3. Градъ Щипъ. Минало и просвѣта до революционнитѣ борби
Отъ Петъръ Завоевъ.
(1. Мѣстоположение и развитие)
(2. Просвѣтата отъ най-ранни дни до началото на борбитѣ за свобода и независимость на Македония)
- Димитъръ Павловъ Гроздановъ
- Иосифъ Ковачевъ
- Прояви на благотворителность. Хаджи Костадинъ
Отъ 35 години насамъ, отъ като почнаха борбитѣ за извоюване македонската свобода и независимость, гр. Щипъ получи голѣма популярность, защото тукъ се създадоха едни отъ най-славнитѣ македонски борци, що до единъ изгинаха въ борба съ народнитѣ врагове и потисници. Славата на Щипъ порастна твърде много презъ последнитѣ нѣколко години, когато поради героичнитѣ подвизи на нѣкои негови синове за него почна да се приказва и вънъ отъ предѣлитѣ на Македония.
(1. Мѣстоположение и развитие)
Преди да проследя миналото на гр. Щипь, нека кажа нѣщо за неговото мѣстоположение и развитие. Щипъ е разположенъ въ една котловина въ западната часть на старата область Пеония и въ западнитѣ поли на Плачковица. Тая котловина е заобиколена отъ всѣкѫде съ хълмове. По-главнитѣ отъ тѣхъ сѫ: Хисарътъ, Пребѣгъ, Кумлакъ, Мѣрата, Скокотъ, Вардище и др. Хълмоветѣ, може да се рече, лежатъ надъ самитѣ покриви на града. Една пакостна суходолина, позната съ името Отиня, пресича отъ изтокъ къмъ западъ града и го дѣли на две части, турска и българска. Вънъ отъ тия хълмове, градътъ е обиколенъ съ плодородни и обширни полета, каквито сѫ Овче-поле, Ежово, Новоселското поле и Сушевското поле. Въ тѣхъ вирѣятъ лозата, афионъ, памукъ, сусамъ, миндалъ и нахутъ. А Овче-поле, това е житницата на североизточна Македония. To ражда изобилно, въпрѣки непоносимия лѣтенъ пекъ и продължителната суша, най-хубавата цървенка и едрата осатка. По неговата естествено солена почва шътатъ нечетни стада и се развъждатъ едри биволи. Ако това поле се обработваше рационално, т. е. по новитѣ методи на земледѣлието, стократно би възнаградило труда на земледѣлцитѣ.
36
Край града тече р. Брѣгалница, която тукъ се провира презъ едни тѣснини и често пѫти богато наторва плодороднитѣ градини край нея. Отъ тукъ надолу тя мие сѫщо плодородни мѣста и къмъ с. Уланци, като лѣвъ притокъ, се влив въ р. Вардаръ.
He е безинтересно сѫщо да се знае нѣщо и за стариннитѣ занятия и поминъка на щипяни. Плодороднитѣ поля около града, както казахъ и по-горе, раждатъ изобилно жито и даватъ богати пасбища за множество стада едъръ и дребенъ добитъкъ. По тѣхъ се обработва афионътъ, който въ добри години богато възнаграждава труда на земледѣлеца. Истинска треска обхващаше щипяни въ времето на афионовата беридба. Въ наше време чети отъ по 10—15 души се пръсваха низъ селата на околията и цѣлъ месецъ денонощно прекарваха на полето. И ако „дъждътъ не ги омиваше," както казваха тогава, затова пъкъ афионовиятъ катранъ напълваше кемеритѣ имъсъ жълтици. Въ щипско добре вирѣе и лозата. При плодородни години много грозде оставаше неприбрано по лозята. Винарството бѣше първобитно, но за това пъкъ щипяни използуваха часть отъ гроздовата мъсть за приготовление на гроздови сладка. Най-хубавиятъ гроздовъ пекмезъ излизаше въ юручкитѣ села по политѣ на Плачковица. На северъ отъ града, по долината на Брѣгалница, растятъ прочутитѣ карбински лубеници и пѫпеши, които по вкусъ нѣматъ равни на себе. Овощарството у насъ бѣше сѫщо тъй въ първобитно състояние. Но за туй пъкъ земята ражда всички видове плодове освенъ смокинята, калинката и сирката. За Щипъ и околията му всички условия бѣха на лице за развитието на бубарството, — на всѣкѫде тукъ вирѣе черницата. Но щипяни се задоволяваха съ отглеждането буби въ малки количества, всѣкой у дома си, колкото да се задоволятъ нуждитѣ на семейството. Свилениятъ кожурецъ се добиваше и изработваше сѫщо по първобитенъ начинъ.
Въ Щипъ въ турско време цъвтѣха много занаяти. По-главни отъ тѣхъ бѣха: кожарство, шарлаганджийство (добиване масло отъ маково семе), чохаджийство, куюмджилъкъ и сърмаджилъкъ, сарачество, вѫжарство, казанджийство, марангосчилъкъ, сладкарство и папукчийство, който занаятъ по-късно отстѫпи мѣсто на модерното обущарство.
37
Житото и другитѣ земни произведения се купуваха отъ нѣкои известни търговски кѫщи въ Солунъ, които имаха постоянни представители въ Щипъ. За по-голѣмо улеснение, види се, къмъ 80-тѣ години на миналия вѣкъ солунската кѫща Алатини съгради първата модерна мелница до самия градъ на дѣсния брѣгъ на Брѣгалница, която малко по-късно почна да работи съ парни турбини.
Споредъ В. Кѫнчевъ къмъ 1895 година гр. Щипъ е броилъ 20,900 х. души население, състояще се отъ 10,900 българи, 8,700 турци, 800 евреи и 500 цигани. Презъ първото сръбско завладяване на града (1913 г.) това население е паднало на 8 х. души, a презъ европейската война то се е покачило на 11 х. души. Днесъ благодарение на пришелцитѣ — чиновници, офицери, колонисти и охотници за лесно обогатяване, населението на града се е възкачило до 15 х. д. Днесъ Щипъ е центъръ на голѣмия сръбски Брѣгалнишки окрѫгъ и е седалище на великъ жупанъ. Въ него влизатъ околиитѣ : Щипска, Радовишка, Кочанска, Ц.-Селска, Св. Николска и Беровска. Гр. Щипъ и околията му винаги сѫ били населени съ едно будно, патриотично и ученолюбиво българско население. Както ще видимъ по-нататъкъ примѣрно, отъ това не сѫ правили изключение и нѣкои турци. Отъ Щипъ до Скопье има 77 км., a до Велесъ само 32 км.
Щипъ е много старъ градъ. Неговото основаване се отдава на илирийското племе пеони, но той тепърва се е разрастналъ въ голѣмъ градъ презъ римското владичество на Балканитѣ, за което неговото естествено стратегическо положение му е много спомагало. Презъ него е минавалъ голѣмиятъ пѫть отъ Дунавъ презъ Сердика (днешна София), Пауталия (Кюстендилъ), Стоби (Градско) и нататъкъ къмъ Битоля и Адриатика. Въ III вѣкъ следъ Христа съ името Астибо той се споменувз като единъ отъ виднитѣ градове на Пеония. Византийцитѣ сѫ го наричали Стобеа или Стипионъ, a у всички южни славяни той е познатъ съ името Щипъ. Споредъ бившия скопски митрополитъ, покойния Теодосий, въ началото на V вѣкъ следъ Христа въ Щипъ се е родилъ знауенитиятъ старо-елински писатель Йoaнъ Стoбейски. [1]
1. Митрополитъ Теодосий, Нарѫчникъ на Епиктета, стр. 22.
38
Къмъ VI вѣкъ по долината на Брѣгалница се спуснало и отседнало тамъ слааянското племе, наречено сагудати. Мнозина видни водачи отъ това племе приели християнската религия и 200 години по-късно, когато тая область влѣзла въ българското царство, тѣ косвено повлияли за покръщаването на българитѣ. Споредъ професоръ г. Йорд. Ивановъ, едновременно съ приемането на християнството брѣгалнишкитѣ славяни притежавали и писмени знаци, нагодени за тѣхния езикъ отъ Кирила Кападокийски. Вѣроятно това е най-старата българо-славянска азбука, наречена глаголца. Въ единъ старъ български рѫкописъ се разказва, че царь Борисъ покръстиль цѣлата българска земя, съградилъ въ нея църкви, „и на Овче-поле въздигналъ бѣли църкви". Отъ това се вижда, че следъ Преславъ и Охридъ щипскиятъ край е билъ трети центъръ на българската просвѣта и култура въ първото българско царство.
Следъ поражението на българската войска при Бѣласица, гдето бѣха плѣнени и ослѣпени 14 х. български войници отъ византийския царь Василий Българоубийца, градътъ Щипъ е билъ превзетъ отъ византийцитѣ на 1015 год. и подпада подъ тѣхно робство. Царь Калоянъ наново го отнима отъ гърцитѣ и го възвръща на България, a половинъ вѣкъ следъ това, въ времето на Ивань Асѣна II, Щипъ бива отново завоюванъ отъ Византия. Въ 1330 год., следъ поражението на българската войска при Кюстендилъ, Щипъ подпада подъ сърбитѣ и стои подъ тѣхна власть всичко 25 години — до смъртьта на Стефана Душана — 1355 год. Въ началото на XV. вѣкъ, когато княжеството на Константинъ Дѣянъ, съ столица Кюстендилъ, е било превзето и завладѣно отъ турцитѣ, и Щипъ, който е влизалъ въ състава на това княжество, миналъ подъ турска власть и заживѣлъ своитѣ дълги години на страшно робство, теглила и мракъ.
За тая промѣнчива участь на гр. Щипъ сведочатъ и развалинитѣ на много древни паметници, разхвърлени около него и въ него. Не ще е безингересно, ако се спра и поотдѣлно разгледамъ, макаръ и на кратко, тия старини.
Ще почна съ Хисаря, тоя величавъ хълмъ надъ града, увѣнчанъ съ яки каменчи стени, който презъ редица вѣкове е билъ нѣмъ свидетель на много беди и ужаси, изсипвани върху града отъ жестокитѣ му владѣтели, и на много малко радости.
39
Хисарьтъ се издига на югоизточната часть, непосрѣдствено до самия градъ и се обгражда отъ рѣкитѣ Отиня и Брѣгалница. По неговия юженъ склонъ, изложени на припекъ, съ накацали много кѫщи, които живописно лежатъ една надъ друга. Хисарьтъ, Кумлакътъ и възвишенията надъ новоселската мѣра и лъджитѣ при Брѣгалница нѣкога сѫ били цѣлъ масивъ, но въ продължение на вѣковетѣ ерозивното действие на дветѣ щипски рѣки сѫ откѫснали Хисаря отъ другитѣ хълмове и сѫ го уединили. На този имено хълмъ, отбраняемъ отъ всички страни, нѣкога силнитѣ римляни съградили крепость за да бранятъ областьта отъ чуждо нашествие. По-късно царь Самуилъ възобновилъ тая крепость и дълго време я използувалъ за свои военни нужди. Щипяни знаятъ разположението и развалинитѣ на Хисаря. Та и кой ли отъ тѣхъ въ детинството си не е очаквалъ съ тревълнение първия день на пролѣтьта, „св. Четиресе," за да се качи на Хисаря, да пие тамъ боза и да яде вкусни тиганици! Кой отъ тѣхъ не е стоялъ подъ стърчащитѣ възбогъ голи хоросанени стени въ вѫтрешностьта на Хисаря и съ боязънь и удивление не е гледалъ, какъ вѣятъ надъ тѣхъ криле орлитѣ и бухатъ нощемъ зловѣщи бухали! Тѣ сѫщо познаватъ и зелената морава по културния насипъ на върха, по която на казания праздникъ нѣкога нашитѣ революционери играеха кайгана и се надскачаха съ прехвърляне.
Въ най-горнята вѫтрешна часть на крепостьта, тамъ, гдето сѫ били хамбаритѣ и складоветѣ за храни, низъ дупкитѣ и сега още се намиратъ просени зърна, които, разбира се, сѫ кухи. Ала споредъ единъ разказъ на живъ щипянецъ нѣкога въ стенитѣ на хамбаритѣ били намѣрени здрави и плътни просени зърна. Часть отъ тѣхъ били дадени на Коце Бабамовъ, който взелъ та ги посѣлъ въ саксия. И за чудо голѣмо зъзната поникнали въ саксията следъ толкова вѣковно престояване въ хоросона, но не могли да дадатъ плодъ, за голѣмо огорчение на Бабамовъ, защото единъ пазарень день той си купилъ вѫглища, a добичето, на което били товарени вѫглищата, влѣзло въ двора и опасло просото въ саксията. За да бѫде крепостьта силна и неуязвима, непремѣнно въ нея трѣбва да е имало достатъчно вода за защитницитѣ ѝ. Горе на Хисаря до наше време не бѣха открити никакви следи отъ изворъ, кладенецъ, чешма или друго нѣщо.
40
Да се качва горе вода съ рѫце, или по-другъ нѣкакъвъ начинъ, е немислимо и неприемливо, особено въ време на войни и въ обсадно положение. Нѣкои предполагатъ, че отъ върха на Хисаря до коритото на Брѣгалница билъ изритъ кладенець, въ който се е слизало и качвало по извити каменни стьлби. Смѣта се, че при едни разкопки на насипа горе устието на този кладенецъ ще се открие.
Какви чудни легенди се носятъ всрѣдъ щипяни за Хисаря и крали Марко, който лежи въ една дупка тамъ и чака времето да се събуди и пакъ да размаха своя тежъкъ боздуганъ! Къмъ края на Новоселска клисура и сега още се сочи единъ голѣмъ камъкъ, съ дълбоко отпечатанъ пръсть върху него, който нѣкога билъ хвърленъ отъ крали Марко отъ Хисаря. Разбира се, легендарниятъ прилепски герой презъ онова страшно минало не е можелъ да не простре славата си чакъ до насъ и въ началото на нашего турско робство да ни внуши надежди и упования. Друго едно предание всрѣдъ щипяни говори, че когато Хисарьтъ се е градилъ, цѣлото население на Шипъ и околията е било заето въ работа. Работницитѣ сѫ били наредени въ верига и материалитѣ се предавали отъ рѫка на рѫка. За наглеждане на пеленачетата били оставени бабитѣ. Всѣка една баба наглеждала и люлѣяла по 40 люлки.
На северозападнитѣ поли на Хисаря, на тѣсна и продълговата площь се намира старинната църква „св. Арх. Михаилъ", позната намъ съ името „Фитията". Тая църква има хубавъ, стариненъ стилъ и досущъ прилича на църквата въ краль Марковия манастиръ въ Скопско. И дветѣ тия църкви сѫ градени въ началото на 14 вѣкъ отъ майстори, които сѫ познавали една и сѫща архтитектура. Защо щипяни наричатъ тая църква Фития, не можахъ да узная. Обяснението на нѣкои, че думата фития била арабска и че черквата, като дошли турцитѣ, я преобърнали на джамия, тоестъ „фитъ" я сторили, не почива на сериозни основания. Но за това време има запазено у щипяни едно хубаво предание. Когато турцитѣ превърнали църквата въ джамия, за голѣмо удивление на всички, иконата на св. Архангелъ Михаилъ побѣгнала отъ тамъ и се спрѣла въ града. И тамъ, гдето била намѣрена, била въздигната друга малка църквица съ сѫщото име. Тая църквица и сега още сѫществува въ Щипъ.
41
Освенъ нѣколко много стари икони нашиятъ съотечественикъ г. Баждаревъ, когато на 1917 год. посетилъ Щипъ, намѣрилъ въ нея въ единъ дискусъ, единъ нанизъ отъ стари сребрени монети съ лика на краль Леополдъ унгарски 1663 год., останали вѣроятно въ Щипъ отъ времето на авсгрийското нахлуване тукъ въ 1688 год. Въ наше време Фитията бѣше добре запазена. Стенитѣ ѝ вѫтре бѣха плътно измазани съ варь, та не личеха никакви фрески. Какво е състоянието на Фитията сега, не зная. Но казватъ, че сърбитѣ вече я превърнали въ църква и служили въ нея литургия. Справедливостьта го изисква да признаемъ основанията имъ да се молятъ Богу въ единъ свой храмъ. Историческа истина е, че фитията е градена отъ сърбинъ. Ето нѣкои подробности по това.
Къмъ края на XIII столѣтие и началото на XIV, когато сърбитѣ, несмущавани отъ никого, се ширѣха низъ българска Македония, България се разяждаше отъ остри вѫтрешни и династически смутове. А още по-голѣмо нещастие сполетѣ България, когато въ 1285 год. нахлуха въ нея и въ Маджарско татаритѣ. Тѣ преминали Балкана и опустошили Тракия и даже Македония. Могѫщото царство на Асѣновци изчезва, a на престола въ Търново сѣда слабодушниятъ боляринь Смилецъ, като васалъ на татарския ханъ Ногай. И когато сръбското политическо надмощие постепенно прониква въ началото на XIV вѣкъ между градоветѣ на сезероизточната часгь на Македония, които въ XIII вѣкъ съставляваха часть отъ българската държава и, споредъ думитѣ на византийския писатель Акрополита, тамошнитѣ жители сьзнателно сѫ се чувствували като българи и сѫ се борили cpeщу гръцкото робство, изведнажъ изпъква една интересна личность по име протосевастъ и кесарь Стефанъ Хреля Драговоля, сръбски войвода, мѫжь юначенъ и стратегъ, който е държалъ известно време въ рѫцетѣ си градоветѣ Мелникъ, Кюстендилъ, Струмица и Щипъ. Тоя именно Хреля Драговоля, познатъ въ народния епосъ подъ името „Релю Крилатица" и „Релю Пазарско копиле", защото се е мѣталъ съ войската си ту къмъ сръбскитѣ крале, ту къмъ визаитийскитѣ императори, е съградилъ щипската старинна църква Фитията. Хрелю, който е съградилъ сѫщо и пирга въ Рилския манастиръ, на старини се е покалугерилъ
42
подъ името Харитонъ и е билъ внезапно умъртвенъ отъ краль Душановитѣ хора въ 1343 год. въ Рилския манастиръ.
Името на Стефанъ Хреля за пръвъ пѫть се споменува въ грамотата на сръбския краль Стефанъ Милутинъ презъ 1302 год. Тамъ е писано:
„И прида краліевьство ми црьквь великославнаго Арьхїстратига Михаила иже въ Щипоу градоу, іегоже протосевасть Хреліа отъ основаніа любовию душе си сьздаль и оукрасиль красотами црьковными" [1].
Отъ това известие узнаваме, че Стефанъ Хреля презъ 1302 год. построилъ и украсилъ храма св. Архангелъ Михаилъ въ Щипъ за свой и за кралевъ споменъ и го е предалъ да го владѣе Хилендарскиятъ мънастиръ на Атонъ. Както ще видимъ по-долу, съ изключение на този паметникъ, гр. Щипъ е пъленъ съ паметници, останали тамъ отъ българското владичество. Благодарение на размирицитѣ въ България, сърбитѣ завладѣха Македония, но много малко време я държаха въ рѫцетѣ си. И за да бѫдатъ угодни на завладѣнитѣ отъ тѣхъ българи, привличали ги къмъ себе си като имъ градѣли църкви и богато дарявали манастиритѣ имъ. Тѣ знаели, че македонскиятъ българинь е набоженъ и биели на най-слабото му мѣсто. Забелѣзва се и едно друго явление, което е аналогично съ всичко онова, което сега се забелѣзва въ завладѣното отъ сърбитѣ наше отечество. Когато въ първия Милутиновъ походъ въ началото на XIII вѣкъ сърбитѣ завладѣха „градъ славний Скопье, по сихъ же Овче полие, и Злетовь и Пияньцъ", приложиха спрямо завладѣното население сѫщата държавна мѣрка, каквато я прилагатъ и сега въ Македония, a именно боляритѣ и гражданитѣ, които благосклонно посрѣщали краля Милутина, били оставяни спокойно въ земитѣ си, a всички ония, които се подозирали въ враждебность, били прогонвани изъ огнищата си. Значи, вълкътъ козината си мѣни, но табиета — не.
Въ югоизточното подножие на Хисаря, срещу Новосело, малко по-горе отъ яза за воденичкитѣ при устието на Отиня, се намиратъ развалинитѣ на малката цьрквица „Св. Ив. Кръститель". Тя е срѣдновѣковна сграда отъ второто
1. „Минало”, год. II, кн. 5 и 6, стр. 22.
43
българско царство. Размѣритѣ ѝ сѫ много скромни, a и направата ѝ е простичка. Въ наше време на страничната врата отъ дѣсно личеха доста ясно образитѣ на царь и царица. Царицата бѣше съ корона на главата, съ герданъ и обици, a царьтъ съ корона и мантия, съ седефи на вратника. Тя е построена въ царуването на царь Асѣна II. И тия два образа бѣха неговъ и на съпругата му. Отъ лѣво на стената сѫщо имаше единъ такъвъ образъ, но той много слабо личеше.
Друга, сѫщо тъй стара църква въ града ни е „Св. Спасъ", на лѣвия брѣгъ на Отиня, до старитѣ градски гробища, надъ Кумлака. Тя е отъ времето на българския царь Константинъ Дѣянъ, отъ втората половина на XIV вѣкъ. Църквата Св. Спасъ, която бѣше напълно запазена до наши дни, цѣлата бѣше изпълнена съ ликове на свегци и съ славяно-български надписи по тѣхъ. Въ единъ лѣтописецъ отъ XIV вѣкъ се споменува и градската църква св. Никола. Но тя, въ тоя си видъ, както я знаемъ днесъ, е съградена и възобновена презъ 1857 год. Надъ западната входна врата въ църквата има голѣма мраморна плоча съ надписъ, отъ който се вижда, кога е вьзобновенъ храмътъ и че това е станало съ общонародно иждивение и помощь „при пастироначалствѣ митрополита Кюстендилскаго и щипскаго Игнатия", родомь отъ Одринъ.
Въ турската махала, горе надъ нѣкогашния „хюкюматъ" има еднокуполна джамия, надъ която стърчи чанаклия минаре. Тая джамия е старинниятъ храмъ „Св. Илия". Презъ турското робство мѫчно можеше българинъ да иде до тая старина, но всрѣдъ щипяни се разказватъ много легенди за тоя нѣкогашенъ български храмъ.
Въ махалата подъ Хисаря има още много църкви и параклиси, разхвърляни тукъ-таме, но вече съ заличени следи. Една такава черквица и до днесъ още сѫществува въ кѫщата на щипячеца Доне Прилепчански, зарита на дълбоко въ двора. Като остатъкъ отъ срѣдновѣковна сграда въ Щипъ е тъй наречениятъ „Деведжи-хань" (камиларски ханъ), въ който нѣкога търговци отъ Венеция и Рагуза (Дубровникъ) разговаряли и продавали своитѣ стоки. Въ турско време въ него спирали камилари. Отъ тая сграда въ наше време стърчаха само полуструтенитѣ ѝ стени.
Останки отъ старинни постройки се срѣщатъ и въ „Старийо конакъ" надъ Вароша. Тукъ личеха само развалинитѣ
44
на входнитѣ врати и стариннитѣ основи на единъ огроменъ турски хамбарь. Споредъ преданието, тукъ нѣкога е имало старъ конакъ за управление, или дворецъ за жилище.
Една напълно запазена старинна сграда въ Щипъ е безистенътъ въ чаршията. Това е еднокорабна масивна постройка, мрачна и хладна, разпредѣлена вѫтре на множество търговски дюкяни. Тя обаче е турска постройка и предназначението ѝ сигурно е било за складъ. Отъ тоя типъ постройки бѣше и „Дебоя" срѣщу хюкюмата, въ който турцитѣ държеха барута си. Подъ Дебоя на Отиня има стариненъ камененъ мостъ, който бѣше завлѣченъ презъ 1885 год. отъ наводнението.
Надъ текето на бекташиитѣ, на изтокъ отъ града, около два килом. по коритото на Огиня, въ наше време стоеше каменниятъ сводъ на римския водопроводъ, по който е идвала нѣкога изобилна вода за града, сигурно отъ Султлъка. Тоя сводъ или „кемеръ", както го наричахме, биде окончателно разрушенъ при страховитото наводнение на Отиня презъ 1885 г., което нанесе страшни пакости на града и взе множество жертви.
Като старинна постройка въ Щипъ се сочи и „Каменикъ мостъ" на Брѣгалница, който свързва града съ велешкото шосе. Той има четиринадесеть отвора, седъмь голѣми и седъмь малки. Надъ първия отворъ при дѣсния брѣгъ на рѣката и днесъ още стои зазидана плоча, на която ясно личатъ фигуративно изваяни две женски цици. Около тая фигура щипяни разказватъ известната въ фолклора на южнитѣ славяни легенда: Нѣкога мостътъ билъ граденъ отъ двама братя майстори: ала работата не имъ вървѣла добрг, денемъ каквото съграждали, нощемъ се срутвало. Най-сетне двамата братя се увѣрили, че за да се задържи мостътъ, трѣбвало да се зазида въ основитѣ му човѣкъ. И единъ день братята, които били женени, се уговорили тайно: чиято жена дойде по-рано да донесе хлѣбъ на домакиня си, тя ще да бѫде жертвата. И случило се, че тоя день първа дошла жената на по-малкия братъ. Майсторитѣ я хванали и жива я зазидали въ основитѣ на моста. Отъ тоя день постройката се задържала.
На западъ отъ самия градъ, непосрѣдствено до него, на една тераса надъ Брѣгалница и по склоноветѣ на Кумлака е разположено хубавото градче Ново село, съ чисто българско население. За него се знае, че било заселено въ времето на
45
царь Мурадъ и че е било войнишко или пазачко село, ползуваще се съ голѣми привилегии. Въ старото турско царство по българскитѣ земи е имало много такива поселения, които сѫ се ползували съ права отъ султанитѣ. Имало е войнишки села, които сѫ давали войници за служба въ султанскитѣ сараи и конюшни въ Стамбулъ; други сѫ били доганджии (ловци соколджии), други пазачи на пѫтища и пр. Понеже входътъ въ Щипъ отъ къмъ Ново село е запазенъ съ една тѣснина, Клисурата, която виси надъ Брѣгалница и е мѫчно достѫпна, сигурно е, че и новоселчани въ старо време сѫ имали задача да пазятъ отъ неприятеля тоя проходъ. Ново село се е ползувало съ голѣми правдини. Преданието казва, въ него турчинъ не е можалъ безъ предизвестие да влезне и живѣе. На двата края на селото, при Отиня и горе при Клисурата, е имало налбантници; когато турчинъ съ конь е искалъ да мине презъ Ново село, длъженъ е билъ при входа му да слезне отъ коня, да разкове подковитѣ му и пѣшкомъ да мине селото. При изхода можалъ е пакъ да подкове коня си и да се качи на него.
Въ Ново село има величественъ храмъ „Св. Богородица", въздигнатъ въ тоя си видъ прѣзъ 1850 год. Това се вижда отъ следния надпись въ църквата:
„Во 1850 лѣто, месяца Иуния 29. Вѣдомо буди обновлениемъ сего с-го храма успѣние пресветия Богородици по време на Блаженейшаго патриарха Артемия Александрийскаго и архипастиря нашего и епископа господина Захария Еритронъ и епитропа хаджи Анастасия, сосъ общимъ православнимъ християнъ, ктиторомъ и приложникомъ святаго хрзма сего, да помян. Богъ Госп. въ царствиемъ своемъ всегда, нинѣ и присно и во вѣки вѣковъ".
Крайно интересна въ тоя храмъ е една картина отъ 1813 год., на която сѫ изобразени пресв. Богородица, която спасява единъ царь, болното дѣте на живописеца, който е зографисвалъ тогава храма, самиятъ живописець съ жена му и болното 15 г. момче, оздравѣло вече, дошло да благодари на св. Богородица за оздразяването си съгласно съ обещанието. Самата картина буди голѣмъ интересъ и служи за образецъ на изкуството на българскитѣ зографи и на носията отъ онова време. Подъ картината има обяснителенъ текстъ, който е сѫщо интересенъ. Въ него народниятъ говоръ се бори съ черковно-славянския.
46
Тоя надписъ ще ни открие една чертица отъ стария животъ на какедонцитѣ, ще ни покаже и колко много религиозни и вѣрующи сѫ били тѣ. Зографътъ е билъ нѣкой си Теодосий, родомъ отъ Велесъ. Когато работилъ храма въ Ново село, едно отъ децата му, Илия, 15 годишно, се поболѣло. Донесли го въ Щипъ и го лѣкували, но нищо не помогнало. Тогава силно вѣрващитѣ въ чудеса родители поднесли детето предъ храма на св. Богородица, и за удивление на всички то оздравѣло.
Ето и самиятъ надписъ:
„Знамение новое чудо прѣсветия Богородици како естъ скоро помощница, азъ грѣшний Теодосия образомъ сий зоографъ въ лѣто отъ Христа 1813. Въ това врѣме работихъ въ църква ново-селска и имахъ домъ у Велесъ и едно дете, това що лежи, именемъ Илия: Беше ми болно. Простихъ за него и майка му донесе го ради да го лекуеме и нищо лекъ не поможе и прийде врѣме дете да умре и майка му го принесе прѣдъ врата църковна и зе да плаче и азъ и рекохъ жено види како е Богородица избавила царя отъ море, она може и намъ да поможе и поклонихме се. О, чудеса пресветая Богородица оживе детето и поиска да яде и потомь оздраве. Самото отроче едва бѣ на възрасть 15 лѣтъ, прийде и поклонися во свети храмъ".
Щипъ притежава едно важно природно богатство. Това сѫ изобилнитѣ топли извори, пръснати на дѣсния брѣгъ на р. Брѣгалница, въ тѣснината срещу Ново Село и задъ него по течението на сѫща рѣка. Тия топли извори бликатъ въ източното подножие на „мѣрага" и сѫ наредени въ права линия до самия брѣгъ на Брѣгалница и наравно съ нивото ѝ. Когато рѣката приижда, залива ги и ги натлачва. Тия извори сѫ познати у насъ съ името „Лъджи". Водата имъ е симпурна и желѣзна. Цѣлата околность до тѣхъ силно мирише на сѣра. Температурата на водата имъ, особено на единъ отъ тѣхъ, е много висока — надминава 50° целзий. Лъджитѣ и въ първобитното си състояние каквито ги знаемъ, бѣха една благодатъ зз щипяни, особено за новоселчани, понеже тѣ бѣха, a сигурно и сега сѫ, тѣхнитѣ безплатни перални.
Вѣроятно отъ сѫщото огнище блика топлиятъ изворь и на срещната страна на хълма, тамъ гдето е построена минералната баня „Кежовица". Тя е стара турска сграда, съ
47
басеинъ и артика за събличане. Въ банята имаше два извора : желѣзенъ и симпуренъ. Въ наше време водата въ Кежовица бѣше изобилна, но съ течение на годинитѣ тя бавно се е изгубила. Загубването на водата ѝ е най-чувствително следъ всѣко земетресение.
Въ самия градъ, въ „Горно маало", има мѣстность, наречена „Тузлия". По срѣдата на една отъ неговитѣ калдъръмени сокачета извира вода, която е силно горчиво-солена. Думата тузлия е турска и означава нѣщо солно, солено.
Въ тъмното минало Щипъ е страдалъ не само отъ турци, отъ сърби и гърци, но и отъ австрийци. Турцитѣ въ миналото сѫ водили нѣколко войни съ австрийцитѣ. Вьедна отъ тия войни, на 1688/9 год., австрийцитѣ влѣзли въ Щипъ и до основи го изгорили. Преданието казва, че стариятъ градъ се е намиралъ на Ежово поле, гдето още личатъ развалини, и тепърва следъ пожарището се съградилъ на диешното мѣсто около старата Самуилова крепость.
Родниятъ градъ на свещенитѣ наши сѣнки — Т. Александровъ, Т. Лазаровъ, М. Развигоровь, Е. Чучковъ, Сл. Арсовъ, Чемковъ и редъ още други апостоли и революционери, които сложиха кости въ борба съ народнитѣ врагове, още въ дълбокото тъмно робство е раждалъ борци и герои, които сѫ задавали страхъ на цѣли турски области и съ своитѣ героични подвизи сѫ оставили незаличими спомени въ народната паметь, та и днесъ се възпѣватъ дѣлата имъ. Тия герои на миналото сѫ войводата Чавдаръ и неговиятъ сестричникъ Лалушъ. Тѣ сѫ родомъ отъ Лакавичкитѣ села при Щипъ въ втората половина на 16 вѣкъ. Лалушъ войвода първоначално е билъ байрактаръ на Чавдара. Въ ония времена Щипъ съ околията си административно зависѣлъ отъ софийския беглер-бей. Чавдаръ войвода, на чело съ 300 отборъ юнаци, хайдутувалъ въ Кожухъ планина. Софийскиятъ паша пращалъ срещу Чавдара 5—6 пѫти потери, но тѣ не само че не могли да го разбиятъ, но и по-вече го прославили. Тогава пашата употрѣбилъ хитростгь, като убедилъ Чавадра да му се предаде срещу нѣкои съблазнителни нѣща. Лалушь, обаче, който изглежда да е билъ по-хитъръ, подозрѣлъ измама и предупредилъ вуйка си да не се предава на пашата. Но понеже Чавдарь не склонилъ, Лалушъ му предложилъ да се предаде съ половината най-отборъ юнаци, a другата половина отъ
48
четата да му я остави на волята. Въ пашовския конакъ въ София Чавдарь и другаритѣ му сложили орѫжието, но скоро се намѣрили въ тъмницата. Но Лалушь билъ на своя постъ. Той заплащилъ пашата, че ще обърне София на пепелище, ако не освободи вуйка му. И за доказателство на това разорилъ до основи пашовитѣ чифлици въ охолностьта на София. А една народна пѣсенъ казва, че Лалушъ влѣзълъ въ София, разбилъ тъмницата и освободилъ отъ затвора вуйка си.
Професоръ Иречекъ въ своята история на българитѣ казва, че въ тьрновското въстание въ 1595 год. участвувалъ и отрядъ хайдути отъ 2000 души, които нападнали и разграбили главния румелийски градъ София. П. Р. Славейковъ иска да каже, че тая дружина е била на Лалушъ войвода.
* * *
(2. Просвѣтата отъ най-ранни дни до началото на борбитѣ за свобода и независимость на Македония)
Ще навлѣза сега въ областьта на просвѣтата и ще я проследя отъ най-ранни дни до началото на борбитѣ за свобода и независимость на Македония. По край просвѣтата, ще се спра за кратко и върху едни прояви на благотворителность, които за епохата, въ която сѫ извършвани, сѫ отъ значение и интересъ.
Отъ приведенитѣ тукъ надписи на плочи, икони и картини и отъ нѣкои надписи на стари икони въ църквитѣ св. Никола и св. Рангель, отъ годинитѣ 1810 и 1834, става явно, че въ Щипъ българското четмо и писмо никога не е пресеквало и че то се е употрѣбявало у насъ и въ оная епоха, когато Фенеръ бѣше успѣлъ да угаси до голѣма степень народностното съзнание у българо-македонския народъ. Споредъ свидѣтелствата на стари щипяни, въ началото на миналия вѣкь половината щипски граждани знаяли да четатъ и пишатъ български или църковно-славянски. Споредъ свидѣтелството на сѫщитѣ стари хора никой отъ тѣхъ не помни въ щипски храмъ нѣкога да се е служила литургия на гръцки езикъ. Имало е обаче случаи, когато символъть на вѣрата, нѣкои тропари и „Отче нашъ" сѫ се произнасяли на гръцки, и туй е ставало въ онова време, когато гръцката пропаганда е била силна и застрашителна.
Нашиятъ съгражданинъ г. Вл. Икономовъ въ разговоръ ми съобщи, че неговиятъ дѣдо, приснопаметниятъ Икономъ п. Анастасъ, човѣкъ по това време на преклонна възрасть, пишелъ
49
много красиво български. Запитанъ веднажъ отъ внука си, где се е училъ да пише толкова хубаво български, дѣдо Икономъ му отвърналъ, че той и знае и не да пише, но неговиятъ дѣдо „везелъ по български като на гергефъ". Тая подробность нека ни покаже, че въ Щипъ никой пѫть следъ второто българско царство не се е промъквала чужда речь и чуждо писмо освенъ български.
Когато българскиятъ народъ бѣше заетъ съ извоюване на църковно-училищни правдини, и щипяни сѫ взели живо участие въ тая борба. Споменава се името на попъ Паликария, който е билъ пращанъ въ Цариградъ като делегатъ на щипяни по църковния въпросъ. Тоя попъ Апостолъ Паликария, родомъ новоселецъ, живѣлъ въ срѣдата на 19 вѣкъ, е билъ много забележителна личность. Гръцкото духовенство, което успѣ да окове въ духовно робство българския народъ, въ началото на XIX вѣкъ се опита да подчини подъ своята духовна власть и щипяни. Ала неговитѣ опити се разбили o твърдостьта, упоритостьта и високия патриотизъмъ на щипяни. Въ началото на сѫщия вѣкъ ималъ седалището си въ Щипъ фанариотскиятъ владика Иеронимь. Има предание, че тоя фанатизиранъ гръкь, въ омразата си спремо славянската писменость и българската народность, далъ заповѣдь да се събератъ въ митрополитската сграда всички стари книги и рѫкописи, писани на старо-български и славянски езици. И като ги събралъ, опожарилъ ги собственорѫчно. Въ тия пламъци загинали много ценни древнобългарски съчинения, каквито ученолюбивитѣ щипяни ревниво пазили до тогава.
Паметна е и борбата на нашитѣ съграждани съ фанариотското духовенство къмъ 60-тѣ години на миналото столѣтие. На чело на движението за българска църква застанали виднитѣ тогава щипски граждяни Манолъ Кяя и Мано Панайотовъ, a задъ тѣхъ се сплотилъ цѣлиятъ градъ, мало и голѣмо. Въ 1876 год. въ Щипъ се получило известие, че Стовийския митрополитъ Игнатий, който ималъ седалището си въ Кюстендилъ, пожелалъ да дойде въ Щипъ да отслужи литургия. Тоя случай дошелъ точно на време за да се даде възможность на щипяни веднажъ за винаги да скѫсатъ съ фанариотската духовна власть. Игнатий дошелъ въ Щипъ, но още не билъ се настанилъ добре въ конака си, когато предъ него се явили щипскитѣ първенци и му заявили, че е
50
по-добре да стане и да си иде отъ кздето е дошелъ, тъй като щипяни не искатъ гръцки владика и гръцко пѣснопѣние въ църква. На това Игнатий отговорилъ, че той е дошелъ въ Щипъ да служи литургия и ще служи, та който не иска да го слуша, да си седи у дома. Но упорититѣ щипяни разрешили малко по иначе въпроса: вмѣсто тѣ да напуснатъ храма, намѣрили за по-добре Игнатий да го напусне. Презъ нощьта срещу службата нѣколцина граждани влѣзли въ църквата, изкъртили владишкия столъ, съ двата разярени лъва въ основитѣ му, и го изнесли въ църковния притворъ. Когато узналъ това Игнатий, отказалъ се да служи въ храма св. Никола и отишелъ да служи литургия въ кѫщата на попъ Костадина, на която присѫтствували само нѣколцина владишки приятели. Ала и тукъ владиката не билъ оставень спокоенъ. Скоро предъ кѫщата на попъ Костадина се събрала една внушителна тълпа граждани и надала силни викове: „Не сакаме гръцкийо владика!" Владиката, като усѣтилъ, че тая работа не е шега, скоро напусналь града. Този е билъ последниятъ грькъ, който се е опиталъ да спечели щипяни за фенерската духовна кауза. Следъ него въ Кюстендилъ и Щипъ идва преосвещениятъ Иларионъ, вече родомъ българинъ.
По-горе казахъ, че славяно-българската писменость никой пѫть не е била загаснала въ Щипъ. Много естествено е, че за да се подържа тя, е трѣбвало да има огнище, въ което да тлѣе националното самосъзнание и любородната искра. Това огнище сѫ били килийнитѣ училища, въ които на пѣсъкъ сѫ били изучвани азбукето, часословьтъ и псалтирьтъ. За училищни килии тогава сѫ служили или църковнитѣ свещоливници и кръщелници, или низката и упушена соба на даскала — терзия. Покойниятъ нашъ учитель Димитъръ Бѣлаяна е оставилъ нѣколко книги, въ една отъ които, на бѣлото ѝ поле, се споменува за единь рѫкописъ, писанъ презъ 1561 година отъ нѣкой си даскалъ Антония Георгиевъ. Где е сега тоя рѫкописъ и где е библиотеката на Бѣлаяна, никой нищо не можа да ми каже. Вмѣнявамъ въ дългъ на моитѣ млади съграждани, ако подиръ насъ отидатъ като свободни граждани въ роднитѣ огнища, да се потрудятъ и издирятъ тия ценни писменни съкровища отъ времето на нашето тройно робство и отъ възраждането ни. Хроникирано се споменува годината 1793, когато въ Щипъ е имало за пръвъ
51
пѫть килийно училище. Ала кога е било замѣнено килийното обучение по църковнитѣ книги съ новото учение, т. е. кога е било открито въ Щипъ първого модерно училище, точно не може да се установи. Като пръвъ нашъ учитель се сочи даскалъ Кривь Мано. Той е учителствувалъ въ Щипъ около 1830 год. Но на 1828 год. въ Ново село вече сѫщо е имало училище, въ което учителствувалъ църковниятъ клисарь даскалъ Мано. Дали тоя Мано не е единъ и сѫщь човѣкъ, това съ положителность не можахъ да установя. Следъ него се явилъ като учитель даскалъ Трайко Клисаровъ, родомъ отъ Щипъ. За него се знае, че общината му плащала по 15 лири годишно отъ църковната каса, a на голѣми праздници получавалъ като подаръкъ отъ ученицитѣ си по нѣкой и другъ грошъ. Ученицитѣ му достигнали до 150, a училището му било общонародно. По това време, на редъ съ общонароднюто училище, въ Щипъ е имало и частно училище, въ което учителствувалъ щипянецътъ хаджи Георги. Училището му се помѣщавало въ собствената му кѫща, гдето той извършвалъ въ свободното си време и терзилъкь. Ученицитѣ му плащали по 30 пари седмично. Подобни частни училища въ Щипъ изобилствуватъ и по-късно. И тѣхното сѫществуване се обяснява съ факта поради изобилието на ученици, които не сѫ могли да се поберать въ общонароднитѣ училища.
Къмъ края на 1840 год. щипяни вече почувствували нужда отъ по уредено училище. Тѣхната любознателность не могла да се задоволи съ познанията на даскали, на които подалечъ отъ Пребѣгъ и новоселскитѣ лозя кракътъ имъ не е билъ стѫпвалъ. Ето защо тѣ условили за учитель градския любимецъ даскалъ Павле Гроздановъ, когото по-късно изпратили да се учи въ Костендилъ при Неофита Рилски на ланкастерската метода. Следъ завръщанего си въ Щипъ Павле Гроздановь приложилъ новото учение на практика. Гражданитѣ останали твърде доволни отъ него и му повишили заплатата на 36 турски лири годишно.
Едновременно съ това щипяни замислили да се сдобиятъ и съ по-обширна училищна сграда, защото тѣснитѣ църковни кръщелници не били вече годни за нарастващитѣ просвѣтни нужди на гражданитѣ. За училище сега се вече пригодила църковната кѫща на Коце Рибарче, находяща се до самия олтаръ на църквата св. Николай. Следъ смъртьта на Павле
52
Гроздановъ въ 1857 год. за учитель останаль синъ му Димитъръ Павловъ. По това време учителствували въ Щипъ попъ Анастасъ, братъ отъ друга майка на Йосифъ Ковачевъ и Апостолъ Златановъ.
Щипскитѣ първенци узнали, че въ Велесъ учителствува единъ бележитъ учитель, на име Георги Милетичъ и пожелали да го иматъ за свой учитель. Желанието имъ скоро било осѫществено. Георги Милетичъ, баща на нашия ученъ мѫжъ, професоръ Л. Милетичъ, дошелъ въ Щипъ и почналъ да преподава новитѣ гредмети. Той ималъ около двадесетина ученика, между които били Арсо Лазаровъ, Коце Гочевъ, Михаилъ Дончевъ и др. Учительтъ Георги Милетичъ, споредъ показанията на неговия живъ ученикъ, дѣдо Михаилъ, билъ даровитъ, веселъ човѣкъ и добъръ домакинъ. Обичалъ много природата и често извеждалъ ученицитѣ на прошетка на откритъ въздухъ. Той учителствувалъ въ Щипъ две години. Тукъ трѣбва да кажа, че до Милетичъ въ Щипъ не е имало годишни изпити. Следъ него щипяни условили за първоначалното училище Димитъръ Бѣлаяна, a за класното Димитъръ Павловъ. Съ общи грижи на всички щипяни училищата били снабдени съ необходимитѣ учебни пособия и помагала.
Като споменувамъ тукъ за второто учителствуване въ Щипъ на Дим. Павловъ Гроздановъ, сега вече добре школуванъ при Найденъ Геровъ въ Пловдивъ, отъ значение е да се знае нѣщо повече за тоя скроменъ нашъ будитель. Той е родень на 8 ноемврий 1840 год. въ гр. Щяпъ, a почина въ София на 3 маргъ 1919 год.
Вдъхналъ още отъ семейното огнище любовьта къмъ родината си и жаждата да работи за нея и подготвенъ отъ баща си, той на 17-та си година е станалъ основенъ учитель въ града. Следъ като учителствува до 23-та си година, отива въ Пловдивъ въ класното у-ще на Н. Геровъ, завършва го съ грамаденъ успѣхъ, следъ което наново учителствува 4—5 години въ Ново село, гдето взима активно участие въ противогръцкото освободително движение. Заедно съ Апостолъ Паликария той е билъ изпратенъ въ Цариградъ като делегатъ въ първия учредителенъ екзархийски конгресъ, а следъ това е билъ заставенъ отъ екзархията да остане въ Цариградъ като учитель и пѣвецъ въ екз. черква. Въ Цариградъ живѣлъ петь години и заедно съ П. Р. Славейковъ, който известно време е
53
живѣлъ у дома му, съ другитѣ видни дейци е взималь участие въ народното освободително движение. Сѫщевременно той е посещавалъ курсове въ Робертъ колежь и е усъвършенствувалъ познанията си по френски, гръцки и турски езици, които той отлично владѣеше, a сѫщо и познанията си по историята и културата на западъ, особено на Франция, чиито велики философи на XVIII в. той четѣше съ страсть чакъ до сетния си часъ.
Когато борбата за дух. освобождение съ гърцитѣ се завърши успѣшно и стака ясно, че ще трѣбва да се почне новата политическа борба, Гроздановъ вмѣсто да приеме поканитѣ на свои приятели и да се пресели въ България, гдего поради неговата култура и знанието на много езици го е очаквала блѣснава кариера и богатство, той се връща въ Македония, въ родния си градъ, и отново учителствува тамъ цѣли 18 години, изпълняващь почти непрекѫснато длъжноститѣ на директоръ на класното училище, секретарь на общината, пѣвецъ въ черквата, главенъ учитель и пр. Той е взималъ живо участие и въ новото политическо револоционно движение, билъ е, най-сетне, подушенъ отъ мѣстнитѣ власти и е трѣбвало да се махне отъ Щипъ. Тръгналъ за България, въ Скопье е билъ задържанъ отъ митрополияга и останалъ като учитель, надзиратель въ пансиона, пѣвецъ и пр. 7 години, следъ което е трѣбвало отново да се мѣсти и е дошелъ въ България, гдето живѣ като скроменъ пенсионеръ и черк. пѣвецъ и, най-сетне, изтощенъ отъ мизерията и болесть, тихо угасна въ една полусрутена хижа въ столицата на свободна България. Щипското братство му устрои тържествено погребение като на заслужилъ съгражданинъ.
Силенъ тласъкъ на обучението въ Щипъ е далъ Иосифъ Ковачевъ презъ 1870—71 год., който изначало учителствувалъ въ Ново село, a следъ това въ Щипъ, гдето приложилъ звучната метода. Тогава училището е било смѣсено. Негови другари и сподвижници въ просвѣтата на щипяни били братъ му Михаилъ А. Ковачевъ, Маджунковъ и Ал. попъ Орушовъ, бащата на Тодоръ Александровъ.
Йосифь Ковачевъ е роденъ на 14 януарий 1839 година въ гр. Щипъ, гдето е получилъ килийното си образование и следъ това, презъ 1855 год. станалъ учитель въ с. Гиляни въ Скопско. Тукъ той не се е задоволилъ само съ обучаване
54
на децата, но събиралъ и народни умотворения. Съ своя тихъ характеръ, съ трудолюбието си и достойно пѣене въ черква И. Ковачевъ завладѣлъ селянитѣ, които го обикнали и не искали да го изпуснатъ. Но той не билъ доволенъ отъ себе си, чувствувалъ, че съ тѣзи познания не може да бткде достатъчио полезенъ за народа си и замечталъ да се сдобие съ по-голѣмо образование. Съ тази цель И. Ковачевъ напусналъ учителството и заминалъ за Цариградъ, гдето предполагалъ, че ще намѣри добри българи, които да му помогнатъ да замине въ Русия. Вмѣсто въ Русия, обаче, попадналъ въ Бѣлградъ, гдето постѫпилъ въ духовната семинария, която следъ три годишно учение завършилъ. Презъ 1864 год. Ковачеву се отдало да замине въ Русия, въ гр. Киевъ, гдето постѫпилъ въ духовната академия, въ която покрай духовнитѣ науки се преподавало и история и педагогия, за които той много се интересуваль и редовно посещавалъ лекциитѣ и хоспитациитѣ. Тази негова прилежность го приготвила къмъ теоретическа и практическа обществена дейность въ областьта на народната просвѣта. Одеското българско настоятелство, което подпомагало способнитѣ ученици българи въ разнитѣ учебни заведепия и което следѣло тѣхния успѣхъ, като се увѣрило въ способноститѣ на Ковачева, издържало го при следването му въ академията, a следъ свършването ѝ изпратило го за учитель въ Габровското училище.
По онова време въ Габрово главенъ учитель билъ Цвѣтко Самарджиевъ, който поучавалъ децата още по македонската метода. Веднага следъ иристигането си въ Габрово И. Ковачевъ се заелъ съ въвеждането на новата метода, която той наричаль нагледна и гласна. За пълното приложение на новата метода той заставялъ и другитѣ учители да хоспитиратъ при него и я усвоятъ. Успѣхитѣ презъ първата година били отлични и името на И. Ковачевъ се носило отъ уста на уста между всички габровски граждани. Освенъ новитѣ предмети, които той въвелъ за обогатяване теоритичнитѣ познания на учащитѣ се, както и учебнитѣ помагала и покѫщнина, като картини, черни дъски, чинове, той обърналъ внимание и на физическото възпитание на учащитѣ се, като въвелъ предмета гимнастика, извеждайки децата на гимнастически упражнения на открито. Турцитѣ, които немогли
55
да не видятъ успѣхитѣ на българското училище и виновника на тия успѣхи, почнали да гледатъ съ зависть и наклеветили московския даскалъ предъ русенския валия Митхадъ-паша като опасенъ човѣкъ. Последниятъ наредилъ предъ мѣстнитѣ власти да махнатъ Ковачева още преди завършването на учебната година и, въпрѣки общитѣ симпатии на гражданитѣ и молбитѣ имъ предъ пашата, негласно билъ интерниранъ въ родното си мѣсто презъ 1869 година.
Въ Щипъ И. Ковачевъ не намѣрилъ вакантно училищно мѣсто и се условилъ за учитель въ съседната на града махала Ново село, гдето почналь да прилага своята реформаторска учебна дейносгь. Новоселското килийно учение било реформирано въ класно, съ двегодишенъ курсъ. Програмата на новоотвореното училище изработилъ самичъкъ, като раздѣлилъ ученицитѣ на два класа за класно обучение. Въведенитѣ предмети иматъ общообразователенъ характерь, чрезъ който се стремѣлъ да подготви учащитѣ се за бѫдещи дейци въ областьта на учебното дѣло и църквата. Презъ 1871 год. излѣзълъ първиятъ изпускъ на новоселското класно училище, въ което се обучавали момчета отъ Габрово, Велесъ, Тиквешъ, Прилепъ, София, Плѣвенъ и др. градове. Въ родния си градъ той не се е ограничилъ само между четиритѣ училищни стени. Той отворилъ недѣлно училище, въ което презъ празнични дни държалъ сказки на разни теми; отвориль недѣлни курсове за обучаваме на грамотность възрастнитѣ, a търговцитѣ упѫтвалъ, какъ да водятъ търговскитѣ книги и смѣтководството. Презъ идещата година Ковачевъ премѣстилъ училището си въ центъра на града, но въ сѫщата година скопскиятъ митрополитъ го назначилъ за училищенъ инспекторъ въ Кюстендилско. Новата му длъжность, която по тогавашнитѣ размирни времена не бѣ лишена отъ опасности за живота, не се харесала на турската власть, която поискала да се махне Ковачевъ, поради което той отново потърсилъ учителско мѣсто и отишелъ въ Прилепъ, гдето разви една трескава, народополезна дейность. Следъ освобождението на България Ковачевъ се прибра въ София, гдето занимава чиновнически и професорска служби. Той умрѣ на 31 декемврий 1898 г. Между литературнитѣ трудове на Ковачева личатъ: Школска педагогика, Рѫководство за първоначалното обучение и Български букварь по звучната метода.
56
Следъ Йосифъ Ковачевъ отъ 1874 год. до 1883 год. въ Щипъ е учителствувалъ Иванъ Карановъ отъ Кратово, после щипяни пакъ повикали Бѣлаяна и Дим. Павловъ. Като тѣхни другари съучители били Константинъ Шекериновъ, Ал. Живковъ и Анастасъ Чепъргановъ, сладкозвучниятъ църковень пѣвецъ.
Наредъ съ тоя поменикъ не ще е безинтересно да изтъкна тукъ една особеность, която се забелязва въ щипскитѣ училища къмъ 60-тѣ години на миналия вѣкъ. Докато народнитѣ водачи сѫ се надпреварвали да услужатъ съ нѣщо на училищата, да ги издигнатъ съ добри учители и пособия, самитѣ ученици отъ това време сѫ чувствували голѣмъ страхъ отъ училищата и неохотно сѫ ги посещавали. Това се дължи на познатия тогавашень методъ при обучението, изразенъ въ свирѣпата фаланга и въ жестокитѣ и често нечовѣшки наказания, прилагани спрямо ученицитѣ при незнаяне урокъ или при други простѫпки. Фалангата е представлявала едни дървени клещи, въ които се включвали и стѣгали краката на ученика, следъ което до подуване се налагали съ прѫчка. Обикновенитѣ наказания сѫ били: сѣдане съ голи колѣна на пѣсъкъ, бой съ прѫчка по пръститѣ на рѫцетѣ и почерняване лицето на провинения ученикъ съ сажди и развеждането му въ такъвъ видъ низъ улицитѣ. Къмъ края на 80-тѣ години методитѣ при обучението бѣха поизмѣнени и много отъ тия жестоки наказания вече забравени.
Като говоря за културно-просвѣтнитѣ прояви въ гр. Щипъ въ старо време, трѣбва да подчертая, че не правя разлика между Щипъ и Ново село. Ho понеже Ново село имаше своя отдѣлна община, хубаво и обширно училище и отдѣленъ бюджетъ, умѣстно е да се спомене, че на редъ съ училищата въ Щипъ отъ край време и въ Ново село просвѣтата е била поставена на завидна висота. Помнятъ се имената на следнитѣ учители, които сѫ учителствували въ Ново село: даскалъ Темелко, попъ Йованче, Апостолъ Паликариевъ, Димитри Шоповъ, Костадинъ Сарафовъ и Симеонъ Момчеджиковъ, които отпосле сѫ рѫкоположени въ свещенически санъ.
За да се рѫководи, за да расте и да се развива просвѣтата въ Щипъ, естествено е, че сѫ били потрѣбни материални срѣдства. И за удивление е, че щипяни сами сѫ даали паричнитѣ срѣдства за подръжка на училищата си, безъ
57
да очакватъ и най-малка външна помощъ. Едвамъ следъ 80-тѣ години на миналия вѣкъ екзархията имъ е плащала директора на класното училище. Училищнитѣ работи сѫ се водили отъ църковна община, подѣлена на църковни епитропи и училищни настоягели. И съ каква любовь, съ каква похвала и безкористие сѫ гледали на работата си тия наши съграждани! Тѣхното дѣло буди удивление и възторгъ и трѣбва да служи за примѣръ на всички ни.
До 1877 год. щипяни, както казахъ, нѣмаха особена сграда за училище. Но когато Йосифъ Ковачевъ разви своя учебенъ методь, старото училище въ кѫщата на Коце Рибарче се видѣло тѣсно. Живиятъ и будень за наука духъ на щипяни не се е задоволилъ съ това училище. Къмъ 1870 г., когато Bac. Левски като челебия посетилъ гр. Щипъ и се срещналъ тамъ съ живия още въ София хаджи Михаилъ Костенцевъ, щипяни замислятъ да си построятъ мова, обширна сграда. натъкмема съ осички потрѣбности за училище.
Тая идея цѣли седъмь години е зрѣяла у щипяни. Отъ нея е било обхванато цѣлото граждaнство. Тя е въодушевила мало и голѣмо, у дома и въ чаршията единствената тема на разговоръ е било новото „школо", което е щѣло да се гради. Мѣстото му било опредѣлено въ западния дворъ на църквата „Св. Никола", въ ѫгъла, който се образува отъ коритото на суходолинатa Отиня и северната църковна улица. Даже въ едно отъ заседанията църковно-училищното настоятелство е кръстило бѫдещето училище на името на солунскитѣ равноапостоли Св. Кирила и Методия и взело решение да се постави на фасадата му, надъ голѣмия балконъ, библейскиятъ надписъ: „Начало премудрости — страхъ Господенъ”.
Най-сетне дошелъ голѣмиятъ праздникъ за щипяни. Презъ пролѣтьта на 1877 г. сѫ били изкопани основитѣ и поставенъ първиятъ камъкъ. Кой знае защо, кѫщата на К. Рибарче била освободена презъ тая година и училището се пренесло въ женското отдѣление на църквата „Св. Никола". За постройката на училището имало твърде малко платени дюлгери. Щипяни по тоя случай си наложили трудова повиность: всѣки се чувствувалъ задълженъ да помогне, съ каквото може, за постройката на училището. Едни носили камъни, други дърва и дъски, a нѣкои и сами работили.
58
Най-голѣмо участие въ постройката на новата училищна сграда взела младежьта отъ двата пола. Отъ ранна сутринь до късна вечерь, построени въ верига, съ легени, кофи и други сѫдове, младежитѣ носили пѣсъкъ и вода отъ Отиня или бъркали и разнасяли варь и камъни.
По такъвъ начинъ, въ продължение на две години, щипяни си съградиха ново, великолѣпно училище, отъ което по-късно Даме Груевъ и Гоце Дѣлчевъ опасаха цѣла Македония съ революционния обрѫчъ.
На 1889 год. училищното настоятелство въ Щипъ взело решение да се изработи особенъ правилникъ, по който да се рѫководятъ училищнитѣ работи. За тая цель се избрала комисия, състояща се отъ: учителя Саздо Панайотовъ, директоръ на училището, Григоръ Кралевъ, основенъ учитель и председателя на училищното настоятелсгво, Христаки Димитровъ. Уставътъ бързо билъ изготвенъ и е съдържалъ следнитѣ по-главни отдѣли: Права и длъжности на училищното настоятелство, права и длъжности на директора и права и длъжности на учителитѣ, на ученицитѣ, на родителитѣ имъ и пр. Отъ отдѣлъ „права и длъжности на ученицитѣ" се преписвали извадки и се облѣпяли по училищнитѣ стени.
Както казахъ и по-горе, щипското училищно настоятелство не е искало никаква помощь за училищата си отъ екзархията. Ала къмъ 1885 г., за да се не дѣли отъ другитѣ градове въ Македония, то приело да се плаща отъ екзархията само директорътъ. Срещу това, обаче, църковната община ежегодно внасяше въ касата на екзархията отъ вули и друго една сума надъ 300 турски лири.
На редъ съ училището въ Щипъ още въ най-ранно време е имало и читалище. Печатъть на това читалище отъ 1875 г. е запазенъ у нашия съгражданинъ, г. Христо попъ Коцевъ, и на него се чете надписа : „Българско читалище Дѣятелность — Щипъ".
Покрай просвѣтата въ училищата, градъ Щипъ роди доблестни хора, които просвѣщаваха Македония и вънъ отъ училищата. Двамата братя, родомъ отъ гр. Щипъ, Михаилъ и Арсений Костенцеви бѣха най-старитѣ македонски книжари, които съ рискъ на своя животъ разнасяха българското слово по всички македонски краища. Като проследи човѣкъ биографията на тия двама братя, ще остане очуденъ като какъ
59
тѣ сѫ се решили на единъ занаятъ въ едно време, когато бѣше опасно не да продавашъ по турскитѣ градове български книги, a само да говоришъ български. Ние виждаме Михаила и Арсения Костенцеви ту въ Пловдивъ, гдето получаватъ бунтовнически прокламации отъ В. Левски, ту въ Струмица въ борба съ гръцкия владика, ту арестанти въ Дойранъ, ту наказвани и глобявани въ Прилепъ, ту пъкъ на мирни занятия въ Щипъ.
Около времето на Йосифа Ковачевъ въ Щипъ се замислило и за образованието на девицитѣ, за която цель щипската община изпратила на свои срѣдства да следватъ въ Габрово и да се подготвятъ за учителки девицитѣ Сава Шекеринова, Славка х. Темелкова и сестрата на Йосифъ Ковачевъ — Анастасия. Споредъ проф. Иорд. Ивановъ, първото девическо училище въ Щипъ било открито на 1861 год. отъ Ефка Милетичева. Но споредъ х. Михаилъ Констенцевъ [1] първото девическо училище въ Щипь било открито презъ 1874—1875 год. отъ неговага съпруга Мария.
Освенъ Йосифъ Ковачевъ и Мих. Костенцевъ, които сѫ писали и печатали български книги за просвѣта и обучение на народа си, презъ 1866 год. въ Цариградъ се явява като радетель на българската книга и щипянецътъ Константинъ Атанасовъ. Той е отпечаталъ книгата: „Кратко описание на св. двадесеть манастири въ Атонската гора". Тая книжка на времето бѣше много разпространена въ Щипъ и жѫдно се четѣше отъ гражданитѣ.
Наредбата на нашитѣ училища се е твърде много харесвала, та двама неизвестни дописници ето какво сѫ писали за Щипъ въ в. „Македония", бр. 42—44 отъ 1867 год.:
„Щипяни сѫ за уважение за наредбата на училищата си. Предаватъ се български и турски езици. Ученицитѣ на брой около 250. Народности три: българи 2000 кѫщи (освенъ Ново село близу 600 кѫщи); турци отъ 500 повече, егюпци до 40—50 кѫщи".
Преди да завърша съ просвѣтата отъ старо време въ гр. Щипъ, нека да кажа нѣщо за една друга характерна черта на старитѣ щипяни, която издава въ тѣхъ силенъ патриотиченъ
1. СпБАН, книга XXVI. Къмъ историяга на нашето духовно възраждане.
60
духъ и обичь и неприкосновеность къмъ народната вещь.
На 1878 год., както казахъ, щипяни се сдобиха съ нова грамадна сграда за училище, построена съ общограждански усилия въ западното дъно на двора въ църквата „Св. Никола".
Ала не минало много и тая радость нѣкакъ се помрачила. Следъ като завършила голѣмата училищна постройка, общината се видѣла парично затруднена. И за да се улесни, тя взела решение да продаде нѣкому мѣстото и сградата, въ която се помѣщавало старото училище. Това решение скоро се приведе въ изпълнение. Коце Рибарче, единъ виденъ и почтенъ гражданинь, далъ добра цена и купилъ училището. А презъ пролѣтьта на следнята година той наелъ майстори прилепчани и почналъ да събаря покрива на старото училище, за да гради на мѣстото нова кѫща.
До тогава не всички щипяни знаели за сдѣлката на църковното настоятелство съ К. Рибарче. Но когато видѣли, че старото училище е продадено и покривътъ му почналъ да се кърти, сѣкашъ не керемиди и прогнили греди, a ребра и живо месо майсторитѣ кѫсали и къртѣли отъ гърдитѣ на щипяни. Вестьта скоро обиколила града и предизвикала бунтъ.
— Какъ може училище да се продава ?! — викали всички. — Това писано ли е нѣгде? Кой може да купи училище, да го руши и да гради кѫща на него?
Скоро по-виднитѣ граждани се събрали въ общината и подирили смѣтка отъ общинаритѣ. За своето дѣло тѣ се оправдавали съ факта, че общинската каса е праздна, a и училището не е потрѣбно вече.
— Ако общинската каса е праздна — заявявали щипяни — ние сме по мѣстата си. Ние сме община и ние ще намѣримъ пари. Но да продавате училището — това не може! To е за насъ светиня и нѣма да оставимъ да го рушатъ.
Отъ църковния дворъ гражданството отишло въ старото училище, разгонило майсторитѣ и почнало да праща клетви по Рибарче, който дръзналъ да купи църковенъ имотъ. За известно време работата заглъхнала и градътъ се успокоилъ. Ала сдѣлката била извършена, К. Рибарче броилъ паритѣ и не можеше да се откаже така лесно отъ изгодата. Поради това къмъ Спасовдень майсторитѣ пакъ се появили на покрива
61
на старото училище и вече почнали да събарятъ стѣнитѣ му. Нѣкои отъ гражданитѣ се опитали да убедятъ странитѣ да се откажатъ отъ продажбата, други употрѣбили и насилие, но не сполучили. Тогава една друга мисъль блѣснала въ главитѣ на едни. Трѣбваше да се опита последното и сигурно срѣдство . . . Презъ една сутринь, когато майсторитѣ отишли да събарятъ старото градско училище, изтръпнали и се ужасили отъ виденото. Околовръсть стенитѣ му били опасани съ черенъ платъ. Сѣкашъ мъртвецъ лежалъ предъ тѣхъ. При тая гледка майсторитѣ нарамили торбитѣ си и си заминали въ Прилепъ. Никой не смѣелъ да доближи и пипне увититѣ въ черно училищни стени. Около тѣхъ всичко опустѣло. Гражданството избѣгвало да минава край училището, a общинаритѣ навели глава и си подали оставката.
Следъ време всичко се забравило и К. Рибарче пакъ си построилъ кѫща на училищното мѣсто.
Още въ най-скоро време чувството за благотворителность е било силно развито всрѣдъ щипяни. Благотворителностьта къмъ срѣдата на миналия вѣкъ въ Щипъ е била тиха и могѫща. Стремежъ къмъ благодѣяние се е пораждалъ у всички, и у българи и у турци. Всѣкой споредъ силитѣ си е правилъ добро на ближния си. И въ областьта на благотворителностьта се е забелязвало голѣмо съревнование. Добродетельта се е извършвала чисто по евангелски: когато е давала дѣсната рѫка, лѣвата нищо не е знаяла. Но надъ всички добродетелни люде отъ онова време въ Щипъ стои единъ единственъ свѣтълъ образъ, който съ любвеобилното си и милостиво сърдце е стоплялъ душитѣ на немощнитѣ си съграждани. Тоя образъ, това голѣмо име е Хаджи Костадинъ, основателя на щипския приютъ за старци и бѣдни хора, познатъ подъ имего „Шпитале", съграденъ въ 1870 год.
Най-богатиятъ, a и най-образованиятъ между всички тогавашни свои съграждани щипяни, свършилиятъ гръцка гимназия въ Цариградъ Хаджи Костадинъ не е могълъ да бѫде спокоень и да се радва на своитѣ материални блага, като е знаялъ, че негови съграждани ходятъ голи, гладни и безприютни. Мисъльта да помогне на страждущитѣ и облекчи тѣхното положение не му е давала миръ, до като най-после пристѫпя кyмъ нейното осѫществение. Повиква при себе си майстори и
62
заедно съ тѣхъ обмисля плана на постройката, въ която той ще прибере всички нещастници отъ града Щипъ. И когато всичко е обмислено и скроепо, радость и миръ изпълва душата му. Не следъ дълго въ центъра на града Щипъ се поставятъ темелитѣ и въ присѫтствието на всички щипяни чрезъ обичайния водосветъ започва се усърдно подъ надзора на X. Костадина изгражданего на постройката, едноетажно здание, невисоко, въ форма на правоѫгьлникъ, съ отдѣлни стаи и кухни, различни по голѣмина, за да служатъ споредъ численостьта на членоветѣ на приютилитѣ се тамъ, съ широкъ дворъ, находящъ се въ срѣдата на зданието и масивна голѣма порта съ чешма и канализация, специална пералня снабдена съ нуждния казанъ за топлене вода.
При такива удобства той настанява своитѣ любимци — нещастници, като за добрия редъ въ Шпиталето назначава и управитель. Но съ това не се изчерпватъ грижитѣ за онеправданитѣ — любовьта и щедростьта на Хаджи Костадинъ не познаватъ граници. Отъ прихода на единствения хотелъ, най-красивото здание въ центъра на града, наречено Хаджи Костадиновъ ханъ, той урежда да се издържатъ приютенитѣ въ И. Шпиталето, и когато вижда, че и този доходъ е недостатъченъ, той подарява всичкитѣ си въ града дюкяни, отъ които на вѣчни времена да се ползува приютътъ.
Самъ нещастенъ въ живота, погребалъ жена и дванадесеть деца, останалъ само съ една внучка, съ разбита отъ скръбь душа, пълна съ горесть и печаль, той се стреми да доставя радости на нещастнитѣ, като за всѣки праздничеиъ день съ собственитѣ си рѫце, шейсеть-годишниятъ Хаджи Костадинъ раздава разни подаръци — топове басми, шамии, чехли, обуща и много други зещи, донесени чакъ отъ Солунъ. Раздаватъ се тѣ на беднитѣ съ особена охота, a последнитѣ съ препълнени отъ благодарность очи и благоговение целуватъ му рѫцетѣ, изпращатъ го съ щастливи усмивки, че има човѣкъ да мисли за тѣхъ. До колко филантропътъ Хаджи Костадинъ се е грижилъ за беднитѣ, приютили се въ Шпиталето, и до колко се е вглеждалъ въ тѣхнитѣ нужди, личи отъ факта, че той е плащалъ дори и на фурната, въ която сѫ пекли.
Този примѣръ на благодѣяние е заразилъ всички негови съграждани, които се надпреварвали да носятъ разни нѣща, подаръци, храна — пелте, ошавъ, пиляфъ и пр., a
63
особено предъ празднични дни всѣки се е считалъ за гордъ и щастливъ да занесе повече отъ другаря си въ „Шпиталето", и по тоя начинъ цѣли запаси отъ храна и подаръци се събирало въ всѣка една стаичка. Така нещастнитѣ взимали участие въ общото празднично настроение на щипяни, като имали не само необходимото, a дори и излишно.
Но не и до тукъ се е спирадъ Хаджи Костадинъ по пѫтя на благодѣянието. Той е обръщалъ очи и къмъ ония щипяни, които по една или друга причина обитавали затвора. Къмъ тъмнитѣ и влажни подове любвеобилниятъ човѣкъ е изпращалъ всѣка есень предъ Димитровдень рогозки за всѣка килия, a всѣка вечерь и по 5 оки дървени вѫглища за отопление, които заптието отъ затвора редовно идвалъ да ги получи съ позволение отъ хюкюмата. Така е продължавало всѣка есень и зима, когато редовно се е носило и храна както отъ слугитѣ на Хаджи Костадина, тъй и отъ други, които сѫ се стремѣли да подражаватъ въ благотворителностьта на своя почитань и любимъ благодетель, името на когото се е носило отъ уста на уста съ тайнственость и благоговение.
Така този, ненадминатъ отъ никой щипянецъ до сега въ полето на благотворителностьта, е извършилъ подвигъ, съ който е овѣковѣчилъ паметьта си, станалъ гордость за своитѣ съграждани. Много събития, много бури минаха надъ неговото родно огнище и до стенитѣ на неговото „Шпитале", ала когато единъ демь се утаи бурята, що още бушува тамъ, името на Хаджи Костадина ще бѫде наново извадено на показъ отъ македонския лѣтописецъ, наново ще се сложи на достойно мѣсто между достойнитѣ. Толкова повече ще е нужно това и толкова повече ще свети това име, колкото по-сърдечни времена преживѣваме днесъ, за които примѣрътъ на Хаджи Костадина е не само примѣръ, a подвигъ [1].
Ще спомена тукъ и за единъ другъ щипянецъ, който сѫщо по онова време се е проявилъ въ полето на благотворителностьта. Тоя нашъ благодетель се казвалъ Мано Панайотовъ. Когато Димитъръ Павловъ билъ назначенъ учитель за класното ни училище и Бѣлаяна — за основното, появила се голѣма нужда за учебни пособия и помагала, a и самото училище се преизпълнило съ ученолюбива младежь, часть
1. М. Антонова, в. „Брѣгалница”, год. I, бр. 1. — София.
64
отъ която била крайно бедна. Мано Панайотовъ, като узналъ това, подарилъ 12 лири турски за покупка на книги за беднитѣ ученици. Тоя неговъ даръ на времето си е направилъ такова силно впечатление всрѣдъ щипяни, че той се помни и до сега.
Като благодетель въ сѫщото време въ Ново село се проявява голѣмиятъ богаташъ и търговецъ на жито Костадинъ Станчевъ. За ползуване на новоселчани той на свои срѣдства съгради на разни мѣста въ градеца петъ чешми, като постави на тѣхъ паметни плочи. Съ позволението на турската власть Костадинь Станчевъ построилъ моста надъ Брѣгалница, който свързва дветѣ махали на Ново село.
Не само българитѣ, но и самитѣ турци щипяни сѫ били засегнати отъ желанието да благотворятъ. Ще приведа тукъ единъ случай на подобна благотворителность, който ни показва едно добро турско сърдце, a сѫщевремено ни показва и какви сѫ били отношенията между българи и турци по онова време.
Единь день презъ 1877 год. (това е било около Петровдень) влиятелниятъ и всемогъщъ тогава шеихъ на тъй нареченото „Ашай-текеси" (долното теке) хаджи Сали ефенди, отъ тариката „Меламе", отишелъ съ свитата си да се окѫпе на Кежовица. На връщане привечерь миналъ за текето си презъ Отиня. Тоя день усилино се градило отъ щипяни новото училище „Св. Кирилъ и Методий". Когато стигналъ до новостроящето се училище, той останалъ изненаданъ отъ събралия се да гради народъ и поспрѣлъ да погледа. Следъ малко всесилниятъ шеихъ попиталъ, кой наблюдава постройката, и ако е тукь, да дойде при него. Тоя день съ това е билъ натоваренъ училищниятъ настоятель Александръ Головъ. Когато съобщили Голову, че го дири и вика шеихъ Сали-ефенди, той изтръпналъ. Познати били на щипяни неговото влияние, всесилие и фанатизъмъ. Когато Головъ се поклонилъ на шеиха и му целуналъ рѫка, този го запиталъ :
— Санде чорбаджи, какъвъ е тоя народъ тука и каква бина се строи?
— Училище строимъ, шеихъ-баба! отвърналъ съкрушено Ал. Головъ.
— Училище строите, a! — И Сали ефенди махналъ съ рѫка. — Ела подире ми . . .
65
Следъ свитата на шеиха Головъ тръгналь ни живъ, ни умрѣлъ. Когато стигналъ въ текето, той билъ въведенъ въ стаята на домакина. Следъ почерпката съ кафе и шербетъ, шеихъ Сали-ефенди се обърналъ къмъ изумения отъ страхъ български училищенъ настоятель съ тия думи:
— Азъ бѣхъ слушалъ за своитѣ съграждани българи много хубави нѣща. Но това, което днесъ видѣхъ, едвамъ го повѣрваха очитѣ ми. Душата ми е преизпълнена съ радость. Радвамъ се, като виждамъ, че сте народъ силенъ духомъ и съ голѣмо бѫдаще. Насъ, турцитѣ, не ни бива за такава обществена работа, Санде чорбаджи! И като казалъ това, шеихътъ извадилъ изъ пазвата си свилена кесия, отчелъ отъ нея десеть турски лири и ги подалъ на слисания училищенъ настоятелъ. — Вземи тия десеть лири — казалъ той — като дарение отъ мене за новата ви училищна сграда. Това е единъ слабъ изразъ на голѣмото ми възхищение отъ васъ. Азъ нѣма да доживѣя да видя и нашитѣ турци да се заловятъ на такава работа. Само ще ти моля за едно, Сандо чорбаджи: докато съмъ живъ, никому не съобщавай, че азъ съмъ направилъ тоя скроменъ приносъ за училищната ви сграда.
Ал. Головъ целуналъ рѫка на шеиха и, удивенъ и възблагодаренъ, си отишелъ. Желанието на шеихъ Сали било изпълнено. Въ тевтера за помощитѣ въ поредния № било писано: „X. ефенди 10 л. т.” На 1889 шеихъ Сали-ефенди умрѣ. Чакъ тогава Мл. Головъ се видѣ свободенъ отъ дадения обетъ и съобщи на очуденото училищно настоятелство сѫщинското име на „X. ефенди". [1]
Сега любимото училище пакъ стои на мѣстото си въ Щипъ, но надъ фасадата му едвамъ ли се чете хубавиятъ нѣкогашенъ надписъ: „Начало премудрости — страхъ Господенъ", защото една насилническа рѫка, която неканено посегна надъ него, е заличила тоя милъ надписъ. Катедритѣ въ това училище на Йос. Ковачевъ, Д. Павловъ, Г. Милетичъ, Бѣлаяна, Дѣлчевъ, Груевъ, Развигоровъ и редъ други народни будители сега сѫ окупирани отъ чужди людье, които не
1. Разказа си за това събитие тукъ възпроизвеждамъ отъ статийката си, „Споменъ изъ просвѣтното минало на градъ Щипъ”, обнародвана въ сп. Македонски прегледъ, год. II, кн. 4.
66
пръскатъ отъ тѣхъ свѣтлина, a заблуждение. Отъ тия славни катедри сега нашата челядь се заставя да пише и чете на чуждъ езикъ. Но ако надписъ може да се заличи, фактитѣ и истината никой не може да заличи. Ще дойде день, когато гостенитѣ ще си идатъ отъ гдето сѫ дошли, и историческото щипско училище пакъ ще заеме предопредѣленото си мѣсто да пръска наука и свѣтлина срѣдъ ученолюбивото щипско гражданство.