Македонски Прегледъ
Година III, книга 1, София, 1927

 

3. Приносъ къмъ историята на просвѣтното дъло въ Македония. Една автобиография на Кузманъ Шапкаревъ отъ 1864 година

 

Отъ проф. Ив. Снѣгaрoвъ.

 

Част I. (Охрид. Кузман Шапкарев и езикът му)
Част II.

    а) Учебното дѣло въ Охридъ б) Учебното дѣло въ Струга.
    Биографски сведения  (Кузмaнъ Шапкаревъ, Янаки Стрезовъ, Атанасъ Г. Анести)
    Общи сведения за Охридъ
Част III. Автобиографията

 

I.

 

Нѣма другъ български градъ, който въ старо и ново време да е билъ такъвъ важенъ вѫзелъ въ българската културна история, както гр. Охридъ. Тази голѣма духовна сила той е придобилъ, несъмнено, като наследие отъ вдъхновената творческа дейность на двамата Кирило-Методиеви ученици, Климента и Наума. Паметьта за тѣхъ е оставала между тамошното население жива и неизмѣнна презъ най-тежкитѣ времена. Когато елинизмътъ външно билъ притисналъ българската стихия въ Охридъ, този свещенъ споменъ е свѣтѣлъ като ярка искра въ пепельта на инородната култура и трѣбвало само да се разрови тази пепель, за да пламнѣлъ той съ обаенъ блѣсъкь. А такива разровители се явявали въ разни времена, най-вече въ епохата на българското възраждане. Единъ отъ тѣхъ билъ Кузманъ Шапкаревъ. Той е известенъ главно като фолклористъ и отъ живота му се знае повече времето, което е прекаралъ въ България следъ освобождението ѝ. A между това К. Шапкаревъ се издига предъ нашитѣ очи не само като силна личность, която чрезъ самообразование е достигнала до високото положение да бѫде дописенъ членъ на Българската академия на наукитѣ, но и като голѣмъ народенъ будитель въ Македония и енергиченъ борецъ за българска духовна свобода. Той се е родилъ въ 40-тѣ години на XIX в., когато, подъ опиума на елинизма, сѫ спали много първи български центрове като Пловдивъ, Велико Търново, София, Охридъ, Битоля, Прилепъ и др.; расълъ въ това време, когато рускиятъ пѫтешественикъ В. Григоровичъ е намѣрилъ въ Охридъ добре образована по гръцки интелигенция,

 

 

34

 

която лесно е чела най-мѫчни гръцки рѫкописи, a не могла да чете славянски рѫкописи. Синъ на своето време, К. Шапкаревъ първоначално е ималъ за идеалъ да усвоивъ съвършенство елинската образованость, но сѫщевременно той горѣлъ отъ любовь къмъ своето отечество и своя родъ, копнѣелъ да разбере неговото минало. Великиятъ му учитель Димитъръ Миладиновъ му подействувалъ съ неотразимо обаяние и при избора на жизненото му поприще: колебаейки се между занаятчийство и учителство, между физиченъ и умственъ трудъ, той най-после тръгналъ по неговия трънливъ пѫть — станалъ народенъ просвѣтитель. Но усвоилъ добре гръцкия езикъ, Шапкаревъ не си измѣнилъ българската природа: той си оставалъ слѣтъ тѣломъ и духомъ съ своя народъ, и негова света мечта била да го види приобщенъ съ европейската култура. Той ще да е чувствувалъ неестественостьта въ усилията на Дим. Миладиновъ и други учители-елинисти да свържатъ органично гръцката образованость съ българския народъ, та рано се заинтересувалъ отъ стари свещени за народа рѫкописи, които били пазени въ охридскитѣ църкви и частни домове като тайнствени вещатели за древнитѣ дивни народни учители Климента и Наума. Той често съ благоговение е челъ тѣхнитѣ жития и се вдълбочавалъ въ съзерцание на сияйнитѣ имъ личности. Очевидно, плодъ на тоя високъ интересъ къмъ дѣлото на св. Климента сѫ два негови калиграфски преписи отъ дветѣ Климентови гръцки жития (пространно и кратко), грижливо съшити въ отдѣлна тетрадка, озаглавека „’Εκ τῆς βιβλιθύκης Κ. Σ. Πασκὰλη” (изъ библиотеката на К. А. Пасхалиевъ). Явно е, че, по нѣмане на печатни издания, той е преписалъ тѣзи две жития, за да красятъ неговата библиотека и за да чувствува близко до себе си свѣтлозарнитѣ образи на българскитѣ първопросвѣтители, та да го ободряватъ да не отстѫпи отъ избрания си пѫть съ девиза: „Бѫди полезенъ роду си!" Движейки се постоянно между своитѣ съграждани ту като занаятчия (кожухарь), ту като учитель, той, изглежда, старателно се стремилъ да не изпусне тази духовна връзка съ охридскитѣ първоучители, която го предпазвала като Арияднина нишка да не изгуби националния си обликъ изъ тъмнитѣ глѫбини на елинската мѫдрость, преподавана съ особено въодушевение отъ учителитѣ-елинисти. Благодарение на

 

 

35

 

това, Кузманъ Шапкаревъ не е дошълъ до онази страстна елинолатрия, каквато преживѣли учительтъ му Дим. Миладиновъ и връстникътъ му Григоръ Пърличевъ, който, както самъ признава, когато пръвъ пѫть е видѣлъ гръцката граница, слѣзълъ отъ коня и цѣлуналъ земята, като издекламиралъ Омирови стихове [1]. Неговото национално осъзнаване било тихо и безболезнено. Силно привързанъ къмъ своя родъ и надаренъ съ критиченъ умъ, Шапкаревъ рано ще да е билъ засегнатъ отъ идеята за обучение на роденъ езикъ. За това ни дава основание да мислимъ фактътъ, че вуйчо му, учительтъ-елинистъ Янаки Стрезовъ, който ималъ по-високо гръцко образование и съ когото — като неговъ ученикъ, a после и помощникъ-учитель той билъ въ близки отношения, е записвалъ преди него български народни пѣсни съ гръцки букви. Въ 1854 г. Шапкаревъ е видѣлъ тѣзи пѣсни и, ако не се е възбудилъ въ него веднага интересъ къмъ българския фолклоръ, то този фактъ на съчетаване две противоположни нѣща — българска речь съ гръцка азбука — безъ друго го навелъ на мисъль за нужда отъ българско писмо. При такова нестроение, въ 1856 г. той е приелъ като откровение внушението на своя подучитель Константинъ Узуновъ да учи децата на майчиния имъ езикъ и съ радость взималъ отъ него уроци по българско четмо и писмо. Отъ тогава, спомняйки си съ гореща благодариость за Узуновото добро дѣло, той започналъ да се упражнява въ книжовна употрѣба на българския езикъ и да ратува за въвеждането му въ училище и въ църква. Така, споредъ неговото свидетелство, той пръвъ е въвелъ българския езикъ въ Стружкото училище презъ 1857 или 1858 г. Сѫщо и въ Охридъ, Прилепъ, Кукушъ, гдето билъ учитель, той будилъ народната свѣсть и сѫщевременно, по примѣра на братя Миладинови, ревностно събиралъ народни умотворения, виждайки въ тѣхъ бисери на народния духъ.

 

 

*  *  *

 

Епохата на възражданието било време, когато народниятъ духъ се проявилъ съ всичката си сила. Обаче и тогава. както всѣкога, народътъ е развилъ такава съзидателна енергия благодарение на тласъка, който сѫ му давали неговитѣ побудни синове. Отъ тукъ, за да разберемъ тази величава епоха,

 

 

1. Сборникъ за нар. умотв., кн. XI, 361.

 

 

36

 

необходимо е да изучимъ живота и дейностьта на нейнитѣ творци. Младото поколѣние има нужда отъ свѣтли примѣри. Дългъ е на българскитѣ учени да напишатъ обстойна биография за видния народенъ дѣецъ и фолклористъ Кузманъ Шапкаревъ. Като приносъ къмъ материялитѣ за неговия животъ и дейность тукъ азъ издавамъ една негова автобиогрaфия, писана въ 1864 г. въ гр. Прилепъ на охридско българско наречие съ примѣси отъ книжовния бълг. езикъ. До колкото зная, тя ще да е най-раненъ опитъ на К. Шапкаревъ за саможивотописъ. Дветѣ автобиографски бележки, които проф. Ив. Шишмановъ притежава, сѫ отъ 1892 г. и 1909 г. [1] Тази автобиография намѣрихъ въ Охридъ презъ 1916 г. заедно съ други негови книжа отъ времето, когато Шапкаревъ е учителствувалъ въ Македония. Рѫкописътъ, който притежавамъ, е черновка, въ която авторътъ е правилъ добавки и следъ 1864 г. — въ 1865 и 1866 г. За съжаление, той не е запазенъ цѣлъ, изгубени сѫ последнитѣ листа, въ които Шапкаревъ е описалъ учителствуването си въ Прилепъ. Автобиографията съставя най-голѣмата часть отъ една тетрадка, началнитѣ листа на която сѫ скѫсани, a на другитѣ листа предъ автобиографията си Шапкаревъ е записалъ нѣколко народни пѣсни, които после зачерталъ, очевидно, следъ като ги преписалъ. Следъ тѣхъ на единъ празенъ листъ е записалъ като заглавие „Пѣсни струшко-охридски нахождееми въ песнярницата М.” (вѣроятно, Миладиновиятъ сборникъ) и следъ туй изрежда първитѣ стихове на 47 народни пѣсни, които иматъ две номерации: една поредна съ мастило, другата не е поредна и е писана съ червенъ моливъ като поправка на първата. Вторитѣ номера, вѣроятно, сѫ взети отъ сборника. Следватъ бележки за Джелядинъ-бега и следнитѣ три народни умотворения: [2]

 

 

„Гатанки охридски.

 

Два старца се тьргаеть за брадыте,

старци се тераетъ и бели пени пущаеть".

 

 

1. Вж. Македонски Прегледъ, г. I, кн. III, стр. 52, забел. 1. До колко тѣзи автобиогр. бележки се отличаватъ отъ издаваната тукъ автобиография, не зная, понеже тѣ не сѫ обнародвани.

 

2. Предаваме ги по Шапкаревия правописъ.

 

 

37

 

„Прилѣпъ. Смѣшни.

 

Земи ме, моме мори, земи ме, що ми е мене" и пр.

 

Тази пѣсень е зачертана.

 

„Хороводна.

Цапаръ цупаръ, Драгано, (2)

Защо не ми си казало,

Оту си болна лежало,

Понада да ти донесамъ

Охридско благо яболко,

Стружка танка ягула".

 

Една цѣла страница е изпълнена съ диалектични бележки, изглежда, къмъ събранитѣ отъ Шапкаревъ народни пѣсни отъ Охридско и Стружко, понеже той посочва на коя страница и въ кой стихъ се срѣщатъ обясняванитѣ думи („стѫрна III стихъ 8, стѫрница IV стихъ, стѫрна V стихъ 13"), пъкъ за това говори и самото заглавие: „Зaбѣлежвaнія на преговорътъ." Тѣзи бележки показватъ, че Шапкаревъ ималъ развитъ езиковъ усѣть. Въ тѣхъ той посочва различния изговоръ на нѣкои думи, главно мѣстоимения :

 

Въ Стружкo

сиве

сите

сиотъ

сета, сѫта

секакви

сегдека

я

трекьото

помогвить

Въ Охридско

свиве

свите

свиотъ

света

свекакви, свекога

свекѫде

ясъ

третьото

поможвить

  

Освенъ това Ш. отбелязва, че въ говоримия езикъ има три вида задпоставенъ членъ. „Членъ въ разговорниотъ ѭзикъ сѣ употребвить не само отъ-та-то, но уще и: овъ-ваво и онъ-на-но, родени отъ показателните мѣстоимения овой-овая-ова, оной-оная-она, како що другиотъ членъ: отъ-та-то отъ показ. мѣстоим. той-тая-това.” Следъ това дава примѣри, кога се употрѣбява всѣки членъ: „човек-овъ, книга-ва, дете-во (за тие, що се до той що говорить за нихь) и чоек-онъ, книга-на, дете-но (за тие, що се малу поотдалечени отъ него, що ги гледатъ), a чоек-отъ, книга-таг дете-то (за тие, що се

 

 

38

 

извѣстни на второто лице, но не предъ очи ни първому ни второму)."

 

Въ автобиографията си Шапкаревъ дава като уводъ родословенъ прегледъ, който започва отъ прадѣда му Михаилъ. Биографскитѣ бележки за прадѣдо му сѫ твърде бѣгли и неточни; по-пълни сѫ сведенията за дѣдо му Пасхалъ и синоветѣ на последния. Ш. излага своя животъ подробно, точно посочва датитѣ и мѣстата, гдего се е училъ, живѣлъ и действувалъ, свръзва фактитѣ въ хронологиченъ и логичень редъ и разказва просто и спокойно, безъ никакви риторични прикраси, като се стреми и къмъ психологично проникване. Имайки за канва на разказа си своя животъ, той често се отклонява, за да ни очертае своитѣ учители и сподвижници (Дим. Миладиновъ, Янаки Стрезовъ, Атанасъ Анести, Ив. Евровъ, Миле Скопаковъ, Конст. Узуновъ), като се опитва да ги характеризира по съ нѣколко черти.

 

Автобиографията му е проникната отъ гореща любовь къмъ българския народъ и представя сякашъ огледало, въ което ясно се вижда процесътъ на националното осъзнавание на нейния авторь. По силата на тази си насока, Шапкаревъ подчертава и разяснява момента на своето възраждане и съ особена благодарность и симпатия си спомня за своя пръвъ будитель Константинъ Хр. Узуновъ. „Пьрвь той — пише Ш. ми даде поводъ да сѣ заучамъ на майчинийтъ ми языкь. Той ми даде единъ сьрбски букварь (защо тога Български немаше въ нашиве стьрни, нито мислѣше нѣкой за Български, но сега хвала Богу), ми ги научи буквите и ми вдѫнѫ най-пьрвятѫ искрицѫ на любовьтѫ кьмь майчинийтъ си языкь. Богъ да го прости и упокои въ Царство небесно." По сѫщата причина той разкрива генетично прелома у Дим. Миладиновъ, като съ строгостьта на безпристрастенъ историкъ изтъква вредата отъ гъркоманството му и ползата отъ рододолюбието му. „Нека кажиме — отбелязва Ш. —, че до нѣкое време, a именно дури не бѣше учителствувалъ въ Магарово, или може малу нѣщо и понапредъ, беше страшеиъ Елинистъ фанатикъ за Грьцизъмътъ, може и многу да ѥ повредилъ Българскѫтѫ народность (к. н.). Но отъ тога, незнамъ по коѭ причинѫ, възбудило сѣ ѥ было малку чувство народности, a кога бѣше въ Бытоля, беше доволно славянистъ и напѫти дури и фанатикъ.

 

 

39

 

Слѣдъ Бытоля направи едно обхожденіе по Ерцеговина и Босна и Сьрбия чрезъ Мостарскыйтъ Владыка, a кога сѣ врати отъ тамо... онъ тогава сѣ преправилъ бѣше отъ Савелъ на Павелъ, бѣше сѣ възродило у него едно ненаситимо родолюбіе, до толкова що-то дури до фанатизмъ допираше. Но какъ да ѥ, това негово родолюбіе многу спомогна на заспалійтъ ни до тога народъ. . .”

 

Шапкаревъ нарича майчиния си езикъ български. Това се вижда, освенъ отъ горецитиранитѣ му думи, още отъ следното негово известие за Кукушъ: „Между това, кога едношь сѣ згоди да дойдѫтъ на конакътъ ми некои кукушани, единъ отъ кой бѣше Стамено Пацевъ, мѣ посакахѫ за въ Кукушь (кѫдѣ не бѣше уще възродена искрата за любовьта къмъ матернійтъ Български языкь)." За неговото ясно българско съзнание още въ момента, когато почувствувалъ любовь къмъ майчиния си езикъ, говори фактьтъ, че, макаръ и да научилъ българската азбука по сръбски букварь (по нѣмане на български буквари въ този моментъ въ Охридъ), той ясно е съзнавалъ, че майчиниятъ му езикъ е отличенъ отъ сръбския, ако и да сѫ сходни по писмо. Шапкаревъ проявява сѫщото съзнание и когато говори за въвеждането на българския езикъ въ стружкото училище: „Въ тригодишното почти време, що учителствувахъ въ Струга, две достозабѣлежителни нѣща зедохѫ мѣсто (сѣ сторихѫ). Първо, що за първъ пѫть язъ въведохь въ училището да сѣ учить и майчинійтъ ни языкь Българскійтъ (к. н.), кой отъ единь вѣкъ напредъ, почти 70 години, бѣше исчезналъ".

 

Шапкаревъ нарича български и народа въ Македония. Като говори за Дим. Миладиновъ, че много години билъ „Елински учитель, можить и гърцки спомогатель, a Български гонитель", прибавя, че „по подражаніе на С. Павла позна заблужденіето, въ кое сѣ нахождаше не само народътъ Български, що насѣлявать цела Македoнiя (к. н.), но и сѫщій той сѣ отхвьрли отъ заблужденіето си и съ пламеннѫ ревность сѣ грижи дури до мѫченическѫтѫ си смърть за нравственното разбудвейнѣ на народътъ и зa въвежданіето на Българскійтъ языкь по Българските училища и цьркви (к. н.), въ кои бѣше влегълъ гърцкійтъ языкь".

 

 

40

 

Съзнанието, че майчиниятъ му езикъ е български, го подбуждало да си доставя български книги и да ги чете съ увлѣчение и съ страстно желание да овладѣе тогавашния книжовенъ български езикъ. Поради това въ автобиографията си, имайки за основа родното си (охридското) наречие, той свободно се подава на влиянието (фонетично, морфологично, синтактично и лексично) на източнобългарското наречие, което отъ 60-тѣ години на XIX в. взело да наддѣлява като общъ български книжовенъ езикъ. Така, той често замѣнява охридскитѣ ясни гласни въ окончанията съ тъмни, напр.:

 

a съ ѫ — народнѫтѫ волѭ (вм. диалект. народната воля), снѫгѫтѫ, училищнѫ касѫ, водѫ, тьрчѫхѫ (вм. диал. търчаа), мьрднѫлъ;

 

йо съ й — крайтъ (вм. диал. крайотъ); гърцкійтъ (вм. гърцкиотъ), българскійтъ;

 

o съ ъ — съградихѫ, несъмнено, въ Велесъ, въ Струга, въстаніе, глюжътъ, пехризътъ;

 

o съ ь — малечькъ;

 

Диал. сложенъ звукъ шч винаги съ щ.

 

Правописътъ е етимологиченъ, но неиздържанъ. Ш., изглежда, ималъ за правило да пише ѣ и ѫ тамъ, гдето се явяватъ тѣзи букви въ старобългарскитѣ форми. Така, той пише съ ѣ: послѣдувалъ, послѣ, слѣдъ, погорѣ, цѣль, сѣкоя, съвѣтите, убѣжденіята, пролѣтьта, мѣсецы, побѣгна, умрѣ, умрѣхъ, умрѣха, умрѣла, живѣяли, но сѫщо и: умре, глѣда, гроздѣ, сѣдохь, сѣде, рѣдь, рѣкохме, цела, големата, неколко, некакъвъ, некоя, ходехме, членъть мн. ч. винаги съ е (сыновите). За звука и употрѣбява тритѣ букви, които тогава били употрѣбявани въ бълг. книжовенъ езикъ: і предъ гласна, и, ы (въ глагола былъ и въ окончанията на сѫществителнитѣ следъ г, к, ц: гы, мостарскыйтъ (но и българскійтъ), мѣсецы). Въ срѣдата и края на думитѣ често (обикновено предъ и след р) употрѣбява ь вм. ъ: гърцкото, калугерь, бьргу, първата, цьркви, Кьрсте и др. Звука ф стреми се да предаде етимологично (второ, лѣква, лѣквить, Ефѳимія, Шапкаровъ), рѣдко съ ф (Стрезофъ); сѫщо и звука п (общественъ, общійтъ). Понѣкога предава фонетично буквитѣ т и с: однесохъ, озгора, не се зборвеше.

 

Сѫществителнитѣ и прилагателнитѣ имена обикновено сѫ членувани съ тъ-та-то, твърде рѣдко съ диалект. овъ-ва-во. Глаголитѣ въ минало време иматъ окончания хь, хме-хте-хѫ

 

 

41

 

вм. диал. фъ-фме-фте-а: прошетвахь, пойдохь, зедохь, ходехме, почнахѫ, сѣ противѣхѫ, кажвахѫ. Сѫщо и въ 3 лице мн. ч. сегашно време се явява етимол. ѫть вм. диал. етъ : сѣ преселвѫть, не идѫть. Обаче въ 3 лице ед. ч. сегашно време отъ диалектични и книжовни глаголи винаги се явяватъ диалект. окончания ить (за I и II спр.) и ать (за III спр.): да кладить, да видить, да найдить, да свършить, да приложить, да викать, да поручать. Сѫщо и въ 1 л. ед. ч. сег. вр. диал. амъ-ямъ: да купамъ, да сошіямъ, да быдамъ, да извадамъ, ке си напраамъ, да забѣлежамъ (твърде рѣдко ѫ: сѣдѫ, ке сѣ сторѫ); въ мн. ч. 1 лице сег. време — ме: ке рѣчиме, но сѫщо и: да почнимъ. Отъ посоченитѣ примѣри се вижда, че Шапкаревъ признава само II и III спрежения (на ить и ать), съгласно съ охридското наречие. Поради това той винаги измѣня въ II спреж. книжовнитѣ глаголи отъ I спр., както се вижда, освенъ отъ горнитѣ примѣри, още и отъ следнитѣ: да побегнить, да дойцить, да ги дадить, да кладить.

 

Гласната o въ формитѣ отъ глагола ида се предава съ диалект. придихание: хотиде, хошоль. Минало неопредѣлено ад. ч. м. р. отъ сѫщия глаголъ окончава на диалект. олъ (вм. етим. ълъ): пошолъ, дошолъ, a мн. ч. — винаги на ле: быле, оставиле, се потурчиле, зеле, напѫнале, го обесле. Звукътъ в предъ окончанията на глаголи и сѫществителни обикновено се изпуска по свойствата на диалекта: напраилъ, напрайле, да сѣ напраить, отруя (отъ отравямъ), сыной, столойте. Суфиксътъ ова често се измѣня въ ува: наслѣдуваме, послѣдувамъ, но сѫщо и: учителствова, учителствованіе. Срѣща се минало страдателно причастие отъ срѣдни глаголи: отбегана, страденъ, както и глаголи, употрѣбени въ диалект. и книжовна форма: сѣ ожена, сѣ оженалъ, сѣ ожени, сѣ прежени, но страд. прич. само съ диал. окончание: неженеть. Бѫдеще време е образувано съ ке, но понѣкога и съ ще: ще сѣ опышить. Наредъ съ книжовнитѣ словообразувания съ еніе (обхожденіе, учителствуваніе, уничтоженіе), срѣщатъ се отглаголни сѫществителни съ диал. окончание ейнѣ: боледвейнѣ, гроздѣ-брайнѣ, ходейнѣ, бесейнѣ, малчейнѣ. Деепричастията окончаватъ обикновено на диал. ещемъ: быдеещемъ, бараещемъ, не можеещемъ, идеещемъ, сѣдеешемь, усѣщаещемь.

 

 

42

 

Въ турскитѣ названия на занаяти окончанието лъкъ винаги се явява изяснено — локъ: кечеджилокъ, майсторлокъ, кюрчилокъ, макаръ че книжовниятъ ъ предъ члена тъ остава все тъменъ: пехризътъ, епитропътъ. Коренната съгласна г предъ оконч. мн. ч. се измѣня въ дз: нодзѣ, друдзы. Винит. пад. на собствени имена окончава на диал. та : Ангелета, Котета, обаче притежателнитѣ прилагателни сѫ образувани съ книжовнитѣ окончания: овъ, ова, евъ (Шапкаровъ, сына Тасева, сына Пасхалова, Миладиновъ), рѣдко съ диал. та: Грунчета.

 

Въ мѣстоименията Ш. по-малко се подалъ на книжовно влияние. I л. се явява винаги въ диал. форма: азъ; вин. п. мн. ч. отъ сѫщото мѣстоимение: нѣ (нѣ плашихѫ); опредѣл. мѣстоимения : свитѣ, сѣкоя, свето, такозъ, такво, но ср. р. ед. ч. отъ показат. мѣстоим. често: това (вм. ова). Срѣща се диалектичниятъ слѣтъ дателенъ падежъ отъ притеж. мѣстоим. и сѫществително: вуйкоеми Янакію (сир. на вуйка ми Янакия). Сравн. степень отъ мнoгo винаги се употрѣбява въ диал. форма пойке, сѫщо и наречие отъ другъ — диал. другошъ.

 

Особено силно е книжовното влияние върху Шапкаревия езикъ въ лексичния материалъ. Ш. употрѣбява нѣкои думи ту въ диалектична, ту въ книжовна форма: керка и щерка, Тьрпейца и Тьрпезица, надеждьта и надежда, повтуръ и повторно, конъ и къмъ (пс-често), како и какъ. Понѣкога е употрѣбена едновременно книжовната и диалект. дума: престанахѫ (тихнахѫ), да намѣрить (да найдить), сѣ намѣри (сѣ найде), камчикъ (гьрбачь), айлякъ (безработникъ). Има изрази, съставени отъ диалек. и книжовни думи и форми: чекахъ часъ по часъ; обоица купно; слѣдующава прѣчка; овошкы како сливи, баями и орей; сѣ противеха на главяйнето; за нравственото разбудвейнѣ, почнахѫ да бараеть, слѣдующево, почти сѣ грижеефъ. Допълнителнитѣ приставни изречения сѫ свързани съ съюза чи. Срѣщатъ се много книжовни имена: отечество, надзиратели, цѣропродавецъ, лѣкарь, зрители, родители, служители, настоятели, съвѣтникъ, попечитель, братанецъ, студентъ, челядь, супруга, обытель, приходъ, дългътъ, влъгътъ (вм. влогътъ), срѣдства, орудия, прибрѣжіе, поприще, надница, обичаи, възрасть, седмица, размирица, враждебность, разногласіе, крамола, роля, борба, причинѫ, съвѣти, съвѣтувания, негодованіе, вложеніе, иждивенія,

 

 

43

 

уничтоженіе, обхожденіе, пребываніе, съставленіе, кусоуміе, лукавство, постоянство, добродѣтели, убѣжденіята, успѣхъ, желанія, дозволеніе, разстояніе, дѣлото, обширность, счастіе, участіе, подробности, понятията, извѣстителнитѣ писма, обявленія, рѫководство, обвѣзателство.

 

Сѫщо и глаголи: испѫди, съвѣтува, сѣ именуваше, сѣ испълнихѫ, желаехь, сполучихь, съчиниле, срещнахѫ, не рачехѫ, сѣ принуди, възбудихѫ, постави, действуваше, почна, отложи, произведе, не дьрзнувалъ, рѣшихме, не сѣ съгласявахме, да приложить, противодействуватъ, издействува, сѣ убѣдиле, сѣ избавихме, да ми помрачить, сѣ въведе, защищаваше, сѣ наименовала, изложихме, сѣ исцелихь (наредъ съ диал.: ме излеква), забѣлежамъ, укрѣпитъ, посѣтить, сѣ склонихѫ, излѫга, сѫществувать, бѫдущійтъ, именуемъ, унеправданъ, идущата.

 

Прилагателни: отколѣшното, тогдашній, дѣятелно, способно, многозначително, незначителна, предварителни, обикновено, гореизложено, добродѣтелно, препорѫчителенъ, най-удовлетворителенъ, односително, обшественійтъ, искрененъ, вешь (вм. вещъ), доволни, доволно, особито, горепомянутійтъ, особенъ, особно, общите, слѣдователно, достопочитаемійтъ, взаимното, ветхо, постоянна, привременна, неизбѣжна, нравствено, скьрбно, прискьрбно, безгрижни, благословнѫ, человѣческій, българскій, замѣчателна, усьрденъ, неутѣшима, превъзходнійтъ, задължителенъ, важна, безтреперно, постепенно, обично, внезѫпно.

 

Мѣстоименія: това, сичкитѣ, сѫщѫтѫ, сѫщаго.

Съюзи: като, освѣнъ, понеже, да ли, сирѣчь, щомъ, за това, но.

Наречия: скоро (наредъ съ бьргу), твърде, за всегда, никакъ, едва, ужъ (рѣдко гьоа).

Предлози: къмъ, между, чрезъ.

 

Стремейки се да усвои книжовния езикъ и да се освободи отъ своето наречие, което, очевидно, му се струвало грубо и неразвито, Шапкаревъ не проявява такъва силна словообразуваща склонность, съ каквато се отличава неговиятъ съвременикъ и съгражданинъ Йонче П. Снѣгаровъ [1]. Въ автобиографията му се срѣщатъ само нѣколко думи, новообразувани отъ диалектични елементи: съживникъ (= съжитель),

 

 

1. Вж. Македонски Прегледъ, г. 1, кн. IV, 1925 г., стр. 69.

 

 

44

 

първородена, гледалото (= зеницата), чуждоработникъ (= наеменъ работникъ).

 

 

II.

 

Съ изтъкнатитѣ особености автобиографията на Шапкаревъ представя филологическа ценность като документъ, който свидетелствува за постепенното наддѣляване на източнобългарското наречие като общобългарски книжовенъ езикъ.

 

Освенъ отъ тази страна, тя е особено ценна като исторически изворъ за Охридъ и Струга (главно за тамошнитѣ учители и учебно дѣло къмъ половината на XIX в.). Тукъ ще изложа отдѣлно по предметъ черпенитѣ отъ нея сведения.

 

 

а) Учебното дѣло въ Охридъ.

 

Къмъ 1840 г. образованието въ Охридъ е било още келийно. Училището се е помѣщавало въ стара сграда, която се е намирала тамъ, гдето сега сѫ гробищата на катедралната църква „Св. Климентъ". Въ него обучението се водѣло на гръцки езикъ. Въ 1841 год. било основано взаимно училище въ двора на сѫщата църква. Щедри пожертвуватели сѫ били охридчанитѣ братя Ангеле и Тасе Робеви, a следъ тѣхъ Ангелевиятъ синъ, известниятъ лѣкарь Константинъ Робевъ, който съставилъ и плана на училището. A между 1845—1850 г., при охридския митрополитъ Дионисия, въ двора на църквата „Св. Климентъ", до зданието на митрополията (по-рано патриаршески домъ) е било построено елинско училище. Първитѣ училищни настоятели сѫ били богаташитѣ Хр. Д. Манчевъ и Хр. Д. Танчевъ, който по-после се предалъ на пиянство. Въ сѫщото време гръцки училища имало и вънъ отъ Вароша: въ Месокастро и дветѣ влашки махали или села (Горна и Долна). Въ тѣхъ малкитѣ деца се учели на осмогласникъ и псалтиръ, a по-напредналитѣ изучавали предметитѣ, предвидени въ елинското училище: Езоповитѣ басни, Фармакидовата христоматия, граматика, Генадиевата св. история, Платоновия катихизисъ, Коконовата география, Вафовата аритметика.

 

Месокастренското училище се г помѣщавало въ частна кѫща съ две стаи и чардакъ, a около 1850 г. въ тоя кварталъ било съградено специално здание, въ което било открито взаимно училище.

 

 

45

 

Училището въ Долна влашка махала се намирало на сѫщото мѣсто, гдето сега се издига влашката църква „Св. Никола". То било отворено скоро преди 1840 г. въ подарената отъ една жена кѫща, гдето и сѫществувало до 1848 г. Въ това време, подъ грижитѣ на училищнитѣ настоятели Пacxa Голганъ и Гишковци, то добре вървѣло и го посещавали около 80 деца. Обаче въ 1848 г. охридскиятъ митрополитъ Дионисий е посетилъ училището и убедилъ власитѣ да го затворятъ и приспособятъ зданието за църква. Срѣщу 3000 гроша той издействуваль позволително отъ битолския валия да обърнатъ училището въ параклисъ. Макаръ и да намалявали влашкитѣ семейства, понеже още тогава се изселвали въ Влашко, но тѣзи, които сѫ оставали въ Охридъ, се загрижили за благоустройванего на своя църковенъ животъ и въ 1863 г. си построили на свои срѣдства сѫщинска църква.

 

Училището въ Горна влашка махала се помѣщавало първенъ въ една кѫща на вдовицата Агния Снѣгарова отъ Варошъ до църквата „Св. Георги" и било отворено следъ обиколката на султанъ Махмудовия великъ везиръ изъ европейскитѣ владения и следъ султанското разрешение да си строятъ християнитѣ църкви. Шапкаревъ отнася построяването на църквата „Св. Георги" и училището до него между 1835—1840 г. Зданието било съвсемъ неудобно, подътъ му билъ на земята и приличало на конюшня. Затова, по съветитѣ на учителя Янаки Огрезовъ, къмъ 1849 г. махаленцитѣ си построили ново училище въ двора на църквата си. Първи настоятели сѫ били влахътъ Георги Згале и гъркътъ Маргаритъ, отъ когото произхожда известната охридска фамилия Маргаритовци, която придобила особено влияние следъ смъртьта му, когато синъ му Никола (съученикъ на Шапкаревъ) се преселилъ въ Варошъ, гдето купилъ кѫщата на Наумъ Никушъ.

 

Къмъ 1855 г. училищата въ Варошь сѫ били въ упадъкъ, вследствие на което на 9 августъ 1854 г. Янаки Стрезовъ и К. Шапкаревъ сѫ отворили частно взаимно-елинско училище — първенъ въ кѫщата на Ян. Стрезовъ, a после въ кѫщата на Ан. Паунчевъ (въ нея, следъ изгарянето на митрополийското здание въ 1862 г., се премѣстила митрополията) за 500 гроша годишенъ наемъ. Ученицитѣ плащали такса по 200 гр. въ елинското и по 50 гр. въ взаимното отдѣление. Ученици имало повече отъ 80 въ взаимното отдѣление и повече отъ 20 въ елинското.

 

 

46

 

При този успѣхъ градскитѣ училища сѫ останали без ь ученици и сами по себе се затворили. Охридскитѣ първенци Стефания Владиковъ и Христо Манчевъ, засегнати отъ това, и особено защото тогавашнитѣ учители въ градскитѣ училища Димушъ П. Масинъ и Спиро А. Танчевъ били близки роднини (първиятъ билъ баджанакъ на Манчевъ, a втория шурей на Владиковъ), енергично се заели да затворятъ Стрезовото училище. Най-напредъ тѣ сѫ заплашили Стрезовъ и Шапкаревъ, но, като не успѣли съ това, принудили стопанина на кѫщата, дето било училището, да ги изгони. На 23 априлъ 1855 г. училището било премѣстено пакъ въ Стрезовата кѫща и на 6 май с. г. то било затворено, понеже основателитѣ му отъ този день сѫ минали въ градскитѣ училища. Отъ това училище (елинското отдѣление) сѫ излѣзли виднитѣ граждани Андонь К. Митановъ и Василъ Диамандиевъ, който заминалъ да се учи въ Русия; a отъ взаимното отдѣление, въ което се учили момчета и момичета, — три по-голѣми момичета отъ видни семейства : Елисавета В. Фортомарова (после жена на Андроникъ Зарчевь), Елисавета Капчева (оженила се за Якима К. Сапунджиевъ) и Деспина П. Паунчева, която, споредъ Шапкаревъ, била най-красивата охридска мома (после жена на Хр. Г. Гърдановъ). На следната учебна година тѣзи три моми, заедно съ Катерина Кокинова (оженила се за Йонче Савиновъ) и Сотира Скопакова, сѫ следвали въ градското елинско училище при Ян. Стрезовъ. Главната причина за упадъка на градскитѣ училища било обстоятелството, че охридската община, нѣмайки опредѣлени приходи, не можела да дава добри заплати на своитѣ учители и да имъ ги изплаща редовно. Поради това и съ цель да привлѣкатъ считанитѣ отъ гражданитѣ добри учители Ян. Стрезовъ и К. Шапкаревъ, та по тоя начинь да затворятъ училището имъ, въ сѫщата година Стеф. Владиковъ и Хр. Манчевъ взели инициативата да се състави училищна каса. Общогражданското събрание приело тѣхното предложение и опредѣлило налогъ на по-богатитѣ граждани, като поканило и другитѣ граждани да внесатъ посилната си помощь. За събиране на сумитъ били натоварени епитропитѣ на градскитѣ енорийски църкви. Тѣ сѫ дали на новоизбранитѣ училищни настоятели Григоръ Паунчевъ, Христо Капчевъ и Якимъ Групчевь писмено задължително, че всѣка година ще имъ внасятъ предвиденитѣ суми. Ян. Стрѣзовъ билъ

 

 

47

 

условенъ като елински учитель за 4000 гр. годишна заплата,, a К. Шапкаревъ — като учитель въ взаимното училище — за 2000 гр. Въ елинското училище имало 60 ученици, a въ взаимното — повече отъ 300. Затова училищиото настоятелство назначило трима помощници или подучители: въ елинското Никoлa А. Савиновъ, токо-що пристигналъ отъ Атина, a въ взаимното — Миле Г. Скoпaкoвъ (до тогава учитель въ Струга) и Константинъ Хр. Узуновъ (въ 1860 г. заминалъ на учение въ Русия, гдето и умрѣлъ). Поради многото ученици въ взаимното училище, гражданитѣ построили подъ елинското още едно малко взаимно училище, наричано νηπιακὸν (забавачница) за най-малкитѣ дѣца. За учитель имъ поставили Конст. Хр. Узуновъ, който следъ три-четири месеци напусналъ училището, понеже не му плащали редовно, и се заелъ пакъ съ стария си занаятъ — шивачество. Учебната година продължила до 6 май 1856 г. и следъ този день веднага започнала новата учебна година. Изглежда, лѣтната ваканция още не била възедена. Обаче още въ началото на новата учебна година се явили недоразумения между учителитѣ и училищнитѣ настоятели. Понеже последнитѣ, по настояване на Стефания Владиковъ, не имъ давали писменъ договоръ, то на 22 май учителитѣ прекратили учебнитѣ занятия, като заявили, че не ще ги подновятъ, до когато не получатъ искания договоръ. Обидени отъ това, училищнитѣ настоятели и първенцитѣ, събрани на съветъ въ кѫщата на най-младия училищенъ настоятель Якимъ Групчевъ, ги отстранили и назначили други съ по-малки заплати: попъ Стефанъ Гюрчевъ за 1500 гроша въ взаимното училище и Григоръ Пърличевъ за 3000 гр. въ елинского. Попъ Стефанъ Гюрчевъ ималъ за помощници първата година Миле Г. Скопаковъ, a втората братанеца си Якимъ Наумовъ п. Ставревъ отъ Месокастро. Попъ Гюрчевъ билъ твърде жестокъ къмъ ученицитѣ си и затова, следъ двегодишно учителствуване, билъ уволненъ. На негово мѣсто за 1858/1859 учебна г. билъ назначенъ за 6000 гр. Кириякъ Георгиевъ (по произходъ каракачанинъ). Той билъ способенъ и дългогодишенъ учитель въ Гърция, даже въ Атина, но страдалъ отъ ипохондрия и следъ шесть месеци напусналъ Охридъ. До края на учебната година водилъ обучението въ взаимното училище самъ Якимъ п. Ставревъ, който ималъ слаба подготовка. Ученицитѣ напущали и охридскитѣ

 

 

48

 

първенци, на чело съ новия (отъ началото на 1859 г.) владика Иоаникий (до тогава драчки, албанецъ отъ Елбасанъ), поканили К. Шапкаревъ съ 4500 гр. годишна заплата. Тогава училищни настоятели въ Охридъ сѫ били Коста Т. Бѣлевъ (следъ нѣколко години убитъ въ Студечища) и Наумъ X. Снѣгаровъ, който сѫщевременно билъ и епитропь на църквата „Св. Климентъ."

 

 

б) Учебното дѣло въ Струга.

 

Въ 1855 г. стружани съборили старото училищно здание и на сѫщото мѣсто построили ново. Въ сѫщата година била въведена взаимноучителната система отъ учителя стружанинъ Наумъ Хр. Хаджовъ, който замѣстилъ Дим. Миладинова и непрекѫснато учителствувалъ въ Струга 9 години, a преди това въ Прилепъ. Обаче по нѣкаква незначителна причина, къмъ 1855 г. противъ него се опълчилъ тогавашниятъ стружки коджабашия Иванъ Кокощевъ. Между стружкитѣ първенци се появила крамола и се раздѣлили на две партии. На чело на едната стоялъ Мате Дудуловъ съ привърженици Иванъ Деребановъ, Гйоре X. Хаджовъ (братъ на учителя Н. Хаджовъ), Гане Чакъровъ и др. Водитель на втората партия билъ Георги С. Чакъровъ съ привърженици Ивань Кокощевъ, Иванъ X. Евровъ (бившъ втори елински учитель въ Крушево и Битоля), Дзодзи Бѣлевъ и Стоянъ М. Матовъ. [1] Дудуловата партия защищавала учителя Н. Хаджовъ и се стремила да лиши отъ длъжность коджабашията Кокощевъ. Д Чакъровата партия, обратно, искала да отстрани учителя Хаджовъ и да задържи Кокощева за коджабашия. Освенъ това Дудуловата партия била и противъ охридския владика Диониси, понеже Дудуловъ билъ приятель на охридскитѣ първенци Робеви, които били противъ владиката. Чакъровата партия пъкъ била на страната на владиката, защото Георги Чакъровъ и охридскиятъ първенецъ Стефания Владиковъ, най-близкиятъ човѣкъ на владиката, сѫ били приягели. Повече отъ година била водена остра борба между тѣхъ. Отначало Дудуловъ успѣлъ да махне Кокощева отъ длъжностьта „коджабашия” и на негово

 

 

1. Освенъ тѣзи стружани, важни граждани сѫ били Стоянъ Мушмовъ, Тодоръ Цицорковъ, Апостолъ Лепуповъ, свещеникъ Иванъ, Наумъ Матовъ и Миладиновиятъ домъ, но тѣ сѫ отбѣгвали отъ партизанщина.

 

 

49

 

мѣсто поставилъ привърженика си Ив. Деребановъ, но следъ шесть месеци Чакъровь го победилъ. Кокощевъ пакъ заелъ първата си длъжность, като дългътъ му отъ 12000 гр. билъ разхвърленъ между гражданитѣ; a учительтъ Н. Хаджовъ билъ уволненъ (въ м. декемврий 1856 год.) чрезъ владиката Диониси, който, по обичая, на 6 декември — праздника на Св. Никола — билъ въ Струга да извърши служба. На негово мѣсто билъ назначенъ К. Шапкаревъ. Докато Шапкаревъ встѫпилъ въ длъжность, обучението се водило отъ бившия ученикъ и главенъ помощникъ на Н. Хаджовъ, Георги П. Христовъ Икономовичъ, който билъ сѫщевременно и пѣвецъ въ църквата, a отъ 14 декември 1856 год. поелъ рѫководството К. Шапкаревъ, който билъ назначенъ съ договоръ, подписанъ отъ настоятеля на еснафската каса и училищенъ настоятель Наумъ Калайджиевъ, църковния епитропъ Наумче Маринъ Арнаутинътъ и други първенци и потвърдено отъ владиката Мелети. Въ противовесъ на общинското училище, Н. Хаджовъ отворилъ въ дома си частно училище, което просѫществувало две години съ съвсемъ малко ученици. Въ м. априлъ 1859 год. неговиятъ приятель и бившъ ученикъ, прилѣпскиятъ училищенъ настоятель Дамянъ Петровъ успѣлъ да го назначи за гръцки взаимоучитель въ Прилѣпъ съ годишна заплата 6000 гр., намѣсто напусналия следъ 1—2 години учителствуване Наумъ Поповъ отъ с. Горенци (Костурско), който станалъ учитель въ Корча. Следъ двегодишно учителствуване въ Прилѣпъ, Н. Хаджовъ се разболѣлъ и на 23 декември 1861 г. починалъ въ Струга. На 14 октомври 1857 г. Шапкаревъ далъ първия публиченъ изпитъ, на който присѫтствуваль и викариятъ на охридския владика, Мелетий Велички, (отъ 1860 г. охридски митрополитъ). Ученицитѣ показали много добьръ успѣхъ. А на публичния изпитъ, който дали ученицитѣ отъ общинското училище на 23 априлъ 1858 година, били наградени нѣколко ученици: Иосифъ Д. Несторовъ за отличенъ успѣхъ по всички предмети и примѣрно поведение, Геoрги П. Милевъ — по аритметика, Стефанъ Нед. Узуновъ (следъ нѣколко години починалъ въ чужбина) по краснописъ и Елисавета Дим. Миладинова. Ученицитѣ отговаряли на гръцки езикъ по Генадиевата св. история (Нови Заветъ), гръцка граматика (глаголи), съставена въ рѫкописъ отъ Янаки Стрезовъ, география отъ Кокони, аритметика II и III часть отъ

 

 

50

 

Дройки (дроби) и краснописъ, голѣмиятъ успѣхъ, по който очудилъ посетителитѣ. Въ тази или въ следната 1858, 1859 учебна година Шапкаревъ, подбуденъ отъ Дим. Миладиновъ, въвелъ българския езикъ въ Стружкото взаимно училище. Българското обучение било водено първоначално по сръбски буквари, каквито му изпратилъ въ Струга Дим. Миладиновъ отъ Прилепъ, но скоро тѣ били замѣнени съ български буквари, изпратени отъ сѫщия, когато отишълъ въ Кукушъ, заедно съ доста екземпляри отъ св. история на архим. Партени Зографски отъ Галичникъ (после поленински или кукушки епископъ).

 

По заплатитѣ на стружкитѣ учители Шапкаревъ дава сведения само за себе си и подучителя Г. п. Христовъ Икономовичъ. Първата година той получавалъ 3000 гроша, втората 3300, третата 3300 гр. и 200 квартирни. Помощникътъ му първенъ получавалъ за учителство и пѣвчество всичко 500 гр., после отъ 1856—1859 г. заплатата му се увеличила до 1800 гр., a следъ това достигнала до 3500 гр.

 

 

    Биографски сведения.

 

а) Кузмaнъ Шапкаревъ. Шапкаревиятъ родъ, който се отличавалъ съ голѣмо чадородие, произхождалъ отъ българското село Лѣсковецъ (1 часъ на изтокъ отъ Охридъ до с. Велгощи). Сѫщо и майката на К. Шапкаревъ била отъ селско потекло: баща ѝ Гьоре Стрезовъ билъ преселенецъ отъ българското охридско село Търпейца (близо до монастиря „Св. Наумъ"). Прадѣдо му Михаилъ дълго време седѣлъ въ Цариградъ. При него заминала отъ Охридъ жена му съ дѣцата си, поради което, когато се върнала обратно, тя била наричана отъ съгражданитѣ ѝ Стамболка. Отъ синоветѣ на Михаила единъ, чието име не се знае, станалъ калугеръ въ Цариградъ; х. Петърь, който сѫщо живѣлъ въ Цариградъ, билъ обѣсенъ тукъ въ 1821 г. по случай на гръцкото въстание; a Пасхалъ се върналъ въ Охридъ купилъ кѫща и се оженилъ за Евгения п. Ангелева (Алкова сестра), отъ която ималъ седемь сина (Михаилъ или Миле, Тасе, Кърсте, Никола, Христо, Диме, Коте) и две дъщери (Ката и Депа). По негово име тѣхнитѣ родове се преименували Пасхалиевци, вмѣсто старото презиме Шапкаровци. Пасхалъ се занимавалъ съ кечеджилъкъ (правѣлъ малкишапки, наричани кече). Въ негово

 

 

51

 

време тоя занаятъ билъ главниятъ поминъкъ на охридчани, после билъ измѣстенъ отъ кожухарството (кюркчилъкъ). По-видни кечеджийски кѫщи сѫ били: Карчеви, Зариови (споредъ Ш., въ старо време отъ нея сѫ излизали патриарси и владици), Минджови, Котушови, Кацкови и Терзянови. Пасхалъ умрѣлъ въ 1814 г. въ Охридъ, следъ него и синъ му Христо нежененъ, a въ 1850 г. умрѣла жена му Евгения или, както била известна, Пасхалица Стара. Отъ другитѣ му синове Миле се оженилъ за Марга, сестра на Джелядинъ-беговия файтонджия Тане Мискаровъ, и добилъ 4 деца (Тоарче или Геохаръ, Пасхалъ Ката и Арса).

 

Тасе (бащата на К. Шапкаревъ), роденъ въ 1792 г., се оженилъ два пѫти: на 24 години за Депа Стасейкьова, която следъ 16 години съпружески животъ умрѣла въ 1832 г. м. авг. отъ холера, като оставила 4 деца: Георги, Фания, Зойца и Мария. Въ 1842 г. отъ охтика умрѣли и тритѣ момичета, отъ които Фания като годеница на Димитрия, синъ на Мишо — бившъ кочеджия на Джелядинбеговица. Георги билъ убитъ въ Букурещъ. Въ м. януари 1833 г., на 40 год. възрасть, Тасе се оженилъ втори пѫть за Мария, 20-годишна дъщеря на Гьоре Стрезовъ — готвачъ на охридския митрополитъ Калиникъ и добилъ 9 дѣца: Кузманъ (нашиятъ фолклористъ), Анче, Григоръ I, Петрушъ I, Деспина, Петрушъ II, Катерина, Григоръ I I и Еленка. Отъ тѣхъ починали Деспина още при раждането си и въ 1842—1843 г. Янче седемгодишна, Григоръ I петгодишенъ и Петрушъ на 1 1/2 год., a въ 1856 г. Григоръ I I петгодишенъ и Еленка. Ha 1 май 1856 год. умрѣлъ и дѣдото (по майка) на К. Шапкаревъ, Гьоре Стрезовъ.

 

Отъ другитѣ Тасеви братя и сестри Кърсте се оженилъ два пѫти: 1) за Битракова дъщеря, която скоро умрѣла и 2) за Паунка, дебранска пленница отъ южномакедонския градъ Негушъ, която успѣла да избѣга отъ Дебъръ съ съдействието на охридчанитѣ Карадимчеви и Никушови. Отъ втората си жена която умрѣла въ 1849 г., Кърсте ималъ четири дѣца: Христо, Евтимъ, Василъ и Султана. Следъ малко починалъ и Кърсте. Въ 1856 г. синъ му Христо заминалъ въ Бруса и не се върналъ. Езтимъ отишълъ

 

 

1. Споредъ Ш., въ тази година за пръвъ пѫть холера се явила въ Охридъ. Втори пѫть върлувала следъ Петровдень въ 1856 г.

 

 

52

 

въ Влашко (гр. Слатина) и тамъ останалъ. Василъ, следъ като поскиталъ малко по чужбина, се върналъ въ Охридъ и взелъ жена отъ Мандулчеви. Султана се оженила за Аполе Джайковъ.

 

Никола се оженилъ за Анче Лимончева и умрѣлъ въ 1848 г. Отъ дѣцата му Иванъ се оженилъ за Фотина Матлиева, a следъ смъртьта ѝ за Мария Терзянова; Стефанъ — за Фания Андроникова, Гашка — за Г. Дудановъ (умрѣла въ 1856 г.), Пара — за Г. Рилковъ, Вета за Д. Колитатковъ и Мария умрѣла неженена.

 

Диме, жененъ първенъ за Шурбанова дъщеря, a следъ смъртьта ѝ за Констандина Абрашева, сѫщо добилъ много деца, но останали му живи само две: Василка (отъ първия бракъ), женена за Кузманъ Курляновъ, и Наумче (отъ втория бракъ).

 

Коте сѫщо билъ жененъ два пѫти: въ 1842 г. за Фотина Н. Киселинова († 28 августъ 1861 г.) и следъ смъртьта ѝ за Деспина Мандулчева. Ималъ много деца, отъ които живи само 2: Йонче и Александъръ.

 

Ката, оженена за Ангеле И. Каневчевъ, имала 8 деца (Наумъ, Янаки, Андонъ, Апостолъ, Илия, Христо, Наумка и Ташка).

 

Депа, женена за Наумъ Грунчевъ (пияница), сѫщо родила много деца, отъ които я преживѣли само три (Захари, Тодоръ и Андонъ).

 

Пасхалевитѣ синове не сѫ усвоили бащиния занаятъ. Миле билъ обущаръ; бащата на К. Шапкаревъ, Тасе — хлѣбарь, лозярь и най-вече керемидчия; Кърсте и Коте — зидари; Никола — първенъ кираджия, после лозярь и земледѣлецъ, какъвто билъ и братъ му Диме.

 

Кузманъ Шапкаревъ се родилъ въ Охридъ на 1 февруари 1834 г. Кръстникъ му билъ Христо Коцаревъ, който умрѣлъ наскоро следъ това. Въ 1840 г. (на 7-годишна възрасть) Ш. отишълъ на училище. Учитель му билъ Никола Апотолевъ, който съ едното око билъ слѣпъ. Въ 1841 г. се премѣстилъ въ месокастранското училище при вуйча си Янаки Стрезовъ. Отъ августъ 1842 г. до априлъ 1843 г. той не следвалъ, понеже боледувалъ отъ ревматизъмъ. Следъ като се излекувалъ, Ш. се училъ непрекѫснато 7 години (отъ априлъ 1843 г. до сѫщия месецъ 1848 г. въ училището на Долна влашка махала

 

 

53

 

и отъ априлъ 1848 г. до сѫщия месецъ 1849 г. въ училището на Горна влашка махала — все при вуйча си Я. Стрезовъ), като отъ м. декември 1849 г. до априлъ 1850 г. посещавалъ училището презъ седмица, понеже, поради заболяването на баща му, той и съдружникътъ на баща му х. Цвѣтанъ по редъ седѣли на керамидницата въ полето и продавали керамиди. На 22 май с. г. Ш. постѫпилъ да учи кожухарство у Ионъ Писиновъ, който работилъ съ надница въ разни кожухарници (попъ Симови, Паунчеви, Пармакови и Кецкарови), но следъ 4 месеци майсторътъ го изпѫдилъ, тъй като не билъ усърденъ въ работата. Следъ това до Димитровдень той работилъ у Коцареви по 10—15 пари на парче, като на день едвамъ могълъ да съшие 3—4 парчета, сир. взималъ около 60 пари на день. Отъ Димитровдень 1850 г. до Гюргьовдень 1851 г. билъ учитель въ Горна влашка махала за 250 гр. Но за следната учебна годика той не посмѣль да остане, защото се чувствувалъ недостатъчно подготвенъ, макаръ че махаленцитѣ му давали 1000 гроша. Нѣколко време работилъ като кожухарь у п. Симови (братята Димитъръ и Теофилъ, после охридски свещеникъ) и Кецкарови, които му плащали по 2 гр. на день, a отъ 20 августъ до пролѣтьта въ 1852 г. стоялъ въ кѫщи безъ работа. Презъ пролѣтьта с. г. работилъ кожухарство у Миле Грунчевъ въ кѫщата на Ионъ Точковъ за 70 пари на день, a лѣтото — пакъ у Кецкарови. Презъ есеньта и зимата баща му го научилъ да обработва лозята. Ш. чакалъ съ нетърпение да го извика въ Крушово вуйчо му Янаки Стрезовъ, за да бѫде подготвенъ отъ тамошния опитенъ учитель Папи за взаименъ учитель, обаче надеждата му не се сбѫднала и презъ лѣтото 1853 г. пакъ станалъ кожухарь у Сотира Кецкаровъ, a презъ есеньта се занимавалъ съ лозярство. На 13 ноемврий 1853 г. заминалъ въ Битоля и около 4 месеци (до 17 априлъ 1854 год.) училъ взаимноучителната система у Атанасъ Г. Анести. Следъ това той билъ взаименъ учитель въ Охридъ — частенъ отъ 9 августъ 1854 г. до 26 май 1855 год. и общински отъ 6 май 1855 г. до 22 с. м. 1856 год. —, въ Струга отъ 14 декември 1856 г. до 20 азгустъ 1859 г., пакъ въ Охридъ отъ 1 септември 1859 г., a отъ септември 1861 г. въ Прилепъ. На 30 октомври 1858 г. Ш. се сгодилъ за Елисавета Дим. Миладинова и се ожениль за нея на 25 септември 1863 г.

 

 

54

 

б) Янаки Стрезовъ. Най-добриятъ рѫководитель на К. Шапкаревъ билъ вуйчо му Ян. Стрезовъ. Баща му Гьоре Стрезовъ отъ малъкъ билъ слуга въ митрополията и у митроп. Калиника [1] стоялъ презъ цѣлото му 40-годишно управление (1802—1842). Отъ братята и сестритѣ му известни сѫ Марко (умрѣлъ въ Сърбия), Депа (женена въ Месокастро у Шиклеви) и Наумка (женена въ родното си село Търпейца). Гьоре се оженилъ въ Охридъ за Арса Рогузарова, отъ която добилъ 6 деца: Мария (майката на Кузманъ Шапкаревъ), Фотина, Янаки, Вета, Анастасъ и Антия. Фотина се оженила за единъ щипянинъ — турски слуга, който умрѣлъ въ 1863 год.; Вета — за Диме Василевъ Арнаутинътъ, който умрѣлъ въ сѫщата година; Антия — за Миле Д. Битраковъ. Момчетата Янаки и Анастасъ още отъ малки сѫ учили на гръцки у Иоанъ Варнава, a после у Димитъръ Миладиновъ. Следъ като, получилъ това образование, Янаки училъ въ Битоля шивачество у своя вуйчо Ангеле Рогузаровъ, който минавалъ за терзибаши на пашитѣ, какъвто въ Охридъ станалъ братътъ на Янакия Стрезовъ, Анастасъ. Обаче той скоро напусналъ тоя занаятъ и започналъ да учителствува. Презъ всичкото време билъ преподаватель-елинистъ. Най-напредъ билъ елински учитель въ Струга и повече отъ 8 години въ Охридъ (презъ 1840—1841 г. въ Месокастро, петь години въ Долна влашка махала и 2 1/2 години въ Горна влашка махала). Въ м. септ. 1850 г. той заминалъ въ Атина, и следъ като следвалъ две години въ тамошния университетъ, презъ августъ 1852 се върналъ въ Охридъ. На 3 мартъ 1853 г. се условилъ за елински учитель въ Крушово съ 4000 гроша заплата, намѣсто дотогавашния елинистъ учитель Иоанъ Пантазиевъ (крушовски или прилѣпски влахъ), който заминалъ въ Германия да следва на срѣдства на серчани и после станалъ професоръ въ Атина. Но поради настаналата крамола между учители и граждани, той напусналъ Крушево следъ Петровдень и отишълъ въ Битоля. Цѣла година стоялъ безъ работа. Отъ 9 августъ 1854 год. до 6 май 1855 г. билъ частенъ учитель въ Охридъ и отъ 6 май 1855 до 22 май 1856 год. пакъ тамъ общински у-ль. Следъ това той е учителствувадъ три години въ Корча

 

 

1. Той билъ четвъртиятъ охридски фенерски владика следъ унищожението на Охридската патриаршия.

 

 

55

 

съ заплата отъ 6—9000 гр. Презъ октомври 1859 г. Янаки се върналъ въ Охридъ, дето се оженилъ за Василикия (дъщеря на Христофиле А. Снѣгаровъ) и 2 години билъ учитель въ елинското градско училище, a после преподавалъ частно у дома си до априлъ 1864 г. Презъ октомври 1864 г. той заминалъ въ Цариградъ да търси учителско мѣсто. Назначенъ на 1 мартъ 1865 г. въ Ксанти съ 10 лири месечна заплата, следъ шесть месеца той избѣгалъ отъ холерата въ Охридъ, гдето цѣла година стоялъ безъ работа. Ha 1 септември 1866 гм заедно съ Спиро Танчевъ и Никола Савиновъ, Ян. Стрезовъ билъ назначенъ въ Солунската гръцка гимназия, директоръ на която тогава билъ учениятъ погърченъ охридчанинъ Маргаритъ Димза.

 

в) Атанасъ Г. Анести. Следъ Янаки Стрезовъ, голѣмо значение ималъ за усъвършенствуването на К. Шапкаревъ като педагогъ гръцкиятъ взаимноучитель Атанасъ Анести, родомъ албанецъ. Баща му билъ кираджия. Родителитѣ му рано умрѣли и той се прибралъ въ Битоля, гдето ималъ сестра женена. Тукъ билъ назначенъ за главенъ надзиратель на ученицитѣ въ централното взаимно училище за 300 гроша годишно. Следъ нѣколко години, съ спестенитѣ си 300 гроша Анести заминалъ въ Атина да се учи. Щомъ пристигналъ, паритѣ му се свършили и живѣлъ съ подаяния отъ студентитѣ-битолчани, до като едно македонско взаимноспомагателно дружество го настанило на свои срѣдства въ кралското училище. Следъ три години, той свършилъ училището съ право да бѫде взаимноучитель въ Гърция, но понеже билъ задълженъ предъ дружеството да учителствува въ Македония поне три години, той отишълъ въ Солунь да търси учителско мѣсто. Като не можалъ да се настани тукъ, заминалъ за Битоля, гдето нѣколцина битолчани-първенци го наели за частенъ учитель на 20 дѣца отъ по-видни семейства по 140 гроша за дете (2800 гр. годишно). Обаче вмѣсто 20, се събрали около 60 деца за сѫщата заплата. Затова на следната година той се условилъ за учитель въ Корча съ 4—5000 гр. заплата, но заради преподавателската му способность битолчани го задържали за учитель въ централното взаимно училииде, вмѣсто дякона Стефанъ Джеровъ отъ Охридъ. Въ това време той е училъ К. Шапкарева на взаимноучителния методъ. Следъ нѣколкогодишно учителствуване въ Битоля, битолскиятъ богаташъ

 

 

56

 

Иосифъ Скантели (Балгнъ), при когото живѣлъ, го изпратилъ на свои срѣдства въ Атина заедно съ дѣцата си Алкивиадъ и Телемахъ да продължи образованието си. Следъ една-две години, Анести се върналъ въ Битоля и, следъ смъртьта на благодетеля си, станалъ счетоводитель въ магазина му. Въ 5—6 години той замогналъ доста материално и не помислилъ вече за учителство: оженилъ се за дъщеря на богаташа Михаилъ Икономовъ отъ Крушово, известно време билъ пръвъ писарь на правителствения ковчежникъ въ Битоля и после се предалъ на търговия.

 

 

Общи сведения за Охридъ.

 

Охридъ, както и другитѣ турски градове, билъ зле поставенъ въ санитарно отношение. Смъртностьта на дѣцата била твърде голѣма, както се вижда отъ факта, че бащата на К. Шапкаревъ добилъ 13 деца, отъ които 8 умрѣли въ дѣтска възрасть, и че отъ многото дѣца на чича му Димо останали живи само 2. Два пѫти е косила Охридъ холера (въ 1832 и 1856 г.). Много лекари се движели отъ единъ градъ въ другъ, но повечето били безъ медицински цензъ. За лекуване на очитѣ си бащата на К. Шапкаревъ е промѣнилъ около 33 лѣкари въ Охридъ и Струга и най-после отишълъ въ Прилѣпъ при нѣкой си Анастасъ Загорецъ, за когото чулъ, че лекувалъ очеболъ, но безъ полза. Добри лѣкари сѫ били Константинъ Робевъ и Анастасъ Превезанъ. Последниятъ, гръкъ отъ Превеза, е избѣгалъ въ Охридъ, вѣроятно, презъ време на гръцката завѣра и тукъ се оженилъ за дъщеря на Касабовъ, a сестра му Катерина, пленница на Джелядинъ бега, била женена за Анастасъ Бодлевъ (чичо на гръцкия правникъ и министъръ на правосѫдието въ Атина Михаилъ Бодлевъ). Той е излекувалъ два пѫти Козма Шапкаревъ (отъ ревматизмъ и рана въ крака). Отъ първата му болесть го лекувалъ по 100 пари на день за двукратно посещение презъ деня. Споредъ Ш., това било най-малкото лекарско възнаграждение.

 

*  *  *

 

Известниятъ охридски владетель Джелядинъ бегъ — васалъ на янинския владетель Али паша, чиято братова щерка водѣлъ — билъ добъръ управитель и покровителствувалъ християнитѣ. Той взималъ двоенъ данъкъ: париченъ по 100 пари отъ

 

 

57

 

глава на семейство и трудовъ — кале меремети, който се състоялъ въ това, че всѣки неговъ поданикъ е работѣлъ по нѣколко дни за поправяне на крепостьта му. Въ войската си, която била наемна, той приемалъ на служба и християни, каквито сѫ били възпѣтиятъ отъ Григоръ Пърличевъ Кузманъ капиданъ и Топчи Никовъ. Следъ падането на Али паша, Джелядинъ бегъ призналъ върховната власть на султанъ Махмуда, като му плащалъ годишень данъкъ, a вѫтрешно билъ независимъ. Обаче въ 1832 г. срещу Охридъ настѫпилъ съ редовна войска великиятъ везиръ Рушить паша, и Джелядинъ бегъ избѣгалъ въ Египетъ, гдето и умрѣлъ. Следъ пълното покорение на Охридъ отъ султана, тоя градъ нѣколко време билъ управляванъ отъ паши, a къмъ 1840 г. отъ муселими и следъ туй отъ каймаками, каквито имало до 1858 и 1859 г., когато каймакамското седалище било пренесено въ Дебъръ. Единъ отъ първитѣ охридски каймаками билъ Джелядинбеговиятъ братанецъ Шерифъ бей, който билъ единствениятъ потомъкъ на Джелядинбеговия родъ. Въ 1866 год. зетътъ (отъ дъщеря) на Шерифъ бея, Хелилъ бей Рустемь бей отъ Битоля, успѣлъ да възстанови каймакамского седалище въ Охридъ, но скоро било пренесено въ Елбасанъ.

 

 

    III.

 

Автобиографията [1].

 

1864 въ Прилѣпъ пысано.

 

Родословіе и житіе Кузмана сына Тасева (Анастасова), сына Пасхалова, сына Михаила Шапкарова отъ Охридъ. Михаилъ Шапкаровъ, родомъ Българинъ отъ село Лесковецъ единъ часъ въсточно отъ Охридъ на западното ребро на планината Петрино, роди сынови (число . . .) [2] именуеми х. Петърь . . . и Пасхалъ. По тогдашній обикновеній обичай Михаилъ хошолъ на чуждина въ Царыградъ и пощо седелъ многу време безъ да си дойдитъ при челядьта си, супругата му съ свите малечки дѣца товарени на койня въ кошои пошла при

 

 

1. Предавамъ я съ неговия правописъ. Пунктуацията почти е запазена. Поставилъ съмъ свои препинат. знакове тамъ, гдето авторътъ не е поставилъ и безъ тѣхъ не е ясна мисълъта.

 

2. Не знае колко дѣца сѫ били.

 

 

58

 

мѫжа си въ Царыградъ, и по време пакъ си дошла, и отъ това (с)е наименовала Стамболка.

 

Михаилъ умре въ . . . Откакъ порасле сыновите Михаилови, всите не си дошле в отечеството, но само два, единъ отъ кои билъ Пасхалъ. Той си дошолъ въ отечеството си Охридъ и застаналь тука, купилъ кукя [1] отъ Точковцы, чини ми сѣ, и сѣ оженалъ за Евгеніа поп. Ангелева, Алькова сестра.

 

Друдзыте му братія, отъ кой единь былъ калугерь и другій поклоникъ (хаджія), останале въ Царыградъ. Хаци Петра го обесле въ Царыградъ на времето отъ гърцкото въстаніе 1821. Неговъ сынъ до сега бьргу слушахме да живялъ въ Царыградъ или въ Солунъ.

 

Паскалъ Михаиловъ Шапкаровь роди седьмь сынови: 1. Михаила, 2. Анастаса (Тасета, татка ми), 3. Кърстета, 4. Николета, 5. Христа, 6. Димета, 7. Котета и две щерки: 1. Ката и 2. Депа и отъ името татково си сѣ наименовахѫ Паскаліовцы, по-ново презиме (или лагамъ), a първото, „Шапкаровцы" сѣ забораи.

 

Паскалъ [2] ималъ занаятъ кечеджилъкъ (стивощилокъ), кого бѣше послѣдуваль и сынъ му Кьрсте малу, a послѣ го оставилъ и почналь майсторлокъ. На това време кечеджилокъ-тъ въ Охридъ кногу сѣ работалъ, и самата тьрговія що въртеле охридянцы была тая. Сега сѣ замѣни съ кюрчилокъ-тъ. Кечеджіски останахѫ сега само две куки Карчевцы и Зариовцы, стара и значителна на старо време кукя, отъ коя Патріарси и Владыцы излегвеле, a малу по-напредъ имаше и

 

 

1. Тукъ Ш. е поставилъ знака (1) († *), който означава прибавка. Подобни прибавки има на листоветѣ преди автобиографията, обаче никоя отъ тѣхъ нѣма такъвъ знакъ. Връзка съ мѣстото, дето стои тоя знакъ, има само прибавката съ знакъ (†), която гласи : „въ Кошища надъ Митушовци надъ пѫтьтъ, що ходитъ за Лескайца (мѣстность въ Охридското поле, б. н.). Татко ми многу пѫти ми го кажвел(ъ) местото. Отъ тамо после се преселиле въ Варошъ кѫде шо се сега Симончевските куки, a особито отъ Симона Мутавчіята. Миле Веровата кукя заедно съ кукята отъ децата Кочебелеви и Симончевата градина покрай кале до Гориа Порта, което, чини ми сѣ, ѥ дадено отъ него на сестра му Мария, която се мѫжила за Гърдана и отъ него родила денешнійтъ Георшета Гърдана и две керкы Арса и Горфа, омѫжени послѣ, пьрвата за Милета Вера, a втората за Коте Балета, които сестри после зеле наслѣдствіе майчино реченото мѣсто и си направили куки.

 

Отъ тамъ после Пасхалъ купилъ кукя (**)”.

 

2. Ш. го пише ту съ х, ту съ к.

 

 

59

 

две-три куки друдзи, Минджовци, Котушовци, Кацковци и Терзяновци [1].

 

Паскалъ живилъ год. . . и умрѣлъ въ Охридъ околу 1814 год. По него умрѣлъ и сынъ му Христо неженеть.

 

Друдзыте шесть сынови сѣ оженале. а) [2] Михаилъ (Миле) за Марга Мискарова, сестра на Танета Мискара, кочеджіята на Джелядинь Бега. Съ нея роди два сына Ѳеохарія (Тоарчета) и Паскала и две керки, Ката и Арса, и послѣ умрѣ на 18.. год. оставаещемъ дробныте 4. деца. Жена му на старость околу 1862 год. ослѣпе. [Паскалъ помалій(тъ) сѣ ожена побьргу за Агнія К. Пынтова домазеть, a Тоарче послѣ за Ташка отъ Наума Каневчета. Ката се омажи у Мартина за X. и по време многу на 1861 умрѣ. Арса сѣ омѫжи за Евтимия Каневчета] [3]

 

б) Анастасъ или Тасе, татко ми, сѣ ожени два пѫти. 1-во за Депа Стасейкьова, коя, отъ како живела съ него 16 почти годины, умрела оставаещемь едно мѫжко дете Георгія и три женски, Фанія, Зоица, и най-мала Марія. Фания, свьршена за Димитрія сына Мышова (Мышо кочеджія на Джелядимбежица) [a] умрѣ на 1842. Въ сѫщата годинѫ умрѣхѫ и

 

 

1. Тѣзи имена сѫ прибавени отпосле, затова окончанието с писано съ и, a не съ ы, както обикновено пише Ш. следъ ц.

 

2. Ш. употрѣбява като численъ знакъ две прави чъртици, пресичащи крива чъртица. Подобенъ знакь нѣма въ печатницата. Затова го означаваме съ скоба.

 

3. Вписано после между предишнитѣ редове.

 

а) Забел. на автора, изложена въ листата преди автобиографията. Тя гласи:

„Джелядинбегъ, родомь Охридянииъ, управлявалъ отечеството си Охридъ за многу време како полунезависимъ отъ другѫ повысока власть, а полузависимъ дури былъ янински Али паша. Оной не познавалъ Цариградските Султани, но полузависимъ отъ Али лаша, кому братова щерка воделъ за жена, управлявалъ отечеството си Охридъ като нѣкой князъ. Съхранявалъ войска нередовна, защо уще дажде немаше и всички данокъ що земалъ, не давалъ никому. А тогашнійтъ данокъ що земалъ былъ 100 пары на глава, a другы никаковъ. Но въ мѣсто другый дамокъ, имало по некой день да работать на калето — кале меремети.

 

Слѣдъ паденіето Алипашево Джелядинъ бегъ припозна властьта на тогашнійтъ крепкый Султанъ Махмуда, кой кладе темельтъ на преобразованіето въ Турското царство. Тога зависимъ отъ него плащаше му ѥжегодишенъ отсеченъ данокъ како денешните княжества (разбира: Влашко и Молдава) и пакъ си управляваше како и напредъ. Неговото управленіе било отъ най-мѫдрите въ това време и сега да бѣше не би било презрително, защото поданиците му подъ неговото управленіе ся услажаавале съ благоденствіе и спокойствіе хем въ тия времина, кога въ друдзите турски области слѣдуваха най-свирѣпите яничерлаци и про(ч.). Онъ имаше въ войничката си служба и християни какъ що беше Кузманъ Капиданъ и Топчи Нико. Но кога на 1832 дойде Садриязамъ-тъ Рушитъ паша испратенъ отъ Султанъ Махмуда, за да покори непокоряющите ся и да даде на християните малу нещо олегченіе, Джелядинъ бегъ, измаменъ отъ хазнатарътъ си, намислилъ да се противи на Садриязамьтъ и нерачилъ да му дадат посаканата отъ него парична помоіць отъ 100,000 гр., която несъмнѣнно посакалъ, за да му обиде покорность-тѫ. Но послѣ отъ какъ се помислилъ оти неможить да стоитъ на среща, побегналъ въ Египеть Мисеръ и тамо отъ жалбата за отечеството си умрелъ, a хазнатаръть, кой що беше го съвѣтувалъ да се противи на Садриязамъ-ть, некакъ (?) го одавиль во море. Слѣдъ бѣгайнѣто Джелядинбегово дошьлъ Садриязамъ-ть въ Охридъ съ войска (тога виделе у насъ редовна войска), кѫде поседелъ доволно време и си отишълъ. Малу предъ това быде пленътъ въ Прилѣпъ, за кого ке рѣчиме другадѣ.

 

Кога дойде въ Охридъ Садриязамъ-тъ и не нашолъ управитель, поставилъ за такъвъ некой Паша. Паши сѫ управлявали до неколко години, a послѣ на наши времена Муселими, отъ кои быде идинъ и братанецъ-ть Джелядинъ беговъ Шерифъ бегъ. . . сынъ, послѣ сѣ нарекоха каймаками и такви управляваха дури до 1853 или 1859. Отъ тога каймакамлокътъ се прехвърли въ Дебъръ, кѫде стоя до 1866. На тая година Хелилъ бегъ Рустембеговъ сынъ Битолчанинъ, зетъ за единствената щерка Шерифбегова, сѣ опечали да възвратитъ престолъ-тъ пакъ въ Охридъ, въ което и успѣ и сѣ нарече каймакамъ Паша Охридски, но за малу време, послѣ се пренесе въ Елбасанъ на (5) Августь сѫщѫта година. Отъ Джелядимбеговыйтъ родъ никой не остана, освенъ щерката на неговыйтъ браганецъ Шерифъ бега, денешната Хелилпашица.

 

 

60

 

Зойца и Марія. [Георгія го заклахѫ въ Букурещъ како шо ке се рѣчить по долу] [1]. Отъ како му умрѣ първата жена на 1832 въ Августа отъ първата улера [2], на 1833 г. въ Коложега сѣ оженилъ за втора и зелъ девойка Марія (майка ми), двадесѣтогодишна щерка Гьорева Стрезовъ, готваръть (ахчіята) на Владыката Калиника. Co нея роди 9 чьда. 1. Кузмана (мене). 2. Анча. 3. Григора първій. 4. Петруша първій. 5. Деспына (умре на часътъ). 6. Петруша вторій. 7. Катерина. 8. Глигора вторій. 9. Еленка. Отъ нихь Анча, Григоръ първій и Петрушь първій умрѣхѫ на 1842—1843 сѫщите години, кога и първите момички отъ първата жена. Анча умрѣ седмогодишна отъ треска, послѣ двеседмично боледвейнѣ. Григоръ а' отъ енмедже

 

 

1. После вписано.

 

2. Първи пѫть улера въ Охридъ тога дошла.

 

 

61

 

петтогодишень и той въ две седмицы. Петрушь а' по шесть седмично боледвейнѣ отъ охтика, отъ коя умрѣхѫ и първите три момички, умрѣ отъ година и полъ. Григоръ вторъ умрѣ на 1856 въ марта отъ големата сипаница на възрасть петтогодишень по боледвейнѣ шестседмично. Еленка умрѣ на 8 Майя сѫщата година. (На първій Майя сѫщата год. умрѣ и дедоми, Майчинъ ми татко Гьоре Стрезофъ, отъ како боледва 8 само дни. Пойде въ Струга съ тогашнійтъ Дионисіевъ епископъ, a сегашній нашь Владыка Мелетія, и тамо се поболи. Отъ тамо си дойде и на 8-ій день умрѣ). На сѫщата 1856 год. послѣ Петровденъ дойде вторій пѫть въ Охридъ улера, коя много домакини пожена.

 

в) Кьрсте сѣ оженалъ два пѫти, първо за некоя Битраковска щерка, коя скоро му умрѣла, a втора некоя Паунка робинка Негошка, отбегана отъ Дебарь чрезъ Карадимчевцы и Никушовцы. Съ нея роди три сынови: Христо, Ефѳимія, Васила и една щерка Султана и послѣ умрѣ. Послѣ нея на 1849 год. умрѣ и Кьрсте отъ блажь въ четири дни (въ сѫщійтъ день Іоанче М. Робевъ убіень бы отъ Арифъ Чакмакова сына, идееіщемь отъ Струга) [1]. Сынои му, Христо на 1856 хойде въ Бруса и не дойде веке. Ефѳимія хойде во Влашко, тамо се ожена въ Слатино за некоя попова щерка, a Василь, отъ како прошета и той малу, си се врати и сѣ ожена за I. Мандулчева ідерка. Султана сѣ омажи за Αполета I. Джайковъ.

 

г) Николе сѣ оженилъ за Анча Лимончевска щерка, и со нея роди неколко сынови и щерки, отъ кои два сыной останахѫ Іоанъ и Стефанъ и 4 щерки Ташка, Пера, Вета и Марія и умрѣ на великденъ год. 1848. Іоанъ сѣ ожена за Фотина отъ Матлія, коя по една (изпуснато е: година) му умрѣ и сѣ прежени за Марія I. Терзянчева. Стефанъ сѣ ожени на 1863 год. за Фанія Андроникова поп Н. поп Стефаніовъ.

 

Ташка, омажена за Г. Дудана, умре на 1853 год. Пара сѣ омажи за Г. Рилка. Вета за Д. Колитатковъ, Марія умрена.

 

Д) Христо Пасхаловъ, рѣкохме, чи умрѣ не жененъ.

 

е) Диме сѣ ожена за Шурбанова щерка, съ коя живи доволни години, и роди многу дѣца мѫжкы и женски, но само една момичка остана Василка. Отъ како му умрѣ първата жена, зеде втора Констадина Абрашова, съ коя роди

 

 

1. Прибавено после.

 

 

62

 

многу, a му остана едно мѫжко Наумче. Василька се омѫжи за Кузмана Курляна.

 

з) Коте сѣ ожени на 1842 за Фотина Н. Киселинова, коя живея до 28 августа 1861 год. и отъ како роди дѣца доволно женски и мѫжки, a останахѫ две само, Іωанче и Александеръ, умрѣ. Коте сѣ прежени за Деспына Мандулчева.

 

и) Отъ щеркыте, а' Ката сѣ омажила за Ангелета I. Каневчевъ и родила 6 сынови Наума, Іанакія, Андона, Апостола, Илія и Христа и две щерки Наумка и Ташка.

 

к) Депа сѣ омажила за піяницата Наума Грунчета, со кого отъ като родила доволно чьда мѫжки и женски, умрѣла и оставила три сынови мали Захарія, Тодора и Андона.

 

На 1-ый 7врія 1850 годи. въ день петокъ умрѣ и стара баба Евгенія, майка имъ на Паскаліовцы, Паскаліица старата. Отъ шестьтѣхъ Паскаловы сынове имахѫ занаеть първийтъ Миле папуджилокъ [1], Тасе папуджилокъ, фурнаджилокъ, лозярство, a особито герамиджилокъ. Кьрсте майсторь. Николе кираджія некогашь, a послѣ лозярство и ченкарство [2]. Диме открай до край лозярь и ченкарь. Коте майсторъ по Влашко и Молдавско и въ отечеството си. Всите живѣяли съ голема сиромашия, освенъ татко ми кой малу нещо билъ по харенъ [3].

 

Отъ како изложихме до овде, нека почниме да исслѣдуваме житіето ми по-надробно. Анастасъ или Тасе татко ми, роденъ на 1792, a ожененъ на 24 год., слѣдъ 16 г. на 1632 год. въ Авг. (гумнара) овдоелъ, a на 1833 въ Коложега (януарія) сѣ оженалъ второ за майка ми, коя е щерка Гьорева. Гьоре Стрезовъ отъ село Тьрпезица, преку езеро конъ югъ отъ Охридъ на приезерската южна планина конъ (погрѣшно писано: кънъ) Св. Наумскийтъ обытель, отъ малечькъ дошолъ въ градъ и порастиль въ Владичка Митрополія како слуга, a особито при Калиника, у кого седелъ 40 год. дори до смърть-та Калиникова. Калиникъ, 4-ый владыка слѣдъ патріарсите, дошолъ на 1802 год., a умрѣ на 1842 [4]. Той [5] имаше братя и сестри. Братя му не гы паметвамъ, но еднійтъ се викалъ Марко умрѣ въ Сърбія, другіи. . . Сестры му ги знамъ,

 

 

1. Обущарство.

 

2. Сѣялъ царевица.

 

3. Прибавено после.

 

4. После прибавено.

 

5. Гьоре Стрезовъ.

 

 

63

 

едната именуема Депа бѣше мѫжена въ Месокастро у Шикла, коя остаи два сына Димета и Ставрета и две щерки Арса и Фанія, a втората сестра Гьорева, именуема Наумка, бѣше мѫжена въ селото си Тьрпейца [1]. Гьоре сѣ оженилъ за Арса Рогузарова щерка. Тая имаше три четири братя Ангелета Терзибашия въ Бытоля, Стефа и Николета, първите два умрѣха въ Бытоля, Ангеле остави щерки три, тамо и Стефовите умрѣха. Николе роди три сина Наума, Христа и Петра. Първитѣ два на времето имъ беха най-добры песматари [2], но Христо младочькъ умре. Петръ быде войнички спицеръ [3] и много време шета съ войскитѣ въ Босна, Цариградъ и пр. Пьрв(ийтъ) Наумъ не сѣ жени. Петъръ се жена за Стамболка Зойца [4]. Съ нея родилъ [5] два сына и четыри щерки: а) първородена майка ми Марія, б) Фотина, в) Іанакія, учитель-тъ ми, г) Вета, д) Анастаса и е) Антія.

 

Марія сѣ омажи за татка ми Анастаса Пасхаліевъ, Фотина за некой си Щипянинъ Турски слуга Илія, кой отъ како претьрпи голема сиромашія, умрѣ на 1863 година две седмицы предъ бракъ-ть мой, и остави две щерки и едно мѫжко: Фанія, Евтимія и Хриса.

 

Янакіевото житіе на особенъ параграфъ ще се опышить.

 

Вета сѣ омажи за Димета Васильовъ Арнаутинъ, кой отъ лакомщина и безуміе свое си умрѣ младъ и зелень на 1863 въ февруар. и остави две мѫжки Іоанчета, Александра и едно женско Флорина, и друго посмьртче, Деспына. Ево како умpe Диме. Той отъ некое време боледвеше отъ сьрдешница, и за това бѣше зелъ да піятъ хапой праени отъ афіонъ. Чу оти въ Цьрно морско прибрежіе, кѫде що обично работеше майсторлокъ, чи имало многу работа, и за да оздравить поскоро, та поскоро и да ходить, си зеде отъ хапоите пойке отъ определената мѣра, и отъ това си загуби свестьта, и по три дни големи мѫки умрѣ насилствена смьрть. Пазите ся прочее отъ подобни безумія [6].

 

 

1. Първенъ е написалъ Тьрпезица, после заличилъ буквата з и обърналъ и въ й.

 

2. Пѣснопойци.

 

3. Воененъ аптекарь.

 

4. Цѣлиятъ пасажъ отъ „Тая имаше”... е прибавенъ после.

 

5. Гьоре Стрезовъ.

 

6. Пасажьтъ отъ „Ево како умре Диме”... е прибавенъ после между редоветѣ.

 

 

64

 

Анастасовото житіе въ параграфъ особенъ ще ся опышить.

 

Антія, най-малата, сѣ омѫжи на 1851 год. за Милета Д. Битрака и роди со него деца, Димитрія (кое на шесть недели умрѣ), Констандина, Стефана, Порфирія, Александра и едно момиче Мария [1].

 

Іωанакія и Анастасъ [2] на малость училе на Гьрцко училище при учителя Іωана Варнава, a послѣ и при покойнаго ми теста Димитрія Миладинова. Отъ тога послѣ Іанакія почналь да учить занаятъ терзиски во Бытоля, при вуйка си, Терзибашіята на тогашните Паши, Ангелета Рогузаров(ъ) за кого предрекохме, но сѣ поболилъ и сѣ вратилъ дома си. Отъ тога оставилъ терзилокътъ и сѣ сторилъ Даскалъ или учитель Елински първо въ Струга, a послѣ въ Месокастро [3] на 1840—1841. Послѣ Долно Влашко село [4] петь години, a отъ тука послѣ въ Горно Влашко село [5] две години и полъ до 7врія [6] на 1850 година, тога хойде въ Аѳина да се учитъ, кѫде сѣде ученикъ или студентъ [7] въ Аѳинското Панепистиміонъ [8] две години. Кога учителствува въ Месокастро (и) въ Влашките махали зема заплата годишна отъ 1000—1800 гр. Отъ како дойде отъ Аѳина, сѣде дома безъ работа отъ Августа 1852 до 3 Марта 1853, кога сѣ глави во Крушово. Но нещастна размирица го принуждавать послѣ три четири месечно ученіе въ Крушово да побегнить отъ тамо и съ судъ да си земит(ь) заплатата. Тамо бѣше тога и I. Евровъ Стружанинъ-отъ. Отъ Майя или Іунія 1853 до Листопада Ноемврія сѫщата година сѣде въ Битоля заради давіята съ Крушовцы. Отъ тога до Августа 1854 сѣде дома приберъ [9] цела година безъ работа.

 

 

1. Следъ този текстъ започва нова страница, на която отгоре Ш. отбелѣзалъ: „стѫрниц. 328 пѣсн. 212. Сирма Войвода*) *забѣлезв. за Сирма. Нея я убихѫ турци Прилѣпски на 1864 кога ходеше отъ градоть конь Варош-отъ.

 

Непрезрително забѣлежваніе.”

 

Тази забележка е отдѣлена отъ текста съ голѣма черта.

 

2. Стрезови.

 

3. септември.

 

4. Кварталъ въ Охридъ.

 

5. Махала въ Охридъ.

 

6. Махала въ Охридъ.

 

7. Фразата или „студентъ” после е прибавена.

 

8. Университетъ.

 

9. Иска да каже приблизително или почти.

 

 

65

 

На 9 Августа 1854 отворихме заедно особно училище въ Охридъ съ заплата сѣкой ученикъ да си плащать, кое трая едвай 9 месецы до 6 Майя 1855. По тоа сѣ главихме въ общите градски училища : той въ Елинското за 4000 гр. заплата и язъ въ взаимното, къде що седохме до 1856 22 Майя. По една година, на 1856 въ Іулія или Августа Іанакія хойде въ Корча Елински учитель кѫде сѣде приберъ три години до октомврія 1859 съ заплата отъ 7 до 9000 гр. Тога дойде въ Охридъ и сѣ ожени за Василікія отъ Христофилета Д. Снегаровъ, съ коя роди едно момиче, кое по една година му умрѣ, послѣ едно мѫжко, ксе на рождейнѣто умрѣ. Слѣдъ него друго мѫжко Георгія, кое ѥ живо. [1] Въ Охридъ кога дойде сѣ глави пакъ на общото Елинско училище, кѫде седе една година или две, послѣ си отвори особно дома си само Елинско, кое трая до Апрілія 1864. Отъ тога послѣ до октомврія сѣде безъ работа бараещемъ мѣсто за учителствованіе, за коя цѣль хойде во Царыградъ, на 8вр. [2] 1864. Въ Ц/градъ быдеещи на 1ый марта 1865 се глави во Ксанѳи за 10 лири на мѣсецъ, но само шесть мѣсеци седе, понеже избега отъ хулерата на Августа, дойде дома кѫде седе цела година безъ работа. Ha 1 7вр. 1866 се глави въ Солунъ за 7300 гр. Елински учитель заедно съ Спира Танчевъ, Никола Савинъ и друдзи, кѫде що беше Маргаритъ Димза [3] гимнасіархисъ [4].

 

Анастасъ, [5] отъ како излезе отъ ученіе, сѣ даде на терзилокъ, и го научи съвьршенно, за кое хойде и по разни стьрни, во Тиранъ, во Битоля и Призренъ. Най-послѣ повторъ хойде во Бытоля и го учи френски терзія мѫжки и женски. На 8вр. 1856 отвори въ Охридъ дукянъ и бѣше терзибашіята на Бегоите и предъ свите терзіи той бѣше попьрвъ.

 

Рекохме чи татко ми Анастасъ (Тасе) Пасхаліевъ сѣ ожени повторно четиридесѣтогодишенъ за майка ми Марія дѣвойка двадесетогодишна първородена щеркѫ Г. Стрезова въ Коложега година 1833. На 1-ый февруарія (Сечка) идущата 1834 година сьмъ сѣ родилъ язъ въ Охридскій Варошь въ

 

 

1. Това изречение е после добавено.

 

2. октомври.

 

3. Споменаванитѣ лица сѫ били охридчани.

 

4. Директоръ на гръцката гимназия въ Солунъ. Цѣлиятъ пасажь отъ „Въ Ц/градъ. . .” е по-късно добавенъ.

 

5. Братъ на Янакия Стрезовъ.

 

 

66

 

наслѣдственнѫ Пасхаліевска кукѭ. Кьрститель мой былъ покойній Христо Коцаревъ, татко на Спира Коцаревь Іоана, Димета, Тасета и Ефѳимія, и братъ на Илія Коцаревъ и на Гьоршета. Кьрститель-тъ ми Хр. Коцаре ме кьрстиль и ми клаль име „Кузманъ" или „Козманъ.” Една или две-три години слѣдъ кьрщеніето мое, умрель, a наслѣдува кьрщенството ми сынъ му Спиро Коцаревь ожененъ за Лена Негушанка робынка. Но и той скоро умрѣ и остави сыной два Никола и Григора (кой-скоро по татка си умрѣ) и една щерка Катерина (коя, омѫжена за Томета Бояджія, умрѣ млада.)

 

На 1840 година почнахъ да сѣ учамъ първо у Николета даскалъ-тъ (Апотолета, кой е съ едно око) на гърцки языкъ и по стара меѳода на вечерница, осмогласникь и псалтирь въ училището старо, кое бѣше надъ денешното Елинско училище, сирѣчь, кѫде що сѫ сега гробищата въ Св. Климендовата Цьрква. На старо време тая църква не е была Св. Климендова, но Св. Богородичина (τῆς ζωοδόχου πηγῆς), нито Митрополія или училище имало тука. Св. Климендовата църква была въ Имаретъ, a сегашнава св. Клим. цьр. была обытель, манастирь, за това и до сега манастирь гражданите (я) именуваать. Кога дошле турцы и завладеле Охридъ и свите цьркви потурчиле, само нея я оставиле и, отъ како имъ зеле многу злато, имъ дале дозволеніе на Охр. жители, кои бѣхѫ я напѫлнале съ слама како плевна, за да я откинѫть отъ потурчвейнѣ, да си служѫть во нея, и така не я потурчиле.

 

По това сѣ напраилъ тука и патріархическійтъ домъ, кой послѣ по уничтоженіето на Патріархіята ни, сѣ стори Митрополия. До нея сѣ съградиле и училища. Митрополията беше ѭ съградилъ предпоследный Патріархъ Іоасафъ, родомъ влахъ отъ Воскополе около 1760 год., [1] a владика Калиникъ довьршилъ, нашаралъ и прочая. [2] На времето отъ Мелетія, 7-ый влад., изгори отъ неговите человѣци [3].

 

 

1. Иоасафъ не билъ предпоследенъ охр. патриархъ: той е светителствувалъ отъ 1718—1745 г. и построилъ новъ патр. домъ въ този промежутъкъ. Така щото посочваната отъ Шапкаревь година не е вѣрна.

 

2. Митрополитъ Калиникъ (1832—1842 г.) само ще да е ремонтиралъ патр. домъ, a не довършилъ.

 

3. Сведенията за патр. домъ сѫ прибавени после.

 

 

67

 

На наше време, кога бѣхь маль, Елинското училище бѣше предъ цьрковната врата до митрополіята, a за малите дѣца, кѫде що рѣкохъ по горѣ, сирѣчь, кѫде що сѫ сега гробищата. На мѣстото, кѫде що е сега Елинското, тука бѣхѫ како келіи, a това сѣ съгради между 1845 и 1850 год. на време Владика Дионисія и училищни настоятели Хр. Д. Манчевъ и Хр. Д. Танчевъ (сегашнійовъ піяница). На мѣстото, кѫде що е сега взаимното, тука бѣше мегданлокъ како баща [1] (градина) заградено съ малко дзидче, и въ него имаше разни овошкы, како сливи, баями [2] и орей [3]. На 1841 сѣ съгради на времето, отъ кога сѣ искаса касата [4]. Тога причина быде да сѣ сьградитъ това взаимно училище и многу поможихѫ и съ пары Братя Робевци, Ангеле и Тасе, a особито достопочитаемійть лѣкарь Констандинъ Робевъ, Ангелевъ сынъ, кой и планъ-тъ го даде. Той родолюбивъ мѫжъ е многу достопохваленъ за многи добри работи, що сториль въ отечеството си, за кого ке рѣчиме другошь пойке.

 

На 1841 год., кога вуйко ми Янакія учителствува во Месокастранското училище, быхъ ученикъ и азъ, и се учихъ на осмогласникь и псалтирь, защо тога Янакія учеше и мали деца и Елински уроци предаваше. Това Месокатранско училище не бѣше тога такво, но како кукя съ една или две стаи и съ чардакъ. Сегашново взаимно се съгради околу 1850 год. Отъ Августа 1842 г. до Априлія 1843 год. страдахъ отъ боля отъ нодзѣте, отъ коя боля ме излеква Анастасъ Превезань, татко му на сегашніовъ цѣропродавецъ Леонида. Покойній Анастасъ Превезанъ былъ родомъ гъркъ отъ Превеза. Незнамъ по какви причини и обстоятелства дошолъ овде по сестра си Катерина, коя беше заробилъ чини ми сѣ Джелядинбегъ въ гърцката размирица (вьзстаніе) на 1821 год. Той, като дошолъ овде и останалъ житель, сѣ оженаль за Касапова щерка и роди две мѫжки Одисея (кой отъ многутѣ страхове татко'й си, защо много строгъ бѣше Анастасъ Превезанъ, доби си окаянійть Одисей охтика и умрѣ), и помалійть Леонида и три щерки. A сестра му Катерина сѣ омѫжи за Анастаса — стрика му на Михаила Бодлейкя, кой въ гърцкото царство

 

 

1. вм. бахча или башча.

 

2. Бадеми.

 

3. Орехи.

 

4. Разстроила се касата на охридската църковноучилищна община.

 

 

68

 

бы законосъчинитель и толку време министьрь (ὑπουργὸς и πρωθυπουργὸς) и кого послѣ го отруя въ Віена за граждански намѣренія —, отъ кого роди Фанчето Милейца Кецкарова, a послѣ тая Катерина сѣ премѫжи за Хр. Скопаковъ, татка му на Іанакія и Григора Скопаковь.

 

Анастачъ Превезанъ съградилъ си кукя въ средъ градъ, кѫде що бѣше другошь мегданлокь и баями Германовски (Пайталовски или Шурбановски), между Шурбановската и Писиновската до еднѫ расипѫна цьрквица конъ Писиновци. Тая негова кукя послѣ, отъ какъ на 1862 год. Митрополіята изгорѣ, на 1863 и 1864 бѣ въ мѣсто Митрополія.

 

Нека сѣ вратиме на предлѣжащето. Болята на нодзѣте ми бѣше отокъ чини ми сѣ (ὑδροπηγία). Ми отекохѫ нодзѣте двете съ предварителни люти мѫки и віи въ колената и послѣ малу по малу слѣдува и отокъ-тъ, дури сѣ сторихѫ како греди, безъ да можамъ да сѣ мѫрднѫмъ ни снѫгѫтѫ, ни нодзѣте, ни да сѣ доберить нѣщо до нихъ.

 

Почитаемите ми родители отъ невѣжеството не знаяхѫ да ми бараать лѣкъ, или да ходѫть при нѣкой лѣкарь, но слушахѫ що имъ велехѫ жени и старички да ме мияеть по водѣ, a особито татко ми ми донесе и некой гаталецъ по име Кочо, кой, смѣшно е и да насменнѫ, [1] ме чукаше по грѫди, и послѣ изгата чи сьмь былъ нагазенъ отъ Еврейскитѣ Сатмовили или дяволи! Но най-послѣ отъ какъ поминахѫ двари мѣсеца безполезно, Петъръ (Петре) Н. Рогузарь, како вешь [2] въ такви работи (защо бѣше слугувалъ малу у некой лѣкарь Василакія и хаберь имаше отъ такви работи, a послѣ, какь що предрекохме [2], сѣ предаде съвсемъ на това художество), я поучи майка ми да го повикаме горепомянутійть лѣкарь (джерахъ най-добьръ на това време), покойнаго Анастаса Превезана, за да мѣ видить. Родителите ми се склонихѫ, лѣкарь-ть го викнахѫ, и пазарь напрайхѫ за еднѫ най- малѫ заплатѫ, сирѣчь по 100 пары на денъ, за да ме лѣквить. Покойнійть и Приснопаметнійть Старецъ ме глѣда и мѣ лѣква три-четири мѣсеца идеещемь по два пѫти на день, сирѣчь утро и вечерь. Подробностите на боледвейнѣто ми сѣ многу и за това излишни; забѣлежвамъ само чи на часъ-тъ ми отвори

 

 

1. да спомена.

 

2. вм. вещъ.

 

 

69

 

на двете нодзѣ озгора надъ табаните пехливанъ якіи, кои траяхѫ триесеть дни. Послѣ и друдзи дулки отвори съ нещеръ и чаркъ, a особито на деснатѫ ногѫ и въ нихъ работа (съ) фитили. Това слѣдува четири месеци; най-големите мѫки бѣхѫ, кога ми бришеше якіите. Послѣ откак' виде оти (сѣ) [1] исцелеихъ близу, остави потребнитѣ нѣща на майка ми и ѣ даде нуждните съвѣтуванія какь тая да ме гледать. И това слѣдува уще единь мѣсецъ. Отъ какъ оздравехѫ раните и гнойойте истекоха и сѣ исцелихѫ и затворихѫ раните, неможехъ ни да станамъ, ни на нога да сѣ застоѭмь, но съ големи мѫки и одвай станахъ и полека полека, като дѣте малово се учехь да ходамъ съ патерицы. Най-голѣмѫтѫ радость усѣтихь кога станахъ първь пѫть на нодзѣ испраенъ на камарата. [2] Отъ како почнахъ да ходамъ съ патерицы, мѣ однесохѫ на магаре у баба ми или майчина ми майка. Тамо сѣдохь две седмицы и послѣ си дойдохь дома съ голема радость на нодзѣ безъ патерицы. Отъ тога почнахъ да си ходамъ, a на пролѣть-тѫ 1843 пойдохь си на училище въ Долно Влашко село, кѫде що почна тога да учителствувать вуйко ми Янакія и кѫде сѣде до 1848 год. Покойнійть и Приснопамятнійть ми лѣкарь Анастасъ Превезанъ ме излѣква и ме избави отъ болесть и ме оттьргна отъ смьрть-тѫ, коя ми бѣше надъ главѫтѫ неизбѣжна, ако да не бѣше той лѣкарь. [a] Защо слѣдъ малу време и другъ единъ, Мановъ сынъ, сѫщо страда, a понеже не повикаха лѣкаръ-ть съ време, си умре залудо. За това дължень сьмь и азъ и родъ-ть ми и потомцыте ми да му признателствуваме и нему и на чьдата и породъкътъ му.

 

Отъ Апрілія 1843 год. до сѫщійтъ мѣсецъ на 1848 год. ходехъ на училище при вуйка ми Янакія въ училището на Долно-Влашко село, кѫде що е сега Цьрквата Св. Никола. Тука на по-старо време немало ни цьрква, ни училище, но малу предъ нашето време, некоя жена подарила си кукята

 

 

1. изпуснато.

 

2. Въ Охридъ „камара" се нарича дупка вградена съ дъсчици въ стената до огнището. Въ нея държатъ стомнички съ вода и др. кѫщни дребни потрѣби.

 

a. Забѣлежв. предид. Тога умрѣни бѣхѫ Фания, Зойца, Анча, Марія и Петрушь пьрви, и за това бѣхме сѣ пренесле въ другата кукя Стасейкьовата, коя сега иматъ Стружанчинските деца.

 

 

70

 

за училище, кое и сѫществува дури до 1848 год. На 1848 г. Владика Дионисія дойде да посѣтить училището, кое, въ мѣсто да го укрѣпить и задържить, како на Владыка що прилѣгаше, той го затвори. Защо простите Власи лѣсно ги излѫга да имъ земить 3000 гр., за да имъ напраить цьрква. И така съ трите хиляди гр. зеде изинь отъ Битолскійтъ Валія да си служать въ училището како въ църква (папазчеви [1]) и така училището го затвори, a вмѣсто него имъ отвори църква гьоа [2], како войничка църква съ мушами. [3] Отъ тога до 1863 г. неколцината уще Власи що останахѫ (защо свеедно едни сѣ преселвѫть въ Влашко, a друдзи пакъ неидѫть отъ тамо) събрахѫ пары, за да я съградѫть и я съградихѫ църква адетта [4] на 1863 год. Но незнамъ кой ке ходить въ нея, защо на наше време кога ходехме на училище, имаше доволно народъ Влашки и дѣца сѣ берехѫ до осумдесеть, a сега [5] деца белки десетина или петъ, a народъ въ църква тройца и полъ. Въ петьтѣ години що сѣ учихь въ това Влашко [6] училище при вуйка ми Янакія изучихъ псалтиръ, послѣ елински уроцы приказмите Есопови, христомаѳіята Фармакидова, граматика и св. исторія Генадіова, географія (не се чете собств. име) Коконова и Ариѳмитиката (πρακτικὴν) Вафова. Между съученицыте ми по знаменить и по устроуменъ бы некой Тоти Тоне и Сила (Василь) отъ по-горнійтъ чинъ. Въ това влашко село и послѣ въ горното сѣ научихъ и Влашкійть языкъ. Епитропи училищни на това време бѣхѫ Пасха Голганъ и после Гішковцы.

 

 

(Ще се свърши).

 

         Продължение в: Македонски Прегледъ, год. III, кн. 2 (1927)

 

 

1. турски изразъ отъ папазъ и чеви.

 

2. ужъ.

 

3. като войнишка църква въ палатка.

 

4. както прилича, сѫщинска (букв. по обичая).

 

5. къмъ 1864 год., когато Ш. пише автобиографията си.

 

6. по махалата, дето се намирало: по учебенъ езикъ то било гръцко.

 

[Back to Index]