3. Къмъ биографията на митрополитъ Методий И. Кусевичъ.
Отъ Владимиръ Г. Кусевъ.
Безспорно е, че покойниятъ Старозагорски митрополитъ Методий Йовчевъ Кусевичъ е една отъ най-крупнитѣ и най-заслужилитѣ народу си личности отъ прецосвободителната епоха, когато народната борба съ турци и гърци е била въ своя разгаръ. Самъ родомъ отъ Македония, Методий Кусевичъ презъ цѣлия си дълготраенъ животъ (той се помина на 84-годишна възрасть) е действувалъ като голѣмъ български родолюбецъ, еднакво милѣещъ за интереситѣ на цѣлокупното българско племе. Още въ младини той се е проявилъ съ дѣла, които свидетелствуватъ за единъ много бистъръ и съобразителенъ умъ и за голѣма храбрость, присѫща на македонския общественикъ. Тепърва ще се пише за живота и дѣлата на този великъ македонски българинъ. Азъ искамъ тукъ да допринеса къмъ неговата лична характеристика, a сѫщевременно и къмъ историята на нашата предосвободителна епоха нѣколко страници, и то главно вьзь основа на една кратна автобиография на покойния митрополитъ, която се намѣри въ архивата му. Изъ последната по-долу ще съобща любопитни данни отъ общественъ интересъ за дейностьта му по време на Срѣдногорското въстание, Цариградската конференция и руско-турската освободителна война. Преди да мина къмъ даннитѣ отъ автобиографията, нека за характеристика на самия авторъ, Методия Кусевичъ, да кажа нѣщо повече възъ основа на други, печатани вече източници.
По време на Срѣдногорското въстание покойниятъ Методий Кусевичъ се е намиралъ въ Пловдивъ като протосингелъ на пловдивската митрополия. Константинъ Величковъ е ималъ сведения за тогавашната му патриотическа дейность, за която
80
дава доста ценни данни въ своитѣ спомени, обнародвани въ IV томъ на съчиненията му; ето какъ се изразява за него:
„Имаше единъ човѣкъ, когото събитията, за които пиша, бѣха заварили въ Пловдивъ и който бѣ могълъ още отъ първитѣ дни да чуе отъ устата на очевидци и горки жертви, какви срамни звѣрства бѣха извършили башибозуци и войници, предводителствувани отъ свирепи началници., за да потъпчатъ въстанието и да накажатъ цѣлата земя, безъ да правятъ разлика между невинни и виновни, за престѫпната мисъль, която се бѣ явила въ нея, да дига бунтъ противъ държавата. Отъ тая минута, кога предъ него бѣше се разкрила тая картина отъ бедствия, които бѣха покрили съ пепелища и трупове цѣлъ единъ цвѣтущъ до вчера край, той бѣше решилъ да не си даде миръ, до где не види тия ужаси разкрити предъ свѣта, и той изпълни думата си като направи отъ това задача, на която се посвети съ всичкитѣ си грижи и мисли, съ всичката си воля, съ всичката сила и енергия на душата си. Тоя човѣкъ бѣше Методий Кусевичъ, който отъ когато бѣше приелъ духовенъ санъ, бѣше останалъ да служи като архимандритъ при пловдивския митрополитъ Панаретъ. Той се ползуваше при него съ симпатия и обичь на довѣрено лице и бѣше дошелъ заедно съ него въ Цариградъ, когато екзархията, по искане на Портата бѣше повикала владиката отъ Пловдивъ. За всички турци бѣше очевидна истина следъ избухване на въстанието, че то е било възбудено и подготвено съ знанието и по внушението на първенцитѣ българи на чело съ най-високитѣ представители на църквата... Особено бѣше нароченъ въ митрополията архим андритъ Методий. Митрополитътъ, по внушение отъ самия мютесарафинъ, го предупредилъ да не отива въ конака, защото имало люде, които, ако го видѣли тамъ, били решили да го убиятъ. Всрѣдъ общия страхъ той бѣше предприелъ да събира сведения за извършенитѣ ужаси, и кога y никого не бѣше останало душа, той бѣше намѣрилъ пѫтища, сътрудници и съучастници за постигане на зададената цель. Всѣки день идѣха отъ най-различни мѣста потайни вести, които поразяваха отъ ужасъ и изтръгваха сълзи отъ очитѣ. Въ това време въ Пловдивъ можеха да си пробиятъ и си пробиваха пѫть вънъ само сведения, излѣзли отъ източници, които по угода на турци и
81
гърци, съединени сега въ една обща вражда, имаха интересъ не само да прикриятъ но и да изопачатъ истината."
По-нататъкъ Величковъ подробно разправя, какъ Методий Кусевичъ, терзанъ отъ мисъльта, че враговетѣ наистина може да успѣятъ да скриятъ ужасната истина отъ външния свѣтъ, най-сетне решилъ „да сложи главата си", но да замине заедно съ владиката въ Цариградъ, въ което и успѣва. Потрѣбнитѣ сведения за извършенитѣ турски ужаси сѫ били донесени въ Цариградь „ овити въ краката на архимандрита". Тукъ вече Методий Кусевичъ съ невъобразима енергия тайно развива агитация за да достигнатъ подробноститѣ по извършенитѣ надъ българитѣ жестокости до външния свѣтъ. A въ туй време идѣли и по други пѫтища нови потресаещи подробности изъ България. Напразно владиката Панаретъ му запрещавалъ да не смѣе да са мѣси въ тая опасна тогава за самата българска църква работа, — архимандритътъ се оказалъ непреклоненъ и смѣлъ. Той отива въ Робертъ-колежъ, гдето е билъ въ преговори съ българския учитель въ колежа г. Панаретовъ. Съ негово съдействие се състояла въ широката зала на физическия кабинетъ среща съ всичкитѣ професори начело съ директора Вошбърнъ, които събрани тукъ чакали да се яви архимандритътъ. Между тѣхъ е билъ и мисионерътъ и професорътъ по философия г. Лонгъ. Архимандритътъ Кусевичъ, силно развълнуванъ, дълго говорилъ, разправялъ за Перущица, за Батакъ . . . Всички слушали изтръпнали, често се чували гласове : „Истина ли е това? Възможно ли е да станало това?! Мнозина плачели. Вошбърнъ станалъ и развълнувано казалъ : „Богъ нѣма да остави ненаказани ония, които сѫ могли да се провинятъ въ толкова безчовѣчни деяния, и нѣма да остави земята, която е изтеглила толкова бедствия и е била заляна съ кръвьта на невинни деца и жени, безъ отплата. Тая отплата ще бѫде България, повикана на новъ, свободенъ животъ". И г. Лонгъ говорилъ, твърде трогнатъ. Той поискалъ отъ Кусевича да остави рѫкописното си изложение на професоръ Панаретова и го успокоявалъ да не се грижи по-нататъкъ по въпроса, защото тѣ ще се постараятъ да съобщатъ всичкитѣ важни сведения въ чюжбина, преди всичко въ Англия. Сѫщевременно Лонгъ е поискалъ отъ архимандрита да доставя и други, по-обширни сведения, за да може истината да ce
82
разкрие въ всичката ѝ пълнота и грозота. Отъ оставения рѫкописъ следъ това, преведенъ на французки, множество преписи сѫ били изпратени до видни водители и членове на либералната партия въ Англия като Гладстонъ, Фостеръ, Гошенъ и др.; единъ преписъ е билъ даденъ на английския посланикъ въ Цариградъ Лордъ Елиотъ съ молба да го препрати въ Лондонъ, a сѫщо тъй преписъ е билъ врѫчанъ и на кореспондента на „Таймсъ", Съръ Макензи, който го е протелеграфиралъ на своя вестникъ и пр. (Вж. К. Величковъ, Събр. съч. кн. IV. „Иди за мною Сатана").
Въ споменатата автобиография на Методий Кусевичъ намирамъ следнитѣ данни, които напълно се посрещатъ съ разказаното отъ К. Величковъ, който е билъ очевидецъ, сътрудникъ и сподвижникъ на Методия. Въ п. 2. на биографията подъ заглавие: „2. Отъ дейнoстьтa (ми) въ гр. Пловдивъ като протосингелъ на пдовдивската българска митрополия (1878—1880)" — се разказва следното:
„Бѣхъ [1] въ течението на дейностьта на турския комитетъ, образуванъ въ гр. Пловдивъ отъ Тосунъ Паша, зеть на Митхадъ паша, съ девизъ за унищожението на българския елементъ чрезъ мечь и огънь.
Когато стана Априлското въстание, успѣхъ чрезъ свои довѣрени, самоотвержени хора да събера точни сведения за изгарянето на 41 село и избиването на множество мѫже, жени и деца. Всѣки българинъ, който се мѣрнѣше на улицата или на полето и пѫтя, биваше убитъ. Поради това лицата, които отиваха да събиратъ сведения за кланетата и и пожаритѣ, пѫтуваха нощя и лазешкомъ.
Чрезъ телеграфическа заповѣдь отъ Цариградското турско правителство пловдивскиятъ митрополитъ Панаретъ бѣ повиканъ да тръгне веднага за Цариградъ. Намѣрихъ случай дa придружа митрополта и дазанесасъ себе си събранитѣ сведения за турскитѣ жестокости и кланета".
Въ рѫкописа на сѫщата автобиография по-нататъкъ въ п. 3. подъ заглавие : „Въ Цариградъ по време на конференцията
1. Авторътъ често пише за себе си и въ 3-то лице или въ 1-во л. множ. ч., което тукъ се поправя въ 1-во л. ед. ч., a сѫщо тъй е поправенъ и правописътъ.
82
и отварянето на руско-турската война" авторътъ между друго пише:
„Съ професоритѣ отъ Робертъ-колежа се познавахъ отъ близу. Въ време на църковнонационалния съборъ за уреждане на българската екзархия, като представитель отъ Пела.гонийската епархия, често пѫти посещавахъ Робертовата колегия, която тогава минаваше за българска, тъй като по-голѣмата часть отъ питомцитѣ на това учебно възпитателно учреждение бѣше българска.
Ограничено бѣше съ голѣма строгость пѫтуването та никой отъ провинцията да не дохожда въ Цариградъ, нито отъ последния градъ за провинцията. Никой не знаеше, какво се върши въ провинцията, обаче се чувствувашел че става нѣщо лошо. Професоритѣ останаха зачудени, като ме видѣха въ колегията, дошелъ изъ провинцията.
Въ физическия кабинетъ се събраха всичкитѣ професори да слушатъ разказа за извършенитѣ отъ турцитѣ жестокости надъ българското племе. Мнозина отъ тѣхъ плакаха и особено директора Вошбърнъ и дѣдо Лонгъ.
Образува се комисия, която да действува за освобождениего на българското племе отъ турското робство, като се използуватъ нечуванитѣ жестокости. Поиска се писменно изложение на разказаното. Бѣше готово. Преведе се и на английски. Една делегация занесе на англискийя посланикъ Елиотъ изложение за станалитѣ кланета и опустошения. Друга делегация занесе подобно изложение на кореспондента на в. „Таймсъ", г. Макензи, съ молба телеграфически да съобщи на редакцията тия сведения. Получи се отъ редакцията отговоръ, че не може да се побликуватъ тия сведения, понеже действието било насочено противъ политиката на Биконсфилдовото правителство, което било въ защита на Турция.
Помоли се адвокатътъ г-нъ Пиерсъ, кореспондентъ на в. „Дейли Нюсъ", да протелеграфира тоя репортъ, и той го съобщи на „Дейли Нюсъ" телеграфически.
До това време бѣха пристигнили вече въ Лондонъ преписи отъ сѫщия рапортъ до важни държавни мѫже, заинтересувани съ източната политика, a именно до Гладстона, Гошенъ, Фостеръ и др.
84
Когато се обнародва въ в. „Дейли Нюсъ" въпросниятъ рапортъ, въ парламента се издигна гласъ : „Господа, четохте ли, какво се пише въ „Д. Нюсъ" за звѣрствата на турцитѣ извършени въ България?" Отзоваха се и Гладстонъ и другитѣ видни, които бѣха получили по пощата преписи отъ публикуваното въ „Дейли Нюсъ" изложение: „И азъ имамъ сѫщи сведения отъ несъмненъ източникъ," „и азъ съмъ получилъ сѫщитѣ сведения" — казватъ мнозина.
Австро-Унгария минаваше за съчувственица на Турция, както и Англия въ лицето на Биконсфилда.
Преди да тръгнемъ отъ Пловдивъ за Цариградъ, устроихме бюро, което да събира потреснитѣ сведения на извършенитѣ отъ турцитѣ жестокости.
Австроунгарското правителство имаше въ Пловдивъ телеграфо-пощенска станция. Турцитѣ отваряха писмата отъ консулитѣ въ Пловдивъ до посланицитѣ въ Цариградъ, a не отваряха само ония отъ австроунгарския пловдивски консулъ до австроунгарското посолство въ Цариградъ.
Директоръ на австроунгарската телеграфо-пощенска станция въ Пловдивъ бѣше българинътъ Христо Иличъ. Той имаше въ Цариградъ братъ банкеринъ, Стефанъ Иличъ, и двамата отлични патриоти.
Наредено бѣше, щото писмата съ изложенията за турскитѣ жестокости да ги изпраща Христо Иличъ въ особенъ пликь на адресъ Стефанъ Иличъ, положенъ въ плика на писмото съ кореспонденцията на пловдивския австроунгарски консулъ до посланика въ Цариградъ. Като се получеше въ посолството писмото на адресъ Стефанъ Иличъ, ние посрѣдствено го получавахме.
Уредихъ въ Цариградъ, въ Орта-Кьой, бюро. Ученицитѣ отъ Робертъ-колежъ и отъ Галата-сарайския лицей поради въстанието презъ ваканцията не си отидоха по домоветѣ въ родината си; бѣха настанени на групи по домоветѣ на българитѣ, жители на Ортакьой.
Всѣки день отъ получаванитѣ сведения съставлявахъ по едно изложение въ форма на кореспонденция : отначало превода на френски изпълняваше секретарьтъ на екзархията, г-нъ Георги Тишевь, сега житель софийски, който до сега е живъ, a после покойниятъ Константинъ Величковъ, който, освободенъ
85
отъ Пазарджийския затворъ, пристигна въ Цариградъ и се засели въ Ортакьой.
На всичкитѣ групи ученици, настанени въ кѫщитѣ на българскитѣ семейства въ Ортакьой, се изпращаше всѣко утро по единъ екземпляръ отъ съставената и преведена кореспонденция за прелисване въ колкото може повече екземпляри. Всѣка вечерь се събираха не по-малко отъ сто екземпляра.
Кореспонденти бѣха надошли почти отъ цѣла Европа. Имаше опредѣлени доброволци, разносвачи на листоветѣ отъ всѣкидневнитѣ изложения-коренспонденции. Покойниятъ Василъ Манчевъ (юзлу-килията) разнасяше на коренспондентитѣ ; покойниятъ Драганъ Цанковъ — на консулитѣ и посланицитѣ. За Русия се изпратиха нѣколко екземпляра на покойния Тодоръ Бурмовъ, който изпълняваше директорска длъжность въ руската болница въ Пандѫклий, a той ги изпрашаше въ Русия. Известно количество екземпляри се изпращаха въ Робертъ-колежъ за да бѫдатъ изпращани надлежно въ Лондонъ на разни високопоставени лица.
Цѣлиятъ печатъ гърмѣше като изнасяше ужаснитѣ звѣрства не само на турското население, но и на официалнитѣ власти противъ българитѣ съ настояване да се освободи България отъ турското робство. Загърмѣха митингитѣ за освобождението на България.
До едно известно време, докато не бѣше пристигналъ Величковъ, за преводачъ при посланицитѣ дохождаше съ мене г-нъ Стефанъ Панаретовъ, единъ отъ професоритѣ на Робертъ-колежъ, a после — Константинъ Величковъ.
На българската делегация, изпратена при двороветѣ на великитѣ сили, състояща се отъ Драганъ Цанковъ и Марко Балабановъ, която въ Виена чакаше рекомандателни писма, издействувахме и изпратихме писмата чрезъ съдействието на американския въ Цариградъ консулъ г. Скайлеръ.
Свика се конференцията за снабдяване България съ правото за самоуправление.
Ние публикувахме въ подлистникъ на вестникъ „Куриер д'Ориентъ" изработената отъ насъ статистика на населението отъ европейска Турция.
Французинътъ г. Синве, придворенъ географъ, издаде напечатана брошура — статистика на населението на сѫщата провинция
86
съ прекалено преувеличение на гръцкия елементъ въ тая провинция.
Заведе се въ в-къ „Куриер д'Ориентъ" критика на статистиката на Синве. Той поиска анкета. Въ редакцията на тоя вестникъ „Куриер д'Ориентъ" се свика анкетата. Доказа се фалшивостьта на Сенвеевата брошура. Той призна и подписа протоколъ, че тия фалшиви сведения, на основание на които е съставилъ своята статистика, му били дадени отъ гръцката патриаршия.
Тоя протоколъ, подписанъ отъ анкетата и г. Синве, се обнародва въ вестникъ „Куриер д'Ориентъ".
Нашата статистика се издаде въ особена брошура на френски езикъ и бѣ разпратена на консули, посланици, кореспонденти и по цѣла Европа.
Статистиката на Синве се повърна въ патриаршията отъ всѣкѫде, кѫдето бѣ изпратена.
Върху нашата статистика се изработи хартата, по която конференцията опредѣли границитѣ на автономна Бълглрия. Тия граници влѣзоха въ основата на свети Стефанска България. Въ изработката на хартата за конференцията взеха живо участие и консулътъ отъ руското посолство Церетелевъ и консулъть отъ американско посолство Скайлеръ."
Къмъ цитувания по-горе текстъ отъ автобиографията трѣбва да прибавимъ, че Методий Кусевичъ по време на Цариградската конференция съ своята проницателность и удивителна енергия е успѣлъ да осуети и единъ планъ на Митхадъ паша, който едновременно е билъ свикалъ въ Цариградъ и съборъ отъ представители на подвластнитѣ на империята народи, въ който е трѣбвало да взематъ участие и представители на църквитѣ. Целило се е по този начинъ, като ще присѫтствува на събора и духовниятъ глава на българския народъ, екзархътъ, да се убеди външниятъ свѣтъ въ Европа, че всички народи въ империята сѫ солидарни и отъждествяватъ своята участь съ участъта на държавата. Методий Кусевичъ, който добре е съзрѣлъ тая далечна цель на Митхадъ паша, всичко е сторилъ за да не се яви екзархътъ въ събора, въ което той най-сетне и сполучилъ. Върху тоя важенъ моментъ отъ живота на М. Кусевичъ е далъ подробни сведения пакъ К. Величковъ (вж. въ т. I отъ съчиненията му, „Въ решителния моментъ”, стр. 217—232).
87
* * *
Въ надвечерието на руско-турската война Методий Кусевичъ, сподиренъ отъ турскитѣ власти, спасява живота си чрезъ бѣгство, и щомъ се открива войната, той веднага се отзовава въ руския лагеръ, въ главния щабъ на армията. Вѣренъ и последователенъ на поставената си цель, да бѫде стражъ на народнитѣ въжделения, той следи развоя на освободителното дѣло, бди надъ народнитѣ интереси и въ най-критическия моментъ, когато царь-освободительтъ поради упоритата отбрана на Плѣвенъ отъ Османъ паша и даденитѣ голѣми жертви отъ страна на освободителитѣ се решилъ да предложи примирие подъ условие да бѫде освободена България само до Балкана, М. Кусевичъ съ своята рѣдка смѣлость, проницателность и тактъ и тукъ се намѣсва за да се предотврати тая опасность. Ето какъ описва станалото въ п. 4. на автобиографията си подъ заглавие : „Услугата въ време на руско-турската война за освобождението на България" :
„По искането на князъ М. Черкаски, който управляваше администрацията на освобождаванитѣ страни, бидохъ повиканъ въ с. Студена отъ Тодора Бурмовъ, ковчежникъ при Черкаски. Нѣколко дни подъ редъ той ме разпитва за положението на България по църковната йерархия, по вѫтрешния административно-общински животъ, по занаяти и индустрия и пр. Подиръ устното разправяне бидохъ помоленъ да му предавамъ и писмени изложения по тия запитвания.
Въ това селце, Студена, тогава квартируваше блаженопочившиятъ царь освободитель, Александъръ Николаевичъ.
Съ мѣстния свещеникъ, попъ Първана, направихме посещение на императорския свещеникъ. Той съ скръбь ни съобщи, че императорътъ, смъртно оскърбенъ отъ нещастието подъ Плѣвенъ, се решилъ да предложи примирие съ условието, да бѫде освободена България до Балкана, защото за повече жертви не заслужавалъ българскиятъ народъ съ недостатъцитѣ си, a именно,че не билъ религиозенъ, като не посещавалъ църквитѣ; че селянитѣ избѣгвали и се изпокривали, когато отъ военнитѣ власги били потърсвани за нѣкакво съдействие на превознитѣ нужди, и че били голѣми експлоататори като искали голѣми цени за нищожни припаси, съ което показвали, че не ценѣли войната като освободителна, a като срѣдство за насищане своята алчность за богатство.
88
Повърнахъ се при князъ Черкаски, за да му обясня нѣкои външни явления отъ характера и живота на българитѣ, признаци, които не представляватъ действителното вѫтрешно истинско положение. Напримѣръ:
1. На пръвъ погледъ се вижда, че българитѣ не сѫ религиозенъ народъ, защото не посещаватъ черковнитѣ служби. Самиятъ фактъ, че тѣ подъ ужасния режимъ на мюсюлманетвото, подъ който сѫ били съ вѣкове безправни роби, сѫ запазили своята вѣра, показва тѣхното дълбоко религиозно чувство, което обладава съ зачатъци за едно бѫдеще редигиозно развитие. A явлението, че не посещаватъ църковнитѣ служби, се дължи на обстоятелството, че изпаднаха подъ църковно-религиозно управление на иноезично, гръцко духовенство, което за възмездия е рѫкополагало за свещеници лица, неподготвени за тоя великъ санъ, лица, които не знаели нито четене, нито правилно пѣене, нито пъкъ времето за продължение на службитѣ. Така щото не би било възможно на християнина да посещава службитѣ. Направете опитъ, казахъ на княза, изпратете на тия служби най-религиозни войници руснаци и ще видите, че не ще могатъ да утраятъ до край на тия служби и не ще пожелаятъ другъ пѫть да ги посещаватъ. Това не значи, че тия руснаци не сѫ религиозни хора, както по сѫщата причина не значи, че и българитѣ не сѫ религиозни.
— Ну, отговори князътъ, хорошо, продолжайте, пожалуйста.
По втория пунктъ — бѣгане отъ властни лица, обяснихъ съ факта, че никога, въ течението на столѣтия, властно лице, било отъ гражданска, военна или духовна администрация, не е дохождало въ село за добро, a всѣкога за зло, за голѣмо нещастие на селянитѣ, та това положение е създало инстинкта на самосъхранението, щото при явяването на такова лице да се разбѣгатъ и изпокриятъ седянитѣ. Ето напр., когато азъ, като пръвъ протосингелъ на първия български Пловдивски митрополитъ, излѣзохъ съ проповедническа мисия да обиколя селата, при появяването ми всички се изпокриха. Но когато се убедиха, че ги посещавамъ за тѣхно добро, не само се събираха при мене съ женитѣ и децата си, но и ме придружаваха отъ село на село, гдето и да отивахъ, на голѣми тълпи и пр.
89
3. По третия пунктъ — по експлоатацията, му обяснихъ, че тѣхнитѣ хора — интенданти и икономи изкуствено създадоха това положение. Българитѣ, като предчувствуваха, че ще дойдатъ руситѣ да освобождаватъ България, се приготвиха съ изобилни провизии да посрѣщатъ рускитѣ войски и да ги гощаватъ даромъ. Но експлоатацията не само я създадоха, но и я наложиха самитѣ руси, за да ограбятъ държавното съкровище (хазната). Така напримѣръ въ Свищовъ единъ генералъ се установилъ въ кѫщата на единъ гражданинъ, българинъ. Хазяинътъ, каквото ималъ свое, давалъ за угощението и за други нужди, a каквото нѣмалъ, a е било потрѣбно, заемалъ отъ съседитѣ, които давали всичко, каквото му потрѣбвало, даромъ, разбира ce. Ha отиване икономътъ на генерала заставилъ хазяина да подпише смѣткоразписка съ петорно увеличени цени на предметитѣ, употрѣбени за угощението. Разписката е била подписана, но сумата — невнесена. Разбира ce, че тия суми отиватъ въ джеба на иконома. Лѣсковчани подариха за войската по нѣколко стотинъ кила ечмикъ и други фуражни потрѣбности. Интендантитѣ ги заставиха да подпишатъ смѣткоразписка, въ която цената на ечмика и на фуража е била поставена много висока, ужъ за да можело да се намиратъ пари за покупка и на необходимитѣ провизии. Българитѣ подарители разбрали, че за всичко се плаща скѫпо и прескѫпо, но че всичко влиза въ каситѣ на частни лица, въ рѫцетѣ на евреитѣ, та за това се придържатъ o ценитѣ, които, Ваше Сиятелство, имъ посочиха вашитѣ хора.
Когато князъ Черкаски изслуша тия обяснения, каза : „Не знаете, отче, че вашето повръщане да дойдете и да изложите отличнитѣ обяснения по въпроса за лошитѣ, по-видимому, качества на българския народъ, е по внушение свише за спасението на България!"
Поисканото писмено изложение на даденитѣ обяснения му се представи, и веднага, въ мое присѫтствие, той разпореди, като повика Тодора Бурмова, да се преведе изложението и да се приготви рапортътъ за височайши докладъ. Изложението било представено на императора, и мисъльта за прекратяване на войната съ условие за освобождението на България само отъ Дунава до Балкана се отложи, a войната се продължи до „Св. Стефано".
90
На 11 априлъ 1901 година въ време на властвуването на прогресивната партия, при кабинета д-ръ С. Даневъ, изпратихъ едно изложение до г-на Александъръ Людскановъ, министъръ на земледѣлието, въ което се описва тоя случай съ голѣми подробности. Преписъ отъ това изложение се изпрати до всички министри отъ Даневия кабинетъ. Тогава бѣше живъ Т. Бурмовъ, който бѣше дѣдо на д-ръ Данева и свидетелъ-очевидецъ на въпросното събитие, което спаси България отъ едно велико нещастие".
* * *
Не отколѣ въ нашия печатъ се появиха статии, излагащи заслугитѣ на известни лица по училищното дѣло въ европейска Турция, a за твореца и основателя на това дѣло, запокойния дѣдо Методий нито една дума не се каза, и то когато лицата, които изнесоха тѣзи въпроси, знаятъ самата истина.
А въ сѫщата си автобиография подъ заглавие „Услугата по просвѣтата съ отварянето на училищата въ Македония и Тракия, източна и западна," — ето що пише по този въпросъ дѣдо Методий въ връзка и съ въпроса за вдигането на схизмата:
„По поводъ на европейската конференция, която се свика въ Цариградъ да изработи органичния уставъ за управлението на западна Румелия (Македония), бидохъ повиканъ въ Цариградъ отъ екзарха, блаженопочившия Иосифа, и назначенъ за неговъ протосингелъ.
Презъ 1880—1881 год. за руски посланикъ въ Цариградъ бѣ изпратенъ Новиковъ, бившъ посланикъ въ Атина и Виена.
Изпратенъ бѣ съ главната мисия да извърши помирението на екзархията съ патриаршията подъ условието, щото българската църква да ограничи своето ведомство само въ предѣлитѣ на българското княжество, a всичкитѣ епархии вънъ отъ княжеството — епархиитѣ въ Македония и Тракия — да останатъ подъ ведомството на патриаршията; екзархътъ да напусне Цариградъ и да се засели въ княжество България. Новиковъ бѣше дълбокъ ортодоксаленъ богословъ. Владѣеше и съ писмения и съ говоримия елински езикъ. Тогава ние, българитѣ, бѣхме въ положението да слушаме руското правителство. Патриаршеския престолъ заемаше Иоакимъ III, знаменитъ и великолепенъ иерархъ. Дотолкова бѣше обладанъ
91
отъ него Новиковъ, щото се кръстѣше (правѣше си молитвата) къмъ патриаршията. Той усилено настояваше предъ екзарха да уреди, щото българскиятъ св. Синодъ да постави и вземе решение за помирението на екзархията съ цариградската патриаршия подъ гореказаното условие,
Посланикътъ, като богословъ, съ канонитѣ поразяваше екзарха. Последниятъ, като юристъ и дипломатъ, намираше възражения въ смисълъ, че спорътъ между екзархията и патриаршията не се касае до догми и канони, a е чисто националенъ : българитѣ християни, които останатъ подъ църковно ведомство на патриаршията, последната ги счита за гърци и не само не имъ позволява да служатъ по църквитѣ на свой езикъ и да се развиватъ национално чрезъ български училища, но и употрѣбяватъ всевъзможни насилия да ги елинизиратъ.
Посланикътъ, възмутенъ, недава дума да се произнася по по подобно обвинение върху гръцкитѣ владици, викайки яростно: „Какъ, Ваше Блаженство, си позволявате да нанасяте такава обида на тия свети архипастири, които ни дадоха и вѣрата и писменостьта и намъ, на руситѣ, и на българитѣ и на всичкитѣ останали славяни? Това е една жестока клевета, че тия божествени старци щѣли били да не позволяватъ на своето подведомствено паство, българитѣ, да се ползуватъ съ своя материнъ езикъ и въ църквитѣ и въ училищата — клевета, която не трѣбва да излиза отъ устата на единъ архипастиръ като Ваше Блаженство".
Екзархътъ, за да се избави отъ това незавидно, стѣснително положение, прие предложението на посланика: да отиде въ София, да свика на заседание Св. Синодъ и да взематъ препорѫчаното постановление въ въпросното помирение съ патриаршияга.
Въ време на пълномощията екзархътъ, за уреждане на църковнитѣ въпроси, имаше нужда да отиде въ София, a отъ тамъ, отъ София, да отиде и въ Европа подъ претекста за церене на окото отъ слабостьта на зрението.
Предполагахъ, че екзархътъ въ своето отсѫтствие ще остави за свой замѣстникъ мене. Скроихъ единъ планъ на действие, въ изпълнението на който да се получи въ резултатъ положението, щото самиятъ руски посланикъ да ни убеждава, че съ гръцката патриаршия не може да стане помирението, защото гръцкиятъ патриархъ си позволява да лъже,
92
и че гръцкитѣ митрополити нѣматъ нищо общо съ религиозно-църковнитѣ интереси, a сѫ политически партизани. Планътъ за помирението да не бѫде чрезъ едно постановление отъ българския Св. Синодъ, a върху базата да се отворятъ български училища въ ония епархии, които българската екзархия счита за български, — да се отворятъ подъ покровчтелството на мѣстнитѣ гръцки митрополити и пр. и пр.
Екзархътъ на заминаване ме остави за свой замѣстникъ. Каза ми, че ме оставя да пазя екзархията. Последнята въ това време нѣмаше никакво ведомство, защото поради руско-турската война епархиитѣ бѣха се подчинили на гръцкитѣ митрополити; училищата почти навсѣкѫде бѣха изпозатворени, учителитѣ избѣгали въ България. Основни учители бѣха останали само въ нѣколко града : Скопье, Велесъ, Прилепъ, Охридъ. Гимназиитѣ и класнитѣ училища бѣха навсѣкѫде изпозатворени.
За изпълнението на плана взехъ следнитѣ мѣрки :
1. Потрѣбенъ ми бѣше единъ органъ, чрезъ който предъ турското правителство да се защищава каузата на българскитѣ училища. Вестникътъ „Ла Тюрки" минаваше за официозъ на министерския съветъ. Българското консулство въ Цариградъ плащаше на редакцията му по 10 лири турски месечно за помѣстване антрефилета.
Въ това време, когато се издаваше „Куриер д'Ориентъ", който служеше за органъ на българскитѣ интереси по църковния въпросъ, помощникъ-редакторъ бѣше г. Флорианъ, който отлично знаеше български езикъ. Потърсихъ го изъ Беоглу-Пера и намѣрихъ го безъ работа. Условихъ го да му плащамъ по 10 лири турски месечно подъ условие, да ми написва седмично по три статии по моя диктовка.
Наедно съ него ходихме въ редакцията на „Ла Тюрки". Уредихме условието щото при 10-тѣ турски лири, които получава отъ българското консулство, да ѝ давамъ месечно още 10 лири турски съ цель да се публикуватъ въ органа имъ „Ла Тюрки" три статии седмично, които ще пише г. Флорианъ.
3. За валиитѣ, мютесарифитѣ и каймакамитѣ, че отварянето на българскитѣ училища е въ интереса на държавата, трѣбва да се пише нѣщо въ турскитѣ вестници, и особено въ вестникъ „Басиретъ".
93
Ашикъ ефенди, арменецъ, рапортьоръ на вестникъ „Стамбулъ", човѣкъ на двореца съ мисия да шпионира владици и патрици, условихъ го по 5 лири турски месечно да превежда, по нѣкога отъ французки на турски и др. отъ „Ла Тюрки" за вест. „Басиретъ" нѣкои интересни статии за турскитѣ областни власти.
4. Въ Солунъ изпратихъ Наума Спространовъ, родомъ отъ Охридъ, живущъ въ Цариградъ, владѣещъ езицитѣ турски, персийски, арабски, френски, нѣмски, руски и пр., — съ цель да стане почетенъ драгоманинъ на руското въ Солунъ консулство, a впоследствие и — секретаринъ, да пише рапортитѣ на консула до руския посланикъ въ Цариградъ по движението на гръцкитѣ митрополити по въпроса за отворенитѣ училища, като ми изпраща преписи отъ тия рапорти.
5. Архимандрита Козма Пречистански, после Дебърски митрополитъ, изпратихъ въ Солунъ съ секретно предписание до мѣстната българска община, да го избератъ за председатель на общината, a на дѣло — ще минава за екзархийски замѣстникъ.
Предписа се до всичкитѣ общини въ Македония, щото писмата за екзархията да ги изпращатъ до архимандритъ Козма, a последниятъ съдържанието на тия писма, що се касае до движението на гръцкитѣ владици противъ отварянето на училищата, да го съобщава на Наумъ Спространовъ.
6. На рѫководещитѣ крѫгове въ Солунъ се порѫча да се прибиратъ, чрезъ условно задължение, всичкитѣ книжа отъ канцелариитѣ по управленията, книжа — телеграми и такрири — подавани отъ гръцкитѣ митрополити противъ отварянето на българскитѣ училища, и отговоритѣ, ако има такива, отъ турскитѣ власти.
7. Повикахъ нѣкои отъ по-важнитѣ дейци въ Цариградъ като покойния Петъръ Сарафовъ, членъ отъ семейство, близко и приятелско на Драмския митрополитъ Агатангела, членъ на патриаршеския Св. Синодъ.
8. Въ време на руско-турската война за освобождението на България цариградскитѣ благородни гърци бѣха образували благотворителенъ комигетъ съ задача да освобождава отъ турскитѣ бежанци християнскитѣ деца, които тия бежанци въ бѣгството си предъ руската армия бѣха пленявали по пѫтя.
94
Дѣловодитель на тоя комитетъ бѣше царигражданинътъ (отъ кварталъ Татарѫ) Спануди Стаматовъ, който ни предаваше освобождаванитѣ деца и ни бѣше привързанъ съдеецъ на идеята за помирението съ патриаршията. Първото българско Народно събрание отпусна една сума отъ 30 хиляди лева възнаграждение на Спануди за неговитѣ чисто древнохристиянски услуги.
9. Българинътъ д-ръ Каракановски, който бѣше лѣкарь на руското въ Цариградъ посолство, служеше за „око" и „ухо" на руския посланикъ Новиковъ. Той бѣше зеть на Хаджи Лазари отъ Солунъ, родомъ българинъ отъ Воденъ, но гъркоманинъ.
10. За свита на гръцкия патриархъ служеха благородници първенци, избрани и назначени съ формални церемонии споредъ устава на византийскитѣ императори за церемониалнитѣ „входи" и „изходи". Тия членове отъ патриаршеската свита бѣха известни подъ названието „архонтесъ ту генусъ", т. е. началници на „рода". Подъ името „родъ" се разбираше не народъ, a „православното изпълнение".
Повечето отъ тия членове на архонто-геронтията бѣха отъ Цариградъ. Съ тѣхъ патриархътъ си служеше въ своитѣ „входи" и „изходи" по църковнитѣ служби и другитѣ церемониални представления.
Но между членоветѣ на тази величествена свита отъ архонтесъ ту генусъ имаше и по единъ отъ крайморскитѣ градове на Срѣдиземно море. Тия членове се събираха въ Цариградъ презъ страстната недѣля и живѣеха въ патриаршията.
Споредъ заведения обичай, съ тая свита отъ цариградски членове и отъ ония отъ крайморскитѣ градове патриархътъ на първия день отъ Великдень отива дд направи официална визита на руския посланикъ, представителя на руския императоръ, покровитель на православието. Хаджи Лазари опълномощаваше своя зеть д-ръ Каракановски да го представлява при свитата на патриарха.
Въ плана влизаше мѣрката да направя на руския посланикъ Новикова предложение, щото помирението да стане върху базата за отваряне български училища подъ пoкрoвителствoтo на гръцкитѣ митрополити низъ българскитѣ епархии въ турскитѣ области.
95
Подготвителната работа се състоеше въ действията при патриаршията, съ молба да стане помирението върху гореречената основа. Чрезъ члена на патриаршеския синодъ Агатангела действуваше покойния Петъръ Сарафовъ, при членоветѣ на патриаршеската свита димогеронтията, действуваше Спануди Стаматовъ.
По сѫщия въпросъ се срѣщахъ съ нѣкои отъ синодалнитѣ старци. Молѣхъ ги да се уреди въпросътъ за помирението чрезъ отваряне училища, за да напустнемъ Цариградъ и си отидемъ въ България при паството.
Началницитѣ отъ „рода" ме прегръщаха и целуваха отъ радость, като слушаха да имъ разказвамъ, че по тоя планъ чрезъ отварянето на български училища твърде лесно и удобно ще стане помирението.
Употрѣбяваше се маниеръ, щото всичкитѣ тия действия въ духа на помирението да дохождатъ до знанието на д-ръ Каракановски, „окото" и „ухото" на посланика.
Една зарань, твърде рано, отивамъ въ посолството за да намѣря посланика още свежъ, тъй като по-късно ставаше раздразненъ, крайно нервенъ. Посланикътъ казва, че не може да ме приеме, тъй като има работа. Повърнахъ му, че дохождамъ при него, представителя на императора, покровителя на православието, по единъ църковенъ въпросъ отъ голѣма важность, та за това той трѣбва непремѣнно да ме приеме. И ме прие.
Представихъ му, че начинътъ за помирението на екзархията съ вселенската патриаршия чрезъ постановлението отъ българския Св. Синодъ не може — тоя начинъ — да има бързъ и благополученъ резултатъ. Има другъ начинъ, по-приспособимъ, съ бързъ и благополученъ резултатъ. На запитването му, какъвъ е тоя начинъ, казахъ, че въ спора ни съ патриаршията нѣма никакви църковни причини. На предположение българитѣ подозиратъ, че на българитѣ жители на ония епархии, които би останали подъ ведението на патриаршията, гръцкитѣ митрополити нѣма да имъ позволятъ да употрѣбяватъ своя езикъ въ църквитѣ и училищата, a ще ги изнудватъ да се еленизиратъ. Това подозрение е причината, поради което става невъзможно помирението, — да се отстѫпятъ на патриаршията епархиитѣ, които сѫ вънъ отъ предѣлитѣ на българското княжество и се намиратъ въ областитѣ
96
на европейска Турция. Като се премахне това подозрение, помирението безъ всѣко препятсвие е готово.
За премахването му служи начинътъ : да се отворятъ по тия епархии български училища подъ покровителството на мѣстнитѣ гръцки митрополити, и то благодарение на провидението, когато Ваше Превъзходителство дохождате съ такава славна и богоугодна мисия — помирението, и когато имаме за патриархъ знаменитъ архипастиръ, свѣтла личность, подобна на ония, които прославиха цариградския патриаршески престолъ, та лесно ще се уреди въпросътъ за отварянето на българскитѣ училища.
Азъ разбирамъ, подзе посланикътъ, че Вие съ това Ваше предложение възнамѣрявате да отклоните постигнатото съгласие съ Негово Блаженство екзарха да свика въ София Св. Синодъ и да се вземе едно постановление за помирение съ патриаршията споредъ уговореното условие.
Добре, казахъ, но отъ едно подобно решение на въпроса за помирението може би да произлѣзатъ неприятности. Ето какви: Негово Блаженство екзархътъ, да кажемъ, ще свика Св. Синодъ въ София. Ще каже: „Ние, освободенитѣ отъ Русия българи, длъжни сме да слушаме руското правителство. Чрезъ своя посланикъ то настоява да вземемъ решение за помирение съ патриаршията". При тая приказка въ тоя моментъ посланикътъ избухна и, разгнѣвенъ, започна да ни осѫжда съ викане: „Защо да казва, че руското правителство предлага и настоява за помирението?; да каже отъ себе си, че интереситѣ на църквата изискватъ това помирение!" Хубаво, казахъ, но, ако каже отъ себе си, съ камъни ще го избиятъ: такова лошо впечатление ще направи на обществото и ще произведе смутове. — „Какви сте вие, българитѣ, казваше той съ голѣмо раздразнение, „за национални интереси жертвувате църквитѣ" и пр.
Представлявамъ, подехъ, какво е положението, a не какво трѣбва да бѫде. Нека за обяснение да кажемъ невъзможното, че Негово Блаженство екзархътъ ще свика Синода и ще продължи отъ себе си, че е необходимо да стане помирението подъ известнитѣ условия, че Св. Синодъ ще остане съгласенъ безъ прекословие и че взе потрѣбното за помирението постановление, че българското правителство се показа благосклонно и че народътъ въ Княжеството се отнася
97
съ симпатия къмъ тоя актъ на помирениего. Обаче тогава, въ такъвъ случай, ще настѫпи момента, въ който „последняя горша первихъ будутъ" (2 Петръ 2; 20.). Защото православнитѣ българи, жители на отстѫпенитѣ на патриаршията епархии, ще кажатъ: „Политически ни отцепиха отъ родната майка; сега Вие ни отцепвате и църковно, безъ нашето съгласие; нека грѣхътъ бѫде на душата Ви: ние, отъ нашитѣ епархии, ще образуваме отдѣленъ църковенъ окрѫгъ, подъ покровителството на папата съ отдѣленъ независимъ архиепископъ. Постановлението отъ Св. Синодъ не е въ състояние да ги задължи да се подчинятъ на патриаршията. Свободни сѫ да си образуватъ самостоятелна църковна униатска область; никой не може да ги ограничи. Поради това постановлението на Св. Синодъ може да създаде едно положение, щото „во истину последняя будутъ горша первихъ". Разгнѣви се посланикътъ, каза въ гнѣва си нелестни думи по адресъ на българитѣ, че ние българитѣ сме готови да станемъ и еретици за свѣтски и егоистични интереси и пр. крѣсканици.
Чакахъ го съ дълго търпение да свърши. Казахъ му, че и ние българитѣ сме като рускитѣ славяни. Ако въ Русия има съ десятки еретически секти, защо да нѣма въ България поне една — униятска? Не одобрявамъ това поведение, но посочвамъ на опасностьта отъ въпросната мѣрка съ синодално постановление за помирението. Защо да се прибѣгва до такава съ очевидни опасни последствия мѣрка, когато имаме едно друго срѣдство — чрезъ отварянето на училищата, което ще ни даде въ скоро време положителни благополучни резултати?
Успокоенъ, посланикътъ, попита какъвъ бѣше тоя планъ? Повторихъ разказа. Азъ съмъ съгласенъ, рече, да се действува по тоя планъ. Пишѝ, рече, на Негово Блаженство да не свиква Синода и да не прави предложение за въпросното постановление. Уговорено е, ми каза, че ще дойде сега Негово Светейшество патриархътъ. Ще говоримъ сега съ него по въпроса.
Попитахъ го, да изпращаме ли учители, които сѫ съ идеята за помирението? — Изпращайте, каза.
Съ всѣки параходъ за Солунъ отиваха групи по 15—20 учители и учителки, и направо по сухо отъ други страни.
98
Гръцкитѣ владици подлудѣха. Подаватъ такрири за затварянето на отворенитѣ български училища. Повдигнаха гонение противъ българскитѣ застѫпници за училищата. Българското население отъ околноститѣ на солунската область се стече въ Солунъ въ едно множество повече отъ 10 хиляди души.
По това яростно движение на гръцкитѣ владици противъ отварянето на български училища се изпратиха отъ руския въ Солунъ консулъ до руския въ Цариградъ посланикъ Новиковъ петь рапорта съ обстоятелствено изложение на враждебното движение на гръцкитѣ митрополити противъ отварянето на български училища. Точни преписи отъ тия рапорти получихме и ние чрезъ Наумъ Спространовъ, почетенъ драгоманинъ въ солунското руско консулство, който бѣше успѣлъ да стане и секретарь на консула.
Получихме известие, че вследствие на въпроснитѣ рапорти посланикътъ на два пѫти изпратилъ посолския драгоманинъ Ону при патриарха, a пъкъ и самъ лично е ходилъ въ патриаршията.
Отидохме при него. На въпроса му: Какво има? Има нѣкои неприятности, казахъ, види ce, Негово Светейшество патриархътъ не е достаточно обяснилъ на митрополититѣ низъ областитѣ цельта, съ която се отварятъ българскитѣ училища. Следъ като казахъ това, по желание на посланика разправихъ въ подробности по въпроса за непрепорѫчителнитѣ действия на гръцкитѣ митрополити противъ българскитѣ училища, и то ограничено, само толкова и въ такава форма, колкото и въ каквато бѣше изложена въ рапортитѣ до него отъ солунския консулъ. Единъ по единъ прочете рапортитѣ, които бѣха на масичката при него, и каза, че и той има сѫщитѣ сведения. Каза ми, че на два пѫти изпратилъ драгоманина Ону и че и самъ е ходилъ въ патриаршията. Но и Вие, рече, много бързо захванахте работата, много учители изпращате наведнажъ! — За да стане по-скоро помирение! — възвърнахъ.
Вестникъ „Ла Турки" и „Басиретъ" почти въ всѣки брой пишеха, че интереситѣ на държавата изискватъ да има за българското население низъ областитѣ български училища. Има едно неудържимо стремление y младежьта да получи образование. Като нѣматъ на мѣстото родни училища, отиватъ
99
въ България, въ Русия и по цѣла Европа. Това не е въ интереса на държавата.
Турското правителство съ мѣстнитѣ областни власти даваха подкрепа и съдействие при отварянето на училищата.
Изпращането съ стотини учители продължаваше. Бѣснуването на гръцкитѣ митрополити взе голѣми размѣри, до полуда. Солунскиятъ валия съ едно писмо до солунския гръцки митрополитъ го изобличаваше за неговитѣ действия противъ българскитѣ училища, действия противоречиви на неговия санъ и на неговата мисия, която се състои да подпомага за отварянето на училища.
Д-ръ Каракановски, лѣкарьтъ на руското въ Цариградъ посолство, за когото се казваше, че е „окото" и „ухото" на посланика, ме е потърсилъ, за да ми съобщи новото, т. е. следующето знаменито събитие:
На първия день на Великдень, Въскресение Христово, споредъ традиционалния обичай патриархътъ дошелъ, обкрѫженъ отъ блѣстящата си свита, състояща се отъ „архонтесъ ту генусъ", въ която и той, д-ръ Каракановски, като пълномощникъ на Хаджи Лазари, взелъ участие и присѫтствувалъ на визитната церемония.
Когато патриархътъ, споредъ традиционалния обичай, държалъ речь предъ посланика съ молба да поднесе предъ стѫпитѣ на Негово Величество Императора почитанията на главата на православната източна църква, посланикътъ, въ своята ответна речь казалъ, че е разколебанъ въ своята вѣра за светостьта на патриаршията и на нейнитѣ органи, областни митрополити, които въ своитѣ действия по въпроса за помирението показали на дѣло, че нѣматъ нищо общо съ обязаностьта на своя санъ, като архипастири, че сѫ повече политически агитатори, отколкото духовни пастири и че е разочарованъ отъ мисъльта, че на патрияршеския престолъ, на престола на Св. Иоанъ Златоуста, седи лице свето, което нѣма да си позволи маниера да лъже и да въвежда въ заблуждение посланика, представителя на императора, покровителя на православието. „Ваше Святейшество, много ме лъгахте, изложихте ме на поругание и ме компрометирахте. Да Ви благодаря ли? О, какъ не?" — заключилъ посланикътъ.
100
Тази посланикова речь като гръмъ поразила членоветѣ на свитата и патриархътъ получилъ смъртенъ ударъ. Ни чута, ни видѣна подобна сцена!
Руската натура се бѣ проявила тукъ въ всичката си сила, която държи двата полюса, дветѣ крайности: пълно безгранично довѣрие и преданость, a отъ друга страна, въ сѫщото време, безгранично недовѣрие, пълно разочарование, озлобление и ненависть.
За Новикова патрикътъ бѣше великъ святия, намѣстникъ на Св. Златоуста, a неговитѣ митрополити — истински духовни архипастири, a подиръ малко патрикътъ стана великъ лъжецъ, предшественикъ на антихриста, a неговитѣ органи, владицитѣ — политически агитатори.
Подиръ получаването на сведенията за великденското приключение, че посланикътъ е скаранъ съ патриарха, отидохъ въ посолството да видя посланика и да чуя отъ него, какъвъ край е взело помирението.
Попита ме, какво има. Въ гр. Струмица нѣмахме, казахъ, отдѣлна българска община. Въ новоотвореното българско училище, подъ рѫководството на учителя Арсений Костенцевъ, изпратилъ своето дете единъ отъ градскитѣ свещеници, свещеникъ Константинъ. За тази негова постѫпка, че си изпратилъ детето въ българското училище, мѣстниятъ митрополитъ го е наказалъ съ запрещение (аргосъ) да не служи и да не изпълнява никакви трѣби. Така отритнатъ, свещеникътъ е принуденъ да образува отдѣлна, самостоятелна българска община. И намѣсто да се опростотворяватъ работитѣ въ пѫтя на помирението, се усложняватъ. Добре ще да е Негово Святейшество патриархътъ да предпише на струмишкия митрополитъ да прибере свещеника Константина. Молимъ за опростотворение на въпроса за помирението.
Посланикътъ се раздразни. Започна да гърми, да вика и да ни осѫжда, че съ изпращането на много учители и съ отварянето на всѣкѫде училища бързо-бързо сме разбъркали всичко и нищо не е останало неразстроено.
Ако, Ваше Превъзходителство, казахъ, мислите и сте убедени по съвесть, че нашитѣ училища сѫ истинската причина за тѣзи неприятности, кажете ни, молимъ, и ние по Ваше искане ще ги затворимъ. — Не ми се сърдете, подзе посланикътъ и не се обиждайте, че Ви хокамъ, защото ми е
101
много тежко; нищо не е, че азъ на Васъ се гнѣвя. На патриката казахъ въ очитѣ и предъ свитата му, че е лъжецъ. Азъ да Ви кажа Вамъ: и патрикътъ е голѣмъ лъжецъ и неговитѣ владици, гръцкитѣ митрополити нѣматъ нищо общо съ мисията на тѣхното послание: тѣ сѫ не повече отъ политически шарлатани.
Подиръ това, като замлъкна, азъ, присторенъ, че не съмъ разбралъ още, че нѣма вече мѣсто да се говори за помирението, повторихъ да го помоля да каже на патриарха, за да посъветва струмишкия митрополитъ да прибере свещенника Константина.
Протѣгаше се посланикътъ на креслото си, когато азъ повтаряхъ да му говоря по въпроса за прибирането на попъ Константина отъ струмишкия владина. Така обтегнатъ ми каза умилено : „Отецъ Методий, мислите ли, че азъ още не разбирамъ кюляфа, който ми скроихте?" „Стани", ми рече. Станахме. По негово водителство се разхождахме по приемния салонъ. Ходейки, каза ми : „Ще Ви говоря сега повѣрително. Съ тия хора, съ тия патрици и владици помирение не е възможно да стане. Въ Русия азъ минавахъ за най-компетентното лице да извърша помирението на екзархията и патриаршията. И съ такава мисия бѣхъ изпратенъ тукъ. Написахъ си доклада, че е невъзможно помирението поради известнитѣ причини и го изпратихъ".
„За руското правителство моятъ докладь по тоя въпросъ ще служи за законъ. Занапредъ руското правителство нѣма вече никога да Ви предлага за помирението. Когато тия епархии отъ европейскитѣ турски области политически се присъединятъ къмъ България, само тогава ще бѫде изчерпанъ въпросътъ и ще стане помирението. Ние ще подържаме вашето учебно дѣло. Но внимавайте и гледайте да не я докарате работата дотамъ, щото чрезъ просвещението да се разпали националниятъ духъ на мѣстното население та преждевременно да поиска да се освободи чрезъ революции и въстания, защото въ такъвъ случай турцитѣ съвсемъ ще ви унищожатъ, a пъкъ ние не ще можемъ да ви помогнемъ. Русия помага, само когато е готова за война, защото като не мине думата, трѣбва да е готова сопата — войната. Въ Цѣла Европа всичкитѣ държави сѫ противъ Русия — и Англия, и Франция, и Германия, и Турция, и Гърция, и всички.
102
Предстои да се даде една война. Тая война ще реши сѫдбата на славянството. Затова европейскитѣ сили иматъ интересъ преждевременно да предизвикатъ Русия на тази война. Но Русия нѣма да даде тази война, до когато и военно и политически, не се приготви така силно и здраво, щото нѣщо повече отъ вѣроятно да бѫде, че тази война ще бѫде въ полза на Русия".
„За съединението на източна Румелия съ България вие българитѣ не трѣбва да се грижите. Това съединение толкова е лесно изпълнимо, щото само съ едно перо върху книгата може да се извърши. Една зарань, когато станете, вие, българитѣ, ще намѣрите, че е станало съединение, но ако вие искате да го направите на своя глава, ще му носите неприятноститѣ отъ последствията, защото това съединение е свързано съ Берлинския трактатъ. Азъ съ тѣзи думи си отивамъ! „Сбогомъ!" Съ това се свърши нашиятъ разговоръ.
Учебното дѣло, така подкрепено, напредна съ изполински крачки. По градоветѣ се отвориха прогимназии, гимназии, реални, педагогически, семинарии и професиоиални и почти по всичкитѣ села основни училища.
Гръцкиягъ царнградски печатъ отвори война—полемика противъ учебното дѣло на българитѣ и въобще противъ българския народъ, като опасенъ за интереситѣ на турската империя. Чрезъ „Ла Турки" отговаряхме.
Когато се ожесточи печатната борба, написахъ на български една статия, въ която помѣстихъ всичкитѣ документи — отъ гръцкитѣ низъ областитѣ митрополити и отъ турскитѣ мѣстни власти, въ едно обширно изложение, което аргументално доказваше и образно, нагледно представляваше крайно падналото състояние на гръцкото духовенство наедно съ патриаршията и нейнитѣ органи, митрополититѣ и епископитѣ и намѣстницитѣ имъ низъ областитѣ. Тази предълга статия, която едвамъ можеше да се помѣсти въ единъ цѣлъ брой отъ вестника „Ла Турки", преведе на френски Флориянъ. Наедно съ него ходихме въ редакцията на „Ла Турки" и уговорихме съ нея, съ едно възнаграждение отъ 50 лири турски, да бѫде напечатана тая статия изцѣло, наведнажъ, въ единъ брой, занятъ напълно само отъ тая статия. Отъ тоя брой откупихме нѣколко хиляди, нарочно отпечатани въ повече отъ обикновенитѣ броеве.
103
По всичкитѣ редакции на европейскитѣ вестници изпратихме по единъ екземпляръ отъ тоя брой. A пъкъ на университетитѣ, академиитѣ и висшитѣ училища въ столицитѣ на всичкитѣ европейски държави изпратихме най-малко по 50 екземпляра.
Въ казаната статия между прочемъ бѣше казано, че ако отъ противния лагеръ се оспори истиностьта на изложението, ще бѫдемъ неволно принудени да публикуваме и останалитѣ документи, които съставляватъ една невъобразима грамада. За поражението, което ще произведе това публикуване, ние нѣма да бѫдемъ отговорни, a ония, които ни предизвикатъ.
Подъ влиянието на страха отъ подобно публикуване, патриархътъ изпрати въ екзархията при насъ своя Протосингелъ. Молбата бѣше изразена съ думата, обърната отъ протосингела къмъ насъ : ἀδελφέ — брате ! Аргументитѣ му бѣха, че не бива до такава степень да се позори и компрометира патриаршията, защото въ нейното лице се излага на поругание Църквата, православието."