ девизъ — „Македония за македонцитѣ”. И наистина, небългарски елементи, — власи, както въ Крушово, a така сѫщо българи патриаршисти, следователно гъркофили, взеха участие въ Илинденското въстание заедно съ екзархиститѣ. Прочее за турцитѣ българинътъ бѣше неприятель и неприятель опасенъ, който трѣбваше на всѣка цена да бѫде победенъ.
Моитѣ сношения съ християнското население ме доведоха до заключението, че то бѣше твърде уморено отъ този дълъгъ периодъ на смутове и не искаше нищо друго освенъ миръ и възможность да работи спокойно. Знае ce, че българитѣ отъ Македония, както и тѣзи отъ свободна България сѫ главно земедѣлци съ тази разлика, обаче, която обяснява отчасти недоволствата, че селянитѣ въ България сѫ собственици на земята, която обработватъ, докато македонцитѣ бѣха изключително изполичари, работещи по голѣмитѣ владѣния (чифлици) на турскитѣ бейове.
Ако Хилми паша, главниятъ инспекторъ на тритѣ виіаета, искрено желаеше умиротворението на своята область, съ помощьта на съветницитѣ си гражданскитѣ агенти — русинъ и австриецъ, европейскитѣ офицери отъ жандармерията и по късно финансовитѣ сьветници той твърде лесно можеше да го постигне.
Но този достоенъ служитель на Абдулъ Хамида, уменъ
50
и тънъкъ впрочемъ, не можеше да мисли да възстанови мира чрезъ справедливостьта и свободата. Максимата „раздѣляй, за да владѣешъ" бѣше твърде добре измислена, за да се хареса на лукавия умъ на старотурцитѣ. Хилми паша приóѣгна къмъ нея и, за да се справи по-лесно съ българитѣ, той окуражи гърцитѣ. Враждата между тѣзи две националности започва още отъ срѣднитѣ вѣкове, отъ войнитѣ на българскитѣ царье срещу византийскитѣ императори. Покоряването имъ отъ страна на турцитѣ не я усмири, освенъ за кратко време, защото гърцитѣ се ползуваха съ значителни привилегии, дадени отъ султанитѣ на тѣхнитѣ патриарси и духовенство, за да се опитатъ да елинизиратъ всичкитѣ православни християни въ империята. Така възраждането на българската националность въ началото на 19 в. трѣбваше да повлѣче едно възобновяване на борбата срещу елинизма, борба, която имà своята развръзка въ 1870 г.съ създаването на българската екзархия. Известно е, че движението, което доведе създаването на автономна българска дърква, която гърцитѣ обявиха за схизматична, нѣмаше нищо религиозно; никаква догматична разлика не дѣли екзархисти отъ патриаршисти; но теократичното устройство на отоманската империя, която правѣше патриарситѣ и владицитѣ граждански шефове на християнитѣ, турски поданици, не позволяваше на една националность да бѫде призната като отдѣленъ народъ освенъ при условие да образува една отдѣлна черква.
Въ борбата за религиозна и просвѣтна автономия, твърде енергична отъ 1830 год. насамъ, българитѣ въ Македония развиха не по-малка деятелность отъ братята си въ Мизия и Тракия. Въ началото на 1830 год. епархийскитѣ свещеници въ Скопие поискаха български владика, a въ 1859 г. въ Кукушката область — северно отъ Солунъ — започна движението, което целѣше основаването на една българска църква съ източно богослужение, присъединена къмъ Римъ. Първата область на Екзархията, споредъ фермана отъ 1870 г. обгръщаше Велешката македонска епархия, и наскоро следъ това дветѣ други епархии — Скопската и Охридската — помолиха и тѣ да бѫдатъ включени и бѣха удовлетворени презъ 1872 г. следъ като чрезъ официална анкета се установи, че повече отъ две трети отъ жителитѣ християни на тия епархии бѣха българи. Създаването на Екзархията, която даваше
51
едно официално сѫществуване на българския народъ (булгаръ миллети), улесни, естествено, развитието на неговитѣ религиозни и училищни институти, които впрочемъ сѫществуваха и преди това, и тѣхното развитие отговаряше на чувствата и желанията на народа; съвсемъ погрѣшно е да се твърди, че екзархийската пропаганда е направила македонскитѣ славяни българи.
И така, когато цивилнитѣ агенти и военнитѣ мисии пристигнаха въ Македония презъ пролѣтьта на 1904, въ това време, когато утихваха последнитѣ тръпки на голѣмото въстание, борбата продължаваше много повече между сърбитѣ и българитѣ, отколкото между тия последнитѣ и турцитѣ. Турскитѣ власти открито подържаха гърцитѣ и улесняваха тѣхната пропаганда. Първитѣ оплаквания, които получихъ при пристигането си въ Сересъ, главенъ градъ на сектора, повѣренъ на французкитѣ офицери, изхождаха отъ селянитѣ, на които властитѣ бѣха отнели черковнитѣ славянски книги, за да ги предадатъ на гръцката митрополия, която искаше да ги замѣсти съ гръцки книги. Въ много села, подъ различни претексти, бѣха затворили българскитѣ черкви и училища. Въ едно голѣмо село, изключително българско, което малко следъ това бѣхъ посетилъ, Горно Броди, на северъ отъ Сересъ, бѣха отишли по далеко ; бѣха предали не на гърцитѣ, защото такива нѣмаше въ това мѣсто, но на българитѣ патриаршисти, гъркофили, хубавата черква и обширната училищна сграда, построени отъ екзархиститѣ. Лишени отъ българско училище, нѣкои жители бѣха изпратили своитѣ деца въ гръцкитѣ училища, но директоритѣ на тия последнитѣ ми признаваха, че щомъ едно щастливо стечение на обстоятелствата би позволило да се откриятъ българскитѣ училища, ученицитѣ, принудени да посещаватъ гръцкитѣ училища, масово биха се върнали въ българскитѣ.
Събитията презъ 1903 година, Мюрцщегското съглашение и изпращанего на европейски мисии бѣха поставили македонския въпросъ отново на дневенъ редъ, и съчиненията, статиитѣ въ вестницитѣ и списанията, които се занимаваха съ него, бѣха многобройни. Ако оставимъ настрана това, що сръбски автори пишеха, всички полемики се отнасяха до това, да се знае, дали преобладаващиятъ елементъ въ Македония е гръцки или български.
52
Турскитѣ власти не виждаха сѫщо така, между мѣстнитѣ християни, за да се борятъ съ тѣхъ или да ги покровителствуватъ, други освенъ гърци и българи. По-късно, когато първитѣ злоупотрѣбиха съ благоволението на турцитѣ и станаха опасни, противопоставиха имъ власитѣ, които отъ дълго време бѣха спечелени за елинизма, но между които започна да се проявява едно движение на еманципирване, окуражавано отъ Ромъния и изобщо вървяще въ съгласие съ българското движение. Въ действителность власитѣ често действуваха заедно съ българитѣ въ борбата срещу елинизма. Азъ познавахъ въ Охридъ влашки свещеници и енории, които се бѣха поставили подъ духовното ведомство на Българската екзархия.
Никой тогава не мислѣше за сърбитѣ. Твърде осведоменитѣ хора знаеха, че сѫхществуваше известна сръбска пропаганда въ каазитѣ (околиитѣ), съседни на сръбското кралство или на Стара Сърбия, че въ тѣзи области сръбски чети влизаха понѣкога въ стълкновение съ български чети, но на това не придаваха особена важность. Турскитѣ граждански и военни чиновници, италиянскитѣ офицери, натоварени съ реорганизацията на жандармерията, консулитѣ на западнитѣ сили биха били много удивени, ако имъ бѣха казали, че въ Битоля или Охридъ сѫществува сръбско население, даже въ Велесъ и Прилепъ, смѣтани съ право като огнища на българизма.
Винаги, когато християнското население се виждаше заплашено, то бѣгаше въ България, дори това отъ съседнитѣ на сръбската граница окрѫзи. Това явление се бѣ случвало често и по-рано. To обаче стана особено интензивно следъ Илинденското въстание, и голѣмото число бѣжанци, които съставляваха едно сериозно затруднение за България, даде поводъ за преговори и за едно съглашение между турското и българското правителство съ цель да се улесни тѣхното връщане. Сѫщото явление се наблюдава при всѣка причина за паника като напримѣръ въ време на кланетата въ Щипъ и въ Кочани (декември 1911 и августъ 1912 г.).
Вънъ отъ тия случайни и временни изселвания, едно движение за окончателно емигриране отъ Македония къмъ България се бѣше установило отъ дълго време, особено отъ 1878 г. Бързото нарастване на населението на София се дължи въ голѣма степень на македонцитѣ. Между тѣзи емигранти
53
имаше голѣмо число интелигентни и образовани хора, дейностьта на които въ тѣхната страна бѣ стѣснявана отъ гръцката конкуренция и турската враждебность. Тѣ заеха въ формиращата се българска държава твърде скоро важни мѣста въ политиката, просвѣтата, армията, свободнитѣ професии. Това обстоятелство обяснява отношенията, които сѫществуваха между македонскитѣ революционери и елементи, живущи въ България, и тѣ сѫщо отъ македонски произходъ.
Различието между гръцкитѣ и българскитѣ населения, бѣше лесно обяснимо отъ етнографично и езиково гледище, но съображения религиозни, културни, по нѣкога сѫщо и економически се намѣсваха, за да усложнятъ въпроса. Известно число българи бѣха останали привързани къмъ патриаршията, посещаваха нейнитѣ черкви и изпращаха децата си въ гръцки училища. Макаръ че тѣ говорѣха — въ домоветѣ си — само български и често не знаеха никакъ гръцкия езикъ, гърцитѣ, a сѫщо и турскитѣ власти ги смѣтаха за гърци. Естествено, тѣхнитѣ съотечественици екзархисти ги гледаха съ лошо око, смѣтаха ги за измѣнници и идваха понѣкога до репресалии по отношение на тѣхъ. Гърцитѣ вадѣха отъ това аргументъ, за да твърдятъ, че българскитѣ чети опитватъ насила да измѣнятъ етническия характеръ на страната, нѣщо, което бѣше съвсемъ невѣрно. Ако комитаджиитѣ наистина упражняваха насилия върху отдѣлни индивиди или върху гръцки села, това бѣше за отмъщение или заплашване, но никога не бѣ дохаждало на ума на никого отъ тѣхъ да принуждава единъ истински гръкъ да се нарича българинъ. Напротивъ, сѫществената дейность на андартскитѣ чети (гръцки комитаджии) бѣше посветена на това — да принуждаватъ български и влашки села да се обявяватъ гръцки и да прѣчатъ на българитѣ патриаршисти да се присъединяватъ къмъ тѣхнитѣ братя по раса и езикъ.
Изобщо християнскитѣ села въ вѫтрешностьта на страната бѣха български, нѣкѫде влашки, особено въ околностьта на Битоля; гърцитѣ се намираха както навсѣкѫде въ крайбрѣжната область. Въ по-главнитѣ градове населението, въ голѣмата си часть, бѣ взело гръцки характеръ, нѣщо лесно обяснимо съ религиозното, интелектуалного и економическо надмощие на елинизма. Гражданитѣ, гърци или погърчени, заставяха слугитѣ, работницитѣ, които зависѣха
54
отъ тѣхъ, сѫщо да се погърчватъ. Тази работа на денационализиране много ясно се наблюдаваше въ Сересъ, важенъ градъ, въ който азъ живѣхъ близу една година. При все това едно голѣмо предградие остана чисто българско.
Въ Солунъ, градъ въ голѣмото си болшинство еврейски, но кѫдето християнското население бѣше главно гръцко и представяваше едно огнище на елинизма, азъ можахъ, напротивъ, да констатирамъ въ петь години твърде значително развитие на българския елементъ.
Така, въпрѣки едно известно външно спокойствие, борбата между християнскитѣ народности продължаваше съ съучастието на турскитѣ власти, на които отрядитѣ сътрудничеха понѣкога на гръцкитѣ чети срещу българскитѣ. Тази борба се изразяваше чрезъ атентати, извършени даже въ вѫтрешностьта на градоветѣ, като тия, на които бѣхъ свидетель въ Сересъ върху една българска книжарница, въ Солунъ върху единъ известенъ български търговецъ, върху единъ инспекторъ на ромънскитѣ училища и пр.
Вѫтрешната организация, по-малко активна повидимому пазѣше всичката си сила. Нейниятъ съставъ, на който четитѣ бѣха най-видимиятъ елементь, но не най-важниятъ, бѣше забележителенъ. Тя покриваше цѣлата страна съ една силна мрежа отъ командуващи, разузнавачи, куриери, складове. Доброволцитѣ ѝ се укриваха подъ външностьта на мирни селяни, готови, обаче, да взематъ орѫжието. Тя имаше свои сѫдилища, предъ които селянитѣ, пренебрегвайки турскитѣ сѫдии, излагаха тѫжбитѣ си. Тя бѣше устроила даже вечерни и недѣлни курсове, за да подигне образованието на селянитѣ. Нейнитѣ чети, обикновено добре въорѫжени и добре екипирани, бѣха извънредно храбри и смѣли. Често нѣколко души, окопани въ нѣкоя кѫща, не отстѫпваха предъ нѣколко роти и много пѫти войскитѣ трѣбваше да употрѣбяватъ артилерия. Рѣдко комитаджии сѫ били хващани въ пленъ; най-често тѣ успѣваха да се измъкнатъ, защото войницитѣ, които се страхуваха отъ бомби, не смѣеха да се приближаватъ; въ противенъ случай, тѣ се защищаваха до смърть или пъкъ — случвало се е — се убиваха единъ други съ последнитѣ си куршуми.
Като четѣхъ презъ последнитѣ години за крайнитѣ епизоди на ирландското въстание, азъ често бивахъ поразяванъ
55
отъ сходството между постѫпкитѣ на синфайнеритѣ и тѣзи на македонската революционна организация; но по-малко щастливи отъ своитѣ ирландски съперници, комитаджиитѣ не успѣха да дадатъ свобода на своята страна.
Нека тукъ отбележимъ единъ фактъ, който правѣше честь на турцитѣ. Въпрѣки всички мѫчнотии, които имъ създаваха християнитѣ, a особено българитѣ, тѣ никога не измѣниха напълно на тѣхната търпимость по отношение на религията и народностьта ; противни факти бѣха само отдѣлни случаи. Не само че никога турскитѣ власти, въ наше време, не сѫ се опитвали да обръщатъ християнитѣ на мусулмани, но тѣ никога не сѫ имъ прѣчили да се наричатъ гърци, българи, сърби, власи и пр., да говорятъ на своитѣ езици и да се учатъ на тѣхъ въ своитѣ училища.
Сѫщо така учебнитѣ заведения бѣха получили голѣмо развитие въ Македония ; гърци и българи си съперничеха въ това отношение; почти всички села бѣха достигнали да иматъ свое училище, a много имаха по две — едно гръцко и едно българско. Солунъ, съ дветѣ свои гимназии, девическа и мѫжка, и съ своето търговско училище, превъзходно организирани, съ дветѣ свои печатници, съ своитѣ книжарници бѣше важенъ български културенъ центъръ.
Въ 1912 г. въ Македония имаше 1141 български училища съ 1884 учители и учителки и 65474 ученика, безъ да се смѣтатъ българскитѣ католически институти въ Битоля, Кукушъ, Солунъ (семинария, държана отъ Лазаристи) и протестантскитѣ училища. Гимназии, основни училища, професионални училища сѫществуваха въ много градове, като Битоля, Скопье, Прилепъ, Велесъ и пр. Въ сѫщото време екзархийското духовенство броеше 7 епископи, 7 епископални намѣстничества и 1132 свещеника, които служеха въ 1293 черкви и параклиси.
Разнитѣ народности можеха свободно да празднуватъ своитѣ вѣрски и училищни праздници. Турскитѣ граждански и военни власти присѫтствуваха въ училищата при раздаването на наградитѣ или по-скоро на тържествата, които ставаха въ тѣхъ. Азъ видѣхъ въ Сересъ на 1 май единъ праздникъ на гръцкитѣ училища, гдето всичкитѣ момиченца се явиха въ бѣли рокли, украсени съ сини ленти, живи флагове на елинизма. Впрочемъ носенето на гръцкото знаме и изпълняването на гръцкия народенъ химнъ бѣха широко търпѣни.
56
Българитѣ бѣха по-скромни, и имаше защо. Тѣ можеха при все това да празднуватъ своитѣ праздници, и азъ видѣхъ въ градската градина въ Солунъ едно гимнастическо представление, дадено съ голѣмъ успѣхъ по случай праздника на Св. Св. Кирилъ и Методий, славянскитѣ апостоли, български народни светци. Ще прескоча нѣколко години напредъ, за да разкажа единъ фактъ, твърде характеристиченъ, на който азъ бѣхъ свидетель въ Цариградъ. Това бѣ две години следъ младотурската революция. Бѣха започнали да приематъ християни въ армията и много българи отъ Македония бѣха назначени въ Цариградския гарнизонъ. На праздника на Св. Св. Кирилъ и Методий тѣ бѣха доведени въ строй въ българската черква на брѣга на Златния Рогъ, a следъ това имъ бѣ позволено да взематъ участие въ градинското увеселение, организирано отъ столичната българска колония близу при Европейскитѣ Сладки води. Турскитѣ офицери и подофицери. които бѣха довели отдѣлението, бѣха поканени да присѫтствуватъ на увеселението, и тѣ приеха поканата.
Где би могло днесъ въ сръбска или гръцка Македония да се празднува така Св. Св. Кирилъ и Методий?
Събитията въ Македония имаха, разбира ce, прѣко и непрѣко влияние върху резолюцията презъ юлий 1908 година, но разглеждането имъ въ това отношение не влиза въ моята тема. Ще се огранича да припомня, че тази революдия, като ударъ на вълшебна прѫчка, тури край на всички национални и политически борби. Войводитѣ слѣзоха отъ планинитѣ и дойдоха въ Солунъ да се побратимятъ съ турскитѣ офицери, които до вчера още ги преследваха и се сражаваха съ тѣхъ.
Вѣрни на девиза си „Македония за македонцитѣ", водачитѣ на Вѫтрешната организация бѣха напълно готови да сътрудничатъ съ „Обединение и напредъкъ”, за да може да се установи единъ свободенъ административенъ режимъ, основанъ на равенството на всички народности. Революционнитѣ комитети се преобразиха въ български конституционни клубове. Когато, вследствие на преврата на революционеритѣ презъ априлъ 1909 г. Махмудъ Шевкетъ реши да настѫпи къмъ Цариградъ, за да свали Абдулъ Хамида и да спаси конституцията, бившитѣ комитаджим и множество други доброволци образуваха български легионъ, командуванъ отъ знаменититѣ войводи Сандански и Чернопѣевъ,
57
който влѣзе въ Цариградъ съ Солунския армейски корпусъ.
За нещастие, ограничениятъ умъ, извънмѣрниятъ национализъмъ на младотурцитѣ не имъ позволиха да реализиратъ тия добри намѣрения. Цѣлата редица отъ неразумни мѣрки, бруталното разорѫжаване на населението, забраняването на политическитѣ сдружения съ национална боя — нѣщо, което повлѣче разтурянето на българскитѣ конституционни клубове, и главно опитътъ да ззселятъ въ Македония, съ признатата цель да създадатъ въ нея едно мусулманско болшинство, — имигранти (мохаджири) отъ Босна и Херцеговина, разрушиха илюзиитѣ, които можеха да иматъ македонскитѣ населения, и имъ показаха, че тѣ нищо не сѫ спечелили отъ смѣната на режима. Напротивъ, небрежната и често отнасяща се съ презрение, но при все това толерантна администрация на старотурцитѣ бѣ наследена отъ една политика на непримиримость и на отоманизиране. Християнитѣ не бѣха впрочемъ единственитѣ, които страдаха : арабитѣ и албанцитѣ — мусулмани, покровителствувани нѣкога отъ Абдуль Хамида, почувствуваха сѫщо ефекта на асимилаторската мания на привърженицитѣ на „Обединение и напредъкъ". Тъкмо това набрано недоволство причини непрекѫснатитѣ бунтове на албанцитѣ, улесни помирението между гърци и българи и доведе катастрофата на турската империя и отдѣлянето на Турция отъ Европа.
Следъ единъ моментъ на затишие, който последва революцията презъ 1908 год., и падането нa Абдулъ Хамида презъ 1909 г. положението стана пакъ почти сѫщото както и преди това, съ тая промѣна, че разнитѣ християнски народности се сближиха предъ общата опасность и престанаха да воюватъ.
Азъ напуснахъ впрочемъ Македония презъ юлий 1909 г. и вече нѣмахъ непосредствени отношения съ жителитѣ ѝ, макаръ че моитѣ връзки съ четиримата депутати и сенатора, които представяваха българитѣ македонци въ турския парламентъ, ме държаха въ течение на положението. A propos за българскитѣ депутати. Ще припомня, че единиятъ отъ тѣхъ, Панче Доревъ, представитель на Битолския санджакъ, бѣше единствениятъ членъ на парламента, който на 15 априлъ 1909 год. се осмѣли да протестира срещу насилието, упражнено върху народното представителство, и поиска отъ своитѣ колеги
58
да отхвърлятъ наложената оставка на председателя на Камарата отъ разбунтуванитѣ чрезъ подстрекателството на Абдулъ Хамида войски.
Следъ това дойде Балканската война въ 1912 г., естественъ резултатъ отъ грѣшкитѣ на младотурцитѣ. Тайното съглашение отъ 29 февруарий между България и Сърбия бѣ признало предимно българския характеръ на по-голѣмата часть отъ Македония, тъй като сръбското правителство се задължаваше да се откаже отъ всѣкакви претенции върху територията, която обхващаше Велесъ, Прилепъ, Битоля, Охридъ, докато въ зоната, която въ последствие нарекоха „спорна", и въ която се намираха Куманово, Скопье, Калканделенъ (Тетово), Кичево, трѣбваше окончателното разграничаване, въ случай на несъгласие между заинтересуванитѣ страни, да бѫде предоставено на арбитража на руския императоръ.
Чувствата на македонцитѣ се проявиха въ участието, което тѣ взеха въ войната. Шестнадесеть хиляди доброволци се притекоха подъ българскитѣ знамена и образуваха една дивизия, наречена Македонско опълчение, съдържаща 15 пехотни дружини и нѣколко помощни единици. Известно число отъ тѣзи доброволци бѣха вече настанени, но не натурализирани въ България, други идваха отъ чужбина (отъ които 275 отъ Америка) или отъ Тракия (1,215), но 12,400 бѣха избѣгали отъ Турска Македония; каазитѣ (околиитѣ) Битолска, Велешка, Дебърска, Костурска, Кукушка, Охридска, Прилепска и Щипска, доставиха най-голѣми контингенти.
Тази македонска милиция взе едно полезно участие въ военнитѣ действия, особено презъ ноемврий 1912 г. въ Родопитѣ, гдето бѣ плененъ корпусътъ на Яверь Паша, предъ Булаиръ въ ноемврий и декемврий, и въ Шаркьой, гдето въ края на януарий 1913 г. осуети опита за десантъ на Енверъ бей.
Невъзможно е да не се признаятъ въ всичкитѣ тия факти доказателства за едно ясно опредѣлено национално чувство. Когато човѣкъ е живѣль срѣдъ това население, когато е видѣлъ горещината на неговитѣ борби, когаго е билъ свидетель на усилията му къмъ социаленъ напредъкъ и интелектуално развитие, той не може да се съгласи съ твърдението на известни съвременни автори, които искатъ да виждатъ y македонскитѣ славяни само една аморфна маса, едно
59
меко тѣсто, способно да приеме отпечатъка, който единъ победитель му даде.
Ако българитѣ отъ Македония можаха да се противопоставятъ на въздействието на елинизма, толкова мощно и облегнато върху едно неоспоримо превъзходство, културно и економическо, на силата на църквата и много често сѫщо и на авторитета на турската държава, ако тѣ успѣха, въпрѣки всички прѣчки да възстановятъ своята националность, да дадатъ на своето учебно дѣло развитието, на което бѣхъ свидетель, това е защото тѣ имаха съзнанието за идеала, за който тѣ работѣха, борѣха ce, страдаха и мрѣха, когато бѣ необходимо.