Македонски Прегледъ
Година II, книга 2, София, 1926

 

6. До Солунъ, Битоля и Охридъ (1904 г.)

 

Отъ Г. Ив. Бѣлевъ.

 

 

Изпращането ми въ Македония следъ Илинденското въстание. — Cpeщата ми въ Солунъ съ членоветѣ на Централния македонски революционенъ комитетъ. — Взетитѣ решения. — Заминаването ми за Битоля и Охридъ.— Впечатленията. — Актътъ въ ромънската гимназия.— Мнението на единъ виденъ турчинъ за българитѣ въ Македония. — Италиянскитѣ офицери-реформатори за положението на българитѣ въ Македония. — Предложението на Охридския каймакаминъ веднага да напусна Охридъ и Македония.

 

 

Горно-Джумайското македонско въстание презъ 1902 година предизвика намѣсата на великитѣ сили въ Македония, гдето бѣха въведени така нареченитѣ „Пѫдарски реформи". Илинденското пъкъ въстание презъ 1903 година предизвика по-широки реформи : подъ контрола на специална комисия отъ представитель на султана и двама представители на великитѣ сили, наречени цивилни агенти, въведени бѣха въ Македония така нареченитѣ „Мюрцщегски реформи." Споредъ тѣхъ Македония бѣ раздѣлена на 5 сектара: Скопски — австрийски, Битолски — италиянски, Солунски — руски, Сѣрски — француски и Драмски — английски. Въ тия сектори бѣха се настанили офицери отъ съответнитѣ държави като инструктори на македонската жандармерия и като контрольори въ управлението на страната.

 

Но тия реформи не отговаряха на жертвитѣ, дадени презъ въстанията; тѣ не удовлетворяваха желанията и очакванията на българското македонско население, тѣ не задоволяваха исканията на дветѣ македоно-одрински организации. Отъ старъ опитъ се знаеше, че Турция обещава всичко, докато е на тѣсно, и че мине ли веднажъ бурята, опасностъта, тя, оставена въ Македония съ свои войски и турци управници, ще пусне въ ходъ всички интриги и ще осуети всичко, което не е по волята ѝ. Пъкъ и самиятъ фактъ, че на чело на реформаторската мисия бѣ поставенъ Хилми-паша, познатъ по

 

 

87

 

своето лукавство, визинтийщина и българоядство, бѣ достатъченъ да обезсърдчи всѣки българинъ. Ето защо въ редъ конгреси вѫтре въ Македония, въ редъ събрания и въ София, като се взе предъ видъ горното и главно неугасналиятъ борчески духъ y българското македонско население, готовностьта му да даде нови жертви за свободата на Македония, взеха се решения: борбата да продължи до извоюването на пълна автономия за Македония и Одринско.

 

За постигането на тая цель трѣбваше една усилена дейность на дветѣ мак.-одр. организации, вѫтрешната и външната; нуждно бѣ едно разбирателство, едно съгласие, една общность въ работата и дейностьта на тия две мак.-одр. организации. A тази общность въ работата, взаимното довѣрие на македонскитѣ дейци липсваше и сега, както и по-рано. Наистина, по време на въстаниего въ 1903 година враждитѣ, взаимнитѣ ежби и гонения бѣха престанали; но следъ въстанието ежбитѣ се подновиха: Сандански и Чернопѣевъ стреляха и тежко нараниха войводата Юрданъ Стояновъ въ Дупница; генералъ Ив. Цончевъ и други видни македонски дейци бѣха осѫдени на смърть. Всички тия тѫжни и пакостни за македонското дѣло нѣща ставаха въ България отъ името и за смѣтка на Вѫтр. M. Р. организация; a споредъ положителнитѣ сведения въ Върховния комитетъ, централниятъ комитетъ на Вѫтрешната револ. организация е билъ съвсемъ непричастенъ въ тия престѫпни деяния на нѣкои македонски дейци-лѣвичари, които съ силата на орѫжието искаха да се наложатъ тукъ — въ България и тамъ — въ Македония.

 

Знаейки това, Върховниятъ комитетъ реши да делегира въ Солунъ едно свое довѣрено лице, което да се срещне тамъ съ рѫководителитѣ на революционната организация, да имъ обясни всичко, което се върши въ България и край границата въ Македония отъ тѣхно име и за тѣхна смѣтка, следъ което да влѣзне въ преговори и разбирателство за обща, координирана дейность на дветѣ организации до извоюването пълна автономия за Македония и Одринско.

 

За такова лице другаритѣ избраха мене, членъ на Върховния мак.-одр. комитетъ и неговъ касиеръ.

 

Макаръ и много рисковано, азъ приехъ възложената ми мисия и се приготвихь за пѫть. На 16 май 1904 година съ

 

 

88

 

турски паспортъ заминахъ съ трена презъ Нишъ за Солунъ.

 

По цѣлия пѫть до Солунъ бѣхъ придруженъ отъ Иванъ Манолевъ, кукушанинъ, македонски деецъ, познатъ на менъ и на Комитета. Тогава той бѣ учитель въ Солунското католишко училище при „Зейтинлъка",

 

Ив. Манолевъ бѣ се задължилъ, въ случай че бѫда заловенъ отъ турцитѣ, да извести това както на Върховния комитетъ въ София, тъй и на мѣстната революционна организация. Съ Манолева пѫтувахме до турската граница, необезпокоявани отъ никого. Но тукъ, въ турска вече територия, на първата rapa Зибевче, при връщането на паспортитѣ стана единъ инцидентъ, който ме накара да изтръпна отъ страхъ, че не ще успѣя да изпълня възложената ми мисия. A именно поради туй, че въ паспорта ми не е било отбелѣзано моето занятие, полицаятъ ме извика въ канцеларията си и следъ единъ щателенъ разпитъ ми каза да излѣза навънъ, безъ да ми върне паспорта. Сѫщото нѣщо се случи и въ трена съ другъ полицай, който контролираше пѫтницитѣ до Солунъ и комуто е билъ предаденъ и моятъ паспортъ.

 

При пѫтуването ми въ Македония отъ гара Зибевче до гр. Солунъ въ нашето пѫтническо купе се качваха и слизаха отъ разни гари много пѫтници, предимно българи и турци. Отъ това, що ставаше съ пѫтницитѣ низъ пѫтя, за менъ стана ясно, че за реформи и нѣкаква свобода и дума не може да става. Турцитѣ се държаха все тъй недружелюбно, враждебно, предизвикателно спрямо пѫтницитѣ българи, както бѣ това и по-рано. Тѣ негодуваха и псуваха „гявуритѣ" и особено новодошлитѣ европейци-реформатори, за които казваха, че скоро щѣли да си вървятъ, отъ гдето сѫ дошли. Българитѣ пъкъ бѣха все така боязливи, подозрителни, мнителни, и не вѣрваха, че въ Македония, при турски чиновници и турска войска, ще може да има нѣкакво подобрение. Всички българи, съ които ме запозна г. Манолевъ въ трена и на гаритѣ, заявяваха, че българитѣ не сѫ доволни отъ реформитѣ, защото тѣ сѫ само на книга. „Всичко си е както по-рано; нищо ново, никакво подобрение нѣма," заявяваха всички.

 

На гарата въ гр. Велесъ ме запознаха съ хора отъ мѣстната рев. организация. Отъ тѣхъ научихъ, че въ града имъ отъ два дена пребивавалъ като нелегаленъ Гьорче Петровъ

 

 

89

 

и уреждалъ мѣстния рев. комитетъ. Да се видя съ него и поговоря не ми бѣ възможно; изпратихъ му само братски приветъ и благопожелания.

 

Въ Солунъ пристигнахме късно вечерьта. Настанихъ се въ хотелъ „Вардаръ", съдържательтъ на който, г. Василъ Мончевъ, ми бѣ препорѫчанъ отъ София като човѣкъ на организацията, комуто смѣло бихъ могълъ всичко да повѣря.

 

Бѣше вече тъмно на вънъ, въ стаята ми горѣше свещь, когато г. В. Мончевъ дойде при менъ. Казахъ му кой съмъ и защо идвамъ въ Солунъ ; разправихъ му за случкитѣ съ полицаитѣ въ Зибевче и въ трена, както и за това, че паспортътъ ми е задържанъ отъ полицията съ порѫчка да не престоявамъ нито день въ Солунъ, a непремѣнно на другия день рано сутриньта да замина за Битоля, та затуй го помолихъ щото още сѫщата вечерь да ми устрои среща съ членоветѣ на централния револ. комитетъ.

 

Г. Мончевъ ме успокои и каза ми да не бързамъ съ заминаването си и съ срещата.

 

— Тукъ сѫ сега цивилнитѣ агенти: Гирсъ, Мюллеръ и Хилми-паша ; полицията не смѣе да произволничи. Ти ще останешъ въ Солунъ, колкото дни искашъ; що се отнася до членоветѣ отъ комитета, това ще наредимъ утрѣ, ми каза г. Мончевъ. Работата, за която бѣхъ дошелъ въ Солунъ, бѣше сериозна и много важна; съ една само среща и така на бързо едва ли можеше да се свърши всичко, и азъ се съгласихъ да остана въ Солунъ. На другия день преди обедъ посетихъ българската м. гимназия. Тамъ се срещнахъ съ председателя на Централния рев. комитетъ г. Д. Мирчевъ, гимназиаленъ учитель и мой съученикъ, комуто обадихъ цельта на своето идване въ Солунъ. Д. Мирчевъ ми назначи среща вечерьта въ своя домъ, гдето щѣлъ да покани и другитѣ членове на комитета. Сѫщия день беседвахъ въ гимназията върху новото положение въ Махедония съ учителитѣ Петъръ х. Арсовъ, Никола Филипчевъ, съ директора на гимназията г. Ченгелевъ и други. Ходихъ и въ българската митрополия, гдето беседвахъ съ управляющия тогава митрополията архимандритъ Неофитъ. Общо бѣ убеждението y всички, че Турция гледа да компромитира реформената акция и пакъ да си възвърне старото положение. За да се закрепи и разшири реформената акция, необходимо е, казаха всички, сѫществуването и засилването на македонскитѣ организации.

 

 

90

 

Вечерьта стана срещата въ дома на г. Димитъръ Мирчевъ. Отъ страна на Централния комитетъ присѫтствуваха Д. Мирчевъ и Хр. п. Коцевъ. Следъ като имъ описахъ положението на македонското освободително дѣло въ България и яжбитѣ, разпритѣ между насъ, върховиститѣ, и лѣвото течение на Вѫтрещната рев. организация на чело съ Сандански и Хр. Чернопѣевъ, азъ заявихъ следното :

 

Върховниятъ м. о. комитетъ, всички дейци около него, цѣлата македонска емиграция въ България, въ редъ събрания се изказаха, че не сѫ доволни отъ Мюрцщегскитѣ реформи. Тѣ сѫ решени да продължатъ борбата до извоюването пълна автономия на Македония и Одринско. Вѣрвайки, че сѫщитѣ възгледи има и Вѫтрешната рев. организация, за да се осигури успѣхътъ на освободителното дѣло, Върховниятъ комитетъ въ София предлага на Централния револ. комитетъ братска рѫка, спогодба, почиваща на следнитѣ начала : Дветѣ организации — вѫтрешната и външната сѫ автономни, независими една отъ друга въ своето вѫтрешно уреждане. Границата между България и Турция е граница на дветѣ организации. Всѣки работникъ въ Македония е вѫтрешенъ и се подчинява на вѫтрешната организация, a всѣки македонски ратникъ въ България е външенъ и се подчинява на Вьрховния комитетъ. Последнята по взаимно споразумение подпомага съ пари и материали Вѫтрешната организация. Управителнитѣ тѣла на дветѣ организации се сношаватъ направо безъ посрѣдници и представителство. Тѣзи тѣла или редовно опълномощени тѣхни делегати се събиратъ всѣка година на съвещание по общи въпроси въ време и мѣсто, опредѣлени отъ Вѫтрешната рев. организация. Временно да се спре всѣка активна революционна дейность, за да се даде пълна свобода на великитѣ сили да одѣлотворятъ своитѣ обещания за Македония.

 

 

Следъ като изложихъ устно и предадохъ и писмено горнитѣ условия, изтъкнахъ голѣмото значение на такова едно наше споразумение. Казахъ, че ако се осѫществи нашето споразумение, въ България ще настѫпи едно отрезвление и сплотеность около Върховния комигетъ, въ Македония ще има небивалъ подемъ и въодушовление срѣдъ населението, a европейскитѣ жандармерийски офицери и цивилни агенти нагледно ще видятъ сплотеностьта, силата и дисциплината

 

 

91

 

на Организацията, ще видятъ основната порочность на турското управление и н еефикасностьта на изработенитѣ реформи. Съ единъ такъвъ резултатъ пъкъ нашето дѣло ще бѫде напълно изяснено предъ Европа и разположената къмъ насъ дипломация ще има най-силния нраственъ мотивъ да подкрепи нашитѣ искания — пълна автономия за Македония и Одринско.

 

Следъ това размѣнихме мисли върху всѣка точка отъ моитѣ предложения и се раздѣлихме при условие, щото на другия день въ сѫщото време и на сѫщото мѣсто да стане втора среща, за да получа отговора на Централния револ. комитетъ, който до това време ще проучи направенитѣ му предложения. Въ сѫщото заседание ми се заяви, че всички инциденти въ България и край границата въ Македония, автори на които сѫ Сандански и Чернопѣевъ, сѫ били вършени безъ знанието, мимо волята на Централния комитетъ. При втората среща двамата членове на Централния комитетъ ми заявиха, какво Ц. К. по принципъ приема предложението на Върховния комитетъ, но безъ съгласието на окрѫжнитѣ и околийски рѫководители на организацията, т. е. безъ едно допитване до тѣхъ, безъ единъ референдумъ, Ц. К. не смѣелъ самъ да ангажира Вѫтрешната рев. организация въ такъва една спогодба. Решихме, ми се каза, да изпратимъ по тоя случай едно окрѫжно до всички рѫководители на организацията и, когато се получатъ отговоритѣ, тогава ще ви дадемъ своя отговоръ.

 

И така, Централния рев. комитетъ разреши въпроса, по който бѣхъ дошелъ въ Солунъ. Да чакамъ въ Солунъ изпращането на окрѫжното и отговоритѣ на всички рѫководители, това бѣ много рисковано за мене; за туй казахъ на Мирчевъ и Коцевъ, че заминавамъ за Битоля—Охридъ, тамъ да ми се съобщи деня, въ който ще мога да получа отговора.

 

На третия день заминахъ за Битоля безъ никаква спънка отъ страна на полицията. На гарата, при тръгването, бѣ ми върнатъ паспортъть.

 

Съ сѫщия тренъ пѫтуваха за роднитѣ си мѣста върнали се въ Солунъ, предния день амнестирани заточеници, идещи отъ Диаръ-Бекиръ (Мала-Азия). Тѣ бѣха около 208 души българи, македонски дейци — революционери: свещеници, учители, търговци, селяни. Отъ 310 души заточеници преди една година сега, следъ въстанието, следъ дадената

 

 

92

 

обща амнистия, се връщаха само 208 души. Другитѣ 102-ма сѫ били измрѣли отъ болести или сѫ били избити при пѫтуването и въ затворитѣ. Всичкитѣ заточеници бѣха бодри, весели и разправяха ужасии за своитѣ тегла и патила. Тренътъ ехтѣше отъ тѣхнитѣ революционни пѣсни. Съ повечето отъ тѣхъ бѣхъ се запозналъ въ хотелъ „Вардаръ", гдето последната вечеръ се веселихме до късна доба та почти всички заточеници добре ме познаваха. Тѣ знаеха, че въ моето първокласно купе пѫтуваха двама кореспонденти-французи, та при всѣки случай, при всѣка гара, шумно манифестираха своитѣ български патриотични чувства.

 

До града Битоля на всѣка гара слизаха и се раздѣляха отъ другаритѣ си по сѫдба групички заточеници, посрѣщани отъ своитѣ близки. Чудни, трогателни сцени се разиграваха на всѣка гара и особено пъкъ на Леринската гара, гдето слезна най-голѣмата група заточеници. Посредъ шумнитѣ, радостнитѣ възклицания, приветствия, прегръщания и целувки, посрѣдъ пѣснитѣ и шумни веселия на посрещачи и заточеници, често се чуваха писъци, плачъ и проклятия отъ ония, които не дочакваха, не виждаха между заточеницитѣ своитѣ близки и сега чакъ научаваха за тѣхната зла орисия, — че сѫ оставили кости по турски зандани и далечни пущинаци.

 

Двамата кореспонденти си държаха белѣжки за всичко и високо заявяваха, че народъ като българския, който знае така да цени, почита и посрѣща своитѣ народни труженици, такъвъ народъ не умира; тоя народъ заслужава почитъ и и уважение, той е достоенъ за свободата, за която се бори.

 

При пристигането ни въ Битоля бѣ се стекло тоже грамадно множество хора посрещачи и любезни. И тукъ бѣха сѫщитѣ сцени, сѫщата смѣсица отъ веселие, пѣсни, плачъ, псувни, закани и проклятия.

 

Въ Битоля стояхъ около 20 дена. Квартирувахъ въ хотелъ „Солунъ", необезпокояванъ отъ никого. Тукъ имахъ ежедневни срещи и съвещания съ рѫководителитѣ на организацията: Павелъ Христовъ, братя Аце и Панче Дореви, учителитѣ Гърковъ, Вълкановъ и др. Срѣщахъ се и размѣнявахъ мисли съ много битолчани-търговци, еснафи, раоотници, посещавахъ ги въ домоветѣ, въ магазинитѣ, въ работилницитѣ и вършехъ безшумна агитация за една за друга дейность на дветѣ македонски организации — вѫтрешната и

 

 

93

 

външната. Посещавахъ почти всѣки день нашето търговско консулство, гдето беседвахъ по общитѣ злободневни въпроси съ тогавашния нашъ търговски консулъ Андрея Тошевъ.

 

Между рѫководителитѣ на битолската рев. организация намѣрихъ братски приемъ и най-голѣмо съчувствие за споразумѣние и за обща задружна дейность на дветѣ организации.

 

Въ Битоля се научихъ, че въ Мориовско и Прилепско кѫде заседавалъ конгресъ отъ войводи подъ председателството на Дамянъ Груевъ. На моето предложение, организацията да ми даде възможность да замина и да присѫтствувамъ на тоя конгресъ, за да изложа тамъ цельта на своята мисия. Г-нъ Гърковъ, членъ отъ битолския окр. комитетъ, ми каза, че отиването ми въ конгреса е много рисковано, пъкъ и самиятъ конгресъ е билъ подвиженъ и съ неопредѣлено мѣсто на заседанията му. Що се отнася до решенията на конгреса, г. Гърковъ ми обеща да ми ги съобщи. Туй, което чувахъ и знаехъ въ София за уредбата на Вътрешната рев. организация, сега въ Битоля видѣхъ и наблюдавахъ самъ непосрѣдствено. Сѫдилищата въБитоля бѣха пусти: никой българинъ, билъ той гражданинъ или селянинъ, за нищо на свѣта не отива при адвокати и въ сѫдилища; всички спорове решаваше организацията, — тя издаваше решения и присѫди, които се изпълняваха безпрекословно. Организацията и сега, следъ въстанието, нормираше пазарнитѣ цени, тя даваше тонъ на всичко и на всѣкѫде се чувствуваше нейното влияние, нейната гигантска мощь. Много български села,. По-рано патриаршистки, сега, следъ въстанието, масово идваха въ Битоля и заявяваха на властитѣ, че се отказватъ отъ патриаршията и че занапредъ ще признаватъ вече своето родно, българско духовно началство. Цивилнитѣ агенти въ Солунъ бѣха претрупани съ молби отъ подобенъ родъ. Когато бѣхъ въ канцелярията на българската митрополия въ Солунъ, Хр. Далчевъ писваше на турски нѣκолко молби на селяни, българи-патриаршисти, които молѣха цивилнитѣ агенти да имъ позволятъ да признаватъ занапредъ българската екзархия, да иматъ въ селата си български свещеници и учители. Сѫщото и въ голѣмъ размѣръ ставаше и въ Битолския вилаетъ.

 

Явно бѣ по всичко, че следъ въстанието, следъ жертвитѣ, които даде македонскиятъ българинъ за свободата на

 

 

94

 

Македония той не отпадна по духъ и мощь; въ Македония никѫде не можа да свие гнездо реакцията, a наопаки следъ въстанието духътъ y българитѣ като че се окрили и засили. И това бѣ, което най-много очудваше и смайваше чужденцитѣ и плашеше турци, сърби и гърци.

 

Въ началото, когато още не се е знаело, какви сѫ правата и функциитѣ на реформаторитѣ-европейци, турцитѣ били много изплашени и смиренι; но после, когато се видѣ, че правата и функциитѣ на тия роформатори сѫ много ограничени и че властьта, управлението си остава всецѣло въ турски рѫце, турцитѣ се окуражили и почнали пакъ старата своя пѣсень — да вилнѣятъ по селата и градове. Италянската мисия въ Битоля знаеше всичко това; италянцитѣ искаха да се наложатъ, да се почуствува тѣхнοто пребивание въ вилаета, но напразно: подъ разни предлози турцитѣ ограничаваха тѣхното пѫтуване, тѣхната разузнавателна служба, ограничаваха тѣхнитѣ фунκции, и мисията отъ денъ на день губѣше предъ населението своя авторитетъ. И населението престана дори и да донася за извършени престѫпления и неправди, понеже затворитѣ почнаха да се пълнятъ съ такива оплквачи българи, безъ да може нѣкой да имъ помогне, да облекчи сѫдбата имъ. И българитѣ пакъ подириха спасение въ Организацията, силно вѣрвайки, че само при една силна революционна организация европейскитѣ сили, страхувайки се отъ нови въстания и усложнения, ще взематъ ефикасни мѣрки спрямо турцитѣ и ще приложатъ реформитѣ до пълна автономия. Такава бѣ вѣрата y всички българи, съ които имахъ случай да се срещна и да говоря.

 

Въ Битоля се запознахъ и съ рѫководителя на ромънската пропаганда, Д-ръ Трифунъ, лѣкарь, синъ на известния софийски богаташъ Гаки Трифуновъ, цинцаринъ отъ с. Гопешъ, Битолско. Докторътъ, който ме е познавалъ отъ София, като че ли схващаше цельта на мοето идване и стоене въ Битоля, та винаги търсѣше моето другарство и събеседничество. При разговори съ него той признаваше мнозинството и силата на българитѣ въ Македония и ужасно хулѣше гърцитѣ и сърбитѣ, които били капка въ море въ сравнение съ българитѣ и пречели на автономията на Македония.

 

Единъ денъ Д-ръ Трифунъ ми врѫчи една писмена покана отъ директора на ромънската гимназия въ Битоля.

 

 

95

 

Каненъ бѣхъ на годишния актъ на гимназията. Отидохъ на акта, гдето ми бѣ дадено едно отъ първитѣ мѣста. Тукъ се срещнахъ и видѣхъ следъ много години съ своя съгражданинъ турчинъ, Юсеинъ Шехабединовъ, главенъ инспекторъ на вилаетскитѣ инородни училища. Следъ акта, който ставаше въ училищната градина, подъ рѫка съ Шехабединовъ, придружени отъ директора на гимназията, учителитѣ, Д-ръ Трифунъ и др. влѣзохме въ училищното помѣщение, тамъ да разгледаме изложбата на рисунки, чертежи и други нѣща. Още въ коридора на гимназията бѣхъ силно изненаданъ отъ това, що видѣхъ по стенитѣ. По коридоритѣ и стаитѣ бѣха окачени по стенитѣ и окичени съ диви цвѣтя и вѣнци портретитѣ на ромънския краль и кралица; тамъ бѣха окачени портретитѣ и на разни ромънски министри и патриоти.

 

Азъ обърнахъ вниманието върху всичко това на своя компаньонъ, Шехабединовъ и го запитахъ : „Защо позволявате на ромънитѣ всичко това, a на насъ, българитѣ не давαте да окачимъ въ училището си дори портрета на духовния си началникъ Екзарха?" Шехабединовъ се усмихна, хвана ме здраво подъ мишницата и ми каза:

 

„Приятелю, това, що се казва ромъни, гърци, сърби, това се брои на пръсти въ Македония; тѣ не представляватъ за насъ никаква опасность и за туй ги оставяме свободни, ако щать и топове да поставятъ въ училищата си. Съ васъ българитѣ, обаче, е съвсемъ друго нѣщо: вие сте мнοзинство въ страната; вие сте пъргави, трудолюбиви, възприемчиви, упорити и сте жадни за просвѣта, за култура, за свобода; вие сте опасенъ елементъ за държавата и за туй на васъ не даваме нищо. Αко днесъ ви дадемъ да поставите въ училищата Екзарха, утре ще поставите Ботева, Левски, Караджата, a следъ това ще поставите и друго нѣщо, както аслѫ и направихте".

 

Азъ му благодарихъ за огкровеностьта и му поискахъ среща, да се обяснимъ по тия въпроси. Тая среща стана сѫщиятъ денъ въ хотелъ „Бѣлградъ", гдето Шехабединовъ ми даде обѣдъ. Въ една бесѣдка въ градината на хотела бѣха сложени двε маси. Едνата заехме, ние азъ съ Шехабединовъ, a δругата бѣ заета отъ четирма италиянски офицери, инструктори на македонската жандармерия; на сѫщата маса при италиянцитѣ обѣдваха и двама чиновници отъ нашето консулство, г. Джебаровъ, секретаръ, и г. Паница, аташе въ консулствοто.

 

 

96

 

Тукъ сега мене и Шехабединова, повече ни интересуваха разговоритѣ на съседната маса, отколкото тазсутрешнитѣ наши разговори въ ромънската гимназия. A на съседната маса се водѣха на французски езикъ политически разговори, които силно дразнѣха патриота-турчинъ, свършилъ IV класъ въ София и правнитѣ науки въ Швейцария. Италиянскитѣ офицери високо заявяваха, какво отъ сегашнитѣ реформи не ще излѣзе нищо, защото Турция е единъ боленъ, съ нищо непоправимъ организъмъ та всѣкакви реформи сѫ палиативи. Тукъ трѣбва решителна, здрава рѫка, която коренно да премахне всичко старо и гнило и да даде пѫтъ на всичко младо, ново, напредничаво. Турцитѣ сѫ некадърни вече да управляватъ, тѣ сѫ изхабени и негодни за нио, — тѣ трѣ]βва да отстѫпятъ мѣстото си на българитѣ.

 

— „Да, заявяваше високо полковникъ Албери, шефътъ на италиянската мисия въ Битоля, — турцитѣ сѫ варвари; тѣ сѫ връшили въ миналото ужасни насилия и голѣми неправди спрямо българитѣ; сѫщото вършатъ и сега предъ очитѣ ни. Τурцитѣ прѣчатъ, когато ние искаме да помогнемъ и съ нѣщо да облекчимъ сѫдбата на тоя толкова измѫченъ и симпатиченъ народъ; ние сме направили всичко, гдето трѣбва, за да се чуе нашиятъ гласъ и да се почувствува нашето стоене тукъ. Представете си, валията ни е представилъ единъ списъкъ за назначаване жандарми; българитѣ, макаръ да сѫ мнозинството въ страната, въпрѣки изричната заповѣдь списъкътъ да бѫде съставенъ споредъ численостьта на нациитѣ, българитѣ сѫ много малко посочени; пъкъ и посоченитѣ по-рано били на турска служба. Чудно е, колко турцитѣ сѫ непоправими".

 

Ние съ Шехабединовъ ядемъ и мълчимъ. И двамата сме се обърнали само на слухъ. При тия толкова интересни разговори, водени високо, сѣкашъ за да ги чуемъ и ние, азъ охотно гълтахъ залъцитѣ, a моя събеседникъ, Шехабединовъ потскачаше като задавенъ и убоденъ съ шишъ; при всѣка дума на италиянцитѣ офицери той псуваше и се заканваше.

 

— „На виждъ, какви сѫ мръсни кучета, — ми думаше Шехабединовъ — хлѣба ни ядатъ и зло ни мислятъ.

 

 

97

 

— „Не сѫ тѣ виновни, приятелю драги; тѣ иматъ право да критикуватъ лошитѣ работи и да се възмущаватъ отъ тѣхъ, отъ неправдитѣ, като честни хора. Вие не чухте насъ, вие не удовлетворихте нашитѣ искания; вие не се разбрахте и споразумѣхте съ насъ българитѣ. Ако бѣхте сторили това, тия благородни хора не щѣха да бѫдатъ сега тукъ, пъкъ и да бѣха, щѣха другояче да говорятъ, щѣха да се радватъ заедно съ насъ, a не да оплакватъ хубавата Македония".

 

— „Да, ако се слуша разумътъ, би казалъ човѣкъ, че вие сте прави. Ние трѣбваше да се разберемъ и да се споразумѣемъ съ васъ българитѣ. Но вие сте мнозинството въ Македония, пъкъ сте отишли и много далече въ просвѣтно и културно отношение, когато ние стоимъ все на сѫщото мѣсто, и не сме направили крачка напредъ. При еднакви права съ васъ, ние трѣβва да си размѣнимъ ролитѣ още първия денъ : вие ще станете управляващата класа, господаритѣ, a ние" . . . тукъ Шехабединовъ изтежко въздъхна и горчиво довърши: „ние ще бѫдемъ вашитѣ слуги; насъ не ни бива за никакво творчество, за никаква друга работа, освенъ за агалъкъ. Ето защо не можемъ да ви приравнимъ съ насъ, нито пъкъ съ гърци, ромъни и сърби".

 

Обѣдътъ се свърши. Следъ като благодарихъ на Шехабетиновъ за честьта, която ми направи, и за неговата откровеность, раздѣлихъ се съ него и се прибрахъ въ хотела. Въ кафенето на хотелъ Солунъ срещнахъ солунския учитель и председатель на Централниятъ мак. комитетъ г. Д. Мирчевъ. На моя въпросъ за резултата отъ референдума Мирчевъ ми отговори, че следъ известния атентатъ по линията Скопье—Солунъ, станалъ на следния день отъ моето заминаване за Битоля, бдителностьта на турцитѣ е станала много голѣма и поради туй изпращането на окрѫжното е било отложено за по-добри дни.

 

На другия день слугата отъ българската гимназия идва въ хотела и ми казва, че познати менъ хора ме чакали въ гимназията и трѣбвало веднага да отида при тѣхъ. Отидохъ въ гимназията. Тамъ, въ една отъ долнитѣ стаи на училището, която служеше за канцелярия на комитета, бѣха се събрали всичкитѣ членове на битолския окр. рев. комитетъ. Тамъ бѣ и Дим. Мирчевъ. Поканенъ бѣхъ въ стаята. При наличностьта на всичкитѣ членове отъ комитета, при сериозностьта,

 

 

98

 

изразена по лицата на всички присѫтствуващи, азъ се почувствувахъ поласканъ отъ вниманието къмъ менъ, като сѫ ме поканили на едно може би важно заседание, въ което ще се разискватъ важни организационни проблеми, a може би въпросътъ, за който бѣхъ дошелъ въ Македония. Но каква бѣ моята изненада, когато, щомъ седнахъ, Дим. Мирчевъ, който председателствуваше събранието, се обърна къмъ мене съ тия думи:

 

„Вие г-нъ Бѣлевъ, дойдохте въ Солунъ да водите преговори съ насъ отъ страна на Върховния комитетъ за едно споразумение съ насъ за обща дейность на дветѣ организации, a пъкъ въ Битоля вие водите агитация противъ нашата Вѫтрешна организация и въ полза на вашата, Върховистката; подобни работи тукъ ние не търпимъ, ние следимъ всекиго, следимъ и васъ, и ако продължавате сѫщото и за напредъ, организацията ще вземе съответни мѣрки противъ васъ.

 

Азъ изслушахъ зсичко спокойно. Съ възмущение отхвърлихъ обвиненията и поискахъ доказателства. Тогава повикаха отъ съседната стая битолския търговецъ Ризовъ, единъ интелигентенъ юноша. Ризовъ заяви, какво азъ, въ разговори съ него въ магазина му, съмъ плелъ вѣнци за върховисткитѣ войводи, офицери и рѫководители, когато за тия на Вѫтрешната организадия нищо не съмъ говорилъ, a за нѣкои, като Сандански, Чернопѣевъ и др. зле съмъ се произнасялъ и съмъ корилъ тѣхната дейность.

 

Взехъ думата втори пѫть и казахъ :

 

„Въ магазина на тоя младъ момъкъ съмъ ходилъ на разговоръ нѣколко пѫти, ходилъ съмъ въ много кѫщи и дукяни, често придружаванъ отъ нѣкои отъ тукъ присѫтствуващитѣ. На всѣкѫде съмъ говорилъ за значението и мощьта на Вѫтрешната рев. организация, възхищавалъ съмъ се отъ нейната уредба, отъ себеотрицанието на дейцитѣ и отъ грандиозностьта, отъ величието на миналогодишното Илинденско въстание, съветвалъ съмъ вѫтрешни и външни, съ дружни сили да продължимъ борбата до извоюване пълна автономия за Македония и Одринско. При тия разговори вашитѣ хора възпѣватъ мѣстнитѣ войводи и четници, подвизитѣ на които знаятъ; азъ пъкъ, когато е ставало дума за външната, върховистката организация въ България, за генералъ Ив. Цончевъ, полковникъ Ат. Янковъ, Ст. Николовъ, Aл. Протогеровъ

 

 

99

 

и други, естествено, съмъ изтъквалъ тѣхния патриотизъмъ, тѣхната дейность и важность за освободителното дѣло, понеже тѣхъ познавамъ. Що се отнася до дейностьта на Сандански и Чернопѣевъ, вие всички осѫждате тѣхната дейность".

 

Дадена бѣ думата на Ризовъ и той призна, че наистина разговоритѣ сѫ се водели въ тоя духъ и съ това инцидентътъ се счете за изравненъ.

 

Следъ горната, много неприятна за мене случка, стоенето ми въ Битоля бѣ неприятно, досадно и решихъ да замина за родния си градъ Охридъ, тамъ да чакамъ обещания отговоръ. За да не бѫде обаче това мое заминаване зле изтълкувано, поканихъ да ме придружи до Охридъ Наумъ Арнаудовъ, учитель въ Битоля, мой съгражданинъ и довѣрено лице на битолския комитетъ. Презъ цѣлото ми стоене въ Битоля, Наумъ Арнаудовъ не се отделяше отъ мене; той винаги и на всѣкѫде бѣ мой съпѫтникъ, компаньонъ, a и азъ не го отбѣгвахъ, за да не дамъ поводъ за подозрения. Щомъ предложихъ да заминемъ за Охридъ, Н. Арнаудовъ веднага се съгласи. Файтонътъ бѣ готовъ и ние тръгнахме.

 

Около обѣдъ стигнахме въ гр. Ресенъ, гдето престояхме около 2 —3 часа. Тукъ се запознахъ съ Михаилъ Татарчавъ и Стрезовъ, първенци въ Ресенъ и членове на мѣстния рев. комитетъ. Поканени бѣхме на обѣдъ y г. Татарчевъ. На обѣда при разговоритѣ върху миналото, настоящето и бѫдещето на организацията и на освободителното дѣло, Татарчевъ ми каза, че преди две седмици сѫ били въ Ресенъ на гости y него англичанитѣ Джеймсъ Баучерь и Брайлсфордъ, които сѫ му говорили почти сѫщото, което и азъ съмъ казалъ, именно че „отъ Мюрцщегскитѣ реформи не ще излѣзе нищо, ако нѣма една вѫтрешна сила, която да заплашва мира въ Македония и на Балканитѣ, въ случай че Турция се опита да неизпълни своитѣ задължения. Македонската революционна организация трѣбва да сѫществува и да се засилва до извоюването на пълна автономия".

 

На тръгване за Охридъ бѣха дошли до хотела да ни изпратятъ членоветѣ на комитета. Тукъ, предъ хотела, преди да се кача на файтона, тъкмо що бѣхъ се сбогувалъ съ М. Татарчевъ, Стрезовъ и др., единъ младъ, интелигентенъ момъкъ се отдѣли отъ група любопитни граждани, срѫчно доближи до мене и гласно, за да го чуятъ моитѣ изпращачи, ми каза:

 

 

100

 

„Г-нъ Бѣлевъ, азъ ви познавамъ добре отъ София, познавамъ и вашитѣ изпращачи, мои съграждани. Пазете се отъ тѣхъ: тѣ сѫ народни търтеи, турски мекерета и шпиони; нищо не имъ довѣрявайте".

 

И безъ да се обади, кой е той, безъ да дочака моя отговоръ, че късно идва неговото предупреждение, веднага се отдалечи отъ файтона. По пѫтя Н. Арнаудовъ ми обясни, че тоя момъкъ билъ български учитель въ Ресенъ. Организацията въ тоя градецъ е била въ рѫцетѣ на богатитѣ, първенцитѣ, които правѣли политика съ турцитѣ, когато пъкъ младитѣ, интелигенцията, учителитѣ били противъ чорбаджиитѣ и искали да въведатъ отново терора.

 

Въ Охридъ пристигнахме на мръкване. Настанихъ се на квартира y чича си Коста Бѣлевъ. Тукъ постояхъ десеть дена и имахъ редъ срещи съ мѣстнитѣ рѫководители, съ мои роднини и съграждани, отъ които чухъ чудни, дивни разкази за мѫжеството и себеотрицанието на мало и голѣмо при изпълнението на своя дългъ къмъ освободителното дѣло. Така, за да пренесатъ, укриятъ и спасятъ орѫжие или дошелъ по работа и преследванъ отъ властьта войвода или четникъ, — жени, моми, мѫже сѫ устройвали мъртвило. Около мъртвешки ковчегъ, отрупанъ съ треви, цвѣтя, вощеници горѣли, свещеникъ четѣлъ тѫжни молитви, женитѣ, момитѣ плачели, викали до Бога, скубѣли си коситѣ отъ тѫга и жаль по умрѣлия. Процесията минавала така отъ една улица въ друга, отъ една черква въ друга презъ блокада отъ полицаи, жандарми и войска. Въ сѫщность, въ ковчега се спотайвалъ, отрупанъ съ цвѣтя, живъ войвода или четникъ, или орѫжие, които трѣбвало да се изнесатъ отъ подозрѣна кѫща. За сѫщата цель сѫ били устройвани и свадби, при които окичената и покрита съ гѫстъ вуалъ булка е билъ нѣкой търсенъ отъ властьта войвода или четникъ, a прикята (чеизътъ) — орѫжие. Изобщо въ Охридъ, както и въ цѣла Македония, нѣма човѣкъ българинъ, билъ той мѫжъ или жена, момче или момиче, които да нѣматъ своята заслуга къмъ освободителното дѣло. Робството, тиранията бѣха създали въ Македония плеада борци, герои-светци, подвизитѣ на които се приказваха и възпѣваха отъ мало и голѣмо. И това ме радваше, възхищаваше и закрѣпваше вѣрата y мене, че рано или късно македонскиятъ българинъ ще счупи вѣковни робски вериги и ще извоюва своята свобода.

 

 

101

 

Въ Охридъ искахъ да се прикривамъ, да се не узнае отъ широкъ крѫгъ хора за моето пристигане, но още първия день цѣлия градъ узна за моето пристигане и всѣки искаше ди ме види, да научи новини върху новосъздаденото положение въ Македония и да ме разпитатъ за България, за нейната мощь, за нейнитѣ идеали. У дома всѣки день върволица влизащи и излизащи хора. A това ме безпокоеше, защото бѣхъ сигуренъ, че турцитѣ, властьта, ще се научатъ отъ нѣкои словоохотливъ и невнимателенъ мой посетитель, какъвъ гостъ имъ е дошелъ въ града.

 

И не бѣхъ излъганъ. Единъ день, дошелъ въ дукяна на чича ми единъ полицай и му е казалъ да се явя сѫщия день при каймакамина (околийски началникъ) въ правителствения домъ. Бѣше четири часа следъ обѣдъ, когато се явихъ предъ каймакамина. Той ме прие любезно, подаде ми цигара и столъ да седна, порѫча кафе за мене и за себе си и почна да ме разпитва, отъ коя фамилия съмъ въ града, какъ се казватъ родителитѣ ми, кога съмъ дошелъ, где съмъ настаненъ на квартира, за какво съмъ дошелъ, где съмъ се училъ, где съ какво се занимавамъ сега, где се движа низъ града, та не ме е срѣщалъ и видѣлъ, срѣщалъ ли съмъ се съ италиянскитѣ офицери въ града, кога мисля да си заминавамъ за България и пр.

 

На всички въпроси му отговаряхъ спокойно, отривисто, въздържано, безъ да се впускамъ въ подробни обяснения. И когато свършихъ отговора на последния му въпросъ, усмихвайки ce, ми каза: „Азъ зная, кой си ти, съ какво се занимавашъ въ София и за какво си дошелъ тукъ; зная всичко и те съветвамъ още утре да напуснешъ града и Македония. Aко и утре останешъ тукъ, не отговарямъ за живота ти."

 

И безъ да ми даде дума да продумамъ, издаде ми паспорта, взетъ още въ деня на пристигането ми, каза ми, че паспортътъ е визиранъ гратисъ и любезно ме изпрати до пѫтнитѣ врата като ми пожела добъръ пѫть за София.

 

Отъ сведенията, които имахъ, каймакаминътъ е билъ високоинтелегентенъ и честенъ албанецъ; за туй се довѣрихъ на думитѣ му и на другия день ведно съ Наумъ Арнаудовъ заминахъ за Битоля, гдето престояхъ два дена, зорко следенъ отъ тайната полиция.

 

 

102

 

Тукъ, въ хана „Солунъ" имахъ среща съ прилепския действуващъ войвода Юрданъ Тренковъ, дошелъ нарочно да се види съ мене и да размѣни мисли по моята мисия, за която му билъ съобщилъ Никола Гърковъ, членъ на битолския окр. рев. комитетъ.

 

Съ Трънкова въ едно отдѣление на хотела беседвахме цѣлата нощь, пазени отъ трима въорѫжени негови четници : Спасъ Мирчевъ, Никола Стояновъ и Асенъ Гермовъ (Аргиръ).

 

Войводата между другото ни разправи за конгреса, който се е състоялъ на скоро въ селата Смоленъ и Бѣловодица при участието на войводитѣ : Дамянъ Груевъ (председатель), Пере Тошевъ, Гьорче Петровъ, Юр. Тренковъ, Георги п. Христовъ, Христо Узуновъ, Петъръ Ацевъ, Ст. Димитровъ, (велешки войвода), Добри Даскаловъ, Пешо Самарджиевъ, Георги Сугаревъ, Никола Каранджуловъ, Георги Пешковъ и др.

 

Въ тоя конгресъ е била предложена отъ нѣкой, a главно подържана отъ Пере Тошевъ важната реформа : Революционната организация отъ централистична да стане децентралистична, т. е. всѣки революционенъ окрѫгъ да стане самостоятеленъ. Централниятъ комитетъ остава да сѫществува само като връзка между окрѫжнитѣ рев. комитети, безъ да има право самъ да взима решения и да ги налага.

 

Това предложение останало да се докладва въ общия конгресъ на организацията, когато бѫде свиканъ.

 

Щомъ почна зора да сипва, войводата и тримата четници напуснаха хотела и града. Сѫщия денъ, късно презъ нощьта, азъ бѣхъ повиканъ и разследванъ отъ градоначалника, следъ което напуснахъ Битоля и заминахъ за България, безъ да дочакамъ резултата отъ референдума.

 

[Back to Index]