Македонски Прегледъ
Година IV, книга 1, София, 1928

2. Жинзифовъ като журналистъ

 

Отъ д-ръ Павелъ Орѣшковъ

 

 

I. Уводни мисли

ІІ. Дейность:

     1. Идеенъ кѫргъ. — 2. Първа стѫпка. — 3. Турско иго. — 4. Фанариотско иго. — 5. Църковенъ въпросъ до 1869 г. —

     6. Просвѣта. — 7. Въстания. — 8. Политически възгледи. — 9. Църковенъ въпросъ следъ 1869 г.

III. Ποкaзaлецъ на журналистичнитѣ трудове на Жинзифова

IV. Заключение

 

 

I. Уводни мисли.

 

Отъ дейностьта на Жинзифова само неговата журналистика не е съответно установена и проучена. За да остане тъкмо журналистичната дейность на Жинзифова въ сѣнка, има нѣколко причини. Една причина е това, че българската интелигенция отъ епохата преди освобождението, а по наследство и тая на следващитѣ поколѣния, е познавала Жинзифова изключително по неговитѣ стихотворни работи, оригинални и преводни, но всички написани на български; Жинзифовъ е билъ познатъ у насъ само като поетъ, макаръ че е далъ и нѣколко статии въ тогавашнитѣ български вестници. Написанитѣ на руски Жинзифови статии сѫ били за тогавашнитѣ българи недостѫпни не поради езика, но поради далечината на Москва, въ чиито вестници той е помѣстялъ тия свои статии, и поради особенитѣ условия на общение съ поробена България. Та тѣзи статии сѫ били предназначени само за руското обществено мнение. Друга една причина е разпръснатостьта на Жинзифовитѣ статии. Докато тогавашнитѣ трима народни деятели — Раковски, Каравеловъ и Ботевъ сѫ се подвизавали журналистически предимно въ свои собствени издания, въ които по-сетне изследовательтъ намира събрани на едно или само на нѣколко мѣста тѣхнитѣ трудове (едно голѣмо улеснение за прослеждане на тѣхната дейность и на развитието на тѣхнитѣ възгледи въ което и да било

 

 

32

 

Райко Жинзифовъ

1864. Коложегъ 11.

            Москва

 

 

33

 

Райко Жинзифовъ

 

 

34

 

направление), то Жинзифовъ пише въ редица чужди издания и то не само презъ една или две години, a презъ течение на много по-дълъгъ периодъ. Трета причина, допринесла много, за да изостане назадъ изучаването на журналистиката на Жинзифова, се крие въ отчуждението отъ Русия на българскитѣ поколѣния следъ освобождението, отчуждение, настѫпило всрѣдъ водовъртежа на политическия животъ на наскоро освободената България и траяло дълги години по-сетне. И най-сетне, български литератори и литературни критици, изоставили литературно-историческия критерий и обладани отъ нови теоретически понятия за художеството само по себе си, безпощадно се произнесоха за художественитѣ достойнства на Жинзифовитѣ стихове и така откриха мълкомъ вратата за една аналогия и относно достойнствата на другитѣ трудове на Жинзифова. Доколко тая строга присѫда е основателна, е единъ въпросъ, който може да се разглежда съвсемь отдѣлно. Едно подценяване, обаче, на журналистическата дейность на Жинзифова е безосновно, прибързано и несправедливо, защото тази негова дейность преди всичко не е още установена, a още по-малко изследвана. По тѣзи именно причини, действуващи поединично и комбинирано, картината за дейностьта на единъ нашъ виденъ народенъ ратникъ отъ доосвободителната епоха, какъвто е въ действителность Жинзифовъ, и до день днешенъ, т. е. 50 години вече следъ неговата кончина, е картина непълна и невѣрна. А не е могла да бѫде пълна нито пъкъ вѣрно изнесена, щомъ се е разполагало съ такива кратки и общи сведения, каквито сѫ досегашнитѣ.

 

За Жинзифова като журналистъ има само нѣколко бележки, твърде общи и съвсемъ кратки. Най-обстойна въ това отношение е бележката отъ 15-ина реда, и то бележка подъ черта, на М. Дриновъ, [*] който, като отбелязва, че С. С. Бобчевъ не е споменалъ въ биографията си на Жинзифова [**] нищо за неговитѣ статии на руски, посочва само имената на рускитѣ издания, на които Жинзифовъ е сътрудничилъ. Една обща, макаръ и силна фраза отъ непълни три реда е посветилъ въ 1883 г. и д-ръ К. Иречекъ за Жинзифова като журналистъ,

 

 

*. Вж. ПСп. на БКД, г. V, кн, XIX и XX (1836), стр. 11.

 

**. Вж. Сп. Наука, г. V, II (1883), кн. VIII—IX, стр. 745—773.

 

 

35

 

въ своя отзивъ зa сѫщата биография отъ С. С. Бобчевъ [*]. Сведението на М. Дриновъ приповтаря въ 1888 г. въ още по-кратка форма и В. Д. Стояновъ [**]. Въ всички останали български животописни статии и бележки тия сведения на М. Дриновъ, другарь и съвременикъ на Жинзифова, не се повтарятъ въ тѣхната вѣрна и авторитетна форма. Нѣкои отъ биографитѣ дори грѣшатъ въ названията на рускитѣ издания, a други се впущатъ въ расѫждения и размишления отъ субективно и намъ съвременно политическо гледище, безъ да казватъ нѣщо сѫществено и обективно. Българскитѣ бележки на М. Дринова и В. Д. Стоянова се предхождатъ отъ бележкитѣ на русина Нилъ Д. Поповъ [***], който сѫщо тъй се ограничава да изброи само имената на рускитѣ издания, гдето сѫ помѣстени статии отъ Жинзифова, Н. А. Поповъ обаче ни дава сѫщитѣ сведения и за редица други българи отъ онова време — Даскаловъ Хр., Поповичъ В., Миладиновъ К., Каравеловъ Л., Теохоровъ Г., Тодоровичъ П., Вязанковъ К. и Дриновъ М. Указанията на Η. А. Попова сѫ отъ полза за евентуално сравняване дейностьта на тази редица дейци.

 

Горнитѣ кратки и общи сведения не сѫ отъ естество да задоволятъ никой изследователь на доосвободителната епоха като съвокупность отъ единичкитѣ дейности на тогавашнитѣ наши ратници. За да попълня въпросната празнина, азъ се постарахъ още презъ 1911/12 г., когато бѣхъ въ Русия, да установя подробно журналистичнитѣ трудове на Жинзифова и да се запозная съ тѣхното съдържание. Единъ резултатъ отъ тази ми работа е изложениятъ въ III. глава показaлецъ. Разполагайки съ този показалецъ и съ бележкитѣ си отъ самитѣ трудове на Жинзифова, искамъ въ следващитѣ редове да опиша по-подробно неговата дейность като журналистъ и така да попълня картината на живота на този виденъ ратникъ отъ епохата преди нашето освобождение.

 

 

*. Вж. ПСп. на БКД. кн. IV (1883) стр. 159.

 

**. Вж. ПСп. на БКД, г. V, кн. XXIII и XXIV (1888), стр. 1009.

 

***. Вж. студията му „Религіозная и національная благотворительность нa Востокѣ и среди Славянъ”, ЖМНПр, 1871, VI, стр. 245—246.

 

 

36

 

 

II. Журналистична дейность.

 

1. Идеенъ крѫгъ

 

На полето на руската журналистика се е явилъ преди Жинзифова българинътъ Хр. К. Даскаловъ съ нѣколко свои статии, отъ които най-важна е статията, озаглавена „Возрожденіе Болгаръ или Реакція въ Европейской Турцій" и напечатана въ „Русская Бесѣда" [*]. Други свои статии Даскаловъ е помѣстилъ въ „Русскій Вѣстникъ" и въ „Чтенія Общества Исторіи и древности Россійскихъ" (спр. у Н. А. Попова). Споменатата статия на Даскалова обхваща периода отъ 1822 г. та до 1858 год. и е снадбена съ две приложения: 1) една българска пѣсень и 2) отзивъ за фанариотитѣ отъ д-ръ Ст. Канеллосъ (1822), привърженикъ на гръцкото национално възраждане и противникъ на константинополската патриаршия. Таза статия Жинзифовъ е заварилъ въ Москва, гдето той е пристигналъ вече въ края на 1858 г. Но преди да се рови въ каквато и да е било литература, Жинзифовъ е билъ подъ живото упѫтване на дошлия близу две години по-рано въ Москва К. Миладиновъ. Собствено на Миладинова се дължи както отиването на Жинзифова въ Русия, така и неговото неоставане въ Одеса. По тоя начинъ първиятъ тълкуватель на руската идейна атмосфера предъ Жинзифова е билъ К. Миладиновъ, тъкмо тъй, както Д. Миладиновъ е билъ за Жинзифова тълкуватель на българскитѣ народни стремежи, както и на стремежитѣ на сърбитѣ и на австрийскитѣ славяни, защото, узнаваме отъ самия Жинзифовъ [**], Д. Миладиновъ е дошелъ въ Прилепъ съ съвършено обновени понятия въ края на Ί856 г., ведната следъ обиколката си Сараево—Бѣлградъ— Нови-Садъ—Карловци, и защото въ Кукушъ презъ 1857/58 г. Жинзифовъ самъ се счита за „младъ, неопитенъ и необразованъ" [***]. Какъвъ е билъ мирогледътъ на К. Миладинова въ Русия

 

 

*. Русская Бесѣда. 1857 г., Смѣсь, стр. 1—64.

 

**. Вж. гл. III — Показалецъ, поред. № 135, a тамъ стр. 266—267.

 

***. Вж. Македонски Прегледъ, год. III. кн. 2 (1927), Автобиография на Кузманъ Шапкаревъ отъ 1864 год. (съобщава проф. Ив. Снѣгаровъ), гдето на стр. 60 се говори за Д. Миладиновъ следното: „Отъ како се врати отъ обхождането си по славянскитѣ мѣста, Ерцеговина Босна и Сьрбія, се появило бѣше у него съвсѣмъ друго нѣщо. Отъ тогава сѣ преправилъ бѣше отъ Савелъ на Павелъ, бѣше се възродило у него едно ненаситно родолюбіе, до толкова щото дури до фанатизъмь допираше. Но какъ да іе това негово трудолюбіе много помогна на заспалійть ни до тога народъ, който ни три не знаеше, нито нѣщо чувствуваше за народность”.

 

 

37

 

по това време, узнаваме пакъ отъ Жинзифова [*]. На базата на отечестволюбието К. Миладиновъ, както сигурно и всички български възпитаници въ Русия, се е движилъ въ море отъ исторически емоции около сѫдбата на българитѣ, величава въ миналото, горка въ настоящето, и се е стремѣлъ съ всички сили да подпомогне едно възстановяване на миналитѣ добри дни, когато българскиятъ духъ е билъ народенъ и свободенъ. Първата крачка къмъ това възстановяване е била за всички тѣхъ взаимното опознаване на руситѣ съ българитѣ, които сѫ не само тѣхни едновѣрци, но и едноплеменици. Това като че ли е кратката програма на българитѣ, вкл. и на Жинзифова: разяснителна работа предъ руското обществено мнение. Въ тѣзи кратки думи обаче се включва голѣмата задача — да се издигне и народностьта на българитѣ на еднаква висота съ вѣрския принципъ — православието, което е било единъ основенъ елементъ въ мирогледа на славянофилитѣ въ Русия.

 

 

*. Като говори за К. Миладинова. Жинзифовъ цитира следнитѣ думи на К. Миладинова:

 

„О, Волга, Волга! Какія воспоменанія ты наводишь на меня, какъ заставляешь ты меня углубляться въ прошедшее! Волга! въ тебя я и товарищъ мой, болгаринъ, купались и хвастались другъ передъ другомъ, что вотъ теперь мы на самомъ дѣлѣ крестились. Не смѣйтесь, если я вамъ скажу, что мои товарищи вымыли свои головы въ Волгѣ, и одинъ изъ нихъ взялъ съ собою нѣсколько камней подобно тому, какъ берутъ поклонйки изъ Іордана рѣки. . . Волга! сколько народовъ встрѣтилось на берегахъ твоихъ! Сколько великихъ собитій совершилось предъ тобою! И изъ всѣхъ зтихъ народовъ, которыя пили твою воду, только мы задержали твое имя! . . .”

 

И следъ като описва всичко видено отъ него презъ пѫтуването изъ пустинята на Св. Никола, К. Миладиновъ изтъква съ видимо прискърбие, че и

 

„русскіе только недавнно начали различать болгарина отъ турка: до сихъ поръ русскіе, слыша имя „болгара”, думали, что это турки. Изъ русскихъ, проѣховшихъ по всей Болгаріи, оченъ немногіе знаютъ o болгарахъ непревратно. Православный же для русскихъ значитъ грекъ, единовѣрецъ, a не единоплеменникъ. Но теперъ мы уже разпознались и наши единовѣрци, какъ будто нынѣ крещенные, съ неисказанною радостію и любовыо называютъ насъ своими братьями, отъ которыхъ получили славянское просвѣщеніе” ...

 

ж. гл. III — Показалецъ, № 135, a тамъ — стр. 287.

 

 

38

 

Не би била тази задача толкова голѣма, ако да не бѣха били фанариотигѣ. Постигне ли се това приравняване на народностния съ вѣрския принципъ, то въ очитѣ на руситѣ ще бѫдатъ разграничени българитѣ отъ другитѣ православни народи въ Турция, a оттамъ — ще се дифереициратъ и задачитѣ, които руското обществено мнение ще трѣбва да преследва (а по него и подъ негово влияние и официална Русия) относно домогванията на българитѣ за свой езикъ въ църкви и училища и за политическа независимость.

 

Жинзифовъ и неговитѣ съвременници българи сѫ били заварили слaвянофилството въ една негова последна фаза: то е вече изживѣло свои крупни етапи на развитие като религиозно-философска система и като политически мирогледъ; било е вече дало като своя издънка тайното Кирило-Методиевско общество на Шевченка, Бѣлозерски и Костомаровъ [*]; било е вече отредило, щото само Самаринъ, Погодинъ и Аксаковъ да пожънатъ посѣвитѣ на прежнитѣ слявянофилски поколѣния, a именно: Самаринъ — освобождението на крепостнитѣ селяни, Погодинъ — славянската наука съ история, литературна история, фолклоръ и лингвистика, a Ив. Аксаковъ да ратува за освобождението на южнитѣ славяни чрезъ съчувствие, съвети, пари и дѣла. Въ времето на Жинзифова руската журналистика въ Москва е била раздѣлена, споредъ дветѣ славянофилски групи, на две: отъ една страна Русская Бесѣда, a отъ друга — Русскій Вѣстникъ. Съ течение на времето, къмъ Русская Бесѣда се причисляватъ День, Москва и Μосквичъ, a къмъ Русскій Вѣстникъ съ неговата Современная Лѣтопись — Московскія Вѣдомости. Великата акция за освобождението на крепостнитѣ е подбуждала нашитѣ българи въ Москва да мислятъ много за положението на българския селянинъ подъ турската система на събиране на данъци и подъ чифликчийството, a подемътъ на славянската наука и литература [**] е пораждалъ идеални стремежи и у тѣхъ за изследване

 

 

*. Вж. Исторія Россіи въ XIX стл., изд. Гранатъ & К°, т. 8, г. 3, стр. 460—471 и стр. 305—311.

 

**. Вж. MB (за съкращенията вж. гл. III — началната бележка на Показалеца) 1860, № 10 (14. I) — Рѣчь на Μ. П. Погодинъ на празденството по основаването на Московския университетъ. — Вж. сѫщо тъй MB, 1860, № 29 (6. III) — Публиченъ диспутъ въ СПб. университетъ, отъ Н. Буличъ (магистрантъ В. Ламански защиишва своята дисертация „3а славянитѣ въ Мала Азия”, a опонентъ билъ Касторски).

 

 

39

 

бита и за просвѣта на българския народъ; симпатиитѣ на славянофилския крѫгъ около Ив. С. Аксаковъ къмъ южнитѣ славяни сѫ били едно благоприятствие и единъ силенъ импулсъ за благородни идеи и начинания [*]. Измежду резултатитѣ отъ журналистиченъ характеръ, дължими на това благоприятствие, първа по дата и важна отъ къмъ съдържание е споменатата статия на Хр. К. Даскаловъ „Възраждането на българитѣ и реакцията въ Европейска Турция", която, както вече изтъкнахме, Жинзифовъ е заварилъ вече напечатана. Анализуваме ли тази статия, ние ще намѣримъ, че тя съдържа следнитѣ положения: руското обществено мнение въ неговата широта не знае, че сѫществува единъ славянски народъ, българскиятъ, и не познава неговото минало и настояще: тоя народъ страда подъ едно зло турско иго и подъ друго — още по-зло — фанариотското; изчерпалъ вече своето търпение, този православенъ славянски народъ се пробужда и възражда; усилията му въ това направление сѫ редицата въстания противъ турцитѣ, както и стремежитѣ му да въстанови славянското богуслужение въ църквитѣ си, изгонено отъ тамъ отъ гърцитѣ, — да възсъздаде своята книжнина, потъпкана отъ фанариотитѣ, и да се просвѣщава въ училищата на своя роденъ езикъ. Турцитѣ обаче прѣчатъ съ своята цензура за въвеждадето на църковно-славянскитѣ книги, като книги идещи отъ Русия, a фанариотитѣ, рѫководими отъ свои национални стремежи и отъ финансови подбуди, a не отъ грижи за православието, използуватъ това обстоятелство и тъпчатъ волята на българския народъ редомъ съ турцитѣ и въ услуга своя и на турцитѣ. Недоизказана е заключителната мисъль отъ тѣзи положения: ако руското обществено мнение знаеше всичко това, както то е въ действителность, тогава щѣше да бѫде, може би, по-иначе.

 

Това сѫ общитѣ идеи на българитѣ въ Москва, преработени въ сферата на славянофилството и то въ крѫга главно на Ив. С Аксаковъ. Въ този идеенъ крѫгъ сѫ се дооформили презъ течение на годинитѣ 1859 и 1860 схващанията и възгледитѣ на Жинзифова.

 

 

*. Вж. „Вопросы философіи и психологіи”, кн. 51, 1900 г., стр. 62—62, гдето съ думитѣ на В. И. Шенрока се характеризира настроението на студенството въ Русия въ началото на 70-тѣ години отъ миналия вѣкъ (алтруизъмъ, идеализъмъ, самоотверженость), — характеристика, важна и за всички българи, следващи по това време въ Русия.

 

 

40

 

Дошелъ наскоро отъ България, съ прѣсни впечатления отъ тамошната действителность и отъ въодушевенитѣ речи и дѣла на Д. Миладиновъ, подържани и отъ К. Миладиновъ, Жинзифовъ назрѣва въ Московския идеенъ крѫгъ дотолкова, че вече въ началото на 1861 год. той излиза, за да направи своята първа стѫпка на руското журналистическо поле.

 

 

2. Първа стѫпка.

 

Вестникъ „День", гдето Жинзифовъ дебютира като журналистъ, е започналъ да излиза на 15. X. 1861 г. Направлението на този вестникъ трѣбва да се е харесало на Жинзифова и да е съвпадало съ неговитѣ схващания, за да отправи той до редакцията едно писмо относно положението на българитѣ. Това направление на вестника е очертано въ уводната статия на първия брой, a писмото на Жинзифова е напечатано въ третия брой. Програмната статия на вестника представлява въ дадения случай голѣмъ интересъ, но ние ще се задоволимъ да проведемъ само единъ паралелъ между нея и схващанията на Жинзифова, доколкото тѣ сѫ изразени въ неговото писмо до редакцията на „День".

 

„День" твърди, че „вънъ отъ народното нѣма нищо трайно"; Жинзифовъ заявява: у българския народъ именно народното е задушено и то не толкова отъ турцитѣ, колкото отъ гърцитѣ, движими отъ своята „велика идея". „День" подръжа: „опасность има, че славянскитѣ народи ще загубятъ своята народностъ”, a Жинзифовъ посочва, че гърцитѣ, тъкмо за да погубятъ българската народность, гонятъ църковно-славянския езикъ отъ църкви и училища, гонятъ българската книга и преследватъ просвѣтенитѣ българи, и то особено ония, които сѫ следвали въ Русия. Споредъ Жинзифова, изтъкнатата отъ „День" опасность е най-голѣма именно за българитѣ. Докато руситѣ добре познаватъ опасностьта за славянскитѣ народи, идеща отъ страна на нѣмцитѣ, тѣ не знаятъ, колко голѣма е тази опасность за българитѣ отъ страна на гърцитѣ и фанариотитѣ. Въ съгласие съ своитѣ анти-български, анти-славянски домогвания фанариотитѣ използуватъ опасенията на турцитѣ и клеветятъ българитѣ. На тѣзи клевети се дължи, споредъ Жинзифова, арестуването на К. Миладинова отъ турцитѣ. За жалость, руситѣ не знаятъ всичко това. Сегашното

 

 

41

 

положение на българитѣ тѣ не познаватъ. Това незнание е една несправедливость: българитѣ именно сѫ разпространили славянското богуслужение между славиянитѣ. Вѣрвайки въ справедливостьта, българитѣ очакватъ помощьта на Русия. Заключителна мисъль на Жинзифова е, че Русия трѣбва непремѣнно да опознае българитѣ и тѣхното действително положение.

 

Сравнено съ по-горе споменатата статия на Хр. К. Даскаловъ, писмото на Жинзифова не дава нѣкоя нова идея, освенъ това, че Жинзифовъ се позовава на по-нови извори отъ съвременната гръцка литература, за да докаже и освѣтли гръцката „велика идея", както и да съобщи прѣсния фактъ, че рускиятъ възпитаникъ, българинътъ К. Миладиновъ е арестуванъ. Нова е енергичностьта на израза, че е необходимо руситѣ да опознаятъ България.

 

Напоено съ искреность, това писмо на Жинзифова е предизикало една дълга бележка отъ страна на редактора на в. „День" относно зачекнатитѣ отъ Жинзифова въпроси [*]. Редакторътъ признава, че руситѣ малко знаятъ за България, и обяснява този фактъ като нѣщо естествено: руситѣ не се нуждаятъ въ своитѣ дѣла отъ другитѣ славяни. Редакторътъ обаче смѣта, че е длъжность на руситѣ да помагатъ на своитѣ страдащи братя славяни, длъжность, която имъ се налага отъ историята. Ако русинътъ на драго сърдце подпомага гърцитѣ, колко по-охотно той би жертвувалъ отъ своитѣ срѣдства тъкмо за българитѣ. Но не ги знае, защото е скѫсалъ всички връзки съ историческитѣ предания на своето племе. Всрѣдъ тая апатия въ обществото едно отрадно явление билъ основаниятъ преди две години (1858) Славянски благотворителенъ комитетъ, който издържа съ своитѣ оскѫдни срѣдства вече 12 българи да следватъ въ Русия. Този брой, отбелязва редакторътъ, е незначителенъ въ сравнение съ броя на българитѣ, следващи въ Германия и Франция съ подкрепата на езуититѣ, които разчитатъ на една католическа или най-малко униятска България. Въ края на бележката си редакторътъ отправя позивъ къмъ руското общество да жертвува за образуване на славянски капиталъ, съ помощьта на който да се съдействува за възраждането на славянитѣ. — Зачекнатия

 

 

*. Вж. „День", 1861, № 3, стр. 14—15.

 

 

42

 

отъ Жинзифовъ въпросъ за отношението между българи и гърци редакторътъ оставя за други пѫть.

 

Първата стѫпка на Жинзифова не е березултатна, макаръ че бележката на редактора не се е спрѣла върху най-болезнено чувствувания отъ Жинзифова въпросъ за гръцко-българскитѣ отношения. Топлото чуство на бележката на редактора за подкрепа на страдащитѣ братя сѫ подсказали на Жинзифова, че почвата за работа е благоприятна и че резултати могатъ да се очакватъ. За 20-годишния Жинзифовъ този журналистически дебютъ се оказва решителенъ: нито предходницитѣ на Жинзифова, нито нѣкой отъ неговитѣ съвременици не е проявилъ такова постоянство и не е отдѣлилъ толкова време и енергия въ журиалистическа работа за да се освѣтли руското обществено мнение, както това е сторилъ Жинзифовъ. Плакъкътъ, запаленъ презъ 1861 година съ посоченото писмо, гори презъ течение на цѣли 16 години у Жинзифова. И презъ този доста дълъгъ периодъ журналистичниятъ опитъ на Жинзифова расте, развива се и се усъвършенствува паралелно съ въпроситѣ, които турското и фанариотского иго слагатъ, — въпроси за църковна самостоятелность, народна просвѣта, политическа независимость и освобождение на българския народъ. Въ следващитѣ глави ще се опитамъ да изтъкна Жинзифовитѣ възгледи и неговата работа въ всѣко едно отъ посоченитѣ направления презъ течение на споменатия периодъ, като за източници ще ми служатъ самитѣ негови журналисгични трудове.

 

 

3. Фанариотско иго.

 

Отношението на Жинзифова къмъ фанариотитѣ е било отдавна опредѣлено и то отъ отношението на Д. Миладиновъ къмъ сѫщитѣ, но началото на 1862 година прибавя къмъ това отношение и чувства на най-близко засегнато отъ фанариотската система сърдце: Жинзифовъ загубва поради фанариотски клевети „великодушния и блатъ свой учитель" Д. Миладиновъ, a сѫщо тъй и своя университетски другарь — брата му Константинъ Миладиновъ. Тѣзи непосрѣдствени чувства поради голѣмата загуба сѫ напоили писмата на Жинзифова отъ 1862. г. до П. И. Бартеневъ (9) [*] и сѫ намирали винаги изразъ въ всички

 

 

*. Дребнитѣ цифри означаватъ поредния номеръ на съответната статия въ моя показалецъ за трудоветѣ на Жинзифова (вж. гл. III).

 

 

43

 

по-нататъшни негови статии, гдето се зачеква въпросътъ за фанариотитѣ. To сѫ чувства на скръбь и справедливо негодуване. Така напримѣръ, въ 1863 г. Жинзифовъ разглежда полско-руския въпросъ, но успоредно съ това размишлява за сѫдбата на българитѣ и възклицава.

 

„Бедниятъ български народъ! За него фанариотитѣ сѫ по-страшни отъ турцитѣ. Фанариотътъ, блюститель на православието, преследва всѣкакъ образованитѣ българи. Архиереятъ — той е слѣпо орѫдие на турцитѣ!!" (15)

 

Когато въ сѫщата 1863 г. Жинзифовъ хроникира обсѫжданитѣ отъ страна на гръцкия министръ на народното просвѣщение мѣроприятия за погърчване на българитѣ, той не пропуща случая да изтъкне, че интригитѣ и клеветитѣ ще започнатъ съ усилено темпо и че много измежду българитѣ учители и свещеници ще станатъ жертва на тази елинизация, засилена и чрезъ образуването на филелинско дружество въ Лондонъ (20) [*]. Къмъ тия твърдения на Жинзифова редакцията на в. „День" добавя следната бележка: „Този врагъ е по-опасенъ отъ турцитѣ . . . Нещастна България! Чудна е сѫдбата на славянскитѣ племена: постоянно „невидиміи и гониміи въ мірѣ". . . Ho тѣ не бива нито да се отчайватъ, нито да отстѫпватъ, a трѣбва да се борятъ и несъкрушимо да вѣрватъ, че въ бѫдаще непремѣнно ще възтържествува правото на „невидимыхъ и гонимыхъ истины ради" (33). Отъ тия думи на в. „День" ние виждаме, че „День" е спечеленъ за каузата на България тъй, както я е разбиралъ Жинзифовъ, но отъ сѫщитѣ думи не бива да се сѫди за мнението на цѣлата руска преса, защото въ сѫщото време има руски вестници, които сѫ за фанариотитѣ още въ 1864 г., ако и да сѫ помѣстяли презъ 1858 г. статии изобличителни за фанариотитѣ. Такива сѫ били, напр., „Московскія Вѣдомости" и „Вѣсти", a сѫщо тъй и нѣкои официални издания. Имало въ пресата дори искане (отъ В. Неклюдовъ), щото руски списания да не даватъ мѣсто на противофанариотски статии (40). Отговаряйки на това искане, редакторътъ на в. „День" казва: „Въпрѣки всичко това, ни едно периодическо списание

 

 

*. Подробни сведения за въпросната гръцка комисия при тѣхното министерство на народно просвѣщение, за гръцския в. „Евсевия" въ Смирма и за филелинския комитетъ въ Лондонъ има и у Н. А. Поповъ, „Болгарскій церковный вопросъ въ 1866”, печатана въ сборника „Родное племя”, Москва 1877, кн. ІІ, тамъ — стр. 171—172.

 

 

44

 

нѣма да закрие стълбцитѣ си за защита на правата на българската народность противъ фанариотитѣ, защита, която е поелъ Неклюдовъ напукъ на правдата и справедливостьта (40) [*]. Това проявление на г. Неклюдовъ подбужда Жинзифова да изтъкне неокачествимото поведение на гърцитѣ къмъ руситѣ и къмъ Русия и да опише, какъ е станало духовното заробване на българитѣ, две задачи, на които Жинзифовъ посвещава по-нататъкъ голѣма часть отъ своитѣ статии.

 

За разрешението на първата задача Жинзифовъ прибѣгва къмъ историческитѣ факти: той признава, по неговъ собственъ изразъ, само авторитета на фактитѣ. Така той посочва, че касата на патриарха е праздна и че „общественитѣ дългове" на патриаршията сѫ стигнали сумата около 8,000,000 пиастри, и че българитѣ, като отхвърлили новия уставъ на патриаршията, сѫ се заели да водятъ най-сериозна борба [**]. За да улесни схващането на причинитѣ на тази борба, Жинзифовъ привежда исторически освѣтления, които той черпи отъ Захария Мефасъ, биографъ на патриарха Самуила, та доказва, че самостоятелностьта на тритѣ независими престола е била отнета отъ патриаршията именно поради необходимостьта за нея да се улесни въ погашението на своитѣ дългове. Жинзифовъ черпи историческо освѣтление и отъ Йоана Филимона, за да докаже, че гърцитѣ тъкмо въ интереса на своята идея сѫ се стремили да присъединятъ славянското църковно управление къмъ елинското и да погърчатъ цѣлия Изтокъ. Следъ тази екскурзия низъ историята за дирене на истината Жинзифовъ отчетливо изтъква голѣмото противоречие на гръцкото духовенство, което признава две народности (гръцка и славянска), само когато е думата за общественитѣ дългове, но което признава само една народность (гръцката), щомъ е думата за права. За доказателство Жинзифовъ посочва, какъ се изразходватъ общественитѣ суми (нито за училища, нито за семинария за славянитѣ); какъ и Халкийската академия не дава ни най-елементарна подготовка

 

 

*. Въ връзка съ това становище на Неклюдова стои статията на Михаилъ Волковъ, с. Родникъ, „О просвященныхъ Румунскихъ монастиряхъ” въ в. „День" 1864 г., № 1 (6. I).

 

**. Подразбиратъ се проектитѣ на новия патриархъ Софроний въ връзка съ решенията на великия съборъ презъ 1364 год., най-сѫщественото отъ които решения е, че не се признава отъ вселенската църква народностьта, т. е въ случая българската народность.

 

 

45

 

по славянски езикъ, та гръцкото духовенство, което има да обслужва славянско население, не знае славянски; какъ до 1859 год. въ Македония той не е видѣлъ ни една славянска книга, която да е печатана въ патриаршеската печатница. На особено Жинзифовъ описва (съ думитѣ на Д. Миладиновъ), какъ гърцитѣ сѫ опожарили славянскитѣ книги въ Македония. Ето този пасажъ:

 

„Фанариотитѣ изгориха пергаментнитѣ славянски книги въ монастира Св. Наумъ (въ Охридъ), въ монастира на Кичевската Пречиста, въ Трескавецъ (Златовръхъ), около Битоля, на Преспа, на Желѣзна Рѣка, на Морихово, въ Охридския Дебрецъ и Дибъръ и на много мѣста; по такъвъ начинъ гръцкитѣ архиереи, като осакатиха славянското духовенство, отнеха ни драгоценното богатство на нашата народность" [*].

 

За да илюстрира още по-добре въпроса, Жинзифовъ описва материалното положение на висшето гръцко и низшето гръцко и българско духовенство, описва размѣритѣ и начина за събиране на „владишкия данъкъ", като подчертава разкоша и комфорта на гръцкото висше духовенство. Следъ всичко това Жинзифовъ заключава, че гръцкото духовенство досега не е направило нищо, за да подобри участьта на българитѣ, па нѣма и да направи: τῷ φρονίμω ὀλίγα (41) (80). Но срещу тѣзи домогвания на гръцкото духовенство сега се е изправила настойчивосгьта на българитѣ. Предъ тѣхното упорство, предъ тѣхната силна неподатливость да бѫдатъ елинизирани, гръцкиятъ съвременникъ-историкъ се очудвалъ съ следнитѣ думи:

т. е. „какой же злой демонъ внесъ въ послѣднія времена такъ называемый Болгарскій вопросъ?" (думи на Иоанна Филимона).

 

За разрешението на втората задача Жинзифовъ постѫпва по следния начинъ. Той излага съдържанието на една гръцка брошура, излѣзла въ Цариградъ и насочена противъ българитѣ, подъ заглавие „Το στρατηγεῖον ἤ ὁ Θρίαμος τοὐ αἱωνος" (Военниятъ лагеръ и тържеството на вѣка) [**].

 

 

*. Вж. „День" 1864 № 15, стр. 21. Цитирайки тия думи, Жинзифовъ се произнася за Д. М.: „човѣкъ, неуморно трудилъ се за развитието на своята народность”.

 

**. Вж. Отечественныя запискы, 1861 — А. Гильфердингъ, „Взглядъ константинопольскаго грека на Болгарскія и Критскія дѣла”.

 

 

46

 

Жинзифовъ изтъква, че тази гръцка книжка е отъ ония, които не признаватъ никакъвъ български църковенъ въпросъ, понеже нѣмaлo никаква българска народность; че българитѣ сѫ гърци по произходъ, но че после привикнали да говорятъ български; че за разрешението на църковния въпросъ езикътъ не е важенъ, a антропологическиятъ типъ (у българитѣ този типъ билъ гръцки). Жинзифовъ смѣта, че като е изложилъ съдържанието на тази книжка, това стига: нѣма какво да се опровергава, понеже такива глупости не заслужавали възражение (48). Между това нѣкой си руски консулъ нарекълъ Филипополь съ българското му име „Пловдивъ". Колко голѣма е била омразата на гърцитѣ къмъ българитѣ, се вижда, споредъ Жинзифова, именно отъ мнението на гърцитѣ по тоя случай. За гърцитѣ да се каже Пловдивъ вмѣсто Филипополь било актъ чудовищенъ, незаконенъ, революционенъ, актъ насоченъ противъ църковната и турската власть; гърцитѣ не можели да разбератъ, какъ руското правителство не изпрати въ Сибирь този престѫпникъ консулъ, който дръзва да се опълчи противъ традицията и да прекръщава градоветѣ! — He е чудно, прочее, че Жинзифовъ въ полемиката си съ Неклюдова излиза подъ инициалъ „X". Когато тоя Неклюдовъ, защитникътъ на фанариотитѣ, иска, щото X. да излѣзе съ собственото си име, редакцията на „День" му отговаря:

 

„г-нъ X. е българинъ, който би билъ винаги готовъ да се подпише съ пълното си име, но редакцията не го остави да стори това, защото се бои отъ приятелитѣ на г-на Неклюдова, фанариотитѣ, и защото знае отъ опитъ, какъ тѣ ценятъ свободата на мнението и на словото: не единъ младъ българинъ отъ свършилитѣ учението си въ Московския университетъ е билъ подвъргнатъ, по искането и лукавитѣ внушения на Цариградската патриаршия, на всѣкакви гонения и на затворъ само за това, задето той е преподавалъ въ български училища обичь къмъ българската народность!" (49).

 

Заключенията на Жинзифова въ 1866 г. относно фанариотското иго сѫ следнитѣ: Невѣрно е мнението на нѣкои руски публицисти, че българитѣ и гърцитѣ могатъ да се примирятъ; по българскитѣ работи поведението на гръцкия печатъ е недостойно и за православието и българитѣ мразятъ и пѫдятъ фанариотитѣ безъ огледъ на това, дали сѫ гърци или българи. Освѣтлявайки общественото мнение въ

 

 

47

 

Русия за фанариотитѣ, Жинзифовъ при всѣки сгоденъ случай е намиралъ за необходимо изрично да подчертава, че той напада гръцкото образование въ България не отъ една слѣпа ненависть, но че за това го заставя горкиятъ опитъ, който българитѣ сѫ изпитали на себе си, и че той въстава не противъ гръцката древна литература, a противъ пагубната система, възприета отъ гърцитѣ, особено презъ последно време, за подавяне на всичко славянско на Балканския полуостровъ (135). Що се касае до българитѣ, Жинзифовъ изтъква, че българската история е история на враждата на гърцитѣ къмъ този славянски народъ, че тая вражда е траяла вѣкове и че гърцитѣ, за да успѣятъ противъ българитѣ, сѫ повикали на помощь турцитѣ отъ Мала Азия.

 

Въ този духъ сѫ написани всички статии на Жинзифова за фанариотитѣ, и руското обществено мнение е било добре освѣтлено за тѣсно-националистичнитѣ и широко-материалисгичнитѣ домогвания на гърцитѣ съ крайната имъ цель — да обезличатъ българската народность, домогване, което предизвика възникването на българския църковенъ въпросъ и поражда борбата на българитѣ противъ фанариотитѣ. Преди да изложимъ схващанията на Жинзифова по тази борба, налага се да посочимъ неговото схващане за турското иго, понеже фанариотитѣ съ своитѣ домогвания съзнателно и несъзнателно сѫ бивали орѫдия и съюзници на турцитѣ, макаръ че не винаги интереситѣ на турската власть да сѫ съвпадали съ интереситѣ на фанариотитѣ.

 

 

4. Турско иго.

 

Външното мнение за тогавашна Турция не е било навредъ еднакво. Може да се каже, че то е било най-благоприятно за Турция въ западнитѣ държави и измежду тѣхъ въ Англия, a най-много предразположена е била да вижда недостатъцитѣ на турската държава Русия. Въ съгласие съ това, ние виждаме, че всички ония българи, които сѫ жъдували за освобождението си било отъ фанариотско иго, било отъ турско иго, усърдно разпросграняватъ въ Русия мнението, какво турцитѣ сѫ „нація, страдающая упадакомъ силъ, нація вымирающая", че турската държава е боленъ организъмъ, чиято кончина е твърде близка (3). Противно на това английската преса продължавала да превъзнася устройствого и положението на работитѣ въ Турция.

 

 

48

 

Запознатъ отблизу съ действителното положение на тѣзи работи, Жинзифовъ се е възмущавалъ отъ превратното за Турция мнение въ Англия:

 

„И отъ високата трибуна на парламента въ Англия постоянно се възвишава гласъ за въ полза и защита на Турция, като се твърди, че въ нея всичко е благополучно и че Турция е една отъ най-блаустроенитѣ държави".

 

Срещу това Жинзифовъ слага редица въпроси.

 

„Наистина Турция трѣбва да падне съ орѫжие въ рѫка, у нея ще се намѣрятъ сили за борба съ славянитѣ, щомъ тѣ се повдигнатъ срещу нея, но защо е потрѣбно на христянитѣ да подпомагатъ мохамеданството, за да се бори то противъ християнитѣ? Трѣбва ли христянството да остри меча на Турция въ единъ моментъ, когато тоя мечъ видимо затѫпява?".

 

— Тия и тѣмъ подобни въпроси си задава Жинзифовъ, като припомня въ 1862 г. храбростьта и подвизитѣ на черногорцитѣ, бомбардировката на Бѣлградъ отъ турцитѣ и то предъ очитѣ на самата Европа и при турскитѣ злодеяния въ България (8). „Несретьомъ црногорци су славяне!", — цитира Жинзифовъ „Сръбски Дневникъ", a и редакцията на в. „День" съ вѫтрешна душевна болка повтаря израза на младия славянинъ: „Къ нещастію Черногорцы — славяни!" (8).

 

Тъкмо за да раздѣли и обезсили славянитѣ, Турция подпомага западнитѣ пропаганди и субсидира единъ български вестникъ, нареченъ „Турция" (57). Всѣко преобразуване на Турция Жинзифовъ счита за безполезно съ огледъ къмъ едно действително подобрение на сѫдбата на християнитѣ.

 

Това мнение на Жинзифова се изразява конкретно презъ 1865 г., когато Турция е била раздѣлена на нѣколко провинции и когато били проектирани различни реформи. За християнитѣ въ Турция тия реформи ще бѫдатъ безрезултатни, мисли Жинзифовъ, защото нѣма единство, последователность и система въ самитѣ действия на турската власть. На една страна Митхадъ-паша проявява грижи за просвѣщението, на друга страна Босненскиятъ паша закрива училищата. И не само затова не може да се очаква нищо добро отъ турскитѣ реформи, но главно защото, споредъ изрично изказани турски мнения, всѣко просвѣтяване на подвластнитѣ въ Турция християни е само по себе си неизгодно за турцитѣ. Така, турци заявявали:

 

„... Когато сърбитѣ узнаятъ отъ своитѣ книги, какво сѫ били нѣкога си и какво сѫ сега, нѣма съмнение,

 

 

49

 

че и у тѣхъ ще се породи желание и стремежъ — пакъ да станатъ това, което сѫ били по-рано, а това значи ни повече, ни по-малко едно унищожение на Турция..."

 

 И все въ сѫщия духъ турци размишлявали:

 

„Какво би било, ако сърбитѣ и българитѣ, съединени и издигнати чрезъ просвѣта, биха въстанали противъ насъ? Тогава ние не бихме могли да имъ се опремъ, защото не можемъ ги побѣди, щомъ тѣ бѫдатъ съединени; бидейки образовани, тѣ биха дали всички жертви, a ако биха били цивилизовани, тѣ биха могли да покорятъ и други народи".

 

Така тълкува Жинзифовъ презъ 1865 г. отношението, на турцитѣ къмъ сърбитѣ и къмъ българитѣ (54). Така той обяснява и гонението на просвѣтенитѣ българи отъ страна на турцитѣ, и въ особеность на тия българи, които сѫ следвали въ Русия.

 

На тази турска почва западнитѣ политически врагове на Русия насаждатъ подозрения у турцитѣ въ панславистически стремежи, като въ случая си служатъ съ хората на западната пропаганда и съ фанариотитѣ. Следъ порусяването на поляцитѣ Русия щѣла била да пристѫпи къмъ порусяването и на други славяни. Като въстава срещу това твърдение, накѣрило мѣсто въ много западни и турски, a сѫщо тъй и гръцки вестници, Жинзифовъ се изразява дословно така:

 

„Такъвъ дивъ панславизъмъ никой русинъ не подържа. За Русия никога не е било и нѣма да бѫде необходимо да унищожава чужди народности" (32).

 

Застаналъ на това гледище, Жинзифовъ не одобрява възгледа на в. „Турция", който още въ 1866 г. смѣта източния въпросъ за отдавна решенъ и защищава мнението, какво развитието и благоденствието на българския народъ било възможно само подъ турско владичество и че християнитѣ въ Турция страдали именно отъ рускитѣ лъжи и лукавства. Жинзифовъ не одобрява и това, че в. „Турция", като полемизира съ в. „Време" и „Гайда", печаталъ възмутителни статии близки до доноси, обвинявайки тѣхнитѣ редактори въ углавни престѫпления. Като изтъква, че в. „Турция" се четѣлъ само отъ стотина души, Жинзифовъ окачествява мненията на Геновича по източния въпросъ като детински и пренебрежително ги отминава безъ отговоръ (67).

 

Често появяващето се въ България, Тракия и Македония разбойничество заставя Жинзифова много пѫти да се възвръща

 

 

50

 

на темата за преобразуването на Турция като държава. Негового мнение по тая тема въ 1867 г. е вече по-решително. Той казва:

 

„Да се преобразува турската държава значи да се преобразуватъ духътъ, нравитѣ, обичаитѣ и вѣроизповѣданието на турцитѣ, значи да се превъзпитатъ въ обширенъ смисълъ на тази дума натурата на турчина-мюсюлманинъ"

 

и, като казва това, се запитва: „Възможно ли е това?". Жинзифовъ е убеденъ, че това не е възможно, но това убеждение му поставя новъ въпросъ — „какво да се прави?" Неговиятъ отговоръ е следниятъ:

 

„За нравственото и материално развитие и преуспѣване на християнитѣ не сѫ нуждни турски устави и преобразования, a нуждно е да се предостави, отъ страна на Европа, на християнитѣ възможностьта да свалятъ отъ себе си тѣмъ ненавистното турско иго!"

 

И понеже това би могло да стане, само ако европейскитѣ държави сѫ съгласни, то турцитѣ правятъ всичко, за да не се постигне такова съгласие. Дори въ молитвитѣ си къмъ пророка тѣ произнасяли: „еди кралъ биръ алмасьнъ", сиречь, „недопущай, пророче, да се споразумѣятъ помежду си седемь-тѣ крале (на Европа)" (70).

 

Caмото турско иго Жинзифовъ иллюстрира съ всеизвестнитѣ и до день днешенъ типични примѣри за унижение на роба-българинъ (този за „диш-параса" и за развеждането на заптийския цървулъ, както и за изпразването пепельта отъ лулата или чибука на врата на българина), — примѣри, които сѫ намѣрили мѣсто и въ повеститѣ и разказитѣ на Κ. Н. Леонтьевъ [*], бележитъ писатель отъ славянофилската школа, макаръ и доста консервативенъ въ своитѣ схващания. Като споменуваме това, трѣбва да отбележимъ, че споредъ Жинзифова нѣмало защо да се задълбочава човѣкъ въ миналото, защото и сега, въ негово време, турцитѣ вършели сѫщитѣ злодеяния, макаръ и въ по-друга форма, отколкото преди 100 или 50 години (80). За да бѫде пълна картината, трѣбва — казва Жинзифовъ — да се прибавятъ къмъ тѣзи унижения материалнитѣ изтезания, постоянно мѣняващитѣ се и увеличаващитѣ се данъци, събирани отъ посрѣдници по най-произволенъ начинъ; трѣбва да се прибавятъ и разбойничеството

 

 

*. Изъ жизни христіянъ въ Турціи, Москва 1876, 3 тома. Вж. напр. томъ II, стр. 325, повесть „Одиссей Полихроніадесъ” (загорски гръкъ).

 

 

51

 

и несигурностьта на живота, имота и честьта (61 / 134). Мрачнитѣ черти на тази картина ставатъ по-силни съ наложеното фанариотско иго, изразено въ гонения, клевети, интриги и преследвания. Сдружени, турци и гърци целятъ изтреблението на славянитѣ и специално на българския елементъ, който има действителни исторически заслуги за цѣлото славянство. Трѣбва да е била схваната отъ турцитѣ важностьта на този елементъ, защото тѣ още въ началнитѣ години на своето владичество сѫ унищожили до последенъ човѣкъ българското болярство (79). Духовното заробване съпроважда и иде да закрѫгли политическото робство: въ 1456 г. Мохамедъ ІІІ премѣстилъ българската патриаршия въ Охридъ, a въ 1767, по искането на патриарха Самуила, Охридската и Ипекската патриаршии били слѣни (80), та по този начинъ българитѣ, толкова много заслужили за православието и за възраждането на всички славяни, сѫ изпаднали въ положение твърде несправедливо (80 / 79).

 

Всрѣдъ тази именно грозна действителность е изникналъ българскиятъ църковенъ въпросъ. Споредъ гърцитѣ, неговото изникване се дължи на сатаната, за българитѣ — този въпросъ е единъ етапъ въ тѣхното национално освобождение. Наченкитѣ на църковния въпросъ се проявяватъ локално и растатъ при благоприятното стечение на политически обстоятелства и при съперничеството на великитѣ сили за сфера на влияние въ турски области, a турското правителство изкусно лавира и използува разпрата между гърци и българи, обещава реформи, само за да замазва очитѣ на населението и на чуждото обществено мнение, и така да печели време. За Жинзифова е „ясно като бѣлъ день, че съ своитѣ преобразования турското правителство се стреми съ всички сили къмъ това — да продължи съ още нѣколко десетилѣтия вѣковното си владичество надъ християнитѣ; да се твърди, че българитѣ, сърбитѣ, гърцитѣ и пр. ще благоденствуватъ подъ влияние на турцитѣ и че ще станатъ подъ това влияние образовани и развити, е все едно да се каже, че рѣката може да измѣни своето течение отъ долу на горе" (54).

 

Усилията на Турция да просвѣщава християнитѣ сѫ една лъжа, твърди въ 1869 г. Жинзифовъ, защото действителностьта противоречи на думитѣ на султана, казани при откриването на Държавния съветъ, думи за правосѫдие, равноправие

 

 

52

 

и благоденствие; защото, напр., въ Шуменско само за две години сѫ откраднати 4 хиляди глави говеда отъ добитъка на българитѣ и т. н. (10); защото нѣма село или градъ въ България, Тракия и Македония, което или който да не е опечаленъ отъ ужасни убийства, вършени именно отъ турцитѣ (100 / 101). Въ този редъ на мисли Жинзифовъ отбелязва и карикатурата на букурещкия вестникъ „Тѫпанъ", която изобразява разходката на Брудъръ-Ефенди (австрийския консулъ) съ Митхадъ-паша (русенския генералъ-губернаторъ) измежду бесилки и избесени, на екипажъ, тегленъ отъ впрегнати българи (100), a въ 1870 г., като отбелязва образуването на турско-християнския комитетъ (Михайловски, Геновичъ и Арнаудовъ) съ задача да работи за сближение на християнитѣ съ турцитѣ, Жинзифовъ оставя в. „Свобода" да говори:

 

„Кого иска да лъже тази млада Турция? Предъ кого се хвали тя съ своя либерализъмъ и съ своитѣ хуманни идеи? Вѣрваме, че между бретонцитѣ ще се намѣрятъ хора, които ще похвалятъ млада Турция за нейния либерализъмъ, но предъ българитѣ тази комедия не може да се разиграва. Българитѣ много добре познаватъ и старата и младата Турция, и затова тѣ пожелаватъ както на едната така и на другата не друго, a по-скорошна смърть". (112)

 

Реакция на българитѣ противъ фанариотското иго бѣ борбата за църковна самостоятелность, реакцията имъ противъ турското иго — това сѫ въстанията. Преди да изложимъ онѣзи освѣтления, които Жинзифовъ е давалъ на руското общество по нему съвременнитѣ български въстания, нека се запознаемъ по-рано съ неговитѣ освѣтления на руското обществено мнение върху българския църковенъ въпросъ и то най-напредъ за периода до 1869 год.

 

 

5. Църковна борба до 1869 година.

 

Началото на журналистичната дейность на Жинзифова съвпада съ началото на решителната фаза отъ българската църковна борба, a тази фаза се открива на Великдень 1860 г., когаго българитѣ се отричатъ отъ патриарха, и завършва съ фермана на Високата Порта отъ 28. II (11. III) 1870 година. Имаме, значи, да се спремъ върху възгледитѣ на Жинзифова презъ течение на този десетгодишенъ периодъ.

 

 

53

 

Руското обществено мнение, преценявайхи последицитѣ отъ Кримската война (1853—56), не е могло да не спре вниманието си върху факта, че Турция, поучена отъ тази война, дири спасение въ едно сближение съ западнитѣ държави и въ създаване на такова вѫтрешно положение въ империята, което да отнеме за напредъ мотивитѣ на Русия да се мѣси въ нейнитѣ вѫтрешни работи. Понеже тѣзи мотиви сѫ изхождали главно отъ крѫга на интереситѣ на православието изобщо и сѫ се базирали главно на наличностьта на православно народонаселение въ Турция, то последната е пожелала да отнеме тази база на руското вмѣшателство, като отвори въ империята широки врата за западнитѣ пропаганди — католишката и протестанската [*]. Охотната подкрепа на Турция въ това отношение отъ страна на западнитѣ държави и тѣхнитѣ общества е поддържало нащрекъ вниманието както на официална Русия, така и на нейното обществено мнение. Тѣзи обстоятелства сѫ били едно благоприятствие за журналистичната работа на Жинзифова по българския църковенъ въпросъ.

 

Преди всичко Жинзифовъ изтъква, въ 1864 г., окаяното материално положение на българския свещеникъ, който презъ свободното отъ служба време отъ ранна утринь до късна вечерь обработва малкото своя земя или отива въ нѣкоя чужда работилница самъ да си шие обуща за себе си или за своитѣ чада, та по тоя начинъ да свърже двата края и да остане и за владишкия данъкъ, обикновено не по силитѣ му. Твърде често, отбелязва Жинзифовъ, българскитѣ свещеници лежатъ по затворитѣ на митрополията, защото не сѫ могли навреме да внесатъ опредѣлената имъ владичина или за нѣщо подобно. И въпрѣки това, че се обиратъ български пари за патриарши обществени дългове, гръцкото духовенство не подържа български училища, учители или книжнина (41).

 

„Това става", казва Жинзифовъ, „по България, Тракия и Македония — области, които сѫ населени предимно съ славянско племе и които ние добре познаваме" [**].

 

Изхождайки имеино отъ своитѣ

 

 

*. Братята К. и Д. Миладинови сѫ били „систематично противни на унията и папизма", вж. Македонски прегледъ, год. III, кн. 2 (1927), стр. 61, — едно сведение отъ 1864 г. за възгледитѣ на Миладиновци.

 

**.

„Дълго време ние живѣхме въ Македония, ние пѫтувахме по нея, тамъ сме и израсли, били сме въ Солунъ, Кукушъ. Полянинъ, Струмница, Щипъ, Велесъ, Битоля, Прилѣпъ и пр., дето не веднажъ сме били въ църкви и училища (въ две отъ които ние сами преподавахме въ продължение на три години)” (41).

 

По мое тълкуване, тия три години на Жинзифова сѫ 1856, 57 и 58 или дветѣ учебни години 1856/57 и 1857/58 год. Въ своитѣ статии Жинзифовъ много държи да подчертае личното свидетелство, непосрѣдственостьта на наблюденията.

 

 

54

 

лични наблюдения, Жинзифовъ следи зорко развитието на църковната борба, a неговитѣ статии се отнасятъ до по-важнитѣ моменти отъ борбата.

 

Все презъ сѫщата 1864 год. Жинзифовъ доста подробно 43 хроникира поведението на патриарха Софроний, който заобиколилъ официалната комисия по българския въпросъ, като свикалъ извънреденъ съборъ отъ мѣстни духовни лица и миряни. Този съборъ държалъ 6 заседания (21.II, 12. IV, 17.V, 22.V, 30.V. и 12.VI. 1864 г.) и отхвърлилъ 4-тѣ искания на българитѣ. Следъ като описва тия искания и поведението на българскитѣ архиереи на този съборъ, Жинзифовъ подчертава своето заключение, че положението е неопредѣлено и като такова представлява изгоди за западнитѣ пропаганди, въ ущърбъ на православието. На в. „Турция" Жинзифовъ пожелава неуспѣхъ.

 

Въ м. декемврий с. г. Жинзифовъ запознава руското общество съ рапорта на споменатия извънреденъ съборъ до Портата и съ отговора на българскитѣ представители по сѫщия рапортъ. Тукъ Жинзифовъ изтъква всички ония мѣста на рапорта, гдето патриаршията умишлено извратява фактитѣ или пъкъ явно посочва на турското правителство националнитѣ домогвания на българитѣ. Напр. относно употрѣблението на славянския езикъ патриаршията въ своя рапортъ твърди следното:

 

„За свободното употрѣбление на този езикъ въ църквитѣ и на българския въ училищата, съборътъ се снабди съ необходимитѣ сведения по този предметъ и може да изкаже убеждението си, че препятствия за това употрѣбление въ миналото е нѣмало и че за напредъ патриаршията не ще позволи никакво посегателство...",

 

твърдение, което противоречи на истината и което е предизвикало енергичния протестенъ отговоръ на българитѣ, приведенъ отъ Жинзифова изцѣло. Ние ще цитираме само заключителната миеьль на българския отговоръ:

 

„Ако съборътъ отхвърля съ такова заслѣпение тѣзи минали работи, известни на всички, и за които императорското правителство (Портата) има сведения,

 

 

55

 

то Ваше Височество (министъръ Али-Паша) нѣма съмнение ще разберете, какво значение трѣбва да иматъ за напредъ твърденията на патриаршеския съборъ, твърдения основани само на думи" (47).

 

Нѣма съмнение, че съ тѣзи паралели Жинзифовъ е постигалъ цельта си — да улесни руския читатель да схване истината.

 

Ha 1. януарий 1865 г. Жинзифовъ разглежда новата тактика на западнитѣ пропаганди и то католическата. Понеже усилията ѝ въ църковно отношение се оказали безрезултатни, тя избрала новъ начинъ да привлича бълггри, a именно чрезъ училищата. Основани били две униятски училища — едно въ Битоля и друго въ Енидже (Пазаръ). Въ битолското училище се давали безплатно учение, учебници, облѣко и храна, a редомъ до училището била униятската църква, въ която се служи на славянски. Успѣхътъ на унията въ Битоля се дължалъ на поведението на тамошния владика Венедиктъ, който не позволявалъ да се служи въ църквата по славянски, макаръ че съ такова едно обещание заставилъ българитѣ да събератъ суми за съграждане на нова църква, и който освенъ това изиграване на българитѣ пропѫдилъ българския учитель, повиканъ отъ Прилепъ. Въ отсѫтствието на Венедикта битолчани заставили свещеника да служи на славянски, но произлѣзло сбиване между тѣхъ и гъркоманитѣ (19.VII. 1864). Къмъ това Жинзифовъ съобщава и другъ единъ поразителенъ фактъ: дяконътъ на охридския митрополитъ Милетия, за да се освободи отъ интригитѣ на митрополията, възприелъ мохамеданска вѣра. Съ тѣзи факти, чиято достовѣреность Жинзифовъ подчертава, той припомня по-горе изтъкнатото „убеждение" на патриаршия съборъ и казва: Нека следъ всичко това висшето гърцко духовенство изразява въ лицето на своя патриархъ предъ Портата убеждението, че то „никога не било посегнало на чуждото!" (48).

 

Друга мисъль, която Жинзифовъ тълкува въ Русия предъ 1865 г. е мисъльта, изказана отъ в. „Време", че българитѣ се борятъ, не за да унижатъ патриаршията и да ѝ отнематъ привилегии, но че тѣ не разбиратъ тѣзи привилегии като право за самоволно и самоуправно господаруване на нѣколцина души отъ една само народность надъ цѣлото православие въ Турция, което се състои отъ нѣколко народности, или, иначе речено, мисъльта, че църковниятъ въпросъ

 

 

56

 

не трѣба да се схваща изключително като български, a като въпросъ за по-добро устроиство на църковното управление. Като обяснява тази мисъль, Жинзифовъ нарича досегашното поведение на патриаршията печаленъ фактъ отъ църковната история и изказва пожелание, щото третото решение на патриаршията да бѫде удовлетворително за българитѣ и българскитѣ искания  (54). Наскоро следъ това Жинзифовъ се присъединява къмъ пожеланието на в. „Време" за едно трѣзво и безпристрастно разглеждане на църковния въпросъ отъ българи и отъ гърци, за да се предодвратятъ по-далечни недоразумения и гибелни последици (55), — нѣщо, което е невъзможно, понеже исканитѣ отъ българитѣ преобразувания засѣгатъ само гърцкото устройство, a не догмитѣ на православнатата религия, на която българитѣ сѫ били вѣрни отъ най-стари времена та досега. Отношенията на гърцката патриаршия къмъ българския народъ Жинзифовъ смѣта за неестествени. Той желае, тѣ да се измѣнятъ, разбира се, но не пропуща да подчертае, че „и досега въ много македонски мѣста славянското обучение и богуслужение сѫ запретени и то не отъ турцитѣ, a отъ гърцкитѣ митрополити. . .” Докато има факти отъ този родъ, спорътъ ще сѫществува.

 

Доразрешаването на гърцко-българския споръ е оставено на турското правителство. To обаче не бърза. Едно, защото е на мнение, изказано вече нѣколко пѫти, че е невъзможно да се основе нова православна българска църква, и друго, защото иска да отлага разрешението за своя лична изгода. Отлагането то постига съ това, че препраща за мнение въ патриаршияга, която българитѣ не искатъ и да видятъ, всички български просби. Ако е такова положението на работитѣ, пита се Жинзифовъ, то какво трѣбва да се прави? Той е на мнение българитѣ да възприематъ една тактика на постепеннoсть: предвидъ на сегашнитѣ (1865 г.) неблагоприятни условия, да се задоволятъ временно съ отстѫпкитѣ на патриаршията, която тя ще имъ направи въ съгласие съ Портата, a следъ това, по-нататъкъ, при благоприятни условия, да извоюватъ нови и нови отстѫпки, докато се постигне крайната цель — напълно независима българска църква (55). По тоя случай Жинзифовъ изказва доволството си отъ князъ Куза, че той добре отстоявалъ предъ патриаршията независимостьта на своята църква.

 

 

57

 

Все по това време, следейки политиката между весгницитѣ „Турция" и „Време", Жинзифовъ заема страната на в. „Време", като между другото казва:

 

„Ако само думитѣ ни стигнатъ до него, ние го молимъ, колкото се може по-често да излиза срещу католическата пропаганда, да изобличава предъ българитѣ гибелнитѣ за българския народъ нейни лукавства и интриги, да обясни на българитѣ, че подъ маската на благообразна уния се крие пагубното за тѣхъ папско католичество, което е способно да раздроби народа на части, да раздѣли българитѣ помежду имъ, и чрезъ това да постави непреодолими прѣчки на тѣхното по-добро бѫдеще" (57).

 

Като четемъ тѣзи думи, неволно мислимъ, че слушаме да говори чрезъ Жинзифова енергичниятъ и убедителенъ гласъ на Д. Миладиновъ, който въ 1859 год. бѣ напусналъ внезапно Кукушъ и кукушани, защото тѣ се бѣха подали на униятството [*]. Но, споредъ Жинзифова потрѣбно е още да не се оставятъ безъ възражение и изобличение и „лъжитѣ и клеветитѣ" на в. „Турция", „колкото и безобразни и голословни да сѫ нейнитѣ латински възгледи и мѫдрувания" (57). Този тонъ у Жинзифова ще ни стане обяснимъ, ако вземемъ предвидъ, че в. „Турция" пледира за благоденствие на България подъ турско владичество и благоволение, като за цельта сипе жупель противъ единъ панславизъмъ и панрусизъмъ, пръстътъ на които „Турция" вижда въ църковния въпросъ на българитѣ като православни християни.

 

Презъ юний и юлий 1866 г. Жинзифовъ посещава Македония, опрѣснява своитѣ влечатления, ориентира се върху положението, и още сѫщата година дава изразъ на своитѣ наблюдения. Изглежда, че фактитѣ, проучени на самото мѣсто, сѫ довели Жинзифова до преценката на една идея, къмъ която е била склонна руската срѣда, гдето се е движилъ Жинзифовъ, — идеята за едно примирение на българи и гърци. На тази тема се въртятъ освѣтленията, които Жинзифовъ дава въ първитѣ статии (61), писани следъ завърщането му отъ Македония. Тукъ Жинзифовъ обяснява ясно, систематично и отчетливо, какво е възможно и какво не. Върху идеята за едно примирение Жинзифовъ прави следнитѣ изявления:

 

 

*. Вж. Шапкаревъ, К. Б. П. — Описание на училищата въ Поляно-кукушката окрѫжность. Сп. Читалище. 1871, кн. 13.

 

 

58

 

„Много се лъжатъ онѣзи руски публицисти, които говорятъ, че руситѣ трѣбва да проповѣдватъ примирение на българитѣ съ гърцитѣ. Примирението на тѣзи две враждующи племена е твърде желателно, — та кой спори по това? —, но такива съвети по настоящемъ сѫ съвсемъ безполезни, защото примирение не може да има. Едно нѣщо може само да измѣни враждебнитѣ отношения на българитѣ къмъ гръцката патриаршия и къмъ гърцитѣ въобще, a то е — удовлетворително за тѣхъ разрешение на повдигнатия отъ тѣхъ църковенъ въпросъ. Дотогава, докато това не стане, не може да се мисли за прекратяване на гръцко-българската разпра".

 

До преди отиването си въ Македония, обяснява Жинзифовъ, и той билъ склоненъ да смѣта, че действията на фанариотитѣ се преувеличавали, обаче дйствителностьта на самото мѣсто го убедила въ наличностьта на „възмутителни факти, които каратъ сърдцето на човѣка да се облива съ кръвь" [*] (61 / 134).

 

Въ 1867 год. става смѣната на цариградския патриархъ. Новиятъ Григории VI съставилъ проектъ за разрешение на българския въпросъ. По сведения на руската преса [**], проектътъ билъ следния: патриаршията отдѣля въ източна България само 13 епархии съ български Синодъ, решенията на който ще чакатъ одобрение отъ страна на патриаршията, a бератитѣ за назначението на български владици ще се получаватъ отъ българския Синодъ прѣко патриаршията. При тѣзи сведения руситѣ съветватъ българитѣ да приематъ проекта. Къмъ този съветъ на руситѣ се присъединява и Жинзифовъ, навѣрно водимъ отъ по-горе изтъкнатитѣ тактически съображения за последователность и постепенность въ борбата. Поводъ да се изкаже въ този смисълъ Жинзифовъ взема отъ излѣзлата въ Букурещъ, презъ февруарий 1857 г., брошура „Братско обяснение на българинъ къмъ неговитѣ братя българи” и се съгласява съ автора, който, като смѣта, че турцитѣ нѣматъ интересъ да се прекрати разпрата, мисли, че тѣ могатъ да подведатъ българитѣ да отхвърлятъ проекта на патриаршията, a този проектъ представлявалъ изгоди особено за развитието на българскитѣ общини и за ограждане на българскитѣ училища отъ посегателствата на турцитѣ.

 

 

*. Вж. стр. 5 отъ брой 36, респ. стр. 204.

 

**. Вж. „Москва”, 1867, бр. 170 (3. XI).

 

 

59

 

Но, макаръ и съгласенъ съ основната идея на брошурата, Жинзифовъ подчертава наособно друга една идея, изказана въ тази брошура, a именно, че българитѣ сѫ грѣшили досега, че дали на своя въпросъ само религиозенъ характеръ; въпросътъ е политически и като такъвь трѣбва да се прояви, ако българитѣ искатъ да добиятъ нѣкакви реални свободи (82). Върху съдържанието на тази брошура Жинзифовъ се е спрѣлъ по-рано и въ друга една своя статия (72), гдето той изтъква мисъльта на автора, какво единствената естествена защитница на християнитѣ въ Турция е Русия, по който поводъ Жинзифовъ препорѫчва създаването на всеславянски съюзъ за борба съ западнитѣ пропаганди. Жинзифовъ намира, че съдържанието на тази брошура било забележително.

 

До 1868 год. турското правителство е било по-скоро само единъ зритель на българо-гръцката борба, но отъ тая година, когато започватъ да действуватъ по-усилено и български въстанически чети, то вече поема въ рѫцетѣ си разглеждането на дългогодишния споръ. Съ тази по-активна намѣса на турцитѣ църковната борба влиза въ една нова фаза, която се характеризува съ турската преценка, доколко сѫ справедливи българскитѣ искания и доколко е основателно или не упорството на гръцката патриаршия да удовлегвори тѣзи искания. Предъ арбитража на Портата дветѣ спорещи страни поднасятъ канонически, юридически, исторически и традиционни аргументи, a Портата има да се произнесе по тоя споръ, рѫководима и отъ свои съображения и подбуди отъ вѫтрешно и външно-политически характеръ. Всички изгледи сѫ, че борбата за патриаршията ще бѫде изгубена.

 

Когато патриаршията долавя това, тя прибѣгва до отдавна обсѫжданото отъ нея крайно срѣдство — да подложи българскитѣ искания на вселенски съборъ, но за тази цель патриаршията е следвало да вземе мнението на другитѣ независими православни църкви. Между писменно поканенитѣ за мнение по свикването на въпросния съборъ е и Рускиятъ синодъ. Тая покана има за Жинзифова това значение, че конкретизира обекта на неговото журналистическо въздействие и издѣля този обектъ изъ широкитѣ рамки на руското обществено мнение, за което Жинзифовъ до този моментъ е работѣлъ. Важно става вече мнението на руското духовенство, респ. на руския синодъ по българския църковенъ въпросъ. Въ съгласие съ

 

 

60

 

това, въ 1869 год. Жинзифовъ премѣства своитѣ главни позици като журналистъ въ колонитѣ на сп. „Православное обозрѣніе", безъ да изоставя по-раншнитѣ си позиции. Какъ Жинзифовъ действува върху тази специфицирана срѣда, ще изложимъ по-нататъкъ, a сега трѣбва да се запознаемъ съ неговитѣ просвѣтни и политически възгледи.

 

 

6. Просвѣта.

 

Ако направимъ разборъ на Жинзифовата „Новобългарска гусла" [*], ще узнаемъ, какво мѣсто е заемала въ мирогледа на Жинзифова идеята за просвѣта на народа, въ самото начало на неговата журналистична дейность. Споредъ Жинзифовъ, предстои за сега и за напредъ борба и разправа било съ остро перо, било съ остъръ мечъ за извоюване на народни правдини. Жизненитѣ условия за Жинзифова така сѫ се стекли, че той съ своето усърдно, търпеливо, благородно и меко перо постоянно работи презъ течение на втората половина на живота си и то, за да спечели за българскитѣ народни правдини единъ ефикасно действуващъ остъръ мечъ. Цѣла рецица отъ фактори [**], въ своето съчетание, сѫ опредѣлили като главна цель на неговия животъ току-що посочената задача, която спада въ крѫга на просвѣтиитѣ понятия на неговата епоха. Пита се, какъвъ изразъ е далъ на тия понятия Жинзифовъ въ своитѣ статии.

 

Московскитѣ славянофили по него време сѫ били пропити, въ съгласие съ общото тѣхно мирозрение, отъ съзнанието, че всички духовни проявления на славянитѣ трѣбва да станатъ тѣхно взаимно достояние [***]. Жинзифовъ е сподѣлялъ напълно това съзнание и на това именно обстоятелство се дължатъ редица негови преводи на български и на други славянски езици.

 

 

*. Вж. „Братски трудъ”, Москва, кн. IV — 2, 1362. Сѫщо: Съчинения на Р. Жинзифовъ, Издание на Македонския Наученъ Комитетъ, София, 1927, стъкмила 3. Здравева — стр. 31 горе, редове 1—7.

 

**. Въ разборъ на тѣзи фактори ще се впустнемъ другъ пѫть, когато ще разгледаме епохата на Жинзифова и книжовната му дейность.

 

***. Вж. Гротъ, П, А., Замѣтка для всего русскаго образованнаго общества, в. „День”, 1863, № 46 (16. IX). — Вж. сѫщо: А. Р., Несколько словъ o просвященіи Болгарскаго народа (письмо къ П. И. Бартеневу), Русская Бесѣда. 1857, IV, стр. 161 и сл. — Вж. още Η. А. Поповъ, Обзоръ славянской журналистики, Современная Лѣтописъ. Рускій Вестникъ, 1854, №№ 40 и 41.

 

 

61

 

На това съзнание се дължи и неговото постоянно наблюдение върху съдържанието и насокитѣ на развитие на българската книжнина и публицистика, както и неговото зорко бдение върху чуждата, славянска и неславянска книжнина, доколкото тя стои въ връзка съ онова съдържание и тенденции на развитие. Жинзифовъ следи гръцката преса, пресата на сърбитѣ и на австрийскитѣ славяни, ромънската преса и книжовнитѣ прояви на куцовласитѣ, a сѫщо тъй чехската преса и тази на поляцитѣ. Вниманието му, обаче, е било съсрѣдоточено предимно върху онѣзи прояви отъ цѣлото книжовно поле, които сѫ благоприятствували или не на българския въпросъ въ неговата национална цѣлость. Отъ тѣзи наблюдения и впечатления на печата Жинзифовъ черпи идеи, подлага ги на сравнение съ своитѣ лични преживѣвки и наблюдения [*], надъ действителния животъ на неговата родина, разбирана въ нейнитѣ широки граници. Въ всички свои статии Жинзифовъ се позовава на историческата или текуща литература, като подлага на една безпретенциозна преценка констатираното или казаното отъ други, отъ гледище на истината, озарена отъ лѫчитѣ на едно горещо отечестволюбие.

 

Съ тѣзи средства и по тоя начинъ Жинзифовъ е успѣлъ да спечели жъдуващитѣ славянолюбци за справедливата кауза на своя народъ и да ги държи привързани къмъ тази кауза презъ течение на дългогодишния неинъ ходъ, изпълненъ съ трудни перипетии. Жинзифовъ не е пропустналъ да отбележи ни единъ фактъ, който е билъ отъ естестзо да смути правилното развитие на българскитѣ училища или въобще на българската просвѣта [**].

 

Освенъ всички други статии противъ фанариотитѣ, които естествено сѫ застрашавали българската просвѣта, трѣбва да отбележимъ като характерни за мирогледа на Жинзифова неговата опозиция на униятскитѣ училища (48)

 

 

*. Животътъ му въ България до 1858 г. е основата, върху която той излага впечатленията си отъ България презъ време на 3-тѣ посещения — въ 1866, 1870 и 1873.

 

**. Мимоходомъ нека отбележимъ, че Н. А. Поповъ още въ 1866 г. лансира идеята за основаване на българско висше училище и то въ самата България, за да може да се избѣгне уединеното и безсистемно пръскане на суми по възпитаници въ Русия. Вж. MB, 1866, № 116 и 122 7.VII. и 14.VII), статия „Болгарскій вопросъ”.

 

 

62

 

както и на реформиранитѣ турско-български училища (61 / 70 / 74 / 101 / 111 / 134). Успѣхътъ на униатскитѣ училища, изтъкнахме вече, би билъ, споредъ Жинзифова, гибеленъ за единството на българския народъ и опасенъ за перспективитѣ на едно добро бѫдеще. Що се касае до самата уния, Жинзифовъ се изразява по следния начинъ:

 

„Предоставьте только болгарамъ свободу давать своимъ дѣтямъ первоначальное образованіе на ихъ родномъ языкѣ; не преследуйте болгарскихъ учителей, не закривайте ихъ училищъ; дозвольте повсюду, где только есть болгарское населеніе, совершать божественую службу на славянскомъ языкѣ, и вы увидите, что завтра же не будетъ и помину o какой нибудь уніи, a пропаганда сама собою изчезнетъ" (131).

 

Жинзифовъ е следилъ съ внимание и училищнитѣ реформи на турското правителство, во главѣ съ Митхадъ-паша. Въ горепосоченитѣ 6 статии той описва подробно тритѣ вида училища (себиан-, руждие- и идадие-мектеблери, т. е. първоначални училища турски и български по отдѣлно, общи българо-турски гимназии при 5-годишенъ курсь и най-сетне общи българо-турски училища при 3-годишенъ курсъ). Въ тѣзи училищни реформи Жинзифовъ открива намѣрението на турското правителство да насажда и разпространява туркофилство всрѣдъ българския народъ. Както униятскитѣ, така и тѣзи турскобългарски училища стоятъ въ разрѣзъ съ славянолюбието на Жинзифова.

 

Освенъ споменатитѣ вече статии на Жинзифова, които се отнасятъ до просвѣтни въпроси, тукъ влизатъ и неговитѣ статии (84 / 90), писани и публикувани презъ годината 1868, когато руското обществено мнение се е вълнувало отъ сведенията за революционнитѣ акции и записки на българскитѣ възстаници [*].

 

 

*. Тѣзи статии Жинзифовъ е пусналъ безименно, подписани само съ единъ -?-, понеже не му е било сгодно да хроникира въстанически дѣла съ цѣлото си име. Така е постѫпилъ Жинзифовъ и въ 1862 г., когато, стреснатъ отъ смъртьта на братя Миладиновци (Жинзифовъ нигде не казва, че тѣ сѫ били отрοвени), е подписвалъ своитѣ статии противъ фанариотитѣ само съ единъ X. Отъ тѣзи скривания задъ разни инициали ние сѫдимъ, че мисъльта да се върне въ родината си и тамъ да действува „съ остро перо или съ остъръ мечъ”, не е напущала никога Жинзифова. Самата важность на доброволно поетия отъ него журналистически постъ и въпиющитѣ нужди на България, тъй както той ги е схващалъ, сѫ го постоянно задържали въ Русия.

 

 

63

 

Възниква въпросътъ, какъ е гледалъ Жинзифовъ на българскитѣ въстания и дали неговиятъ възгледъ се е отразилъ въ въ журналистическитѣ му статии. На този въпросъ има да се спремъ накратко въ следващата глава.

 

 

7. Въстания.

 

Революционния начинъ на действие Жинзифовъ не е отхвърлялъ, което се доказва съ това, че той поставя редомъ съ острото перо и острия мечъ. Презъ 1858 г. той се срѣща въ Одеса и съ Раковски [*] и не може да не е узналъ отъ този разпаленъ източно-български патриотъ неговия възгледъ и резултатитѣ отъ досегашния му опитъ въ революционно отношение. Въ своитѣ статии пъкъ Жимзифовъ нигде не се е изявилъ противъ въстанията, макаръ че не е изказалъ изрично и своето одобрение. За неговитѣ схващания въ това отношение свидетелствува неговата „Недопѣяна пѣсня" отъ 1. 1. 1864 год., гдето се казва :

 

Намъ не помагатъ съ сълзи, молитви,

Жъртви олтарни, поклони низки...

Намъ сѫ потрѣбни кървави битки,

Часъ на свобода ни мож’ да е близки!.. [**]

 

Нѣма при това съмнение, че Жинзифовъ е билъ въ течение на проектитѣ отъ революционно естество и до преди 1864 г., когато пише горната своя недопѣта пѣсень. Д. Миладиновъ, до преди отпѫтуването на Жинзифова за Русия, и Раковски, презъ време на пѫтуването [***] сѫ го ориентирали въ своитѣ настроения и обсѫждения на въпроса за начинитѣ да се извоюва свобода на българитѣ. Събитията изъ българската история, особено тѣзи отъ епохата на българското робство подъ турцитѣ, сѫ били ежедневенъ предметъ на разговори и проучвания кежду възмѫжаващето по онова време по-ново поколѣние, между което е билъ и Жинзифовъ. Че Жинзифовъ

 

 

*. Вж. писмото на Жинзифова до Раковски отъ Москва съ дата 6. I. 1859 г. цитирано отъ д-ръ Ив. Д. Шишмановъ въ студията му „Раковски като политикъ", Сб. Б. А. Η., IX, 1913, стр. 16,

 

**. Вж. цит. Съчинения на Р. Жинзифовъ, изд. на Μ. Η. К., краенъ куплетъ долу на стр. 73.

 

***. „Изступленый дервишь, или Възточный въпросъ отъ Г. С. Раковскаго” е било отпечатано въ 1853 г. въ Одеса.

 

 

64

 

е ималъ вече сформирувано становище по тѣзи въпроси, доказватъ неговитѣ статии.

 

Въ една своя статия отъ 1865 год. като предава предсказания на в. „Сърбобранъ" за бѫдещата сѫдба на Балканския полуостровъ и описва мечтитѣ на сърби, ромъни и гърци за възникването на три нови кралства (ромънско, сръбско, включваще България, и гръцко), Жинзифовъ казва:

 

„Докато народитѣ на Балканския полуостровъ волею-неволею носятъ турското иго, докато тѣ сами не взематъ участие въ дѣлото на освобождението (к. н.), дотогава нѣма да възникнатъ „три нови кралства", a югославянскитѣ патриоти могатъ да мечтаятъ за тѣхъ, колкото имъ е угодно ..."

 

Две години по-сетне (1867) Жинзифовъ се занимава въ една своя статия (81) съ българитѣ и тѣхнитѣ съседи и, като отбелязва, че гърци, сърби и ромъни сѫ вече свободни, a само българитѣ останали да търпятъ турского иго, Жинзифовъ разсѫждава по следния начинъ, за да докаже, каква е волята на българския народъ. Той казва:

 

„Ако въ европейскитѣ международни отношения всички изхождатъ отъ името на народа, то българскиятъ народъ достатъчно ясно е изразилъ волята си чрезъ следнитѣ въстания : 1) Търновско въ 1835 и 36, 2) Нишко въ 1849, 3) Браилско въ 1841, 4) Видинско въ 1848, 5) това подъ водителството на дѣда Никола въ 1856, 6) чрезъ заговора въ Търново отъ 1862 и 7) най-последно презъ 1867 г. Крайното въстание може, както и другитѣ, да претърпи неуспѣхъ, но то заедно съ другитѣ факти показва, че българскиятъ народъ се стреми къмъ това, къмъ което сѫ се стремили и се стремятъ неговитѣ съседи — сърби и гърци".

 

Като доказва волята на българския народъ, Жинзифовъ най-подробно освѣтлява руското общество върху причинитѣ на въстанията. Неговитѣ статии, повечето озаглавени „Славянска хроника”, сѫ пълни съ вѣрно описание на жестокоститѣ, на които се подлагатъ цѣли области, на данъчнитѣ тяжести, на моралнитѣ унижения и на всѣко злодеяние, и тия току-речи ежедневни подробности будятъ въ руското общество чувства на състрадание къмъ участьта на българския народъ.

 

Презъ 1867 год. Жинзифовъ тълкува Мемоара, отправенъ отъ Т. Ц. Б. Р. Комитетъ, като предава мненията върху

 

 

65

 

този мемоаръ, изказани въ българската и чуждата преса. Понеже въ основата си този мемоаръ е за единъ, да го наречемъ турко-български дуализъмъ, той не се харесва на Жинзифова, който е вече отявленъ славянофилъ. При все това, отношението на Жинзифова къмъ този документъ е правдиво [*]. Отъ споменитѣ на Касабовъ се вижда, какъвъ е произходътъ на този мемоаръ, a вижда се сѫщо тъй, че въ края на 1867 г. българскиятъ Т. Ц. Р. К. е билъ фактически разтуренъ и че рускитѣ консули сѫ действували всѣки споредъ своитѣ схващания, безъ да иматъ отгоре инструкции въ единъ положителенъ смисълъ. Жинзифовъ предава съдържанието на този мемоаръ като единъ „любопитенъ" фактъ. Въ своята статия (77) Жинзифовъ осведомява руското общество, че сърбитѣ се били примирили съ султана и обещали да мируватъ. Жинзифовъ е предалъ на руски и стихотворното възвание, отправено къмъ българитѣ отъ Т. Ц. Ρ. К.

 

Около това време Жинзифовъ подчертава въ друга една евоя статия (76) мисъльта, изказана въ вече споменатата брошура „Братско обяснение и пр.", че е време да се пренесе българскиятъ въпросъ отъ религиозна на политическа почва за избавяне на българитѣ отъ робство. Жинзифовъ твърди, че тази брошура е написана отъ българинъ, който е добре запознатъ съ всички подбуди и интриги на турскитѣ държавници. За да бѫде закрѫглено схващането ни за отношенията на Жинзифова къмъ възстаническитѣ акции отъ 1867—68 г., трѣбва да имаме предвидъ и статиитѣ му, за които вече ние споменахме въ предходната глава, (84—90).

 

И така, Жинзифовъ е билъ на мнение, че освобождението на българския народъ ще стане само тогава, когато самиятъ народъ вземе участие въ това дѣло, но убеденъ е билъ сѫщо тъй, че безъ чужда помощь това дѣло нѣма да може скоро и цѣлостно да се реализува. Съ чия помощь? Този въпросъ ни въвежда въ крѫга на онѣзи идеи на Жинзифова, които образуватъ неговия политически мирогледъ. Въ следващата глава ще спремъ вниманието си именно върху политическитѣ възгледи на Жинзифова.

 

 

*. Вж. Спомени на д-ръ И. Касабовъ: „Моитѣ спомеми отъ възраждането на България съ революционни идеи”, София 1905, стр. 79—96.

 

 

66

 

 

8. Политически възгледи.

 

Още въ 1861 г. и то въ втората по редъ своя статия (2) Жинзифовъ твърди, че „славянитѣ могатъ да достигнатъ свобода и самобитно развитие и преуспѣване, само при едно взаимно тѣхно съчувствие и съ съдействието на по-старитѣ и могѫществени свои братя — руситѣ". Затова Жинзифовъ не одобрява изявленията на Раковски въ в. „Дунавски Лебедъ" въ връзка съ преселенията на български семейства тъкмо въ Русия [*]. Фактъ било, че въ Русия се преселили около 5,000 семейства, a други български семейства се преселили въ Сърбия. Признавайки този фактъ, Жинзифовъ посочва, че Раковски си противоречи: отъ една страна той смѣта, че преселенията на българитѣ въ Сърбия се дължатъ на несносното положение въ Турция, a отъ друга страна — за преселенията имъ въ Русия била виновна руската политика. Изстѫплението на Раковски противъ Русия Жинзифовъ смѣта за вредно, и затова прави твърде предпазливо следната ясна бележка: в. „Дунавски Лебедъ" не трѣбва само да съчувствува, но и да съдействува на славянското дѣло, защото това се налага отъ изгодитѣ на народа, на който „Дунавски Лебедъ" принадлежи. Споредъ Жинзифова изгодитѣ на българския народъ сѫ нераздѣлно свързани съ тѣзи на славянството, и всѣки раздоръ между славянитѣ отъ рода на този, който причинява въ дадения случай Раковски, може само да радва противницитѣ на славянската народность. Азъ не се отклонявамъ отъ изразитѣ на Жинзифова.

 

Кого Жинзифовъ смѣта „противници" на славянството, разбираме отъ една негова статия отъ следващата 1862 год. (8). Като разглежда бомбардировката на Бѣлградъ отъ турцитѣ, той заключава, че противникъ на славянството е „образована Европа": ако народитѣ, подвластни на турцитѣ, биха били отъ латинско или германско произхождение, Европа би изгонила ведната турцитѣ; но сърбитѣ, черногорцитѣ и българитѣ сѫ славяни и тѣхното нещастие е, че сѫ именно славяни. Близко е до ума, че при това схващане у Жинзифова,

 

 

*. Вж. Касабовъ, „Спомени и пр.”, стр. 16—18 : Раковски написалъ брошура „Руската убийствена за българитѣ политика” по порѫка на сръбския попечитель Филипъ Христичъ и я издалъ съ 150 минца сръбска субсидия въ Букурещъ презъ 1861 г. — Вж. сѫщо: Шишмановъ, д-ръ И. Д., „Раковски като политикъ”, Сб. Б. А. Н., 1918, стр. 13.

 

 

67

 

надеждитѣ за помощь на балканскитѣ славяни сѫ били възлагани само на Русия, като една славянска велика държава. Обяснимо е сѫщо, защо Жинзифовъ подирва да аргументира това свое схващане и съ данни изъ историята.

 

Този е идейниятъ произходъ на една негова статия, писана презъ следващата 1863 год. (10). Въ тази си статия Жинзифовъ дава изразъ на своитѣ спомени отъ Македония по това какъ тамъ била посрещната вестьта за смъртьта на руския императоръ Николая I († 2. III. 1855), и, като прави извлѣчение отъ историята на Черна-Гора отъ Милутинича досежно отношенията на рускитѣ владѣтели Петъръ I, Елисавета I, Екатерина II, Александъръ I и Николая I, доказва, че „южнитѣ славяни до днесъ питаятъ най-отрадни, най-благоприятни чувства къмъ рускитѣ славяни". Съ чувство на благодарность Жинзифовъ отбелязва факта, че неотдавна рускиятъ славянинъ отново се е заинтересувалъ за сѫдбата на южнитѣ славяни и започналъ отново да изразява къмъ тѣхъ своитѣ братски чувства.

 

Но тъкмо по това време, когато Жинзифозъ се задълбочава въ историята, за да обоснове славянското взаимно съчувствие и отъ тамъ да тегли заключение за бѫдащата помощь, която предстои да се окаже и на българитѣ, избухва въстанието на поляцитѣ противъ Русия. За Жинзифова е ясно, че това въстание съ свои собствени срѣдства нѣма да успѣе, но че западно-европейската дипломация (която действува винаги двосмислено) се е разшетала и приготовлявала разни проекти. Редомъ съ тази дипломация, западно-европейската публицистика дигнала голѣма врѣва и шумъ.

 

„Но защо и за какво, — пита Жинзифовъ, — е този шумъ и крѣсъкъ противъ руситѣ? Дали отъ чувство на справедливость или отъ убеждение, че всѣка народность въ Европа трѣбва да се сдобие съ самостоятеленъ животъ? — Не, смѣшно е дори и да се мисли така: стига само да си спомнимъ за Турция! Ho да не би тѣ да се рѫководятъ отъ нѣкое искрено съчувствие къмъ Полша? Разбира се — не! Но тѣ се надѣватъ на непримиримата вражда на Полша къмъ Русия, a това за западнитѣ държави е по-нуждно отъ всичко друго, защото следъ това тѣ могатъ да се разпореждатъ преспокойно съ славянитѣ на Балканския полуостровъ: кой други освенъ Русия може да имъ прѣчи въ това отношение?". (18)

 

При съвременната на Жинзифова

 

 

68

 

политическа констелация, всѣки вратъ на Русия е билъ вратъ и на южнитѣ славяни или, най-малко, отсрочвалъ е освобождението на българитѣ съ единствената възможна помощь — руската. Действителниятъ ходъ на по-сетнешнитѣ исторически събития оправдаватъ схващането на Жинзифова, което се оказа по-широко и по-вѣрно отъ постоянно мѣняващитѣ се политически възгледи на Раковски, напримѣръ. Историята до днесъ посочва, че нито идеята за една православна югославянска федерация, нито тази за единъ ромъно-български дуализъмъ, нито оная за единъ турко-български дуализъмъ сѫ били идеи отъ крѫга на реалната българска политика, въ най-широкия смисълъ на това понятие. За да разберемъ, какви сѫ предпоставкитѣ на Жинзифовото убеждение, трѣбва да чуемъ самия Жинзифовъ.

 

Жинзифовъ казва:

 

„Едва ли нѣкой, дори измежду най-яростнитѣ ненавистници на славянството, ще се залови да оспорва факта, че и въ настояще време българскиятъ народъ живѣе напълно робски животъ подъ сѣнката на падишаха. Западна Европа не само не възнамѣрва да удостои този народъ съ единъ колкото и да било милостивъ погледъ, но тя не го смѣта за достоенъ за какъвто и да било свободенъ политически животъ, нито дори за човѣшки права. А между това, твърде странно е, че председательтъ на Парижката конференция по дѣлото на Съединенитѣ княжества, въ последното ѝ заседание, a редомъ съ него и ромънската журналистика плашеха тъкмо съ името на българския народъ Високата порта, за да я принудятъ да признае за князъ на Ромъния Карла Хохенцолерски. Сѫщо тъй съ този именно народъ и сърбитѣ сѫ заплашвали и плашатъ Турция всѣки пѫть, когато намислятъ да изтръгнатъ нѣкакви отстѫпки отъ Портата. Та и западно-европейскитѣ кабинети не се ли плашатъ единъ другъ тъкмо съ името на този народъ, понеже той е едноплемененъ и едновѣренъ съ руския народъ, поради нѣкакви изгледи на единъ юженъ панславизъмъ, и не застрашаватъ ли тѣ все съ този народъ Турция, за да я принудятъ да отстѫпи тя като зестра на Елада било Епиръ и Тесалия, било нѣколко острови отъ Архипелага? И тоя народъ по настоящемъ е съвършено забравенъ и изоставенъ отъ европейскитѣ държави съ изключение само на една Русия!!" (81).

 

Въ потвърѫдение на това схващане сѫ и думитѣ, които Жинзифовъ е казалъ въ края на

 

 

69

 

речьта си на Всеславянския съборъ въ Москва (1867) презъ време на единъ банкетъ:

 

„Българскиятъ народъ твърдо вѣрва, че когато настѫпи времето, a това време не е далечъ, великиятъ руски народъ съ радость ще побърза да му се притече на помощь, за да го избави отъ многовѣковното тежко иго!" [*].

 

Подъ това освѣтление трѣбва да се разглежда и укорътъ, който Жинзифовъ е направилъ публично на делегацията на сръбския князъ [**] загдето сръбското княжество не се залавя за дѣло да обяви война на Турция и да освободи България. Както видѣхме, Жинзифовъ не вѣрва на съседитѣ на българитѣ и смѣта, че тѣ използуватъ неволята на българитѣ за свои лични изгоди. Две години по-рано (1865), при другъ единъ случай, той изявява недоволство отъ сръбската интелигенция, като казва:

 

„За съжаление, изглежда, че и Черна Гора, както и Сърбия, сѫ се обзавели съ такава интелигенция, която отива въ разрѣзъ съ влѣченията и преданията на своя народъ" (49).

 

Конкретниятъ случай засѣга допустимо поддаване на едно италиянско влияние.

 

При тѣзи две кардинални схващания (положително — вѣра въ помощьта на Русия и отрицателно — недовѣрие въ българскитѣ съседи) Жинзифовъ следи югославянския печатъ, и гръцката преса, и при всѣки даденъ случай брани Русия като глава на славянитѣ (отъ гърцитѣ, турцитѣ и Геновича (67), отъ гърцитѣ (46), отъ западната преса (32), отъ поляцитѣ (19) и т. н.). Такова е било настроението не само въ зрѣлитѣ политически крѫгове, но и въ славянската младежь. Славянското студенство е схващало презъ време на своя конгресъ въ Виена (1869 г.), какво противницитѣ на славянството искали да остане и за въ бѫдаще вѣренъ изразътъ на Виргилия, че славянитѣ сѫ „птици, които виятъ гнѣздо не за себе си; овци, които носятъ вълна не за себе си; пчели, които сбиратъ медъ не за себе си; волове, които пасатъ не за себе си", както и

 

 

*. Вж. MB, 1867, 113 (24.V), гдето е приведена цѣлата речь на Жинзифова, a сѫщо тъй; MB. 1867, бр. 103—108 и 112, гдето се намиратъ пълни биографски сведения както за гоститѣ, така и за движението и срещитѣ имъ въ Москва. Между гоститѣ е билъ и Людевитъ Гай. — Вж. сѫщо тъй: Известия на Славянския семинаръ при Университета въ София, т. II, стр. 504—505 и сп. „Наука", II, кн. VIII —IX.

 

**. Вж. Ивановъ Йорданъ, Българитѣ въ Македония, изд. на Б. А. Н., 1915, стр. LXXXIΧ.

 

 

70

 

изразътъ на Овидия, че „славянитѣ представляватъ груба и безпорядъчна маса" [*].

 

Че вѣрата на Жинзифова не е била напраздна, се вижда отъ това, какъ реагира поне часть отъ руския печатъ по българскитѣ работи. Въстанието въ България отъ 1867 г. е предизвикало една забележителна уводна статия въ в. ,,День", 14. юли с. г., която завършва съ следнитѣ думи, характеристични за отзивчивостьта на руската душа:

 

„Въ духовното възраждане на българитѣ руското общество взе участие. Богу е известно, колко безкористно и какъ чуждо на всѣкакви политически цели и съображения бѣ дадено това участие! Но, ние сме длъжни да помогнемъ на българитѣ иза политическото имъ възраждане... У българитѣ има само една надежда — въ насъ. Нѣма ли да оправдаемъ ние тази надежда? . . . Правителството, разбира се, не може да действува иначе, освенъ въ предѣлитѣ, дозволени отъ политическитѣ правила и приличие, но намъ нищо не прѣчи за възвестимъ своето съчувствие гръмко и да подадемъ рѫката си на помощь на воюющитѣ братя, помощь съ ободрителни думи, съ застѫпничество отъ страна на общественото мнение и най-много съ пари. — ... Не падайте духомъ, бѫдете смѣли и ратувайте, братя ! Нѣка да отидатъ напраздно усилията и жертвитѣ ви, вече само съ това, че вие успѣхте да явите на свѣта, че сѫществува българска народность, да заявите нейното право и воля да живѣе, и да принудите света да впише и „българския въпросъ" въ числото на онѣзи въпроси, които той има да разреши!".

 

Авторъ на статията е Ив. С. Аксаковъ.

 

Единъ по-малко известенъ позивъ отъ 1867 г. е този на филелинския комитетъ. Той гласи:

 

„Забравете, братя българи, църковната вражда, иначе тя ще погуби и насъ и васъ: по-добре е да се постараемъ да освободимъ родината отъ тиранитѣ. Вашитѣ искания за българска ерархия трѣбва да се изпълнятъ. Ние всички ще принудимъ константинополския патриархъ да бѫде справедливъ и добросъвесгенъ. . . Ако искате да бѫдете свободни, недейте забравя,

 

 

*. Споменатиятъ съборъ е станалъ на 1.III (14.II) 1869 г. въ Виена. — Вж. СЛ, 1869, № 9, стр. 10—13. Казанитѣ изрази е припомнилъ на събора хърватътъ Томичъ.

 

 

71

 

че само православнитѣ държави ще бѫдатъ ваши съюзници. Русия, Гърция и Сърбия — ето вашитѣ приятели" [*].

 

 

9. Църковна борба следъ 1869 г.

 

Новата главна позиция на Жинзифова по църковния въпросъ [**] сѫ колонитѣ на сп. „Православное Обозрѣніе." Основано въ 1860 г., то е помѣствало и до появата на Жинзифова дописки по нашата църковна борба, които сѫ кратки резюмета на тогавашния гръцки и български печатъ [***]. Жинзифовъ иде да доставя на това списание „живи, документално-точни сведения."

 

Тукъ въ първата си статия (105) Жинзифовъ изтъква, че турското правителство отъ страхъ предъ политическитѣ стремежи и за да ги потуши решило да удовлетвори българитѣ. Съ тескере до патриарха то изпратило два проекта, но на 16. XI. 1868 г. патриаршията отговорила на Портата, че по мотиви формални и по сѫщество тя отхвърля и двата проекта и иска разрешение отъ Портата да свика вселенски съборъ. Формалниятъ котивъ билъ, че разрешението на единъ църковенъ въпросъ съ султански берати било противоканонично, a по сѫщество и двата проекта щѣли да внесатъ раздробление въ всички епархии и да нанесатъ смъртенъ ударъ на вѣроизповѣданието. Наскоро следъ този отговоръ, на 12. XII. 1868, цариградската патриаршия изпраща до всички независими православни църкви, вкл. и руския св. синодъ, едно обстойно послание, съ което моли за ответна грамота, съдържаща мнение по въпроса и съгласие за свикване на съборъ, който да пресѫди поведението на българитѣ отъ гледище на църковнитѣ догми и на църковната практика. Като излага всичко това, Жинзифовъ съобщава, че четирма отъ българскитѣ архиереи (трима отъ които се явили въ Цариградъ безъ знанието и съгласието на патриаршията) подали на 19. XII. 1868 оставкитѣ си до патриаршията съ копие до Портата.

 

 

*. По сведения на в. „Голосъ", вж. в. „Москва", 1867, № 99 отъ 4.VIII. с. г.

 

**. Вж. тукъ стр. 60.

 

***. Вж. ПрОб. 1866 юний стр. 51—57; 1866 августъ 173—176; 1866 септемврий стр. 34; 1866 ноемврий 107—116 и 1867 януарий стр. 41—46. Повечето отъ тѣзи кратки бележки сѫ подписани — стр. —

 

 

72

 

Азъ притежавамъ въ руски точенъ преводъ цѣлото посланис на патриарха [*] и отъ сравнението, което правя между оригинала и въпросната статия на Жинзифова, намирамъ, че той излага вѣрно и обективно. Той бие предъ руситѣ само на две струни: на активната намѣса тъкмо на турското правителство, въ добритѣ намѣрения на което Жинзифовъ по това време се съмнява, и на опасностьта, която иде въ това положение на неизвестность отъ страна на западнитѣ пропаганди. Жинзифовъ, напр., допуща, че споменатитѣ трима български архиереи сѫ дошли въ Цариградъ по внушение отъ турското правителство, a статията си завършва буквално съ следнитѣ думи:

 

„Али-паша отново е поканилъ въ кабинета си двама гърци и двама българи за да разгледа още веднажъ съ тѣхъ този многогодишенъ въпросъ. Какъвъ ли новъ проектъ ще измисли тази турско-европейска глава! И тъй, църковниятъ въпросъ на българитѣ остава все още неразрешенъ, a между това на Изтокъ отново се открива обширно поле за свободна работа на западнитѣ пропаганди..." (105) [**]

 

Когато Жинзифовъ пише втората си статия (106), още не му е било известно, какъвъ е отговорътъ на руския синодъ, но знае, че отговоритѣ на Ерусалимския и Антиохийския патриарси били благоприягни за патриаршията и затова, като съобщава, че отъ своя страна и българскитѣ архиереи сѫ изпратили послание по въпроса до независимитѣ православни църкви, бърза да изложи накратко съдържанието на българското послание отъ 27.II. 1869 год. Притежавамъ и това послание въ точенъ руски преводъ [***] и имахъ възможностьта да сравнявамъ

 

 

*. Посланіе Вселенскаго Патріарха и Членовъ Константинапольскаго Собора, на имя Святѣйшаго Синода, по Греко-Болгарскому Церковному Вопросу. — На корицитѣ стои само току-що цитираното заглавие, безъ да е означено, где и кога е печатано. Κнигата обема стр. 1—80. Вѣроятно е, че този преводъ е направенъ въ Азиятския Департаментъ.

 

**. Вж. тамъ стр. 461.

 

***. „Посланіе Болгарскихъ Архіереевъ, на имя Святѣйшаго Синода по Греко-Болгарскому Церковному Вопросу”. На корицитѣ стои само това заглавие. Изданието обема стр. 1—100 и съдържа въ началото си една депеша на генералъ-адютанта Игнатьевъ съ дата 4/16 мартъ 1869 подъ № 62, подадена отъ Пера, a въ края — едно писмо на българскитѣ епиекопи до сѫщия Игнатьевъ съ дата 27.II. 1869 год. Преводътъ е направенъ въ Азиятския департаментъ, което се вижда отъ завѣрката на края: „Съ подлиннымъ переводомъ, при дѣлахъ Азіятскаго Департамента хранящимся, вѣрно: Действителыіый Статскій Совѣтникъ (под.) Гамазовъ." Нека отбележимъ, че шрифтътъ, форматътъ, хартията и цвѣта на цѣлата книга и корицитѣ сѫ едмакви досущъ съ ония на другата книга — преводъ на патриаршето послание. — Тия дветѣ книги намѣрихъ и купихъ въ една антикварна книжармица въ СПетербургъ презъ 1912 год.

 

 

73

 

резюмето на Жинзифова съ цѣлото съдържание на посланието на българскитѣ владици. Най-напредъ Жинзифовъ се е спрѣлъ на мотивитѣ на българското послание.

 

„Ние слушаме гласа на истината, който ни принуждава да говоримъ. Ние се вслушваме въ гласа на Вселенската църква, главата на която е този, който казва: говорете, понеже словото е орѫщие на истината, словото е цѣръ за човѣшкитѣ страдания, словото е пѫтеводитель къдеъ спасението."

 

После Жинзифовъ предава накратко самото изложение, което е въ сѫщность единъ исторически очеркъ на българския църковенъ въпросъ. На край Жинзифовъ намира за необходимо да отбележи факта, че въ българското послание не се споменува ни дума за предложението на патриаршията да се свика вселенски съборъ. Това тѣхно мълчание Жинзифовъ обяснява, като допуща, че българитѣ вѣроятно знаели, какво Портата нѣмало да се съгласи съ искането на патриаршията. Отъ нѣкои действия на Али-паша (свикване на една нова смѣсена комисия, която била разгонена, a после отново пакъ свикана) той сѫди, че има надежда да бѫде разрешенъ въпросътъ, но се пита, кой ще го разреши, когато турското правителство е заявявало вече нѣколко пѫти, че не възнамѣрва да се мѣси въ църковнитѣ дѣла, a пъкъ отъ друга страна то нѣма да позволи да се свика съборъ. (106). [*]

 

Току-що разгледанитѣ две статии предизвикватъ редакцията да се изкаже [**]. Тя намира, че мълчанието по този въпросъ на Русия нѣма да донесе нищо добро и че то трѣсва да се прекѫсне. Руската духовна литература нека изясни въпроса както трѣбва. Споредъ редакцията, становищата на българи и гърци сѫ и дветѣ погрѣшни въ нееднаква степень, a вината на българитѣ е по-голѣма, защото сѫ се обърнали къмъ турското правителство. Като сподѣля скептицизма на Жинзифова по свикването

 

 

*. Вж. тамъ стр. 751.

 

**. ПрОб, 1869 май, стр. 752—764 : Отъ редакціи — Нѣсколько словъ по поводу греко-болгарскаго церковнаго вопроса.

 

 

74

 

на събора, редакцията, бидейки на мнение, че само единъ съборъ би могълъ да разреши ръпроса, попада на идеята за свикване на съборъ извънъ Турция, напр. въ Русия, но за това инициативата може да бѫде само на българитѣ и на гърцитѣ, a не на Русия. Погрѣшно било, че тѣ възлагали надежди за разрешението на единъ свой църковенъ споръ тъкмо на турското правителство: когато то по принципъ е враждебно настроено противъ православната църква.

 

Схващането на редакцията на списанието (едно преобладаваще схващане и въ руското духовенство) е неблагоприятно за каузата, която Жинзифовъ защищава. Той вече основателно се бои, че рускиятъ синодъ, отгдето българитѣ се надѣватъ на мощна морална подкрепа, може да не схване сериозностьта на положението и да препорѫча нѣкои полумѣрки, които да отсрочатъ за дълго време затегнатия въпросъ. За да предотврати тази опасность, Жинзифовъ дава презъ м. юлий 1870 въ сѫщото списание своя статия, трета по редъ (107). Интересно е да се види, какъ той постѫпва.

 

Тукъ Жинзифовъ изхожда отъ българския и гръцкия печатъ, като го разпредѣля на привързанъ или противенъ на Русия, за да посочи следъ това, че се носѣло слухъ, какво рускиятъ синодъ съ отговора си (още неизвестенъ) щѣлъ да се обяви противъ българската църковна самостойность. Като взема поводъ отъ този слухъ, Жинзифовъ бележи:

 

„Ние не можемъ да скриемъ, че такъвъ единъ предполагаемъ смисьлъ на отговора на руския синодъ ще бѫде приетъ съ скръбь отъ българитѣ, и тѣ, като бѫдатъ разочарувани въ своитѣ надежди, възлагани на Русия по разрешението на църковния въпросъ, ще започнетъ да се отзоваватъ по неинъ адресъ неблагоприятно и ще я смѣтатъ виновница за своя неуспѣхъ".

 

По-нататъкъ той тълкува, че българитѣ сѫ се раздѣлили на две партии — противницитѣ на Русия защищаватъ, че тя никога не е желала доброто на българитѣ, a приятелитѣ на Русия не знаятъ, какъ да си обяснятъ такова едно отношение на Русия къмъ българския църковенъ въпросъ. Отъ друга страна чуждата антиславянска преса тълкува една защита на българитѣ и на тѣхнитѣ искания отъ страна на Русия като голѣма стѫпка въ едно панславистично направление. — Изказалъ по този начинъ своето предупреждение, Жинзифовъ пристѫпва да изрази своитѣ опасения отъ евентуални полумѣрки.

 

 

75

 

За тази цель той прави разборъ на настоящата фаза на борбата, спира се на проекта отъ 1867 г. (който той привежда изцѣло), дава цитати изъ своя кореспонция отъ Цариградъ и заключава:

 

„Основанията на гръцко-българската разпра лежатъ твърде дълбоко, и едва ли може да ѝ се тури край съ нѣкакви си полумѣрки, наложени съ външна сила" (107) [*].

 

За своята четвърта статия отъ ноември 1869 г. (118) Жинзифовъ вече е разлолагалъ съ отговоритѣ на всички православни църкви, a сѫщо тъй и съ третия проектъ за разрешението. Като подлага на разборъ тия отговори и тоя проектъ, разграничавайки догматичната и административна страна на въпроса, Жинзифовъ намира, че отговорътъ на сръбския митрополитъ е произвелъ най-приятно впечатление между българитѣ. Относно отговора на руския синодъ, написанъ деликатно и предпазливо, Жинзифовъ изтъква, че той не задоволява ни българитѣ, ни гърцитѣ: първитѣ, защото ги оставя да чакатъ милостьта на патриарха; вторитѣ, защото признавалъ желанията на българитѣ за естествени, основателни и законни. Жинзифовъ се произнася и за другитѣ отговори, но нека изтъкнемъ тукъ бележката му само за Атинския синодъ, отъ който отговоръ безпристрастниятъ читатель можелъ да установи, кой внася въ единъ църковенъ въпросъ национално-политически елементи. Следъ това Жинзифовъ хроникира проявитѣ и мненията на българската преса (в. „Македония" и в. „Право") и въпрѣки твърденията на в. „Право", какво турското правителство било решено да тури край на въпроса, като утвърди решението на комисията по третия проектъ, той — съ огледъ къмъ несъгласието на патриаршията, излиза съ убеждение, че българскиятъ църковенъ въпросъ „още дълго време ще остане неразрешенъ". Характеризувано е и отношението на патриаршията: тя вече мълкомъ признава правото на българитѣ и гледа да запази ония мѣста, гдето населението въ болшинството си е гръцко, a се спотайва за неспоменатитѣ въ третия проектъ български области, които трѣбва да влѣзатъ въ границитѣ на българската църква.

 

Тази статия на Жинзифова предизвиква втора, допълнителна бележка отъ страна на редакцията [**]. Тукъ вече редакцията

 

 

*. Вж. тамъ стр. 115.

 

**. Вж. ПрОб., 1869 ноемврий, стр. 596—604.

 

 

76

 

отстѫпва отъ мисъльта си за Вселенски съборъ въ Ρусия, понеже гръцко-българскиятъ въпросъ не билъ популяризуванъ въ страната. Редакцията препорѫчва на българитѣ да приематъ третия проектъ, понеже съ него била съгласна и патриаршията, a отъ друга страна турското правителство е благосклонно къмъ българскитѣ искания. Важно и главно за сега е — да се основе самостоятелна българска църква, и съ течение на времето ще се извоюватъ нужнитѣ поправки. Противно на гръцкия печатъ, редакцията твърди, че българскиятъ църковенъ въпросъ не е изкуствено създаденъ, a е резултатъ на цѣлата българска история.

 

Жинзифовъ е скептикъ и следъ фермана на турското правителство за основаването на българска екзархия (28. II. 1870 г.). Като хроникира това събитие съ всичкитѣ му подробности, отъ които изтъкваме тукъ само факта, че патриархътъ върналъ на Портата фермана подъ предлогъ, че той билъ пратенъ безъ тескере (препроводително писмо), Жинзифовъ смѣта султанския ферманъ за „quasi-рѣшающій болгарскаго церковнаго вопроса", като изтъква отъ неговата мотивировка понятието „съотечественность" — дума, измислена отъ турския министръ. Ето какъ размишлява Жинзифовъ:

 

„Въ първо време ние ще се въздържимъ отъ всѣкакви разсѫждения върху това, доколко царскиятъ ферманъ удовлетворява дветѣ спорещи страни и действително ли той приключава гръцко-българската разпра. Но не можемъ да не отбележимъ, че цариградскитѣ вестници вече заявиха, какво съ фермана въпросътъ още не е окончателно разрешенъ. Струва ни се, че турското правителство, като даде такова решение на църковния въпросъ, създаде чрезъ това новъ въпросъ досежно народонаселението на Тракия и Македония; въ последната область само една епархия, велешката, е причислена къмъ българския екзархатъ" [115].

 

По-горе споменатата бележа на редакцията на списанието „Православное Обозрѣніе," че българскиятъ църковенъ въпросъ не е популяризуванъ въ Русия, е дала поводъ на Жинзифова да използува хилядогодишнината отъ основанието на българската църква (църковенъ съборъ въ 870 г., a 1000-годишнината — 2. V. 1870 г.), за да запознае руското общество съ сѫдбата на българската църква: (113, 117, 119). Своя трудъ за сѫдбата на българската църква той чете въ деня на хилядогодишнината

 

 

77

 

на едно заседание на Славянския благотворителенъ комитетъ. Главниятъ му източникъ е М. Дриновата „История на българската църква," издадена въ Виена 1869 г. И тукъ Жинзифовъ не пропуща да изтъкне, какъ насилствено и съ хитрость е била унищожена самостойностьта на българската църква.

 

Скептицизмътъ на Жинзифова се оказва вѣренъ до известна степень: ферманътъ отъ февруарий 1870 г. озлобява патриаршията и тя се впуща въ отчаяна и яростна атака срещу българитѣ. За българитѣ тоя ферманъ открива единъ организационенъ периодъ, изискващъ прекѫсване на всѣка враждебность. Докато българитѣ правятъ опити за примирение, патриаршията се стреми да отмѣни фермана и да компромитира дѣлото имъ и предъ турската власть, и предъ другитѣ православни църкви. Въ тази усилена борба взема участие и печатътъ на дветѣ спорещи страни, a обстановката се мѣни, понеже става промѣна и на турскитѣ държавници, [*] които нееднакво сѫ схващали борбата. На тази фаза отъ борбата Жинзифовъ е посветилъ редица свои статии (120, 121,  126, 128, 116, 122, 125) описва факти, разяснява събития, тълкува отношения, възхищава се понѣкога отъ благородния тонъ на патриарши документи, порицава и изобличава елинизаторски и материалистични подбуди у патриаршията и у националистичния гръцки печатъ, следи съ трепетъ единството на българитѣ и дава свои съвети за успѣхъ и сигурность на дѣлото, — съ една речь, не пропуща ни единъ сѫщественъ моментъ отъ борбата и така ориентира руското общество върху истината и нейното запазване. Отдѣлно трѣбва да подчертаемъ мнението на Жинзифова, че

 

„фактъ, канонически доказанъ и исторически засвидетелствуванъ, е, че патриаршията е нѣмала първоначално каноническо ведомство надъ Македония, a голѣма часть отъ Тракия тя сама е признала за независима" (121).

 

Между това отношенията между спорещитѣ отново се затѣгатъ. Отново става нужда отъ патриарши послания до другитѣ православни църкви за свикване на съборъ и отлѫчване на българитѣ, отново става нужда отъ

 

 

*. Напр., министрътъ Али-паша, починалъ на 23.VIII. 1871 г.

 

 

78

 

послания на българската екзархия до сѫщитѣ църкви за разяснение на истината.

 

На неуморната и неотклонна работа на Жинзифова по освѣтляване на руското духовенство се дължи въ голѣма степень това, че рускиятъ синодъ на 2. III. 1871 г. дава на патриаршето послание за свикване на съборъ и за отлѫчването на българитѣ единъ отговоръ, напълно благоприятенъ за нашата кауза. Съ тонъ прямъ и твърдъ, както подобава на една могѫща православна църква, рускиятъ синодъ признава възстановяването на самостоятелностьта на българската църква за фактъ неотрицаемъ, a по сѫщество напълно справедливъ и законенъ; съ сѫщия тонъ той отхвърля идеята за свикване на вселенски съборъ. [*] Разбира се, че отъ това развитие на въпроса патриаршията не е могла да бѫде доволна, и затова ние виждаме, че тя продължава да прави нови проекти дори следъ назначаването на български екзархъ. Съ това назначение настѫпва за българитѣ една зидателска, творческа работа, едно строителство, пропито съ ентусиазъмъ поради успѣха на една обществена борба съ справедлива кауза и поради това, че църковната независимость, щомъ се постигна, откри ясни периспективи за една политическа независимость на българския народъ. Тази творческа работа на българското висше духовенство Жинзифовъ е изложилъ въ цѣла редица твърде голѣми статии (129 — 133). Особено внимание е отдавалъ Жинзифовъ на въпроса за границитѣ на българския екзархатъ.

 

„Зa окончателното уреждане на българския църковенъ въпросъ остава да се уреди само турската область Македония, грамадното болшинство отъ населението на която се състои, твърдимъ положително, отъ чистокръвни славяно-българи" (133). [**]

 

Отъ това гледище Жинзифовъ отбелязва всѣки актъ отъ приложението на клаузата относно смѣсенитѣ епархии. Този именно въпросъ е билъ най-тревожния за Жинзифова всрѣдъ радостнитѣ чувства отъ посгигнатото вече възстановяване самостойностьта на българската църква.

 

 

*. Отговорътъ на руския синодъ е напечатанъ въ ПрОб, априлъ 1871, стр. 477—489. Въ мартенската книжка на сѫщото списание, стр. 129 132, се излага отговорътъ на сръбския митрополитъ Михаилъ съ дата 14. XII. 1870 г.

 

**. Виж. тамъ стр. 256.

 

 

79

 

Схизмата, произнесена отъ единъ мѣстенъ константинополския съборъ [*] на който патриаршията искала да придаде значение на вселенски съборъ, не е безпокоила Жинзифова, защото руското обществено мнение е било вече достатъчно осведомено. Затова ние виждаме, че руски писатели [**] сами се занимаватъ съ българскитѣ църковни работи и, като слагатъ въпроса: „Руската църква може ли да одобри отлѫчването на българитѣ, ако патриаршията поиска нейното мнение?", сами отговарятъ на този въпросъ отрицателно. Но не само това, ние виждаме руски писатели да полемизиратъ съ часть отъ руската преса (напр. съ в. „Гражданинъ"), стояща подъ елинофилско влияние, да разкриватъ истината, да посочватъ софизмитѣ, да изтъкватъ пристрастието и да разсѣйватъ заблужденията въ руското общество по българскитѣ дѣла. Въ тази насока най-енергично е действувалъ Нилъ А. Поповъ [***].

 

Ако речемъ да обобщимъ възгледитѣ на Жинзифова върху църковната разпра, на която той е посветилъ толкова много журналистиченъ трудъ, списанъ отъ мене въ главитѣ 4. 5. и 9., остава само да си послужимъ съ неговия собственъ сводъ на тѣзи възгледи. Като хвърля погледъ назадъ, Жинзифовъ казва:

 

„Всѣки, който се е интересувалъ донегде за вървежа на гръцко-българския въпросъ въ различнитѣ му фази презъ течение на повече отъ 16 години, ще може безъ особенъ трудъ да разбере, че прѣчка за окончателното и миролюбиво разрешение на този въпросъ не сѫ нито догмитѣ, нито канонитѣ и църковнитѣ постановления на православната църква; за мирното привършване на разпрата е прѣчила и до днесъ

 

 

*. Трѣбва да подчертаемъ, че Жинзифовъ не е пропусналъ да отбележи възмутителната практика, присѫща на всѣка непочтенно действуваща организация, да се подправятъ и съчиняватъ „протоколитѣ”. Той отбелязва, че протоколитѣ на въпросния съборъ сѫ „съчинявани” 20 дни следъ самото заседание. Спр. MB, 1872, № 261 (16.X).

 

**. Вж. ПрОб, 1872, ноемврий, стр. 625—542.

 

***. Вж. „Нови книги по българския въпросъ” (ПрОб, 1872, XII, стр. 759—765): „Биографски сведения за I бълг. Екзархъ” (сѫщо, IX, стр. 449—552); „За деятелностьта на дружеството „Македонска дружина” въ Цариградъ” (сѫщо, 1873, VI, стр. 269—272); „Българското благотворително братство „Просвѣщение" въ Цариградъ” (сѫщо, 1874, I, стр. 29—36); „3а значението и положението на южно-славянската православна епархия” (сѫщо, 1874, II, стр. 243—251).

 

 

80

 

пречи материалната страна на въпроса. Нѣма да си кривимъ душата и ще посочимъ чистата истина! Материалната страна на въпроса, това е турската область Македония, a сѫщо тъй и географическа Тракия. Ние твърдимъ смѣло, че ако утре българскиятъ екзархъ би се съгласилъ, съ огледъ къмъ окончателното разрешение на българския въпросъ, да пожертвува Македония, съ други думи, да остави — и то не всички изключително, a само нѣкои македонски епархии подъ духовната власть на цариградския патриархъ, то Цариградскиятъ синодъ, ако не радостно, охотно би благословилъ възобновяването самостоятелностьта на древната българска православна църква, и би снелъ отъ цѣлия православенъ български народъ анатемата и схизмата, измислена преди две години отъ състоялия се въ Цариградъ мѣстенъ съборъ. Но работата е въ това, че българското народонаселение на Македония превишава по своята численость броя на всички останали народности съ християнско вѣроизповѣдание" (133) [*].

 

 

III. Журналистически трудове на Р. Жинзифовъ на руски.

 

Съкращения:

Д — журналъ День, еженедѣльная газета, издаваемая Ив. Аксаковымъ, Москва.

 

Μ — Mocквa, газета политическая, экономическая и литературная. Редакторъ-издатель Ив. Аксаковъ.

 

MB — Московскія Вѣдомости.

 

Мч — Московичъ, газета политическая, экономическая и литературная.

 

ПрОб — Православное Обозрѣніе, ежемѣсечный журналъ.

 

РБ — Русская Бесѣда.

 

СЛ — Современная Лѣтопись Русскаго вѣстника.

 

 

Бележкa. Въ следващия показалецъ имаме следъ поредния номеръ посоченъ надписа и псевдонима на Жинзифова, a следъ това е дадено пълното заглавие на статията. Накрая, за всѣки пореднъ номеръ е посочено въ съкратенъ видъ изданието, дето е помѣстена статията. Първата цифра до съкращението отдѣсно означава годината, втората цифра — броя на вестника или номера на книжката. Следъ годината обикновено е посочена датата и точната страница.

 

Гдето нѣма нищо предъ заглавието на статията, тамъ въ оригиналния източникъ стои подписътъ на Жинзифова (К. Жинзифовъ). Подъ много свои статии Жинзифовъ се е подписвалъ само „Велешанинъ”

 

 

*. Вж. тамъ стр. 256.

 

 

81

 

или „Bелесoвъ”, което въ моя показалецъ е изрично означено. Подъ други свои статии Жинзифовъ се е подписвалъ само съ инициали или нѣкой знакъ, напр. Χ , Ζ. Ζ. Ζ., ?, — което сѫщо тъй изрично съмъ посочилъ въ показалеца си. — Тамъ, гдето съмъ поставилъ предъ заглавието на статията *, авторството на Жинзифова на тази статия не е за мене положително. За всички статии безъ тоя знакъ авторството на Жинзифова е несъмненно. Статиитѣ сѫ приведени въ показалеца въ хрοнοлοгиченъ редъ.

 

 

Показалецъ.

 

1. Письмо однаго изъ учащихся въ Москвѣ болгаръ къ редактору. Д, 1861, 3, стр. 14—15 (6.ХІ).

 

2. Ж. — Двa слова ο болгарской газетѣ „Дунавскій лебедъ" (писмо болгарина). Д, 1861, 8, стр. 15—16 (З.ХІІ).

 

3. * Болгарскій вопросъ. СЛ, 1861, 21, стр. 15—18.

 

4. * Письмо изъ Битоліи (Монастирь). Д, 1862, 13, стр. 14—15.

 

5. * Πисъмο изъ Битолiи (Μoнaстирь). Д, 1862, 33 (26. V).

 

6. * Извлѣченія изъ писемъ полученныхъ здѣшными болгарами. Д, 1862, 35 (1.ΙΧ).

 

7. * Изъ Константинополя — Болгарскій церковный вопросъ. Д. 1862, 40 (6.Х).

 

8. Ж.  —Кое-что ο черногорцахъ, сербахъ и болгарахъ (Письмо въ редакцію дня однаго изъ учащихся въ Москвѣ славянъ). Д. 1862, 42 (20.Х).

 

9. Велешанинъ. Димитрій и Константинъ Миладинови (Письма къ П. И. Бартеневу, Москва 30 окт. и 8 нояб. 1862). Д. 1862, 46 и 48. — Съдържа между другото едно писмо на Д. Миладиновъ отъ 24.Х. 1857 г. и една статия отъ сѫщия за положението въ Охридъ. — Съпоставено съдържанието на № 9 съ това на № 135, доказва, че Велешанинъ е самиятъ Жинзифовъ.

 

10. Велешанинъ. Нѣсколько словъ ο взаимномъ сочувствiи славянъ южныхъ и славянъ русскихъ. Д, 1863. 3 (19. I).

 

11. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе. Д, 1863, 5 (2.ІІ).

 

12. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе. Д, 1863, 8 (23.ІІ).

 

13. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе. Д, 1853, 10 (9.ІІІ).

 

14.* Южний славянинъ. Два слова по поводу статіи г. Николая Берга „Мои скитанія по бѣлу свѣту" („Современникъ”, 1 и 2 т., 1863 г.). Д. 1863, 9 (2.ІІІ).

 

15. Велешанинъ. Слaвянскoе οбοзрѣнiе. Д, 1863, 11 (16.ІІІ).

 

16. * Болгаринъ. Два слова по поводу подписки въ память болгарина Отца Софронія (Писмо къ редактору одного изъ учащихся въ Москвѣ Болгаръ). Д, 1863, 12 (23.ІІІ).

 

17. * Битoля Д, 1863, 12 (Дописка, въ която се говори главно за унията).

 

18. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (за отношението на Австрия и Германия къмъ полско-руския въпросъ). Д, 1863, 13 (28.ІІІ).

 

19. Велешанинъ. Отзывъ русскаго священника o греческомъ духовенствѣ. Разглежда се статията на Лукьянова

 

 

82

 

„Путешествіе по святую землю*—въ Русскитѣ Дрхивѣ вып. 1 и 2. Д, 1863, 13 (28. III).

 

20. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (говори се за полския въпросъ и за унията въ България). Д, 1863, 14 (10.IV).

 

21. * Πисьмa изъ — Битоля (подготвителни мѣрки на Турция за воюване съ сърбитѣ); — Сoлунъ (гръцко-българскитѣ отношения) и —Константинополь (за българския църковенъ въпросъ). Д, 1863, 15 (15.IV).

 

22. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (по полския въпросъ) Д, 1853, 16 (20.IV).

 

23. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (по полския въпросъ). Д, 1863, 17 (27.IV).

 

24. Велешанинъ. По поводу тысячилѣтней годовщины Св. Кирилла и Меѳодія. Д, 1863, 18 (4.V).

 

25. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (по полския въпросъ). Д. 1863, 19 (11.V).

 

26. * Γoлoсъ къ Европѣ съ Балканскаго полуострова (за единъ манифестъ, пръснатъ между балканскитѣ славяни и отпечатамъ въ чехскитѣ „Народни листове"). Д, 1863. 21 (25.V).

 

27. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (по полско-руския въпросъ). Д, 1363, 23 (8.VІ).

 

28. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (по полско-руския въпросъ и за положението на южнитѣ славяни). Д, 1863, 25 (25.VI).

 

29. Велешанинъ. Славянское Обозрѣніе (развитие на полско-руския въпросъ). Д, 1863, 26 (29. VI).

 

30. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (размишления около една словашка статия въ връзка съ полския въпросъ). Д, 1863, 27 (6.VII).

 

31. *.?. Греческій патриархъ и римскій папа въ отношеніи въ болгарской церкви. Переводъ съ болгарскаго — Минкова. Авторъ — молодой болгаринъ, учившійся въ Германіи. Д. 1863, 29 (20.VІІ).

 

32. Велешанинъ. Славянское обозрѣніе (за страха на славяни и нѣмци предъ „страшния панславизъмъ” и за положеиието на българитѣ, главно по църковния въпросъ), Д, 1863, 36 (7.ІХ).

 

33. X. — Oднo изъ действіи Эллинскаго Министра Народнаго Просвѣщенія (гръцки мѣрки за погърчването на българитѣ). Д. 1853, 39; 1864, 36.

 

34. X. — Бессарабскіе болгаре и управляющійими комитетъ (описватъ се просвѣтителнитѣ стремежи на бесарабскитѣ българи). Д, 1863, 50 (14.ХІІ).

 

35. *. В-нъ. Еще два слова o причинѣ появленія въ Прагѣ новой чешкой газеты Národ. Д, 1863, 51 (21.XII).

 

36. X. — Ηa Ηовый годъ (благопожелания къмъ всички славянски народности и размишления главно по полско-руския въпросъ и по фанариотското иго въ България). Д, 1864, 1 (6.І).

 

37. X. — Русины и польское востаніе. Д, 1864, 3 (18.1).

 

 

83

 

38. X. — Еще нѣсколько словъ o дѣйствіи фанаріотовъ въ Болгаріи (възъ основа на лични наблюдения и по сведения изъ периодическия печатъ). Д, 1864, 6 (1.II).

 

39. X. — Фанаріоти и волненія въ Болгаріи (стълкновенията въ Русе и Търново между народа и фанариотитѣ, и турската войска). Д, 1864, 8 (22. II).

 

40. Редакция на в. День. Кто этотъ Х? Д, 1854, 15 (11. IV); 22 (3.V).  — X е Жинзифовъ.

 

41. X. — Εще слово о фанаріотахъ въ Болгаріи, въ отвѣтъ г. В. Неклюдову. Д, 1864, 15 (11.IV). — Визира се статията „Еще слово ο посвященньхъ монастиряхъ" отъ В. Неклюдовъ, помѣстена въ MB с. г., 74—75.

 

42. * Греческіе архіереи въ Болгаріи. (Осложнението на църковния въпросъ следъ анатемата и примѣръ на стълкновение въ църквата — една сватба въ Плѣвенъ). Д, 1864, 22 (30.V).

 

43. X. — Зaсѣдaнiя в ъ Константинопольской патрiapxiи, по церковному вопросу болгаръ. (Разглеждатъ се 6-тѣ заседания — 21.II, 12. IV, 17.V, 22.V, 30.V и 12.VI, станали мимо официалната комисия). Д, 1854, 27 и 32 (4.VII и 8.VIII).

 

44. X. — Возвращеніе болгарскихъ архіереевъ изъ заточенія. Д, 1864, 44 (20.IX).

 

45. X. — Бесѣда двухъ грековъ объ осуществленіи великой идеи. (Една наивна статия въ Медицинско списание). Д, 1864, 46.

 

46. Велешанинъ. Взглядъ греческаго публициста на Россію по поводу болгарскихъ дѣлъ. (Справка „Отечественныя Запискы", 1861 — Взглядъ Констаитинопольскаго грека на болгарскія и критскія дѣла, А. Γильфердинга). Д, 1864, 48.

 

47. X. — Отвѣтъ болгарскихъ представителей на донесеніе Константинопольской патріархіи, турецкому министру Али-пашѣ, по българскимъ дѣламъ. Д, 1864, 51 и 52 (19.ΧII).

 

48. Ж. — Западная пропагaндa въ Μaкедoнiи. Д, 1865, 3 (16.I).

 

49. Ж. — Черногорцы и итальанскіе революціонеры. Д, 1865, 5 (30.I).

 

50. Ж. — Отвѣтъ газеты Národ на письмо професора харковскаго унивирситета г. Лавровскаго. Д, 1865, 23.

 

51. Велешанинъ. Славянская хроника.

I. Сербскій князъ Михаилъ и будущій его наслѣдникъ. Отношенія сербскаго правительства къ Сербскому народу. Сербская община и Сербское правительство. Д, 1865, 30.

 

52.       II. Предсказанія газеты Србобранъ o будущей судбѣ Балканскаго полуострова. Нѣсколько словъ изъ Пражкой газеты объ Евреяхъ и Нѣмцахъ. Желанія и ожидамія Львовской газеты „Слово”. Бесѣда Св. Кирилла съ Лютеромъ, подслушанная газетою „Страхопудъ”, Д, 1865, 33.

 

 

84

 

53.       III. Министры Сербскаго Княжества. Междуособная вражда Хорватовь. Д, 1865, 34.

 

54.       IV. Заботы Турецкаго правительства объ образованіи своихъ подданнихъ, Новая болгарская газета „Время". Нѣсколько словъ o Болгарскомъ церковномъ въпросѣ. Д, 1865, 37.

 

55.       V. Мнѣніе болгарской газеты „Время" o нравственныхъ силахъ Грековъ и Болгаръ. Освобожденіе Сербскихъ заговорщиковъ. Возваніе газеты Národ по поводу манифеста Австрийскаго императора. Примиреніе между между партіями Хорватовъ. Д, 1865, 39.

 

56.       VI. Еще два слова o церковномъ вопросѣ Болгаръ. Какъ смотрѣло и смотритъ Турецкое правительство на этотъ вопросъ. Отвѣтъ князя Кузы на письмо Константинопольскаго патріарха. Боснійскіе Сербоі подъ управленіемъ Османъ-паши. Д, 1865, 44.

 

57.       VII. Новый уніатскій епископъ въ Константинополѣ. Взглядъ болгарской газеты на такъ назыааемую унію. Обращеніе помянутой газеты въ Болгарамъ. Два слова объ органѣ западной пропаганды, газетѣ „Турціи”. Д, 1865, 50 и 51.

 

58. * Β. — Πисъмο изъ Πрaги. Д, 1865. 37.

 

59. * В. — Спасенiе Австрiи. Д, 1865, 39.

 

60. * Β. — Πисъмο изъ Πрaги. Д. 1865, 42.

 

61. Z. Z. Z. — Изъ замѣтокъ путешественика по Македoнiи. СЛ, 1866, 32, 33, 34, 36 и 40. Излагатъ се наблюдемията, направени презъ време на пѫтуването на Жинзифова въ Македония презъ м. м. юний и юлий 1866. Сѫщата тази статия е отпечатана и следъ смъртьта на Жинзифова въ Сборника „Родное племя” кн. 2 (1877, мартъ 22), стр. 182—222, — издаденъ отъ Славянския Благотворителенъ Комитетъ въ Москва. Вж. по-нататъкь № 134. — Съпоставени № № 61 и 135 доказватъ, че Z. Z. Z. не е другъ, a самъ Жинзифовъ.

 

62. Z. Z. Z. — Возобновленіе сношенія румынской церкви съ Константинопольскимъ патріархомъ. СЛ, 39, стр. 5-6.

 

63. Z. Z. Z. — Нынѣшній князъ Румыновъ и настоящее положеніе румынской церкви. СЛ, 1866, 42, стр. 6—7.

 

64. Z. Z. Z. — Патріархъ Софроній и константинопольскій греческій синодъ. СЛ, 1866, 43, стр. 3—4.

 

65. Z. Z. Z. — O Болгарахъ, подвластныхъ Румынскому правительство. MB, 1866, 46 и 58 (3.III и 17.III).

 

66. Z. Z. Z. — Извѣстія изъ Турціи (Обсѫждатъ се училищнитѣ реформи на Митхадъ-паша въ Туна-алети). MB, 1866, 85 (22. IV).

 

67. Z. Z .Z. —Газета „Турція” o восточнемъ вопросѣ. MB, 214 (13. Χ).

 

68. Ζ. Ζ. Ζ. Удаленіе патріарха Софронія отъ константинопольскаго прѣстола. СЛ. 1867, 3, стр. 3—4.

 

69. Ζ. Ζ. Ζ. — Низложеніе Александрійскаго патріарха Ηикaнοрa. СЛ, 1867, 5, стр. 3—5.

 

 

85

 

70. Z. Z. Z. — Βѣсти изъ Турціи. (Разбойничество, реформи и европейско несъгласие). MB, 1867, 16 (20.I).

 

2. 2. Z. — Мирко Петровичъ, великій воевода черногοрскiй. СЛ, 1867, 34.

 

72. Славянская хроника.

 

Z. Z. Z. — I. Борба Хорватовъ съ Мадьярами. Окружное посланіе къ хрватскимъ священникамъ. Газета Debatte o панславистическихъ агитаціяхъ въ Триединномъ Королевствѣ. Возраженіе хорватской газеты Новы Позоръ. Предстощее созваніе хорватскаго сейма. СЛ, 1867. 38.

 

73. Z. Z. Z. — II. Нѣсколько словъ o церковномъ болгарскомъ вопросѣ. Болгарская брошюра по поводу этого вопроса. Турецкая политика относительно Болгаръ и Грековъ. Интриги турецкаго правивительства и западныхъ пропагандистовъ. Докторъ Чомаковъ и его туркофильская партія. Взглядъ Болгарина на Грековъ, Сербовъ и Русскихъ. Обращеніе къ Болгарамъ. (Обширни извлѣчения отъ току-що излѣзла въ Букурещъ книга „Братское обясненіе Болгарина къ его братьямъ Болгарамъ"). СЛ, 1867, 39.

 

74. Z. Z. Z. — III. Объясненіе хорватской газеты Новы Пóзоръ. Предстоящее созваніе хорватскаго сейма. Хорватскій намѣстникъ баронъ Раухъ. Новый проектъ константинопольскаго патріарха o решеніи болгарскаго вопроса. Прошеніе, поданное константинопольскими Болгарами турецкому министру Фуадъ-пашѣ. СЛ, 1867, 41.

 

75. Z. Z. Z. — IV. Проектъ константинопольской патріархіи o рѣшеніи Болгарскаго вопроса. Болгарская брошюра по поводу этого проекта. Необходимо, что бы Болгары приняли уступки вселенской патріархіи. Послѣдствія зтихъ уступокъ. Важная ошибка Болгаръ и недальновидность ихъ представителей. Обращеніе автора брошюри къ Болгарамъ. СЛ, 1867, 44.

 

76. Z. Z. Z. — V. Хорватскія дѣла. Воззванія хорватскихъ комитетовъ въ Загребѣ и Срѣмѣ. Программа хорватской народмой партія. Стремленія и желанія Мадьяръ. Бредни мадьярскихъ патріотовъ o Балканскомъ полуостровѣ. Угорская Русь. СЛ, 1867. 46.

 

77. К-С-Н-Ф-Н-Т-ВЪ, — Изъ Константинополя, 1-го мая (19 апрѣля), 1867. MB, 1867, 103 (12 V.). (По записката на (Б. Ц. Ρ. К. до Султана; приведено е на руски и стихотворното възвание на Б. Ц. Ρ, К. къмъ българитѣ).

 

78. Велесовъ — Болгары и ихъ сосѣды (письмо къ редактору „Москы"). М, 1857, 39 (за етнографическата карта на Лежанъ).

 

79. Велесовъ — Болгары и ихъ сосѣди (письмо къ редактору „Москвы"). Μ, 1867, 66 (статистика и история).

 

80. Велесовъ — Болгары и ихъ сосѣды (письмо къ редактору „Москвы"). М, 1867. 87 (19. VIII). (духовното иго, история).

 

81. Велесовъ — Болгары и ихъ сосѣды (писъмо къ редактору „Москвы”). М, 1867, 153 (национално вьзраждане на българитѣ).

 

82. Москвичъ-Болгаринъ — Проектъ вселенской патріархіи o рѣшеніи болгарскаго вопроса. М, 1867, 184 (21. XI). Съдържанието на тази статия е тъждествено съ това на

 

 

86

 

статията подъ № 75, отдето се доказва, че авторьтъ е Жинзифовъ.

 

83. Z. Z. Z. — Письмо румынскаго князя къ вселенскому патрiaрхъ. СЛ, 1868, 3, стр. 10—11.

 

84. ?. — Кровавая стычка болгаръ съ турками. М, 1858, 26 (3. V). Описва се стълкновението въ Шуменъ, по данни отъ в. в. „Дунавска Зора” и „Народность”.

 

85. ? — Какъ смотрятъ болгары на великія держави западной Европы. М, 1868, 36. (Привежда се по в. „Народность” една дописка отъ Ловечъ, 16. V).

 

86. ?. — Πoложенiе въ Болгаріи 1868. (Допълнително описание на случката въ Ловечъ и сведения за нови срамни деяния на турцитѣ въ селата Садина, Дранца и Сеневе, — по в. „Народность”). М, 1868, 38 (18. V).

 

87. ?. — Разбойничество въ Болгаріи. (Все за случкитѣ въ Ловечъ). М, 1868, 61 (15. VI).

 

88. ?. — Болгарскія училища и журналистика. (Тази статия представлява извадки отъ едноименна статия, помѣстена недавна въ „Одескій вѣстникъ)*. М, 1868, 65 (23. VI).

 

89. ?. — Положеніе въ Болгаріи, 1863. (Описватъ се по сведения изъ в. „Народность” българскитѣ нещастия въ Върбовка, Караагачъ и Широко-поле). М, 1868, 71 (27. VI).

 

90. ?. — Положеніе въ Болгаріи, 1868. (Отношение на турцитѣ къмъ синоветѣ на пруския консулъ въ Русе, по в. „Народность”). М, 1868, 75 (3. VII).

 

91. Славянская хроникa.

 

Z. Z. Z. — I. Нѣсколько словъ o Болгарскомъ движеніи. Настроеніе умовъ въ Болгаріи. Сочувствіе Болгаръ къ Сербамъ и Черногорцамъ. Заявленіе болгарскихъ газетъ „Народность” и „Дунавская заря” o дѣлахъ турецкаго правительства и поляковъ. СЛ. 1868, 10.

 

92. Z. Z Z. — II. Есть ли христіанамъ поводъ роптать на турецкое правительство? Настоящее положеніе болгарскаго народа. Характеристика и дѣйствія Мидхадъ-паши. Новый способъ турецкаго правительства узнавать число ружей у Болгаръ. СЛ, 1868, 14.

 

93. Z. Z. Z. — III. Отношеніе свободныхъ Грековъ къ Славянамъ. Обращеніе хорватской газеты Новый Позоръ къ Грекамъ. Взаимныя отношенія Сербовъ и Болгаръ. Совѣтъ газеты „Народоость” Болгарамъ. СЛ, 1863, 13.

 

94. Z. Z. Z. — IV. Чувствованія сербскаго народа. Заявленія сербскихъ газетъ по случаю убіенія князя Михаила. Протестъ хорватской газеты „Новый Позоръ" противъ Мадьярскихъ журналистовъ. Михаилъ Обреновичъ IV. СЛ, 1368, 21.

 

95. Z. Z. Z. — V. Сербскіе регенты. Отзывъ o нихь газеты „Новый Позоръ”. Прокламація регентства къ сербскому народу. Рѣчь Миливоя Блазнавца сербскому войску. СЛ, 1863, 24.

 

96. Z. Z. Z. — VI. Сороковый день кончины князя Михаила. Слово сербскаго митрополига Михаила. Постановленія сербской скупщины. СЛ, 1863, 25.

 

 

86

 

97. Z. Z. Z. — VII. Нынѣшнее болгарское возстаніе. Подробности o сраженія болгарскихъ инсургентовъ съ турецкими войсками. Битва при Сливненскомъ ущельѣ. СП, 1868, 31.

 

98. Z. Z. Z. — VIII. Два слова по поводу турецко-греческаго столкновенія. Мнѣніе хорватской газеты „Позоръ". Что думаетъ сербское регентство. Отношенія его къ Австріи. Возвращеніе болгарскихъ работниковъ изъ Сербіи и Румыніи. Неистовство и варварство турокъ. СЛ. 1868, 46.

 

99. Z. Z. Z. — Μихaилъ Обреновичъ III, князъ сербскій. СЛ, 1868, 20. стр. 9—11.

 

100. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе: Турецкія власти. Возвращеніе Османъ-паши въ Сараево. Закритіе богословской школы въ Баньялукѣ. Убійства въ Македоніи. Болгарская сатирическая газета. СЛ, 1869, 12, стр. 3—5.

 

101. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе: Два слова по поводу рѣчи Султана. Отчетъ великаго везиря Лали-паша. Турецкія преобразованія. Турецкое правосудіе. Митхадъ-паша, Сабри-паша и Акифъ-паша. Австрійскіе инженеры. СЛ, 1869, 23, стр. 5—6.

 

102. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе : Сербская народная скупщина. Рѣчь сербскихъ регентовъ. Новая сербская конституція. СЛ, 1869, 24. стр. 4—5.

 

103. Z. Z. Z. — Славянская хроника. Содержаніе: Сербская народная скупщина. Отвѣтный адресъ регентамъ. Новая сербская конституція. СЛ, 1869, 26, стр. 6—7.

 

104. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе : Участь Карагеоргіевичей. Рѣчь сербскихъ регентовъ при закритіи скупшины. СЛ, 1869, 27, стр. 5—6.

 

105. Современное состояніе греко-болгарскаго церковнаго вопроса. — Статия I. ПрОб, 1869, мартъ, стр. 441—461.

 

106. Сѫщо. — Статия II. ПрОб, 1869, май, стр. 732—751.

 

107. Сѫщо. — Статия III. ПрОб, 1869, іюль, стр. 106—115.

 

108. Сѫщ о. — Статия IV. ПрОб, 1869, ноябрь стр. 583—595.

 

109. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе: Письмо Луки Вукаловича къ Герциговинцамъ. СЛ, 1869, 23, стр. 6—7.

 

110. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніe: Новая сербская конституція. „Новости изъ Сербіи и Биржевыя Вѣдомости. СЛ, 1869, 30, стр. 8—9.

 

111. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе: Нѣсколько словъ o современной болгарской журналистикѣ. Болгарское литературмое общество. Молодая Турція. СЛ, 1869, 47, стр. 11—12.

 

112. Z. Z. Z. — Славянская хроника. Содержаніе: Турецко-христіанскій комитетъ въ Константинополѣ. Агенти Аали-паша. Рѣчь болгарской газеты „Свобода", обращенная къ Аали-Пашѣ. СЛ, 1870, 4, стр. 4.

 

113. Тысячилѣтіе болгарской церкви. ПрОб, 1870, февраль, стр. 31—34.

 

 

88

 

114. Z. Z. Z. — Славянская хроникa. Содержаніе: Два слова по поводу рѣшенія греко-болгарскаго вопроса. Письмо Луки Вукаловича къ Герциговинцамъ. СЛ, 1870, 14, стр. 8—9.

 

115. Рѣшеніе греко-болгарскаго вопроса. ПрОб, 1870, мартъ, стр. 69—74.

 

116. Z. Z. Z. — Слaвянскaя хрοникa. Содержаніе: Протестъ Константинопольскаго патріарха. Отвѣтъ турецкаго министра. Турецкое ираде къ Болгарамъ. СЛ, 1870, 15, стр. 15—16.

 

117. Судьбы болгарской церкви. — Статия I. ПрОб, 1870. май, стр. 801—821.

 

118. Сѫщо. — Статии II—ΙΙΙ. ПрОб, 1870. юнь, стр. 951—972.

 

119. Сѫщо. — Статии ΙV—V. ПрОб, 1870, юль, стр. 71—93. Бележка: Трудътъ „Судьбы болгарской церкви" е четенъ отъ Жинзифова на 3.V. 1870 въ заседанието на Славянския Благотворителенъ Комитетъ (спр. СЛ, 1870, 13 и 14).

 

120. Греко-болгарскій церковный вопросъ. Содержаніе, Два слова по поводу рѣшенія греко-болгарскаго вопроса. Окружное посланіе Константинопольскаго патріарха. ПрОб, 1870, май, стр. 95—105.

 

121. Сѫщо. Содержаніе : Окружное посланіе болгарскихъ архіереевъ. Бесѣда болгарскихъ депутатовъ съ константинопольскимъ патріархомъ. ПрОб, 1871, Іюль, стр. 212—213.

 

122. Ζ. Ζ. Ζ. — Двa слοвa по поводу греко-болгарскаго церковнаго вопроса. MB, 1870, 275, (20.ХІІ).

 

123. Γрекο-бοлгaрскiй церковный вопросъ. ПрОб. 1871, январь, стр. 22—30.

 

124. Сѫщо. (Идеята за свикване на Вселенски съборъ е подложена на основателна преценка). ПрОб, 1871, мартъ, стр. 119—129.

 

125. Ζ. Ζ. Ζ. — Кореспонденція изъ Одессы, 6. VIII. 1871 (по една афера въ Русското параходно общество). MB. 1871, 167 и 168 (6, 29. VIII).

 

126. Γреко-болгарскій церковный вопросъ. (Разглежда се смѣната на патриарха въ първата половина на 1871 и поведението на гръцката журналистика). ПрОб, 1871, октябрь, стр. 465—471.

 

127. Γреко-болгарскій церковный вопросъ. (Разглеждатъ се проектитѣ на патриархията и домогванията ѝ да унищожи фермана). ПрОб, 1872, январь, стр. 5—15.

 

128. Γреко-болгарскій церковный вопросъ. (Описватъ се произшествията презъ м. януарий и първата половина на м. февруарий 1872 год.). ПрОб, 1872, февраль, стр. 58—70.

 

129. Устройство Болгарскаго Экзархата. Содержаніе: Конецъ греко-болгарскаго церковнаго вопроса. Турецкій приказъ ο введеніи въ дѣйствіе султанскаго фирмана. Избраніе перваго болгарскаго экзарха. Его пріѣздъ въ Константинопль. Махмудъ-паша и болгарскій экзархъ Анѳимъ. Еще новый проектъ константинопольскаго патріарха. ПрОб. 1872, апрѣль, стр. 143—152.

 

130. Болгарскій Экзархатъ. Содержаніе: Врученіе султанскаго берата болгарскому экзарху. Представленіе его къ Султану. Рѣчь

 

 

89

 

преосвященнаго Анѳима и отвѣтъ Султана. Окружное посланіе перваго болгарскаго экзарха. Содержаніе турецкаго берата. Отношеніе болгарскаго экзарха къ константинопольскому патріарху и дѣйствія послѣдняго. ПрОб, 1872, май, стр. 200—213.

 

131. Болгарскій Экзархатъ. Содержаніе: Первая архіерейская служба въ болгарской церкви. Актъ провозглашающій независимость болгарской церкви. Окружное посланіе болгарского экзарха къ независимимъ православнымъ церквамъ. Отвѣтъ болгаръ въ газетѣ „Македонія” по поводу дѣйствія константинопольскаго патріарха. Второе окружное посланіе экзарха къ болгарскому духовенству. Назначение епископовъ въ болгарскія епархіи. Соборъ въ Константинополѣ, созываемый патріархомъ. ПрОб, 1872, іюль, стр. 312—345.

 

132. Болгарскій Экзархатъ. Содержаніе: Дальнѣйшія свѣдѣнія касательно болгарскаго экзархата. Объявленіе болгаръ схизматиками. Третье окружное посланіе болгарскаго экзарха. Заявленіе епархіи находящіяся въ Македоніи. Слово сказаное болгарскимъ экзархомъ по поводу провозглашенія вселенскимъ патріархомъ схизмы. ПрОб, 1872, октябрь, стр. 497—509.

 

133. Болгарскій Экзархатъ. Содержаніе: Нѣсколько словъ ο дѣлахъ экзархата. Болгарскій епископъ Нилъ „Смоленскій” и его дѣйствія въ Македоніи. Уніатское движеніе въ Солуни. Протестъ константинопольскихъ болгаръ. Окружное письмо болгарскаго Экзарха. Послѣднія извѣстія. ПрОб, 1874, апрѣль, стр. 255—265.

 

134. Изъ замѣтокъ путешественикa по Μaкедoнiи въ 1866 году. Статия, напечатана следъ смъртъта на Жинзифова въ „Родное племя,” сборникъ въ пользу славянъ Балканскаго полуострова, пострадавшихъ отъ войны и турецкаго насилія, изданный Слав. Благотв. Комит. въ Москвѣ. Книга II, (1877), стр 181—222.

 

135. Димитрій и Константинъ Миладинови. Напечатано следъ смъртьта на Жинзифова въ споменатия отъ насъ въ предходния № 134 сборникъ „Родное племя,” книга II, (1877), стр. 264—288.

 

 

IV. Заключение.

 

Даннитѣ, които съобщихъ за журналистичнитѣ трудове на Жинзифова, за броя, съдържанието и възгледитѣ на неговитѣ статии налагатъ да се корегира досегашниятъ му литературенъ портретъ. Жинзифовъ не е само стихотворецъ, въодушевяванъ отъ родолюбиви чувства, той е и практически деецъ за доброчестината на своя народъ. Въ негово лице България е имала предъ руското обществено мнение единъ неуморимъ, съвестенъ, постояненъ и тактиченъ тълкуватель на нейнитѣ страдания и стремежи и то презъ цѣли шестнадесеть години. На този журналистически постъ,

 

 

90

 

поетъ отъ него видимо доброволно, сѫ го поставили и задържали пробуденитѣ обществено-национални сили на българския народъ, сѫщитѣ ония сили, които бѣха направили отъ Д. Миладиновъ единъ пламененъ апостолъ-будитель, a отъ С. Раковски — единъ горещъ, безпокоенъ революционеръ и политикъ, за да не изреждаме цѣлата плеяда народни труженици. Тогавашната българска действителность опредѣля прѣко братя Миладиновци жизнената задача и на Жинзифова — да популяризира българското дѣло предъ руситѣ, съ единствена цель да се спечели мощната подкрепа на Русия за освобождението на българитѣ отъ подъ игото. Какъ Жинзифовъ е изпълнилъ тази задача, се вижда отъ гореизложенитѣ данни: съ необикновено постоянство въ труда и възгледитѣ, съ рѣдка за тогавашната робска атмосфера почтенность въ мненията, съ беззаветна вѣрность и преданность на истината и на родината, съ целесъобразность и тактъ къмъ нашитѣ и чуждитѣ двигатали и съ забележително вѣрно схващане на възможноститѣ за извоюване свободата на България. „Най-простъ, най-скроменъ, най-безпретенциозенъ човѣкъ, чуждъ на всѣкакъвъ блѣсъкъ, вратъ на всѣко фанфаронство и фразйорство", както го характеризуватъ негови съвременници-руси [*] „Жинзифовъ е билъ пропитъ отъ една своя дълбока и висока идея, Жинзифовъ е билъ човѣкъ на народното дѣло". И когато неговата жизнена идея е на пѫтъ сигурно да се реализува, тогава той напуща своя журналистически постъ и то за винаги, безъ да е могълъ самъ да установи, че неговиятъ животъ не е билъ „безплодна и пуста битва, лишена отъ всѣкакво добро". [**] На 15. февруарий 1877 год., т. е. два и половина месеца следъ заповѣдьта за мобилизация на руската армия (29. X. 1876) и два месеца преди обявяването на освободителната война, Жинзифовъ починалъ, пишейки усърдно пѫтеводитель за руската войска по Македония. Смъртьта го е лишила не само отъ радостьта да види Санъ-Стефанска България, но и отъ скръбьта предъ последвалото разпокѫсване на тая цѣлостна България, обемаща и Тракия, и Македония.

 

 

*. Вж. Некролога за К. И. Жинзифова, печатанъ въ сп. Православное Обозрѣніе, 1877, мартъ, стр, 658—659.

 

**. Вж. неговото стихотворение „Безсоница”, въ изданието на М. Η. К. „Съчинения на Райко Жинзифовъ”, стр. 61, редове 19—20.

[Back to Index]