Македонски Прегледъ
Година II, книга 1, София, 1926

 

6. Англия въ историята на македонския въпросъ

 

Отъ Л. Милетичъ.

 

 

Отъ заинтересуванитѣ въ работитѣ на близкия Изтокъ европейски държави никоя не е толкова допринесла за трагичния развой на македонския въпросъ отъ самото му начало до наши дни, колкото далечната намъ и чужда Англия. Македония, съседка на Гърция и граничеща съ Бѣло море, отколе влиза въ сферата на английската политика на интереси. Нѣма важно събитие отъ Кримската война насамъ, засягаще Македония, въ което Англия да не се е намѣсила съ решаеще значение. Безъ преувеличение може да се каже, че македонскиятъ въпросъ нѣмаше и да сѫществува въ историята, ако правителствата на Англия да бѣха могли съ огледъ къмъ нейнитѣ далечни интереси равнодушно да се отнасятъ къмъ сѫдбата на Македония. Отъ тая гледна точка не ще да е безинтересно да хвърлимъ единъ критиченъ погледъ върху нѣколко важни момента отъ дипломатическата история на македонския въпросъ, въ които Англия е играла сѫдбоносна роля.

 

Известно е, че тепърва следъ Берлинския конгресъ (1878 г.) и то като негова пряма последица се оформи у българския народъ политическото течение, което веднага получи актуаленъ характеръ на национално движение за освобождението на Македония. Отъ този важенъ моментъ въ нашата нова история датуватъ първитѣ начала на „Македонския въпросъ". Жестокото поведение на английското правителство, рѫководено тогава отъ Биконсфилда, падна като гърмовенъ ударъ върху българския народъ, който подъ още прѣснитѣ впечатления отъ благороднитѣ българофилски усилия на Гладстона по поводъ на турскитѣ кланета въ България бѣ свикналъ да вижда въ Англия най-хуманната европейска държава. Това схващане се бѣ особено усилило и поради на гледъ

 

 

108

 

благосклонното къмъ насъ държане на Англия въ Цариградската конференция, въ която английската делегация имаше инициативата и рѫководеща роля. Идеята за конференцията както и единъ проектъ за даване административна автономия на българския народъ се дължатъ на графъ Игнатиевъ. По настояването обаче на английската дипломация вмѣсто да се предвиди една автономна область, конференцията прие да се раздѣли Бьлгария на две, на две автономни провинции (виляетъ) — източна и западна. Въ това време вече българскиятъ народъ се бѣ почувствувалъ културно обединенъ чрезъ българската черква, новоучредената екзархия. Допитването до народа възъ основа на чл. 10 отъ султанския ферманъ отъ 27 февруарий 1870 се бѣ извършило въ 1872 г. съ блѣскавъ успѣхъ [1], благодарение на мощно проявилото се национално съзнание у македонскитѣ българи въ Скопско и Охридско [2]. Английското предложение на Цзриградската конференция да се раздѣли България на две части въ сѫщность е първиятъ, ако и далеченъ, опитъ противъ българското народно обединение, което се бѣ вече осѫществило подъ знамето на българската черква съ такава сплотеность и решителность, че то не е могло да избѣгне на бдителното око на дипломацията. Споредъ първия членъ на прибавката С. къмъ протокола на Цариградската конференция отъ 11. XII. 1876 год. България се раздѣля на виляетъ източенъ съ столица въ Търново, и западенъ —съ столица въ София [3] — и двата

 

 

1. Ферманътъ, съ който се учреди българската екзархия, не включваше подъ нейното ведомство дветѣ най-важни македонски епархии — Скопската и Охридската. Чл. 10 на фермана условно позволяваше присъединението и на тѣзи епархии къмъ екзархията, ако тамкашното българско население чрезъ явенъ плебисцитъ съ 2/3 отъ гласоветѣ пожелае това.

 

2. Значението на тоя народенъ плебисцитъ много добре е оценено и въ книгата на Карнегиевата анкета въ 1914 год. съ огледъ къмъ важностьга на скопската и охридската область за Македония: „Comme une majorité de plus des deux tiers s'y declare contre le Patriarche, la Porte donne son „berat” — investiture aux éveques bulgares d'Okhrida et d'Uskub. Mais Okhrida et Uskub — c'est la Macédoine. Voila done la question de la Macédoine définitivement posée (Вж. Enquète dans les Balkans. Rapport par les membres de la Commission d'enquéte. Paris, 1914, стр. 5).

 

3. Въ източния вилаетъ на проектираната автономна Бълария влизаха санджацитѣ: Русчушки, Търновски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (съ изключение на Султанъ-ери и на Ахърчелеби) и казитѣ: Къркклисийска, Мустафапашенска и Къзълагачска. Въ западния вилаетъ — санджацитѣ: Софийски, Видински, Нишски, Скопски, Битолски (съ изключение на две южни кази), отъ часть Серскиятъ и казитѣ: Струмишка, Тиквешка, Велешска и Костурска.

 

 

109

 

управлявани отъ по единъ губернаторъ, християнинъ, назначаванъ всѣки петь години отъ Високата Порта съ съгласието на Силитѣ гарантки.

 

Интересно е да си припомнимъ нѣкои отъ станалитѣ разисквания въ заседанието на конференцията на 4 януарий (вж. протоколъ № 5). Тамъ Маркизъ Салисбури, английскиятъ пълномощникъ, е подържалъ проекта на английското правителство, който споредъ думитѣ на представителя на Турция, Сафетъ паша, е ималъ за цель „да обедини всички българи въ Европейска Турция въ две административни части, въ които българскиятъ елементъ изключително наддѣлява (господствува)". He става и дума за други народности въ предлаганитѣ два автономни виляета освенъ още за турци и гърци. Сафетъ паша, възразявайки противъ проекта, е казалъ още, че за всѣкиго, който познава страната, не оставало никакво съмнение, че създаването на тѣзи виляети ще предизвика на много мѣста ожесточена борба между гръцкия християнски елементъ и българския [1]. Въ заключението си Сафетъ паша е отхвърлилъ отъ името на турското правителство предлаганата подѣлба въ два виляета поради следнитѣ мотиви: 1-во защото това излизало вънъ отъ английската програма; 2-ро защото съ това би се осветилъ административно и официялно принципътъ за подѣлба споредъ раси, нѣщо противно на конституцията, и 3-то защото ще предизвика люта борба между мусулмани и християни отъ една страна и между гърци и българи отъ друга. [2]

 

 

1. „Pour quiconque connait le pays, il n'y a pas de doute, que la formation de ces vilayets provoquerait sur piusieurs points entre l'élément chrétien grec et l'élément chrétien bulgare une lutte acharnée”.

 

2. „2-o Comme tendent à consacrer administrativement et officiellement le princip des divisions par races, principe inconciliable avec la constitution; 3-o Comme devant provoquer infailliblement une lutte ardente entre l'élément musulman et chrétien d'une part, et entre l'élément bulgare et grec d'autre part” (вж. въ Синята англ. книга Turkey, 1877, protoc. V).

 

 

110

 

Салисбури на това е възразилъ слѣдното: „Думата „България" не означава една область, чиито географски граници се опредѣлятъ; давайки едно практическо тълкуване, пълномощницитѣ трѣбваше да държатъ смѣтка за произхода на самата дума и за значението, съ което тя тукъ е употрѣбена. Съ това сѫ указани и границитѣ на дейностьта на самитѣ пълномощници. He можеше да се подложатъ на разискване въ конференцията подъ името България толкова мѣстности, гдето българското население не наддѣлява, нито мѣстности, които не сѫ били изложени на лошо третиране отъ страна на администрацията, което да е дало поводъ на изстѫпления, каквито се извършиха презъ миналото лѣто. Затова и пълномощницитѣ не можеха да приложатъ своитѣ предложения и по отношение на голѣма часть отъ Одринския и Солунския вилятъ, както и на Призренския." [1] Програмата на конференцията иска гаранции „противъ лошата администрация въ България", и затова Сафетъ паша най-напредъ забелѣзва, че тая подѣлба на България въ такива граници излизала вънъ отъ програмата на конференцията.

 

Постановленията на конференцията не се приложиха поради отказа на Турция, но едно твърде важно последствие има тя, че съ нейнитѣ решения явно и официално се установиха етнографическитѣ граници на българския народъ, въ които следователно се включваше и Македония. Когато по-сетне, въ края на руско-турската война се сключваше мирътъ въ Санъ-Стефано, не е могло и да става сериозенъ въпросъ относително границитѣ на етнографична България, толкова по-малко, че преговоритѣ за миръ ги водѣха пакъ графъ

 

 

1. „Le mot „Bulgarie” n'indique pas une région, dont les limites géographiques ont été tracées. En lui donnant une interprétation pratique, les Plénipotentiaires ont dû tenir compte de I'origine du mot même, et du sens dans lequel il est actuellement employé. Les limites des fonctions des Plénipotentiaires ont été ainsi indiquées. On n'aurait pu soumettre à la considération de la Conference sous le nom de Bulgarie les endroits où la population bulgare ne prédomine pas, ni les endroits qui n'ont pas été exposés à la mouvaise administration qui a donné lieu aux excès commis dans le courant de l'été dernier. Les Plénipotentiaires ont été ainsi empéchés de faire appliquer leurs recommandations à une grande partie des vilayets d'Andrinople, de Saloniqueet de Prizrend (ib. protocole VI).

 

 

111

 

Игнятиевъ и Сафетъ паша, които бѣха подписали протокола на Цариградската конференция. Затова още въ първата среща, която сѫ имали въ Санъ-Стефано, тѣ принципиялно се съгласили, че България ще бѫде автономно, трибутарно княжество „въ границитѣ, които ще се опредѣлятъ съ огледъ къмъ мнозинството на българското население и които въ никой случай нѣма да бѫдатъ по-малки, отколкото посоченитѣ отъ Цариградската конференция." Съгласно съ това и въ окончателния договоръ между Русия и Турция, подписанъ на 19 II. (3.III), 1878 г. въ Санъ-Стефано, чл. 6 опредѣля границитѣ на България, въ които се включва и цѣла българска Македония.

 

Понятна е голѣмата изненада за цѣлия български народъ, когато сѫщата Англия се явява на Берлинския конгресъ върла противница на сѫщитѣ почти географически и етнографически граници на България откъмъ западъ, които тя, както видѣхме по-горе, на Цариградската конференция бѣ възприела и ги е защищавала. Колкото се отнася до една цѣлостна България, английскитѣ делегати и тукъ си оставатъ последователни противници, и нѣщо повече, тѣ искатъ да се раздѣли на две самата източна часть на България — на северна и южна, а пъкъ за западната часть настояватъ да си остане напълно турска провинция. Неочакваната промѣна е била следствие на задкулисни дипломатически преговори, които сѫ предшествували на Берлинския конгресъ и които смаяниятъ български народъ тогава слабо е подозиралъ. А тѣ сѫ и день днешенъ твърде интересни и поучителни за насъ.

 

Щомъ се започнали руско-турскитѣ мирни преговори, Австроунгария и Англия дали на Русия да разбере, че тѣ протестиратъ противъ всѣко споразумение, което би било противно на договоритѣ и на интереситѣ на Европа [1]. Графъ Андраши тогава, следъ подписването на Санъ-Стефанския миренъ договоръ, поканилъ великитѣ сили на конференция, за да се сключи общъ миренъ договоръ. Графъ Игнятиевъ помислилъ, че ще се повтори нѣщо подобно на Цариградската конференция. Руското правителство се принудило да се обърне къмъ Австроунгария за подкрепа отъ нейна страна на предстоящата конференция. Съ тази мисия Игнятиевъ се отправилъ въ Виена, гдето, преговарайки по въпроса,

 

 

1. Вж. Documents diplomatiques, Congrès de Berlin p. 6.

 

 

112

 

предложилъ на Австроунгария, съ огледъ къмъ дадени обещания преди започването на войната съ Турция (въ преговоритѣ, водени въ Райхсщадтъ презъ юли 1876 г.), да окупира Босна и Херцеговина като автономна провинция подъ управлението на монархията. За да спечели положението, Игнятиевъ предлагалъ автономно управление и за Албания и зa Македония съ столица Солунъ. Тогава се съгласили и за Сърбия и Черна Гора, съ условие да се сключатъ и за дветѣ тѣзи страни военни конвенции и търговски договори [1].

 

Като не успѣлъ Игнятиевъ съ мисията си въ Виена, руското правителство сключило договоръ съ Англия, ратифициранъ въ Лондонъ отъ маркизъ Салисбури и графъ Шуваловъ на 18 май 1878., споредъ който южнитѣ граници на България трѣбва да бѫдатъ отдалечени отъ Бѣло море, а западнитѣ ѝ граници да обгръщатъ земитѣ, населени съ българи, но да не прекрачатъ линията Нови Пазаръ — Курча Балканъ. България споредъ сѫщия договоръ била раздѣлена на две провинции — една оттатъкъ Балкана — северна България, a друга — южно отъ Балкана (Вж. A. С. Анучинъ, Берлинскій конгресъ, 1878, Спетерб. 1912, с. 37). Между туй Австроунгария се бѣ споразумѣла съ Германия да окупира Босна и Херцеговина, така че да се намѣри пряма съседка на Новопазарския санджакъ къмъ Солунъ—Бѣло море (Вж. Анучинъ, ц. с. стр. 158).

 

Най-интересно е, че следъ това, преди още да се събере Берлинскиятъ конгресъ, именно на 4. юлий 1878 год. Англия сключва съ Турция тайно съглашение, а въ сѫщность отбранителенъ съюзъ съ главно условие (членъ 1.), щото за случай, че Русия успѣе окончателно да задържи за себе си Батумъ, Ардаханъ и Карсъ или коя да е отъ тия области, Англия да гарантира на Турция другитѣ ѝ азиятски владѣния съ задължение да ги защищава въ съюзъ съ султана. Въ втората алинея на чл. 1 отъ своя страна султанътъ се задължава да въведе нужднитѣ реформи за защита на християнскитѣ си поданици. [2] Въ третата алинея

 

 

1. Вж. Јован Ристић, Дипломатска историја Србије 1875—1878. Београд, 1898, II. с. 147.

 

2. „In return, His Imperial Majesty the Sultan promises to England to introduce necessery Reforms, to be agreed upon later betwen the two Powers, into the government, and for the protection ot the Christian and other subjects of the Porte in these territories." (Вж. Noradoungian, Recueil d'actes internationaux de I'Empire Ottoman t. III. 522).

 

 

113

 

на сѫщия членъ султанътъ дава съгласието си, щото Англия за възнаграждение на обещаната защита да окупира островъ Кипъръ и да го управлява. [1]

 

Следъ всичко туй ставатъ ясни поведението на английската делегация на Берлинския конгресъ както и истинскитѣ побуждения за подържанитѣ отъ нея предложения. Маркизъ Салисбури, въ противоречие съ доводитѣ, които бѣ изтъквалъ на Цариградската конференция, сега вече подържа, че ако България се простре на западъ до крайнитѣ си етнографически граници, то щѣло да доведе до сблъскване съ гръцкото население и дори до прямото му подчинение на българското, а това щѣло да бѫде една несправедливость. Иска да бѫдѣло при тѣзи важни разисквания застѫпено и гръцкото кралство чрезъ своя делегация, като прибавя, че „гърцитѣ съ пълно право се опасяватъ, че тѣхната черква ще стане подчинена, че тѣхнитъ езикъ ще бѫде потисканъ и дори че тѣхното племе, което населява много мѣстности на новата България, ще бѫде погълнато и постепенно ще изчезне, ако тѣхнитѣ съперници (българитѣ) взематъ надмощие." Освенъ това — подържа Салисбури — допускането до крайбрѣжието на Егейско море една нова морска сила не би можало да се приеме безъ силно чувство на съжаление (неприязънь) отъ страна на Силитѣ, съседни на Срѣдиземно море. „Споредъ мене ще трѣбва да се намѣри цѣръ на тѣзи вредителни резултати чрезъ едно измѣнение на членоветѣ, върху които негова свѣтлость председательтъ ни привлѣче вниманието." [2] Ако България, вмѣсто да се простре дори до Егейското море и до Охридското

 

 

1. „And in order to enable England to make necessary provision for executing her engagement, His Imperial Majesty the Sultan further consents to assing the Island of Cyprus to be occupied and administered by England" (ib.).

 

2. Председательтъ Бисмаркъ e казалъ между друго, че е натоваренъ да подържа да се запази за християнитѣ поне тази степень на покровителство, което Цариградската конференция е желаела да имъ осигури, и да не се съгласява съ никакво решение, което би намалило резултатитѣ, получени по тоя важенъ въпросъ (Вж. у Chopoff, Les réformes et la protection des chrétiens en Turquie, стр. 532-335).

 

 

114

 

езеро, би се ограничила на югъ до линията на Балкана, а другата часть остане подъ властьта на султана, тѣзи опасности твърде биха се смекчили, дори и ако съвсемъ не биха изчезнали. Въ такъвъ случай една нова морска сила не би се прострѣла по брѣговетѣ на Егейското море, една твърде значителна часть отъ гръцкото население, което би се видѣло въ опасность да бѫде погълнато въ новата България и да бѫде подчинено на едно славянско мнозинство, би запазила политическата позиция, която сега заема, а Портата би притежавала една стратегическа граница, която тя би можала да защищава въ бѫдеще противъ всѣко нападение. Тази стратегическа изгода би могла да се постигне безъ да се повреди на населението на тази страна чиято сѫдба по-скоро би се подобрила" (Вж. въ Протоколитѣ на Берлинския конгресъ въ Синята английска книга, 1878, № 37).

 

Знаемъ печалния за насъ резултатъ отъ Берлинския конгресъ. Идеята на английската дипломация да раздѣли България на две части, да не допуска границитѣ ѝ близу до Бѣло море и най-сетне да не се простре тя твърде на западъ, за да не би да се увредятъ интереситѣ на гръцкото племе, напълно биде прокарана. За утѣха на българитѣ, които по Берлинския договоръ оставаха и по-нататъкъ да влачатъ тежкото турско иго, биде подхвърлена празната надежда за нѣкакво подобрение на участьта имъ чрезъ общи реформи, за които само се загатва въ прословутия чл. 23 отъ Берлинския договоръ. [1] Съ това се изпълни уговореното между Англия и Турция въ втората алинея на чл. 1. отъ сключения договоръ на 4. юлий 1878 г., за което по-горе се спомена.

 

 

1. Въ чл. 23 е казано, че Вис. Порта се задължава напълно да приложи въ островъ Критъ органическия правилникъ отъ 1803 год., a относително отоманскитѣ провинции въ Европа, че: „аналогични правилници, приспособени къмъ мѣстнитѣ нужди тъй сѫщо ще се приложатъ въ другитѣ части на Европейска Турция, за които една особена организация не се предвижда въ настоящия договоръ. Портата ще натовари специални комисии, въ които ще бѫде широко застѫпенъ и мѣстниятъ елементъ, да изработятъ правилника за всѣка провинция. Изработенитѣ правилници трѣбва да се представятъ на одобрение на Високата Порта, която пъкъ, преди да ги приложи, трѣбва да вземе мнението на Европейската Румелийска комисия".

 

 

115

 

Известно е, че Англия въ последствие не настоя, щото тѣзи малки правдини, обещани чрезъ чл. 23. отъ Берлинския договоръ, да станатъ действителность. Между туй положението на българското население въ Македония се бѣ твърде влошило, особено поради многобройнитѣ турски бѣжанци отъ освободена България, които въ своето озлобление си отмъщаваха на македонското българско население, особено въ котловината между Родопитѣ, Пиринъ и Рила. Българскитѣ опити за въстание презъ октомврий и ноемврий 1878 год. въ Мелнишко и Разлога бидоха въ кръвь потушени, множество невиненъ свѣтъ биде избитъ, а хиляди нещастни македонски бѣжанци спасиха живота си презъ границата въ България. И единъ подобенъ бунтъ въ най-западния кѫтъ на Македония, — въ Охридско, Демирхисарско, Ресенско и Крушевско презъ 1880 г. бѣ потушенъ въ самия си зародишъ. Населението най-сетне преви вратъ и се отчая.

 

Въ тоя психологиченъ моментъ се заражда идеята за революционна организация въ Македония. Българското население, изгубило вече надежда, че Турция сама по своя воля нѣкога ще приложи постановленията на чл. 23 отъ Берлинския договоръ, проникна се — въ лицето на своята интелигенция — отъ убеждението, че само ако македонскитѣ българи съ решителна настойчивость въ защита на обещанитѣ права предизвикатъ външна намѣса отъ страна на великитѣ сили въ полза на реформеното дѣло въ Турция, то ще може да се осѫществи. Главната задача на Македонската революционна организация, която се основа при пълното съчувствие на угнетеното българско население въ Македония, състоеше, както се знае, тъкмо въ това. Къмъ Македонската революционна организация се присъедини и българското население въ Одринско и се започна македоно-одринската героична борба, въ която се пролѣ много юнашка и много невинна българска кръвь. Тая борба достигна най-трагичния си върхъ въ наши дни и още продължава.

 

За историка е твърде ясна причинната връзка въ кървавата история на македонския въпросъ въ всичкитѣ му фази — отъ зараждането му следъ Берлинския договоръ до сега, а сѫщо тъй е ясна и степеньта на прямата историческа отговорность за ужаснитѣ последици на тоя договоръ по отношение на България и въ частность на Македония, която пада върху Силитѣ, участници въ него.

 

 

116

 

Най-добре чувствуватъ тази отговорность англичанитѣ, понеже тѣхната е най-голѣма. Человѣколюбивиятъ Вил. Гладстонъ въ своята голѣма речь върху политиката на английскитѣ консерватори (торийцитѣ), произнесена по поводъ на решенията на Берлинския конгресъ, е далъ рѣзъкъ изразъ на своето крайно огорчение, като е казалъ: „Сега би могло, въ момента на тая криза въ историята на человѣческата сѫдба, за първъ пѫть и съ право да се каже, че за дѣлото на справедливостьта и на свободата би било отъ полза, ако английскиятъ народъ не бѣ сѫществувалъ". Следъ Илинденското въстание (1903 год.), когато настѫпиха ужаснитѣ дни въ Македония, които докараха най-сетне до Мюрцщегскитѣ реформи, и когато следъ това особено гръцкитѣ чети непреставаха, подпомагани и отъ турскитѣ власти, да вършатъ грозни убийства, та Македония пакъ бѣ заприличала на адъ, европейската обществена съвесть наново заговори въ полза на нещастнитѣ македонски българи.

 

На 9 юний 1907 год. английскиятъ тогава министъръ на външнитѣ работи Съръ Едуардъ Грей е трѣбвало да приеме една голѣма депутация, предводителствувана отъ главата на английската черква, Кентербурийския архиепископъ, и състояща отъ нѣколко епископи, професори, членове отъ горната и множество членове отъ долната камара на депутатитѣ както и отъ представители на Балканския Комитетъ. Депутацията е имала за цель да интерпелира министра Грей по македонскитѣ работи. Кентербурийскиятъ архиепископъ е държалъ речь, въ която е изтъкналъ, че Англия поради своето поведение преди 30 години носи сѫществена отговорность за сѫществуващето ужасно положение, въ което се намира Македония. Следъ това архиепископътъ въ речьта си миналъ къмъ жестокоститѣ, които се вършатъ въ Македония надъ българското население, и е казалъ, че изглеждало, какво цивилнитѣ агенти и офицеритѣ на жандармерията сѫ безсилни да спратъ непреставащитѣ да се повтарятъ изстѫпления. Изказалъ е желание, Англия да не гледа бездеятелно на това печално състояние на македонскитѣ работи, а да вземе енергични мѣрки отъ своя страна, за да се подобри положението. Нарекълъ най-голѣма отъ всички злини, да знаешъ злото и да се задоволявашъ само съ туй, нищо да не вършишъ. Въ заключение

 

 

117

 

архиепископътъ изказалъ отъ името на депутацията пожелание, да получи отъ министра увѣрение, че работитѣ ще напреднатъ, а не, както нѣкои се опасяватъ, че ще отидатъ назадъ. [1]

 

Съръ Едуардъ Грей съ спокоенъ тонъ отговорилъ, като посочилъ на разликата, която сѫществувала въ македонската проблема въ началото на реформената акция въ сравнение съ сегашното състояние, и казалъ, че по-рано угнетяването идѣло отъ страна на турцитѣ, съпровождано съ отвратителни престѫпления и ужаси противъ християнитѣ, а сега сѫщо такива престѫпления се вършели отъ „съперничествуващитѣ християнски народности помежду имъ". Явно е, че Грей, който добре е знаялъ, че тогава тъкмо гръцкитѣ андартски чети (тайно подържани отъ турскитѣ власти) вършеха масови убийства надъ българското население съ цель да се разстрои реформеното дѣло на Силитѣ, съ тоя свой дипломатически отговоръ не е искалъ прямо да обвини главния виновникъ, сѫщия оня гръцки елементъ, който маркизъ Салисбури на Берлинския конгресъ тъй горещо бѣ взелъ въ защита отъ угрозяващата му „българска опасность".

 

Истинскитѣ думи на Кентербурийския архиепискспъ не сѫ прозвучали безследно; Едуардъ Грей се е почувствувалъ силно задѣнатъ отъ направения му упрѣкъ та по-сериозно се замислилъ, какъ да се даде на македонския въпросъ нова насока къмъ подобрение. Нови грозни престѫпления на андартскитѣ чети сѫ засилвали това настроение у Грея: въ началото на 1908 година, именно на 8 януарий биде извършено нечовѣчното дѣло въ село Драгошъ (южно отъ Битоля), гдето гърцитѣ живи изгориха 26 души българи. [2] Въ следствие на предприетитѣ отъ Грея твърде предпазливи дипломатически постѫпки се яви окрѫжната му нота отъ 3. май 1908 г. до великитѣ Сили, въ която посочва на несъстоятелностьта на дотогавашната реформена акция и нуждата отъ по-ефикасни мѣрки, като предлага да се избере единъ генералъ-губернаторъ на Македония, било християнинъ или мухамеданецъ, а пъкъ цивилнитѣ агенти да влѣзатъ на турска служба.

 

 

1. Вж. въ Австрийската червена книга II, № 142, съобщение отъ графъ Менсдорфъ до баронъ Еренталъ отъ 11 юлий 1907 год.

 

2. Това гръцко злодеяние е отбелѣзано въ английската Синя книга 3. 1903 г. подъ № 150, февруарий 12.

 

 

118

 

Въ свръзка съ тази инициатива на Грея е, че руското правителство по-живо се заинтересува за македонския въпросъ, влѣзе въ прями преговори по него съ Англия и най-сетне дветѣ правителства дойдоха до известно съгласие, което се последва отъ забележителната среща на краль Едуарда съ царь Николая въ Ревалъ, гдето главно се е приказвало за Македония. Нищо официално не се съобщи за тѣзи разговори, но непосрѣдственъ резултатъ на срещата бѣха новитѣ предложения, направени за прокарване една подробна реформена програма за Македония. Предложенията се направиха отъ английското и отъ руското правителства (вж. англ. Синя книга I. 1909 прилож. стр. 121; руския Aidemémoire отъ 2. юлий 1908 г.). Всичко туй така стресна младотурската партия, че тя побърза да осуети новата реформена намѣса на Силитѣ съ революцията презъ юлий 1908 г., чрезъ която хитро се обяви въ сила турската конституция отъ 1876 год.

 

Повтори се отъ турска страна при подобни условия, — когато Англия предлага реформи въ Турция — сѫщата история, както и въ 1876 година. Осѫществението на реформения проектъ на Цариградската конференция биде осуетено отъ Турция. Митхадъ паша, който стана великъ везиръ, свали отъ престола султанъ Азиса и провъзгласи за султанъ Хамида. Съ топовни гърмежи тържествено се прогласи нова конституция за Турция, така че и реформитѣ, предвидени отъ Цариградската конференция, се изоставиха като излишни. Англия тогава отъ една страна чрезъ Салисбури е държала енергиченъ езикъ въ полза на реформеното дѣло на конференцията, а отъ друга страна вториятъ англ. делегатъ Съръ Елиотъ, а сѫщо и самиятъ Лордъ Дерби сѫ заявили на турския посланикъ въ Лондонъ, че английското правителство нѣма да вземе участие въ една принудителна акция противъ Турция нито ще се съгласи да стане такава акция (Вж. у Д. Мишевъ, Бълг. Минало 466—467).

 

Македонскиятъ въпросъ до сега мина презъ тежки кризи, македонскитѣ българи многократно проливаха кръвьта си, националната имъ идея нѣколко пѫти биде разпъвана на кръстъ, и при все това борбата за нейното възтържествуване още е жива. И въ тази борба, както отъ самото начало, ето и до наши дни Англия не престава да се явява все такъвъ ту явенъ ту прикритъ, сѫдбоносенъ, мѫчно одолимъ факторъ.

 

[Back to Index]