3. Църквата при с. Водоча
Отъ д-ръ К р. Миятевъ.
Доколкото може да се сѫди по фотографскитѣ снимки, които ми даде на разположение госп. проф. Л. Милетичъ [1] и които показватъ постройката въ общъ видъ (обр. 1 и 2) и въ детайли, църквата при с. Водоча представя твърде голѣмъ интересъ както въ архитектурно отношение, така и съ своята стенописна украса. Това е една куполна кръстовидна постройка съ вписанъ въ плана кръстъ, който е билъ ясно маркиранъ въ покривната конструкция чрезъ сводоветѣ и фронтонитѣ по фасадитѣ. Макаръ и близу до Солунъ, но въ основния си планъ църквата при Водоча се отдѣля отъ типа на солунскитѣ и цариградскитѣ кръстовидни църкви. Тукъ липсва елегантностьта въ общата архитектоника, въ пропорциитѣ и конструктивнитѣ детайли. Срещу това ние намираме маса архаични елементи, които ни даватъ основание да сближимъ Водочката църква съ по-старитѣ представители на куполнитѣ кръстовидни църкви въ Византия. Подобно на тѣхъ и нашата църква включва олтарното пространство въ източното рамо на кръста. Тукъ куполътъ се е подържалъ отъ масивни пиластри, които иматъ по-скоро видъ на стени (обр. 3, 4 и 5), раздѣлящи олтаря отъ пресвитерия и диаконикона (съобщението е ставало само чрезъ тѣсни и низки врати до самата апсида). По такъвъ начинъ подкуполниятъ квадратъ не е могълъ да бѫде ясно разграниченъ отъ предапсидното пространство, а това е една особеность, която срѣщаме въ Гърция, но отъ друга страна и въ Армения, Грузия, а сѫщо така и въ църквата св. Иванъ на морето въ Месемврия.
Особено внимание заслужаватъ и дветѣ западни подпорки на купола. Въ самото обстоятелство, че тукъ куполътъ е
1. Вж. статията на проф. Милетичъ „Струмишкитѣ манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса” въ тази книга на „Макед. Прегледъ".
[[ стр. 50-51 липсват ]]
52
имаме малко остатъци отъ тази живописъ, но все пакъ тѣ сѫ достатъчни да ни дадатъ известна представа за локализацията на сюжетитѣ, за съдържанието на цѣлата стенописна украса, за нейния общъ характеръ и най-после за стиловитѣ особености на отдѣлнитѣ фигури.
Съмнително е, дали запазенитѣ до днесъ остатъци принадлежатъ на първичната мазилка. По-значителни следи се виждатъ сега въ апсидната ниша (обр. 9), по тритѣ страни на дѣсния предапсиденъ пиластеръ (обр. 3, 5 и 11), на срещуположния западень пиластеръ (обр. 6), надъ южната врата (обр. 7) и на северно-западния пиластеръ (обр. 10). И тукъ, както въ всички други срѣдновѣковни стенописи всѣки единъ сюжетъ е третиранъ самъ за себе си и е отдѣленъ отъ другитѣ съ обикновенитѣ линейни рамки (червена ивица между две бѣли линии).
Въ свода на апсидната конха (обр. 3 и 9) личатъ следи отъ подножно столче, украсено съ бисери. Това столче може да бѫде и отъ тронъ. Въ единия или другия случай тукъ е била представена Богородица като представителка на църквата, стояща, въ моление, или седеща на трона. Отъ дветѣ ѝ страни се виждатъ следи отъ фигуритѣ на ангели-почитатели.
Подъ тази композиция сѫ били представени като цѣли; стоещи фигури църковнитѣ отци, отъ които сѫ запазени само части между прозорцитѣ на апсидата (обр. 9). Единиятъ е старецъ съ широко лице, високо чело и кѫса, пълна брада на лѣвото му рамо се вижда омофоръ. Другиятъ светецъ е по-младъ, съ низко чело и продълговато лице. Съ едната рѫка благославя, въ другата държи книга. Отъ облѣклото се вижда само кръстосанъ презъ грѫдитѣ архиерейски омофоръ. За двамата църковни отци въ апсидата е характерно да се изтъкне, че тѣ сѫ представени въ съвсемъ фронтални пози и не държатъ въ рѫцетѣ си разгънати свитъци. Докато въ повечето византийско-балкански стенописи отъ XIII—XIV в. на това мѣсто се представятъ устремени къмъ центъра на апсидата фигури на църковни отци, излагащи на разгънати свитъци най-възвишенитѣ сентенции за жертво-приношението, което тѣ има да извършатъ, тукъ, въ Водоча, е дадено мѣсто на фигури спокойни и самостоятелни, които не сѫ компоненти на една догматична композиция, а само носители на мистична съзерцателность, иконна репрезентативность и свѣтско монументално величие.
53
Ето защо, като имаме предъ видъ чисто догматичния характеръ на тѣзи фигури отъ една страна, а отъ друга — дълбокия символиченъ смисълъ, който се придава на композицията отъ XII—XIII в. насамъ, ние сме принудени да признаемъ, че въ случая се касае до една особеность, която би могла да се обясни само съ архаичната основа на Водочната живопись.
Отъ дветѣ страни на апсидата, по стенитѣ-пиластри, които я отдѣлятъ отъ страничнитѣ помѣщения, следватъ образитѣ на архиереитѣ все въ сѫщата репрезентативна концепция. На дѣсния пиластеръ (обр. 5) сѫ представени две фронтални фигури въ спокойни, еднообразни пози, съ евангелия въ рѫка. И дветѣ сѫ облѣчени въ тънки фелони, и дветѣ представятъ старци, въ лицата на които, въпрѣки повредитѣ, ние можемъ да наблюдаваме една тънка, почти портретна индивидуализация.
Мазилката надъ тѣзи фигури е доста добре запазена, но боитѣ сѫ дотолкова измити, че отъ намиращето се тукъ изображение не е останало нищо друго освенъ следи отъ политѣ на два ангела, представени въ силно движение къмъ лѣво, т. е. къмъ центъра на апсидата. Тѣзи фигури стоятъ несъмнено въ идейна връзка съ апсидното изображение на Богородица, но външно и композиционно тѣ не принадлежатъ къмъ това изображение, защсто по технически причини сѫ поставени извънъ него и при това значително по-низко.
На лицевата страна на предапсиднитѣ пиластри имаме
изображения въ две зони. Горната е била заета отъ Благовѣщение: Арх.
Гавриилъ (изтрито) на лѣвия пиластеръ, Богородица права — на дѣсния (виждатъ
се само слѣди). Мазилката подъ арх. Гавриилъ е изпаднала, но може да се
предполага, че тукъ е билъ изписанъ ликътъ на
Евергетисъ,
както на срещуположния пиластерь е бюстовиятъ образъ на Богородица-Одигитрия
(обр. 3). Обикновено този образъ се изписва въ църквитѣ надъ входнитѣ двери,
и затова тукъ, на това видно мѣсто, непосрѣдствено подъ фигурата на
Богородица отъ Благовѣщение прави впечатление съ чисто иконния си характеръ
и ни кара да предполагаме, че въ Водоча култътъ на Богородица ще да е билъ
особено силно развитъ и свързанъ, може би, съ нѣкоя чудотворна икона, която
е била копирана и на предапсидния пиластеръ въ Водочката църква.
54
Това предположение намира известно основание ивъ факта, че Богородица е представена въ иконна концепция: и на единъ отъ западнитѣ пиластри въ църквата (обр. 10). Тукъ обаче тя е дадена въ пъленъ ръстъ, пакъ като Одигитрия, но детето седи на дѣсната рѫка. Разликата между двата образа, обаче, не е толкова въ външната имъ страна, колкото въ тѣхната идейна концепция: Богородица и Христосъ на предапсидния пиластеръ сѫ третирани въ строго-иконна хиератична композиция, докато молебниятъ образъ на западния пиластеръ е проникнатъ отъ интимно и реалистично чувство, изразено въ лекия наклонъ на Мариината глава и преди всичко въ лицето на Христа, обърнато къмъ майчиното. Погледътъ на Богородица е все още устременъ извънъ картината, но едно леко движение на очитѣ къмъ детето — и ние бихме получили една истинска ренесансна мадонна.
Отъ останалитѣ единични образи особено внимание заслужава ангелътъ, представенъ на северната страна на югозападния пиластеръ (обр. б). Това е една монументална фигура въ чисто фронтална поза. Едната рѫка е подпрѣна на високъ скиптъръ, другата държи т. н. „държава". Воинско облѣкло: доколѣненъ хитонъ, броня и лека хламида, закопчана на дѣсното рамо. Малки, широко отворени задъ гърба крилъе придаватъ още по-голѣма величавость и тържественость на фигурата.
За разпредѣлението на останалитѣ сюжети не може да се каже нищо положително. Явно е, обаче, че тѣснитѣ плоскости сѫ били заети отъ фигуритѣ на стоящи светци, които по пиластритѣ сѫ били изписани една надъ друга. Хоризонтални редове отъ медалйони не могатъ да се констатиратъ, и вѣроятно не е имало такива. Единични медалйонни образи намираме, обаче, въ аркитѣ (обр. 8).
Отъ историческитѣ композиции сѫ запазени само малки фрагменти и следи, достатъчни, обаче, да покажатъ, че редомъ съ важнитѣ сцени отъ евангелието, които образуватъ серията отъ Господнитѣ праздници, въ Водоча сѫ били изписани и Христови чудеса наравно съ сцени отъ живота на пострадали за вѣрата мѫченици (Св. Четиредесеть мѫченици [1]).
1. Последното навѣрно е въ свръзка съ патрона на църквата, Св. Леонтий, който е единъ отъ четиредесетьтѣ Севастски мѫченици.
55
На обр. 7, надъ малката южна врата, се вижда единъ малъкъ откѫсъ отъ „праздничния" цикълъ. Сцената представя влизането на Христосъ въ Иерусалимъ и е изписана въ традиционната схема: Христосъ на ослица, деца постилатъ дрехитѣ си, а въ дѣсно е тълпата предъ Иерусалимската порта. Макаръ и неясна, но снимката все пакъ предава отчасти натуралистичното движение и свободното третиране на фигуритѣ.
Наблизу до тази сцена, на южната страна на дѣсния предапсиденъ пиластеръ, личатъ две сцени отъ чудесата Христови или мѫчения на светци (обр. 11). Тѣзи сцени сѫ изпълнени въ малъкъ масщабъ и сѫ поставени сравнително низко. Това ни дава известно основание да предполагаме, че въ Водочката църква сѫ изобилствували подобни композиции, които въпрѣки това ще да сѫ били ограничени въ нартекса и въ помѣщенията между кръстнитѣ рамена.
Явно е следователно, че стенописната украса на църквата при Водоча е имала не толкова чисто декоративенъ, колкото дадактично-литургиченъ характеръ, свойственъ преди всичко на украсата въ манастирскитѣ църкви отъ XIII. и XIV в. Тукъ сѫ използувани всички кѫтчета, за да се представи по една светителска фигура, по една сцена отъ живота на Христа или неговитѣ мѫченици. Редомъ съ поучителнитѣ исторически събития, които е трѣбвало да свидетелствуватъ за човѣшката сѫдба и за божествената природа на Исуса, художницитѣ се погрижили и за молитвеното настроение на богомолцитѣ, изписвайки на видно мѣсто два отъ най-забележителнитѣ и най-популярни иконни типа на Богородица. Орнаментътъ, който играе толкова важна роля въ богатитѣ градски църкви отъ епохата на Комненитѣ, има въ Водоча само скромната задача да краси прозорцитѣ и онѣзи тѣсни плоскости, които не сѫ били пригодени за фигурна живопись.
Но ако стенописната декорация въ Водоча представя по отношение на своето съдържание, предназначение и локализация на сюжетитѣ една стѫпка напредъ къмъ монаше-скоаскетичната декоративна система отъ епохата на Палеолозитѣ, то въ нейния основенъ духъ все още се чувствува традицията и художественото наследство на Комненовата епоха. Описвайки по-горе ликоветѣ на отдѣлнитѣ светци, азъ изтъкнахъ една важна стилистична особепостъ: всички единични светци сѫ представени като напълно репрезентативни и монументални фигури,
56
които въ това си качество обуславятъ и общия характеръ на цѣлата декорация. Отъ този духъ на тържественость не сѫ свободни, както видѣхме, и църковнитѣ отци въ апсидата, но най-добрата представа за монументалния и репрезентативенъ характеръ на декорацията даватъ фигуритѣ на двамата архиери на дѣсния предапсиденъ пиластеръ съ своитѣ правилни и изящни пропорции, спокойни и пълни съ достойнство пози, фронтално положение и драпировка, третирана малко схематично въ детайлнитѣ гънки, но отъ друга страна съ контуръ въ спокоенъ и едъръ масщабъ. Това впечатление се засилва още повече отъ монументалната фигура на ангела, който е представенъ съ величествената осанка на единъ свѣтовенъ императоръ.
Подобна монументалность и репрезентативность, такова кристално спокойствие въ израза и позата намираме въ разцвѣта на византийското изкуство при Комненитѣ. Въ Водоча, обаче, стенописцитѣ запазватъ този стилъ само като частично явление, ограничено предимно около общата композиция на фигуритѣ. Той личи въ много детайли и особено въ типоветѣ на светцитѣ, включително и съ Богородица. Правилнитѣ и благообразни лица съ мистиченъ и съзерцателенъ изразъ, анатомична моделировка и пластичность издаватъ единъ добъръ художникъ. Познавайки отлично хеленистичнитѣ традиции на византийското изкуство, училъ може би отъ най-добритѣ цариградски произведения и школи, Водочкиятъ художникъ, обаче, не е могълъ да се запази отъ влиянието на въздигащия се по онова време иконописенъ стилъ съ неговия откритъ стремежъ къмъ условность и схематизъмъ. Запазвайки още мекотата, пластичностьта и умѣреностьта на гънката въ дрехитѣ на ангела, художникътъ избива въ схематизъмъ и остроѫглена линеарность по фелонитѣ на двамата архиереи, въпрѣки че общиятъ имъ контуръ е спокоенъ и строго отмѣренъ. При ангелскитѣ фигури надъ споменатитѣ двама архиереи художникътъ отива още по-далечъ: тукъ общиятъ контуръ се чупи на много линии вследствие на силното движение на фигуритѣ, но на това движение не отговарятъ нито пресиленитѣ чупки, нито пъкъ сравнително спокойнитѣ гънки на хитонитѣ. Линеарниятъ стилъ, обаче, не владѣе никоя фигура изцѣло. Той прави само плахи опити на мѣста въ контура, на други — въ гънката, но нигде не взема
57
връхъ надъ спокойното и пластично моделиране на лицето и дрехата. А такива опити сѫ възможни само въ една епоха, въ която хеленистичнитѣ традиции започватъ да се разколебаватъ подъ натиска на зараждащия се презъ XIII в. новъ стилъ.
Къмъ това време, следователно, трѣбва да се отнесе и изписването на църквата при с. Водоча. Но това изписване едва ли ще е било първичното, защото изграждането на самата църква не може да се отнесе къмъ такава, сравнително късна епоха. Огромнитѣ размѣри на постройката, нейнитѣ масивни стени и широки пиластри, начинътъ на градежа, архаичнитѣ елементи въ основния планъ и аналогиитѣ въ Гърция отъ IX—XI в. показватъ, че Водочката църква има произходъ най-малко съ единъ вѣкъ по-старъ отъ стенописитѣ, които по-горе описахъ.