Македонски Прегледъ
Година III, книга 3
, София, 1927

 

4. Народностнитѣ малцинства

 

Отъ проф. Г. П. Геновъ.

 

 

Две причини наложиха на Парижката мирна конференция презъ 1919 год. да създаде специаленъ статутъ за покровителствуване на народностнитѣ малцинства : 1). Защото мирнитѣ договори, като се грижеха преди всичко да задоволятъ интереситѣ и политическитѣ стремежи на победителитѣ, не разрешиха правилно националнитѣ въпроси. Територии, населени въ мнозинството си съ дадена народность, бѣха оставени подъ чуждо владичество, единствено поради обстоятелството, че така диктуваха интереситѣ на победителитѣ. 2). Защото населенията въ нѣкои части на Европа сѫ смѣсени до такава степень, че политическото имъ разграничение е невъзможно. Както и да се прокаратъ държавнитѣ граници, не може да се избѣгне, щото чужди населения по раса, езикъ, народность да не останатъ въ територията на една или друга държава.

 

Първата причина извънредно много усложни прсблемата на народнитѣ малцинства. Ако победителитѣ бѣха се загрижили въ Парижъ презъ 1919 год. да разрешатъ въпроситѣ за териториялното разграничение на държавитѣ споредъ принципа на народноститѣ, проблемата за народностнитѣ малцинства не щѣше да се яви сега въ такава остра и мѫчно разрешима форма. Фактътъ обаче, че цѣли области като Македония, Добруджа и Тракия, населени въ своето мнозинство съ еднородно българско население, се оставиха подъ владичеството на държави, които имаха най-малко основание да претендиратъ, възъ основа принципа на народноститѣ, да бѫдатъ тѣхни владетели, естествено, създаде на много мѣста едно съвсемъ ненормално положение и усложни твърде много и безъ това не лесната проблема за политическото разграничение и помирение между враждуващитѣ европейски народи.

 

 

68

 

Парижката мирна конференция сама разбираше, че нейнитѣ решения въ много случаи не сѫ съгласни съ справедливостьта, че по-голѣми или по-малки етнически маси въ Срѣдня и Източна Европа ще останатъ подъ чуждо владичество. Авторитѣ на договоритѣ сами разбираха, че това ще бѫде опасно, както за самитѣ народностни малцинства, които ще бѫдатъ изложени на преследване и насилствена асимилация или изгонени отъ мнозинството, така и за мира въ нашия континентъ.

 

Тая опасность бѣ очевидна още при създаване на договоритѣ, защото войната предизвика коренно политическо преустройство, почти съвьршено промѣни взаимното положение на раситѣ въ Срѣдня и Източна Европа. Раси като нѣмската, маджарската, турската, които по-рано бѣха господствуващи, се намѣриха вследствие на събитията въ положението на победени и подчинени; напротивъ други елементи: славянски (въ Полша, Чехия, Югославия), ромънски, италиянски се намѣриха въ положението на победители и господари върху първитѣ. Самиятъ тоя фактъ създаваше опасения, че новитѣ господари ще си послужатъ съ сила за да създадатъ едно безправно и често жестоко положение за победенитѣ. За да не стане това, трѣбваше да се взематъ известни мѣрки, да се наложатъ известни задължения на победителитѣ да не третиратъ по безправенъ и произволенъ начинъ победенитѣ.

 

Исторически правото за покровителствуване на малцинствата води своето начало отъ протекцията, която католическитѣ държави презъ срѣднитѣ вѣкове даваха на своитѣ едновѣрци въ страни не отъ сѫщата религия, особено въ нехристиянскитѣ страни. Въ по-късната епоха вследствие развитието на търговскитѣ сношения между Изтокъ и Западъ християнскитѣ държави добиха широки привилегии да покровителствуватъ своитѣ съотечественици въ специални договори, наречени капитулации. Поради факта, че капитулациитѣ се прилагаха предимно въ държави съ теократическо държавно устройство, гдето поиятието за държавна принадлежность на лицата се замѣства съ тѣхната религиозна принадлежность, религиозното покровителство въ източнитѣ страни често се разпростираше и върху мѣстни поданици, които изповѣдвагъ една и сѫща религия съ държавата — покровителка.

 

 

69

 

По силата на тая традиция католическитѣ държави, Франция и Австрия, даваха своята протекция въ Турция и на ония католически или католико-униятски общини, които бѣха съставени отъ мѣстни поданици.

 

На близкия Изтокъ покровителствуването на православнитѣ християни по-късно особено енергично се пое отъ Русия. Споредъ чл. 7 отъ Кючукъ-Кайнарджикския миренъ договоръ отъ 1774 год., рускиятъ царъ получи право да покровителствува християнската църква и нейнитѣ последователи въ отоманската империя.

 

Презъ 1830 год., при гръцкото освобождение, Лондонската конференция постанови, че въ новата гръцка държава, свободата на съвестьта ще бѫде напълно гарантирана ; до общественитѣ служби ще се допущать всички мѣстни поданици, безъ да се прави каквато и да било разлика, къмъ каква религия тѣ принадлежатъ, както и да бѫдатъ третирани при пълно равенство въ всѣко отношение.

 

Подобни разпореждания срѣщаме и въ договоритѣ и султанскитѣ фермани, съ които въ края на 18 и началото на 19 в. се уреди автономното управление на Влашко, Молдова и Сърбия.

 

Съ Парижкия договоръ отъ 30 мартъ 1856 год. (чл. 9) Гурция пое задължение къмъ европейския концертъ да подобри положението на всички свои поданици, безъ разлика на раса и религия, като приложи въ действие току що издадения Хати-хумаюнъ отъ 18 февруари с. г. Формално този актъ на турското правителство установяваше равенството на всички турски поданици безъ разлика на религия, езикъ и народность. Все пакъ, понеже Турция до последнята революция си оставаше вѣрска държава, пълно изравняване между нейнитѣ поданици отъ различнитѣ вѣроизповѣдания, не можа да се постигне.

 

По тая причина публичното турско право остави християнскитѣ малцинства да се организиратъ въ религиозни и национални колективитети, въ отдѣлни общини, които имаха свое самостойно сѫществуване, отдѣленъ, автономенъ публично-административенъ и правенъ животъ, съ отдѣлни шефове, които покрай своитѣ религиозни функции имаха и такива отъ административно-сѫдебенъ характеръ въ своята община.

 

 

70

 

Разбира се, че не можеше да става дума за равенство между тия колективитети и самата турска държава, която, преди всичко, представляваше господствующия мюсюлмански колективитетъ. Това неравенство предизвика по-къснитѣ борби въ турската държава между народностнрто мнозинство, представлявано отъ самата държава, и организиранитѣ малцинства, които борби завършиха съ разпадането на старата отоманска империя.

 

Дьржави съ смѣсено население могатъ да запазятъ своето политическо единство, само ако успѣятъ да издигнатъ държавния принципъ надъ религиознитѣ, езиковитѣ, историческитѣ и етническитѣ различия. Нито Турция, нито Австрия въ близкото минало можаха да сторятъ това. Понеже не успѣха да се издигнатъ надъ етническитѣ и религиозни борби, които се развиваха въ тѣхнитѣ граници, тѣ се разпаднаха. Какво ще стане съ новитѣ държави, които се образуваха или се разшириха следъ последнитѣ войни въ източна и югоизточна Европа, ще видимъ въ недалечно бѫдеще. Фактъ е, че тѣ включиха въ своитѣ граници твърде много чужди тѣмъ народности, които ако не бѫдатъ поставени при елементарни условия да живѣятъ свободно и да се развиватъ, ще започнатъ борба съ владеющата народность, както това бѣ въ Турция и Австрия.

 

Берлинскиятъ конгресъ презъ 1878 год. наложи още по-ясни задължения на държавитѣ да дадатъ на своитѣ поданици културната и вѣроизповѣдна свобода; членове 5, 27, 35 и 44 отъ Берлинския договоръ наложиха на християнскитѣ държави на Балканитѣ — България, Черна-Гора, Сърбия и Ромъния следнитѣ задължения :

 

„религиознитѣ или вѣроизповѣдни различия не могатъ да бѫдатъ противопоставяни на никого като мотивъ за изключване или признаване за неспособность въ упражнението на гражданскитѣ и политически права, допущането до обществени длъжности, функции или почести или до упражнението на различни професии или индустрии, въ което и да било мѣсто. Свободата и външното упражнение на всички култове ще бѫде осигурено за всички поданици на тия държави както и за чужденцитѣ и никакви прѣчки не ще се правятъ било на йерархическата организация на различнитѣ вѣроизповѣдания, било на тѣхнитѣ отношения къмъ духовнитѣ имъ шефове."

 

 

71

 

Ho всички тия разпореждания бѣха недостатъчни, откъслечни, непълни. Въ много случаи, тѣ оставаха неосѫществени, защото никакви сериозни международни гаранции не осигуряваха изпълнението на поетитѣ задължения.

 

Но докато въпросътъ за народнитѣ малцинства въ миналото бѣ уреденъ случайно, народностниятъ принципъ, напротивъ, играе голѣма роль въ време на последнята война. Всички воюващи заявяваха, че войната се води за освобождението на голѣмитѣ и малки народи, а гаранцията на тѣхнитѣ законни права бѣ прогласена съ една особена настойчивость. Ще поменемъ само нѣколко факта.

 

На единъ банкеть, даденъ отъ Сдружението на чуждестранната преса въ Лондонъ, на 23 октомврий 1916 година, тогавашниятъ английски министъръ на външнитѣ работи, Съръ Едуардъ Грей, заяви:

 

„Войната ще продължи, докато ние установимъ надмощието на правото надъ силата и докато осигуримъ, при условията на пълно равенство и съгласно съ тѣхния собственъ гений, свободното развитие на всички голѣми и малки държави, които образуватъ цивилизованото человѣчество."

 

Отъ своя страна и германскиятъ канцлерь, Бетманъ Холвегъ, въ речьта си, произнесена въ райхстага на 9 ноемврий с. г., каза: „Войната, чийто край ние чакаме съ довѣрие, създаде едно положение, което осигурява свободното развитие на всички народи, голѣми и малки".

 

Въ колективната нота до американското правителство отъ 10 януарий 1917 год. Съглашението опредѣли по тоя начинь целитѣ на войната: „реорганизация на Европа, гарантирана съ единъ стабиленъ режимь, основанъ на уважението на народноститѣ и върху правото на пълна сигурность и на свободата на икономическото развитие, каквото право иматъ всички голѣми и малки народи".

 

Въ посланието си до американския конгресъ, отъ 2 априлъ 1917 год., президентътъ Уйлсонъ опредѣли по следния начинъ задачитѣ, които Америка си задаваше съ намѣсването си въ всемирната война.

 

„Ние сме щастливи да се биемъ за създаването на окончателенъ миръ въ свѣта, за освобождението на всички потиснати народи, за правата на голѣмитѣ и малкитѣ народи,

 

 

72

 

за правата на человѣцитѣ да могатъ свободно да си избиратъ такъвъ начинъ на живѣене, какъвто си тѣ харесватъ. . . за правата и свободитѣ на малкитѣ народи, за установяване на единъ универсаленъ начинъ на право и съглaсие на свободнитѣ народи".

 

Руското временно правителство издаде на 9 априлъ 1917 год. единъ манифесть, въ който се казваше: „Свободна Русия нѣма за цель да потиска другитѣ народи, нито да имъ отнема народния патримониумъ, нито да заграбва съ сила чужди територии, но да установи единъ траенъ миръ на базата на правото на народитѣ да разпореждатъ сами съ себе си”.

 

Въ другъ случаи, въ речьта си произнесеча на 4 юлий 1917 год., деня на независимоста на Щатитѣ, председательтъ Уйлсонъ посочи следната задача на Америка въ войната: „Да се разрешать всички въпроси отъ териториалень характерь, или които се касаятъ до икономическитѣ условия или политическитѣ отношения, вьзъ основа на свободно изказаната воля отъ страна на непосрѣдствено заинтересувания народъ".

 

Най-после, президентътъ Уйлсонъ много по ясно опредѣля своето гледище по въпроса за политическото самоопредѣление на народитѣ въ знаменитото си послание до американския сенатъ отъ 8 януарий 1918 год., въ което се съдържатъ 14-тѣ точки на американския президентъ. Специално за териториалнитѣ разграничения на Балканитѣ той каза: „Сѫдбата на балканскитѣ народи трѣбва да се опредѣли съгласно съ историческитѣ начала, общия животъ и принципа на националноститѣ. Политическата и икономическа самостоятелность на балканскитѣ народи трѣбва да бѫде обезпечена по международенъ пѫть".

 

Излишни сѫ повече цитати. Но свѣтовната война свърши не съ едно истинско споразумение между дветѣ воюващи страни, основано на една елементарна справедливость, а съ победата на едната страна и съ поражението на другата. Мирътъ, който се подписа въ Парижкитѣ околности презъ 1919 год., бѣ единъ насилнически миръ. Тамъ възтържествуваха, не правото и справедливостьта, както многократно бѣ прокламирано презъ войнага, а грубата сила. Мирнитѣ договори бѣха резултатъ на насилието, което победителитѣ извършиха

 

 

73

 

върху победенитѣ; победителитѣ принудиха победенитѣ да подпишатъ единъ миръ, който съвсемъ не съответствуваше дори на елементарната правда.

 

Териториалнитѣ граници бѣха прокарани въ много случаи произволно, така както желаеха победителитѣ, безъ да се обръща внимание,кнакво гласи националниятъ принципъ и каква е волята на населенията, които оставаха въ властьта на една или друга тѣмъ чужда държава. Въ границитѣ на победителитѣ останаха голѣми, често пѫти компактни маси отъ чужди населения, чиито брой споредъ пресмѣтанията достига близу до цифрата 50 милиона. Принципитѣ на Уйлсона за свободното самоопредѣление на народитѣ бѣха взети въ внимание само до толкова, доколкото интереситѣ на победителитѣ изискваха това.

 

Парижката конферемция като че ли сама съзнаваше неправдата, която върши и се опита, до нѣкѫде поне, да смекчи тежкитѣ услозия, които наложи на победенитѣ и неправдата, която извърши съ населенията, които остави подъ чуждо владичество. Тя се опита да формулира, но не особено сполучливо, новитѣ принципи на международното право, които засѣгатъ човѣка, гражданина, малцинството, народноститѣ, държавата и международната общность. Уставътъ на Обществото на народитѣ може да бѫде смѣтанъ като една обща декларация на правнитѣ начала, върху които почиватъ сношенията между държавитѣ и самата международна общность.

 

Но уставътъ на О. Н. мълчи по отношение на малцинствата. Тѣхното правно положение се засѣга въ самитѣ мирни договори — Версайлски, Сенъ-Жерменски, Ньоийски, Трианонски и Лозански, последователно подписани презъ 1919, 1920 и 1923 година, и въ специалнитѣ конвенции за покровителствуване на народнитѣ малцинства, подписани отъ държавитѣ на срѣдна и източна Езропа, които презъ войнатата бѣха на страна на победителитѣ.

 

Когато говоримъ за народностни малцинства изобщо, ние можемь да се намѣримъ при следнитѣ положения: 1) единъ подтиснатъ народъ има правото да иска своята политическа независимость; 2) часть отъ единъ народъ, останала подъ чуждо владичество, може да иска да се присъедни къмъ своята нация, отъ която е откѫсната по единъ изкуственъ начинъ; 3) едно народностно малцинство да иска международно покровителство, съгласно съ договоритѣ.

 

 

74

 

Президентътъ Уйлсонъ въ своята речь предъ американския конгресъ, произнесена на 11 февруарий 1918 год., говори за първитѣ два начина за разрешение на националния въпросъ (териториално разрешение). Той казва: „Всички, ясно опредѣлени национални аспирации, трѣбва да бѫдатъ задоволени, доколкото тоаа е възможно, безъ да се създадатъ или откриятъ елементи на нови конфликти или на новъ антагонизъмъ, които не биха закъснѣли, единъ или други день, да нарушатъ мира въ Европа, а впоследствие въ цѣлия свѣтъ."

 

Но въ самия уставъ на О. Н. нито правото на малцинствата, нито правото на народноститѣ да добиятъ независимость или присъединение къмъ майката отечество, не бѣха упоменати. He може да се не изтъкне, че това бѣ една твърде голѣма празнота въ работитѣ на конференцията, последицитѣ отъ която празнота се чувствуватъ вече твърде остро въ Европа. Днесъ, както преди О. Н. единствениятъ възможенъ начинъ за една нация да добие своята независимость си остава все гражданската война, правото на въстание противъ потисничеството, прогласено нѣкога още отъ французската революция и вписано въ чл. 35 на Декларгцията за правата на човѣка и гражданина отъ конвента презъ 1793 година. Това е въпрось, който интересува вѫтрешно държавата, и нѣма международно значение и не влиза въ атрибуциитѣ на О. Н., освенъ когато едно вѫтрешно вьстание предизвика една международна война или създаде опасность за война (чл. чл. 10 и 11 отъ Устава). О. Н. не посочи мирни срѣдства за разрешение на тия конфликти.

 

Парижката конференция се занима само съ въпроса да създаде известни международни гаранции за народнитѣ малцинства безъ да става дума за тѣхното политическо отдѣляне отъ държавата владетелка. Тѣ оставатъ нейни лоялни поданици, като имъ се гарантиратъ известни културни, просвѣтни и вѣрски правдини.

 

Но конференцкята разреши и тоя въпросъ по единъ твърде несполучливъ начинъ. Вмѣсто да предвиди правата за покровителствуване на народносгнитѣ малцинства въ самия уставъ на О. Н. тя създаде отдѣлни постановления въ договоритѣ, които, отъ една страна не засѣгать всички държави, а отъ друга — въпросътъ за покровителството на малцинствата се урежда съ нееднакви текстове, които често

 

 

75

 

сѫ непълни, а въ нѣкои случаи и противоречиви. Ако постановленията за покровителството на народностнитѣ малцинства бѣха изложени въ устава на О. Н., тѣ биха се прилагали по еднакъвъ начинъ спрямо всички държави, малки и голѣми. Съ начина, по който се разреши тоя въпросъ, подчертава се началото на неравенството между държавитѣ: едни отъ тѣхъ се поставятъ въ положението на контролируеми, а други на контрольори. Това напомня до известна степень Свещения съюзъ отъ 1815 год.

 

Наистина, всички държави не сѫ заинтересувани въ еднакви размѣри съ рационалното разрешение на въпроса за покровителствуване на малцинствага. Но религиозни, расови или народностни малцинства сѫществуватъ на всѣкѫде, и тоя въпрось въ по-голѣма или по-малка степень интересува всички страни, следователно налагаше едно общо решение за всички държави.

 

Договоритѣ за малцинствата организиратъ известна протекция за последнитѣ и чрезъ една специална система на международенъ контролъ се стремятъ да предупредятъ избухването на конфликтъ между подвластнитѣ народности и тѣхната владѣтелка или да попрѣчатъ той да вземе крайни размѣри. Но още тукъ трѣбва да подчертаемъ, че акцията на подчиненитѣ народности въ тоя случай е твърде ограничена. Споредь рапорта на италиянския делегагъ, Тигони, и резолюциитѣ, гласувани на 27 октомрий 1920 и 27 юний 1921 год, и приетото предложение на сѫщата дата на югославянския делегатъ, Спалайковичъ, всѣко заявление, отправено отъ една народность до секретарията на О. Н, че тя скѫсва политическитѣ си връзки съ държавата, не може да бѫде прието ірsо faсtо отъ секретарията и следователно никога не може да достигне до Съвета. Подобно искане не може де бѫде отправено до Съвета и отъ една трета държава, защото то надхвърля рамкитѣ, които предвиждать договоритѣ за покровителството на малцинствата; договоритѣ по начало не допущатъ едно измѣнение на политическия и територияленъ режимъ въ дадена държава.

 

Предъ тѣзи очевидни мѫчнотии да се разреши, колкото се може по-пълно, националния въпросъ възъ основа на принципа на народното самоопредѣление, Парижката конференция се задоволи да потърси нѣкои практически срѣдства

 

 

76

 

за покровителство на народнитѣ малцинства. Но великитѣ държави, които създадоха Парижкитѣ мирни договори, избѣгнаха да уредятъ положението на собственитѣ си малцинства; тѣ наложиха подобни задължения за покровителството на малциниствата на държавитѣ победени и на ония свои съюзници, които се намиратъ въ югоизточна и източна Европа.

 

Подобни разпореждания срѣщаме въ:

 

А.

 

1) Сенъ-Жерменския договоръ съ Австрия (10. IX 919), поставенъ подъ гаранциитѣ на О. Н. на 22. X. 920 (чл. чл. 62—69);

 

2) Ньойиския договоръ съ България (27. XI 919 г.), поставенъ подъ гаранциитѣ на О. Н. на 22. X. 920 г. (чл. чл. 49 -57);

 

3) Трианонския договоръ съ Унгария (4. VI 920 г.), поставенъ подъ гаранциитѣ на О. Н. на 30.V11I 921 г. (чл. 54—60);

 

4) Севърския договоръ съ Гурция 10. VIII 920 (чл. чл. 140—151), замѣненъ съ Лозанския договоръ на 24. VI. 923 г.

 

Б. Държавитѣ наследници на Ав.-Унгария, или които получиха териториялни увеличения отъ последнята, подписаха специални, допълнителни договори съ главнитѣ държави, наречени договори за малцинствата:

 

1) Договоръ съ държавата на сърбитѣ, хърватитѣ и словенитѣ, подписанъ по силата на чл. 57 отъ Сенъ-жерменския договоръ, и поставенъ подъ гаранциитѣ на О. Н. на 29 ноемврий 1920 год.;

 

2) Договоръ съ Ромъния, подписанъ възъ основа на чл. 60 отъ Сенъ-жерменския договоръ, поставенъ подъ гаранциитѣ на О. Н. на 30. VIII 1921 год.;

 

3) Договоръ съ Полша, подписанъ възъ основа на чл. 93 отъ Версайлския договоръ 28. VI 1919, поставенъ подъ гаранциитѣ на Обществото на народитѣ на 13.II 1920 г.;

 

4) Договоръ съ Чехословашко, подписанъ възъ основа на чл. 57 отъ Сенъ-жерменския договоръ, поставенъ подь гаранциитѣ на О. Н. на 29. XI 920 г.;

 

5) Договоръ съ Гърция, подписанъ възъ основа на чл. 46 отъ Ньойиския договоръ и чл. чл. 75—86 отъ Севърския договоръ;

 

6) Договоръ съ Армения, по силата на чл. 93 на Севърския договоръ (не ратифициранъ).

 

Системата за покровителството на малцинствата въ последствие се разшири значително. Обществото на народитѣ

 

 

77

 

само взе инициативата за покровителствени мѣрки за малцинствата въ други страни, които подписаха специални конвенции съ главнитѣ съглашенски сили:

 

1) На 2. X 1921 год. представительтъ на Албания при О. Н. подписа подобна декларация;

 

2) Сѫщото направиха представителитѣ на балтийскитѣ държави: Естония, Леточия и Литва;

 

3) Когато бѣ уредень въпросътъ за суверенитета на Аландскитѣ острови, Съветътъ на О. Н. прие, на 17.VI 1921 год., една резолюция, която осигури на жителитѣ на тия острови покровителство на тѣхния езикъ, тѣхната култура, тѣхнитѣ шведски традиции, подъ гаранциитѣ на Обществото на народитѣ; тѣзи разпореждания бѣха въ последствие ратифицирани отъ Финландия;

 

4) На 20 октомврий 1921 год. посланишката конференция предвиде една подобна конвенция между Германия и Полша по поводъ на Горна-Силезия. Тая конвенция, една отъ най-пълнитѣ и най-яснитѣ въ тая материя, бѣ подписана на 15 май 1922 год. въ Женева;

 

5) Въ проектитѣ за организацията на странитѣ подъ мандатъ, изработени въ изпълнението на чл. 22 отъ устава на О. Н., се срѣщатъ сѫщитѣ либерални начала, които въ Европа сѫ вписани въ клаузитѣ за малцинствата. Въ тия проекти освенъ личнитѣ и културни права, гарантирани сѫ и нѣкои вещни права, особено се опредѣля юридическото положение на имотитѣ вакъфъ.

 

Освенъ това трѣбва да се помене конвенцията между Гърция и България, която насъ ни интересува твърде много, за взаимного доброволно преселване на малцинствата, подписана на 27. XI 919 год. въ Ньойи.

 

Сѫщо така заслужава да бѫде отбелѣзана: 1) конвенцията между Италия и Югославия, подписана въ Рапало на 12 ноемврий 1920 (чл. 7, ал. 2) ;

 

2) Конвенцията между Полша и Чехословашко (Прага 29. XI 920);

 

3) Конвенцията между Естония, Финландия, Летония и Полша отъ 17 мартъ 1922 г., подписана въ Варшава (чл. 5);

 

4) Конвенцияга между Русия и Полша, подписана въ Рига на 18 мартъ 1921 г. (чл. 7);

 

 

78

 

5) Лозанскиятъ договоръ съ Турция отъ 24 юлий 1923 год., часть 1, дѣлъ III, „Покровителство на малцинствата" въ Турция и Гърция.

 

Отъ направеното изложение се вижда, колко голѣми размѣри е взелъ, поне теоретически, въпросътъ за покровителството на народнитѣ малцинства. Отъ войната на сетне се създава едно обичайно правило, споредъ което въ всѣки случай, когато се уреждатъ взаимнитѣ отношения между две или повече държави, да се вписватъ специални клаузи за взаимното покровителствуване на народнитѣ малцинства. Това правило се пази не само между държавитѣ, които сѫ членове на О. Н., но и за такива, които сѫ вънъ отъ него: такъвъ е посочениятъ по-горе договоръ между Русия и Полша, който уговаря взаимното покровителство на народнитѣ малцинства въ дветѣ държави безъ да го поставятъ обаче подъ патронажа на О. Н., понеже, както е известно, Съветска Русия не е членъ на последното и не признава неговия авторитетъ и компетентность.

 

Постановленията на отдѣлнитѣ договори, конвенции и декларации, които съдържатъ правата за малцинствата, си приличатъ доста по съдържание. Все пакъ има известни отклонения, които можеше и трѣбваше да се избѣгнатъ, за да бѫдѣха всички малцинства поставени при равни условия.

 

Бившиятъ френски министъръ-председатель Клемансо въ едно свое писмо, отъ 24 VI 1919 год., до председателя на полската делсгация Падаревски обяснява по следния начинъ мотивитѣ за създаване новия статутъ за малцинствата :

 

„Силитѣ се смѣтатъ свързани съ едно задължение, отъ което тѣ не могатъ да се отклонятъ: да осигурятъ подъ една най-тържествена и най-трайна форма на населенията въ Полша гаранциитѣ на известни сѫществени права, които ще дадать на жителитѣ необходимата протекция, при каквито и да било промѣни въ вѫтрешната конституция на полската държава.

 

„Това тѣ правятъ, за да отговорятъ на задължението, което поематъ въ чл. 93 на договора съ Германия. То визира само Полша. Но една подобна клауза ще подчертае сѫщия принципъ по отношение на Чехословашко; такива клаузи сѫ вече или ще бѫдатъ вписани въ договоритѣ съ Австрия, Унгария, България, за да се осигурятъ подобни задължения за

 

 

79

 

другитѣ държави, на които различнитѣ договори ще да датъ важни териториялни придобивки.

 

Договорътъ, който подписвг Полша, наистина се различава по своята форма отъ старитѣ конвенции, които третираха подобни въпроси. Това различие е една неизбѣжна последица и съставлява една сѫществена часть отъ новия режимъ на международнитѣ отношения, осветени сега отъ създаването Обществото на народитѣ."

 

Тѣзи нѣколко реда съдържатъ мотивитѣ и основанията, които предизвикаха създаването на новия режимъ за покровителство на народнитѣ малцинства. Писмото на Клемансо подчертава обстоятелството, че въпросътъ за покровителството на малцинствата взема международно-публиченъ характеръ. Правата, които договоритѣ, конвенциитѣ и декларациитѣ създаватъ за народнитѣ малцинства, не могатъ да бѫдатъ отмѣнени или ограничени отъ вѫтрешното законодателство на никоя страна.

 

Следователно, тѣзи права оставатъ да сѫществуватъ въпрѣки промѣнитѣ, които могатъ да станатъ въ конституцията на коя да е държава, и то подъ покровителството и контрола на Обществото на народитѣ, като върховенъ органъ въ международната общность.

 

Второ важно обстоятелство за отбелязване е, че споредъ новосъздадената система всѣкакви спорове по изпълнението на договоритѣ за малцинствата трѣбва да бѫдатъ отнасяни за разрешение предъ сѫда за международно правосѫдие въ Хага.

 

„Чрезъ това, се казва по нататькъ въ писмото на Клемансо, спороветѣ, които могатъ да избухнатъ, ще излѣзатъ отъ областьта на политиката и ще се пренесатъ на чисто юридическа почва, а това иде улесни издаването на едно безпристрастно решение, както и всѣкаква опасность отъ намѣсване въ вѫтрешннтѣ работи, на коя и да било държава".

 

Това е една чувствителна придобивка за правата на малцинствата, при условие, че последнитѣ ще добиятъ прѣкъ и лесенъ достѫпъ да излагатъ и защищаватъ своитѣ претенции както до Хагския сѫдъ за международно правосѫдие, така и до другитѣ органи на Обществото на народитѣ.

 

Нека забележимъ, че договоритѣ за малцинствата съдържатъ извънредно голѣми празнини и недостатъци. Тѣ не само не дадоха опредѣление, какво трѣбва да разбираме подъ термина

 

 

80

 

малцинство, но тѣ неопредѣлиха, кой е титулярътъ на правого въ случая, кой може да рекламира ползуването и упражнението на създаденитѣ разпореждания. Защото преди да стане дума за каквато и да било юридическа акция, насочена противъ нарушението на едно право, сѫществуватъ нѣколко предварителни въпроса: 1) при какви условия едно лице или една група отъ лица може да бѫде допусната да поиска протекцията или защитата на накърненото право? 2) Кои елементи съставляватъ малцинствата? 3) Какъ ще се разрешатъ спороветѣ дали известни хора или известна група отъ хора могатъ да се смѣтатъ, като принадлежащи къмъ малцинството или къмъ болшинството?

 

Въпросътъ се слага практически, напримѣръ, за славянското население въ Македония, на което сърбитѣ отричатъ правото да се ползува отъ привилегиитѣ, създадени за покровителствуване на народностнитѣ малцинства, подъ предлогъ, че това население е сръбско, когато има маса безспорни данни, че това население никога не се е чувствувало като часть отъ сръбското племе, а отъ българското.

 

Въ това отношение чл. 74 отъ германо-полското споразумение за Горня-Силезия е много по-точенъ и ясенъ:

 

„Въпросътъ, да ли едно лице, казва тоя членъ, принадлежи или не къмъ едно расово, народностно или религиозно малцинство, не може да бѫде нито провѣряванъ, нито оспорвань отъ страна на влacтитѣ”.

 

 Това разпореждане за Горня Силезия е създадено въ свръзка съ системата за народното допитване въ тая область за волята на населението, къмъ коя отъ дветѣ спорящи страни, Германия или Полша, желае да се присъедини — плебесцитъ, извършенъ подъ единъ международенъ контролъ.

 

Следователно споредъ разпорежданието на казания члень, за да се провѣри, какъвъ е родниятъ езикъ на единъ ученикъ, трѣбва да се вземе въ съображение устната или писмена декларация на лицата, които споредъ общо приетото право въ цѣлия свѣтъ сѫ отговорни за неговото възпитание, — това сѫ неговитѣ родители. Разбира се, веднага следъ това изпъква въпросътъ, при какви условия последнитѣ биха могли свободно и непринудено да изразятъ своята воля

 

 

81

 

— въпросъ, който на Западъ, може би, нѣма сѫществено значение, защото тамъ личната свобода е достатъчно гарантирана, но който тукъ, на Близкия изтокъ е отъ сѫществено значение за опредѣляне етническата или расова принадлежность на дадена часть отъ населението.

 

Сѫщо така трѣбва да се отбележи, че договоритѣ за малцинствата говорятъ за колективни права, но не говорятъ за една колективность, за единъ колективитетъ. Нигде въ договоритѣ малцинствата не се издигатъ въ една нова морална личность, нигде групитѣ на малцинствата не се издигатъ въ субекти на международното право, а такива си оставатъ, както до сега, само независимитѣ държави. Въ самитѣ държави не е прокарана една диференциация на групитѣ малцинства, а това безспорно често не позволява да се различать ясно и опредѣлено малцинствата едно отъ друго и нѣщо по-важно — да ги различимъ отъ мнозинството. Това е особено вѣрно въ страни, гдето различията въ езика и вѣрата не сѫ голѣми между отдѣлнитѣ групи, каквито случаи особено много имаме тукъ, на Балканитѣ.

 

Какви задължения наложиха договоритѣ на държавитѣ за покровителствуване на народнитѣ малцинства?

 

Преди всичко три сѫществени задължения:

 

1. Право за малцинствата да създаватъ и рѫководятъ благотворителни, религиозни и социални сдружения, училища и други възпитателни заведения.

 

Но правото на сдружения или на събрания на групитѣ малцинства за защита на своитѣ права, като етнически и национални групи, не е изрично предвидено въ договоритѣ за малцинствата; а това създава голѣми прѣчки въ упражнението на тѣхнитѣ права. Изключение прави само германо-полската конвенция, гдето тоя въпросъ е уредемъ пълно.

 

2. Договоритѣ по-нататъкъ разпореждатъ: „Въ градоветѣ или окрѫзитѣ, гдето живѣе една значителна часть (dans les villes cu districts où réside une proportion considérable) отъ членове на малцинствата, налага се въвеждането на тѣхния езикъ въ общественото образование, но изучаването езика на болшинството може да бѫде задължително. Най-после, държавата е длъжна да направи едно справедливо разпредѣление (répartition équitable)

 

 

82

 

между всички етнически групи на фондоветѣ, които тя дава за просвѣтни, религиозни или благотворителни цели.

 

Ако разгледаме последователно договоритѣ за малцинствата, ние ще констатираме редица непълноти. He само тѣ не издигатъ националнитѣ малцинства въ отдѣлни юридически личности въ държавата, но въ много случаи не може да се говори за никаква религиозна или училищна автономия. Никакъвъ общъ органъ не е предвидень, който да представлява малцинствата и да подържа връзката съ държавната власть; поради това вѫтрешната организация на малцинствата въ много случаи е невъзможна, защото на всѣкакъвъ опитъ въ това направление се противопоставя централната власть, властьта на мнозинството, която парализира още въ самото начало всѣка акция на малцинството. Това е особено вѣрно на Близкия изтокъ, гдето отношенията между мнозинство и малцинство сѫ често отношения на господство и подчинение.

 

Великитѣ държави отъ Съглашението въ това направление допуснаха голѣми несъобразности и празнини. Докато въ Севърския договоръ тѣ подчертавать старото положение въ отоманската империя, че всѣко етническо или религиозно малцинство е организирано въ отдѣлна община съ свой признатъ шефъ и компетентни учреждения, въ Лозана тѣ отстѫпватъ предъ настояванията на турската делегация и Лозанскиятъ договоръ вече не говори за квалифициранитѣ пррдставители на християнскитѣ общини (Communautés chrétiennes) въ Турция (чл. 148 отъ Севърския договоръ), а говори само за „квалифициргни представители на заинтересованитѣ заведения и учреждения" (чл. 40 отъ Лозанския договоръ). По сѫщия начинъ сѫ премахнати разпорежданията на Севърския договоръ, който говори за „една изборна система, която трѣбва да държи смѣтка за правата на малцинствата" въ Гърция и Армения, което предполага пъкъ една организация на мюсюлманското малцинство въ тия страни.

 

Сѫщо така конвенцията за малцинствата съ Югославия (чл. 10) говори за специални права, които произтичатъ отъ особенитѣ условия на религиозния и гражданския животъ на югославянскитѣ мюсюлмани. Но само отъ тия постановления не може да се вади заключение, че въ Югославия се създава отдѣлна мюсюлманска вѣроизповѣдна и национална община,

 

 

83

 

въ опредѣлени правни огношения къмъ държавата! Задълженията на Югославия не надхвърлятъ границитѣ на уважение религиозния и гражданския статутъ на мухамеданитѣ, тѣхнитѣ чисто религиозни институции и благотворителнитѣ имъ фондации (вакъфъ).

 

Въ редицата договори, конвенции и декларации за покровителство на националнитѣ малцинства единствено изключение прави конвенцията съ Чехословашко. Тя дава (чл. чл. 11, 12, 13) на подкарпатскитѣ малоруси доста широка административна автономия. Тѣ иматъ мѣстна диета и свои представители въ пражкия парламентъ; тѣ по този начинъ представляватъ вече едно напълно организирано национално малцинство съ свои квалифицирани представители, които могатъ да говорятъ отъ негово име както на властитѣ вѫтре въ страната, така и вънъ отъ нея.

 

Безличната и обща форма, въ която договоритѣ създадоха разпорежданията за покровителство на националнитѣ малцинства, правятъ режима на последнитѣ твърде неясенъ, неопредѣленъ и несигуренъ. Самитѣ права сѫ изразени въ една твърде обща форма, която не дава ясна представа за отношенията между народнитѣ малцинства и властьта на болшинството. Нѣщо още по важно: самата юридическа личность, кояю трѣбва да упражнява тия права, не е опредѣлена, главно малцинствата не сѫ организирани и надарени съ правоспособность да предявяватъ претенции за осѫществяването и защитата на тия права било предъ една вѫтрешна, била предъ една международна юрисдикция.

 

Това сѫ две изънредно важни обстоятелства въ материята за покровителствуване народнитѣ малцинства: докато правата на последнитѣ не бѫдатъ точно и подробно изложени и международно герантирани, докато не имъ се даде известно право на свободна организации, докато не имъ се даде свободенъ и прѣкъ достѫпъ до опредѣлени международни юрисдикции, преди всичко предъ органитѣ на Обществото на народитѣ и предъ Хагския сѫдъ за международно правосѫдие, до тогава не можемъ да смѣтаме въпроса за покровителството на народнитѣ малцинства за разрешенъ.

 

Все пакъ въпреки тѣзи очевидни недостатъци въ договоритѣ държавитѣ, които сѫ ги подписали, сѫ задължени да осигурятъ на народностнитѣ малцинства единъ минималенъ

 

 

84

 

правенъ статутъ, който трѣбва да се въодушевява отъ принципитѣ на свободата и справедливостьта. Този правенъ статутъ трѣбва да гарантира на малцинствата както покровителството на живота, така и свободното упражнение на култа и равенството предъ закона въ всѣко отношение. Всички лица, които принадлежатъ къмъ народни малцинства, трѣбва да бѫдатъ третирани по сѫщия начинь, както и лицата принадлежащи на владеющата нация. Това равенство трѣбва да бѫде не само юридическо, но и фактическо. Отъ тукъ произтича правилото, че законодательтъ не само не може да създава неравенство между членоветѣ на народностнитѣ малцинства въ държавата и владеющата народность, но и административнитѣ органи, които сѫ натоварени съ прилагането на законитѣ, не могатъ да правятъ никаква разлика между лица, принадлежащи къмъ мнозинството, и лица, спадащи къмъ малцинството.

 

Къмъ това трѣбва да се добави, че договоритѣ за покровителствуване на народностнитѣ малцинства предписватъ не само, че принципътъ на равенството за всички жители да бѫде вписанъ въ конституцията на страната, но още тоя принципъ да бѫде санкциониранъ отъ гаранции, които осигуряватъ на лицата отъ малцинствата пълното приложение на тоя принципъ.

 

Но трѣбва да отидемъ още по нататъкъ: въ известни случаи началото на равенството може да бѫде недостатъчно да гарантира интереситѣ и правата на малцинствата. Правото, напримѣръ, на еднакъвъ достъпъ въ училищата на страната, въ които владѣятъ езика и културата на мнозинството, ще бѫде опасно за малцинствата, защото тѣ ще бѫдатъ принудени да си служатъ съ единъ чуждъ за тѣхъ езикъ, съ езика на мнозинството. Ако децата на малцинството бѫдатъ принудени да посещаватъ училищата на мнозинството, ще се извърши едно насилие върху тия деца. Тѣ ще бѫдатъ принудени да учатъ чуждия езикъ, да възприематъ една чужда култура, а това ще цели да приготви и улесни тѣхното асимилиране отъ мнозинството.

 

Това насилие се премахва като се позволи на малцинствата да иматъ свои училища, отдѣлни отъ тия на държавата, гдето обучението се води на официалния езикъ. Малцинствата трѣбва де иматъ сѫщо така право да си служатъ

 

 

85

 

при известни условия съ своя езикъ въ сѫдилищата и въ други официални учреждения.

 

Така че правата на народностнитѣ малцинства споредъ договоритѣ, конвенциитѣ и декларациитѣ се свеждатъ къмъ следното:

 

1) Правото да придобиятъ поданството на държавата, върху чиято територия се намиратъ малцинствата;

 

2) Правото да си служатъ съ своя роденъ езикъ въ частнитѣ си отношения, въ богослужението, въ пресата и въ разнитѣ видове публикации;

 

3) Правото да си служатъ съ своя роденъ езикъ въ благотворителнитѣ, вѣроизповѣднитѣ и общественитѣ учреждения;

 

4) Правото да си откриватъ свои училища наредъ съ тия на владеещето мнозинство, а въ области, гдето живѣятъ голѣми части отъ народностни малцинства, обучението въ училищата да се води на тѣхния бащинъ езикъ.

 

Общото мнение на всички писатели е, че всѣко нарушение на кое да е отъ горнитѣ правила съставлява не само нарушение на вѫтрешния законъ, ако сѫ вписани въ него, но и на едно международно задължение, — на самия договоръ за малцинствата.

 

Нека се спремъ на кратко върху всѣка една точка отъ правата на малцинствата, както сѫ скицирани по-горе.

 

 

ПРАВОТО НА ПОДАНСТВО.

 

Жителитѣ въ дадена страна, които се отличаватъ по раса, езикъ или вѣра отъ мнозинството, иматъ право, наравно съ членоветѣ на последнето, да бѫдатъ поданици на държавата, подъ чиито суверенитетъ живѣятъ. Това начало никоя държава не може да пренебрегне.

 

„Всички предписания на договоритѣ и даденитѣ междунapoдни гаранции за покровителството на малцинствата, казва френския професоръ Рене Брюне, ще останатъ безъ всѣкакво значение, не ще послужатъ за нищо, ако бѫде позволено на държавата да отказва своето поданство на ония населения, които се отличаватъ по раса, езикъ и вѣра отъ мнозинството; ако тя имъ откаже правото на поданство, естествено, тя имъ отказва правото на ползуване отъ статутитѣ за малцинствата".

 

 

86

 

Ако бѫде позволено на държавата да откаже своето поданство на лица, принадлежащи къмъ малцинствата, тя ще злоупотребява твърде много, и като последица отъ това ще имъ комфискува имотитѣ като на неприятелски поданици.

 

He малко държави при все това постѫпватъ тъкмо така: отъ нашитѣ съседи на първо мѣсто Ромъния произволно отказва своето поданство на лица отъ българска народность, на повечето бивши български поданици, жители отъ рождение на Южна Добруджа и смѣтайки ги за български поданици, ликвидира тѣхнитѣ имоти по правилата на секвестра. По сѫщия начинъ се опита да постѫпи Полша съ нѣмцитѣ въ ония бивши германски области, които по силата на Версайлския договоръ станаха нейни. Сезиранъ отъ заинтересовнитѣ, постоянниятъ сѫдъ за народно правосѫдие въ Хага съ консултативно мнение се произнесе, че полската държава не може произволно да отказва своето поданство на лица отъ нѣмски произходъ, които иматъ своето мѣстожителство въ присъединенитѣ по мирнитѣ договори къмъ Полша територии.

 

Съглашението се е погрижило да запази широко интереситѣ на своитѣ съюзници. Малцинствата въ Австрия, Унгария и България придобиватъ много по-лесно мѣстното поданство, отколкото въ Полша, Чехословашко, Ромъния или Югославия. Парижката конференция отъ 1919 год. е оставила много по-широка свобода на действие на победителитѣ, отколкото на победенитѣ.

 

При това победителитѣ често разширяватъ до произволъ дадената имъ свобода. Обществото на народитѣ и постоянниятъ сѫдъ за международно правосѫдие въ Хага сѫ сезирани отъ унгарска страна съ поведението на Чехословашко, което отказва да даде своето поданство на бивши унгарски поданици, живеещи въ територии, присъединени, по силата па мирнитѣ договори, къмъ чехословашката територия. Поведението на Чехословашко е противно на международното право, което гласи, че въ случай на анексия държавата, която анексира, трѣбва да уважава всички придобити права (droits acquis), които сѫ имали физическитѣ или юридическитѣ лица върху анексираната територия.

 

По сѫщия начинъ трѣбва да постѫпятъ и ония българи, жители на територии, анексирани къмъ съседнитѣ намъ държави,

 

 

87

 

на които последнитѣ отказватъ подъ различни неоснователни предлози своето поданство. Въпросътъ за поданството е извънредно важенъ, защото отъ него зависи запазването или изгубването на много права и интереси, свързани съ анексираната територия.

 

 

ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТЬ.

 

To е едно отъ основнитѣ права въ сьвремената държава. По начало всички поданици на държавата безъ разлика на вѣра, народность и социално положение иматъ еднакви права на собственость. Членоветѣ на малцинствата, веднажъ добили поданството на държавата, върху чиято територия живѣятъ, трѣбва да се ползуватъ отъ всички частни права или, както се изразяватъ договоритѣ, отъ всички граждански права (Les minorités doivent jouir des mèmes droits civils).

 

До сега има твърде много оплаквания отъ народностнитѣ малцинства, че държавитѣ владетелки посѣгатъ въ чувствителни размѣри вьрху правото на собственость на членоветѣ ча малцинствата, a по нѣкога отиватъ до пълна конфискация, както напримѣръ се опитва да постѫпи Ромъния съ имотитѣ, принадлежащи на членове на малцинствата въ Трансилвания, Добруджа и Бесарабия. Ромънскитѣ аграрни закони сѫ редактирани въ най-общи изрази, и когато започнатъ да се прилагатъ, изпълнителната власть ги тълкува и прилага по единъ начинъ къмъ мнозинството, a по съвсемъ другъ — къмъ малцинствата.

 

Въ други случаи аграрнитѣ закони, макаръ на гледъ да сѫ общи за всички поданици, въ действителность така сѫ нагодени, че отнематъ имотитѣ на малцинствата и ги раздаватъ на членове на мнозинството. Такова нѣщо представлява ромънскиятъ аграренъ законъ въ Южна Добруджа : той е нагоденъ така, че отнема имотитѣ па българитѣ и ги раздава на ромънскитѣ колонисти. Сѫщо така ромънскиятъ законъ съдържа твърде жестоки постановления, като конфискува имотитѣ на ония лица, които въ течение на три години следъ свършване на войната не сѫ живѣли на ромънска територия, макаръ че това е станало, защото сѫ били преследвани отъ ромънската власть като неблагонадежни за новитѣ господари на тия територии.

 

 

88

 

Въ свръзка съ горното изпъква въпросътъ: една държава, която е подписала договоръ за покровителството на малцинствата, не е ли свободна вѫтрешно, на своя територия, да промѣня юридическия режимъ и начина на разпредѣление на земледѣлската собственость? Огговорътъ на тоя въпросъ е следниятъ: тая държава, безспорно, има това право, но само въ рамкитѣ на договоритѣ; тя нѣма право да създава изключителни закони за малцинствата, нито пъкъ изключителни закони за известни области, гдето живѣятъ само народностии малцинства, както това върши напримѣръ ромънскиятъ аграренъ законъ въ Добруджа. Въ този смисълъ е и мнението на Хагския сѫдъ за международното правосѫдие по спора за положението на германскитѣ колонии въ Полша.

 

 

МЕЖДУНАРОДНИ ГАРАНЦИИ.

 

Договоритѣ за покровителството на малцинствата постановяватъ, че всички задължения, които тѣ съдържатъ, сѫ отъ международенъ характеръ и сѫ поставени подъ гаранциитѣ на Обществото на народитѣ. Последното следи за осѫществяването на тия права чрезъ Съвета и постоянния сѫдъ за международно правосѫдие въ Хага.

 

Съветътъ има широка свобода на действие; той може да взема такива мѣрки, които му се струватъ най-подходящи или най-ефикасни въ всѣки огдѣленъ случай. Въ случай на разногласия въ мненията по въпроси отъ юридическо или фактическо естество всѣки членъ на Съвета може да поиска спорътъ да се отнесе до Хагския сѫдъ.

 

Но договоритѣ, както вече казахме, не даватъ право на народнитѣ малцинства сами да правятъ оплаквания, да предявятъ искания или да отправятъ протести до международнитѣ институти. Очевидно е, че авторитѣ на договоритѣ сѫ се придържали о традиционното схващане въ международното право, споредъ което само независимитѣ държави могатъ да действуватъ валидно на международна почва. Този е най-слабиятъ пунктъ въ системата за покровителството на малцинствата. Петициитѣ, които последнитѣ отправятъ до органитѣ на Обществото на народитѣ се приематъ тамъ само за сведение; тѣхнитѣ искания не могатъ да иматъ никакво правно значение, докато една държава, членъ на Обществото на

 

 

89

 

народитѣ, не се заинтересува за тѣхъ, не ги вземе въ рѫцетѣ си и не се наеме да ги подкрепя.

 

До сега Обществото на народитѣ не е уредило начина, по който то ще упражнява своята власть за покровителство на малцинствата; не е изработило и процедурата, която ще се следва, за да се осѫществятъ правата на последнитѣ. Онова, което е изработено до сега отъ Съвета, е непълно и недостатъчно. Следъ като се направи следствие по оплакването на нѣкоя държава, членъ на Обществото на народитѣ, по поводъ нарушението на известни права на малцинствата, Съветътъ може да вземе решение, само ако нѣкои отъ членоветѣ на специално назначената за случая тричленна следствена комисия или нѣкой членъ на самия Съветъ поискатъ това. Въ противень случай Съветътъ не взема никакво решение. Сѫщо така само Съветътъ или нѣкой неговъ членъ може да поиска щото спорътъ да се огнесе предъ Хагския сѫдъ. Никой другъ членъ на Обществото на народитѣ нѣма това право; още по малко подобно право може да има самото малцинство.

 

При това цѣлата процедура е секретна предъ Обществото на народитѣ. Веднажъ оплакването депозирано въ секретарията на О. Н., малцинството, което се оплачва, и другитѣ държави, които сѫ заинтересуваии съ това оплаквание, оставатъ въ пълно незнание за онова, което се върши. Сѫщо така трѣбва да се забележи, че съ много рѣдки изключения оплакванията на малцинствата се разрешаватъ, ако изобщо могатъ да получатъ нѣкакво решение, или отъ комитета на тримата, избранъ отъ Съвета, или отъ самия Съветъ, но не и отъ Хагския сѫдъ. По тоя начинъ се издаватъ решения, често наложени отъ политически мотиви. Това се практикува и до сега отъ Съвета, въпрѣки решението на общото събрание на О. Н. отъ 21 сепгемврий 1922 г., съ което се препорѫчва на Съвета да се обръща къмъ Хагския сѫдъ за разрешаване на спорове отъ подобенъ родъ.

 

По въпроса за покровителството на малцинствата върху България тежатъ известни задължения, но тя има и широки права. Нейнитѣ задължения сѫ изложени въ чл. чл. 49—57 вкл. на Ньойиския договоръ както следва: 1) България се задължава да съгласува своитѣ вѫтрешни закони съ разпоредбитѣ на договора; 2) тя се задължава да даде на всички свои жители безъ разлика на рождение, народность, езикъ,

 

 

90

 

раса или вѣра пълна защита на живота и свободата имъ, както и да упражняватъ свободно всѣка религия и вѣрване, които не сѫ несъвмѣстими съ обществения редъ и добритѣ нрави; 3) България признава за свои поданици всички лица, които иматъ мѣстожителството си на българска територия, както и всѣко лице, което е родено на българска земя; 4) всички български поданици ся равни предъ закона и се ползуватъ съ еднакви граждански и политически права безъ разлика на раса, езикъ или вѣра; всѣки български поданикъ може да си служи съ който да било езикъ въ частнитѣ си или търговски сношения, въ религията, въ печата, въ събраията, както и въ сѫдилищата; 5) българскитѣ поданици отъ етническигѣ, религиознитѣ и езикови малцинства ше бѫдатъ третирани еднакво и ще иматъ сѫщитѣ юридически и фактически гаранции, както и останалитѣ български поданици; тѣ ще иматъ особено право да основаватъ, управляватъ на свои срѣдства благотворителни, черковни и обществени заведения, съ правото свободно да се ползуватъ въ тѣхъ отъ езика си и свободно да упражняватъ религията си; българското правителство ще създаде условия за откриване основни училища за малцинствата, както и да ги субсидира; 6) България се съгласява да признае всички задължения, които поема спрямо малцинствага, като задължения отъ международенъ редъ, поставени подъ гаранцията на О. Н.

 

Нашата делегация на коиференцията за мира въ Ньойи, въ отговора си отъ 24 октомври 1919 г., който даде на представения ѝ проекто-договоръ, съобщава, че България не само не се обявява противъ режима за покровителствуване на малцинствата, но че още отъ сѫществуването на нашата държава малцинствата се радватъ въ нея на сѫщитѣ права, на каквито се радватъ и българитѣ. За това свидетелствува българското законодателство. Въ сѫщото време България е взела мѣрки да усигури религиозния животъ и развитието на собствената култура на малцинствата; последнитѣ сѫ могли всички най-свободно да откриватъ и подържатъ свои училища и да упражняватъ безъ всѣкакво препятствие своя култъ.

 

Ние сме заинтересовани извънредно много за сѫдбата на многобройнитѣ български малцинства, останали подъ чужда власть. Нашитѣ съседи, както казахме, сѫщо така поеха задължения, както това направи България, да гарантиратъ

 

 

91

 

сѫщитѣ права на българскитѣ малцинства, останали въ тѣхни територии. Какво е положението на нашитѣ сънародници въ съседнитѣ намъ държави?

 

Въ Югославия. Сърбитѣ отричатъ да има въ предѣлитѣ на Югославия български народностни малцинства. Въпрѣки безпорнитѣ доказателства, дадени отъ безпристрастни учени, сърбитѣ продължавать да твърдятъ, че нѣма никакви българи както въ Македония така и ония западни наши покрайнини, които Сьрбия огне отъ насъ по силата на Ньойиския договоръ. Поради това въ Бѣлградъ не позволяватъ дори дума да се издума за покровителството на българскитѣ малцинства въ Югославия. Отъ тамъ дори държатъ единъ крайно предизвикателенъ езикъ по тоя въпрось.

 

Но фактитѣ не могатъ да се отрекатъ. Преди сърбитѣ да заематъ тия мѣста, мѣстното българско население въ Македония, което отъ Бѣлградъ искатъ да представятъ като чисто сръбско, имаше свой общественъ, културенъ и духовенъ животъ: неговата просвѣта и култура, неговото национално съзнание безспорно бѣха български. Има една неоспорима и внушителна статистика за българската култура тамъ преди войнитѣ, за цифритѣ на която статистика всички, които желаятъ да работятъ за истината и справедливостьта, трѣбва да държать добра смѣтка. До 1912 год. въ Македония имаше крѫгло 1,400 български училища, отъ които 100 гимназии и прогимназии, съ повече отъ 2,000 учители и около 80,000 ученика. Где сѫ сега тия училища? Всички сѫ затворени отъ сърби и гърци и децата на българитѣ, които презъ време на турското владичество се учеха въ български училища, днесъ насила сѫ принудени да посещаватъ сръбски и гръцки училища.

 

Да се даде покровителство на народностнитѣ малцинства въ Македония, това значи да се възстанови тамъ онова положение, което сѫществуваше преди сръбското владичество. Съ други думи, да се откриятъ закрититѣ отъ сърбитѣ бълазрски училища, както и да се върнатъ тамъ българскитѣ духовни лица, изгонени отъ новитѣ завоеватели. Прекѫснатиятъ отъ сръбската окупация културенъ, просвѣтенъ, духовенъ и социаленъ животъ за българитѣ да се възстанови на ново! Ето първата стѫпка за разрешението на македонския вьпросъ, стѫпка не само обещана отъ победителитѣ,

 

 

92

 

но задължителна за тѣхъ поради самозадължението, което сѫ поели въ договоритѣ да дадатъ широко и ефикасно покровителство на народностнитѣ малцинства на всѣкѫде, гдето тѣ се намиратъ.

 

За сега договоритѣ и институциитѣ на О. Н не даватъ възможность въ никой случай да се осѫществи това покровителство. Волята и желанието на мѣстното население не сѫ провѣрени. Победителитѣ направиха подобни провѣрки другаде: Горна-Силезия, Шлезвигъ, Клагенфрутъ, Аландскитѣ оствови, Аленщайнъ, но не и въ Македония, въпрѣки неизброимитѣ доказателства, че населението тамъ не е сръбско, а българско, и за това една безпристрастна провѣрка се налагаше повече отъ всѣки другъ пѫть.

 

Парижката конференция смѣтна, че формално въпросътъ за териториялното разграничение на Балканитѣ е ликвидиранъ съ несправедливия Букурещски договоръ отъ 1913 год. Непоследователносгьта на победителитѣ е очебийна. Отъ нѣмския градъ Данцигъ създаватъ отдѣлна „нация" — данцигска, и населението ѝ титулуватъ данцигци (dancicois), а отричатъ на македпнцитѣ, които отъ толкова години се борятъ за своята политическа свобода, правото на независимо сѫществуване като държава и народъ!

 

Сръбската власть подлага на страшенъ тероръ населението въ Македония и не му позволява свободно да манифестира своята народностна принадлежность. Последицитѣ отъ сръбския тероръ тамъ сѫ на лице: всичко по-съзнателно и по-интелегентно е подхвърлено на страшно гонение, внасянето на каква и да било българска книга е равносилно на най-голѣмото престѫпление, а всѣкиго, който би дръзналъ да заяви, че е българинъ и че се чувствува като такъвъ, чака неминуема смърть. Арестуването на маса македонски студенти отъ университетитѣ на Бѣлградъ, Загребъ, Скопье и Любляна, чиято вина е, че сѫ разпространявали българска книга и дълбоко въ своето сърдце сѫ чувствували своята българска народностна принадлежностъ, е излишно доказателство, къмъ коя етническа група принадлежатъ македонцитѣ и какъвъ режимъ владѣе въ Македония.

 

Като имаше предъ видъ това неясно и недостатъчно опредѣляне положението на малцинствата, българската делегация въ комисията за малцинствата при Съюза на сдруженията

 

 

93

 

за Обществото на народитѣ въ последната сесия, която се държа въ началото на м. октомврий т. г. въ София, направи следнитѣ предложения: 1) да се признае качеството на юридическа личность на малцинствата; 2) въ кратъкъ срокъ да се изработи една специална процедура, която да позволи на малцинствата да се обръщатъ направо, безъ резерви и ограничения, до вѫтрешиитѣ и международни институции, за да осигурятъ приложението на своитѣ права ; 3) да се изработи една процедура, която да позволи да се установява фактическото сѫществуване на малцинствата, когато това сѫществуване се отрича отъ държавата владетелка, и 4) въпросътъ за българскитѣ малцинства въ съседнитѣ намъ държави да се сложи зе разглеждане въ предстоящитѣ събрания на сдруженията за Обществото на народитѣ.

 

Сръбскитѣ управници не позволяватъ на българското население въ Македония да открие старитѣ си училища и културни учреждения, които сѫществуваха при турското владичество. Тогава, както назахме, тия училища и културни учреждения бѣха български, а сърбитѣ ги замѣниха съ сръбски. Мисъльта на новитѣ господари на Македония е ясна: поради близостьта на езика, като се наложатъ сръбскиятъ езикъ и духътъ на сръбската култура върху българското население, последното ще бѫде асимилирано отъ владеющето племе!

 

Като не дава срѣдства да се осигури покровителството на българското население въ Македония, О. Н. става съучастникъ на тая сръбска политика, която не може да намѣри никакво оправдание.

 

He бива да се забравя, че при тия условия борбата за извоюване правото за покровителство на македонското население ще бѫде твърде трудна. Но това не значи, че тя трѣбва да бѫде изоставена. Напротивъ, тя трѣбва да продължи още по-енергично предъ общественото миение въ свѣта и предъ международнитѣ институции. Безспорното право на македонското население, като българско народностно малцинство, трѣбва да се подчертава въ всѣки случай. Успокояването на Балканитѣ ще настѫпи само тогава, когато се даде елементарна справедливость и свобода на потиснатитѣ населения, въ какъвто смисълъ гласятъ и текстоветѣ на договоритѣ за покровителството на малцинствата.

 

 

94

 

Ромъния не отрича, че въ нейнитѣ предѣли има български народностни малцинства. Но сѫщевременно тя твърди, че тѣ се радвали на всички правдини, гарантирани имъ отъ договоритѣ. Естествено, ние, които живѣемъ въ непосрѣдственъ контактъ съ Ромъния и се интересуваме живо за положението на начіитѣ сънародници тамъ, знаемъ, че това не е така.

 

Въ южна Добруджа, както и въ северна Добруджа и Бесарабия почти всички български училища и църкви сѫ затворени. Едно българско население, брояще нѣколко стотинъ хиляди души, отъ които повече отъ 200,000 въ компактна маса въ южна Добруджа, е оставено безъ родни училища и църква и безъ свои културни учреждения. Само въ южна Добруджа, до анексията ѝ отъ Ромъния, имаше 460 български народни училища, съ 17,000 ученици и 70 български църкви съ свойно повече български свещеници. Днесъ тамъ нѣма почти нито едно българско училище, нито една църква, въ която да се служи на славянски езикъ!

 

По отношение на поданството ромънската държава действува произволно, противъ постановленията на договоритѣ. По административень редъ ромънската власть лишава отъ ромънско поданство ония лица, които ѝ сѫ неприятни, и ги екстернира задъ граница. А лишаването отъ ромьнско поданство има голѣмо значение, защото лицето, което изгубва това поданство, не само не може да остане повече на ромънска територия, но, споредъ ромънската конституция и аграрното законодателство то не може да притежава полски имоти; последнитѣ се конфискуватъ въ тоя случай отъ държавата, защото онова, което се заплаща, е съвсемь незначително.

 

Въпрѣки установения принципъ въ международното право, че жителитѣ на всѣка анексирана територия ipso facto придобиватъ поданството на държавата, която става нова владѣтелка на страната, Ромъния създаде една мѫчна и скѫпа процедура за даване поданство на заваренитѣ отъ анексията жители на южна Добруджа. Отъ волята на романската власть зависи, дали ще се даде ромънско поданство на тия лица, или ще имъ се огкаже, каквито случаи има твърде много.

 

He по-добре третира ромънската държава българското население и по отношение на неговата собственость. За южна

 

 

95

 

Добруджа се създадоха нѣколко аграрни закона. Последниять отъ 1924 год. е отрицание на всѣкаква справедливость, за каквато тъй много говорятъ договоритѣ за малцинствата. За да посегне по-лесно върху имотитѣ на българското и турско население въ тая область, ромънското правителство си послужи съ единъ съвсемъ несъстоятеленъ аргументъ. To отказа да признае полскитѣ недвижими имоти въ Добруджа за частна собственость на притежателитѣ. Безъ всѣкакво правно основание ромънската държава обяви тия имоти за мирийски земи (ерази-мирие), споредъ турското право, макаръ че както нашата конституция, така и нашиятъ законъ за имуществата, собственостьта и сервитутитѣ (въ сила отъ 1904 год.) признаватъ всички полски имоти у насъ за частна собственость. Ромънскитѣ управници умишлено се стремятъ да игнориратъ последния статугъ на тия имоти, създадень отъ българското законодателство, и си послужиха съ турското право, което отдавна и фактически бѣ отмѣнено въ Бьлгария съ единствена цель по-лесно да отнематъ имотитѣ на българското селско население.

 

При това Ромъния започна провѣрка на земитѣ въ Добруджа съ цель да тормози българското население. Сѫщо така подобни злоупотребления и произволи се вършатъ съ секвестиранитѣ имоти на български поданици. Тия имоти се просто разхищавагъ и унищожаватъ. Даватъ се подъ наемъ на цени, които не сѫ достатъчни да се заплати дори четвъртината отъ поземелния данъкъ, а инвентарьтъ се ограбва или разпродава на безценица.

 

 

Гърция подържаше, че въ земитѣ, които зае презъ войнитѣ, нѣма български народни малцинства, а има славяногласни или българогласни елини, т. е. гърци, които сѫ забравили своя материнъ езикъ и говорятъ славянски или по-точно български. Тази зле скроена теория не можа да си пробие пѫть, защото очевидно бѣ съвсемъ несъстоятелна. Гърция отъ друга страна мѫчно можеше да разчита на асимилирането на българското население, което следъ 1918 год. вече подпадаше подъ защитата на договоритѣ за малцинствата. Венизелосъ разбираше още тогава всичкитѣ неудобства, които биха се създали за Гърция отъ това положение, и презъ 1919 г. убеди силитѣ-победителки, съюзници на Гърция, да предложатъ на България единъ договоръ за „доброволно" изселване на

 

 

96

 

българскитѣ народностни малцинства отъ Гърция въ България, и обратно на гърцитѣ — отъ България въ Гърция. България бѣ принудена да подпише тоя договоръ едновременно и при сѫщитѣ условия, както това стана съ Ньойиския.

 

Политическата история на Европа рѣдко познава случаи на изселвания отъ една територия въ друга. Нѣщо подобно има само презъ 1830 год. при създаването на гръцкото кралство, когато държавитѣ покровителки сѫ решили всички мюсолмани да напустнатъ грьцката територия, защото следъ развилитѣ се събития се считало невъзможно щото мюсюлмани да останатъ подъ християнско владичество. Но това бѣ преди близо сто години!

 

Конвенцията за „доброволното" изселване на българитѣ отъ Тракия и Македония бѣ обърната отъ нашитѣ южни съседи въ конвенция за принудително изселване, и служейки си по единъ незаконенъ и безчовѣченъ начинъ съ нея гърцитѣ успѣха да изгонятъ по-голѣмата частъ отъ българското население.

 

Усилието на българското правителство презъ 1924 год. да се отмѣни договорътъ за „доброволното" изселване и да се замѣни съ една нова конвенция, не се увѣнчаха съ успѣхъ, защото гръцкото правителство и парламентъ отказаха да я ректифициратъ, макаръ тя да бѣ напълно справедлива. Съ нея се целѣше да се гарантира бащиното огнище на ония, чиито дѣди и прадѣди отъ вѣкове сѫ живѣли въ тия сѫщитѣ мѣста, като имъ се осигури лична, вѣроизповѣдна и културна свобода.

 

За малкото българи, останали въ гръцкитѣ предѣли, Гърция създаде фамозния Abecedar. . .

 

 

Най-после трѣбва да добавимъ, че и Турция побърза да изгони останалото българско население въ Тракия.

 

Съ една дума, нашитѣ сънародници, останали въ границитѣ на съседнитѣ държави, живѣятъ при извънредно тежки условия: въ Югославия се полагатъ всички усилия да ги асимилиратъ, въ Гърция и Турция ги изгониха немили недраги, Ромъния се мѫчи да направи сѫщото.

 

Нашата върховна задача при тия условия е, по какъвъ начинъ ще можемъ да помогнемъ на нашитѣ страдащи сънародници. Усилията ни трѣбва да бѫдатъ насочени въ две направления:

 

Да се осигурятъ на българскитѣ малцинства ония права, които договоритѣ имъ даватъ. Колкото тия

 

 

97

 

права да сѫ ограничени и недостатъчни, все пакъ, приложени на практика, ще имъ осигурятъ единъ минимумъ отъ свобода и сигурностъ. Всички срѣдства, които договоритѣ даватъ за тая цель, трѣбва да бѫдатъ използувани, като не се забравя за сѫществуването на О. Н. и на постоянниятъ сѫдъ за международно правосѫдие въ Хага, къмъ които Германия и Унгария се обръщатъ вече на нѣколко пѫти въ подобни случаи.

 

По-далечнитѣ ни усилия трѣбва да бѫдатъ насочени къмъ допълване и усъвършенствуване самитѣ договори за защита на малцинствата. Малцинствата трѣбва преди всичко да добиятъ международна юридическа персоналность, съ опредѣлена организация, за да могатъ сами да предявяватъ и защищаватъ своитѣ права предъ надлежнитѣ международни институти, като сѫщевременно се усъвършенствувагъ и тия последнитѣ.

 

Третата наша задача, много по-мѫчна, но много по-належаща, ще бѫде да убедимъ свѣта за нуждата да се ревизиратъ мирнитѣ договори.

 

Въ свръзка съ въпроса за българскитѣ малцинства често ни упрѣкватъ, че последнитѣ не се представляватъ отъ лица, живеещи въ териториитѣ, гдето сѫ самитѣ малцинства, а отъ представители на емигрантскитѣ организации. Това е, безспорно, единъ много важенъ въпросъ, но на Западъ трѣбва да знаятъ, при какви условия сѫ поставени да живѣятъ малцинствата на Балканитѣ. He може да става сравнение между положението на нѣмскитѣ малцинства въ Дания или въ Чешко, съ положението на българитѣ въ Македония или Добруджа, както не може да се прави сравнение между управлението въ първитѣ държави и господствуващия режимъ въ Югославия, Ромъния и Гърция. Докато Дания сама създаде специаленъ статутъ за нѣмскитѣ малцинства въ Шлезвигъ и Холщайнъ, а нѣмцитѣ въ Чехословашко участвуватъ въ управлението, нашитѣ съседи считатъ за голѣмо противодържавно престѫпление всѣки опитъ на българскитѣ малцинства да се организиратъ и да предявятъ своитѣ права.

 

Но все пакъ не бива да бѫдемъ крайни песимисти. Дълбоко въ съзнанието на европейското обществено мнение става единъ голѣмъ преломъ. Опасностьта отъ една нова война плаши всички. А наредъ съ това расте убеждението, че

 

 

98

 

докато не се даде едно справедливо разрешение на въпроса за малцинствата, не може да се мисли, че мирътъ въ Европа е сигуренъ. Тази мисъль изрично подчерта съръ Дикинсонъ, преседатель на комисията за малцинствата при международния Съюзъ на дружествата за О. Н. въ доклада, който представи въ сесията, която тоя Съюзъ държа въ София въ началото на м. октомврий т. г.

 

Това растяще стзнание на Западъ, че мѫчнотиитѣ въ Европа продължаватъ и нарастватъ поради недостатъчното удовлетворение, което се дава на справедливитѣ искания на малцинствата, ще може да бѫде използувано да се реализиратъ нѣкои тѣхни права, предвидени въ договора. Това не ще бѫде, разбира се, пълното и окончателно разрешение на народностния въпросъ въ Европа, но все пакъ не е и безъ значение при безправието, при което сега живѣять малцинствата въ много страни.

 

Една промѣна на създаденото отъ договоритѣ политическото положение въ Европа ще се наложи. Затова ни говорятъ много факти и събития, които ставатъ напоследъкъ. За този моментъ ние трѣбва да бѫдемъ готови, общественото мнение на Западъ трѣбва да бѫде до тогава убедено, че нашата кауза е права, че съ българския народъ е извършено голѣма неправда и че, като се поправи тая неправда, се допринася значително да се гарантира тъй скѫпо ценениятъ отъ всички миръ на Балканитѣ.

 

[Back to Index]