3. Българска легия въ Гърция презъ 1877 г. (Извадки изъ моитѣ спомени)
Отъ Тaне Пѣевъ.
Годинитѣ 1875 и 76 създадоха благоприятни политически условия въ Европа за освободителното дѣло на България — херцеговинското въстание, подържано отъ Австрия, сръбско-турската война, подържана отъ Русия. А между това българскитѣ вълнения и въстания допринесоха много за тия условия. Констатиранитѣ жестокости следъ Априлского въстание (1876 г.), извършени надъ мирното българско население отъ озвѣренитѣ башибозуци и редовна турска войска, опожаренитѣ стотици български села и изкланитѣ повече отъ 50,000 невинни старци, жени и деца възбудиха негодуването и възмущението на просвѣтена Европа. Маститиятъ Гладстонъ, водительтъ на либералната партия въ Англия, енергически застаналъ противъ тия турски звѣрства, принуди консервативния кабинетъ на Биконсфилдъ, съвмѣстно съ другитѣ европейски дворове, да наложатъ на турското правителство да въведе въ държавата си реформи, но не вече такива, като написанитѣ въ хатихумаюна и хатишерифа, но реформи съ гаранция.
За тая цель въ края на 1876 г. се състоя въ Цариградъ посланишка конференция, която да изработи реформитѣ и ги наложи на турското правителство за прилагане. Тъкмо, когато изработениятъ проектъ е билъ готовъ да се поднесе, турското правителство прибързало да изненада посланицитѣ съ една хитро скроена изненада. Съ топовни гърмежи отъ цариградскитѣ укрепления се оповестява, че въ Турция се въвеждало конституционно управление. Великиятъ везиръ отива въ конференцията и сьобщава на членоветѣ ѝ, че султанътъ издалъ ферманъ, съ който се даватъ права на поданицитѣ му, че е настѫпила нова ера на благоденствие на народитѣ, населяващи Балканския полуостровъ, и че изработенитѣ реформи били противни на конституцията.
28
Следъ тая турска подигравка конференцията се разтурва, но до висша степень се възбуждатъ духовегѣ на кабинети, общественици и политици, вследствие на което започва да се заговорва за война между Русия и Турция. Турскитѣ държавници се опитватъ съ разни хитрини да смекчатъ това всеобщо възбуждение, но всичкитѣ имъ усилия оставатъ суетни. Негово блаженство Антимъ I енергически отказалъ да даде декларация, че българскиятъ народъ е доволенъ отъ новата конституция, поради което бива заточенъ, следъ като наредилъ и изпратилъ народнитѣ представители Д. Цанковъ и М. Балабановъ, като български делегати, да молятъ европейскитѣ дворове да се застѫпятъ за българското племе въ турската държава.
Презъ 1876 и 77 г., бидейки ученикъ въ цариградския лицей, гдето следваха повече отъ 40—50 българи, съ другари често ходѣхме въ екзархията и руското консулство, отъ гдето узнавахме новини, които вълнуваха младежката ни душа, така че бѣхме въ течение на събитията, които се развиваха въ страната. Презъ време на сръбско-турската и черногорската война мнозина отъ по-възрастнитѣ ученици напуснаха лицея и заминаха като доброволци; при навечерието на обявяване руско-турската война, когато персоналътъ на руското въ Цариградъ посолство се приготовляваше да замине, сѫщо така мнозина отъ другаритѣ ни, които разполагаха съ срѣдства, избѣгаха отъ училището съ последния параходъ за рускитѣ води. Това масово напускане лицея отъ по-възрастнитѣ и по-будни наши другари и обявяването на руско-турската война даде поводъ на училищнитѣ власти да следятъ по-зорко останалитѣ българчета, a ученицитѣ турци и гърци да гледатъ на насъ съ неприязънь, да се обръщатъ предизвикателно и заканително, вследствие на което у по-малодушнитѣ се бѣ вселила мисъльта, че тая или утре вечерь ще бѫдемъ нападнати и избити на сънъ. Тоя страхъ бѣ достигналъ до такава степень, че една нощь едно българче, въ съна си, тичайки по спалнята, съ задавенъ плачливъ гласъ викаше: „бѣгайте, спасявайте се, турци, турци .. !” Отъ този викъ бѣ разбуденъ цѣлиятъ пансионъ, обхванатъ отъ паника. Директорътъ на лицея и главниятъ надзиратель (французи) разследваха случката, поставиха нощна стража, но страхътъ бѣ пустналъ своитѣ корени.
29
При свободното си време, пръснати на купчички, съ събрани една до друга глави, се шушнѣше и разсѫждаваше, какво трѣбва да се направи, за да се избавимъ отъ това положение. Защо ни е дотрѣбвало да учимъ тия непотрѣбни, за нищо и никакво неправилни французки глаголиил тоя омразенъ турски езикъ! — Да избѣгаме при нашитѣ другари, които сѫ се вече наредили въ редоветѣ на освободителното дѣло! — На кѫде да бѣгаме, когато остава откритъ пѫтьтъ само презъ Триестъ, а той е скѫпъ, защото сме безъ срѣдства. Слуги ще станемъ въ нѣкой параходъ до нѣкой гръцки островъ, отъ гдето провидението може да ни помогне да се доберемъ до Влашко. Ще просимъ ли, ще крадемъ ли, но на всѣки случай трѣбва да бѣгаме, защото предчувствуваме, че особено насъ добро не ни очаква. Такава бѣше темата на разговора между всички българи. Така разсѫждавахме единъ недѣленъ день въ гробищата при Таксима и ние трима другари, когато единъ, К. Козловски (сега запасенъ полковникъ) предложи за цельта своитѣ петь турски лири, които наскоро бѣ получилъ отъ домашнитѣ си. Живъ е господь! Съ петстотинъ гроша свободно ще стигнемъ до Пирея; тамъ, съ часовника, съ който разполагамъ, ще проживѣемъ нѣколко дена, па най-после, добъръ е господь, гладътъ и нуждата ще ни научатъ, какво трѣбва да правимъ. Следъ като се заклехме, че трима за единъ и единъ за трима ще се грижимь, залъкъ ще дѣлимъ, но въ нищета нѣма да се напустнемъ, раздѣлихме се да приготвимъ бѣгството си. Козловски замина за Балкапанъ дано да може отъ нѣкого да закърпи още нѣкой грошъ, Танковъ — за Сиркиджи-скеле да намѣри Д. Боботи да уреди бѣгството ни за следующия недѣленъ день, a азъ отидохъ въ Кадѫ-кьой при единъ познатъ, дано искрънкамъ нѣкоя бѣла пара за черни дни. На уречения день не можахме да бѣгаме, защото баща ми бѣше дошелъ въ Цариградъ по работа. Едва когато щѣше да заминава, му съобщихъ намѣрението си. „Нека Богъ ви пази, той е милостивъ. Молете му се, пастоянно му се молете да ви пази отъ всѣка напасть и бѣда" каза той, следъ като ме смъмри, че не му съмъ по-рано съобщилъ, за да ме снабди съ малко срѣдства. Отдѣли отъ оставенитѣ си за пѫтни разноски и ми даде една лира, която внесохъ въ общата ни каса.
30
Ha 8 май, преоблѣчени въ моряшки работнически, износени дрехи, се настанихме въ единъ платноходъ, който чакаше на пѫтенъ вѣтъръ да замине за Пирея, но понеже такъвъ вѣтъръ можеше да закъснѣе, a до това време училищнитѣ власти може да ни потърсятъ и, ако ни намѣрятъ, положението ни ставаше отъ лошо още по-лошо, напуснахме платнохода и се настанихме въ една стара мауна, която служеше за хамбарь, за да дочакаме заминаването на французкия параходъ Скамандъръ, макаръ че трѣбваше за билети да платимъ по 30 фр. и да останемъ само съ 350 гроша; предпочетохме лишенията отъ колкото да беремъ страхове, макаръ че добриятъ Боботи да ни ободряваше, като ни казваше, че бѣжанова майка не плаче.
На день Св. Кирилъ и Методий, въ зори още, бѣхме се настанили на парахода, гдето трѣбваше да чакаме съ страхъ и съ трепетъ цѣли 14 часа, докато дигне котва. Стражаръ ли нѣкакъвъ замине, полицейски нѣкой агентъ ли се вести въ парахода, като че ли за нашето залавяне идваха. Не помня други пѫть въ живота си да съмъ прекаралъ така дълго въ възбуденъ страхъ състояние. Най-сетне пграходътъ изсвири, котвата се вдигна и клатейки се отъ основитѣ си напустна пристанището. Между изпращачитѣ, които размахваха кърпичкитѣ или шапкитѣ си, за да пожелаятъ весело пѫтувание на близкитѣ си, забележихме нашия Боботи, който ни пожела „добъръ пѫть и добра сполука". Параходътъ на втория день спрѣ на Чанакъ-кале, третия при Солунъ и на четвъртия, сѫбота, слѣзохме въ Пирея, гдето престояхме цѣлия день, a въ недѣля се упѫтихме за Атина.
Градътъ Атина е разположенъ на С.-И. отъ високия хълмъ Акрополи, съ широки и прави улици, съ гиздави мраморни постройки, пьленъ съ старинни паметници: колонитѣ на Пропилеитѣ, Пантеона, развалинитѣ на Одеона, Стадиума, храма на Тезей, Андрониковата врата, паметникътъ на легендарния български войвода Марко Божара (Боцари) отъ Воденъ. Всичко отъ хубаво по-хубаво, обаче, насъ малко интересуваха тия хубости; ние скитахме низъ улицитѣ, спирахме се, търсихме, давахме ухо да чуемъ разговоръ, да разберемъ, разговоръ на нашия езикъ. До превалянето на деня, обаче, като не можахме да срещнемъ и чуемъ такъвъ разговоръ, погрижихме се да подиримъ мѣсто за нощуване. Отбихме се
31
въ крайнитѣ квартали и въ улица Варваки Горанъ наехме една гола стая, за която предплатихме 18 драхми. Легнахме рано, защото бѣхме много изморени, и при липса на постелка и покривка мѫчехме се да приспособимъ коститѣ къмъ голитѣ дъски. Сухия хлѣбъ зле повлия на другаря Козловски, който заболѣ; паритѣ ни се свършиха, бѣхме принудени да напустнемъ предплатената стая и да търсимъ подслонъ подъ откритото небо по банкитѣ на площадь Кумандуро. Търсихъ работа въ Пирея и въ с. Кулори, но като не намѣрихъ нищо, принудихъ се да продамъ часовника. Предложихъ го на единъ часовникарь, който ужъ отъ съжаление ми каза, че не струвалъ повече отъ петь драхми. Възмутенъ отъ това, напустнахъ магазина му и въ отчаянието захваналъ съмъ съ високъ гласъ да псувамъ, проклинамъ и оплаквамъ положението си низъ улицата. Въ това време усѣтихъ, че се сложи на рамото ми една рѫка и единъ младъ, левентъ, черноокъ човѣкъ ме запита: „Шчо бре дете, кàде грèндешъ?" — „Гладенъ съмъ па имамъ още двама другари, които сѫщо така сѫ гладни като мене".
Този черноокъ, младъ мѫжъ се казваше Лазаръ Рука, известенъ на мнозина софиянци, предприемачътъ костурчанинъ, покойниятъ Лазаръ Юруковъ, който следъ като изслуша патилата и неволитѣ ни, нахрани ни въ една богата гостилница и на отведе въ кѫщата на Леонида Вулгари, комуто изложихме кое ни е заставило да попаднемъ въ Атина, като по единъ деликатенъ начинъ му дадохме да разбере, че нашето желание е да продължимъ пѫтя си до Ромъния. — Вие нѣма да заминете, менъ ми трѣбватъ такива момци, каза той и порѫча да дойдатъ жена му и сестра му.
— „Вижте, въ какво окаяно положение сѫ прокудени тия млади мои сънародници, имъ каза той. Жена му съ състрадание ни изгледа и съчувствено разпита, кой отъ кѫде е, когато сестра му, като ни видѣ окѫсани, съ нечисти и покѫсани дрехи, полубоси и разчорлени, напустна демонстративно стаята съ думата „манги". Леонида порѫча на Лазара да ни снабди съ нови дрехи и следъ като се измиемъ и престрижемъ отново да отидемъ у дома му. Като се явихме пречистени и предрешени, Леонида повика пакъ сестра си да види по-раншнитѣ „манги.” Тя се завтече къмъ него, целуна му рѫка и поиска прошка, че въ бързината може да го е оскърбила.
32
Впоследствие мадамъ Минерва бѣше много внимателна и вежлива къмъ насъ.
Настанени въ добра квартира, абонирани на сносна гостилница, много пѫти канени на обѣдъ и вечеря, ние не бързахме да повторимъ молбата си да ни изпратятъ въ Ромъния. Като ни държа известно време на изпитание и като се увѣри въ нашата преданость къмъ него, a още повече като изучи поведениего ни, прибра ни по-близу до себе си, разкри плана и намѣренията си и ни каза, защо сме му потрѣбни. А ние отъ наша страна, като намѣрихме въ неговото лице единъ благодегель, силно се привързахме къмъ него, и въ съзнанието че било презъ Ромъния, било презъ Македония, все еднакво ще служимъ на отечеството, решихме да останемъ тукъ, като се зачислихме въ съставения въ Атина български легионь. Следъ непродължително време Киро Козловски бѣ повиканъ за секретарь на легиона, a Атанасъ и мене взе за особени порѫчки.
II.
Леонида Вулгари произхожда отъ българско потекло, както той самъ признаваше и твърдѣше. Баща му, Атанасъ, презъ 1819 год. напусналъ отечеството си, Пиянечко, и заминалъ да търси щастието си въ Гърция, защото билъ отъ бедно семейство. Тамъ попадналъ въ бунтовничиска срѣда между андарти и, увлѣченъ отъ тѣхъ, вземалъ участие въ освободителното дѣло на Гърция, като постѫпилъ въ българгарската кавалерийска дружина, гдето като се отличилъ въ много сражения, спечелилъ обичьта и симпатиитѣ на военачалницитѣ си Хаджи Михалъ и Хаджи Христо (българи), a следъ тѣхната смърть билъ назначенъ за пръвъ капитанъ на новосформирамата гръцка кавалерия. Оженилъ се за гъркиня, отъ която ималъ две деца, Леонида и Минерва. 15—16 годишния Леонида изпратили въ Одеското военно училище, гдето като юнкеръ презъ 1853 год. (кримската война) се зачислилъ въ една доброволческа команда, която първа преминала Дунава и влѣзла въ Силистра. За указаната отъ него лична храбрость билъ награденъ съ ордена Станиславъ, но понеже билъ лудъ гидия, въ едно възбуждение обидилъ иачалството си, което влечало тежко наказание. Това го принудило да избѣга обратно при родителитѣ си, гдето прекаралъ младинитѣ
33
си въ бури и приключения. За да манифестира българското си произхождение, той казваше на сестра си, че тя е българка. „Ти си българинъ" му възразяваше тя, „защото татко бѣше българинъ, a азъ съмъ гъркиня, защото мама бѣше гъркиня".
Когато станало известно за драматическия край на Цариградската конференция и решението на руското правителство да изпрати делегатъ по европейскитѣ дворове за подготвяне почвата за една евентуална руско-турска война, Леонида Вулгари скроилъ, какъ да изкористи тоя руски делегатъ — Генералъ Игнатиева. Съ съдействието на влиятелнитѣ въ гръцката столица българи-костурчани, приготовляватъ едно импозантно посрещане на генерала, a когато последниятъ отседналъ въ руското консулство, посрещачитѣ нѣколко хиляди души поискали да му се представи една делегация. Последната, на чело съ Леонида, Иоанъ Г. Паунчевъ, Иоанъ М. Рука, Лазаръ Рука и Панайотъ Антоновъ, следъ приветствията заявила на Игнатиевъ, че въ предстояіцата руско-турска война македонцитѣ, живущи въ Атина, повече отъ 10,000 души, сѫ готови да заминатъ за огечеството си да повдигнатъ населението да въстане, и го помолила да ги снабди съ орѫжие и срѣдства. Генералътъ благосклонно изслушалъ депутацията и заявилъ, че въ скоро време ще я снабди съ исканото. Когато въ консулството се бавила депутацията, множеството възбудено чакало да научи резултата отъ ауденцията, a когато депутатитѣ се явили между чакащитѣ и имъ съобщили резултата, възгласитѣ „Ура! да живѣе Русия, да живѣе Македония!" заглушавали атинскитѣ улици. Това настроение продължило три дни и три нощи, презъ време на пребиването на генерала въ Атина до изпращането му въ Пирея на парахода.
Особено и забележително е било и настроението на нашитѣ костурчани презъ тия три паметни дни. Атинянитѣ за пръвъ пѫть били свидетели на таково българо-славянско вдъхновение въ изявление на патриотическитѣ си чувства, казваше Леонида.
Следъ изпращането на генерала съставенъ билъ български революционенъ комитетъ въ Атина отъ сѫщитѣ лица, които взели участие въ аудиенцията при Игнатиевъ. Комитетъ изработилъ уставъ, съдържащъ само нѣколко члена:
34
„Състави се въ Атина български революционенъ комитетъ, който има за задача да повдигне въстание въ Македония за извоюване автономни права и свобода за Епиръ и Тесалия. За постигане на тая цель комитетътъ ще си служи съ следующитѣ срѣдства: да изпраща въ тия области алостоли за пропаганда; да образува бойни ядра, складове, куриери и канали; да доставя орѫжие и всички нуждни потрѣбности за революцията; да влиза въ споразумение съ стари войводи въ вѫтрешностьта безъ разлика на вѣра и народность; да образува единъ легионъ отъ изпитани млади българи, живущи въ Атина подъ името българска легия; да действува съ легални и нелегални срѣдства, съ митинги, вестници, подкупи, орѫжие, огънь и смърть."
Въ това събрание били избрани апостоли за вѫтрешностьта. Следъ като пристигнали по мѣстата си, споредъ попослешни тѣхни съоощения, успѣшно имъ вървѣла рабогата; само съ апостола Лазаръ Рука станало предателство. Той, следъ като обходилъ района си и изпълнилъ даденитѣ му нареждания, срещналъ се съ попъ Буфь, съ когото тръгнали да обходятъ и проверятъ действията на избранитѣ апостоли, при която обиколка единъ гръцки свещеникъ ги предава на властьта, отъ рѫцетѣ на която попъ Буфъ успѣва да избѣга, a Л. Рука, задържанъ въ битолския, солунския и цариградския затворъ, отъ гдето по застѫпничесгвото на единъ влиятеленъ неговъ съотечественикъ бива освободенъ следъ четири-месечни грозни изпитания.
Току следъ неговото освобождение и пристигането му въ Атина стана случайната ни среща съ него, запознаването ни съ Леонида и записването ни въ българската легия.
Забележителна личность бѣше попъ Буфъ, който съ своитѣ 15 харамии съ нетърпение чакаше пристигането на пушкитѣ да ги въорѫжи та презъ Пиндъ да ги поведе да „шѫтатъ по Македония". Той взелъ живо участие въ борбата за църковната ни свобода, будилъ народното чувство низъ разнитѣ краища на Македония, вследствие на което бѣ си спечелилъ ненавистьта на фанариотското духовенство: наклеветяванъ предъ турскитѣ власти, преследванъ, арестуванъ, изтезаванъ, но стоически всичко е понасялъ, за да стане буенъ и смѣлъ български революционеръ. Нашъ постояненъ
35
гость бѣше той, и първата му приказка биваше: „Кòга ке кинѝсаме, кòга ке òйдемъ у Македония и со òрлета да шѫтаме и гонимъ поганци?" — и захващаше да пѣе патриотически пѣсни. Луда гидия бѣше попъ Буфъ.
По това време голѣма часть отъ гръцкитѣ патриоти бѣха обхванати отъ идеята за панелинизма, като намираха, че тъкмо сега, когато рускитѣ войски бѣха отвлѣкли въорѫженитѣ сили на Турция на северъ къмъ Дунавъ и на изтокъ въ Азия, лесно ще могатъ да реализиратъ своята мегали идся. Заплашени обаче отъ английскою консервативно правителство, че ако Гърция насили турскитѣ граници, Пирея ще бѫде блокирана, вследствие на което гръцкото коалиционно правителство на Даляни бѣше засилило границитѣ си да не минаватъ нелегални и бѣ наложило единъ видъ цензура на гръцкия печатъ та скоро тия патриотически чувства се изпариха. Масовото обаче емигриране на тесалийски и епирски бѣжанци, прокудени отъ черкезки и албански звѣрства, наново раздвижиха гръцкото патриотическо чувство, и въ този промежутъкъ комитетътъ спечели редактора на в. „Алитиа", г. Николаиди, който съ редъ статии успѣ до голѣма степень да раздвижи духоветѣ на атинянитѣ та кѫщата на Леонида захвана да се посещава отъ политици, професори и студенти, гдето разсъждаваха и крояха планове, какъ да отклонятъ правителството отъ това негово пасивно поведение. Наредиха да свикватъ публични събрания, гдето ораторитѣ въ пламенни слова възпѣваха героитѣ отъ освобождението на Гърция и взимаха резолюции за обявяване война на Турция и поставяне кръстъ на Св. София. Като не помогна и това срѣдство, прибѣгна се да се въздействува на правителството чрезъ митинги. На чело на комитета, съ легионеритѣ на брой повече отъ 2,000 души и емигранти, единъ митингъ въпрѣки запрещението на властьта се състоя. Жандармерията и войската бѣха на кракъ, като бѣха заели улицитѣ, водещи къмъ двореца и улицата, която води за Пирея. Сборниятъ пунктъ бѣше на площадъ Кумондуро, но демонстрантитѣ, идещи отъ Пирея, като не можаха да се съединятъ съ тия отъ града, дадоха нѣколко изстрела, и като паднаха нѣколко коня и войници, разкѫсаха кордона и се отправиха за площада предъ двореца, гдего се държаха речи. Между гозорившитѣ бѣше и нашиятъ попъ Буфъ, който заедно съ другитѣ оратори бѣха на рѫце внесени въ двореца при
36
заглушителнитѣ винове „жито полимо!", викайки да излѣзе кральтъ за да му съобщатъ резолюцията. Той обаче като не излѣзе, много нецензурни думи се изказаха по неговъ адресъ. Вследствие на тоя митингъ гръцкото правителство на 4/VIII заявило на великитѣ сили, че ако Турция не обуздае черкезитѣ въ Тесалия, ще бѫде принудено да ѝ обяви война, на което пъкъ Турция отговорила, че ако Гърция не прекрати военнитѣ си приготовления, ще изпрати войска въ Атина. Обаче нито Гърция можеше да обявява война, защото се страхуваше отъ английското заплашване, нито Турция можеше да праща войски въ Атина, защото нѣмаше лишни сили.
Следъ това рзботитѣ на комитета са затегнаха по причина на зачестилитѣ се неприятни новини отъ полесражението, — катастрофата при Ст.-Загора, отстѫплението на генералъ Гурко, напредването на турскитѣ сили къмъ Габрово, опожаряването селата на цѣли области — надувани още повече отъ правителствения печать. Отношенията между комитета и посланика Суваровъ се обтегнаха, защто последниятъ бѣ престаналъ да се интересува за очакваното орѫжие, понеже се съмнявалъ дали ще му се предадатъ при тая английска заплаха. Срѣдствата на комитета се изчерпваха, a безработнитѣ легионери трѣбваше да се подържатъ. Имаше и масово прииждане на емигранти, на които трѣбваше да се помага. Всичко това причини охлаждение както у членоветѣ на комитета така и между емигрантскитѣ срѣди. Моитѣ другари, повлияни отъ това положение, и като предполагали, че то може да продължи, счели за безцелно да стоятъ повече въ Атина та измолили Леонида да ги изпрати въ Румъния.
Една зарань на Коринтското пристанище, гдето бѣхъ по работа, виждамъ Леонида и другаритѣ. „Твоитѣ другари ни напускатъ", каза Леонида. Следъ дълги пререкания, сърдни, протести, увещания срѣщаме мадамъ Вулгари, която, като узна решението имъ, каза, че не трѣбвало да бързатъ да заминаватъ, защото въ Македония ще бѫдатъ по-полезни за България отколкото тамъ на фронта, гдето и така руското орѫжие има надмощие. „Вие двама не ще засилите рускитѣ редове, но тъй като вече сте тръгнали, пожелавамъ ви всичко добро", каза имъ тя. Но като узна, че и азъ ще ги последвамъ, тя се противопостави и по никой начинъ не се съгласяваше, понеже съмъ билъ полезенъ за Леонида.
37
Молбитѣ и сълзитѣ ми не можаха да ѝ въздействуватъ. „Върви, тогава, безъ моитѣ благопожелания", каза тя сърдито и се отстрани. Другаритѣ ми настояха, убедиха ме да остана, защото не се раздѣляме въ неволя. Впоследствие тѣ се разкайвали, че сѫ взели това решение, когато стигнали въ Свищовъ, гдето Др. Цанковъ ги съветвалъ да не постѫпватъ въ редоветѣ на войската, защото били много млади, a ги настанилъ за учители въ селата. „На писмата на Леонида не отговорихъ, защото не вѣрвамъ на гърцитѣ", имъ казалъ Д. Цанковъ.
Униние все царѣше между българитѣ костурчани и легионеритѣ, a за да се не бездействува, предложихъ да се изпрати една жалба до главнокомандующия, Великий князъ Николай Николаевичъ, едно за да се съживятъ отпадналитѣ духове и друго да се оправдаятъ предъ генералъ Игнатиева и Славянското благотворително дружество та да ги не обвиняватъ въ бездействие. Жалбата гласѣше:
До Н. Ц. Височество Великий Князъ Николай
Николаевичъ, командующъ рускитѣ войски.
Ваше Царско Височество!
Отъ исторіята знаемъ, че рускія народъ и неговитѣ славни правителства отъ вѣкове сѫ полагали грижи и жертви за облекченіе робското положеніе на родственія на майка Руссія български народъ, населяващъ Балканскія полуостровъ. който петь стотинъ години стѣне подъ турски агарянски хомотъ.
Великій Княже!
Подиръ толкозито грижи и несмѣтни жертви, съ които Руссія откупи свободата на Влашко, Богданско, Сърбія и Гърція, по повѣление Божіе, прѣдопрѣдѣлено било жребіе да падне на Богоизбраннія и Богопомазанія всеруссйіски Императоръ Александъръ II да обяви брань на супостата агарянъ и да дарува и насъ българитѣ съ сладката свобода.
Великій Княже!
За върховній вождъ на тая освободителна война сте помазанъ Вий, Великій Княже, комуто Богъ нека дарува крѣпость и сила да водиτе войскитѣ си къмъ побѣди, да съкрушите супостата, да прославите русското оружіе и освободите Българія отъ плачевно робство.
38
Великій Княже!
Ние долуподписанитѣ, българи отъ разнитѣ краища на Македонія, воспрѣпятствувани отъ гръцкитѣ държавници да заминемъ за отечеството си съ оружіе и се боримъ за нашата свобода, колѣнопрѣклонно молимъ и славословимъ Бога съ язика на славенобългарскитѣ апостоли Св. Св. Кирила и Методія да се свърши войната съ благополучіе и да имате въ грижитѣ си за нашата участь, като ни свържите съ еднокровнитѣ ни братя отъ Мизія и Тракія, както сме свързани церковно.
Увѣрени че нижайшата ни жалба ще бѫде взета подъ Вашето попечителство, оставаме Ваши най-покорни чада.
Атина, 28/VIII 1877 г.
Горнага жалба бѣ покрита съ повече отъ 3000 подписа. между по-първитѣ отъ които личеха подписани Иованъ Г. Пагунчевъ, Иоанъ Д. Рука, Лазаръ Рука, Панайстъ Антоновъ и т. н. т. Неграмотнитѣ и тия, които не искаха да се подписватъ съ гръцки букви, подписваше ги Апостолъ Лазаровъ.
Когато опредѣлената комисия е поднесла на Суваровъ за препращание жалбата по принадлежность, той имъ съобщилъ. че многоочакваното и многожеланото орлѫжие пристигнало и че комитетътъ можелъ да разполага съ него още отъ тоя день. Орѫжието се стовари въ карантиннитѣ бараки на единъ отъ саламинскитѣ острови (Св. Георги). Капитанитѣ Сирилъ, французинъ, и Отто, полякъ, се заеха съ обучението на първата партида отъ 300 легиоиери, които съ охота възприемаха словесното и практическо партизанско учение и стрелба, подиръ това втората и трета партида. Числото на легионеритѣ постоянно се увеличаваше отъ емигрирали македонци и изъ България, между които и Тончо Герджиковъ, който като поискалъ да слѣзе на острова, караулниятъ го задържалъ, докато получи разрешение. При съобщението, че пристигналъ нѣкой си Антонио Павло отъ Филипополи и искалъ да се зачисли въ легиона, дадохъ нареждане да го арестуватъ и оставятъ безъ хлѣбъ до следующия день, защото помислихъ, че може би да е отъ тѣзи пловдивски гърчета, съ които съмъ ималъ улични разправии та малко да го поизтезавамъ. Когато на зараньта го доведоха, що да видя? — „А бе, Тончо, що диришъ тукъ, и що си не обади сѫщинското име, та да не гладувашъ?"
39
му казвамъ. — „To тукъ така върви. И за тебе ми казаха, че си се именувалъ Атанасиосъ Примасъ, та май ме издуваше да не си оня Атанасаки отъ Теп-алтѫ, когото сме гонили съ камъни низъ пловдивскитѣ улици. Ха сега нахрани ме, па после ще приказваме." Въ скоро време Тончо стана любимецъ на дружината. Между емигриралитѣ Д. Поповъ (Централниятъ) и Хр. Бъчваровъ (софийскиятъ печатарь) бѣха задържани отъ Леонида нѣколко дни, докато ги снабди съ паспорти и изпрати съ препорѫка до рускитѣ консули въ Корфу и Триестъ за да заминатъ за Ромъния заедно съ Т. Маневъ отъ Чирпанъ, Мазеновъ, Г. Докторчето, Вапцаровъ, Бончо х. Калиновъ (запасния генералъ Балабановъ отъ Хасково), Ив. Джуджевъ (отъ Карлово) Драгиевъ (отъ Нова Загора), Ст. Петровъ, В. Михаиловъ, Ц. Никололовъ, Наумъ Костовъ, Иларионъ Русеновъ и много други, имената на които съмъ забравилъ.
Презъ септемврий и октомврий комитетътъ развиваше трескава деятелность, — пренасяха се и складираха пушки и муниции въ Ламия и др. погранични пунктове, изпращаха се малки чети въ вѫтрешностьта, ежедневно стрелба въ острова, военно настроение на легионеритѣ и емигрантитѣ. Всичко това бѣ обьрнало вниманието на турския консулъ, който, придруженъ отъ единъ жандармерийски капитанъ, една привечерь се явява предъ острова за да разузнае, що се върши въ него. Караулниятъ (нашъ Тончо) обаче дига пушката и имъ заявява, че ако веднага не се върнатъ, ще стреля. За случката веднага се уведоми Леонида, и още презъ сѫщата нощь островътъ бѣ очистенъ, като една часть отъ орѫжието се складира въ мегара, a другата въ Пирея. Ако и на следующия день при обиска въ острова да не се е намѣрило нищо подозрително, работитѣ на комитета на ново се затегнаха. Правителството зорко следѣше действията на комитета, като едновременно бѣ засилило границитѣ та мѫчно можеха да заминатъ въорѫжени чети въ вѫтрешностьта, освенъ чрезъ Пиндъ планина, гдето куцовласитѣ охотно ги улесняваха. Легионеритѣ се пръснаха като едни постѫпиха въ редовната войска, други се завърнаха за работата си, a останалитѣ около 300 души останаха въ тежесть на комитета. Освенъ Леонида всички бѣха се отчаяли. Той продължаваше да се интересува за дейностьта на по-рано заминалитѣ четници,
40
като изпращаше специални куриери до границата, отъ които се бѣше осведомилъ, че почти всички сѫ заминали презъ Пиндъ въ Костенарията и отъ тамъ въ Леринско и Битолско; че други стигнали въ Олимпъ и напредвали къмъ Воденско за Ниджа палнина. Нѣкакви калугери идваха, съ които имаше дълги съвещания. Като затворенъ лъвъ, съ часове стоеше въ кабинета си предъ отворената карта и изучваше, на кой пунктъ да обяви общото въстание, a постоянниятъ му погледъ беше устременъ къмъ солунското пристанище. Най-после, като сложи показалеца си на картата върху Бешикъ-дагъ, извика „тука!". Така проектираше Леонида: да слѣзе съ дружината си въ светогорския полуостровъ, отъ тамъ по море и по суша да се добере до Бешикъ дагъ (Карадагъ), отъ гдето лесно можело да се прескочи въ Бѣласица презъ Круша пл., и тамт да обяви въстанието. Споредъ събраниѣ отъ него сведения турскитѣ казарми въ Махедония били празни, редовна войска почти нѣмало, a дружинитѣ на капитанитѣ Темко и Стоянъ, както и на веводитѣ Малама, Станосъ, Василъ Журка, Лазо Бриченко, двамата братовчеди Орловци и много други заемали планинитѣ отъ Костуръ до Родопитѣ, организирани съ куриери и укриватели, та при даденъ знакъ дружинитѣ, събрани въ едно, ще обявятъ свободата на Македония.
— Господинъ капитане, презъ това време на годината труденъ е пѫтьтъ презъ нашитѣ планини; снѣговетѣ и виелицитѣ натрупватъ пѫтекитѣ та е мѫчно човѣкъ да се ориентира," му казахъ.
— „Челъ ли си похода на Суворова презъ Алпитѣ? Въ войнишкия словаръ думитѣ трудъ и невъзмoжнo не сѫществуватъ (ден епàрхан)" ми отговори той, и азъ млъкнахъ.
Леонида ликуваше, той сияеше отъ радость и съ орловъ погледъ гледаше къмъ Пиянечко, родното мѣсто на баща му, което искаше живъ или мъртъвъ да посети въ освободена Македония. За достигане обаче на тия си мечти и въ горещото си желаыие имаше да преодолява много препятствия, много мѫчнотии. Самоувѣренъ обаче, той се не спираше предъ нищо, готовъ и престѫпление да направи, но на всѣка цена да осѫществи идеала си. За да разположи гръцкитѣ патриотически силогоси и правителството, той приближи при себе си известнитѣ тогава тесалийски капитани Челю и Ексархо, съ които съвмѣстно
41
приготви една чета, смѣсена отъ македонци, тесалийци и епироти, и пустна мълвата, че тая чета ще замине за Тесалия да воюва за нейното освобождение и присъединяването ѝ къмъ кралството. Съ тая мълва се постигна известенъ успѣхь: общественици, патриоти и редактори, запознати съ комитетския уставъ, зачестиха да го посещаватъ и да кроятъ планове единъ отъ другъ по-илюзорни; пресата измѣни своя езикъ, a епиротитѣ, развѣващи широкитѣ гуни низъ атинскитѣ кръчми и улици, произвеждаха своя ефектъ на масата; стари, инвалиди, капитани, останки отъ 1822 год. по стъгди и кръчми явно проповѣдваха и подканяха за осѫществяване великата гръцка идея. Съ тая мълва Леонида повдигна акциитѣ си и вѣрваше, че къмъ който силогосъ и да се обърне, все ще бѫде подкрепенъ. Тежко бѣше обаче разочарованието му, когато последнитѣ отказаха да го подпомогнатъ та бѣ принуденъ да се обърне къмъ известния по онова време българофилъ Сарѫоглу, съ когото свърза единъ патриотически заемъ отъ 5000 турски лири, съ която сума нае единъ параходъ подъ турско знаме, който презъ всѣки десеть дни отиваше до Солунъ за превозване на храни, съ условие да отведе една дружина отъ 300 души въорѫжени хора въ турскитѣ води.
Презъ втората половина на декемврий бѣше, когато параходътъ напустна Пирейското пристанище. Минавайки край Фалеро и Халкида, спрѣхме на островъ Шкяги, на границата на гръцко-турскитѣ води, гдето пренощувахме. На следующия день, въ ранна зарань, наредени на кувертата на парахода, Леонида следъ една пламенна речь предупреди дружината, че настѫпваме вече въ турскитѣ води и че преди да дадемъ клетва за вѣрность и послушность нека се изкажатъ водителитѣ (войводитѣ), ще го последватъ ли доброволно и безропотно до мѣстото за дебаркиране, което е избралъ и което сега нѣма да имъ съобщи. Само попъ Буфъ наруши тишината, като разбра, че нѣма да узнае мѣстото за слизане, помоли да му се даде орѫжието и слѣзе съ дружината си, защото, каза той, не че го е страхъ отъ смъртьта, a се бои да не попадне живъ въ рѫцѣтѣ на турцитѣ и наново да излежава въ турскитѣ зандани, гдето му сѫ прогнили месата, като добави, че той ще ни намѣри, ако рече богъ, гдето и да сме въ Македония. Следъ прочитане клетвата, която всички гласно изговорихме, параходътъ напустна острова, навлѣзохме
42
въ турскитѣ води, като се отдалечихме отъ брѣга при едно много неблагоприятно време, защото имаше голѣма буря. Нощьта настѫпваше, a ние бѣхме още много далечъ отъ избраното мѣсто. Съвещанията съ капитана на парахода ставаха често, който най-сетне заяви, че е рисковано повече да се продължава въ това неблагоприятно време, защото ако се спасимъ отъ корабокрушение, то сигурно ще попаднемъ въ неприятелски рѫце, защото едва на следующия день около обѣдъ ще сме предъ солунското пристанище. Това категорично капитаново изявление принуди Леонида да даде нареждане, параходътъ да се отправи къмъ Катерини, гдето стигнахме около полунощь. Параходътъ спрѣ безъ да пустне котва. Спуснаха се варкитѣ, и гребцитѣ загребоха съ веслата къмъ брѣга за да отнесатъ въорѫженитѣ хора, но понеже нощьта бѣше много тъмна и морето не преставаше да бушува, една вълна подема варката и я хвърля върху една скала, варката се разбива, напълва се съ вода и едва, съ голѣми узилия се връща обратно до парахода. Параходътъ бѣше като играчка въ обятията на вълнитѣ га бѣше рисковано да пустне и втората варка, затова се даде заповѣдь да се върнемъ обратно назадъ та слѣзохме на островъ Скопело, отъ гдето параходътъ, като се снабди съ други две варки, заминахме и слѣзохме на мѣстностьта Загоре, надъ Воло, или така наречената „Та икоси тесaта" — мѣстность, заселена отъ 24 християнски села, до единъ малъкъ манастирь. Натоварихме резервата орѫжие на манастирски мулета и по политѣ па планината Оса спрѣхме при едни кѫшли (зимовища на овчари). Капитанитѣ Ексархо и Челю останаха съ 200 души, a ние продължихме пѫтя съ останалитѣ само българи за Олимпъ. Тукъ при добро гостоприемство между овчари починахме и на следующия день по политѣ на планината мннахме въ бродъ р. Бистрица и спрѣхме при политѣ на Доксата. При тоя си походъ имахме две сражения съ арнаути и едно съ осъмь суварии, които заловихме съ два товара пари, само бѣли меджидиета. Вързани ги отведохме до Доксата, гдето следъ като плячката се даде из войводитѣ и подвойводитѣ, a заловенитѣ на тѣхно разположение, Леонида и азъ се върнахме съ овчари до Катерини, отъ тамъ съ една рибарска лодка до парахода, съ който бѣхме дошле, върнахме се обратно въ Атина, съ намѣрение Леонида да излѣзе все по сѫщия пѫть, съ по-голѣма чета, но на всѣка цена за светогорския полуостровъ.
43
Следъ завръщането си Леонида бѣ заловенъ и арестуванъ за измѣна. Благодарение обаче на застѫпничество на влиятелни лица предъ Кумандуро, бѣ освободенъ, и за да се рехабилитира предъ властьтя, влиза въ споразумѣние съ тогавашния кметъ на гр. атина, Сучо, когото изпраща въ Тесалия съ една въорѫжена чета, въ която бѣха само двадесетина българи. Следъ заминаванието на четата пресата бѣ проглушила свѣта — за да се прикриятъ подозренията, хвърлени върху Леонида.
Презъ това време кабинетътъ на Делилни се промѣни съ тоя на Кумандуро, въ когото гърцитѣ имаха силна вѣра, че ще обяви война на Турция. И действително тогава гръцкото правителстзо изпрати въ Тесалия голѣма часть отъ войскитѣ си. Това даде възможность на Леонида да осѫществи идеала си, за която цель проявяваше трескава деятелность, именно да замине за избраното мѣсто съ една чета отъ 500 души. И тъкмо, когато бѣше приготвенъ вече да извърши тоя си походъ, той бѣше заплашенъ наново да бѫде даденъ подъ сѫдъ, ако не спре военнитѣ си приготовления.
Голѣмъ обратъ бѣ станалъ въ войнственото настроение на Гърция следъ петь дневно ширене на гърцкитѣ войски въ Тесалия, отъ гдето тѣ бѣха принудени обратно да се върнатъ, защото бѣ последвала много остра нота отъ Англия и защото одринското примирие давало възможность на Турция да изпрати сухопѫтни и морски войски срещу западната си съседка. Тоя обратъ падна върху главата на Леонида като гръмъ, н той заболѣ. Легионеритѣ се разпрѫснаха. Действията на комитета безъ неговия представитель пропаднаха.
Зачестиха новинитѣ да идватъ: форсирането на Шипка, Вайсилъ паша разбитъ, рускитѣ войски въ Тракия, въ Одринъ, най-сетне рускитѣ войски въ Дедеагачъ. Бре вѣрно е, бре не, до като видѣхме единъ руски щемпелъ върху единъ пликъ, изпратенъ отъ Дедеагачъ, и нашитѣ българи захванаха да си пригатятъ багажа за връщане, които последвахъ и азъ.
Въ Одринъ чакахъ генералъ Игнатиева да се върне отъ Санъ-Стефано за да му предамъ писмото отъ Леонида и да изложа мѫчнотиитѣ, които е ималъ той за да осѫществи повдигане въстание въ Македония. „Опоздалъ" — каза генеральтъ, следъ като прочете писмото, като прибави да съобща на костурци, че и тѣхниятъ край влиза въ предѣлитѣ на свободна България.
44
Леонида и следъ войната не преставаше да се интересува за положението на България, Румелия, и Македония; съобщаваше, че изпратенитѣ отъ него чети още продължавали да будятъ духоветѣ въ Македония, и съжаляваше, че нѣкои отъ тѣхъ измѣнили на освободителната идея, като се обърнали въ формени разбойници, каквито бѣха Маламата и Спано. Презъ 1880 год. Леонида бѣше дошелъ въ Пловдивъ да иска подкрепа отъ тогавашното румелийско правителство да образува чети и да замине за Македония, но като не му се даде, изпратилъ бѣше особенъ пратеникъ въ Родопитѣ да се срещне съ Малама и го увещае да напустне разбойничеството и се сдружи съ него да действуватъ въ вътрешностьта на Македония за да извоюватъ автономни права. Малама не се съгласилъ, и Леонида, убитъ духомъ, се върна обратно въ Гърция.