9. Изъ споменитѣ на две учителки въ Македония. [1]
(Продължение отъ кн. 3)
Отъ В. Думевъ.
Главното занятие на воденци било бубарството: цѣлата околность подъ Воденъ и надъ града била осѣяна съ черничеви дръвчета и градини съ най-разновидни плодове, смокини и лозя. „Воденъ е разположенъ на една висока равнина, съ малъкъ наклонъ къмъ юго-изтокъ; презъ него текатъ две рѣки, които се спущатъ въ четири рѫкави и образуватъ нѣколко голѣми водопади, a подъ тѣхъ и надъ тѣхъ други. Въ многобройнитѣ пещери подъ града и подъ влиянието на варовитата вода се образували чудни сталактити и сталагмити. Срѣдъ градини, осѣяни съ смокини и нарове, е стариятъ манастиръ Св. Тройца, съ стари гробища и мозайка отъ римско време. Надъ Воденъ е с. Владово, гдето рѣката образува три водопада. Шосето отъ това село за града е много красиво. Отсрѣща е стариятъ римски пѫть Via Egnatia : Солунъ—Битоля—Охридъ—Адриатика. Гори съ орѣхи и кестени покриватъ близкитѣ села, a на югъ и надъ тѣхъ се издигатъ вѣковни чемширови гори. Има и много руди и горещи извори. Къмъ с. Църковени има канари, между камънитѣ на които лъщатъ свѣтли като брилянтъ камъчета. Отъ това село е билъ единъ народенъ човѣкъ — рускиятъ куриеръ Нуши, — който сѫщата година билъ уловенъ отъ турцитѣ и убитъ следъ жестоки изтезания.”
Дейностьта на Станислава повдигнала духа. Сѫщата година и за Св. Кирилъ и Методий билъ въ Воденъ учитель и Д. Македонски, който държалъ прочувствена речь. Населението на Воденъ било възбудено и решило да си вземе една отъ черквитѣ — Св. Врачъ. На праздника Св. Костантинъ и Елена по
1. Вж. Мак. Прегледъ, кн. 3.
128
уговоренъ планъ храбриятъ Григоръ Чамовъ, Петъръ Божковъ и Ичо Занешовъ отворили черквата, и свещеникъ Туши почналъ служба; черквата се изпълнила съ народъ, начело съ първенцитѣ: Д. Занешовъ, съ синоветѣ си Зано и Вани, Хр. Камче, Хр. Лимбарчевъ, Г. Гоговъ, Калимата, Н. Люшката, Ив. Бизовецъ, Ташко Костадиновъ, Иванъ Сребре, Д. Фотевъ, Н. Ивановъ и др. Гъркоманитѣ се оплакали на каймакама, който веднага се явилъ съ нѣколко стражари и заповѣдалъ на народа да напустне черквата. Стариятъ Занешъ (дѣдо Мицъ) казалъ: „Ефендимъ, нека свършимъ молитвата, па ще излѣземъ". Каймакамътъ обаче заповѣдалъ на стражаритѣ да разгонятъ богомолцитѣ : стражаритѣ почнали да удрятъ народа съ прикладитѣ на пушкитѣ и грубо да ги изблъскватъ; тогава жената на Хр. Камчевъ ударила съ чадъра си каймакама по рѫката; тоя още повече се разярилъ, и черквата се обърнала на бойно поле. По едно време Петъръ Бошковъ дръпналъ учителката и презъ олтара извелъ нея и ученицитѣ. Минавайки край кѫщата на Лазо Бинчевъ, гдето били събрани много жени, тя била заобиколена отъ тѣхъ; тѣ я сграбчили и искали да я хвърлятъ въ рѣката; но по-възрастнитѣ ученици се спустнали и я отървали. Повечето отъ българитѣ въ Воденъ по тая случка били арестувани, a по-главнитѣ следъ две седмици били изпратени въ Солунъ: Зано Занешовъ, Христо Занешовъ, Петъръ Божковъ, Христо Камчевъ, Христо Лимбарчевъ, Ташко Николовъ и Никола Люшката. Тѣ били затворени въ „Канли-куле”. Следъ една седмица дошелъ въ Воденъ самиятъ Солунски валия, за да анкетира случката. Станислава извела ученицитѣ и ученичкитѣ на срѣща; децата изпѣли пѣсень за Султана и хвърляли цвѣтя; една ученичка поднесла на валията букетъ и писмена молба за освобождение на затворенитѣ българи. Учителката пъкъ му изпратила подаръкъ едни везени чехли. Това било седмица предъ Коледа. Тя взела отпускъ и заминала за Солунъ, гдето се явила предъ жената на валията, на която се оплакала отъ гърцитѣ и заключила : „Милостива госпожо, ние искаме само да се молимъ Богу и за Царя на своя роденъ езикъ. Въ Воденъ има 7 черкви, a ние се черкуваме въ кѫщи. Въ града има 3 училища, a ние учимъ въ кѫщи. За 80 деца гърцитѣ държатъ и тритѣ училища, a азъ съ 210 ученици и ученички се измѫчвамъ въ една кѫща отъ
129
две стаи. Моля Ви, госпожо, подействувайте предъ Вали-паша да освободи невиннитѣ наши затворници При тия думи тя прибавила и една везена възглавничка. Жената на валиятг я попитала, кой е изработилъ възглавничката и, като научила, че тя била работа на учителката, порѫчала ѝ следъ изпита да дойде пакъ въ Солунъ и да я научи на везъ. Сѫщевременно ѝ обещала да ходатайствува за затворницитѣ. И наистина, тѣ били освободени предъ нова година. Съ тѣхъ се върнала и тя въ Воденъ. Посрѣщането било цѣло праздненство. Една седмица следъ това черквата Св. Врачъ била предадена на българитѣ. Въ горната часть — женската черква — Станислава почнала да обучава децата. Родолюбецътъ Гоговъ Г. продължавалъ да издържа училището и нея : кѫщата на тоя голѣмъ българинъ оставала отворена за всѣки странникъ и приятель на българската идея.
Отъ Екзархията отпуснали на учителката възнаграждение по 1 л. т. месечно; отъ Нова година общината ѝ дала квартира y Зано Занешовъ, a Γ. Гоговъ продължилъ да ѝ праща храна. Къмъ края на мартъ дошелъ екзархийски ревизоръ г. С. Бобчевъ: изпиталъ нѣколко ученици и ученички и като научилъ, че учителката изпълнява и длъжноститѣ писарь на общината, черковенъ пѣвецъ и преписвачъ на българския текстъ на евангелието съ гръцки букви, съгласилъ общината да ѝ плаща по 4000 гр. годишно.
Единъ пролѣтенъ день, минавайки пакъ край Лазо Бинчевъ, жената на последния най-любезно я поканила на кафе и учителката повѣрвала, че тая гъркоманка се е примирила; но, когато следъ посещението се върнала въ училище, прилошело ѝ и почнала да усѣща силни болки въ корема. Училищниятъ слуга се досѣтилъ и набързо заклалъ една патица, топлата кръвь отъ която далъ на учителката да пие; повикали и лѣкарь, който ѝ помогналъ да се спаси отъ отравянето.
Училището напредвало; децата се възхищавали особено отъ българска история, за която искали постоянно да имъ говори учителката. Въ Воденъ Станислава се запознала съ жената на каймакама, която много ѝ помогнала, като пращала стражарь, който охранявалъ учителката и децата, когато излизали на полето.
130
VIII.
Като навършила 3 години като учителка въ Воденъ, Станислава Караиванова заминала за Солунъ при майка си. Изпратили я всички ученици и ученички. Като платила кирия за коня, останала само съ 2 бешлика. На „Кремното" я настигналъ Филипъ Николовъ, който ѝ далъ 2 лири и я изпратилъ съ думитѣ: „Учителко, срамъ ме е, че не ти се отплатихме за твоитѣ трудове. Заслугитѣ ги сѫ голѣми. Моля ти ce, върни се и не оставяй децата ни на улицата". Но тя отказала, защото била викана отъ майка си да я замѣсти.
Въ Солунъ заварила 84 ученички, събрани отъ майка ѝ, баба Недѣля. Тя заминала за Русия, за да отведе 4 бедни, но отлични ученички въ Русия, и Станислава я замѣстила. Отъ бележкитѣ на майка си ето що привежда Станислава : когато пристигнала въ Солунь, баба Недѣля имала отъ Петъръ Мусевичъ препорѫчително до охридянина Димитъръ Паунчевъ; последниятъ я отправилъ до Георги Якововъ, a този я настанилъ въ кѫщата си. На другия день подписала контрактъ съ общината; заплатата ѝ щѣла да ѝ се изпраща отъ Цариградското читалище. Насте Стояновъ взелъ контракта, за да го подпишатъ Д. Паунчевъ и Петъръ Шумковъ, но не ѝ го върналъ вече.
За 11 май тя и учительтъ Вениаминъ, който учителствувалъ въ махалата Св. Атанасъ, украсили училището и поканили единъ случайно минаващъ гръцки владика, който отслужилъ мобеленъ за светитѣ братя. Учительтъ държаль речь, децата изпѣли нѣколко пѣсни и оттамъ отишли на полето, дето до късно се веселили.
Баба Недѣля открила първото дѣвическо у-ще въ Солунъ на 12 май 1871 г. и писала на Петъръ Мусевичъ да съобщи това на Цариградското читалище. Следъ три месеца и сама писала на Читалището да ѝ пратятъ малко пари, но отговоръ не получила. A ученичкитѣ се увеличавали. Единъ отъ настоятелитѣ, Георги Кехайовъ, ѝ далъ 200 гр. Съ тѣхъ и съ прихода отъ рѫкодѣлия, които баба Недѣля сама изработвала, се подържала. Кѫщата ѝ била много несгодна; тя служила и за училище. Единъ день хазяйката ѝ заявила, че не може повече да остави кѫщата си за училище, защото ето втора година не сѫ ѝ платили нищо. Баба Недѣля бележи, че
131
българскитѣ първенци въ Солунъ били раздѣлени на две партии : Паунчева и Дебранска. Паунчевъ билъ хитъръ и лукавъ човѣкъ; той пречелъ на противницитѣ си да не могатъ да издържатъ училището, и то наистина скоро се закрило. Гражданитѣ молили баба Недѣля да го отвори, но тя нищо не могла да стори. Привърженицитѣ на другата партия ѝ разправяли, че на 1864 г. учительтъ Георги Динката (Дързиловичъ), родомъ отъ Загоричани, направилъ списъкъ на българскитѣ кѫщи въ Солунъ, тѣ се указали тогава 860. Като слушала това, домѫчнѣло ѝ и отишла при Никола Бакалина, когото молила да даде кѫщата си за училище; той се съгласилъ срещу 6 л. т. годишенъ наемъ, като му се даватъ 3 л. т. въ предплата. Съгласила първенцитѣ, и училището било наново открито съ 50 деца отъ двата пола. Гражданинътъ Велю Георгиевъ ѝ далъ 200 гр. и казалъ ѝ : „Труди ce, и Богъ нѣма да те остави"! Но срѣдства отъ никѫде не идвали — нито отъ настоятелитѣ, нито отъ Цариградъ. Вече и хлѣбарьтъ и бакалинътъ не давали на баба Недѣля повече на вѣра. По това време получила писмо отъ сина си, въ което ѝ съобщавалъ, че билъ годенъ и че щѣлъ да се жени; затова я молилъ да си дойде. Въ това писмо синътъ писалъ на майка си между другото и това : „Хора, които дохаждатъ отъ Солунъ, разправятъ, че ти страдашъ, a и в. „Турция” писа, че учителката въ Солунъ търпи за хлѣбъ!” Обаче съвестьта на баба Недѣля не ѝ дала да зарѣже училището и децата. Пъкъ и била много задлъжнела и не могла да се изплати. Въ такова положение баба Недѣля недоумявала, що да прави. Отъ хазяина обаче узнала, че писмата, които изпращала за Цариградъ чрезъ Д. Паунчевъ, не стигали за мѣстоназначението си : Д. Паунчевъ умишлено ги задържалъ. Д. Якавовъ ѝ далъ 1 бѣло меджидие и я молилъ да не напуща работата си. Единъ день Д. Паунчевъ я поканилъ на обѣдъ, на който присѫтствували двамата владишки хора, които я бѣха сѫдили въ Охридъ. Единиятъ отъ тѣхъ я попиталъ, знае ли гръцки и, като научилъ, че не знае, заговорилъ съ Д. Паунчева на гръцки: „Още ли ще стои тази тукъ?” „Ще си върви, но още не сме ѝ платили" — отговорилъ Паунчевъ. Костаки казалъ на Паунчева, по-скоро да ѝ платятъ, за да се махне. Следъ обѣдъ Паунчевъ ѝ казалъ : „Учителко, чудя се на ума ти; нима мислишъ, че отъ Читалището
132
ще ти пратятъ пари? Излъгана си, a ние сме се объркали и не можемъ да ти платимъ". Тъкмо по това време билъ дошелъ отъ Пловдилъ книжарьтъ Д. Манчовъ. Отъ него научила, че той пращалъ чрезъ Д. Паунчевъ много учебници, за да ги разпраща споредъ нуждата, a той не е изпълнилъ това. Манчовъ я посъветвалъ да се върне въ България, защото щѣлъ да настани децата ѝ. Баба Недѣля си дала още единъ месецъ срокъ и съ Вельо Негревъ се явили предъ добрия и богатъ дѣдо Ичо да даде нѣкоя пара и да прати внучкитѣ си въ училище; дѣдо Ичо имъ отговорилъ, че всѣки месецъ давалъ по 1 бѣла меджидия, но добавилъ, че българската община не се оправя, затуй пращалъ внучкитѣ си въ гръцко училище. Той имъ съобщилъ още, че презъ годината Хюсни паша му казалъ, че, ако българитѣ искатъ черква, трѣбва да подадатъ заявление и че той ще имъ даде една отъ гръцкитѣ черкви. По тоя случай дѣдо Ичо срещналъ Шумкова, който увѣрилъ Паунчевъ и имъ предложилъ да подадатъ заявление, обаче Паунчевъ му отговорилъ, че това не било негова работа. Дѣдо Ичо се ангажиралъ, но все пакъ поканилъ по-видни граждани, за да събератъ волни пожертвувания за училище; събрали пари, но нищо не станало, защото нѣмало инициатива и съгласие. Дѣдо Ичо пратилъ внучкитѣ си на училище и накаралъ и попъ Георги да прати децата си.
По съветитѣ на Н. Бакалина, баба Недѣля се отправила за помощь и при отца Аверкия въ Зографския метохъ въ Солунъ, обаче той ѝ казалъ: „Кой те кара тукъ да стоишъ? Защо не си идешъ въ България?" При такова положение тя била повикана отъ руския консулъ въ Солунъ да посочи бедни, но отлични ученички за учение въ Русия и да ги съпроводи сама до тамъ.
IX.
Станислава замѣстила майка си, но нѣмотията скоро и нея сполетѣла. Единъ день училището било посетено отъ калугера Апотолий отъ с. Гърдоборъ; той изпиталъ децата и похвалилъ учителката. Тя му обяснила за задължението на Цариградското читалище и за положението на общината — причини, които спъвали училището и работата. Той я утешилъ и обещалъ да говори на старцитѣ въ Св. Гора, които
133
отивали, за да спомогнатъ. „Крепете ce, божиятъ промисълъ е опредѣлилъ майка Ви и Васъ за Македония, на която Солунъ е центъръ. Вашитѣ имена ще останатъ въ нейната история". Следъ нѣколко дни Н. Бакалинътъ и Г. Казанджиевъ ѝ казали, че монахътъ отъ руския метохъ въ Солунъ искалъ да я види. Станислава взела две ученички и отишла въ метоха. „Като научи бедственото ми положение, той се възмути: „Какъ може това да бѫде? Толкозъ пари сѫ влѣзли въ тази община. Ето нѣколко години единъ благодетель праща по една голѣма сума за дев. училище; преди два месеца презъ мене минаха пакъ пари, и азъ ги дадохъ на г. Паунчевъ и Насте Стояновъ! Имайте търпение, работитѣ ще се оправятъ". Върнахъ ce, но съ праздни, рѫце и почнахъ да бода на гергефъ до срѣдъ нощь. „Чудно нѣщо! Като гладува човѣкъ, какви ли не възбуди се роятъ. Търпение, все това пусто търпение отъ всѣкѫде и отъ всички звънти въ ушитѣ ми! А следъ полунощь, май месецъ е, виждамъ разкоша на природата и си представямъ богата трапеза съ вкусни блюда, които благоухаятъ срещу праздния мой долапъ и шишето вода на бедната ми масичка. Рано ставамъ и тръгвамъ за училище. Децата ме срѣщатъ, и азъ ги гледамъ гладна, гледамъ съ зависть симити въ рѫцетѣ на нѣкои". . .
Срещнала и Димитъръ Терзията, който ѝ разкрилъ работи отъ общината, за които тя казва, че се срамува да ги изнесе. Българскиятъ благодетель Петъръ Беронъ изпратилъ отъ Франция едно голѣмо количество пари на Солунската община за направа на девическо училище, но тия пари оставали y Паунчева. Отъ Св. Гора изпратили 300 лири за подържане българското училище. Когато учителствувалъ въ Солунъ С. Божковъ, нѣкой консулъ подарилъ 50 лири — всичко все въ общината потъвало. . .
Споменатиятъ по-горе Аверкий отъ Зографския метохъ повикалъ Станислава и ѝ предалъ едно писмо и 10 лири, пратени отъ Светогорскитѣ старци; далъ ѝ и свои две лири. Писмото гласѣло:
„Святий Мученикъ Георій.
Благороднѣйшіи Господжи,
Истиннопатриотическитѣ Ваши чувства и самоотверженіе Ваше за образованието на нашитѣ братя южно македонци убедиха нась, за да можите по-свободно да действувате
134
въ това избрано отъ Васъ високо поприще, да Ви принесемъ скромното си пособіе въ 10 лири турски, които като получитѣ отъ подателя сего собрата нашего отецъ Аверкія, просимъ да ни почтете съ своето увѣдомленіе.
Ви поздравляваме съ Св. праздници господни и молимъ благодатьта Божія да продължи въздравіе Вашій столь многополезній за нашето отечество животъ.
5 Януарій 1871.
Ваши
Усерднѣйшіи Богомолци:
Игуменъ Славяно Болгарскія
Общежителнія обители
Зографскія
Архимандритъ Климентъ
съ Братія его.”
Като получила паритѣ, Станислава тръгнале да дири по-широка кѫща за училище; помолила общинаритѣ, но тѣ не обърнали никакво внимание на думитѣ ѝ. Тогава дала на Георги Карадалията една лира за да събере общинаритѣ, но още при първата срѣща тѣ се спрѣчкали; ала все пакъ при второто събрание намѣрили по-широка кѫща y Вангелъ X. Япиджията. Премѣстила се въ новото училище, но и тукъ прѣчка : Вангелъ Япиджията дължелъ на нѣкого си Максимъ, който преди срока на записа настоятелно искалъ отъ Вангелъ паритѣ си. Дебранитѣ разбрали, че Максимъ действува по гръцко внушение. Вангелъ предложилъ кѫщата си на общината съ 20 л. по-долу, но общинаритѣ не се съгласили да я купятъ. Дѣдо Ичо, Георги Кехайовъ и Ц. Якововъ решили да я купятъ и да я оставятъ за училище, но тъкмо при условието се явилъ Д. Паунчевъ и казалъ:
„Вие решихте да купите тая кѫща, но никой не ще одобри това, защото тя е тѣсна; срамота е за насъ солунци; трѣбва да вземемъ голѣма кѫща за училище и за черква."
Тѣсна-широка, тя ще бѫде нашъ малъ, — каза Ц. Якововъ.
— Спандиевата кѫща бѣше широка, но, когато решихме да я купимъ, единъ се дърпаше насамъ, другъ — нататъкъ, затова сега нѣмаме една педя общинско мѣсто, — добави дѣдо Ичо.
135
— Вие знаете, но ще станатъ раздори въ общината, — рекълъ Паунчевъ и си отишелъ. Следъ нѣколко дена Максимъ взелъ кѫщата на В. Япиджията и заповѣдалъ на учителката да я освободи, иначе щѣлъ да изхвърли дрехитѣ и ученицитѣ ѝ. Грубото обращение на Максима пронизало сърдцето ѝ. Тя отишла при Панайотъ Лазовъ, народенъ човѣкъ, и му се оплакала. Тоя Панайотъ Лазовъ, бащата на когото приживе си купилъ мѣсто за гробъ, защото гърцитѣ му заявили, че не приематъ въ общитѣ гробища да се погребватъ нечиститѣ българи, билъ отъ Дебъръ, ѝ казалъ да иде и да каже на Максима, че ще излѣзе, когато тоя, който я довелъ тукъ, ще ѝ заповѣда да направи това. Той ѝ разправилъ, какъ братътъ на „комшийката" ѝ Елена, архимандритъ въ Критъ, ѝ писалъ сѫщо да не дава кѫщата на българитѣ, които били проклети. Лазовъ говорилъ и на общинаритѣ, и тѣ наи-после условили учителитѣ съ заплата 20 л. т. годишно. Въ туй събрание Д. Паунчевъ се противопоставилъ подъ предлогъ, че общината нѣмала пари, но не успѣлъ.
Гръцката патриаршия изпратила схизмата, за да се прочете въ черква. Това било въ деня на Св. Харалампия. Гръцкиятъ владика се качилъ на амвона и казалъ : „Благочестиви християни, имамъ заповѣдь отъ Божия представитель патриарха да прочета тая анатема : които отъ българитѣ се отрекатъ отъ мегали иклишия и патриаршията, да бѫдатъ проклети отъ 318 патери и да се наричатъ схизматици". . . Народътъ страшно се настроилъ срещу гръцкото духовенство; анатемата направила българитѣ по-смѣли, и още сѫщия день се събрали и решили да направятъ махзари до Садразама (Великия везиръ) и до българскитѣ владици въ Цариградъ. Училището се изпълнило съ народъ. Тукъ билъ и Коста Сарафовъ, който казалъ, че не трѣбва да се плашать отъ беззаконата схизма на патриарха. „Гърцитѣ ни афоресаха, защото не имъ позволяваме да разполагатъ съ българитѣ, както искатъ. Трѣбва да се покажемъ, че сме зрѣлъ народъ, a не като овци да се оставимъ на гърцитѣ да ни стрижатъ,” — добавилъ той.
Учительтъ Сапунджиевъ направилъ махзаритѣ, които се подписали отъ 60 души. Дошелъ и Д. Паунчевъ. Вельо Негревъ го поканилъ да се подпише: „To е моя работа," казалъ той, „азъ пъкъ друга работа ще свърша; дайте махзаритѣ,
136
азъ ще ги пратя по вѣренъ човѣкъ, хемъ и пари не ще давате."
— Да си помислимъ до утре, — отговорилт Ц. Якововъ. Паунчевъ се разсърдилъ и си отишелъ. Не ги дали махзаритѣ на Паунчевъ, защото миналитѣ години правили подобни противъ гърцкитѣ насилия, дали му ги, a той ги пратилъ на гръцкия владика; това казалъ Ц. Якововъ. Махзаритѣ изпратили по австрийската поща. На това събрание разгледали и вървежа на училището. Наумъ Стрезовъ похвалилъ работата на учителката. Ц. Якововъ предложилъ да се увеличи заплатата ѝ съ 6 л. т. отъ общинскитѣ пари, които били y Насте.
Понеже не се получилъ на време отговоръ на махзаритѣ, направили нови, подписани и подпечатани съ печатитѣ на всичкитѣ „мухтари" отъ Солунската околия. Д. Паунчевъ отказалъ да ги подпише, защото не било време за тѣхъ. Станислава бележи, че, споредъ нея, Д. Паунчевъ е билъ въ услуга на гръцкия владика въ Солунъ и се чуди, какъ общинаритѣ го търпѣли. Тоя фактъ ние нѣмаме възможность за сега да провѣримъ и го предаваме само като сведение отъ споменитѣ на учителката Станислава.
Учителитѣ основали и женско дружество „Възраждание”: майкитѣ на ученицитѣ и други жени и мѫже били членки на дружествого. Имената на първитѣ членки-основателки били тѣзи: баба Султана Ичова ; Недѣля П. Караиванова ; Ангелинка Георгиева ; попъ Петъръ Димитровъ ; Гена Петрова ; учитель Хр. Захариевъ ; Мария Андонова ; учителка Ст. Банчеева ; Стояна Иосифова ; Андрей Илиевъ ; Катерина Архимандритова ; попъ Ив. П. Георгиевъ ; баба Гуга Бунджулица ; Попъ Ив. Панчовъ; Катерина Димитрова ; Георги Костадиновъ ; София Паянова ; Христо Стояновъ ; Фани Костадинова ; Стефанъ Г. Динковъ. 1872 г. ноемврий 20.
На едно общинско събрание учителката получила писмо отъ П. Р. Славейковъ отъ Цариградъ, въ което между другото ѝ писалъ: „Пратихме Ви 4 л. т. отъ Читалището чрезъ Д. Паунчевъ, a ето става 2 месеца не отговаряте за получаването имъ." Тя подала писмото на общинаритѣ, и тѣ се спогледали. Г. Кехайовъ запиталъ тогава Паунчева, защо не е предалъ паритѣ на учителката, a той отговорилъ, че мислѣлъ да ѝ ги прихване на заплатата. Кехайовъ го изобличилъ, че държалъ общината въ незнание. На другия день Паунчевъ ѝ далъ 4-тѣ лири.
137
Въ следното събрание общинаритѣ обмислили по-сериозно „основаванието" на мѫжко училище. Повикали за учитель Г. Мановъ отъ Дупнишка Джумая. Следъ месецъ изпратили и отъ Цариградъ учителя М. Боботановъ, който основалъ мѫжко дружество за подържане на училището. Тя предупредила Бобатанова съ положението на общината и го съветвала да бѫде предпазливъ ; но той се оказалъ твърде честолюбивъ, за да приеме сьветитѣ ѝ.
X.
Още когато Станислава напустнала Воденъ, получила много писма отъ ученичкитѣ си, a сега на 1873 г. 5 януари и отъ общината съ следното съдържание:
„Уважаема Учителко Славко,
Приехме прѣдрагото Ви писмо отъ пръвний того, на което съдържанието утѣши развьлнуванитѣ ни сърца отъ жалостьта, която причини оттеглюването Ви отъ града ни. Увѣрени на Вашитѣ родолюбиви чувства, считаме се за честити, като не ще бѫдемъ лишени отъ Васъ. Приемете поздравитѣ ни и поздравете госпожа майка Ви.
За сега толкова. Оставаме уважающи Васъ
Членове на Воденската Община:
Попь Туше, Георги Гоговъ, Вани Занешовъ, Иванъ Безовали, Димитъръ Занешовъ, Димитъръ Калимаевъ, Христо Йончевъ, Христо Камчевъ, Петъръ Божковь, Ичо Занешовъ".
Станислава имъ отговорила, че ще се върне, но желателно е да ѝ прататъ контракта за тригодишно учителствуване съ настоящата. Тѣ ѝ писали:
„Воденъ, 22 януари, 1873 г.
Госпожице Станиславке! Като не ни позволява времето да Ви пишемъ по-подробно, казваме Ви само, което извърши общината вчера на 21 настоящаго двѣ работи, твърдѣ умѣстни. П ьрвата е тая: замѣсти мѣстото нa досегашній епитропъ Ичо Занешь съ Мице X. Лембаръ, a втората подписа Вашето условно писмо за три години т. е. отъ 1 авг. 1870 год. до 1 сѫщи 1873 год. Това условно е написано на гръцки съ цѣль да бѫде съдържанието му понятно за всички. Съдържанието му е слѣдното : Обязватъ се подписанитѣ да Ви платятъ сто и двадесеть (120) л.т. за три години. Писмото е подписано отъ слѣднитѣ
138
12 лица: попъ Туше, Георги Гоговъ, Мице х. Лемберъ, Ташко Костадиновъ, Димо Бобарецъ, Иованъ Безовецъ, Петъръ Божковъ, Иванъ Сребре, Д. М. Фотевъ, Хр. Камче, Хр. Ношче и Никола Ивановъ.
Надѣваме се обаче да се подпишатъ до двадесеть подписа, и тогава ще Ви повикаме съ тилиграфъ. Бѫдете прочее готови за тръгването Ви къмъ Воденъ. Условното си писмо ще получитѣ, щомъ пристигните въ Воденъ и почнитѣ училищнитѣ си дѣйствия. Засега толкова.
Воденска Община.
Π. П. Утрѣ или въ другидень ще дойдатъ нарочно за Васъ петимата училищни настоятели, бѫдете готови за тръгване. Поздравъ отъ Елена и Пенелопи.
Георги Гоговъ".
Настоятелитѣ дошли, учителката предала ученицитѣ си на М. Боботановъ и заминали за Воденъ. На „Кремното" излѣзли да я посрещнать всичкитѣ ѝ ученички и ученици съ майкитѣ си. Въ нейно отсѫтствие ги е занимавалъ дяконъ Агапий Войновъ. На другия день започнала работата си, обаче условието не ѝ се врѫчило. Живѣла въ кѫщата на Зано Занешевъ; заплата не получавала, защото настоятелитѣ чакали обещаната помощь отъ Цариградъ. Госпожата на Зано била добра, но, като дъщеря на гъркомани родители, и не я гледала съ много добро око. Всѣки месецъ идвалъ български свещеникъ да свети вода, a следъ него Зановица викала гръцки, за да ѝ чете по гръцки, безъ сама да знае думица гръцка. Учителката я запитала : „Г-жа Зановице, не те ли е страхъ отъ Зано, като викашъ гръцки свещеникъ?" a тя ѝ заявила, че баща ѝ билъ богатъ, и затова не се боела.
Останала безъ пари, Станислава задлъжнѣла и се принудила да си продаде горната голѣма дреха! Къмъ м. мартъ заминалъ презъ Воденъ единъ книжарь отъ Ресенъ, и тя взела учебници за 450 гр., раздала ги, но повечето отъ ученичкитѣ не донели пари, и книжарьтъ ѝ взелъ часовника, подаренъ ѝ въ Битоля отъ цинцарина. Свръхъ това момчето на гъркоманина Лазо Бинчевь ударило съ камъкъ по глава учителката, когато минавала за училище. Родителитѣ му го изпратили въ Солунъ да се учи, a то, незнайно какъ, избѣгало въ София и оттамъ следъ нѣколко месеци писало имъ, че трѣбва да се откажатъ отъ гърцизма. Майката отишла при
139
учителката да ѝ прочете писмото и я поканила въ кѫщи; Станислава дълго мислила, но все пакъ се решила и отишла. Сега Лазо Бинчевъ я посрещналъ много любезно и ѝ казалъ, че той е българинъ. Съобщила това на Георги Гоговъ, обаче той ѝ казалъ, че Лазо Бинчевъ не може да бѫде българинъ; и наистина, скоро Л. Бинчевъ се отметналъ и продължилъ да бѫде единъ отъ враговетѣ на българщината въ Воденъ.
Г-жа Славка Караиванова се спира подробно върху благородния образъ на Георги Гоговъ и пише:
„Грѣшно ще бѫде, ако премълча и не кажа нѣщо за многозаслужилия и многострадалния Гого. Той пръвъ откри въ кѫидата си българска черква, мѫжко и девическо училище ; на свои разноски подържаше учитель и учителка ; сегизъ-тогизъ ходѣше по селата и агитираше да се отварятъ български училища; кѫщата му приличаше на общъ домъ за всички българи. Тукъ идваха всички селяни за съветъ, какъ да постѫпятъ, за да си откриятъ училища. Хаджи Павелъ Божигробски, когото Екзархията изпрати въ Воденъ за владика (?), Гого го прие и храни нѣколко месеци. Г. Гого прави печати на всички селски общини, праща писма и телеграми до Цариградското читалище и до Македонската дружина, за да ги уведомява за хода на народиитѣ дѣла. При избиране на първия български Екзархъ, той бѣ избранъ и изпратенъ въ Цариградъ за представитель. И всичко на лични разноски ! Очевидка съмъ, какъ еднажъ госпожата му наброи 350 турски лири и му ги изпрати въ Цариградъ ! Каквито разходи потрѣбваха, г. Гого ги даваше, до като работата му въ фабриката тръгна зле, и той обеднѣ: остана му само единъ ханъ, отъ наема на който се подържаше. Гърцитѣ обаче подбутнаха турцитѣ, и тѣ затвориха лицето на хана му, предъ който построиха кафене. Най-сетне г. Гого почна да продава : предъ очитѣ ми и предъ г. П. Мусевъ продаде нѣкои отъ скѫпоцѣнноститѣ си за 190 л. т., за да плати дългъ, направенъ за народни работи; огнесе се до Македонската дружина за помощь отъ 50 л. т., за да доизплати тоя дългъ, но не бѣ удовлетворенъ, та се принуди да продаде една бахча (градина) и едно лозе, a следъ нѣколко месеци заложи и останалитѣ брилянтни украшения на жена си. Едничката му щерка, Пенелопа, отчаяна, засъхна и умрѣ на 18 г. възрасть отъ скоротечна туберкулоза. Не съмъ въ състояние да опиша печалната и
140
мрачна картина на Гоговия домъ, нѣколко години само преди това царски ! . . . И въ такова положение г. Гого не изгуби присѫтсвие духа, но страдаше и единъ день ми извика: „О нещастни български народе ! Дали нѣкога Богъ ще простре десницата си и ще те избави отъ тия неприятели, които немилостиво смучатъ кръвьта и душата ти?” Единъ день получи писмо отъ Цариградъ отъ г. Груева, който му съобщаваше, че Екзархията не може да му отпустне исканата помощь, и че той трѣбва да се оттегли отъ общественитѣ работи, на които прѣчелъ, и да ги остави на общината. Г. Гого заохка, извика жена си, прочете пакъ писмото и повторно извика: „Охъ, тежко и горко на мене! Кѫде отидоха моитѣ трудове и моитѣ жертви!" Въ това нервно раздразнение ми продиктува отговора на Груевото писмо, въ което като излагаше своитѣ възгледи по народното дѣло, молѣше да се назначи комисия да проучи неговитѣ действия. Презъ всичкото това време охкаше и ронѣше сълзи. Изведнъжъ изохка силно и се простна : единиятъ му кракъ и едната рѫка му се вдървиха, устата му останаха полузатворени, a очитѣ — неподвижно разкрити. Следъ два часа се посвѣсти, но езикьтъ му бѣше надебелѣлъ, та едва проговаряше смѫтно неразбрани думи". . .
Наближилъ изпитътъ, a следъ него Станислава решила да замине отъ Воденъ; общинаритѣ не ѝ платили; тя се отчаяла и отишла y Гого за сбогомъ: той лежалъ неподвиженъ и повече съ движения, отколко съ думи ѝ изразилъ отчаянието си, че съ нейното заминаване народното дѣло съвсемъ ще замре. На прощаване съ госпожата му последната, въпрѣки тежкото материално положение, почти насила ѝ дала една л. т. за пѫтни разноски. „Следъ три месеци получихъ писмо отъ г-жа Гогова, която ми съобщи, че многострадалниятъ, но многозаслужилъ нейнъ мѫжъ г. Георги Гоговъ починалъ”, пише г. Станислава. До 1884 г. нищо не знаела за сѫдбата на г-жа Гогова ; на тая година научила отъ единъ воденецъ, че била въ България и, като телеграфистка въ Царибродъ, търсила я чрезъ колегитѣ си и я открила въ Варна, гдето съ пране на чужди дрехи се препитавала. Ужасена, че внучката на патриарха и жената на най-голѣмия родолюбецъ отъ Воденъ е изпаднала въ такова положение, тя ѝ изпратила пѫтни и я прибрала при себе. Чрезъ г. Д. П. Македонски
141
установила самоличностьта ѝ и че тя е жена на Г. Гоговъ и чрезъ Д-ръ Молловъ, Сава Доброплодний, Д. Цанковъ, Грековъ, Стоиловъ и Бурмовъ, които сѫ познавали Г. Гоговъ, който е добилъ образоването си въ Атина, Русия и Виена била ѝ издействувала отъ Народното Събрание народна пенсия отъ 50 л. месечно. Г-жа Гогова следъ това заминала за Цариградъ при роднинитѣ си.
XI.
Баба Недѣля, която била заминала за Русия, получила отъ Солунската община пълномощно, подписано и отъ руския консулъ въ Солунъ, за да попроси помощь за налравата на българска черква въ града. Секретарьтъ при руския консулъ г. Карановски ѝ далъ препорѫчително писмо. Баба Недѣля събрала 40 л. т. Княгинята Хорусова ѝ подарила 20 черковни книги въ хубава подвързия, a игуменътъ отъ Московския манастиръ Св. Ялексѣя, от. Антоний — 4 чифта свещенически одежди и нѣколко черковни книги. Въ тоя манастиръ оставила 4-тѣ ученички ; тамъ имало още 6 отъ България. На връщане минала презъ Бесарабия, a въ Киевъ още срещнала двама свои роднини свещеници, братя Дѣльови: тѣ събрали 14 л. Въ Свищовъ женското дружество ѝ дало 4 л. т., Варненската община 100 rp., a въ Цариградъ се похвалила г. Груеву за подаръка отъ Свищовското женско дружество и му ги дала, за да ги препрати на дъщеря ѝ. Когато се върнала баба Недѣля въ Солунъ, заварила отъ ученичкитѣ на дъщеря си, оставени да ги обучава учительтъ Боботановъ, само 12! Като стигнала въ Солунъ и Станислава, открила девическо училище въ Вардаръ-махала ; отъ Екзархията ѝ пращали по 1 л. т. месечно, които тя давала за наемъ на кѫщата — училище и жилище. Вечерь заедно съ майка си работила везь, за да изкарать срѣдства за прехрана. Пристигнали книгитѣ и одеждитѣ, майка ѝ ги взела отъ руското консулство, a Насте ги прибралъ y дома си. Минавало време, a общинаритѣ нито дума не отваряли за покупка на мѣсто за черква ; майка ѝ дала 1 л. т. на Георги Карадалията, и той заинтересувалъ учителя Боботановъ съ въпроса: отецъ Аверкий подарилъ 50 л. т., еснафитѣ събрали 30 ; съ тѣзи пари и съ
142
40-тѣ л. т., донесени отъ майка ѝ отъ Русия, купили кѫщата на Максимова ; тогава повикали попъ Петъръ отъ Зарово, гръцки свещеникъ въ Сѣресъ, и братъ му попъ Иванъ отъ Негованъ. Тѣ се облѣкли въ новитѣ руски черковни одежди и свещенодействували въ кѫщата на Максимова, която на първо време послужила за черква. Попъ Петъръ съ сладкопойния си гласъ и съ красноречието си въодушевявалъ народа. Простодушнитѣ българи съвсемъ зарѣзали гръцкитѣ черкви ; дори и първенци съ госпожитѣ си почнали да посещаватъ покрай гръцкитѣ черкви и българската.
Епитропъ на черквата обаче успѣлъ да се нареди Насте, който не давалъ никому смѣтка, а, когато народътъ мy поискалъ такава, той заявилъ, че черквата имала дългъ, че той далъ нѣколко хиляди гроша свои пари и че, ако рече да си ги върне, трѣбва да я продаде! Всички се чудѣли: черквата, била масово посещавана, приходъ имала, a въ дългъ била. Въ сѫщность Настевъ и други още се гърчеели: братъ му се вѣнчалъ въ гръцка църква ; дете на Паунчевъ било кръстено въ гръцка черква ; a родолюбецътъ Г. Динковъ се оженилъ за гъркиня и се вѣнчалъ въ Прилепъ; Ст. Салгънджиевъ се вѣнчалъ въ Кукушъ. Но такива родолюбци били рѣдки : такъвъ билъ и попъ Гьошо отъ Ресенъ, който, за да овзори българска черква въ Ресенъ, се запопилъ; преди да се запопи, добило му се дете: цѣлъ месецъ държали детето некръстено, до като отишелъ въ Битоля да го кръсти български свещеникъ; въ село отвелъ жена си, за да си вземе молитва отъ български свещеникъ. Преследванъ обаче, попъ Гьошо трѣбвало да избѣга въ София, безъ да намѣри тамъ y владиката Милетий заслуженъ приемъ. И Якововъ заболѣлъ, a той цѣлото си състояние прахосалъ по народни работи: молилъ чрезъ брата си попъ Петра да му почете и да го причести, но последниятъ не се явилъ подъ разни предлози — Якововъ умрѣлъ въ скърбь, че не могълъ предъ смъртьта си да чуе български свещеникъ да му почете ! Като привежда тия примѣри, г-жа Станислава казва, че тъкмо родолюбцитѣ свръшвали най-печално! Якововъ билъ погребанъ отъ гръцки попове, които докаралъ Д. Паунчевъ.
Къмъ края на годината дошелъ Г. Динковъ, учитель въ Загоричани, за да се споразумѣе съ Боботанова по заплатата му, която Македонската дружина му изпращала отъ Цариградъ,
143
да му се праща въ селото, но не успѣлъ, защото Боботановъ му искалъ „взятка". Тоя Боботановъ е билъ и въ ролята на училищенъ инспекторъ, както се титулувалъ той. За него г-жа Станислава нищо лестно не казва, както и за Насте и Паунчевъ.
По Динковъ съветъ било подновено женското дружество въ Солунъ подъ име „Българска Зора"; той имъ направилъ печатъ, съставилъ уставъ и записалъ освенъ старитѣ и нови членки, които редовно посещавали събранията.
Гърчеещитѣ се българи наклеветили предъ Екзархията попъ Петъръ, по внушение на гърцитѣ, които завиждали на стойката и на гласа му, обаче народътъ се застѫпилъ, и Екзархията го запазила.
Г-жа Станислава имала стари монети, намѣрени въ Воденско; г. Паунчевъ се явилъ предъ нея и казалъ ѝ, че Екзархията търсѣла старини. Тя му ги предала, но по-късно разбрала, че той ѝ ги присвомлъ и то като случайно научилъ отъ жена си, на която Станислава показала тия старини.
Изпитътъ завършили, в. „Право" похвалиль успѣха на ученицитѣ, но положениею на баба Недѣля и на дъщеря ѝ било тежко. Ето защо Станислава се обърнала писмено до Македонската дружина за помощь, но получила следното писмо:
„Почитаема Г-це Учителко
въ Солунъ.
Вашето почтено писмо съ дата отъ 4 того приехме и бързаме да Ви отговоримъ: и дѣто да ни разказвате нѣщо за Васъ и Вашето положение, ній бѣхме твърдѣ извѣстни отъ нашій събратъ г. С. Бобчевъ, който бѣше прѣди врѣме посѣтилъ Воденъ въ обхожданието си въ Македония. Ный сме твърдѣ добрѣ извѣстни за жертвитѣ, които сте правили по заглѫхналитѣ мѣста на Македония отъ 5—6 години нзсамъ и тъй сме възхвалявали подвизитѣ на младата Ви възрасть и този пѫть при приемането на Вашето писмо, въ което Вие изказвзте желание да служите народу си пакъ въ Македония и този пѫть казваме ній се чудимь на самотверженостьта Ви и Ви рѫкоплѣщимъ ; въ сѫщото врѣме намъ е жално, като се виждаме принудени за сега да не приемемъ напълно Вашето хубаво и похвално предложение т. е. да плащаме цѣлата Ви годишна заплата. Истина е, че и нашата
144
дружина е готова да служи на Македония по съразмѣрность съ срѣдствата, съ които разполага. A въ послѣдно врѣме нашитѣ дѣйствия се разпръснаха за повече мѣста въ Македония, ния трѣбваше да хванемь икономия въ разполаганието на срѣдствата си, a за Васъ прочие сме готови да направимъ, щото трѣбува, a именно като Ви спомогнемъ материално една часть, разбира ce, като се настаните нѣкѫдѣ и урѣдитѣ както надлѣжи, нѣщо, което ний вѣрваме, че сте най-способни да извършите. Колкото за книги, ний сме готови да Ви пратимъ, колкото трѣбватъ, стига да ни се извѣсти y врѣме. Толкозъ можемъ да Ви кажемъ за това. A има и друго: като съвѣстна учителка Вие трѣбва да се потрудите, за да се учатъ нашитѣ по Македония да плащатъ макаръ по-малко за учителка, защото тѣ инакъ не ще узнаятъ цѣната на учението.
Съ поздравленията си оставаме
Ваши доброжелатели.
За Българското читалище опрѣдѣлена комисия:
C. С. Бобчевъ
М. Моравеновъ
Ив. Говедаровъ
21 септ. 1873 г. Цариградъ.
„И тъй, пише r-жа Станислава, нашата работа тръгна по старому т. е. да работимъ безплатно."
Понеже училището станало черква, трѣбвало да се наеме кѫща за училище, но никой отъ настоятелитѣ не мръдвалъ ; въ началото на м. октомврий дошелъ при баба Недѣля г. Атанасъ Кушовалията, бившъ народень представитель въ Църковния съборъ въ Цариградъ и училищенъ настоятель въ Кукушъ, и предложилъ на г-ца Станислава да приеме учителско назначение въ Кукушъ ; сега настоятелитѣ се погрижили и наели кѫща за дев. училище въ Вардарска махала. На 6 октомврий училището било открито, но повечето отъ ученичкитѣ били се записали вече въ гръцкитѣ училища. Станислава се погрижила и възвърнала 29; другитѣ всѣки день напущали гръцкитѣ и прииждали въ българското.
Настоятелството обаче не разполагало съ срѣдства, и попъ Петъръ посъветвалъ баба Недѣля да тръгне да събира изъ селата на Солунската область помощь. Тя била снабдена съ пълномощно до „почетнитѣ първенци въ Солунската область,"
145
подписано отъ 20 членки на женското дружество „Зора" — 20.XI. 1873 г. И тъй: Станислава останала да учителствува, a майка ѝ тръгнала по просия ! Баба Недѣля посетила най-първо с. Стояково, гдето я приели „много добре" : тамъ събрала 150 гр. и пратила 2 ученички на учение въ Солунъ при дъщеря си Станислава ; отъ страна на женитѣ на Стояково било изпратено благодарствено писмо до дружеството ,,Зора зa това, че били честити да видятъ „женска дружина, за да просвѣщава женскій полъ, отъ който се очакватъ много добрини зз народа ни.” Отъ голѣма любовь попъ Стоянъ и Милчо Стойновъ изпратили момичетата си да се учатъ за учителки. Следъ Стояково посетила с. Драгомирци, турски чифликъ, „живописна мѣстность” ; гостувала y учителя Димитъръ, който отпосле ходилъ да се учи въ Русия заедно съ попъ Петъръ, но по липса на срѣдства се върналъ; на пѫтя до селото турци го заловили и били до смърть. Като се оправилъ, станалъ свещеникъ въ селото си. И оттукъ били изпратени нѣколко момичета на учение въ Солунъ ; селянитѣ записали 100 гр. помощь. Въ Гуменджа събрала 450 гр. отъ 40 записани членки. Отъ Гуменджа отишла въ с. Либово ; било праздниченъ день ; баба Недѣля държала на селянитѣ речь за ползата отъ науката. „Добродушнитѣ хорица толкова се насърдчиха, щото веднага пристѫпиха къмъ дѣло." Тамъ ѝ дали 80 гр., записали 15 кила (по 100—120 оки килото) и обещали да изпратятъ нѣколко момичета, особено едно много красиво момиче на нѣкоя вдовица, по което лудувалъ единъ турчинъ.
Въ с. Баялци ѝ дали 60 гр. и скромно благодарствено писмо да ги приеме, „както Исусъ прие лептата на бедната вдовипа, и не забравяйте вашитѣ погинали братя и сестри" — 6. II. 1874 г. Тукъ учителствувалъ Христо С. Костадиновь. Въ с. Пелорика (?) слушала следния расказъ: въ село имало черквица, която била развалена отъ незапомнени времена; единъ 70-годишенъ старецъ я поправилъ и останалъ да живѣе съ бабата си въ черквата ; като копаелъ единъ день въ градината, почвата хлътнала, и старикътъ пропадналъ въ отворилата се дупка; на виковетѣ му се притекла бабичката му и му помогнала да излѣзе изъ ямата. Подъ ямата се оказалъ единъ стълбъ, кладенче, заприщено съ стени отъ хоросанъ и нѣколко „старини.” Научили се енидже-вардарскитѣ
146
чорбаджии за находката, поискали отъ дѣдо Атанасъ дa имъ предаде намѣреното ; стгрикътъ заявилъ, че ще ги предаде на руския консулъ, a енидже-вардарци предупредили гръцкия, който се явилъ при дѣдо Атанасия и билъ представенъ за руския консулъ. Наивниятъ старецъ предалъ всичко на мнимия руски консулъ и поискалъ срещу това черковни одежди и черковни книги. Гръцкиятъ консулъ си заминалъ и следъ нѣколко дена изпратилъ 3— 4 книги : горкиятъ старецъ разбралъ измамата, разболѣлъ се и умрѣлъ отъ мѫка за сторената грѣшка. Въ Пелорика записали 15 кила жито и четири момичета за училище.
Когато Воденскиятъ владика посетилъ Стояково и узналъ, че попъ Стоянъ убеждавалъ селянитѣ да подпомагатъ девическото училище въ Солунъ, ударилъ му две плесници.
„Въ Енидже-Вардаръ, пише баба Недѣля на дъщеря си, не ми се отиваше, защото знаяхъ, че тамошнитѣ гъркомани сѫ по-лоши и отъ турцитѣ! Тѣ иматъ двама учители и две учителки гърци, a въ града не се чува гръцка дума"! Все пакъ отишла и се явила предъ унията свещеникъ Епифаний, който събралъ 73 гр. и пратилъ бедното момиче Мария Капитанчева да се учи въ Солунското дев. училище. Въ с. Въдрища нѣмало ни черква, ни училище, когато за пръвъ пѫть минала; но сега имали и черква и училище. баба Недѣля разгледала черквата и въ дъното на олтаря видѣла замрежени отъ паяжина нѣколко икони, една отъ преди 733 г. отъ нѣкой си Тимо и жена му Елена съ стари български надписи. Тѣзи събрали 55 гр., обещали и жито да дадатъ.
Презъ Воденъ тя заминала за с. Почепъ, турски чифликъ. Тукъ попътъ ѝ разправилъ, че, когато въ Янина владѣлъ Али-паша, обещавалъ охоленъ животъ на всички, които сѫ въ неговата область ; турцитѣ-помаци въ Мъгленско много измѫчвали българитѣ, и селенитѣ отъ Почепъ забѣгнали въ Янинско. Когато се научилъ обаче султанъ Махмудъ, убилъ Али-паша и присъединилъ владенията му, a селата раздалъ на беговетѣ като плячка за услугата имъ. Оттогава и Почепъ останалъ чифликъ. Селото имало хубаво мѣстоположение; въ мѣстностьта „Маргаритъ" — равнище — стърчели много развалини; легендитѣ разправяли, че туй билъ дворецътъ на нѣкоя царска щерка, която имала и „тарапана” (рѣзачница на монети); при разработване на земята селянитѣ често намирали
147
стари пари, нѣколко отъ които взели заедно съ една книга отъ нѣкогашната бълг. печатница въ Солунъ и ги предали по-късно въ Софийския нар. музей. Печатницата работила подъ управлението на Неофита Дебранецъ и родолюбеца Вельо Негревъ отъ Галичникъ — 1846 г. На 1848 г. гърцитѣ запалили печатницата, и тя изгорѣла до основи.
Въ Кукушъ стояла повече: „Драго ми бѣше дагледамъ уредбата на училището имъ. Тукъ събрахъ 459 1/2 гр., безъ да има нужда да „убѣждавамъ". Кукушани отправили и писмо до „Зора" — 19. IV. 1874 г. Въ с. Хърсово намѣрила познатия ѝ учитель Стойновъ който се каелъ, че училъ гръцки: „Сега приличамъ на закъснѣлъ пѫтникъ: слънце изгрѣло, дружина отминала рано, a азъ тичамъ да я стигна"! Събрала ѝ сто гр. Въ Дойранъ намѣрила попъ Георги, познатъ отъ Солунъ : той билъ отъ ония рѣдки родолюóци, които дали всичкото си имане „за народнитѣ работи". Сега гъркоманитѣ не мy давали мира. Тукъ събрали 972 1/2 гр. и 2 момичета за училище. На връщане за Солунъ минала презъ с. Дамянъ. Отседнала y дѣдо Митре: „Мене работятъ шесть сина, a на аабата шесть снахи, и всички при мене", захвалилъ ѝ се той. На въпроса, какъ държи тая челядь въ послушание, старецътъ казалъ: „Азъ държа кесията и заповѣдвамъ на синоветѣ си, бабата държи ключоветѣ и заповѣдва на снахитѣ. Когато нѣма мене, заповѣдва най-голѣмиятъ ми синъ ; когато нѣма бабата, заповѣдва най-голѣмата снаха. Наредъ работятъ, и за всѣко нѣщо имаме законъ. Ние съ бабата избрахме и женитѣ на синоветѣ си. Бабата ми бѣше хубава и умна; такива избрахъ и на децата си — да ми се не сърдятъ". Черква нѣмали : „Още не е излѣзълъ ферманъ, a сума пари сме потрошили", каза дѣдо Митре. Тукъ ѝ събрали сто гр. и 10 к. жито, a лично ней дѣдо Митре далъ и 40 гр. Оттукъ баба Недѣля се върнала въ Солунъ.
Тя по настояването на Охридския владика Натанаилъ, който по това време дошелъ въ Солунь, ходила и въ Киречъ-кьой, но гръцкиятъ владика заплашилъ селянитѣ, и тя се върнала безъ успѣхъ.
Въ края на 1874 г. въ Солунъ дошелъ дѣдо Славейковъ. Той ги похвалилъ съ успѣха, който констатиралъ на изпита, и особено доволенъ останалъ отъ обиколката на баба Недѣля
148
и 14-тѣ ученички, които тя довела отъ околноститѣ на учение въ Солунъ.
Дѣдо Славейковъ насърдчилъ баба Недѣля и обещалъ да се застѫпи предъ Македонската дружина, но следъ кое време научила, че последната го изключила. Настоятелитѣ въ Солунь не платили даже наема на кѫщата за дев. y-лище; само книжарьть г. Евровъ далъ 198 гр., a остатъка платила баба Недѣля.
При това положение тя се отчаяла и решила да се прибере въ България. Надъ всичко единъ отъ гражданитѣ, Димитъръ Бакалинътъ, ѝ съобщилъ, че гърцитѣ се заканвали да затворятъ българскитѣ училища и лично на учителката да напакостятъ, за гдето баба Недѣля събирала помощи; заканата се отнасяла и до подписалитѣ пълномощници ; учительтъ Захариевъ изтрилъ своя и на попъ Петра подписи ; последниятъ ѝ съобщилъ, че отъ Екзархията му заповѣдали да я предупреди да престане да ходи изъ областьта, че ще бѫде заточена въ Азия. Баба Недѣля не знаела, какъ да окачестви поведението на Екзархията спрямо две жени, решени на всички лишения, да не бѫдатъ насърдчени и подпомогнати въ трудното имъ дѣло.
Срѣдства нѣмала ; дъщеря ѝ Станислава писала въ Воденъ, но никакъвъ отговоръ, a оттамъ имала да взима срещу заплатата си ; затуй изпратила майка си въ Воденъ. Τукъ заварила като учитель г. К. п. Стефановъ отъ Силистра. Касиерътъ на Воденската община, Калимаевъ, не се съгласилъ да отпустне пари, и баба Недѣля се върнала въ Солунъ без срѣдства. Понеже и на К. п. Стефанова не платили, той напустналъ; назначенъ билъ за учитель и Г. Маджунковъ отъ Щипъ, а Стефановъ тръгналъ изъ селата за помощи. Когато Стефановъ се явилъ въ Солунъ, билъ наклеветенъ предъ Екзархиято οтъ Д. Паунчевъ като прахосникъ на събиранитѣ помощи ; Екзархътъ го извикалъ, взелъ му „тевтера" и го натирилъ; нещастниятъ „родолюбивъ Стефановъ", заподозрѣнъ отъ турцитѣ, билъ заловенъ и обесенъ. Зла участь ималъ и Маджунковъ : останалъ безъ срѣдства, понеже общината нищо не му платила, билъ принуденъ да бѣга.
Станислава изкарала две години въ Солунъ; на изпита въ края на втората година присѫтствували рускиятъ и френскиятъ консули и двама свещеници отъ рускитѣ метоси. Училищнитѣ
149
настоятели Коце и Д. Паунчевъ отсѫтствували! Следъ изпита била поканена на обѣдъ y руския консулъ Якубовски, които ѝ окачилъ златенъ медалионъ и пилъ наздравица за успѣха на славянския езикъ въ родината на Св. Кирила и Методия. Втори пѫть г. Якобовски повикалъ Станислава и ѝ съобщилъ, че единъ отъ общинаритѣ я обвинилъ въ политическа дейность, поради което за идната година нѣмало да я назначатъ за учителка. Станислава пише, че тя и майка ѝ наистина везѣли едно знаме, което и сега се пазѣло отъ сина на Димитъръ Малешевски отъ Берово, който билъ образувалъ чета въ френския женски колежъ на Вардаръ-махала. Г. Якобовски я увѣрилъ, че тя и майка ѝ ще останатъ, издържани отъ здраво мѣсто. За жалость, Якобовски заболѣлъ отъ гърло и скоро починалъ. Майка ѝ се разболѣла отъ тифусъ, срѣдства нѣмала, и Станислава за втори пѫть молила Македонската дружина за пари, но последната ѝ отказала. Времето за отваряне училището наближилo, a срѣдства липсвали. Получила телеграма отъ Кюстендилъ — отъ сина на баба Недѣля — да се прибератъ; воденци отново поканили Станислава за учителка, но братъ ѝ дошелъ и я отвелъ въ Кюстендилъ. Останала майка ѝ да се разплати. Πο покана на Воденци заминала, но следъ 15 дена се върнала, защото се убѣдила, че воденци нѣматъ намѣрение да ѝ платятъ. Нѣмало какво да се прави, замислила да иде въ Цариградъ и съ документитѣ си да си иска паритѣ. Случайно срещнала дошлия въ Солунъ търговецъ Петъръ Увалиевъ, който ѝ платилъ таксата за парахода. Въ Цариградъ се явила предъ Говедаровь и C. Бобчевъ, но последниятъ ѝ заявилъ, че нѣмалъ време, и излѣзълъ изъ стаята. Обиколила владицитѣ, a тѣ я пратили въ Екзархията, но и тамъ не я приели. Обиколила всички, но отъ никѫде помощь. Явила се и предъ Π. Р. Славейковъ „като при страдалецъ" : той я препорѫчалъ на г. Станковъ въ Одринъ, за кѫдето заминала и направила контрактъ за себе и за дъщеря си и се върнала въ Цариградъ за потвърѫдението му, тъй като половината щѣла да се плаща отъ Екзархията ; последната обаче запретила на баба Недѣля да отиде въ Одринъ. Най-после се явила и предъ Екзархъ Антима, който просто и чисто ѝ заявилъ, че „развалила" Солунската община! Баба Недѣля се върнала въ Солунъ и постѫпила пакъ учителка ; най-после
150
успѣла да вземе 40 л. т. отъ воденци и да се изплати. Освободителната война я заварила въ Солунъ и едва следъ свършека ѝ писала на дъщеря си дълго писмо въ Кюстендилъ, въ което ѝ съобщавала, че тръгва за свободна България: „Отивамъ си дома, но, както дойдохъ бедна, така си и отивамъ”. Станислава пъкъ отъ Кюстендилъ заминала за учителка въ Криворѣчна Паланка и презъ войната едва се добрала до братята си въ Кюстендилъ, пакъ като учителка. На следната година Станислава постѫпила учителка въ Самоковъ, но, увлѣчена въ телеграфното изкуство, тя, следъ редъ заявления, последно до Княза, била назначена за телеграфистка.
Заради дългогодишната служба на баба Недѣля, Народното събрание ѝ опредѣлило пенсия само 20 л. месечно ! Станислава, дъщеря ѝ, продължила като телеграфистка.
Край.