4. Споменъ изъ просвѣтното минало на градъ Щипъ
Отъ Петъръ Завоевъ.
Много би се излъгалъ всѣки, който незнаейки какви приветливи, гостоприемни и жизнерадостни бѣха щипянитѣ още въ недавнешното минало, когато въпрѣки турската власть свободно си служеха съ своята родна писменость и се надпреварваха високо да издигнатъ народната си просвѣта, сега би сѫдилъ за щипскитѣ граждани като ги гледа мрачни, хладни, затворени въ себе си и сѣкашъ груби и неподатливи на просвѣщение люде, каквито нерѣдко ги рисуватъ новитѣ пришелци и поробители на Македония. Апатичното настроение, което е налегнало сега щипяни, се дължи на голѣмото имъ отечестволюбие, на дълбоката имъ привързаность къмъ своето родно слово, на ненавистьта имъ противъ чуждия културенъ гнетъ, който ги души. А то бѣ като вчера — турското време, когато все пакъ инакъ се живѣеше, по-свободно се дишеше...
Да, тогава бѣ друго време! Българската речь и българската писменость, споредъ известни факти, никой пѫть въ ЦЦчпъ не сѫ пресеквали. Покойниятъ дѣдо попъ Анастасъ, който поради народополезнитѣ си работи бѣше получилъ високата за времето офикия „икономъ", запитанъ преди 40 години (по това време дѣдо Икономъ билъ на 70 год. възрасть) отъ своя внукъ, г. Вл. Икономовъ, сега живущъ въ София, отгде знае да пише така хубаво черковно-славянски, отговорилъ :
— Азъ и пиша и не. Но моя татко пишеше още по-хубаво, a дѣдо ми пъкъ — везѣше като на гергефъ".
До 1877 год. щипяни нѣмаха особена зграда за училище. До тридесетьтѣ години на миналото столѣтие тѣ си служили за килийното училище ту съ прихлупената „соба" на даскалатерзия, ту съ нѣкой ѫгълъ на църковната свещоливница. Тепърва къмъ шестдесетьтѣ години, когато премѫдроститѣ на новата наука бидоха донесени откъмъ Пловдивъ, отъ старитѣ учители Павловъ, Др. Костенцевъ и др., щипяни почуствуваха нужда отъ по-широка и по-удобна сграда за училище. За тая цель била наета угледната кѫща на Т. Рибарче, находяща се до източнага оградна стена на църквата „Св. Никола".
105
Ала живиятъ, буденъ за наука духъ на щипяни не се е задоволилъ съ това. Къмъ 1870 год., когато Bac. Левски като челебия посетилъ гр. Щипъ и се срещналъ тамъ съ живия още въ София хаджи Михаилъ Костенцевъ, щипяни замислятъ да си построятъ нова, обширна сграда, натъкмена съ всички потребности за училище.
Тая идея цѣли седъмъ години е зрѣяла y щипяни. Отъ нея е било обхванато цѣлото гражданство. Тя е въодушевила мало и голѣмо, y дома и въ чаршията единствената тема на разговоръ е било новото „школо", което е щѣло да се гради. Мѣстото му било опредѣлено въ западния дворъ на църквата „Св. Никола", въ ѫгъла, който се образува отъ коритото на суходолината Отиня и северната църковна улица. Даже въ едно отъ заседанията си църковно-училищното настоягелство е кръстило бѫдещето училище на името на солунскитѣ равноапостоли Св. Кирила и Методия и взело решение да се постави на фасадата му, надъ голѣмия балконъ, библейскиятъ надписъ: „Начало премудрости — страхъ Господенъ".
Най-сетне дошелъ голѣмиятъ праздникъ за щипяни. Презъ пролѣтьта на 1877 год. сѫ били изкопани основитѣ и поставенъ първиятъ камъкъ. Кой знае защо, кѫщата на Т. Рибарче била освободена презъ тая година и училището се пренесло въ женското отдѣление на църквата „Св. Никола". За постройката на новото училище имало твърде малко платени дюлгери. Щипяни по тоя случай си наложили единъ видъ трудова повинность: всѣкой се чувствувалъ задълженъ да помогне съ каквото може за постройката на училището. Едни носили камъни, други дърва и дъски, a нѣкои и сами работили.
Най-голѣмо участие въ постройката на новата училищна сграда взела младежтьта отъ двата пола. Отъ ранна сутринь до късна вечерь, построени въ верига, съ легени, кофи и други сѫдове, младежитѣ носили пѣсъкъ и вода отъ Отиня или бъркали и разнасяли варь и камъни.
Единъ день презъ 1877 г. (това е било около Петровдень), влиятелниятъ и всемогѫщъ тогава шеихъ на тъй нареченото „Ашай-текеси" (долното теке) Caли-ефенди, отъ тариката „Руфаи", отишелъ съ свитата си на минералната баня задъ Новосело, Кежовица, да се окѫпе. На връщане привечерь миналъ за текето си презъ Отиня. Когато стигналъ до новостроящето се училище, той останалъ изненаданъ отъ събралия се да гради народъ и поспрѣлъ да погледа. Следъ малко
106
всесилниятъ шеихъ запиталъ, кой наблюдава постройката, и ако е тукъ, да дойде при него. Тоя день съ тая работа билъ натоваренъ училищниятъ настоятель Александръ Головъ. Когато съобщили Голову, че го дири и вика шеихъ Сали-ефенди, той изтръпналъ. Познати били на щипяни неговото влияние, всесилие и фанатизъмъ. Когато Головъ се поклонилъ на шеиха и му целуналъ рѫка, тоя го запиталъ :
— Коце чорбаджи, какъвъ е тоя народъ тука и каква бина се строи?
— Училище строимъ, шеихъ-баба! — отвърналъ съкрушено Ал. Головъ.
— Училище строите, а! — И Сали-ефенди махналъ съ рѫка. — Ела подире ми . . .
Следъ свитата на шеиха Головъ тръгналъ ни живъ, ни умрѣлъ. Когато стигналъ въ текето, той билъ въведенъ въ стаята на домакина. Следъ почерпката съ кафе и шербетъ, шеихъ Сали-ефенди се обърналъ къмъ изумения отъ страхъ български училищенъ настоятель съ тия думи:
— Азъ бѣхъ слушалъ за своитѣ съграждани българи много хубави нѣща. Но това, което днесъ видѣхъ, едвамъ го повѣрваха очитѣ ми. Душата ми е преизпълнена съ радость. Радвамъ ce, като виждамъ, че сте народъ силенъ духомъ и съ голѣмо бѫдеще. Насъ, турцитѣ, не ни бива за такава обществена работа, Коце-чорбаджи! И като казалъ това, шеихътъ извадилъ изъ пазвата си свилена кесия, отчелъ отъ нея десеть турски лири и ги подалъ на слисания училищенъ настоятель. — Вземи тия десеть лири — казалъ той — като дарение отъ мене за новата ви училищна сграда. Това е единъ слабъ изразъ на голѣмото ми възхищение отъ васъ. Само ще те моля за едно, Коце чорбаджи: докато съмъ живъ, никому не съобщавай, че азъ съмъ направилъ тоя скроменъ приносъ за училищната ви сграда.
Ал. Головъ цѣлуналъ рѫка на шеиха и, удивенъ и възблагодаренъ, си отишелъ. Желанието на шеихъ Сали било изпълнено. Въ тевтера за помощитѣ въ поредния № било писано : „X. ефенди 10 л. т." На 1889 шеихъ Сали-ефенди умрѣ. Чакъ тогава Ал. Головъ се видѣ освободенъ отъ дадения обетъ и съобщи на очуденото училищно настоятелство сѫщинското име на „X. ефенди."