Македонски Прегледъ
Година I, книга 5-6, София, 1925

 

7. Македонскитѣ ромъни

 

Отъ проф. Ст. Ρомaнски.

 

 

Измежду разнороднитѣ населения, които пъстрятъ етничния образъ на Македония, има едно, което говори езикъ, близъкъ до езика на ромънитѣ северно отъ Дунава и представя живъ споменъ отъ романизуването на Балканския полуостровъ следъ завладяването му отъ Римъ. Това население, известно въ историята по общото за ромънитѣ име влaси (гръцки βλάχοι, ед. ч. βλάχος отъ слав. влахъ), се нарича сега отъ околнитѣ народи, гърци и българи, съ две присмивателни имена : куцовласи (гр. Κουτσо-βλάχοι, отъ 'κουτσός' куцъ, кривъ), сиречь не прави, навѣрно по езикъ, власи, наспроти ромънитѣ отъ карпатскитѣ земи, или цинцари (отъ числителното ţintĭ (цинцй), лат. quinque, петь, вмѣсто cincĭ (чинч), както е y останалитѣ ромъни). Само себе си това население никога не нарича съ тия имена, a се нарича аромъни (armînĭ, arâminĭ); едничка тая негова честь, която живѣе въ Мегленско и се отличава и по езикъ отъ аромънитѣ, си служи съ славянското наименование власи. Затова тъкмо професоръ Г. Вайгандъ, най-добриятъ изследвачъ на езика и бита на тия ромъни, предложи въ науката наименованията аромъни (aromunen) за народностьта, аромънски (aromunisch) за езика имъ, та по такъвъ начинъ да се отличаватъ ясно не само отъ съседнитѣ си мегленски власи, но и отъ ромънитѣ северно отъ Дунава и отъ ония въ полуострова Истрия. [1]

 

 

1. G. Weigand, Die Aromunen. Ethnographisch-philologischhistorische Untersuchungen über das Volk der sogenannten Makedo-Romunen oder Zinzaren. Leipzig, I Bd. 1895, II Bd. 1894. Първиятъ томъ e преведенъ и на български : Аромѫне. Етнографическо-филологическо-историческо (така !) издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Съ 18 снимки въ текста и една етнографическа карта. Прѣвелъ отъ нѣмски Д-ръ Ср. Дановъ. Варна 1899. Преди това Вайгандъ издаде изследванията си : Die Sprache der Olympo-Walachen, Leipzig 1333. и Vlacho-Meglen. Leipzig 1892.

 

 

64

 

Въпрѣки това, въ науката, както и въ печата изобщо, това наимеиование не си е пробило напълно пѫть. Покрай него, както и покрай обозначението южни ромъни (фр. Roumains de sud, нѣм. Südrumänen, ром. Romînĭ de sud), съ което тѣ се протиоопоставятъ на ссвернитѣ, карпатскитѣ ромъни, много по-често се употрѣбя наименованието македонски ромъни, македоромъни (фр. Macédo-roumains, нѣм. Makedorumänen, ром. Macedoromînĭ ; dialectul macedoromîn = македоромънски диалектъ). Това последното се явява почти отъ самого начало, когато тия южни сънародници на карпатскитѣ или дакийски ромъни ставатъ известни въ науката, и се дължи не само на недостатъчното познанство на сѫщинското имъ разпространение, но и на по-голѣмата известность на Македония измежду всички съседни области въ Балканския полуостровъ като историческо понятие. Още въ 18 стол. нѣмскиятъ ученъ Тунманъ въ своитѣ знаменити „Изследвания вьрху историята на източнитѣ европейски народи" (Joh. Thunmanns Untersuchungen ueber die Geschichte der oestlichen europaeischen Voelker 1, Leipzig, 1774), който e посветилъ специаленъ любопитенъ дѣлъ на историята и езика на албанцитѣ и власитѣ (Ueber die Geschichte und Sprache der Albaner und Wlachen), ги означава общо македонски ромъни може би затова, че тѣ, споредъ него, независимо отъ разпространението имъ въ Тракия („половината отъ жителитѣ ѝ, и въ Албания, съставятъ три четвърти отъ населението на Македония и Тесалия"). Любопитно е, че дори първата граматика на езика на тия ромъни, съставена отъ едного отъ най-културнитѣ имъ представители въ началото на изтеклото столѣтие, Михаилъ Г. Бояджи, по произходъ отъ разорения отъ Али-паша Янински градъ Москополе въ Епиръ, емигрантъ и учитель по гръцки езикъ въ Виена, излѣзла на 1813 г., е наречена „ромънска или македоновлашка" (Γραμματικὴ ρομανικὴ ἤτοι μακεδονοβλαχική  Romanische oder macedonowlachische Sprachlehre, Виена 1813; преиздадена=въ Букурещъ 1863). По добре разбрани причини, наименованията македоноромъни, македоноромънски се употрѣбяха най-често въ Ромъния и отъ ромъни, особено преди Балканската война. [1]

 

 

1. Още ромънскиятъ поетъ Д. Болинтиняну, който е пѫтувалъ между аромънитѣ, ги нарича общо „ромъни отъ Македония” или „македонски ромъни”, Români din Macedonia, Români Macedoni (срв. Calětorii la Românii din Macedonia şi muntele Athos de D. Bolintineanu. Bucureşti 1863, както и предговора му къмъ второто издание на граматиката на Бояджи). To е възприето и въ книгата на французина Пико върху тия ромъни, гдето е преведена най-важната часть отъ съчинението на Болинтиняну, включително съ фантастичнитѣ цифри на тѣхния брой (Е. Picot, Les Roumains de la Macédoine, Paris 1875).

 

 

65

 

Въ науката то се задържаше, освенъ по силата на традицията, и поради това, че по такъвъ начинъ македоно-ромъни (за народностьта) и македоно-ромънски (за езика) удобно се съпоставятъ съ дако-ромъни и дако-ромънски, истро-ромъни и истро-ромънски, мъглено-ромьни и мъглено-ромънски, както се именуватъ останалитѣ клонове на ромънската народность и тѣхнитѣ диалекти. Обаче вънъ отъ обстоятелството, че и мъглено-ромънитѣ, сир. власитѣ отъ Мъгленско, область, която лежи въ срѣдата на Македония, сѫ така сѫщо македоно-ромъни, то не отговаря и на действителното разпространение на аромънитѣ, които сѫ по-многобройни и по-стари въ другитѣ югозападни области на Балканския полуостровъ, именно въ Тесалия, Епиръ и Албания, гдето е и тѣхното срѣдище, отколкото въ самата Македония, гдето собствено въ по-голѣмата си часть сѫ пришелци отъ югозападъ.

 

Презъ време на войната, именно въ края на лѣтото 1916, имахъ възможность да пропѫтувамъ нѣкои кѫтчета на Македония, да посетя и да се запозная отъ аромънскитѣ селища съ Битолско и изобщо съ разпространението на ромънския елементъ въ Македония. Използувайки непосрѣднитѣ си проучвания и наблюдения, тукъ давамъ общъ очеркъ върху тоя елементъ, главно съ цель да се опредѣли мѣстото му въ етничния и културенъ образъ на Македония.

 

 

II.

 

Народностнитѣ последици отъ разширението на римското владичество на изтокъ върху земитѣ на Балканския полуостровъ сѫ различни отъ тия, които виждаме на западъ — въ Галия и Пиринейския полуостровъ. Тия последнитѣ земи били скоро романизувани, и то до такава степень, че днесъ въ тѣхъ, съ изключение на едно незначително кѫтче въ Пиринеитѣ, се говорятъ езици, които водятъ потеклото си отъ латински. He е тъй съ балканскитѣ земи, гдето разпространението на тоя езикъ не съответствувало на размѣритѣ, въ които се била разпространила римската власть по онова

 

 

66

 

време. Нито славата на Римъ, нито мощната му държавна организация, нито военната му сила, нито усилията му да покрие всички провинции съ пѫтища и добре устроени градове и села, нито упорството на колониститѣ отъ Италия л отъ други кѫтища на империята въ употрѣбата на латинския езикъ не могли да сломятъ авторитета на гръцкия езикъ въ южнитѣ части на Балканския полуостровъ. Тоя езикъ запазилъ своето значение дори и следъ премѣстването на столицата отъ Римъ въ Константинополь (Цариградъ) и отдѣлянето на източната империя отъ западната. Латинскиятъ езикъ се е затвърдилъ въ адриатическото прибрѣжие и крайдунавскитѣ земи, до като въ южнитѣ — въ Македония и еленизуванитѣ тракийски прозинции — се е употрѣбялъ все още гръцки. Възъ основа на езика на намѣренитѣ надписи, градски монети и попѫтни камъни днесъ е опредѣлена доста точно границата на употрѣбата на двата езика. Тя започва на Адриатическото море при града Лешъ (Lissus), върви презъ северна Албания и северна Македония, минава южно отъ Скопье (Scupi), завива на северъ за да мине между Бѣла Паланка (Remessiana) и Пиротъ, чиято околность, заедно съ Кюстендилъ (Pautalia) и София (Serdica) сѫ били гръцки, пресича Стара планина и по нейнитѣ северни склснове, оставяйки Вратца и Никюпъ (Nicopolis) въ обсега на гръцкия езикъ, стига до брѣговетѣ на Черно море, гдето се говорѣло сѫщо гръцки (вж. Jireček, Die Romanen in den Städten Daimaiiens während des Mittelalters I, Wien 1902, 13 и след.; сѫщо Geschichte der Serben I, 38 и сл.).

 

Източници за разпространението на латинския езикъ между илиритѣ били римскитѣ колонии въ Далмация, които отчасти замѣстили гръцкитѣ, отчасти намалили тѣхното значение. Въ вѫтрешностьта тая роля играли главно римскитѣ военни лагери. Особено покрай Дунава, отъ устието на Сава до вливането му въ Черно море, имало цѣла верига крепости, чието предназначение било да бранятъ границитѣ на империята. Въ състава на римскитѣ легиони, които квартирували тукъ, влизали мѫже както отъ самата Италия, така и отъ романизуванитѣ провинции. Съ време, вследствие на преустройството на войската и нейното увеличение, въ състава ѝ почнали да влизатъ и лица измежду мѣстното население. Покрай крепоститѣ се създали търговски предградия,

 

 

67

 

чието население бързо се романизувало. Войницитѣ, които нѣмали право да се женятъ, живѣели въ полузаконенъ конкубинатъ съ жени отъ предградияга. Следъ 20-25 годишна служба тѣ бивали уволнявани, като получавали въ даръ земя, добитъкъ, роби и семе за посѣване. Селищата на тия оземлени римски ветерани, покрай градищата, играли ролята на огнища за романизуване околното население. Съ тѣхъ била изпълнена особено областьта покрай Дунава, по Тимокъ и Морава, до Скопье и Призренъ на югъ и къмъ Дринъ и Срѣмъ (Sirmium) на западъ, както може да се сѫди по тогавашнитѣ наименования на населенитѣ мѣста (срв. Jireček, Rom. I, 12). Тая романизация обаче не можа да се затвърди върху завладѣнитѣ отъ Траяна земи северно отъ Дунава, въ Карпатитѣ. Съ изпразването на Дакия отъ римскитѣ войски при Аврелиана (271 година) подъ напора на народностнитѣ нашествия отъ северъ, тя била опразднена и отъ римскитѣ колонисти и отъ романизуваното население. Съ никакви сериозни доводи не може да бѫде подкрепено мнението, че днешнитѣ ромъни въ земитѣ на нѣкогашна Дакия, за които дори до XIII стол. нѣма никакъвъ поменъ въ историята, сѫ потомци на тия колонисти и на романизувани даки (траки). Противъ такъвъ единь народностенъ континуитетъ въ карпатскитѣ земи, както и въ земитѣ северно отъ Дунава изобщо, говори особено фактътъ, че старитѣ мѣстни имена — имената на по-голѣмитѣ рѣки, планини, градове и пр. — въ днешния ромънски езикъ, до колкото сѫществуватъ, се явяватъ не въ форма, наследена направо отъ латински, но тьй, както сѫ промѣнени тѣ въ славянски уста. Дори името на най-голѣмия тукъ притокь на Дунава, р. Олтъ, която тече презъ Седмиградско, пресича южнитѣ Карпати и слиза въ Влашката равнина, известно отъ латинскитѣ надписи подъ форма Alutus, не гласи y ромънитѣ Alutul, както би трѣбвало да бѫде, ако ромънитѣ отъ онова време насамъ биха населяли непрекѫснато неговитѣ брѣгове, a Oltul (старобълг. Олътъ, -ul е членътъ). Днешнитѣ ромъни следователно сѫ населили карпатскитѣ земи тепърва следъ като тия земи били заети и дълги вѣкове обитавани отъ български славяни.

 

Отъ изложеното по-горе е ясно сѫщо, че и южнитѣ ромъни, които днесъ живѣятъ въ Тесалия, Епиръ и Южна Албания и засѣгатъ и въ Македония, не сѫ исконни жители на тия земи,

 

 

68

 

въпрѣки че сѫ засвидетелствувани исторически тукъ по-рано, отколкото севернитѣ ромъни въ Карпатитѣ. Нѣма съмнение, че прадѣдитѣ на тия два главни клона на ромънитѣ, както и на истрийскитѣ ромъни и на мъгленскитѣ власи, ще сѫ живѣли нѣкога въ по-голѣма близость и тепърва сетне чрезъ разселяне се разширили и отдѣлили. Голѣмата близость на тѣхнитѣ диалекти, несъмнениятъ имъ произходъ отъ единъ общъ езикъ, праромънски (Urrumänisch), който води потеклото си отъ говорения на Балканския полуостровъ латински, говори противъ предположениего, тъй охотно звзприемано отъ страна на ромънскитѣ историци, че ромънитѣ населятъ отъ римско време насамъ непрекѫснато всички тия земи, въ които и днесъ живѣятъ. Общитѣ особености, които ромънски, особено дако-ромънски, сподѣля съ полуроманизувания езикъ на днешнитѣ албанци, на първо мѣсто даннитѣ за албанско влияние върху ромънски, сѫ не по-малко тежъкъ доводъ срещу теорията за дакийския произходъ на ромънитѣ. Отъ друга страна пъкъ въ римскитѣ колонии край адриатическия брѣгъ се е развилъ съ време отдѣленъ романски езикъ, известенъ въ науката подъ името далматски, доста различень както отъ ромънски, така и отъ романскитѣ особености на албански; последното лице, което е могло да говори тоя езикъ, е починало неотколе (вж. Bartoli, Das Dalmatische. Bd. I. II, Wien 1906).

 

Всички доводи и съображения отъ историченъ и лингвистиченъ характеръ говорятъ въ полза на мнението, което днесъ се възприема дсри и отъ страна на ромънски изследвачи [1], че мѣстото, гдето се е одържалъ романскиятъ и романизуванъ елементъ; отъ който произхождатъ днешнитѣ ромъни въ четиритѣ свои клона, трѣбва да е било въ обсега на нѣкогашнитѣ римски провинции Срѣдиземна Дакия (Dacia mediterranea), Дардания и Горна Мизия (Moesia superior), именно тамъ, гдето сѫ засвидетелствувани повече селища съ римски имена, a следователно и римската колонизация е била по-силна. Това е областьта на Сърбия до Дринъ и Срѣмъ, заедно съ югозападна България и северна

 

 

1. Така напоследъкъ отъ професора отъ Университета въ Клужъ, Седмиградско, Silviu Dragomir, Vlahii si Morlacii. Studiu din istoria românismulul balcanic, Cluj 1924, p. 112.

 

 

69

 

Македония. Известниятъ изследвачъ на ромънския езикъ проф. Г. Вайгандъ, който ограничава тая область въ триѫгълника между София, Нишъ и Скопье, сиречь въ границитѣ на Срѣдиземна Дакия и отчасть Дардания, остроумно се досѣща, че новоизникналото южно отъ Дунава име Дакия е очевидно указание за многолюдно преселяне на населения отъ сѫщинска Дакия на югъ (вж. Ethnographie von Makedonien, Leipzig 1924, 11-12).

 

А тъкмо въ тая область, въ която днесъ нѣма никакво ромънско население, се оказватъ редица ромънски мѣстни имена, най-вече въ граничната ивица между Сърбия и България, a сѫщо и по планинскитѣ склонове около Софийското поле. По името на Влашка планина надъ Пиротъ може да се сѫди за характера на населението, което е обитавало нѣкога тия мѣста; имена като Банишоръ, Бовъ, Гургулятъ, Крецулъ, Вакарелъ, Пасарелъ, Пурченица и под. сѫ явно ромънски (срв. Jireček, Das Fürstentum Bulgarien 123; G. Weigand, Rumänen und Aromunen in Bulgarien, въ неговия Jahresbericht des rum. Inst. XIII, 40 и след., съ карта). Тукъ именно трѣбва да се търси люлката на ромънската народность. Тукъ е могълъ да се сформира ромънскиятъ езикъ съ общитѣ особености, които намираме и въ четиритѣ му диалекта. За това сѫ били достатъчни три столѣтия, и тѣ сѫ тия, които следватъ непосрѣдствено подиръ идването на славянитѣ на Балканския полуостровъ (VII—IX в.). До VI в. тукъ се е говориль все още латински — за последенъ пѫть, като говоренъ въ войската, се споменува тоя езикъ y византийския историкъ Теофанъ въ 579 г. (ed. Bonn. I, 394). Отъ тогава до края на X в. изчезва всѣкакъвъ спомень за тоя езикъ и за населението, което го е говорило. Къмъ края на тая праромънска епоха спада и началото на разселянията на ромънитѣ въ разни посоки, постепенно и незабелязано, досущъ тъй, както е станало движението на власитѣ въ края на срѣднитѣ вѣкове презъ Босна къмъ Далмация и Хърватско и проникването имъ на островъ Кръкъ (Велия) и полуострова Истрия, което може да се проследи по исторически свидетелства. Така южнитѣ ромъни, навѣрно по-рано отъ всички други, сѫ се откѫснали отъ общата ядка и, гонейки своитѣ стада по сочнитѣ пасбища на високитѣ планини на Македония, проникнали въ Тесалия и Епиръ, отгдето въ ново време се разпространяватъ наново на северъ.

 

 

70

 

III.

 

Тия тъкмо ромъни се споменуватъ въ историята най-рано отъ всички други. До като ромънитѣ въ Дакия излизатъ на лице тепърва подиръ XII стол., a за присѫтствието на ромъни въ адриатическото прибрѣжие преди това време може да се сѫди само по харакгера на нѣкои собствени имена на лица, за ромъни въ южна Македония се заговорва още презъ втората половина на X стол., и то въ свръзка съ българската история. Разправяйки за вдигането на българитѣ въ Македония срещу Византия при смьртьта на Цимисхий и качването на престола на Василий II (976) подъ водителството на четирмата Шишманови синове, Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ, византийскиятъ хронистъ Кедренъ съобщава, че първиятъ отъ тѣхь, Давидъ, падналъ убитъ между Костуръ и Прѣспа въ мѣстностьта, наречена „Хубави дървета" отъ нѣкакви „власи скитници"

Kedrenos, ed. Bonn. II 435). Това известие е любопитно още затова, че ромънитѣ тукъ се явяватъ подъ славянското си наименование власи. Славянитѣ, специално българскитѣ славяни, сѫ посрѣдницитѣ, прѣко които византийскитѣ гърци се запознали съ новата народность, образувана, както може да се сѫди и по даннитѣ на езика, подъ тѣхно влияние. Отъ друга страна тия власи се характеризуватъ като скитници, скитащи се (ὁδῖται), нѣщо, което се съгласява съ тѣхното вѣковно занятие — да скитатъ като пастири съ своитѣ стада по планини и полета, споредъ хода на годишнитѣ времена. Че отъ тия обитатели на планинитѣ нерѣдко излизали страшни разбойници, за това разправятъ и до най-ново време всички пѫтешественици по Македония, Албания и Гърция.

 

Сѫдейки по едно известие, което се отнася все къмъ това време, власитѣ населяли вече планината Пиндъ, гдето ги намираме и днесъ. На четвъртата година отъ качването на престола на Василий II Българоубиецъ — къмъ 980 год. — на единъ византийски първенецъ, стратегъ, на име Николица (Νικουλιτσᾶς), било повѣрено управлението на власитѣ въ Елада (τῆν ἀρχὴν τῶν Βλάχων Ἐλλάδος). Елада като византийска

 

 

71

 

область (θέμα) тогава е обсѣгала северна Гърция съ Тесалия. Самата длъжность показва, че власитѣ тогава вече били добили известно значение въ държавата, ако и не тъкмо такова, каквото се представя отъ нѣкои ромънски историци (напр. отъ G. Murnu, Vlahia Mare, Bucureşti 1913, 18 и сл.; или отъ N. Iorga, Notele unui istoric eu privire la evenimentele din Balcani, An. Ac. Rom., ser, II, t. XXXV, Buc. 1913, 132 и сл.). Тукъ, по склоноветѣ на Пиндъ и въ Тесалия, тѣ сѫ живѣли въ по-компактни маси. Ала вънъ отъ това доста тѣхни сънародници сѫ се намирали пръснати и пò на северъ, въ границитѣ на Самуиловата държава. Това се вижда отъ грамотата на Василий II отъ 1019 г., съ която подъ ведомството на Охридската архиепископия се поставяли сѫщо „власитѣ отъ цѣла България" (καὶ τῶν ἀνὰ πᾶσαμ Βουλγαρίαν Βλάχων)J пръснати по нейнитѣ планини (ὃσοι ἐντὸς Βουλγαρικῶν ὅρων εἰσί) (вж. Byzant. Zeitsrhrift II, 46).

 

Какви сѫ били тѣзи власи, може да се види отъ разказа на византийския боляринъ Кекавменъ отъ втората половина на XI стол., който описва вдигнагото отъ тѣхъ въстание презъ 1066 г. и е най-добриятъ изворъ за живота имъ по онова време. Тѣхнитѣ главатари, когато били запитани отъ коменданта на Лариса, Николица, внукъ и едноименникъ на поменатия „управитель на власитѣ'” Николица, где сѫ по това време — месецъ юний — стадата и женитѣ имъ, отговорили: „въ българскитѣ планини" (εἰς τὰ ὄρη Βουλγαρίας). Кекавменъ пояснява, че било обичай, стадата и семействата на власитѣ да прекарватъ отъ априлъ до септемврий по високитѣ планини и по най-студенитѣ мѣста (Cecaumeni Strategicon, edd. Β. Wassiliewsky et V. Jernstedt, Petersburg 1896, стр. 68—69). Тѣ били дошли да придуматъ Николица да се постави на чело на въстанието, ала последниятъ, за да ги отклони отъ решениего имъ, обърналъ имъ внимание, че въстание по това време е несгодно не само за жителитѣ въ полето, които сѫ заети съ жетва, но и за тия измежду власитѣ, чиито семейства и стада сѫ „въ планинитѣ на Македония", защото тамъ могатъ да бѫдатъ ограбени отъ царскитѣ хора. Сѫщо както днесъ власитѣ пасатъ лѣте стадата си по високитѣ планини на Македония и Албания, a есени слизатъ да зимуватъ въ Тесалия, така е било и преди деветь вѣка. Тесалия станала тѣхна страна; тя постепенно била колонизувана отъ тѣхъ, особено съ постепенното изчезване на българско-славянския елементъ. Споредъ Кекавменъ,

 

 

72

 

рѣката Плересъ, която имала отъ дветѣ си страни голѣми полета, минавала „презъ срѣдь власитѣ, като ги раздѣляла на две". Това се съгласява и съ преданието y Олимпийскитѣ власи, отбелязано отъ Вайгандъ (Die Sprache der Olympo-Walachen, Leipzig 1888, 11—12), че последнитѣ се били npeселили отъ полето при завладяването на страната отъ турцитѣ. Въ севернитѣ предѣли на Тесалия, въ съседство съ Пиндскитѣ власи, живѣе днесъ население, което се нарича копачари (отъ стбълг. копати, копаѭ) и представя, все споредъ преданието, отдавна погърчени власи (срв. Weigand, Arom. I 130). Не само склоноветѣ на Пиндъ, но и съседната Тесалийска равнина, както и Епирь, били по онова време вече напълнени съ власи. Нѣма следователно нищо странно въ това, че последнитѣ се осмѣлявали вече да вдигатъ и въстания, каквото е тъкмо поменатото въстание отъ 1066 г., по времето на императора Константинъ Дука, вследствие на наложенитѣ отъ него нови данъчни тежести. Любопитно е при все това, че двамата най-видни влашки главатари отъ Лариса носятъ славянски имена : единиятъ Беривой (Βεριβόου τοῦ Βλάχου), другиятъ Славота (Σθλαβωτᾶν τὸν Καρμαλάκην) (вж. за това въстание подробно y Murnu, цит. съч. 83 л след.). Следъ всичко това нѣма нищо чудно, ако тъкмо тая покрайнина на Балканския полуостровъ, склоноветѣ на Пиндъ и съседната планиниста часть отъ Тесалия, вече носятъ името „Влахия", което понѣкога се давало и на цѣла Тесалия. Така я нарича въ XII стол. рабинътъ Бениаминъ Тудела, който, на пѫть отъ Испания за Иерусалимъ, минава презъ Гърция покрай тая провинция (вж. Tafel, De Thessalonica ejusque agro, Berlin 1839, p. 473). Така — „Влахия" или „Голѣма Влахия” — ce нарича тя и по времето на разпокѫсването на византийската империя отъ латинцитѣ, въ началото на XII стол. Никита Хониатъ (Акоминатъ) изрично отбелязва, че „Голѣма Влахия (Μεγάλη Βλαχία) се нарича планинската область на Тесалия" (ed Bonn. 841). Следъ победата на Иванъ Асенъ II надъ солунския царь Тодоръ (1220), въ рѫцетѣ му падатъ сѫщо Албания и Голѣма Влахия (Acropolites 1 43). Ала и западно отъ Пиндъ, въ Епиръ, е имало тогава сѫщо власи, както и днесъ. Кекавменъ разправя, че идвайки отъ северъ власитѣ се пръснали по цѣлия Епиръ (διεσπάρησαν ’εν πάσῃ; вж. Cecaum. Strateg. 74). Часть отъ него, Етолия, почнала да се зове „Мала Влахия",

 

 

73

 

a самото Епирско деспотство се наричало отъ сърбитѣ „Влахиотска земя" (срв. Иречекъ, Исторія болгаръ, Одесса 1878, с. 289). До падането си подъ турцитѣ тия земи минаватъ отъ една рѫка въ друга, най-после попадатъ и подъ сръбска власть. Голѣма Влахия, „земята на „мегаловлахититѣ" (Μεγαλοβλαχίτας, Pachimeres 1 83), по известно време ще е сѫществувала дори като самостоятелна държавица (срв. подробно y Murnu, цит. съч. 163 и сл., 213 и лед.).

 

Отъ всичко това се вижда, че склоноветѣ на Пиндъ съ околнитѣ планинисти мѣста на Тесалия, Епиръ и Албания представятъ сѫщинското отечество на аромънитѣ. Въ тѣхъ сѫ се прибрали подиръ идването на турцитѣ за по-сигуренъ животь и ония тѣхни сънародници, които въ по-рано време сѫ се били смъкнали въ Тесалийското поле и въ градоветѣ, до колкото не сѫ били погълнати отъ господствуващата гръцка народность. Благодарение на непристѫпностьта на жилищата си, тѣ сѫ се радвали на известни правдини, зз каквито не могли и да мечтаятъ жителитѣ на полскитѣ мѣста, наводнени отъ преселници турци отъ Азия (коняри). Презъ XVIII в. тукъ възникнали цвѣтущи градове, съ силно развити занаяти и съ търговски връзки не само съ останалитѣ провинции на обширната Османска империя, но и извънъ нейнитѣ граници. Единъ отъ тѣхъ — Москополе — станалъ сѫщинско срѣдище на култура и просвѣта ; въ него имало едно прочуто на времето си висше училище (Νέα Ἀκαδέμια) и гръцка печатница. Създала се и литература, която, въ духа на времето и при особнитѣ условия за духовенъ животъ въ обиколеното отъ гърци аромънско население, се култивирала на гръцки езикъ съ рѣдки прояви на употрѣба на родния диалектъ (срв. Per. Papahagi, Scriiotori aromâni în secolul al XVIII. Вис. 1909, реф. отъ мене въ Пер. Сп. 70, 462 и сл.).

 

Краятъ на XVIII и началото на XIX стол. се оказали сѫдбоносни за спокойствието и благоденствието на аромънитѣ по Пиндъ и въ Епиръ. Презъ време на произволното управление на Али паша Янински (1741—1822) аромънскитѣ градове, лишени отъ дотогавашнитѣ си правдини, силно пострадали и населението имъ се пръснало. To потърсило прибѣжище преди всичко въ близкитѣ покрайнини на южна и западна Македония, чиито аромънски селища датуватъ все отъ това време. Въ преданията за произхода на отдѣлнитѣ родове въ последнитѣ се помнятъ още мѣстата, отъ где сѫ дошли

 

 

74

 

тѣхнитѣ родоначалници. Отъ тия предания, още съвсемъ живи, се установява, че най-много аромънски колонисти въ Македония произхождатъ освенъ отъ споменатия вече градъ Москополе още и отъ близкитѣ тамъ селища : Николица, Линотопи и др. Къмъ тѣхъ се прибавятъ сѫщо пришелци и отъ Албания, напр. отъ Лънга, югозападно отъ Охридското езеро, и отъ областитѣ Музакия — музакери — и Фаршери — фаршериоти. Последнитѣ и до днесъ ясно личатъ, спазвайки прастарото си занятие — овчарството, a сѫщо и своята носия.

 

Нѣкои отъ тия аромънски селища станали сами следъ време изходища за нова аромънска колонизация въ Македония. Въ това отношение на първо мѣсто стои градътъ Крушево, отгдето сѫ се разселили аромъни въ повечето градове на северна Македония, като Прилепъ, Велесъ и Скопье.

 

 

IV.

 

Власи въ Македония се на»миратъ почти навредъ по грздоветѣ; тѣ се занимаватъ съ търговия (бакали, кръчмари, ханджии) или занаяти (златари, котлари и пр.). Повече обаче влашкото население е прибрано въ малки групи села, рѣдко чисто влашки, въ западна и южна Македония. Най-значителната отъ тия групи е Битолската, която освенъ града Битоля, обсѣга и други аромънски селища по склоноветѣ на планината Перистеръ и въ областьта северно отъ нея. Сетне дохождатъ малки купчини села въ южна Македония, между Костуръ и Беръ. Мъгленскитѣ власи северно отъ Гевгели образувать група за себе си.

 

Вайгандъ изчислява македонскитѣ ромъни на 80,000 души. Въ днешно време тоя брой тѣ не достигатъ. Презъ последнитѣ тридесеть години тѣ не само не сѫ се увеличили, но сѫ и намалѣли, главно вследствие на изселяния въ Ромъния и другаде. Достатъчно е да се отбележи примѣрътъ съ Гопешъ, чието население въ по-голѣмата си часть се е изселило. Къмъ това трѣбва да се прибави и изчезването вследствие на погръчване и побългаряване, единъ процесъ, на който и засилената съ подръжката на ромънското правителство национална пропаганда не можа да тури край. По моитѣ изчисления, броятъ на власитѣ въ цѣла Македония не надминава 70,000 души.

 

 

75

 

Въ Битолската влашка група спадатъ следнитѣ македонски градове и села:

 

Битоля. — Споредъ най-добритѣ познавачи на Македония, власитѣ въ Битоля наброяватъ отъ 7,000 (Кѫнчевъ) до 8,000 (Weigand). И днесъ тѣ не надминаватъ това число, въпрѣки че нѣкои ромънски статистики го удвояватъ (Codrescu за 1906 г. дава числото 15,000!). Въ 1916 г. Битоля имаше население 36,000 д., отъ които 17,000 православни, 200 католици, 12,000 турци, 1,300 албанци мохамедани, 500 цигани мохамедани и 5,000 евреи и разни други народности. Православнитѣ сѫ собствено българи (около 10,000) и власи (около 7,000), защото гърци въ Битоля нѣма, освенъ нѣколко погърчени влашки семейства. Власитѣ сѫ по занятие главно търговци и занаятчии; между тѣхъ има доста богати, които притежавали и чифлици въ турско време. Тѣ сѫ въ грамадното си мнозинство привърженици на гръцката партия. Опитъ за отваряне ромънско училище билъ правенъ още въ 1866 г., ала едва въ 1878 г. било отворено такова — за момчета. Въ 1905 г. това училище имало 5 отдѣления и въ него следвали всичко 65 деца. Въ 1903 г. било отворено и друго ромънско училище, смѣсено, въ Мечкарь-махла (съ 66 деца въ 1905 г.), a въ 1905 г. и трето — въ Арнаутъ-махла (14 деца). Въ 1880 г. билъ отворенъ и ромънски лицей, a по-късно и едно девическо педагогическо училище за подготвяне учителки (1893). Ромънското правителство полагало усилия да направи отъ Битоля културенъ центъръ на аромънската народность, ала въ самия градъ тая идея намирала малко привърженици. Отъ всички аромъни тукъ само 118 семейства били спечелени за ромънската идея, останалитѣ сѫ гъркомани. На това се дължи и слабото посещение на ромънскитѣ първоначални училища.

 

По произходъ аромънитѣ въ Битоля сѫ преселници отъ градоветѣ Москополе, Николица и Линотопи, но има сѫщо и много придошли въ по-ново време отъ околнитѣ мѣста, особено отъ Крушево. Голѣма часть отъ жителитѣ на близкитѣ села Търново и Магарево упражняватъ занаятитѣ си въ Битоля.

 

Нижополе. — Аромънско село на 1 1/2 ч. югозападно отъ Битоля, на р. Драгоръ въ планината Перистеръ. Населението му, числено намалѣло (всичко 1228 д.), се състои предимно отъ аромъни, преселени отъ Грамосъ, но има и фаршериоти,

 

 

76

 

които се занимаватъ съ овчарство. Въ общия брой влизатъ и до 50 кѫщи българи. По-рано е имало и албанци-мохамедани. Ромънско училище е отворено още въ 1881 г., ала населението въ по-голѣмата си часть остава гъркоманско.

 

Търново. — To е най-близкото до Битоля село въ североизточнитѣ поли на планината Перистеръ. Населено е само отъ аромъни (1735 д.), стари преселници. По-рано е имало и до 30 кѫщи албанци-мохамедани, които сетне се изселили. Главното занятие на населението било абаджийството. Женитѣ сѫщо се занимавали съ обработката на вълнени тъкани и плетива. Напоследъкъ се отворили фабрики за платове, фланели и пр. На заможностьта на населението, подадено на влиянието на града Битоля, трѣбва да се длъжи, че то е силно предадено на гърцизма, въпрѣки че тукъ е било отворено първото ромънско училище въ Турция (1864). Отначало това училище посещавали повече отъ 80 ученика, ала напоследъкъ броятъ на ученицитѣ се движелъ между 20 и 30.

 

Магарево. — Чисто аромънско село до Търново, една рѣка ги дѣли. Населението му, по произходъ главно отъ Грамосъ, по-рано достигало до 3000 души (Кѫнчевъ — 2,400 власи, Codrescu — 150 националисти и 2850 гъркомани, отъ които 50 ромънизувани албанци), сетне обаче понамалѣло : 1492 д. все аромъни въ 1916 г. Ромънско училище било отворено още въ 1880 г., ала въпрѣки това национализацията не напреднала много.

 

Maлoвищa. — Западно отъ Битоля, високо въ една падина на планината Перистеръ, е разположено влашкото село Маловища (вл. Моловище — 1629 д. ж.). До неотколе то е било по-голѣмо, но неговитѣ жители, които като търговци отиватъ повече въ Сърбия и Ромъния, по-малко въ България, постепенно сѫ се изселили. Въ София сѫ отъ Маловище семействата Палигора, Гаки Трифоновъ и др. Тѣхното главно занятие нѣкога е било овчарството, за което много помагали голѣмитѣ пасбища по склоноветѣ на планината около селото. Заселено е сѫщо отъ москополци, които при идването си заседнали близу при с. Кажани, a сетне се прибрали въ по-запазеното землище на днешното село. По нѣкои особености на своя езикъ жителитѣ на това село се отличаватъ отъ населението на близкитѣ влашки села, поради което Вайгандъ допуска, че тукъ ще сѫ се заселили

 

 

77

 

съ време и нѣком скитащи се изъ околностьта влашки семейства, a сѫщо така и мъгленски власи (Arom., I, 39—40). Ромънско училище е било отворено за първи пѫть въ 1880 г., въпрѣки противодействиего на селянитѣ, все гъркомани. Въ 1882 г. било отворено и женско ромънско училище. Напоследъкъ въ тия училища имало 2 учители и 2 учителки.

 

Ρеcенъ. — Всичкото му население е 4566 д., отъ които 259(0) православни, 1484 турци (главно потурчени албанци), 110 албанци и 382 цигани. Въ броя на първитѣ, покрай българитѣ, влизатъ и 50 кѫщи власи, които произхождатъ отъ Москополе, отъ Въртени (вь планината Грамосъ), има сѫщо дошли отъ Гопешъ и др. По занятие сѫ търговци (бакали) и занаятчии (шивачи, обущари и др.) Една часть отъ тѣхъ сѫ гъркомани и пращатъ децата си въ гръцко училище, въ което имало 60 деца (съ 2 учители). Ромънско училище сѫществува отъ 1892 г. и се посещава отъ 15—16 деца (1 учитель и 1 учителка). Ромънска черква нѣма, та власитѣ се черкуватъ въ българската черква.

 

Янковецъ. — Лежи на 2 клм. западно отъ Ресенъ, на пѫтя за Охридъ. Има 162 к. съ население 788 д., отъ тѣхъ 20 к. власи, всички други българи. Тукъ прекарватъ сѫщо отъ 5 до 15 семейства „каракачани." Власитѣ сѫ главно отъ Николица и отъ Грамосъ. Най-многото отъ тѣхъ сѫ търговци, и то въ Ресенъ. Ромънско училище е отворено още въ 1897 г., ала поради борбата съ гъркоманитѣ, които тукъ сѫ повече, често е затваряно. Въ ромънското училище имало напоследъкъ 32 деца, съ единъ учитель и една учителка.

 

Изтокъ. — Въ планината „Изтокъ" между Прѣспа и Охридъ има влашки „каливи", сир. колиби — Вайгандъ при своето пѫтуване презъ лѣтото 1889 видѣлъ две такива лѣтни влашки села (Arom. I, 41). Тукъ идвать всѣко лѣто власи отъ Самарина, Периволи и др., 400—500 семейства, стоятъ съ стадата си отъ Гергьовдень до Димитровдень и за зимата се връщать назадъ въ „Енишеръ" (Лариса), Тесалия. Часть отъ тѣхъ, до 200 кѫщи, зимуватъ въ близкия Ресенъ. Единь „челникъ” — старейшина на такива пасгирски семейства — има до 2-3 хиляди овци, кози, a освенъ това и хергелета конье.

 

Петрино и Илино. — Въ планината Петрино и въ Илино има влашки колиби. Тукъ лѣтуватъ власи отъ Музакия (Албания), около стотина кѫщи. Такива „музакери" дохождатъ

 

 

78

 

лѣтно време и засѣдатъ по цѣлата верига на Галичица, изобщо всѫде, гдето намѣрятъ добри пасбища : къмъ Кривени, Леорека, Плаке, Крушйе, Бовно, Ехла („Евла") и пр. Зиме се прибиратъ въ Долна и Горна Музакия и къмъ „Веларди" (Бератъ).

 

 

Οхридъ. — Власитѣ въ Охридъ живѣятъ въ две близки но отдѣлни махали : едната — Горната махала или мах. Св. Георги — въ източната часть на града, навѫтре въ равнината, a другата —Долната махала или мах. Св. Никола, въ югоизточната часть, по-близу до езерото. Когата пѫтувалъ Вайгандъ, между власитѣ въ тия махали живѣли мохамедани (Arom. 1,51). Сега, покрай власитѣ, тукъ има българи, най-вече отъ околнитѣ села, които замѣстили изселилитѣ се влашки и мохамедански семейства. И тукъ има власи отъ Москополе, но повечето сѫ отъ Лънга, отъ Грабова, отъ Нича, a има и фаршериоти и музакийци, отъ областитѣ Фаршери и Музакия въ Албания, дошли най-вече отъ 25 години насамъ. Последнитѣ именно попълватъ броя на изселващитѣ се охридски власи.

 

Въ Охридъ има две влашки черкви (по тѣхъ се именуватъ и махалитѣ) и две влашки училища — по едно въ всѣка махала. Най-напредъ е отворено ромънско училище въ Горната махала въ 1868 г., едновременно съ българското училище. Пръвъ учитель билъ Георги Томара, отъ Периволи, който се училъ въ Ромъния. Въ 1878 г. било отворено училище и въ Долната махала, но до 1897 г. то е било гръцко, a отъ тогава насетне се преподавало ромънски. Имало е порано 10—15 кѫщи гъркомани, които ходѣли да се черкуватъ въ Вароша. Всички ромънски учители сѫ четирма, единъ учитель и три учителки, по двама въ всѣка махала. Въ училището на Горната махала имало до войната 65 деца, a въ Долната махала — 35 деца.

 

Струга. — Власитѣ тукъ не надминаватъ 50 кѫщи, a по-рано сѫ били още по-малко: Вайгандъ отбелязва само 100, души a Кѫнчевъ и не споменува власи въ Струга. По произходъ сѫ все отъ сѫщитѣ мѣста, отъ които и тия въ Охридъ, особено отъ Москополе — все търговци. Най-новитѣ измежду тѣхъ сѫ дошли отъ Музакия, Албания — търговци, кираджии, овчари, обикновени слуги. Тѣ си пазятъ носията, особено женитѣ. Повечето обаче сѫ отъ близкитѣ влашки села, Горна и Долна Бѣлица (Beala din sus, Beala din gios),

 

 

79

 

и се занимаватъ съ бакалъкъ и галантерия. Ромънско училище сѫщесtвуwа отъ 1906 г. насамъ съ единъ учитель и една учителка и съ 43 деца преди закриването му поради войната. Пръвъ учитель е билъ Георги Зографъ отъ Нижополе (училъ се въ Битоля), втори — Таки Пердики отъ Периволи (училъ се сѫщо въ Битоля), трети — Георги Михчя (училъ се въ Битоля и въ Куртя де Арджешъ, Ромъния). Ромънска черква нѣма.

 

Горна и Долна Бѣлица. — Горна Бѣлица и Долна Бѣлица (Beala din sus, Beala din gios) сѫ две влашки села западно отъ Струга, на границата съ Албания. Наричатъ се по името на р. Бѣлица, която минава край тѣхъ и се стича въ р. Дринъ.

 

Въ Горна Бѣлица има до 200 k. власи, отъ които около 40 к. сѫ фаршериоти, a въ Долна Бѣлица 120 к. власи и 2-3 к. алbанци (мохамедани). Мѫжетѣ отъ първото село сѫ главно търговци и овчари, a отъ второто — търгоwци и чифчии, работници pо чифлицитѣ. Отъ Горна Бѣлица особено тѣ ходятъ като търговци въ Дебърско. И отъ дwетѣ села има преселници въ Струга и Охридъ (отъ по-старо време), въ Тирана (bогати търговци), въ София и Софийско (с. Враждебна) и другаде.

 

Гъркоманитѣ и въ дветѣ села сѫ много, особено въ Долна Бѣлица, гдето било отваряно ромънско училище още въ 1890 г., ала поради малкия брой на ученицитѣ и несигурния животъ на учителитѣ било закрито. Ромънското учили]е въ Горна Бѣлица е по-ново (отъ 1905 г.) и напоследъкъ имало 4 учители (3 учители и 1 учителка). Черквитѣ и въ едното и въ другото село сѫ въ рѫцетѣ на гъркоманитѣ.

 

Γopeшъ. — Историята на това чисто аромънско село, на 5 часа пѫть северозападно отъ Битоля, е интересно като типично за сѫдбата изобщо на аромънскитѣ села въ Македония. Споредъ преданието, селото нѣкога е било четвърть часъ по-долу отъ мѣстото, гдето се намира днесъ. Тукъ е било ropa, въ която, вследствие на турски насилия, жителитѣ единъ по единъ си изнаправили кѫщи по-нагоре въ гората. Затова днесъ още, когато нѣкой отива къмъ срѣдището на селото, гдето е сега общината, казва : „отивамъ въ гората" ('n-kodru). Къмъ това най-старо население, което се занимавало съ

 

 

80

 

кираджилъкъ и терзилъкь, придошли аромъни отъ Москополе, около 40 к., които и по занятие се отличавали отъ първитѣ — търгували съ боя (broştï — червена боя), съ елбасанско дървено масло и пр. чакъ до Шкодра. Други 20-25 семейства дошли отъ Фурка, по занятие кираджии и чобани, 20-тина кѫщи отъ Николица (занятчии, кираджии, овчари) и отъ другаде. Така се намножило постепенно селото и достигнало до 800 кѫщи, но сегне почнало постепенно да намалява чрезъ изселяне, особено въ България и Ромъния. Този процесъ продължавалъ непрекѫснато, та въ 1916 г. голѣма часть отъ кѫщитѣ бѣха праздни. Тогава имаше 216 к. съ 1070 д., отъ които 9 кѫщи българи отъ Смилево и близкитѣ села, дошли следъ изгарянето на селата имъ по време на въстанието (1903).

 

За сѫдбата на отдѣлнитѣ родове можемъ да имаме идея отъ следната направена отъ мене анкета : отъ рода Пица, който брои около 10 кѫщи, има въ Гопешъ 3 сем., въ Софли 5—6 сем., въ Саранци и др.; Дабо 5 семейства, всички въ София и Мездра; Цингара — 3 сем. въ Гопешъ, други въ Битоля и въ Плѣвенъ, гдето единъ отъ тѣхъ подарилъ мѣсто за училището ; Петре или Петреску — 1 сем. въ Гопешъ; Гюламила — 1 сем. въ Гопешъ, 2 въ Битоля, другитѣ въ София (единъ отъ тѣхъ е председатель на ромънската колония тукъ); Караджa — 3 семейства въ Гопешъ, другитѣ въ София; Белчо — 6 сем. въ Гопешъ; Нанчо — 1 сем. въ Гопешъ, 1 въ Битоля, едно въ Орхание; Κошкa — 4 сем. въ Гопешъ, въ Фердинандъ, въ Годечъ; Ракочъ — 4 сем. въ Гопешъ, a другитѣ въ Радомиръ и въ София; Торбо — по 1 сем. въ София, Орѣхово, Фердинандъ; Бело — 4 сем. въ Гопешъ, други въ Битоля, въ София и др.; Πитка — 2 сем. въ София; Тръпча — 6 семейства въ София, въ Варваринъ и другаде; Йованъ — 4 сем. въ Гопешъ, има въ Прищина и въ София; Hенa — 4 сем. въ Гопешь, други въ Фердинандъ, София и др.; Прику и Теку сѫ гопешки семейства въ Дупница и Кюстендилъ (отъ последнитѣ има и въ София); Михче — 3 сем. въ Гопешъ, другитѣ въ Радомиръ; Чапанъ — тѣ били по произходъ отъ Магарево, но се преселили отъ Гопешъ въ Орхание; Димка — 1 сем. въ Гопешъ, други въ Орхание; Грамостянъ — всичкитѣ въ

 

 

81

 

Плѣвенъ; Симча — въ София; Чукне —3 сем. въ Плѣвенъ, други въ Битоля; Ерка — 5 сем. въ Битоля, Прищина и другаде.

 

Любопитно е, че аромънски родове Караджа, Белчо и Кошка има сѫщо въ Маловища, a Пица — въ Беръ (Верия).

 

Вследствие на сношенията на гопешани съ Ромъння, националистичната пропаганда тукъ хванала по-здрзви корени, отколкото въ другитѣ аромънски селища въ Битолско. Затова помогнала и Македонската организация, особено подиръ въстанието (1903). До тогава националисти и гъркомани били почти по равно, но сетне последнитѣ силно намалѣли — до третина отъ населението. Ромънското училище, което било отворено въ 1868 г. отъ гопешанина Димитрий Козмеску, първоначално се помѣщавало въ частна кѫща, сетне за известно време въ една сграда съ гръцкото (но въ различни етажи), a по-късно се сдобило с ь собствено здание, привършено въ 1902 г. съ дарение отъ нѣкое „дружество" въ София. Непосрѣдно преди войната ромънското училище посещавали 120 деца, a гръцкото само 60. Националисти и гъркомани се черкуватъ въ една черква отъ едната страна се пѣе гръцки, a отъ другата — ромънски. Има по двама свещеници, отъ самия Гопешъ, за едната и другата партия.

 

Κрушοвο. — Тоя западномакедонски градъ е най-голѣмото аромьнско селище въ Битолската область. Разположенъ високо надъ Прилепското поле въ планината, която го огражда отъ западъ, той е заселенъ на мѣстото на единъ турски чифликъ. Преди да дойдатъ власитѣ, чифликътъ е билъ притежание на нѣкой си Киримь-бегъ, паша въ Битоля. Имало десетина кѫщи сламени, „съ ръжèница покрѝени", гдето живѣли българи, работници при чифлика. Къмъ края на XVIII в. дошли власитѣ, които „правили хатъръ" на Киримъ-бега, икрамосвали го, та се заселили въ чифлика му : на проф. Вайгандъ разправяли, че тоя чифликъ билъ откупенъ отъ власитѣ отъ Москополе и Грамосъ за 400.000 гроша (Aromunen I 33). Освенъ отъ Грамосъ и Москополе („Воскополе"), тукъ се заселили постепенно и власи отъ Дениско, отъ Мецово (викатъ имъ  моцани"), отъ Самарина, Периволи (т. н. колибари), отъ Дениско, Линотопи и Николица. Повечето отъ тѣхъ, преди да заседнатъ въ Крушово, скитали изъ разнитѣ крαища на Македония.

 

 

82

 

Въ това отношение любопитенъ е разказътъ на дѣдо Стерю Коста Курте, 82 годишенъ (въ 1916 г.), роденъ въ Крушово. Баща му дошелъ на това мѣсто 20 годишенъ, нежененъ, отъ Мориховскитѣ планини, гдето, като всички, билъ колибаринъ съ други власи. Той билъ оть „Грамосъ". Съ 12.030 брави се дигнали. Избѣгали отъ Али паша отъ Янина, който „повелялъ" до Вардара. Когато дошелъ, всрѣдъ Крушово, на мѣстото, гдето е сега гръцката черква, имало изворче подъ една крушa, на която била прикачена икона. Той билъ съ тримата си братя и отъ всички четирма души сега има 14 кѫщи. Тогава дошли и други : Колчо Казанъ (сега 5 кѫщи — една е въ София), Кардуловци (5 кѫщи), Чумковци (3 кѫщи, останалитѣ се изселили въ Солунъ, въ Ромъния), Дима Дико — Диковци (4 кѫщи), Ставре лу Ангеле — Ангелевци (3 кѫщи), Дина Кацаволу (3 кѫщи — изселили се въ Скопие, баща имъ билъ кираджибашия). Все отъ Грамосъ били: Дичо Коку — 4 кѫщи (кяи = кехаи били), Кота Котори — 4 кѫщи Которовци (единъ отъ тѣхъ отишелъ преди войната съ овцитѣ си въ Солунъ и тамъ останалъ), Стерю Баждавела — 3 кѫщи, Таховци — 4 кѫщи : Костадинъ, Душо, Янаки и Карадимитрий (изселили се въ София), Стерю Гашу — 2 кѫщи, Наки Шкаперда 4 кѫщи (отъ тѣхъ има въ Египетъ и въ Скопие), Николчо Тежу — 2 кѫщи, братята Зерде — 2 кѫщи, Тасе Теля — 3 кѫщи. Отъ Дениско се знаятъ: Михалъ Денискьотъ — 4 кѫщи (2 кѫщи се изселили въ Солунъ следъ въстанието въ 1903 г.), Иванъ Бошнякъ, чиито потомци живѣятъ въ Солунъ, но иматъ кѫщи за лѣтно време и въ Крушово. Отъ Самарина има две кѫщи, викатъ имъ Самаринци (Samarina) — и двамата се изселили въ Египетъ, но кѫщитѣ имъ въ Крушово си стоятъ. Отъ Периволи: Томчо Манаковъ — Манаковци (4 к.),Стерю и Никола Пажикъ (2 к.), Ушо (Стерю) Йота (5 к.). Отъ Мецово: Пито Жово Моцанъ съ братята си (5 к.), Коста Моцанъ (2 к.), Нашко Моцанъ (2 к.). Има сѫщо единъ Коле Фаршериотъ — три кѫщи измрѣли, единъ живъ — по името се вижда, че е отъ фаршериотитѣ въ Албания. И т. н. и т. н.

 

„Грамослиитѣ", които дошли съ овцитѣ си, населятъ и до сега източната часть на града, наречена „Струнга". Покъсно дохождатъ и българи — „мияци" отъ Лазарò-поле,

 

 

83

 

Галичникъ, Тресанче — и населятъ махалата „Рамнище". Въ „Чирешъ" — горната махала — сѫ смѣсь, българи и власи (гъркомани), a въ „стредината" на града — само власи (гъркомани), както на северната страна — „Мочуръ-маалеси" — само българи. Българитѣ днесъ сѫ най-вече отъ полето — Прилепско. До преди 25—30 години „мияцитѣ" не се мѣсили ниго сѫ тѣхъ, нито съ власитѣ. Въ западната часть на града има „Арнаутска махала" (или „Коленауче маале-), 70—80 к., ала тукъ не се говори вече албански, a влашки и български. Затова и статистиката на българскитѣ военни власти отъ 1916 г. не отбелязва никакви албанци въ Крушово.

 

Споредъ тая статистика всичкото население на града съставятъ 5201 д, православни, отъ които 2316 българи, 2378 „гърци", сир. гъркомани, и 507 власи, сир. аромъни-националисти. Когато Вайгандъ посетилъ Крушово (1889 г.), населението възлизало на 12.000 д. : 7.000 аромани, 4.000 българи и 800 албанци. Това население, не само влашкото, но и българского, намаляло значително вследствие на псстепенно изселяне, засилено особено подиръ въстанието (1893), когата голѣма часть отъ града изгорѣлъ.

 

Власитѣ отъ Крушово се занимаватъ най-вече съ скотовъдство: пасатъ овци и кози въ планинитѣ. Които иматъ повече овци, отиватъ въ Охридско, Кичевско и Велешко — тамъ сѫ планинитѣ голѣми. Тѣхнитѣ семейства живѣятъ въ Крушово. Други отъ това население, които се занимавать съ търговия или съ занаяти — главно златари („арджинтари"), — живѣятъ въ Солунъ, Скопие, Битоля, Прилепъ и другаде.

 

Вьпрѣки усилията за пробуждане ромънско национално чувство презъ последнитѣ петдесеть години, голѣмото мнозинство отъ крушовскитѣ власи си останали гъркомани. Споредъ както ми разправи (1916) стариятъ ромънски свещеникъ папа Сотиръ папа Стерю, който отъ преди 36 години е свещеникъ въ Крушово, той има само 125 кѫщи въ енорията си отъ общия брой 1270 к. отъ общия брой 480 к. сѫ „чисти” българи, останалитѣ гъркомани — повече власи, отколкото българи; преди въстанието (1903) енорията му броила 282 к., но отъ тогава насетне тѣ намалѣли вследствие на постоянно изселяне. Борбата за национално възраждане започва отъ края на 60-тѣ години, когато билъ направенъ (1869) пръвъ опитъ за отваряне ромънско училище отъ учителя Стерю Н. Чонеску (Чона),

 

 

84

 

който се училъ въ Букурещъ, a по-късно следвалъ въ университета въ Яшъ. Той събралъ за тая цель y дома си 20-тина деца. Следъ месецъ, вследствие на интригитѣ на охридския гръцки владика, това училище било затворено отъ правителството. Вториятъ му опитъ да отвори училище въ сѫщата кѫща (1873) пакъ не сполучилъ. Тепърва въ 1876 г. успѣлъ да открие училище окончателно ; три години по-късно се основало и ромънско девическо училище, a 1889 — сѫщо едно смѣсено училище въ махалата „Чирешъ". Въ тритѣ ромънски училища имало около 300 ученика, съ 4 учители и 5 учителки. По едно време при централното училище били отворени и два класа търговско училище (două clase comerciale 1899—1902) (за ромънскитѣ училища въ Крушово вж. сѫщо Theodor T. Burada, Cercetări despre şcoalele româneşti din Turcia. Bucureşti 1890, стр. 48 и сл., и Mihail-Vivgiliu Codrescu, Istoricul şcoalelor române din Turcia etc., Buc. 1906, 55 и сл.). Срещу това, гъркоманитѣ имали 5 училища основни и единъ гимназиаленъ класъ. По-рано имали втори и дори трети гимназиаленъ класъ. Презъ 1916 г. имаха 4 училища. Подиръ завземането на Македония отъ сърбитѣ гръцкитѣ училища били затворени.

 

Ромънска черква въ Kpyujoao се отворила въ 1894 г., 16 януарий, когато ромънскиятъ свещеникъ служилъ първата литургия на ромънски въ единъ параклисъ. Опитътъ отъ предната година (1893) не сполучилъ: ромънскиятъ свещеникъ билъ афоресанъ отъ гръцкия архиерей. Сега било дадено разрешение съ султански ферманъ. Собствено борбитѣ на власитѣ да се отдѣлятъ и въ черковно отношение отъ гърцитѣ започнали по-рано — въ 1884 г. Тѣ искали да служатъ на ромънски въ гъркоманската черква, но гъркоманитѣ не ги оставяли. Ставали често стълкновения, боеве и под. Въ речения параклисъ се служило до 1905 г., когато била осветена изградената въ сѫщия дворъ ромънска черква, започната въ 1897 г. Въ това отношение власитѣ последвали българитѣ. Между последнитѣ и гъркоманитѣ първото стълкновение станало въ 1868 г., една година подиръ съзиждането на черквата въ българската махала. Въ 1871 г. българитѣ взели черквата и се отдѣлили отъ гърцитѣ. На тая черква иконостасътъ е билъ направенъ отъ орѣхово дърво отъ майсторъ Петре и Тимя (Евтимий), и двамата крушовчани. Последниятъ

 

 

85

 

билъ калфа на първия и продължилъ работата следъ неговата смърть. Въ ромънската черква пъкъ иконостасътъ е направенъ отъ липово дърво отъ майсторъ Несторъ, българинъ отъ Лазарò-поле, който работилъ година и половина. Великолепниятъ по своята художествена рѣзба иконостасъ въ главната черква въ Крушово, изгорѣла по времето на въстанието, е възпроизведенъ по фотография въ книгата на Вайганда, Aomunen 11, табл. III.

 

Тръстеникъ. — Било е чисто влашко селце, южно отъ Крушово, но отъ тридесеть години насамъ е съвсемъ пусто. Основано било едновременно съ Крушово отъ население, което произхождало отъ Москополе, Поляна (при Самарина) и др. До преди петдесетина години то е било цъвтеще влашко селище, чиито жители се занимавали предимно съ котларство (били gănusari сир. „калайджии"), но отъ тогава насетне населението му, вследствие на общия стремежъ на власитѣ да ce прибиратъ за сигурность въ по-голѣми селища, почнало да ce изселя постепенно въ Крушово, Прилепъ и другаде, до като най-сетне съвсемъ се изселило. По време на пѫтуването на Вайганда (1889) то още сѫществувало и наброявало 180 д. ж. (Pírem. I. 287); ромънинътъ J. Neniţescu (1892) сѫщо го отбелязва, и то съ 400 д. ж. (стр. 87); Кѫнчовъ — 95 д. власи.

 

Бирино. — Малко по-рано отъ Тръстеникъ е запустѣло и влашкото селище Бирино, основано все по времето, когато се заселило Крушово, сѫщо така не далечъ отъ него. Жителитѣ му се преселили най-вече въ Крушово, a отъ тамъ въ Прилепъ и другаде.

 

Прилепъ. — Българската статистика отъ края на декемврий 1915 г. отбелязва въ Прилепъ 20.375 д. ж., отъ които мохамедани (турци и цигани) 4.703 д. и християни (българи и власи) 15.672 д. Власитѣ собствено не надминаватъ сега 150 д. (30 семейства), ако и по-рано да сѫ били повече: Вайгандъ (1889) ги пресмѣта 500 д., Неницеску (1892) — 1000 до 1100 д., Кѫнчовъ (1900) — 480 д. Тѣ сѫ всичкитѣ нови пришелци, отъ 50—60 год. насамъ, дошли тукъ отъ Крушово или отъ близкитѣ до него сега пусти влашки села — Бирино и Трьстеникъ. Така Кирю Димитриу Плочарь е дошълъ преди 50 години съ баща си отъ Крушово. Сѫщо Стерю Дим. Буздра, роденъ въ Прилепъ (54 год.), е отъ семейство Крушовско; дѣдо му

 

 

86

 

обаче се билъ преселилъ въ Крушово отъ с. Бирино. Родътъ Капка е сѫщо отъ Крушово: това сѫ собствено две кѫщи — една „ромънска” (Михаилъ) и друга „гръцка" (гъркоманска — Ташко). Отъ Тръстеникъ сѫ нѣколко кѫщи „калайджии" (4 семейства). Пакъ отъ Крушово е Вангели Думитреску Коменджия. Тѣ сѫ всичкитѣ „ромъни", сир. аромъни негъркомани. Такива сѫ още : Кости Пендифранга, братъ му Наумъ Пендифранга, Мичу Евтимиу Маджаръ, Ванчо Каша (децата му сѫ въ Америка), Орданъ Димитрий (баща му билъ „калайджия"), Коли Кафеджи, Спиро и Георги Маджаръ (двама братя), Теохарий Капиданъ (има трима сина : Перикле, живописецъ, Ставри и Теодоръ — последниятъ е сега професоръ въ Университета въ Клужъ, Седмиградско), Кости Тофа и Михаилъ Марачине (сега въ Ромъния). Михаилъ Aнастасе Ручина е билъ „ромънинъ”, по после станалъ „гъркоманинъ". Гъркомани, все крушовчани по потекло, сѫ още : Тома и Кости Барда (двама братя), Горчо Гира, Христо и Димитрий Маджаръ (една влака съ „ромънитѣ" Маджаръ), една кѫща Дамовци (3 братя : единъ отъ тѣхъ, Таке Даму, живѣе въ София, другитѣ двама Наумъ и Христо, останали въ Прилепъ), Гика Чостандинь, сетне Димитрий и Ташко Кърцута, чиято жена е отъ Москополе.

 

Всичкитѣ сѫ добри занаятчии, главно шивачи, папукчии, златари (argintari), котлари, a сѫщо и търговци.

 

Както се вижда и отъ дадения списъкъ, повечето отъ тѣхъ (около 20 к.) се чувствуватъ и считатъ „ромъни", по-малко се гърчеятъ (около 10 к.). Борбата за национално еманципиране и тукъ е била не по-слаба, отколкото въ по-чисто ромънскитѣ селища. Влашка черква била построена въ 1871 г. и надъ вратата имало надписъ на плоча: Ἑλληνικὴ-βλαχικὴ ἐκκλησία (гръцко-влашка черква). Съ султански ферманъ се разрешавало да се построи черква за „власитѣ" (влахтай-фасанѫ"). Вследствие на нареждането на Гръцката патриаршия да не се признаватъ власитѣ за отдѣлна народность, надписътъ билъ смѣненъ съ другъ на обратната страна на сѫщата плоча, който и до сега се чете надъ вратата : Ἑλληνικὴ ἐκκλησία ἡ Μεταμόοφφωσις (гръцка черква Преображение). Тя била собствено построена за гъркоманитѣ власи и българи. За да освободятъ своята черква отъ тѣхъ, българитѣ дали за издигането ѝ 25,000 гроша. Останалитѣ суми били събрани на голѣмитѣ по онова време прилепски панаири. Вследствие

 

 

87

 

на постояннитѣ караници съ гъркоманитѣ, власитѣ-националисти отъ 30-тина години насамъ се черкували въ българската черква.

 

Въ черковния дворъ на гръцката черква има постройка за гръцко училище. Имало гръцко училище и отвънъ черковния дворъ. Учитель и учителка били пратени отъ гръцкия Σύλλογος. Издържали се отъ гръцкото правителство и мѣстната община.

 

Ромънско училище било отворено въ 1878 г. отъ учителя Димитраки Николеску, отъ Търново, който се училъ въ педагогическо училище (şcoala normală) въ Букурещъ. Записани били около 35 деца, момчета и момичета. Тогава постѫпилъ и прилепскиятъ учитель г. Стерю Буздра, който ми каза, че покрай аромънчетата се записали да се учатъ и българчета : нѣкой си Василъ Томовъ, телеграфистъ (по време на войната въ Скопие), Христо Попадамовъ — свещеникъ нейде въ България и др. Въ борбата за националното си и просвѣтно еманципиране отъ гърцизма власитѣ и тукъ били подкрепяни отъ българитѣ. Подиръ Балканската война тукъ учителствувалъ Димитрий Жога, отъ Търново, свършилъ Битолския ромънски лицей, който преди това билъ учитель въ ромънското училище въ Битоля (5 години), a още по-рано въ Мъгленско и въ Куманово (1901—1902). Презъ 1915 г. въ ромънското училище въ Прилепъ имало всичко 20 деца — ученици и ученички.

 

Любопитно за отношенията между българи и власи въ Македония и за отношенията имъ къмъ гърцизма е това, което ми разправи единъ българинъ отъ Прилепъ, Иванъ Шабановъ (60 годишенъ, въ 1916 г.). Отъ 1859 до 1862 г. той се училъ въ гръцкото училище въ Магарево, гдето тогава учителствувалъ нѣкой си „Ставросъ Апостолидисъ", сиречь Кръстьо Апостоловъ, българинъ отъ Ресенъ. Последниятъ се билъ училъ въ Мтина и билъ класенъ учитель въ Магарево въ гръцкото училище, което сѫществувало отъ по-рано. Учитель въ първоначалното училище билъ Костадинъ Кокошу, гръкъ отъ Кожани. Шабановъ училъ една година при Кокошу и една при Ставросъ Апостолидисъ. Въ една година се минавали два класа. Въ Магарево свършилъ четвърто отдѣление въ основното училище (презъ първото полугодие) и I—III класъ отъ трикласното училище. Първитѣ три отдѣления

 

 

88

 

следвалъ въ гръцкото училище въ Прилепъ при Петъръ Орловъ, навѣрно отъ Костуръ. Подирь него учителствувалъ Кузманъ Шапкаревъ отъ Охридъ. Последниятъ преподавалъ и на български. Когато „гърцитѣ" сир. гъркоманитѣ се отдѣлили отъ българската черква, Петъръ Орловъ станалъ пѣвецъ въ българската черква. Преди Петъръ Орловъ е учителствувалъ въ Прилепъ Ксенофонъ Жинзифовъ — едвамъ го помни : русо момче съ сини очи. Жинзифовъ дошелъ за частенъ учитель y Хаджи Илия, отгдето и билъ поддържанъ, a преподавалъ и въ училището при черквата. Останалитѣ учители били издържани отъ черквата. —

 

 

Въ повечето градове на северна Македония се намиратъ власи (цинцари), които сѫ преселени главно отъ Битолско. Така крушовчани, като дребни търговци, има въ Велесъ (около 40 кѫщи), гдето отъ 1893 г. има и ромънско училище. Въ Скопие има много повече власи (до 150 кѫщи), раздѣлени на „ромъни" и гъркомани, последнитѣ отъ които поддържали гръцко училище. Отъ Крушово сѫ власитѣ и въ Куманово, гдето сѫ не повече отъ 20 семейства, ала си имали ромънско училище, отворено въ 1898 г.

 

Южно отъ Битоля има малко власи въ Леринъ (около 30 семейства). Тѣ държатъ съ българитѣ и бързо се побългаряватъ. Вайгандъ (Arom. I. 122) сочи едного, по произходъ отъ Невеска, като водитель на българската партия. По своето положение Леринъ свръзва Битолската влашка група съ южномакедонскитѣ влашки селища.

 

 

V.

 

Власитѣ въ южна Македония сѫ пръснати на малки купчинки по планинскитѣ прегради между котловинитѣ, които пъкъ сѫ населени най-напредъ отъ българи, сетне отъ турци и злбанци. Въ градоветѣ, пъстри по своето население, наслѣзли и заседнали сѫщо власи отъ планинитѣ. Така, има малки влашки островчета въ планинитѣ между Леринското поле и Островската котловина, отъ една страна, и Костурската отъ друга (Невеска и Песодеръ), между Костурската и Островската (Клисура), между Островската котловина и Солунското поле (селата въ планината Негушъ). За тѣхното

 

 

89

 

разпространение и численость къмъ края на войната може да се намѣри нѣщо въ антропогеографската студия на Бор. Ж. МилојевиЬ, Јужна Македонија (Насеља срп. земаља X, 1921).

 

Невеска. — Богато село, разположено високо въ склоноветѣ на планината Вичъ, южно отъ Леринъ. Има 500 кѫщи каменни, двуетажни. Населението е заможно. Мѫжетѣ сѫ търговци въ Египетъ и Ромъния. Има и такива, които се занимаватъ съ овчарство. Опитъ за отваряне ромънски училища билъ правенъ въ 1875 г., но било отворено тепърва въ 1878 г.

 

Бѣлкаменъ. — Лежи по срѣдата между Леринъ и Невеска, високо надъ Леринското поле. Има около 150 кѫщи власи и 50 к. албанци-християни (срв. Милојевић, Јужна Македонија 20). По-рано власитѣ били по-малко (споредъ Вайгандъ и Кѫнчевъ — 100 души). Селото е основано въ 1848 г. отъ албанци, които дошли отъ Епиръ, с. Пилкадесъ (срв. Кънчевъ 88). Ромънско училище, издържано отъ ромънската държава, сѫществува отъ 1880 г., ала редовно е действувало само отъ 1890 до 1905 г. Борбата срещу гърцизма, на чиято страна сѫ и мѣстнитѣ албанци, била непосилна за националистично настроенитѣ власи. Жителитѣ сѫ изключително овчари, които пасатъ стадата си лѣте по Нередска планина, a есени отиватъ да зимуватъ въ Солунското поле. Семействата имъ оставатъ презъ всичкото време въ селото.

 

Негованъ. — Това село е основано къмъ 1860 г. отъ албанци, преселени отъ Епиръ (Аргирокастро), като тия въ Бѣлкаменъ. Отъ Бѣлкаменъ пъкъ дошли въ сѫщото село и 20 кѫщи власи. Влашкото население е значително намалѣло : Милоевичъ отбелязва по време на войната само 3 к. власи, покрай 110 к. албанци, докато Вайгандъ — 20 к. власи, 150 к. албанци, a Кѫнчовъ — 100 д. власи, 620 д. албанци.

 

Въ сѫщата околность, споредъ Кѫнчовъ (стр. 250), е имало власи и въ c. Εлoвo (90 д. власи, 750 албанци-християни). Милоевичъ 20 отбелязва само 6 к. албанци и никакви власи.— Имало е, споредъ Кънчевъ 103, сѫщо въ с. Лѣсковецъ нѣколко кѫщи власи отъ Невеска.

 

 

90

 

Ha планинската преграда между Битолското поле и Костурската котловина има сѫщо едно влашко село, съвсемъ уединено. To е

 

Песодеръ (Псодерь, аром. Писодери), чисто аромънско село (200 к.), на пѫть отъ Леринъ за Костурь, при изворитѣ на р. Бистрица. Населението произхожда отъ Албания. Мѫжетѣ и до най-ново време отивали тамъ по печелба като ханджии (срв. Weigand, Arom. I 123—124).

 

Инакъ въ Костурско има власи, освенъ въ самия градъ Костуръ, още и въ Хрупище.

 

Костуръ. — Власитѣ (не повече отъ 20 кѫщи) сѫ се преселили преди 50 години отъ Самарина и Грамосъ. Тѣ сѫ до толкова подавени отъ гръцкото влияние, насаждано чрезъ църквата и училището, че и y дома говоримиятъ езикъ е гръцки. Въ това отношение тѣ сподѣлятъ сѫдбата на голѣма часть отъ българитѣ, които сѫ погърчени. Затова и не сѫ отбелязани въ статистиката на Кѫнчовъ (Weigand — 100 д., Мишевъ 13—14 к., Милоевичъ — 50 к.).

 

Хрупище. — Паланка край р. Бистрица. южно отъ Костурското езеро, 1 1/2 ч. далечъ отъ Костуръ. Населението (750 к.) е смѣсено. Покрай българи (300 к.), турци (250 к.), има и власи до 200 к. (1000 д.), часть отъ които сѫ погърчени (Милоевичъ 18 отбелязва 50 к. погърчени „словени и власи”, Мишевъ — 20 к. гърци). Власитѣ сѫ по произходъ отъ Самарина, Песодеръ, Грамосъ, a има и фаршериоти. Тѣ се намиратъ подъ силното влияние на ромънската пропаганда. Ромънско училище е отворено въ 1881 год. Въ 1905 г. имало по 50 ученици и ученички, обучавани въ едно училище, но по отдѣлно, съ 4 учители и 2 учителки.

 

Освенъ това, въ Костурско има власи, преселени въ по-ново време отъ други мѣста, въ следнитѣ села :

 

Несрамъ — десетина κжщи власи, покрай 455 к. българи. Тѣ сѫ се настанили тукъ преди 50 години — къмъ 1877 г. Занимаватъ се и до днесъ съ овчарство.

 

Маврово — на източната страна на Костурското езеро — 3 кѫщи власи, преселени отъ Грамосъ (Милоевичъ 41). Инакъ населението (250 к.) се състои почти отъ по равно число българи и турци, при това часть отъ първитѣ сѫ погърчени.

 

 

91

 

Въ планинската преграда между Костурската и Островската котловина има малка група влашки селища, която служи отъ своя страна като етнична преграда между българското население отъ Костурско и Островско.

 

Клисура (Влахоклисура). — Това градче, 5 часа пѫть далече отъ Костуръ, е най-голѣмото и съвсемъ чисто аромънско селище въ планината Мурикъ. Населението наброява около 700 кѫщи. Мѫжетѣ сѫ гурбетчии : най-вече търговци, и златари, които отиватъ въ Цариградъ, Браила и Букурещъ. Тукъ е започнало преподаване на ромънски още въ 1862 г. отъ пионеръ на ромънската просвѣта въ Македония, Апостолъ Маргаритъ, родомъ клисурчанинъ. Националното съзнание, вьпрѣки гръцкитѣ интриги, е доста високо.

 

Сисаний (Шайнли). — Лежи южно отъ Влахоклисура и е било нѣкога голѣмъ цвѣтущъ градъ. Сетне населението му се изселило въ Блаца, Кожани и Сачища (споредъ Вайгандъ въ Сисаний все пакъ имало около 100 д.; споредъ Кѫнчовъ — 400 власи и 400 гърци; Милоевичъ не го и отбелязва).

 

Блаца (Гръцка Блаца). — Основано отъ власи, преселени отъ близкия градъ Сисаний и полупогърчени (споредъ Вайгандъ — 800 д., Кѫнчевъ — 1200 гърци и 1303 власи, y Милоевичъ липсува!).

 

Вайгандъ споменува и друго едно влашко селище при Сисаний — Пепелище, съ около стотина д. ж. (Arom. I 100;. — Близко е селото Лѫка, което има стотина кѫщи, отъ които 20 к. сѫ власи, останалитѣ турци и цигани.

 

Сачища (Шатиста). — Населението му (споредъ Кѫнчовъ, въ 1900 г., 4800 д.) се състои изключително отъ погърчени власи, отъ които по времето на пѫтуването на Вайгандъ само старитѣ разбирали влашки (вж. Arom. I. 129). Тѣ сѫ преселени отъ Сисаний, отъ гдето произхождатъ сѫщо жителитѣ на Блаца и Кожани. Въ 1912 г. тукъ се пресели всички българи отъ село Дупякυ, което било изгорено отъ турцитѣ (вж. Милоевичъ 103).

 

Кожани. — Сѫщо както въ Сачища и въ Бладψ, и тукашнитѣ власи сѫ се преселили отъ Сисаний и се пοгърчили. Тѣ σѫ около 60 кѫщи.

 

Въ Островската котловина, по склоноветѣ на планинитѣ, които я ограждатъ, има сѫщо нѣкои влашки селища.

 

 

92

 

Патечинъ. — Чисто влашко село, 150 к. Основано е въ началото на 19 стол. отъ фаршериоти, които избѣгали отъ насилията на Алипашовото управление и се заселили тукъ въ гората - „у скришно мѣсто". To било първоначално лѣтно село отъ колиби, за подслонъ на семействата на власитѣ, които пасѣли стадата си въ планината, a зиме всички слизали въ полето. Подозирани, че даватъ храна на комититѣ въ планината, тѣ се принудили преди 20 години да напуснатъ овчарството, разпродали стадата си и тръгнали по печалба въ Америка. Семействата имъ живѣятъ тукъ въ хубави двуетажни кѫщи (вж. Милоевичъ 101—103). Това е, безъ съмнение, сѫщото село — Патичино, — което споредъ Кънчевъ (с. 149) е било населено само отъ 100 д. българи.

 

Горно Граматиково. — Сѫщо като Патечинъ, първоначално влашки колиби, a сега чисто влашко село, въ които живѣятъ семействата на власи гурбетчии — 100 к. (cpв. Милоевичъ 23. 109). Имало ромънско училище отъ 1888 г. — Такова е и влашкото село с. Кѫдрово въ Солунско 100 к. (Милоевичъ 26.109). По-рано въ селои мало само 2—3 к. турци.

 

Селото Граматиково по своето положение и минало състояние въ планината Караташъ не е далечъ отъ познатата влашка група въ планината Докса, западно отъ Беръ и Негушъ. Тая група по времето на пѫтуването на Вайганда се е състояла отъ 8 влашки села (колиби) : две на име Селя (или Шеле), едно по-голѣмо (400 к.) и друго по-малко, западно отъ него (200 к. фаршериори) — Горно и Долно Селя, — сетне Волада (50 к.), Маруша (130 к.), Доляни (90 к.) Ксероливада (150 к.), Κастаня (70 к.), Царковянъ (50 к.). Споредъ Кѫнчовъ, тѣ били обитавани отъ 7890 д. Преселили сѫ се отъ Пиндскитѣ села, главно отъ Перизоли и Авдела, и прекарватъ тукъ за паша на стадата си лѣтно време, a за зимуване слизатъ съ семействата си въ Беръ и въ Солунското поле. Инакъ въ града Беръ, гдето има ромъни около 60 кѫщи, ромънското училище, отворено въ 1870 г., се посещавало предимно отъ децата на тия власи отъ планината, които слизали зиме въ града. Изглежда, че не всички тия лѣтни села още сѫществуватъ. Милоевичъ споменува само „Кшероливада" и друго едно „Колибитѣ” като лѣтни овчаски села на това мѣсто, чиито жители сѫщо слизатъ зиме въ Беръ (вж. стр. 127). Освенъ въ Беръ, власитѣ отъ

 

 

93

 

тия села слизатъ да зимуватъ и въ Негушъ, гдего сѫщо има влашка колония отъ около 50 семейства.

 

Въ планината Паякъ, въ съседство съ мъгленскитѣ власи, има сѫщо така лѣтна колония Пиндски аромъни, наречена Ливaди. Собствено това сѫ две такива колибарски села — Ливадия и Ливадица, или Γoлѣмa и Малка Ливада, — които по Димитровдень слизатъ съ челядьта си и стадата си въ полето, a по Гергьовдень се връшатъ въ планината.

 

Между Негушь и Воденъ, подъ Караташъ, не далечь отъ Горно Граматиково, има влашко село Фетица (50 к.), чийто жители лѣте излизали съ семействата и стадата си въ Каймакчалакъ. Презъ лѣтото оставатъ въ селото само 2—3 души (срв. Милоевичъ 128).

 

Въ Воденъ, както и въ Негушъ, има влашко население (около 200 к.). Нѣкои сѫ тьрговци, сега повечето овчари, чиито семейства оставатъ тукъ презъ цѣлото време на годината. Тукашното ромънско училище, отворено въ 1905 г., се посещавало и отъ децата на власи отъ планината, които зимували тукъ.

 

Въ Гевгели има сѫщо така власи (20 к.) и ромънско училище.

 

Въ самия градъ Солунъ влашкото население не личи. To, покрай българското, чрезъ бързото си погръчване винаги е спомагало за засилянето на гръцкия елементъ въ града. Ромънското търговско училище, открито въ 1899 г., е създадено повече съ огледъ къмъ ромънското население въ вѫтрешностьта на Турция. Ромънско основно училище било отворено едва въ 1900 г.

 

Въ източна Македония твърде много власи отъ Москополе, отъ Пиндскитѣ сега, отъ Влахоливада, a сѫщо и нѣколцина отъ Влахоклисура, сѫ се заселили въ града Сѣръ. Тукъ тѣ сѫ собствено онова население, което представя гръцкиятъ елементъ (повече отъ 10,030 д.). Ромънското училище, отворено въ 1900 г., е могло да привлѣче децата само на по-новитѣ колонисти.

 

Има власи сѫщо така въ Баракли-Джyмaя (или Долна-Джумая — повече отъ 100 кѫщи), Демиръ-Хиcaръ (20 к.), a особено въ с. Горни-Порой (200 к. — има и ромънско училище отъ 1900 г.). Пò на северъ, все източно отъ Вардаръ, има власи

 

 

94

 

въ Γ. Джумая (съ ромънско училище), Кочани (съ ромънско училище) и др. Инакъ тѣ сѫ съвсемъ пръснати по планинитѣ — Осоговската пл., Родопитѣ, кокто ги има тукътаме и въ срѣдна Македония — Морихово и др.

 

 

VI.

 

Отдѣлна, географически добре обособена група въ Македония представятъ мъгленскитѣ власи, които и по езикъ, физически типъ и начинъ на животъ се различаватъ сѫществено отъ останалитѣ македонски власи (цинцари, аромъни). Това сѫ собствено единадесеть села, нѣкои отъ тѣхъ вече на пѫть да се побългарятъ, въ областьта Мъгленъ, северно отъ Солунъ, западно отъ Гевгели, и затова сполучливо наречени отъ първия изследвзчъ на тѣхния езикъ, битъ и разпространение мъгленски власи (G. Weigand, VlachoMeglen. Leipzig 1892).

 

Езикътъ имъ е до толкова различенъ отъ езика на аромънитѣ, че последнитѣ не го разбиратъ, та затова, когато се срещнатъ единъ аромънинъ и единъ мьгленски влахъ, служатъ си обикновено съ македонския международенъ езикъ — български. Установява се именно, че езикътъ на мъгленскитѣ власи въ много отношения е по-близъкъ до дакоромънски, отколкото до аромънски, особено въ словаря, но при все това е до толкова различенъ отъ него, че трѣбва да бѫде счетенъ за отдѣленъ ромънски диалектъ, покрай тия два и покрай истроромънски. При това, оказва ce, че и тѣ, като другитѣ три ромънски клона, не сѫ изконни жители на областьта, гдето се намиратъ днесъ. Това се вижда отъ мѣстната номенклатура, която е изцѣло българска — дори имената на селата сѫ български. За преселяне отъ другаде нѣма никакъвъ споменъ, още по-малко за преселяне отъ югъ, отъ гдето аромънитѣ се пръснали изъ Македония. Явно е, че тѣ сѫ дошли и заседнали тукъ при раздѣлата на праромънитѣ и разселянето имъ въ разни посоки и навѣрно по-късно отъ всички други, но въ всѣки случай независимо отъ аромънитѣ. Има учени, които дори искатъ да ги изкаратъ часть отъ „балканскитѣ власи", които взеха участие при създаването на второто българско царство пря Асеновци (Weigand, Ethonographie von Makedonien 12 и след.).

 

 

95

 

Още при първото си посещение на тѣзи власи Вайгандъ забележилъ монголския имъ типъ, по който тѣ личатъ веднага не само накъмъ аромънитѣ, но и накъмъ околното българско население. Той изказа догадка, че тѣ ще да представятъ поромънено монголско население. Покойниятъ Иречекъ свърза тоя фактъ съ историческото свидетелство за заселянето на плѣнени печенези въ тоя край въ 1091 година, за да изтъкне, че тѣ ще да представятъ кръвни потомци на тия тъкмо печенези; отъ подобни заселени въ Софийско печенези се обясняватъ особенитѣ физически черти на Софийскитѣ шопи (Archiv für slav. Phil. XV, 97—98).

 

Въ противоположность на аромънитѣ, които сѫ или овчари и кираджии въ планинитѣ, или търговци и занаятчии въ градоветѣ, мъгленскитѣ власи се занимаватъ съ земедѣлие, градинарство и копринарство. Затова и аромънитѣ отъ близкото лѣтно село Ливади въ Паякъ-планина, които за презъ зимата слизатъ въ едно отъ тия села, Черна рѣка, гледатъ надменно къмъ тѣхъ и, въпрѣки че нерѣдко взематъ жени измежду тѣхъ, никога не давать свои момичета за жени на мъгленски власи. Земята е богата, но повечето отъ селата въ турско време били бейски чифлици, вследствие на което населението тънѣло въ бедность. Презъ войната пъкъ тукъ минаваше солунскиятъ фронтъ.

 

Вайгандъ, възъ основа на сведения на кметоветѣ (коджабашии), изчислява (1889) населението въ всичкитѣ 11 села на 1645 кѫщи съ крѫгло 14000 д. ж., a именно : Нонте (Нотйе) — 450 к., 3900 д.; Бориславъ (Бориславци) — 45 к. 450 д.; Лупци (Лугунци) — 120 к., 900 д., Ошинъ — 230 к., 1500 д.; Люмница — 350 к., 3000 д., Хума — 70 к., 700 д., Сирминина 60 к., 500 д., Койнско (Коница) — 100 к., 850 д., Купа — 80 к., 800 д., Църна рѣка — 80 к., 800 д.; Боровица — 130 к., 1000 д. (по-малки сѫ тия цифри y Кънчевъ 152—153). Населението на първото отъ тия села Нонте, е мохамеданско. Преминало къмъ мохамеданството въ края на XVIII стол. и бърже се приспособило къмъ него. Жителитѣ на останалитѣ села сѫ православни. Тѣ се намиратъ подъ силното влияние на околното българско население, на което сѫ възприели и носията. Пѣятъ български пѣсни и сѫ на пѫть

 

 

96

 

да се побългарятъ. Въ с. Църна рѣка населението е полупобългарено, a въ близкото Бешовица — съвсемъ. По времето на пѫтуването на Вайгандъ само старитѣ въ това село знаели още влашки.

 

За възбуждане националното чувство y власитѣ въ Мъгленско били отворени и ромънски училища, подиръ 1890 година, въ нѣкои отъ тия села : въ Люмница, въ Лунца, Хума, Бориславъ, Купа. Съ това се бѣше отбило доста гръцкото влияние.

 

Отъ изложеното до тукъ е ясно, че македонскитѣ ромъни, които принадлежатъ къмъ два клона отъ ромънския родъ, аромъни и мъгленски власи, не представятъ по-компактно население нигде въ Македония, нито дори въ западнитѣ и южнитѣ ѝ предѣли, гдето се срѣщатъ по-често. При това и тѣхната численость е ограничена, ако и да се страшно преувеличаваше отъ ромънска страна, особено презъ време на Балканската война, когато се говорѣше на всеуслишание за 1,200,000 ромъни на Балканския полуостровь, отъ които само въ Македония 500,000 [1] !

 

*

 

Пастирскиятъ животъ и уединеностьта въ малки групи по планинитѣ сѫ спомогнали най-вече за запазването на тѣхния езикъ и националность. Съ слизането въ равнинитѣ и градоветѣ се създаватъ условия за смѣсване съ мѣстното население. Особено въ градоветѣ влиянието на гърцизма чрезъ черквата и училището е до толкова силно, че въ повечето отъ тѣхъ собствено аромънитѣ сѫ едничкитѣ негови представители. Силната нацонална пропаганда, подета още отъ 60-тѣ години на миналия вѣкъ насамъ и щедро подържана отъ ромънското правителство, малко помага за спасението на ромънизма въ Македония и изобщо въ югозападнитѣ краища на полуострова отъ предопредѣлената мy сѫдба. Условията подиръ войнитѣ, въпрѣки привиднитѣ гаранции, които се даватъ на малцинствата съ договоритѣ за миръ, въ това отношение сѫ още по-неблагоприятни.

 

 

1. Вж. напр. въ брошурата România şi popoarele balkanice, Bucareşti 1913, стр. 34 (издадена отъ „Лигата за културно единение на всички ромъни”). Срв. сѫщо Д. Мишевъ. Куцовласитѣ въ Македония (статистиченъ етнично-църковно-училищенъ огледъ). София 1918.

 

[Back to Index]