Македонски Прегледъ, год. IV, кн. 1 (1928)

Македонски Прегледъ
Година IV, книга 1, София, 1928

3. Градъ Охридъ. Исторически очеркъ [1]

Отъ Ив. Снѣгарoвъ.

Ако въ ясенъ день тръгнете отъ Битоля на северозападъ, минете прохода Гявато и презъ градчето Ресенъ се качите на планинския върхъ Петрино, то предъ вашия погледъ се открива обширната живописна охридска котловина, окрѫжена отъ високи и низки планини. Надъ себе си виждате лазурно, пълно съ слънчевъ блѣсъкъ небе, a долу — пъстро и плодородно поле, свещения български гр. Охридъ, амфитеатрално разположенъ на осамотенъ двуглавъ хълмъ, и предъ него голѣмо, елипсовидно свѣтлосиньо езеро. Тая великолепна картина довежда зрителя въ възхищение и, привличанъ като отъ магнитна стрела, той бърза да слѣзне по-скоро отъ върха, да мине край буйнитѣ градини и лозя, съ които е нагиздено полето, да се изкачи на странния хълмъ и, любувайки се на чудката игра на слънчевитѣ лѫчи въ кристалнитѣ струи на езерото, да се предаде на сладостно съзерцание... Високи стени (останки отъ стара крепость), на

1. За миналото на гр. Охридъ сѫ давали откѫслечни сведения разни пѫтешественици, историци и др. Следъ Балканската война у насъ се явиха исторически очерци за тоя градъ: на Г. Баласчевъ (въ Съвременна илюстрация, год. II, бр. 23), на проф. Д. Иширковъ подъ заглавие „Охридско езеро и градъ Охридъ” (речь, държана на тържественото събрание на Бълг. академия на наукитѣ презъ 1915 г.) и Д. Ласковъ („Църковенъ вестникъ”, 1916 г., бр. 41, 42, 43).

Азъ се опитвамъ да дамъ по-пъленъ исторически очеркъ, като хвърлямъ погледъ върху всички по-важни епохи отъ историческото минало на Охридъ (отъ IV в. пр. Хр. до Балканската война) и се стремя да очертая политическия, икономическия и духовния му животъ. За турското робство използувахъ нѣкои сведения отъ ненапечатания още II томъ на своя трудъ „История на Охридската архиепископия” и материали отъ XVIII и XIX в., които съмъ намѣрилъ въ Охридъ.

92

мѣста срутени, увѣнчаватъ хълма, на който унило се прострѣлъ градътъ. Източниятъ върхъ на хълма се украсява отъ катедралния храмъ „Св. Климентъ" и едноименното класно градско училище. Западниятъ му връхъ е по-високъ и на него стърчатъ дебелитѣ стени на старовремско укрепление, наричано сега Горни Сарай, понеже тукъ е имало дворецъ на охридския властелинъ Джелядинъ бей. Кѫщитѣ сѫ разположени по дветѣ половини на хълма и по полето край езерото. Градътъ се дѣли на квартали: Варошъ, Месокастро, Кошища, Воска, Влашки махали (горна и долна). Варошъ е старата и централна часть на града и се намира вѫтре въ крепостьта, на хълмовия склонъ къмъ езерото. Той се дѣли на много махали : Св. Димитрий и Челница (подъ катедралната църква „Св. Климентъ"); Панданосъ, Имаретъ и Св. Врачи (подъ Горни Сарай); Канео (вм. Камнево), Фардакь, Геракомия, Болница (по брѣга на езерото). Канео се намира на западния край на хълма, който свършва съ стръмна невисока канара, вдадена въ езерото. Това мѣсто е твърде поетично и е любимо мѣсто на охридската младежь за разходка. Оттукъ окото обхваща езерото въ цѣлата му величина (около 271 кв. клм. [1]) и съ всичкитѣ му околности. На югозападния брѣгъ едвамъ се мѣрка старовѣковниятъ бѣлостененъ манастиръ „Св. Наумъ" и надъ него на изтокъ се издига планината Галичица. Малко на западъ отъ манастира, между планинитѣ Гора и Мокра, край езерото, се бѣлѣе китната албанска паланка Поградецъ, a на северозападъ отъ Канео надзърта славното българско градче Струга, родно мѣсто на великитѣ български будители Димитъръ и Константинъ Миладинови. Задъ Струга се простира широко поле оросявано отъ тихия Дримъ, който, щомъ мине полето, бурно носи презъ албанскитѣ канари бистритѣ охридски води въ Синьо море.

Кварталътъ Месокастро е разположенъ на източния склонъ на хълма вънъ отъ крепостьта, a Кошища — въ политѣ на северния склонъ на сѫщия хълмъ. Задъ Кошища по пѫтя за Струга, близо до езерото, се простира Воска, населена съ турци, a на изтокъ отъ Месокастро край езерото и по полето

1. Д-ръ М. Иширковъ, Охридско езеро и гр. Охридъ (рѣчь, държана на тържественото събрание на Бълг. академия на наукитѣ. презъ 1915 г.), София, 1915 г., стр. 6. Съ чунъ езерото може да се преплава надлъжь въ 8 часа, a наширъ въ 3—4 часа.

93

се намиратъ другитѣ турски махали (Търсье или Сазлъкъ, Сюргюнъ махала, Сарай махала, Зулумия и пр.), Горна влашка махала и Долна влашка кахала.

Днесъ Охридъ наброява около 12,000 жители, отъ които повече отъ половината сѫ българи. Кварталитѣ Варошъ, Месокастро и Кошища сѫ населени само съ българи. Тѣ сѫ пръснати и въ дветѣ влашки махали.

Въ Охридъ има 16 църкви и църквички, отъ които 13 въ Вароша (катедралата Св. Климентъ, Св. Димитъръ, Св. Богородица въ Панданосъ; въ мах. Челница: Въведение Богородично, Св. Константинъ и Елена, Св. Врачи; въ мах. Болница: Успение Богородично, Св. Никола и Св. Климентъ; въ мах. Геракомия: Св. София и Св. Никола; Св. Ив. Богословъ въ Канео и Св. Врачи, която въ турско време бѣше оставена на гъркоманитѣ), Св. Богородица въ Месокастро, Св. Никола въ Долна влашка махала и Св. Георги въ Горна влашка махала. Много отъ варошкитѣ църкви сѫ доста стари, построени сѫ били преди турското робство. Съ своята архитектура, живопись и надписи тѣ тайнствено мълвятъ за нѣкогашното високо духовно-национално значение на града.

* * *

Охридъ, осемвѣковенъ български духовенъ центъръ, е твърде древенъ градъ. Разположенъ на голѣмия римски друмъ, наричанъ Via Egnatia, който свързвалъ Римъ презъ адриатическо море и Дирахиумъ (днесъ Драчъ) съ Солунъ, и естествено укрепенъ, той винаги е заемалъ важно положение въ тази часть на Балканския полуостровъ. Най-напредъ той става известенъ въ историята като главенъ градъ на областьта Дасаретия (Δασσαρήτις, ιδος) [1] населена отъ илирийското племе дасарети [2] (въ днешнитѣ котловини на езерата Охридско, Преспанско и Маликъ). Какъ се наричалъ тогава Охридъ, положително не се знае. Споредъ Дюканжевия каталогъ „Οἱ ἀρχιεπίσκοποι Βουλγαρίας", той се именувалъ Сасарипа (Σασσαρίπα,

1. Polybii histor. reliquiae, Parisiis editore Ambrosio Firmin-Didot, 1880, pag. 333, lib. V, cap. 1088: κατελάβετο δὲ τῆς μὲν Δασααρἠτιδος Κρεώνιον καὶ Γεροῦντα.

2. Това племе е сѫществувало и въ римско време. Въ единъ голѣмъ камененъ надписъ отъ III в. сл. Хр. въ двора на охридската катедрала „Св. Климентъ” се говори, че Δασσαρήτιοι сѫ изпратили Δρύαντα κα(ι) Πίωνος като προστάτην (застѫпникъ) πρὸν τὸν κύριον Αὐτ(ο)κράτορα (римския императоръ) (у Μ. Δήμιτσα, Ἡ Μακεδονία, I, стр. 371). Hahn мисли, че Σεσαρἠθιοι, Σεσαράοιοι у Страбона не е печатна грѣшка, a двойна форма на племенното име Δασααρίτιοι (Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, въ Denkschriften der kais. Akad. d. Wissenschaften, philosophish-historische Classe, Bd. XV, 130, заб. 2).

94

навѣрно вм. Δασσαρίπα или Δασσαρίτα) [1], обаче тоя паметникъ е отъ твърде късно време (XII в. сл. Хр.) и не е невъзможно неговиятъ съставитель да е смѣсилъ името на областьта Дасаретия съ името на главния ѝ градъ. Неизвестно кога, но явно, когато елинската култура е започнала да прониква въ Дасаретия, нейниятъ главенъ градъ е получилъ гръцкото име Лихнида — Λυχνιδὸς [2] (свѣтълъ, сияенъ), нареченъ така поради бистритѣ води на езерото, при което е разположенъ [3]. Употрѣбявана била и формата Λυχνὶς (gen. Λυχνΐδος, acc. Λυχνίδα [4]).

Илирийскитѣ племена, въ това число и дасаретитѣ, сѫ водили люти войни противъ македонската държава, която упорито се стремила да ги покори. Отъ 358 г. пр. Хр., следъ

1. У Gelzer'a. Der Patriarchat von Achrida, 6: ... ἐν Λυχνίδῃ, τῇ πάλαι μὲν Σασσαρίπῃ προσαγορευομένῃ ...

2. Въ единъ латински камененъ падписъ отъ III в. сл. Хр. въ Охридъ стои името на тоя градъ по гръцки Ἀπὸ Λυχνιδοῦ (у Μ. Δήμιτσα. Ἡ Μακεδονία, 1, стр. 334). Въ другъ камененъ надписъ, откритъ въ разрушената охридска църквичка „Св. Варвара" (въ Варошъ, срещу кѫщата на Писинови) жителитѣ на града се наричатъ Λυχνειδίων (gen. plur. отъ Λυχνείδιος, adiect. на Λυχνιδὸς) (Δήμιτσα, цит. съч., стр. 376). У византийския писатель Малхъ се явява Λυχνηδὸς: византийскиятъ военоначалникъ Сабинианъ, следъ победата си надъ готитѣ въ Кандавия (Драчко), ὲς τὴν Λυχνηδὸν ἀφικνεῖται (Corpus Script, hist. Byz. I. p. 257; сѫщо p. 250, 252 и др.). Въ краткото житие на Св. Климента (приписвано на охридския архиепископъ Дим. Хоматианъ) сѫщо : περὶ τὴν Λυχνιδὸν (у Γ. Баласчевъ, Климентъ епископъ словѣнски, кς₆).

3. Срв. Λεξικὸν Ἱστορίας καὶ Γεωγραφίας на Σ. Ι. Βούτυρα, I. Α. Βρέτου καὶ Γ. Βαφειάδου, 1, ἐν Κ λει. 1859 г., стр. 842.

4. Polybii, pag. 626, XVIII. 30₁₂: ἔδωκαν δὲ καὶ Πλευράτῳ Λυχνίδα, но adiect. Λυχνίδιος: περὶ τὴν Λυχνιδίαν λίμνην (ib. pag. 333, V, 108₈), διὰ Λυχνιδίου πόλεως (ib. XXXIV, 12₇). Въ Дюканжевия каталогъ на бълг. архиепископи сѫщата дума е употрѣбена въ форма отъ I склонение : ἐν Λυχνίδῃ (отъ ἡ Λυχνίδα, ης). — Коя отъ дветѣ форми е по-стара не може да се устабови. Λυχνὶς е по-проста въ сравнение съ Λυχνιδὸς, за която може да се мисли, че се образувала подъ влияние на генетивната форма на Λυχνὶς — Λυχνίδος, обаче твърде е възможно да е започнало да се употрѣбява името ἡ Λυχνὶς, следъ като се явило името ἡ Λυχνιδὸς, подъ влияние на нарицателното сѫществително ἡ λυχνὶς (ιδος), което имало двояко значение: растение, чиито листове се употрѣбявали за фитилъ на свѣтилници, и особенъ прозраченъ видъ камъкъ, отъ който правѣли свѣтилници (Σκ. Λ. Βυζαντίου, Λεξικὸν τής ελλινικῆς γλώσοης стр. 811), или бѣлъ мраморъ (добивамъ въ о. Паросъ), който блѣщѣлъ като лампа и отъ който старитѣ гърци сѫ правили най-хубавитѣ статуи (Encyclopédie du dictionnaire raisonné des sciences, des arts et des metiers, publié par Μ. Diderot, III edition. T. 20, p. 563). Тукъ e оказвало значително влияние и съзвучието на nomin. отъ първата дума съ genit. отъ втората и тѣхната близость по значение: и дветѣ думи съдържатъ понятието свѣтлина. Названието ἡ Λυχιδὸς ще да се явило по-рано и поради това, че то се образувало по-скоро като опредѣление на сѫществ. λίμνη (езеро), сир. като прилагателно име, както λυχνίτης λίθος (Σουίδας, Λεξικὸν, стр. 651), и географскиятъ терминъ ἡ Λυχνιδὸς λίμνη е означавалъ свѣтлo езерο. Че и дветѣ имема : Λυχωιδὸς и Λυχνὶς сѫ гръцки, a не произхождатъ отъ старотракийски коренъ (вж. Българска мисъль, год. II, кн. VII —VIII, стр. 489) показва тѣхната еднокоренность съ гръцкитѣ думи λύχνος (кандило, свѣтилникъ), λυχνίδιον (умалително отъ λύχνος, кандилце), λυχνίτης, ου и λυχνῖτις, ιδος (Σκ. Δ. Βυζαντίου, Λεξικὸν, стр. 811).

95

ожесточената битка между македонския царь Филипъ II и илирийския царь Бардилисъ, и Лихнидското езеро е раздѣляло Илирия отъ Македония, като гр. Лихнида останалъ пограниченъ илирийски укрепенъ пунктъ [1]. Тогава охридската околность е била гѫсто населена и се радвала на благостстояние, както може да се сѫди отъ съобщението на Полибия, че македонцитѣ сѫ превзели четири града разположени около Лихнидското езеро Енхеланъ, Кераксъ, Сатионъ и Бии [2] и че въ II пр. Хр. въ Лихнида, били сечени монети. [3] По-късно Лихнида е влѣзла въ македонската държава [4], a къмъ 200 г. пр. Хр. е паднала подъ римско владичество [5]. Следъ пълното завладяване на Македония отъ римлянитѣ (148 г. пр. Хр.), Лихнидската область е съставлявала часть отъ новообразуваната

1. Вж. у Γ. И. Кацаровъ, Царь Филипъ II Македонски, 1922 г., стр. 123 и приложената карта.

2. V, 108₈: Πλὴν ὅγε Φήλιππος. . . κατελάβετο... τῶν δέ περὶ τὴν Λυχνιδίαν λίμνην Ἐγχελάνας, Κέρακα, Σατίωνα, Βοιούς.

3. Вж. Η. Д. Мушмовъ, Охридскитѣ монетарници, Μакед. прегледъ, год. II. кн. 1, стр. 69.

4. Точната дата не е известна. Въ военния си походъ въ 344 г. противъ илирийския царь Плеврать, Филипъ II, макаръ и раненъ, е превзелъ много мѣста, но дали била и Лихнида, не се знае (ср. Г. И. Кацаровъ, цит. съч., стр. 191—192, заб. 1).

5. А. Иширковъ, Охридско езеро и гр. Охридъ, стр. 15.

96

римска провинция подъ название „Macedonia" съ столица Thessalonica (Солунъ), а, следъ новото административно разпредѣление при императора Диоклетиана, гр. Лихнида билъ единъ отъ важнитѣ центрове на провинцията „Нови Епиръ."

Християнството е проникнало въ Лихнида твърде рано, може би още въ края на I в., понеже, разположенъ на римския друмъ via Egnatia, той билъ въ оживени търговски сношения съ Римъ и Солунъ, гдето въ шестдесетьтѣ години на I в. е имало вече голѣми християнски общини. Самъ ап. Павелъ, първиятъ разпространитель на християнството въ Балканския полуостровъ, казва въ посланието си къмъ римлянитѣ (гл. XV, 19): „Така щото отъ Иерусалимъ и наоколо даже до Илирика изпълнихъ съ проповѣдьта на Христовото евангелие". Ако тоя неуморимъ Христовъ проповѣдникъ е възнамѣрявалъ да отиде чакъ въ Испания, то едва ли той би се задържалъ да не проникне въ Илирия или да не насочи нататъкъ нѣкой свой сътрудникъ, както напр. Титъ, сигурно по негова порѫка, е посетилъ Далмация (II Тимот. 4, 10). По предание, въ Лихнидската область е проповѣдвалъ християнството св. Еразъмъ отъ Антиохия, пострадалъ при импер. Диоклетиана. [1] Въ IV в. Лихнида е взимала живо участие въ борбата противъ ариянството. Нейниятъ епископъ Зосима е присѫтствувалъ на свикания въ Сердика (днешна София) съборъ противъ ариянитѣ (343 г.). [2] Лихнидската църква е участвувала съ не по-малка ревность и въ борбата противъ по-сетнешнитѣ ереси. Така, лихнидскиятъ епископъ Aнтоний е присѫтсгвувалъ на Халкидонския съборъ (451 г.) и въ 458 г. той е подписалъ посланието на епископитѣ отъ Новия Епиръ до византийския императоръ Лъвъ противъ монофизититѣ. [3] Следъ него епископъ Лаврентий сѫщо билъ единъ отъ доблестнитѣ поборници на православието. Той билъ въ близки

1. Вж. Г. Баласчевъ, Климентъ еп. словѣнски, стр. XXXIII; Ив. Снѣгаровъ, Жития на народни светии, писани на охридско наречие съ гръцко писмо, Макед. прегледъ, год. I, кн. V—VI, стр. 29—30 и 33—34.

2. П. Лепорскій, Исторія Ѳессалоникскаго экзархата до времени присоединенія его къ Константинопольскому патріархату, С. П/бургъ. 1901 г., стр. 165. Понеже изданието на актоветѣ на църк. събори отъ Mansi не се намира въ никоя софийска библиотека, принуденъ съмъ да се ползувамъ отъ книгата на Лепорски.

3. Ib. стр. 331.

97

връзки съ римскитѣ пали Геласий (493—496) и Анастасий (-{498), които водили решителна борба противъ византийския императоръ-монофизитъ Анастасий. [1] Между петимата православни епископи отъ Илирия, извикани въ 515 г. отъ импер. Анастасия на сѫдъ въ Цариградъ, билъ и престарѣлиятъ лихнидски епископъ Лаврентий, който дълго време билъ държанъ подъ арестъ въ императорския дворецъ, но, макаръ и боленъ, не се боялъ да убеждава импер. Анастасия въ православието, до като билъ освободенъ и се върналъ въ катедралния си градъ, гдето умрѣлъ на възрасть повече отъ 80 години. [2] И неговиятъ приемникъ Теодоритъ билъ защитникъ на православната вѣра. Въ 519 г. той заедно съ народа тържествено е приелъ легатитѣ на папа Ормизда, които пѫтували по via Egnatia за Цариградъ и приемали въ общение съ римската църква ония епископи, който подписвали предлагания отъ тѣхъ папски libellus, (формула на вѣрата). [3]

Подъ византийска власть Лихнида била силна крепость и богатъ градъ. Малхъ изрично го нарича богатъ отъ древно време и щастлия градъ. [4] Въ 479 г. готскиятъ краль Теодорихъ, въ походъ за адриатическата крепость Епидамносъ (Драчъ), се опиталъ да превземе Лихнида, обаче билъ отблъснатъ отъ жителитѣ, понеже — забелязва сѫщиятъ Малхъ — градътъ „е разположенъ на укрепено мѣсто и е пъленъ вѫтре съ извори и снабденъ отъ по-рано съ изобилна храна". [5] Сѫщо и варварскитѣ

1. Срв. ib. стр. 148.

2. Marcellinus comes, у Migne, лат. cep. t. 51, стр. 939: Laurentium praeterea Lychnidensem, Domnionem Serdicensem, Alcissum Nicopolitanem, Gaianum Naïsitanurn et Evangelum Pautaliensem, catholicos Illyrici sacerdotes, suis Anastasius praesentari jussit obtutibus. Другитѣ били освободени, a задържанъ билъ solus Laurentius Anastasium imp. in palatio pro fide catholica saepe convin cens, apud comitatum, ac si in exsilio relegatus, retentus est, mobiliorque deinde corpore, quam Constantinopolim advenerat, effectus. Nam septimo infirmitatis suae anno idem Laurentius fide sua (et) Christi gratia, in atrio Cosmae et Damiani sanatus est, pedibusque sistepe propriis grassibusque meruit confirmari suaequae dein patriae, incolumis reddi, ubi major octogenario requiescit.

3. Лепорскій, цит. съч., стр. 165.

4. Corpus scriptorum Histor. Byzantiae, pars 1, p. 252: (παλαιόπλουτός τε γὰρ αῦτῃ καὶ εὺδαίμων ἡ πόλις).

5. Ibid. p. 250: καὶ πρὸς μὲν τὴν Λυχνηδόν ἐπελθὼν ἀπεκρούσθη, ἐπὶ ὀχυροῦ κειμένην καὶ πηγῶν ἐνδον πλήρη καὶ σίτου προενόντος.

98

нашествия следъ готитѣ не сѫ го засегнали чувствително, както това е станало съ други голѣми балкански градове. Славянитѣ, които масово се заселили въ тоя градъ и околностьта му, сѫ го запазили, но измѣнили само неговия етниченъ обликъ: една часть отъ завареното население избѣгало въ адриатическитѣ градове или въ непристѫпнитѣ албански планини, друга часть е загинала въ време на славянското нашествие, a онази часть, която е останала въ домоветѣ си — предимно селско — не следъ дълго се претопила въ славянската маса. Освенъ това славянитѣ сѫ промѣнили името на гр. Лихнида въ Охридъ. Поради дълбоката етнографска промѣна въ тази область, новото име се наложило и на гърцитѣ, макаръ че византийскитѣ писатели, въ възторга си отъ старогръцкото минало величие, сегизъ-тогизъ си спомняли за древного име Λυχνιδὸς. [1] Αко се приеме, че споменуваното въ византийскитѣ

1. Анна Комнина казва, че Лихнида или по-точно Лихнидското езеро (ἀπό τῆς Λυχνίτιδος λίμνης) било преименувано въ Арида отъ варваритѣ, подъ които разбира българитѣ, понеже тя ведната отбелязва, че това станало по името на бълг. царь Мокъръ, после нареченъ Самуилъ (Ed. Bonnae, II, p. 174).

Кога следъ славянското заселване се появило името „Охридъ”, не е известно поради липса на писмени известия. Пръвъ пѫть това име се споменува въ акта на Цариградския съборъ отъ 879 г. (Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи прав. церквей, стр. 53; А. Иширковъ, цит. съч. стр. 16, заб. 1). Обаче не можемъ да се съмняваме, че то било употрѣбявано поне отъ славянското население дълго време преди това, по всѣка вѣроятность, още въ половината на VII в., когато областитѣ на западъ отъ Струма и около р. Вардаръ се наричали и отъ византийцитѣ не първа и втора Македония, a Славиния. Името Охридъ се образувало независимо отъ наименованието на езерото, което въ X в. славянитѣ наричали „Бѣло езеро” (на ?? въ краткото слав. житие на св. Наума у Йор. Ивановъ, Бълг. старини въ Македония. стр. 52). Различни обяснения има за произхода на името Охридъ. За това вж. въ моята „История на Охр. Архиепископия” I, стр. 163—164, забел. 1; статията на проф. Л. Милетичъ въ Македонски преглгдъ год. II, кн. 2, стр. 142—146; статията на проф. Ст. Младеновъ въ Българска мисъль год. II, кн. VII—VIII, стр. 488—489. По всѣка вѣроятносгь, името Охридъ (Ѡхридъ, вь Ѡхридѣ въ славянския преводъ на краткото гръцко житие на св. Климента и въ славянския преводъ на неговата служба у Г. Баласчевъ, Климентъ еп. слов. стр. кѕ̅_{6
и 7}, стр. лв̅₁₂₁) е видоизмѣнение на старогръцката дума Лихнида, осмислено отъ славянското население въ свръзка съ разположението на града върху хрыдь.

Относно това, че Охридъ се намира на сѫщото мѣсто, гдето била Лихнида, вж. Hahn, цит. съч. Bd. XV, S. 134; А. Иширковъ, цит. съч., стр. 13 и моята Ист. на Охр. арх. I, стр. 163—164, заб. 1.

99

извори славянско племе берзити или бързити (βερξῆται) е населявало срѣдната часть на западна Македония, гдето се срѣща племенно име бързяци (Велешко, Прилѣпско, Битолско и Кичевско) [1], то княжеството на това шлеме Берзития (Βεεζητίαν) противъ което въ 773 г. е предприелъ походъ българскиятъ ханъ Телеригъ [2], ще да е обхващало и охридската околность. [3] По всѣка вѣроятность, и охридскитѣ славяни сѫ взимали участие въ общия походъ на македонскитѣ славяни противъ Солунъ въ 676 г. [4]

Дълбокъ мракъ покрива живота на Охридъ следъ заселването на славянитѣ — презъ VI, VII, VIII и тритѣ четвърти на IХ в. Сѣкашъ той изчезналъ отъ историческата сцена. Останалъ сѫтре въ славянското море, което залѣло Балканския лолуостровъ, той билъ откѫснатъ отъ тогавашния цивилизованъ свѣтъ и отъ гледище на последния той, както и цѣлиятъ полуостровъ, билъ оварваренъ. Обаче не миналъ безплодно цѣлиятъ този нѣколковѣковенъ тъменъ периодъ. Старата култура не била унищожена, a само разнебитена. Следъ като заседнало новото население, нейнитѣ елементи започнали постепенно да проникватъ въ него и да му възбуждатъ склоность да бѫде нейнъ двигатель. Заедно съ това е разпространявала своето влияние върху славянитѣ и християнската църква, която въ Македония до славянското нашествие била твърде добре организирана. Наистина, славянската буря значително я ослабила, тя се намирала въ положението на островъ срѣдъ грамадно езическо море; но, залазила своя животъ, тя се стремила постепенно да се разшири срѣдъ славянската маса. Следъ като славянитѣ заседнали, избѣгалитѣ епископи и низши духовни лица се връщали и нови християнски проповѣдници се явявали. По тоя начинъ въ половината на IX в., когато западна Македония и южна Албания влѣзли въ състава на българската държава (при князъ Пресияма), охридското славянско население било вече християнско и въ Охридъ ще да е имало епархийски архиерей (гръцки, зависимъ отъ цариградския

1. М. Дриновъ, Съчинения, т. I, 306.

2. Β. Н. Златарски, История на бълг. държава, т. I, ч. I, стр. 230.

3. А. Иширковъ, цит. съч., стр. 15.

4. Споредъ житието на св. Димитъръ Солунски, въ тази обсада на Солунъ отъ макед. славяни сѫ участвували и берзититѣ (М. Дриновъ, Съчинения, т. I, стр. 305).

100

патриархъ). Следъ учредяването на Българската църква при князъ Бориса (870 г.), Охридъ сѫщо е билъ епархийски центъръ и единъ отъ главнитѣ градове на българската провинция Кутмичевица [1]. Известенъ е охридскиятъ епископъ Гавриилъ, който е участвувалъ заедно съ други епископи отъ България въ Цариградския съборъ презъ 879 г. [2], a пространното житие на св. Климента съобщава, че въ негово време въ Охридъ е имало събοрна, сир. катедрална църква [3].

Охридъ особено е започналъ да се издига, когато въ князъ Борисъ е изпратилъ въ Кутмичевица великия Кирилометодиевъ ученикъ Климентъ за проповѣдникъ и учитель. Климентъ твърде е обикналъ гр. Охридъ заради неговата очарователна природа и възприемчиво население. Той често го е посещавалъ, тукъ той ималъ подаренъ отъ князъ Бориса домъ, гдето си отдъхвалъ, и по-сетне украсилъ града съ една хубава църква и единъ манастиръ. Много отъ неговитѣ ученици ще да сѫ били отъ Охридъ, и тѣ ревностно му сътрудничели въ превода на богослужебни и други църковни книги. Неговиятъ манастиръ „Св. Пантелеймонъ" въ Охридъ билъ срѣдище на усилена книжовна дейность. Климентъ не е забравялъ Охридъ и когато станалъ велички епископъ (893 г.), a отъ време на време го навестявалъ, и тукъ го заварила смъртьта (916 г.) съгласно съ неговото горещо желание, изказано предъ бълг. князъ Симеона. Така, Охридъ е станалъ голѣмъ български книжовенъ и културенъ центъръ, не по-малко важенъ отъ столицата на българската държава Велики Преславъ. За издигането му е спомогнало и подвижничеството на Климентовия другарь Наумъ край Охридъ: основаниятъ отъ него манастиръ „Св. Архангелъ" на южния охридски брѣгъ билъ лѫчезарно просвѣтително огнище. Гробоветѣ на св. св. Климента и Наума, на които отъ рано народътъ е приписвалъ чудодейна сила, сѫ направили отъ Охридъ и български религиoзенъ центъръ, който привличалъ поклонници отъ разни краища на България. Тайнственото сияние,

1. За нейнитѣ граници вж. Г. Баласчевъ, Климентъ еп. словѣнски, стр. XXII, Β . Н. Златарски, История на бълг. държава, т. I, ч. 11, стр. 228 и моята Бълг. първоучитель св. Климентъ Охридски. (Отпечатъкъ отъ годишника на Соф. университетъ, Богосл. ф-тъ IV), стр. 58.

2. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи правосл. церквей стр. 53; Δελικάνη, Πατριαρχικῶν 'εγγράφων, III, 897.

3. Miklosich, Vita St. Clementis, XXIU, 28.

101

излѫчвано отъ манастиритѣ на двамата първоучители, винаги е насочвало душата на охридското население къмъ висшия свѣтъ, като е подбуждало мнозина да се предадатъ на подвижничество край китнитѣ брѣгове на Охридското езеро и да строятъ църкви или манастири въ околностьта на града. Наистина, не може да се посочатъ стари църкви и манастири, построени тукъ тъкмо презъ X в., макаръ и да има следи отъ такива [1], но при все това може да се допусне, че населението е проявявало ревность въ храмостроителство, като имаме предъ видъ неговото дълбоко благоговение предъ дѣлото на своитѣ първоучители и естествения копнежъ у ученицитѣ на последнитѣ да имъ подражаватъ.

Културната дейность на Климента и неговитѣ ученици сѫ издигнали гр. Охридъ до такъва висота въ очитѣ на македонскитѣ българи, които следъ смъртьта на българския царь Петъръ (969 г.) започнали яростно да се борятъ противъ Византия, че въ края на X в. (между 990 и 1000 година), при царь Самуила, тоя градъ е станалъ постоянна столица на Западното българско царство, което до тогава било промѣнило четири столици (Срѣдецъ, Воденъ, Мъгленъ и Прѣспа). Несъмнено, за това политическо възвишение на Охридъ е съдействувало, както проф. Иширковъ изтъква, и стратегичното му мѣстоположение: ограденъ отъ четири страни съ високи планини и разположенъ на високъ хълмъ, той билъ лесно защитимъ [2]; обаче скоропреходно би било неговото величие, както и онова на предишнитѣ четири западнобългарски столици, ако жителитѣ му не се отличавали съ високо национално съзнание и ако още при Самуила той не е билъ българско културно срѣдище.

Охридъ билъ столица и на Самуиловитѣ приемници Гавриилъ Романъ и Иванъ Владиславъ.

Въ сѫщото време, когато Самуилъ е премѣстилъ столицата си въ Охридъ, тукъ е била установена и българската патриаршия, която, основана отъ царь Симеона въ Преславъ, следъ падането на източна България се е мѣстила отъ градъ въ градъ въ останалата независима западна България. [3]

1. Вж. В. Иширковъ, Охридско езеро и гр. Охридъ, стр. 18.

2. Цит. съч., стр. 19.

3. Вж. за това Голубинскій, цит. съч., стр. 46; В. Н. Златарски, История на бълг. държава, I, ч. 2, стр. 659; моята „История на Охр. архиеп." II, стр. 9—15 и 57.

102

Първиятъ известенъ намъ български патриархъ въ Охридъ билъ Φилипъ [1].

За съжаление, въ Охридъ не сѫ запазени веществени останки отъ Самуилово време, но не може да се допусне, че Самуилъ, който е украсилъ Прѣспа съ дворецъ [2] и патриаршеска църква [3], ималъ и дворецъ въ Сетина [4], се грижелъ само за укрепяването на новата си столица, a не и за негового благоустройство и украса. He е невѣроятно, че той и патриархътъ имали желание да дадатъ на Охридъ изгледъ на столица не по-долна отъ старата българска столица Преславъ. Освенъ великолепни дворци тукъ ще да сѫ били построени и църкви, следитѣ отъ които обаче е скрилъ сетнешниятъ буренъ исторически животъ на тоя градъ [5]. Твърде е възможно, че и въ Охридъ, както въ Прѣспа, Самуилъ е построилъ патриаршеска църква. Наистина, въ Охридъ още отъ Климентово време е имало три църкви и една отъ построенитѣ отъ Климента, споредъ неговото житие, после, когато Самуилъ е пренесълъ столицата си въ Охридъ, е станала „архиепископска", сир. патриаршеска; но тази била малка и не отговаряла на величието на българската патриаршия, та може да се мисли, че следъ известно време Самуилъ е построилъ друга църква за тази цель [6].

1. Въ Дюканжевия каталогъ у Gelzer'a' Der Patriarchat von Achrida, S. 6.

2. Кедринъ, Ed. Bonnae, p. 436.

3. Π. H. Милюковъ, въ Извѣстія Русскаго археол. института въ Константинополе, 1899 г., IV, стр. 53.

4. Кедринъ, Ed. Bonnae, p. 466. Вж. и p. 460, гдето се говори, че Самуиловиятъ синъ Гавриилъ е ималъ дворци въ Битоля.

5. Срв. А. Иширковъ, цит. съч., стр. 18.

6. Милюковъ допуска, че тази църква е сѫществуващиятъ и сега охридски храмъ „Св. София”. За основание му служи архитектурното сходство между Самуиловата „велика църква" на преспанския островъ Ахилъ и охридската „Св. София.” (Вж. Извѣстія Русск. археол. инст. въ К/лѣ, 1899 г., IV вып. I, стр. 86—87). Противъ това прецположение стои съобщението въ Дюканжевия каталогъ (отъ XII в.), че църквата „Св. София” била построена отъ архиеп. Левъ (встѫпилъ на престола къмъ 1037 г.). Обаче това известие не отрича възможностьта, ктиторството на архиеп. Левъ да се е състояло въ преустройство и разширение на нѣкоя стара църква или на самата патриаршеска църква, която, вследствие на голѣмото българско въстание въ 1040 г., може да е пострадала, както презъ второто бълг. въстание въ 1073 г. е станало съ преспанската църква „Св. Ахилъ” (Кедринъ-Скилица, Ed. Bonnae, p. 719)

103

Въ 1018 г., следъ убийството на царь Иванъ Владиславъ (февруарий 1018 г.) подъ стенитѣ на Драчъ, цѣлото Самуилово царство заедно съ гр. Охридъ е паднало подъ византийска власть. Това е станало, следъ като византийскиятъ императоръ Василий Българоубиецъ е приелъ условията за капитулация, които вдовицата царица Мария му писмено е предложила чрезъ българския патриархъ Давидъ. [1] Следъ като подчинилъ Струмица, Скопье, Щипъ и Просекъ, завоевательтъ се отправилъ въ Охридъ, гдето, споредъ византийския хронистъ, билъ посрещнатъ отъ цѣлия народъ (τοῦ λαοῦ παντὸς) съ хвалебни пѣсни и „рѫкоплескания". [2] Императорътъ влѣзълъ въ царскитѣ дворци и дигналъ всичкото богатство, което тамъ намѣрилъ: много пари, корони съ бисери, златоткани дрехи и 100 центинарии [3] ковано злато. Цѣлата тази плячка той е раздалъ на войската си, която била на лагеръ до Охридъ. [4] Следъ като оставилъ голѣмъ гарнизонъ въ Охридъ и поставилъ за началникъ малоазийския гръкъ Евстатий Дафномилъ, човѣкъ жестокъ и лукавъ, [5] императоръ Василий е отишълъ въ лагера си, гдето му били доведени българската царица Мария и всички останали въ столицата членове на царския родъ: двата сина (Траянъ и Радомиръ) [6] и шесть дъщери на Ив. Владислава,

1. Кедринъ, II, Ed. Bonnae, 467.

2. Ibid., 457—468. Споредъ сѫщия хронистъ импер. Василий II билъ посрещнатъ съ пѣсни (μετὰ λιτῶν καὶ ῦμνων) и въ Скопье, Щипъ и Прогенъ. Понеже известието изхожда отъ византийски източникъ, то може да се мисли, че не е безъ преувеличение; обаче, имайки предъ видъ, че народътъ билъ изтощенъ отъ дългитѣ войни и изгубилъ вѣра въ своитѣ рѫководни срѣди вследствие вгнездената въ тѣхъ нравствена поквара (вж. за това Β. Н. Златарски, История на бълг. държава, I, ч. 2, стр. 772—774 и моята „История на Охр. Архиеп.” I, стр. 42-43), имайки предъ видъ сѫщо и обстоятелството, че въ българскитѣ редове имало силно пораженско движение, отъ което били увлѣчени много българи и на чело на което стоялъ патриархъ Давидъ, то може да се приеме, че народътъ посрещналъ покорителя съ облекчително примирение.

3. 1 центинарий = 100 литри (Suidae Lexicon, vol. II, 209, 18; Du Cange Glossarium, ad scriptores medial et infimae graecitatis. I, 633),

4. Кедринъ, II, Ed. Bonnae, 468.

5. Сѫщиятъ, който по-сетне измѣнически e извадилъ очитѣ на последния защитникъ на българската независимость, войводата Иваца (вж. у Β. Н. Златарски, Историята на българската държава I, ч. 2, стр. 780—784).

6. Споредъ Кедрина (II, ed. Bonnae, 463), тѣ били трима, и Иванъ Владиславъ ималъ всичко 6 синове; a деволскиятъ еписколъ Михаилъ (зъ 1118 г.) изброява петима Ив. Владиславови симове [у В. Prokič, Die Zusätse, S. 34, № 49), отъ които тримата по-голѣми Прусианъ или Пресианъ, Алусианъ и Ааронъ сѫ избѣгали въ планината Томоръ (до гр. Бератъ). Ако се смѣтне съобщението на еп. Михаила за по-достовѣрно, то царица Мария се явила предъ завоевателя съ двамата си по-малки сина. (Ср. Β. Н. Златарски, цит. съч., стр. 778, заб. 2).

104

незаконниятъ Самуиловъ синъ Траянъ, две дъщери и петима синове на Гавриила-Романа, най-голѣмиятъ отъ които билъ слѣпъ, понеже Ив. Владиславъ му билъ извадилъ очитѣ, следъ като убилъ родителитѣ му. [1] Макаръ и да се отнесълъ благосклонно къмъ царското семейство, завоевательтъ обаче ведната ги поставилъ подъ надзоръ, докато следъ малко време (следъ като усмирилъ тримата Ив. Владиславови синове и Иваца) ги завелъ съ себе си въ Костуръ и отъ тамъ заедно съ дветѣ Самуилови дъщери, които му били представени, ги изпратилъ въ Цариградъ. [2] Василий II е сриналъ укрепленията на Охридъ, за да не би като голѣмъ дентъръ да станѣлъ огнище на българско въстаническо движение. [3] При все това Охридъ, ако чи развѣнчанъ политически (той билъ превърнатъ въ обикновенъ провинциаленъ градъ), е останалъ духовнокултуренъ центъръ на България (отъ Адриатическо море до Черно коре и отъ Дунавъ до стенитѣ на Сѣръ, Солунъ и Лариса). [4] Щадейки достойнството на българския народъ и желаейки да го

1. Кедринъ, ed. Bonnae, II 469.

2. Кедринъ II, ed. Bonnae, 469 и 474.

3. Кедринъ—Скилица ed. Bonnae. 11, стр. 717:

??

4. Този фактъ не говори въ полза на мнението, че една отъ голѣмитѣ причини за слабостьта на Самуиловата държава било обстоятелството, че столицата се задържала въ охридскопрѣспанската область (А. Иширковъ, Охридско езеро и градъ Охридъ, стр. 19). Ако Охридъ е могълъ да бѫде до 1185 г. националенъ цептъръ на България въ нейнитѣ граници при Самуила, то той не ще да е билъ лишенъ отъ силата да бѫде и здравъ центъръ на българската държава, както по-рано Плиска и Преславъ близу единъ вѣкъ сѫ били притегателни държавни центрове за македонскитѣ славяни, макаръ и да сѫ се падали твърде на страна отъ тѣхнитѣ земм. И Римъ е билъ твърде далече отъ своитѣ източни владения, но ги държаль подъ своята власть цѣли вѣкове. Необходимо било само българскитѣ рѫководни крѫгове да сѫ запазѣли патриотическия ентусиазъмъ, който тѣ сѫ проявили въ първитѣ години на борбата противъ Византия, да не се поддавали на византийскитѣ интриги и злато и да сѫ превъзхождали упорития си противникъ по военно изкуство, дипломация и организаторска способность. Въ книгата си „Произходъ и характеръ на Самуиловата държаваи (отпечаткъ отъ годишника на Соф. университетъ, Юрид. ф-тъ. кн. XX, стр. 81—105) Η. П. Благоевъ подробно излага причинитѣ за падането на Самуилозото царство, но едва ли е основателно мнението му, че най-голѣмата грѣшка на Самуила и братята му била, че премѣстили бълг. столица отъ Мизия въ Македония, която „била изложена отъ всички страни на неприятелски нападения и нашествия" (стр. 87—88). Въ X. вѣкь Мизия е била по-несигурна база, отколкото Македония, защото тя е била изложена на нападения отъ югъ и северъ — отъ Византия и варваритѣ. Това се подвърѫдава отъ факта, че Източна България съ Преславъ е паднала 46 години преди падането на Западна България.

105

привърже къмъ Визангия, Василий II не само не посегналъ на независимостьта на Българската патриаршия въ Охридъ, a я утвърдилъ съ три хрисовула, като замѣнилъ само името „патриаршия" съ „архиепископия". [1] На Охридъ били подчинени духовно 31 епархии (сегашнитѣ области Македония безъ Солунъ и Сѣръ, Албания, Епиръ, часть отъ Тесалия, Стара Сърбия, Сръбското кралство въ границитѣ му до 1912 г. и Българското княжество до Съединението въ 1885 г.). Така, Охридъ, групирайки около себе си по-голѣмата часть отъ Балканския полуостровъ, станалъ въ Византийската империя такъвъ важенъ църковенъ центъръ, каквито сѫ били Цариградъ, Антиохия и др.

Презъ време на българското въстание въ 1040 г. драчко-дебърскитѣ въстаници по всѣка вѣроятность сѫ влѣзли въ Охридъ, гдего и ще да сѫ провъзгласили за български царь своя войвода Тихомиръ, който скоро билъ измѣстенъ отъ вожда на въстаналитѣ въ Нишъ и Скопье българи Петъръ Делянъ, като билъ убитъ съ камъне [2]. Не се знае, дали Охридъ е билъ столица на освободена България до потушването на въстанието презъ 1041 г. При второто българско въстание (1073 г.) Охридъ, своевременно напуснатъ отъ византийския стратегъ Марианъ, тържествено посрещналъ въстаницитѣ на чело съ Петрила и призналъ за свой господарь зетския князъ Константинъ Бодинъ, провъзгласенъ за български царь отъ скопскитѣ велможи начело съ Георгия Войтеха въ Призренъ [3].

1. Вж. за това подробно въ моята „Ист. на Охр. Архиеп.” стр. 54—55.

2. Кедринъ, Ed. Bonnae, II. 523—529. Тихомиръ билъ българинъ отъ днешна срѣдна Албания или охридско-дебърския край. Той се отличавалъ съ мѫжеството и съ ума си (Кедринъ, Ed. Bonnae, II, 528).

3. Кедринъ—Скилица, Ed. Bonnae, II, стр. 717.:

??

106

Въ стремителния лоходъ на Петрила отъ Охридъ къмъ Деволъ и Костуръ ще да сѫ участвували и много охридски българи, защото Петрилъ е превзелъ Костуръ „съ безбройно множество българи" (μετὰ πλήθους Βουλγάρων ἀμυθήτου) и се готвѣлъ за война съ Византия. [1]

Несполучливото въстание въ 1040 г. е влошило положението на Охридъ: данъцитѣ му се увеличили и билъ лишенъ отъ правото да има архиепископи-българи. На архиепископския престолъ, както и на епархийскитѣ катедри въ България, византийскитѣ императори взели да поставятъ гърци, което продължило, до като Охридъ се намиралъ подъ византийска власть. При все това Охридъ не е изгубилъ значението си за българския народъ. Макаръ и да съзнавали, че сѫ чужденци за своето паство и да сѫ били опора на византийското владичество, тѣзи охридски архиепископи се стараели да защищаватъ българитѣ отъ произволитѣ на византийскитѣ власти и силно сѫ отбранявали независимостьта на Охридската архиепископия, като съ гордость се наричали архиепископи на България (ἀρχιεπίσκοπος Βουλγαρίας или ἀρχιεπίσκοπος πάσης Βουλγαρίας — на всичка България) [2] и нѣкои отъ тѣхъ се стремили да научатъ и българския езикъ. [3] Старобългарската книжнина продължавала да сѫществува въ Охридско. Ние нѣмаме охридски старобългарски паметници отъ XI и XII в., но паметницитѣ отъ XIII в. (Охридскиятъ апостолъ и октоихъ, Болонскиятъ псалтирь, Слѣпчанскиятъ апостолъ), говорятъ както и други по-рано сѫ изтъквали, за книжовна дейность на старобългарски езикъ презъ предишнитѣ вѣкове. Двамата най-учени и най-бележити охридски архиепископи Теофилактъ (въ края на XI в.) и Димитъръ Хоматианъ (презъ първата половина на XIII в.) сѫ ни оставили пламенни апологии за автокефалностьта на Българската охридска църква противъ домогванията на цариградскитѣ патриарси. За да направятъ още по-неуязвима църковната независимость на Охридъ, отъ 1156 г. неговитѣ кириарси почнали да се наричатъ „архиепископи на Първа Юстиниана и всичка България (ἀρχιεπίσκοπος τῆς πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας), като съ това прокарвали фикцията, че Охридъ билъ

1. Pag. cit.

2. Вж. повече въ моята „Истор. на Охр. Архиеп.” I, стр. 301—302.

3. Ibid., стр. 249.

107

единъ и сѫщъ съ Първа Юстиниана, родния градъ на великия византийски законодатель импер. Юстинианъ, и че Охридската архиепископия била основана отъ този императоръ.

Първиятъ охридски архиепископъ отъ гръцка народность, Левъ, е украсилъ Охридъ съ величествената църква „Св. София" [1], a приемникътъ му Теодулъ —съ голѣма църква въ горната часть на града (τὴν ἄνωθεν μεγάλην ἐκκλησίαν). За построяването на последната е спомогналъ и мѣстниятъ български боляринъ Иванъ Анчо (διὰ συνδρομῆς Ἰωάννου τοῦ Ἀντζῶ) [2].

Макаръ и да сѫ излизали отъ Охридъ гръцки деятели (напр. въ XII в. солунскиятъ митрополитъ Василий Καλὸς) [3], обаче етнографскиятъ съставъ на града не се измѣнилъ: масата е оставала българска, както ясно свидетелствуватъ писмата на архиепископитѣ Теофилакта и Дим. Хоматиана, [4] a гърцизмътъ е засѣгалъ, както и въ по-ново време, само висшето охридско общество. При това първата половина на XIII в., когато Охридъ съ прекѫсване се намиралъ подъ българска власть (при Калояна отъ 1204—1207 г., деспотъ Стреза отъ 1207—1215 г. Ивана Асена II отъ 1230—1241 г. и Калимана отъ 1241—1246 г.) наслоеното отъ византийско време гръцко влияние било намалено.

Отъ охридскитѣ граждани презъ времето на архиеп. Хоматиана се знаятъ двама: Георги Курица и Десиславъ [5]. Книжовницитѣ Иосифъ и Тихота, както и братъ имъ Бѣлославъ, сѫ живѣли близу до Охридъ, въ с. Равне, гдето сѫ и преписали тъй наречения Болонски псалтирь.

Когато Охридъ е падналъ подъ властьта на епирския владетель Теодоръ Комнинъ (въ 1216 г.), той е станалъ духовенъ центъръ на цѣлата епирска държава, която се простирала отъ

1. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida 6. θ̅.

2. Gelzer, ibid., S. 6, ῖ. Има мнение,че тази църква е сегашната катедрална църква „Св. Климентъ”, която по-сетне зетьтъ на импер. Андроника Палеолога Прогонъ Сгуръ само ремонтиралъ (К. Шапкаревъ, Нѣколко критически бележки... Бълг. Прегледъ, год. II, кн. VII, стр. 119, заб. 1), но това предположение е произволно: въ надписа надъ входнитѣ църковни врати се казва „ Ἀνηγέίρθη” (въздигна се).

3. Византійскій Временникъ, I, 57.

4. Вж. въ моята „История на Охр. Архиепископія” I, стр. 203, 220—222, 243—250.

5. Ibid., 250.

108

Адриатическо море до Одринъ и отъ Шаръ до Бѣло море. Тогавашниятъ охридски архиепископъ Димитъръ Хоматианъ е вѣнчалъ за царь епирския деспотъ Теодоръ Комнинъ. Нѣмаме известие, где е станало това важно политическо събитие, но могло е да се извърши или въ солунската митрополитска църква, защото Теодоръ се коронясалъ следъ като превзелъ Солунъ отъ латинцитѣ, или въ охридската архиепископска църква. Първоначално Теодоръ е предложилъ на солунския митрополитъ Конст. Месопотамитъ да го короняса и следъ неговия отказъ се обърналъ къмъ охридския архиепископъ. Имайки предъ видъ, че архиеп. Димитъръ Хоматианъ никога не е смѣталъ Солунъ за подведомственъ на своя престолъ и че той, като добъръ канонистъ, не би извършилъ свещенодействие въ чужда епархия мимо волята на нейния канониченъ духовенъ началникъ, то по-вѣроятно е, че Тедоръ Епирски билъ коронясанъ въ Охридъ. Не е възможно да се установятъ придобивкитѣ на Охридъ отъ това събитие, но писмата на Дим. Хоматиана, които сѫ единственъ изворъ за историята на този градъ подъ Теодора Епирски, ни убеждаватъ, че презъ това време неговото морално влияние било твърде голѣмо: тукъ идвали да се сѫдятъ при архиепископа по духовни и граждански дѣла отъ разни мѣста на епирската държава, отъ разна възрасть и полъ [1].

Отъ 1246—1259 г. Охридъ е минавалъ ту подъ епироти, ту подъ никейци, до като въ 1259 г. никейскиятъ военоначалникъ, после императоръ, Михаилъ Палеологъ го присъединилъ окончателно къмъ византийската империя. Въ тоя периодъ на византийското владичество Охридъ билъ значителна византийска крепость въ Македония. Византийскитѣ императори се стремили да го привържатъ къмъ империята, като крепили неговата църковна независимость и се грижели за подигане религиозното му значение, назначавайки за архиепископи лица образовани, които се отличили съ борбата си противъ движението въ Цариградъ за уния съ папата, и правейки подаръци за охридскитѣ храмове. Въ 1295 година великиятъ етериархъ, Прогонъ Сгуръ, зеть на византийския

1. Вж. повече въ моята „История на Охрид. архиеп.” I, стр. 128-129 и въ спис. „Духовна култура”, 1926 г. кн. 28 и 29, 30 и 31, Брачното право на Охр. архиепископия въ XIII в.

109

императоръ Андроникъ Палеологъ, и жена му Евдокия сѫ издигнали на свои срѣдства красивата и голѣма църква „Св. Богородица" (сегашната катедрала „Св. Климентъ"), на която подарили и плащаница съ Христовото разпятие. Сѫщо и тъстъ му Андроникъ Палеологъ подарилъ на охридския архиеп. храмъ скѫпоценна плащаница съ погребението Христово. A охридскиятъ архиепископъ Григорий пластично изразилъ духовното величие на Охридъ, като ремонтиралъ и разширилъ въ 1317 г. църквата „Св. София" и направилъ въ нея изященъ амвонъ, който сега възхища ценителитѣ на изкуството. [1]

И презъ второто византийско иго Охридъ етнично е останалъ такъвъ, какъвто е билъ и преди, сир. български. Макаръ че сега той билъ повече легитименъ, отколкото презъ първото византийско иго, обаче той не изгубилъ своето национално съзнание, и гръцкиятъ езикъ, разпространявань отъ архиепископитѣ, които почти всички сѫ били гърци (знае се само за Константинъ Кавасила, че билъ отъ „Илирия", вѣроятно Албания), и отъ византийскитѣ чиновници, не можелъ да направи завоевания вънъ отъ охридскитѣ храмове (съ училищата при тѣхъ) и канцелариитѣ, т. е. ималъ само официална и литургийно-книжовна угютрѣба. Така се обяснява, че презъ това време се явяватъ старобългарски преводи на краткото Климентово житие и неговата служба. [2] Колко повърхностно е било гръцкото влияние, говорятъ и гръцкитѣ надписи на църкви отъ втората половина на XIV в. [3] Предъ придобитото подъ византийска власть величие на Охридъ се преклонилъ и новиятъ завоеватель на западна Македония (кьмъ 1335 г.), сръбскиятъ владетель Стефанъ Душанъ, та въ 1346 г. е поканилъ охридския архиепископъ Николай съ Синода му да участвува въ свикания отъ него църковенъ съборъ, който провъзгласилъ сръбския архиепископъ за патриархъ, и въ коронацията му. Сръбскиятъ царь гледалъ на Охридъ като на строго православенъ центъръ и считалъ участието на неговия архиепископъ за равнодостойно съ участието на цариградския патриархъ, който не му давалъ благословение да се провъзгласи за царь и го отлѫчилъ отъ църквата заедно съ сръбския патриархъ и подчиненитѣ му архиереи.

1. Вж. надписитѣ въ моята „История на Охр. архиепископия", I, стр. 159—160 и 213.

2. Срв. Г. Баласчевъ. Климентъ еп. словѣнски, стр. LXXVII.

3. Вж. моята „Охр. Архиеп.” I, стр. 347.

110

Отъ 1366 до 1394 г. Охридъ е билъ подъ властьта на прилепскитѣ крале Вълкашинъ (бившъ сръбски областенъ управитель) и Крали Μарко, като е придобилъ такъво централно църковно значение за държавата, каквото е ималъ по-рано три пѫти (при бълг. царь Самуила, деспота Стрѣза и Теодора Епирски). Тукъ ще да е сѣкълъ монети схридскиятъ великъ жупанъ Андрей Гропа. [1]

Подъ сръбска власть Охридъ е билъ освободенъ отъ единъ отъ разпространителитѣ на гръцкото влияние — византийската администрация. Официаленъ държавенъ езикъ билъ вече църковно славянскиятъ и съ това се подготвила почва за проникване на славянската грамотность въ тоя градъ. При Вълкашина и Крали Марка имало оща по-благоприятни условия за тоя процесъ, макаръ че трѣбва да се признае, че Охридъ не можалъ да се освободи отъ вѣковната си традиция, установена вследствие на дългото византийско робство, да подържа гръцкия езикъ за официаленъ въ църквата.

Презъ кратковременното сръбско владичество (около 30 години [2]) Охридъ не претърпѣлъ никаква етнографска промѣна, той си оставалъ чиста българска цѣлина. Сръбско нанаселение не е било преселвано въ Охридъ, сръбската администрация, която се състояла и отъ мѣстни хора, не е можала да упражни никакво национално влияние върху масата, която е продължавала да се нарича българска, може би сега бугарска, подъ влияние на сръбския езикъ като държавенъ езикъ. Етничното различие между Македония и Сърбия било главното благоприятно условие, за да се образуватъ въ македонскитѣ земи отдѣлни независими държавици (Прилепското кралство и деспотствата Сѣрско на Вълкашиновия братъ Углешъ, Велбуждско на Драгашъ и Константинъ Деянови, Костурско-Воденско на Хлапена, Солунско на Богдана Лютица).

Къмъ 1395 г. следъ загинването на Крали Марка при Ровине въ боя съ турцитѣ противъ влашкия всйвода Мирчо [3],

1. Н. А. Мушмовъ, Охридскитѣ монетарници, Макед. прегледъ, год. II, кн. 1, стр. 71.

2. Разбирамъ владичеството на Стефана Душана и Уроша IV, защото после Македония е била отдѣлна държава, която, макаръ и да е била образувана отъ сръбски властелинъ, била съ противосръбски тенденции и съ стремежъ къмъ утвърѫдение на своето сѫществуване въ мѣстното население.

3. Споредъ изследването на сръбина Джордже Радойчичъ, битката при Ровине съ Мирча Влашки е станала не на 10 октомврий 1394 г., а на 17 май 1395 г. (Вж. Листина манастира Петре проф. Богословлье, орган правосл. богосл. факултета у Београду. год. II, свез. 4, 1924 г., стр. 294).

111

Охридъ е падналъ подъ турска власть. Той е билъ завзетъ отъ турцитѣ безъ да окаже особено сълротивление, може би, защото Крали Марко е билъ васалъ на султана. Турското владичество е внесло етнографска промѣна въ Охридъ въ смисълъ, че въ него, главно вънъ отъ крепостьта, по полето, взело да се заселва турско население, което е спъвало увеличението на християнитѣ, колкото повече се усилвало неговото политикоииономическо господство въ страната. Презъ XVII в. християнскиятъ елементъ въ Охридъ, изглежда, билъ доста намаленъ, ако се приеме зa достовѣрно известието, че въ 1664 г. тамъ имало всичко 7 малки енории съ 30 църквии 140 кѫщи, които се намирали въ днешния Варошъ и Месокастро [1]. Обаче турското владичество е спомогнало въ XV и ΧVI в. Охридъ много се издигне като духовенъ и икономически центьръ на западната половина на Балканския полуостровъ. Това е станало, понеже охридскитѣ архиепископи сѫ умѣели да печелятъ благоволението на турскитѣ султани. Тѣ успѣли да разширятъ своята юрисдикция върху Видинската и Софийската епархии, които до падането на Търново принадлежали на Търновската патриаршия [2], както и въ свободнитѣ отвъддунавски войводства — Влашко и Молдава [3]. Къмъ половината

1. Списъкъ на тѣзи енории е видѣль Hahn въ св. Климентовия кодексъ на 22 стр. Тѣ сѫ били следнитѣ:

1) енория съ 5 църквички и 26 кѫщи,

2) τῶν ἁγίων ἀναργύρων (св. Безсребреници или св. Врачи) 6 църквички и 18 кѫщи,

3) τοῦ ἁγΐου Νικολάου κα Γεροκόμου (Γеракомия) 7 църквички и 38 кѫщи,

4) Μπόλνιτζα εἰς κάτω πόρταν (Долна порта) съ 2 църкв. и 23 кѫщи,

5) Θεοτόκος ἡ Τζέλνιτζα κ(αὶ) ἄ(γιος) Νικόλαος (Челница) съ 2 църкв. и 22 кѫщи,

6) Τῶν ψαράδων τὸ κάννεβο ἁ. Νικόλαος (Канео) съ 4 църкв. и 11 кѫщи.

7) τῆς κυρίας Θεοτόκου Κάμεσκο (Каменско) съ 1 църкв. и 24 кѫщи.

Основателно е мнението на Hahn, че този голѣмъ брой църкви е остатъкъ отъ срѣднитѣ вѣкове, когато византийскитѣ градове обичали да се украсяватъ съ много храмове, както напр. въ Атина преди турското робство е имало 365 църкви (Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, Denkschriften der kais Akad... Bd. XV, 120 и забeл. сѫщата стр.)

2. Вж. сп. „Минало", кн. 1, 1909 г., стр. 6—8.

3. Вж. Starine, XII. стр. 254.

112

на XV в. тѣ си подчинили и епархиитѣ на унищожената отъ турцитѣ Ипекска патриаршия. Опитътъ на смедеревския епископъ Павелъ (въ 1530 г.) да въстанови Ипекската патриаршия билъ тутакси осуетенъ отъ влиятелния предъ турскитѣ власти охридски архиепкскопъ Πрοхοръ [1]. Вѣроятно, сѫщиятъ тоя архиепископъ е успѣлъ да подчини духовно на Охридъ всички православни колонии въ Далмация и източна Италия (Апулия, Калабрия и Венеция) и о. Сицилия Малта и др. [2] Поради това значение на Охридъ тукъ е имало турска монетарница презъ втората половина на XVI в. и началото на XVII в. [3]

При такова разширение на Охридската архиепископия, смѣло може да се каже, че Охридъ е билъ за православния негръцки свѣтъ това, което Цариградъ е билъ за гръцкия народъ.

Ние нѣмаме сведения за сношенията между отдѣлнитѣ части на Охридския диоцезъ съ своята митрополия, обаче нѣкои факти отъ XVII в., даватъ да се разбере, че тѣзи сношения сѫ били оживени и не само на църковна основа, а и на политическа. По силата на това въ началото на XVII в., поради влошеното положение на християнитѣ въ Турция, Охридъ е станалъ огнище на революционно движение въ Европейска Турция. На чело на това движение е стоялъ охридскиятъ архиепископъ Атанасий [4], който е работилъ да организира всички поробени християиски народности (българи, албанци, гърци и власи) за общо въстание и нападение на Цариградъ. За тая цель той е влѣзълъ въ оживени сношения съ Венеция [5] и Неаполитанското кралство, [6] които обаче му отказали да помогнатъ съ своя войска.

Къмъ началото на XVIII в. революционното брожение като че ли пакъ се подновило: видни охридчани заедно съ сакелария Константина били обвинени, че сѫ били въ връзка съ Венеция, заради което нѣкои отъ тѣхъ сѫ били заточени отъ

1. Византійскій Временникъ, III, стр. 119. Иор. Ивановъ, Охридската патриаршия и сръбскиятъ сепаратизъмъ презъ XVI в., в. „Миръ”, бр. 7155, стр. 4.

2. Период. списание, кн. III, 1882 г., стр. 132.

3. Вж. Н. А. Мушмовъ, Охрид. монетарници, Макед. прегледъ год. II, кн. 1, стр. 74—76.

4. Вж. за неговата биография у Н. И. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий и скитанията му (1597—1615) въ Известия на Историческо дружество въ София, 1922 г., кн. V, стр. 117, 118.

5. Славянскій сборникъ, т. III, стр. 13—17.

6. Η. Милевъ, цит. сп., стр. 119—120, 126—128.

113

турскитѣ власти [1]. При все това презъ XVIII в. революционниятъ поривъ е продължавалъ сегизъ-гогизъ да пламва. Така, охридскиятъ архиепископъ Иоасафъ (родомъ отъ Мосхополъ) е водилъ преговори съ австрийския икператоръ за общи действия на австрийцитѣ и християнитѣ въ Турция, като недвосмислено е поставилъ за главно условие да бѫде признатъ отъ австрийския императоръ за неговъ васаленъ владетель на освободенитѣ провинции [2].

Въ края на XVII и презъ XVIII в. гр. Охридъ е водилъ още и упорита борба противъ фенерското влияние въ Охридския диоцезъ. Неустрашимиятъ и мѫдъръ водитель на тази борба билъ сѫщиятъ архиепископъ Иоасафъ. Съ цель да усили племенната гордость на охридското паство, той е организиралъ широко печатно разпространение на споменитѣ за Св. Седмочисленици. Иоасафъ е основалъ въ гр. Мосхополъ печатница,която е разпространявала низъ Македония и Албания църковнитѣ служби на св. Климента и св. Наума, съставени отъ древнитѣ охридски архиепископи, както и нови пѣснопѣния за сѫщитѣ, които били съставени отъ тогавашни писатели и църковни пѣснотворци, като драчния митрополитъ Козма (известно време мѣстоблюститель на охридския престолъ) [3], иером. Григорий Константиниди [4] и др.

Съ победата, нанесена отъ архиепискола Иоасафа надъ фанариотската партия, и съ поправянето финанситѣ на Охридската архиепископия отъ сѫщия ще да се подигнало и благосъстоянието на града. Икономическата сила на еснафитѣ отъ разни занаяти е била материалната опора, на която била заздравена независимостьта на Охридската църква противъ настойчивитѣ домогвания на Цариградската патриаршия. Това се вижда отъ живото участие на представители на промишленото и търговско съсловие въ църковнонародния съборъ отъ 1719 г. противъ натрапника архиеп. Филотей [5], сѫщо така и отъ това, че пастирското послание на архиеп. Иоасафа отъ сѫщата година е отправено и до «ἐγκριτοι πραγματευταὶ... καὶ

1. Вж. у Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, S. 83—84, Urk. XXXII 10—19.

2. Kanitz, Serbien, historisch-ethnograf. Reise, Leipzig, 1868 г., стр. 202.

3. Г. Баласчевъ, Климентъ еп. словѣнски, стр. LXXVI.

4. Вж. рѫкописъ № 589 на Соф. нар. библиотека.

5. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, S. 83, Urk. XXXII. 9.

114

πρώτομαΐστορες κατὰ πᾶσαν τέχνην» [1]. Новиятъ великолепенъ палатъ, построенъ въ Охридъ отъ архиеп. Иоасафа, е усилвалъ естетичния вкусъ на гражданитѣ и сигурно е подбуждалъ по-богатитѣ отъ тѣхъ да си строятъ хубави и високи кѫщи. Това, естествено, е създавало поминъкъ за много работни сили. Освенъ това луксътъ, на който все повече взели да се поддаватъ охридчани, особено женитѣ, е увеличавалъ производството на занаятчиитѣ, следователно и на тѣхнитѣ материални срѣдства.

Обаче къмъ 60-тѣ години на XVIII в. луксътъ билъ твърде голѣмъ и не съответствувалъ на стопанската мощь на гражданитѣ. Заради това на 28. февруарий 1759 г. охридскитѣ свещеници (9 души) и по-първитѣ граждани (50 души) съставили на гръцки езикъ съгласително, съ което забранили лукса на женитѣ, като вреденъ за града, a именио: 1) заповѣдвали на женитѣ да не носятъ атласени дрехи, кожухъ, джубе, шапче, алени дрехи, както и да не кичатъ шапчетата си съ везани цвѣтя и сърма, нито да се труфатъ съ жълтици или бисери и други украшения на главата и грѫдитѣ си, нито да везатъ клабоданъ на шалваритѣ си, и 2) опредѣлили родителитѣ да не даватъ за прикя повече отъ 5 чифта чорапи и 15 кърпи. За нарушителитѣ на това предписание била опредѣлена 20 аслани (гроша) глоба.

Подписалитѣ тоя актъ му придавали голѣмо значение та го поставили въ кодекса на архиепископията, за да има сила въ всѣко мѣсто и време". [2]

По-късно, следъ унищожението на архиепископията, навѣрно 1768 г. 1. Априлъ [3], било свикано общогражданско събрание

1. Ib. S. 89, Urk. XXXV, 6—7.

2. Този актъ билъ преписанъ и издаденъ отъ I. G. v. Hahn въ книгата му „Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar", въ Denkschriften den kaiserlichen Akademie der Wissenschaften philosoph-histori Classe 1869. Bd. XVI, S. 169—170.

3. Датата на документа не е пълна: αψ-ηψ (17—8), но понеже въ него се говори за решението отъ 1759 г., то несъмнено той е съставенъ следъ тази дата и то на 8-та година отъ нѣкое отъ следващитѣ десетолѣтия на XVIII в. (1768, 1778, 1788 и пр.), — въ всѣки случай следъ умищожението на Охридската архиепископия. Това се потвърѫдава и отъ обстоятелството, че въ този актъ духовниятъ началникъ на Охридъ се нарича просто архиерей (ἐμπροσθεν τοῦ ἀρχιερέως), a не архиепископъ или патриархъ, както народътъ го е наричалъ. Азъ отнасямъ акта къмъ 1768 т., защото, ако приемемъ друго десетолѣтие, твърде голѣмо ще бѫде разстоянието между тоя актъ и акта отъ 1759 г.: достатъчни били 9—10 години, за да се почувствувала твърде силно вредата отъ предишното решение за прикята, При това въ въпросния актъ има изрази, които даватъ да се разбере, че не е било отдавна, когато е било взето решението отъ 1759 г. : 1) встѫплението и заключението му е сѫщото, както онова на акта отъ 1759 г.; 2) тамъ се казва: „отъ сега отсѣкохме oния кaзaни (к. н.) петь чифта чорапи и 15 кърпи, които се даваха, да не се даватъ."

115

отъ свещеницитѣ и мирянитѣ и подъ председателството на епархийския архиерей билъ съставенъ актъ, съ който се забранявало да се даватъ и опредѣленитѣ въ акта отъ 1759 г. брачни подаръци (5 чифта чорапи и 15 кърпи), a се постановявало: 1) да се дава обичайниятъ даръ само на родителитѣ и кума, a на шаферитѣ, гогвача, килерджията, гайдаджията и добитъка, който носѣлъ прикята, както било обичай до тогава — по една кърпа; и 2) обрѫчението да става въ църква, a не въ дома на годеницата съ многолюдно увеселение, и да се дава кърпа само на свещеника. [1]

Съ унищожението на Охридската архиепископия въ 1767 г. билъ нанесенъ непоправимъ мораленъ и материаленъ ударъ на гр. Охридъ. Лишенъ отъ своята църковна независимость и подчиненъ на Цариградската патриаршия, даже отъ достойнството да бѫде митрополитска катедра, той престаналъ да бѫде вече центъръ на духовенъ животъ. Цѣло десетилѣтие той се намиралъ подъ ведомството на драчкия митрополитъ и едвпмъ въ 1776 г., съединенъ съ Прѣспанската епархия, е станалъ седалище на гръцки митрополитъ, който се титулиралъ не ὁ Ἀχριδῶν (охридски), a ὁ Πρεσπῶν (преспански) или понѣкога ὁ Πρεσπῶν καὶ Λυχνιδῶν [2] или само ὁ Λυχνιδῶν [3], но по-често ὁ Πρεσπῶν [4], съ цель да подържа въ съзнанието

1. I. G. v. Hahn, цит. съч., S. 170.

2. Ἀρχιμ. Δελικάνη, Πατριαρχικῶν ἐγγράφων, τόμος τρίτος, σελ. 902, № 1577,

3. Така наричатъ охридскитѣ свещеници митрополита Исаия въ едно заявление до него.

4. Въ писмото си отъ 10. февруарий 1812 г. до охридския митрополитъ Калиника иерокириксътъ икономъ Даниилъ (съставительтъ на Четвероезичника) се обръща : τὸν πανιερώτατον καὶ σεβασμιώτατόν μοι γέροντα ἄγίον Πρεσπῶν κύριον κύριον Καλλίνικον: сѫщо и охридскиятъ свещеникъ Стефанъ Наумовъ за охридския митрополитъ : παρὰ τοῦ ἀγιωτάτον Πρεσπῶν. Въ писмото си отъ 1840 г. митроп Калиникъ се титулира ὁ Πρεσπῶν. Ha неговия приемникъ Иосифа охридчани сѫ изпратили писмо съ адресъ : Πρὸς τὸν πανιερώτατον καὶ θεοπρόβλυτον Ἀρχιεπίσκοπον Πρεσπῶν Κύριον Ἱωσήφ (Тѣзи сведения черпя отъ единъ рѫкописенъ сборникъ на охридския свещеникъ Стефанъ, който намѣрихъ въ Охридъ). Приемникътъ на Иосифа Дионисий сѫщо се подписвалъ ὁ Πρεσπῶν (ibid.), но и ὁ Ἀχριδῶν (въ едно свое послание отъ 1849 г., което се намира у мене; вж. и факсимилета на неговия подписъ у протоиерей Ив. Гошевъ, Стари записки и нацдиси въ Годишника на Богосл. факултетъ при Соф. държ. университеть, VI, стр. 314—342). Сѫщо и известниятъ презъ църковната борба охридски митрополитъ Мелетий: въ митрополитския печатъ отъ 1860 г. се чете: Πρεσπῶν Μητροπολίτης (съ тоя печатъ е завѣренъ надписа на Охридската митрополия отъ 1854 г. 22. II. до енорийския свещеникъ въ с. Лактине попъ Матей върху заявлението на Менка Грую Иовева отъ сѫщото село и сѫщата годин : вж. и прот. Ив. Гошевъ, ib., стр. 342); въ 1862 г. Мелетий се подписалъ ὁ Πρεσπῶν καὶ Ἀχριδῶν (факсимиле у прот. Ив. Гошевъ, ib. стр. 342), a въ едно окрѫжно до охридскитѣ свещеници отъ 14. май 1866 г., писано въ Струга, само ὁ Ἀχριδῶν (писмото се намира у мене).

116

на паството си мисъльта, че бившата столица на автокефалната Българска църква безвъзвратно е изгубила своето значение. Въ противовесъ на гр. Охридъ Фенеръ се стараелъ да издигне въ църковно отношение южномакедонскитѣ градове Костуръ и Струмица, чиито митрополити най-много сѫ работили за унищожението на Охридската архиепископия и сѫ получили за това титула екзархъ.

Отъ охридскитѣ граждани въ края на XVII в. (1690 г.) сѫ известни висшитѣ чиновници въ охридската архиеп. канцелария: хаджи Ангелъ, Георги Емануилъ, Нико Недовъ, Нинко, Нико Стамовъ, Никола попъ Захариевъ, Апостолъ попъ Митревъ, Митре Балковъ, Димитъръ Размовъ [1], въ 1719 г. сакеларий свещ. Константинъ [2]. Α къмъ време на унищожението на Охридската архиепископия преданието посочва фамилията Баласчеви, отъ която, споредъ него, е произхождалъ последниятъ охридски архиепископъ Арсений, и първенцитѣ Буяръ Лигдо, Станчо бей и Нейко Челеби като виновници за падането на Охридската архиепископия. Въ единъ поменикъ, воденъ на гръцки отъ единъ охридски свещеникъ, който е действувалъ къмъ това време [3], се споменуватъ следнитѣ

1. Вж. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, S. 112—113. Фамилии Нинкови и Размови сѫществуватъ и сега въ Охридъ.

2. Ib. S. 83, 14: ἐν ἱερεῦσι σακελλάριον κὺρ Κωνσταντῖνον Ἀχριδηνὸν; вж. и по-горе стр. 112

3. Тоя поменикъ намѣрихъ въ Охридъ. Гръцкитѣ имена предавамъ по правописа на съставителя.

117

охридски граждани:

1) Илко Тошковъ (ὐλκο τόσκο) (въ 1754 г.);

2) Апостолъ (въ 1754 г.), който водилъ дъщеря на Илко Тошковъ;

3) Константинъ Коция Петрооглу (Kωvστάντιν κότσια ηέτρω-ογλοῖ) († 18 януарий 1755 г.), замръзналъ при с. Горица на пѫть отъ с. Търпейца (ἀπο τὴν τάρπἐήτζα) за въ кѫщи въ Охридъ;

4) Георго Янчевъ [1] (γεὤργο. εῖος του ῖαντζε) († 6 априлъ 1768 г.);

5) Константинъ, синъ на логотета Нико Дедовъ (Κωνστάντινι εῖος του 'κυρ νίκο δέδον) [2] († 31 декемврий 1758 г.);

6) жена му Малахама (διὰ τίν μακάριτιν· μαλαχᾶμα·εἰ σινβιας του κὺρ Κωνσταντὶν νὶκο ὁ ̀γλ῾ι.-δέδου) († 9 януарий 1758 г.);

киръ Станчо [2] (ὁ κὺρ στάντζος) († 18 януарий 1758 г.);

Никола, синъ на Дебранеца (νίκολα ειὸς του δέβρὁυ) († 2 януарий 1768 г.);

7) Иванъ, синъ на Константинъ Герасимовъ [3] (Ἰὼανι, — εὶος του-Κὠνσταντίνι γερασίμ) († 26 септемврий 1755 г.);

8) Христо Робеоглу [4] (Χρίστο-ρόπεὂγλη) († 4 февруарий 1756 г.);

9) Размо Нѣмиотъ (Ράσμο-νέμιοτ) († 11 февруарий 1756 г.);

10) попъ Димитрий, чредникъ въ „Великата църква" (архиепископската „Св. Климентъ") († 21 мартъ 1756 г.);

11) Иванъ Хаджиоглу († 6 априлъ 1755 г.);

12) Нейко Кюрчи отъ охридското с. Елшани († 8 априлъ 1756 г.);

13) Георги Димо Бодлевъ (γεὢργι δίμο ἢγουν μπότλε) († 6 януарий 1757 г.);

14) попъ Никола Скопаковъ (πἂ. κύρ νίκολα-ήγουνσκόπἂκ) († 6 февруарий 1757 г.).

Въ края на XVIII в. се явява охридскиятъ сакеларий Стефанъ, съ когото билъ близъкъ приятель съставительтъ на четвероезичния речникъ сакеларий Даниилъ отъ Мосхололъ и, който, по всѣка вѣроятность, по молба на попъ Даниила, е превелъ българската часть на речника му. [5]

1. Сега сѫществува фамилия Янчеви. Кѫщата, гдето се помѣщава Охридската митрополия, принадлежи на тази фамилия.

2. По всѣка вѣроятность, този логотетъ е сѫщиятъ, който се споменува въ списъка на чиновницитѣ при охрид. архиеп. канцелария отъ 1690 г., издаденъ по преписа на Г. Бодлевъ отъ Гелцера (цит. съч., с. 112) подъ името: † ὁ μέγας λογοθέτης Νίκος Νιέδου. Ако e тъй, то Гелцеръ погрѣшно е преписалъ отъ оригинала презимето на логотета като Νιέδου вм. Δέδου.

3. И днесъ въ Охридъ има фамилия Герасимови.

4. Прадѣдо на известнитѣ семейства Робеви въ Охридъ и Битоля.

5. Вж. у мене „Нови данни за българщината въ Македония”, сп. „Македонски прегледъ”, год. I, кн. 4, стр. 55—56 и рецензията на Л. Милетичъ, сѫщо тамъ, стр 105—106.

118

* * *

Охридчани не могли лесно да се помирятъ съ фенерското иго. Къмъ 80-тѣ години на XVIII в. прѣспанскиятъ владика Исaия билъ обвиненъ предъ Цариградската патриаршия, че е смущавалъ архиереитѣ отъ диоцеза на бившата Охридска архиепископия, и затова билъ привлѣченъ подъ сѫдъ. Той се разкаялъ и билъ простенъ отъ патриаршията, която, като признала малодоходностьта на Прѣспанската епархия, е присъединила къмъ епархията му и Охридската, до тогава „лишена отъ архиерейско застѫпничество" (καὶ τὴν ἐπαρχίν Λυχνίδος ἀμοιροῦσαν ἀρχιερατικῆς προοτασίαν). Исаия е далъ на патриаршията писмено обещание (ὑποσχετικὸν) отъ 29 октомврий 1776 г., завѣрено отъ царигр. патриархъ Софроний и синоднитѣ архиереи, че отъ сега нататъкъ ще бѫде крайно миренъ и послушенъ, ще пази привилегиитѣ на „вселенския" престолъ, както всички останали негови събратя, ще плаща безпрѣкословно (κατ' οὐδὲν λέγων ἤ ἀντιφερόμενος) царския данъкъ (мирие) за дветѣ епархии и тѣхнитѣ дългове и никога не ще си позволи тайно или явно, прѣко или косвено, да възбужда събратята си въ епархиитѣ на нѣкогашната Охридска архиепископия или неговитѣ пасоми противъ Великата църква. Ако престѫпи това обещание, да бѫде лишенъ отъ дветѣ епархии и анатемосанъ отъ патриаршеския Синодъ [1].

Макаръ че не се казва ясно въ този документъ, каква цель точно е преследвалъ Исаия, и последниятъ се старае да представи обвинението за клевета на злонамѣрени хора, обаче все въ основата на обвинението е имало нѣщо истинско, защото самъ Исаия казва въ обещанието си, че е подпадналъ подъ справедливия гнѣвъ на Църквата (Царигр. патриаршия) и билъ удостоенъ съ прошка, следъ като молилъ за милость и се разкаялъ (μετάμέλος γενόμενος). Сетне мотивътъ, че му била дадена и Охридската епархия поради малодоходностьта (τὸ ὀλιγοπρόσοδον) на Прѣспанската, ни навежда на мисъльта, че Исаия ще да е оправдавалъ увлѣчението си къмъ смутъ съ своето лошо материално положение. Въ що се състоялъ опитътъ на Исаия, не е мѫчно да се сетимъ, щомъ той е билъ обвиненъ като „смущаващъ сѫществуващето по Божия милость въ тишина положение" (συγχύζοντα

1. Δελικάνη, III, стр. 909—902, № 1577.

119

Δῆθεν τὴν θείῳ ἑλέει ἑν ἡσυχίᾳ κατάστασιν) на архиереитѣ отъ диоцеза на бившата Охридска архиепископия. Очевидно, той е агитиралъ между тѣхъ за възстановление на тази архиепископия. Това е било твърде възможно, като се има предъ видъ, че презъ това време още е имало живи отъ епархийскитѣ архиереи на унищожената Охридска архиепископия и че въ Охридъ, лишенъ даже отъ архиерей, е имало хора, които мечтаели за възвръщане на църковната независимость и могли да спечелятъ на своя страна и финансово затруднения Исаия Прѣспански.

Обаче следъ като Исаия е заелъ Охридската епархия, макаръ че съ посланието си отъ 16 февруарий 1779 г. той е заплашилъ съ епитимии всѣки свой противникъ [1], охридскиятъ клиръ е въстаналъ противъ него, по всѣка вѣроятность, поддържанъ и отъ граждани. He е известно, що е причинило това недоволство: дали, задето Исайя е капитулиралъ предъ цариградския патриархъ и охридчани били разочаровани отъ него; или задето по негово настояване Охридъ билъ подчиненъ на незначителната прѣспанска катедра и съ това се почувствувалъ още повече унизенъ, отколкото следъ унищожението на неговата църковна независимость, когато билъ подчиненъ на Драчкия митрополитъ? Изглежда, митрополитъ Исаия временно се оттеглилъ отъ Охридъ, до като успѣлъ да усмири непокорния клиръ. Сакеларий Стефанъ (сѫщиятъ, съ когото кореспондиралъ попъ Даниилъ Мосхополецътъ) и енорийскитѣ свещеници Христо (въ Месокастро), Иванъ (въ Месокастро), Константинъ Малданъ (Μαλδάνης), Наумъ Манчевъ (Μαντζέ ὃγλης) и Георги Ункапаноглу (Οὐνκαπάνογλης) чредникъ въ катедралната църква (ἐφημέρίος τής μητροπόλεως) отъ името на цѣлия охридски клиръ подали прошение до митрополита Исаия за прошка [2]. Тѣ употрѣбяватъ разни ласкателни думи, за да го умилостивятъ. Прошението започва съ обръщението:

??

(смирени слуги, готови на разпоредбитѣ на Ваше Високопреосвещенство), и първиятъ отъ тѣхъ сакеларий Стефанъ е повторилъ пакъ δοῦλος ταπεινὸς предъ името си, следъ което прибавилъ

1. Вж. Δελακάνη, III, 862.

2. Това прошение намѣрихъ въ попъ Стефановия сборникъ.

120

προσκυνῶ, a другитѣ — ταπεινῶς προσκυνῶ (смирено се покланямъ). Тѣ се покланятъ на митрополита си до земята (ἓως ἒδαφος) и се притичатъ къмъ неговото милосърдие (δράμωμεν εἰς τὰ φιλελεήμονα σπλάγχνα), като тѣхенъ пастирь и общъ баща (ὡς κοινός μας πατὴρ), „незлобенъ и непаметозлобенъ", да приеме молбата имъ, която тѣ изказватъ „съ горещи сълзи" и целувайки нозетѣ му [1] въ името „на своитѣ състрадателни и славни родители" [2] и въ името на великото си звание, като му благопожелаватъ за тази добрина къмъ тѣхъ Богъ да го възвеличи и удостои съ по-горна епархия, и го увѣряватъ, че неговото добро име не ще изчезне, a ще се предава отъ поколѣние на поколѣние. Претьрпѣли много злини вследствие оскърблението, нанесено на митрополита [3], тѣ съзнаватъ, че „посещението" на митрополита въ Охридъ е било въ тѣхна полза [4] и че съгрѣшили, защото не поискали ведната отъ него едно опростително писмо (συγχωρετικὸν καὶ εὐχετικόν σου γράμμα). Ho тѣ горчиво се разкайватъ за това. „Съгрѣшихме — заявяватъ тѣ — : никой не е безгрѣшенъ, само Богъ. Съгрѣшихме като човѣци и заблуждаващи се и заради това искаме отъ всичката си душа (‘eξ ὃλης ψυχῆς καὶ διανείας) да изпратишъ едно опростително писмо до насъ и до мирянитѣ, за да се утешимъ и ние нещастнитѣ, дето останахме толкова време безъ пастиръ и го търсихме день и нощь".

Прошението не е датираио, но не е написано по-късно отъ м. май 1790 г., защото въ една бележка (вѣроятно, на попъ Стефана) отъ 8 май 1790 г. въ сѫщия рѫкрписенъ сборникъ, гдето се намира въпросното писмо, единъ отъ подписалитѣ прошението, чредникътъ на охридската катедрална църква попъ Георгий, се споменава като умрѣлъ. [5]

1. ὂλοι μὲ κοινὴν γνώμην μικροί τε καὶ μεγάλοι, και ἀσπάζομεν τά ἳχνη τῶν ποδῶν σου.

2. Изглежда, митроп. Исаия ще да билъ родомъ отъ близко до Охридъ мѣсто, та родителитѣ му сѫ били известни на охридскитѣ свещеници,

3.

??

4. ἐδωκιμάσαμεν τὴν ἐπίσκεψίν σου ὅπου ἦταν βοήθεια πρὸς ἡιιᾶς.

5.

??

121

Следъ това поражение, до 60-тѣ години на XIX в. нѣма никакви сведения, дали охридскитѣ граждани пакъ сѫ направили опитъ за противодействие срещу фенерското иго. По всичко изглежда, че рѫката на цариградския патриархъ била здраво сложена върху Охридъ, и този е мирувалъ, но безъ да изгуби съзнание за своето достойнство. Ако митрополитъ Калиникъ [1] е билъ охридски митрополитъ 41 година (отъ 15 марть 1802 г. до м. априлъ 1843 г.) [2], този фактъ показва не, че народътъ билъ забравилъ миналото, a по-скоро, че митрополитъ Калиникъ е действувалъ съ нуждния тактъ за да привърже охридското гражданство къмъ себе си. [3] Калиникъ, гръкъ отъ Галиполи, не билъ шовинистъ, не преследвалъ славянската служба тамъ, гдето на е била изчезнала. Често свещеницитѣ въ Охридъ сѫ чели евангелието въ църква на охридски говоръ и даже въ присѫтствие на Калиника били произнасяни проповѣди на български, a само написани съ гръцка ззбука, напр. отъ учителитѣ Гьорше Поповъ въ 1829 г., Дим. Миладиновъ въ 1830 г., Ян. Стрезовъ отъ 1840 г. нататъкъ. При погребението на свекървата на Арса Стрезова (К. Шапкарева баба и майка на Ян. Стрезовъ), учительтъ и църковенъ пѣвецъ Дим. Мокранинъ е изпѣлъ предъ Калиника на мѣстенъ бълг. езикъ пѣсеньта „Пріидите послѣднее цѣлованіе дадимъ". Въ времето на Калиника охридскиятъ свещеникъ Анастасъ (после и изпoвѣдниκъ) [4], е извършвалъ цѣла църковна служба на охридски бълг. говоръ [5].

He е преувеличение, ако кажемъ, че чаровниятъ споменъ за миналото духовно величие на Охридъ се предавалъ отъ поколѣние на поколѣние чрезъ пѣсни и предания и е вълнувалъ душата на всѣки охридчанинъ до

1. Той е наследилъ Киприяна, който билъ приемникъ на Исаия (Серски, Нѣколко кратки бележки по състоянието на западнитѣ македонци, 1890 г., София, стр. 5, заб. 1).

2. Ib., стр. 5 и 32. Патриаршията го назначила за охридски митрополить още презъ октомврий 1801 г. (ib. стр. 5). Калиникъ билъ погребенъ въ Янковецкия манастиръ (до Рѣсенъ) при стечение на охридскитѣ първенци и много народъ (ib. стр. 32).

3. Срв. моята „Унищожението на Охридската патриаршия и влиянието на елинизма въ България", въ Макед. прегледъ, год. II, кн. 3. стр. 87, заб. 4.

4. Вж. въ идната кн. 2 на Макед. прегледъ, год. IV, стр. 67.

5. К. Шапкаревъ, Нѣколко критически бележки. . . , Бълг. прегледъ, год. II, кн. IX—X, стр. 277.

122

умиление. „Нашата патрикана" — тѣзи думи сѫ били произнасяни съ благоговение и звучели, у едни по-ясно, у други по-тъмно като свещенъ заветъ за ново битие. Наистина, въ Охридъ както и въ другитѣ български градове гръцката образованость се е усилвала, даже нѣкои първенци взели да се наричатъ гърци, да се стремятъ да говорятъ и пишатъ по гръцки, обаче народната маса, особено женитѣ въ града и селското население сѫ пазѣли като светиня родния си езикъ и народното си чувство. И подъ фенерско иго народътъ е продължавалъ да се нарича български. Затова ипекскиятъ патриархъ Василий Бъркичъ въ своето описание за Турция отъ 1771 г. казва, че мнозинството отъ населението въ Охридъ сѫ българи. [1] Сѫщо и попъ Даниилъ въ 1793 г. нарича домашния езикъ на охридския свещеникъ Стефанъ български. [2] Даже ония, които имали гръцко образование, не сѫ знаели добре гръцкия езикъ, както се вижда ясно отъ постановленията на Охридската община противъ лукса, отъ попъ Стефановия сборникъ, отъ гореспоменатия анонименъ поменикъ и др. документи. Въ кѫщитѣ на такива лица се е говорѣло мѣстното българско наречие и тѣ се разговаряли съ домашнитѣ си и народа на български. [3] Aко въ горепосочения охридски поменикъ отъ XVIII в. се срѣщатъ български прѣкори Δέδου, Νέμιοτ, Σκόπακ или ако Никола п. Стефаниевъ въ своитѣ лѣтописни бележки нарича стружанитѣ християни βούλγαρη (въ противоположность на охридскитѣ християни, които упорито назовава Ῥωμαίοι) [4] и нарича една мѣстность въ охридското поле δήβα ἢασηκα, [5] то това е било, несъмнено, подъ влияние на живия говоръ, който се слушалъ вѫтре въ семействата и вънъ отъ тѣхъ. Α охридскитѣ кожухари, които сѫ търгували съ Лайпцигъ и престоявали тукъ дълго време, сѫ били носители на национална идея, която тогава е вълнувала бурно нѣмцитѣ и други западноевропейски народи.

1. Споменик Српске краљевске академије, X, стр. 50: но болшаѧ часть болгари и влахи.

2. Вж. у мене „Нови данни за българщината въ Македония”, Макед. прегледъ, год. I, кн. 4, стр. 56.

3. Вж. други факти у мене „Унищожението на Охр. патриаршия и влиянието на елинизма въ България", Макед. прегледъ, год. II, кн. 3. стр. 95—96.

4. Езерски, Нѣколко кратки лѣтописни бележки и пр., стр. 14, заб. 1.

5. Ibid., стр. 20.

123

Освенъ туй въ Охридъ е имало занаятчии, които, макаръ и да сѫ имали гръцко образование, били обладани отъ любовь къмъ своя родъ и старателно сѫ събирали писмени паметници, гдето се говорѣло за древната слава на родния имъ градъ, преписвали ги и ги давали на млади и стари да ги четатъ. Такъвъ равностенъ лѣтописецъ отъ XIX в. е билъ охридскиятъ шивачъ Георги Бодлевъ, по всѣка вѣроятность внукъ на починалия въ 1757 г. Георги Димовъ Бодлевъ. [1] Той е преписаль протоколитѣ или кодекса на Охридската архиеписколия (отъ втората половина на XVII в. до унищожението на архиепископията), като е вмъкналъ въ своя преписъ и свои съобщения. [2] Неговиятъ дюкянъ ще да е билъ за времето единъ видъ клубъ, гдето се водѣли задушевни беседи по научни, религиозни и обществени въпроси, по които той е билъ сведущъ, благодарение на своята любознателность, остъръ умъ и сравнително голѣма домашна библиотека. Когато въ 1845 г. рускиятъ ученъ В. Григоровичъ е посетилъ Охридъ, Георги Бодлевъ му е билъ водачъ низъ историческитѣ останки на града.

При това въпрѣки силното господство на елинското образование въ Охридъ, граждани, които не се задоволявали отъ него, по разни пѫтища се запознавали съ църковнославянското писмо. Така се научили да четатъ и пишатъ по църковнославянски Ангеле Групчевъ (сетне голѣмъ ратникъ за побългаряване на охридскитѣ гръцки училища) и Христо Узуновъ (дѣдо на известния революционеръ Хр. Узуновъ) въ Шкодра, кѫдето ходили като шивачи заедно съ Джелядинъ бея; Михаилъ и Стефанъ Д. Котушови — въ Скопье, гдето търгували съ кечета и отгдето до 1850 г. донесли въ Охридъ славянски книги; тѣхниятъ зеть Василъ Кецкаровъ, който е билъ обущарь въ Херцеговина. А като ученикъ при Дим. Миладиновъ, Павелъ отъ с. Галичникъ (Дебърско), — после Партений Зографски, — който е научилъ славянската азбука у дома си, е училъ на нея мнозина свои другари [3].

1. Вж. по-горе, стр. 117.

2. У Gelzer, Der Patr. v. Achrida, S. 104—105, 111, 112.

3. K. Шапкаревъ. Нѣколко критически бележки. . . Бълг. прегледъ, год. II, кн. ІХ—Х, стр. 277.

124

* * *

Отъ началото на XIX в. Охридско е било управлявано отъ полунезависимия албански властелинъ Джелядинъ бей. По нѣмане достатъчно сведения трудно е да се каже, дали политико-икономическото положение на Охридъ се влошило или се подобрило. Знае се, че тогава българското население доста е теглило отъ извънреднитѣ тегоби, които управительтъ му налагалъ (налози и ангария). Така, въ м. априлъ1808 г. Джелядинъ бей разрушилъ сараитѣ на Исмаилъ паша и накаралъ цѣлия градъ да пренесе материалитѣ (керемиди, дъски и греди) въ Учъ кале [1], гдето по-късно е построилъ новъ палатъ. Въ началото на октомврий 1816 г. той е заповѣдалъ на варошани да пренесатъ въ единъ день цѣлия дървенъ материалъ (1389 дъски) отъ Горица [2] въ Учъ кале [3]. За съграждането на Долни Сарай всички мѫже отъ града и околностьта — безъ разлика на вѣра и положение — били задължени да вършатъ ангария. Нашиятъ лѣтописецъ Никола п. Стефаниевъ билъ разпоредитель съ варьта (киречъ емини), a братъ му Иванъ билъ надзиратель на шадарвана [4] осемь месеци, докле билъ довършенъ. Самиятъ митрополитъ Калиникъ и Сулейманъ ага сѫ били писари. За цѣлата постройка Джелядинъ бей е похарчилъ 40 кесии аспри (=20,000 гроша) [5], които, несъмнено, сѫ били излѣзли отъ рѫцетѣ на данъкоплатцитѣ. Тази ангария била твърде тежка за населението. Затова и лѣтописецътъ-очевидецъ се провиква : „Голѣми мѫки изтеглиха християнитѣ!" [6] или: „А не питайте, какви страшни мѫки претеглиха!" [7] Когато Али паша Янински е водѣлъ бой съ дебранитѣ на чело съ Юсуфъ бей (1805 г.), Джелядииъ бей е наложилъ на всѣки дюкянъ да даде по 10 оки желѣзо. На 20 януарий 1829 г. на Джелядинъ бей се

1. Езерски, стр. 7.

2. Селце и мѣстность около 1 килом. на ю. и. отъ Охридъ.

3. Ibid., стр. 10.

4. Тоя шадарванъ се намиралъ въ срѣдата на сарая подъ високъ куполъ съ мраморни лъвове, отъ чиито уста текла вода (Е. Спространовъ, Джелядинъ бей, MCб XIV, стр. 668).

5. У Езерски, цит. кн., стр. 8—9. Вж. за тегобитѣ у мене „Приносъ къмъ историята на просв. дѣло въ Македония”, Макед. прегл., год. III, кн. 1, стр. 56—57 и 59—60.

6. Ib., стр. 7.   7. Ib., стр. 11.

125

родило момиче отъ Ташула [1]. По тоя случай, споредъ една бележка въ п. Стефановия рѫкописенъ сборникъ, голѣма радость била въ Иени сарай, но за беднитѣ — мѫка, понеже всѣки гражданинъ трѣбвало да занесе на новороденото хубавъ подаръкъ. Нѣкои по-заможни му подарили цѣли топове платъ. Който отивалъ съ незначителенъ подаръкъ, сейменитѣ го връщали отъ сарая.

Много е страдало българското население и отъ междуособицитѣ на турскитѣ бейове. Следъ изгонването на Яшаръ бей и Халилъ бей отъ Охридъ въ Дебъръ и следъ изгарянето на всичкитѣ имъ сараи, презъ пролѣтьта 1805 г. Яшаръ бей и Абасъ бей разграбили и изгорили чифлицитѣ на Джелядинъ бея заедно съ хана при с. Гѫбавци, като дигнали около 30,000 овци, кози, коне и крави. [2] Въ 1820 г. м. юний Джелядинъ бей е разхвърлилъ върху населението данъкъ за Мустафа паша Шкодрански [3] 6,000 кила [4] ечмикъ и пшеница, 5000 агнета и дажба за 2000 души на день. Селянитѣ отивали въ Охридъ да молятъ бея да отмѣни тази заповѣдь, обаче сейменитѣ не ги пускали при него. „Страшенъ плачъ и писъци бѣха въ тия дни, бележи лѣтописецътъ, та всичкитѣ не може да се опишатъ". [5] Житото било

1. Ib., стр. 18.

2. Ib., стр. 6.

3. Споредъ известието на Никола п. Стефаниевъ, на 10 априлъ 1820 г. въ Охридъ билъ прочетенъ ферманъ на Али паша Янински, че Охридъ и Елбасанъ, които до тогава били подъ неговата върховна власть, се отстѫпвали на шкодранския владетель Мустафа паша, който билъ успѣлъ вече да простре властьта си до р. Вардаръ, a на 16 юний с. г. била прочетена въ Охридъ „буюрдията" (заповѣдьта) на Мустафа паша, донесени отъ векилъ харачи (зам. бирникъ) на дошлия въ Битоля Хусеинъ паша Румели. Следъ нѣколко дни всички мелюмбашии на Али паша напуснали гр. Охридъ. Мокранскитѣ албанци въстанали противъ Али пашовата власть и изгонили Етемъ бея отъ Поградецъ, но на 3 юний последниятъ се върналъ съ помощьта на корчанци, които хванали противника на Али паша, Мустафа бея, и го заклали. Вследствие на това противъ Али паша се опълчили албанцитѣ и отъ други мѣста, и той билъ принуденъ да се оттегли въ Янина заедно съ останалата му вѣрна албанска войска, като дигналъ семействата на войницитѣ си (у Езерски, цит. кн., стр. 13). Али паша билъ заловенъ и следъ кратко задържване на острова въ Янинското езеро билъ обезглавенъ въ края на м. януарий 1822 г. (ib., стр. 16).

4. 1 кило жито = 60 оки.

5. ibid., стр. 16.

126

складирано въ джамията „Св. София", a варошани пренасяли съ конетѣ си ечмикъ въ Битоля. На 12 юний Мустафа паша се разположилъ съ многобройна войска на лагеръ въ Бѣлъ бунаръ, a синъ му Юсуфъ бей Хасанъ бей заедно съ дебранина Яшаръ бея — въ Студенчища. На 20 с. м. Мустафа паша е влѣзълъ въ Охридъ заедно съ Муединъ бей и Яшаръ бей. Всѣки день градътъ му давалъ по 16,000 таини (дажба отъ хлѣбъ и месо) на день. „Голѣми мѫки бѣха — казва очевидецътъ —, нигде не остана ни едно зрънце ечмикъ" [1]. На 21 с.м. Джелядинъ бей слѣзналъ въ лагера и поканилъ Мустафа паша въ палата си (Горни сарай). Понеже Мустафа паша се страхувалъ да не попадне въ нѣкаква примка, то негови войници сѫ ходѣли отъ кѫща въ кѫща и отъ кула въ кула по улицитѣ, презъ който той минавалъ, за да се изкачи въ палата на Джелядинъ бей. Следъ като Джелядинъ бей се призналъ за васалъ на Мустафа паша, гражданитѣ начело съ митрополитъ Калиника отишли въ лагера на новия владетель и му поднесли подаръци въ знакъ на вѣрноподаность. Голѣмо тегло е претърпѣло християнското население и презъ пролѣтьта 1826 г., когато поради възбуждението на корчанци и мокранци противъ Джелядинъ бея последниятъ се укрепилъ въ околностьта на манастира „Св. Наумъ". Тукъ е складиралъ 500 кила жито и построилъ фурни, за които реквизиралъ въ Охридъ строителенъ материалъ, превозни срѣдства и хлѣбари [2]. Сѫщо и презъ м. мартъ 1829 г., вследствие турскитѣ междуособици, християнитѣ много страдали отъ настаналата голѣма скѫпотия (ечмикъ 30 гр. килото, пшеница 48 гр., фасулъ — 25 лари оката, оризъ — 65 пари, въ Албания 1 товаръ (2 кила) пшеница по 210—250 гр., лукъ по 40 пари ока). Споредъ лѣтолисеца, всички села станали да търсятъ хлѣбъ, и улицитѣ въ Охридъ се напълнили съ мѫже и дѣца. Даже мнозина умрѣли отъ гладъ. [3]

Голѣми страдания е претърпѣло християнското население, когато върлувала чумата. Въ началото на 1810 г. тя се явила първенъ въ кѫщата на Руменчеви въ Кошища и после се разпространила по цѣлия градъ. За да не се пренесе заразата въ двореца му, Джелядинъ бей е заповѣдалъ всички варошани

1. Ibid., стр. 14.

2 Ib., стр. 17.

3. Лѣтописна бележка въ п. Стефаниевия сборникъ.

127

да напуснатъ кѫщитѣ и да живѣятъ вънъ отъ Вароша. Коджабашията по негова заповѣдь е съставилъ списъкъ на всички кѫщи въ Вароша, и кулукчиитѣ Алюшъ и Джаджа (тоски) ходѣли отъ кѫща въ кѫща и пѫдѣли гражданитѣ. На 25 мартъ с. г. варошкитѣ врати били затворени, a Джелядинъ бей избѣгалъ въ Янина. Ония, които успѣли да останатъ въ Вароша, скришомъ сѫ давали храни и др. потрѣби на изпѫденитѣ вънъ отъ градскитѣ стени презъ една малка дупка подъ самата врата въ Долна порта. Понеже чумата страшно е косѣла, то гражданитѣ сѫ изпратили писмена жалба до майката на Джелядинъ бея въ Янина, гдето тя се намирала тогава. Тя скоро е дошла въ манастира „Св. Наумъ", почакала тамъ осемь дни, докле попрестанала чумата, и на Великдень е влѣзла въ Охрвдъ, като веднага е заповѣдала на башделията да съобщи на варошани, че могатъ да се повеселятъ. Християнитѣ се повеселили доле въ „Паша бахчеси". На Свѣтла сѫбота Джелядинъ бей пристигналъ отъ Янина и тутакси издалъ строга заповѣдь, никой (ни християнинъ, ни турчинъ) да не излиза вънъ отъ града безъ негово тескере. Турцитѣ не могли да отиватъ въ чифлицитѣ си и по селата, християнитѣ нѣмали отъ где да си купятъ дърва, a селянитѣ си пекли хлѣбъ безъ соль, понеже не имъ се позволявало да отиватъ въ града [1].

Презъ есеньта 1816 г. пакъ завърлувала чумата. Първенъ се явила на 25 октомврий въ турската махала Воска. Майката на Джелядинъ бея е заповѣдала да преградятъ всички пѫтища, за да не се сношаватъ хората едни съ други. На 28 окт. варошкитѣ порти пакъ били затворени за осемь дни. Докато на восканци се давало храна отъ двореца и на пещанци било заповѣдано да имъ носятъ дърва съ чунове, варошани много страдали за дърва и едвамъ на 20 ноемврий имъ било позволено да сѣкатъ дърва въ Горица. На 20 декемврий чумата се явила въ Кошища, въ кѫщата на Дупикоза, и всички кошищани били изпѫдени отъ кѫщитѣ си на полето и въ Воска [2].

При всички тѣзи мѫчения на населението, не може да се каже, че Джелядинъ бей е билъ врагъ на християнитѣ. Народното предание го представя даже за тѣхенъ защитникъ. Козма Шапкаревъ, който е слушалъ за Джелядинъ бей отъ

1. У Езерски, цит. кн., стр. 7—8.

2. ibid., стр. 11—12.

128

съвременници на последния, открито счита неговото управление за най-мѫдро презъ това време и даже по-добро, отколкото презъ 60-тѣ година на XIX в., когато Охридъ е билъ подъ прѣката султанска власть, „защото поданицитѣ му подъ неговото управление ся услаждавале съ благоденствіе и спокойствіе хемъ въ тия времена, кога въ друдзите турски области слѣдуваха най-свирѣпите яничерлаци и пр.". [1] И наистина, той е запазилъ града отъ нападенията на хищнитѣ дебърски албанци, които, ако успѣели да го превзематъ, то биха го разорили. Той усилено е преследвалъ разбойницитѣ, и уловенитѣ обесвалъ на житно лазарище. [2] Сѫщо и презъ време на гръцкото въстание той не е позволилъ на възбуденитѣ мѣстни турци да се нахвърлятъ върху християнитѣ. [3] Той е вѣрвалъ въ вѣрноподаностьта на охридското християнско население, та на 1 августъ 1822 г. заминалъ заедно съ Абасъ паша въ Морея противъ гърцитѣ. [4]

Редовниятъ данъкъ на християнитѣ не е билъ голѣмъ. [5] Цѣлиятъ градъ плащалъ не повече отъ 25,000 гр. [6] Изглежда, и Джелядинъ бей, подобно на Пазвантоглу [7] и др. турски провинциални

1. Автобиографията му въ Макед. прегледъ, год. III, кн. 1, стр. 59—60 заб. а.

2. Е. Спространовъ, МСб, XIV, стр. 671.

3. Ibid., стр. 17.

4. Че действително охридскитѣ турци сѫ били възбудени противъ съгражданитѣ си християни, за това съобщава Н. п. Стефаниевъ въ лѣтописната си бележка отъ 5 май 1821 г. Страхувайки се отъ турцитѣ, въ тоя день ненадейно билъ погребенъ Димитъръ Писиновъ безъ шествие и само съ единъ свещеникъ, като на женитѣ било заповѣдано отъ митрополията да не се явяватъ никѫде (ib. стр. 15—16).

5. Споредъ Шапкаревъ, той се състоялъ отъ 100 пари на семеенъ глава и нѣколкодневна трудова повиность за поправяне на укрепленията (Автобиография, Мак. прегледъ, год. III, кн. 1, стр. 59, заб. a); a споредъ Е. Спространовъ, Джелядинъ бей събиралъ следнитѣ данъци : 1) харачъ отъ 27 гр. на жененъ мѫжъ, навършилъ 30 години; 2) дефтеръ (данъкъ върху недвижимитѣ имоти) по 10 гр. за кѫща, 20—30 пари за мотика (400 корени) лозе; 3) спахилъкъ (десетъкъ) само върху житото по 1 на 10. Не били облагани съ десетъкъ царевицата и гроздето и съ акцизъ (гюмрукъ) виното (МСб, XIV, стр. 687).

6. Е. Спространовъ, МСб, XIV, стр. 688.

7. Софроний Вратчански, минист. изд., 37; Н. Милевъ, Известия за състоянието на Турция въ края на XVIII в. въ Спис. на Бълг. акад. на наукитѣ, кн. VI, стр. 51.

129

Паши [1], се стремилъ да не подчертава политикосоциалното неравенство между мухамедани и християни, a да развива въ населението чувство на мѣстенъ патриотизъмъ. Джелядинъ бей е билъ вѣротърпимъ. Ханъмата му Ташула (пленена презъ време на гръцкото въстание) [2] била християнка, слугинитѣ ѝ сѫщо били християнки [3], самъ беятъ е ималъ слуги християни (файтонджията Мишо [4], Гьорше Шурбановъ-сарайдаръ въ Горни Сарай [5], Никола Рогузаровъ-сарайдаръ въ неговия харемъ. [6]) Той е позволилъ на епитропа Иванъ Мизовъ да загради църквата въ Каменско съ зидъ. Това дѣло ще да е било изразъ на особено благоволение на властелина, та очевидецътъ Н. п. Стефаниевъ, следъ като отбелязва, че никой не помнилъ да е имало по-рано тамъ зидъ, се очудва, какъ се е направилъ зидътъ. [7] Отъ фурната на бея (подъ двореца Горни сарай) всѣки день се давало хлѣбъ на беднитѣ, безъ разлика на вѣра и народность. [8] Сѫщо и жената на Джелядинъ бея (братска щерка на Али паша Янински) е покровителствувала християнитѣ. Тя е убедила мѫжа си да назначи Кузманъ капитана за кърсердаръ. Даже веднажъ е спасила Ташула отъ гнѣва на бея. [9] Джелядинъ бей билъ въ близки отношения съ митр. Калиника, който, като добъръ живописецъ, е украсилъ тритѣ му палата (Горни сарай,

1. Вж. моята „Унищожението на Охрид. патриаршия ..." въ Макед. Прегледъ, год. II, кн. 3, стр. 86.

2. Споредъ Н. п. Стефаниевъ, тя била пленница отъ южномакедонския градъ Негошъ, разрушенъ въ началото на 1822 г. отъ Ломеутъ паша (Езерски, цит. кн., стр. 16 и 18), а, споредъ Е. Спространовъ, тя била родомъ отъ с. Камбуриана, до гр. Трикала (Гърция) (МСб, XIV, стр. 703).

3. Е. Спространовъ, МСб, XIV, 683.

4. Шапкаревъ, Автобиография въ цит. сп., стр. 59.

5. Е. Спространовъ, МСБ, XIV, стр. 672.

6. Κ. Шапкаревъ, Нѣколко критически бележки..., Бълг. Прегледъ, год. II, кн. VII, стр. 116.

7. У Езерски, цит. кн., стр. 12. Живо участие сѫ взели въ построяването на зида месокострани. Споредъ сѫщия лѣтописъ, тѣ — мало и голѣмо — сѫ носѣли съ добитъкъ камъне, земя и вода. Въ лѣтописната бележка е казано общо: „загради църквата съ зидъ”, та не е ясно за коя църква става дума, но понеже месокострани сѫ построили зида, трѣбва да се приеме, че лѣтогшсецътъ е ималъ предъ видъ църквата въ Каменско.

8. Е. Спространовъ, МСБ, XIV, стр. 669.

9. Ibid., 703.

130

Долни сарай и Иени сарай). [1] Голѣмо влияние имали върху него още неговиятъ бирникъ Тасе Зарчевъ и лекарътъ Чала Коста (родомъ отъ Янина). По убеждението на охридчани, митр. Калиникъ и тѣзи двамата могли да спасятъ човѣка отъ вѫжето. [2]

Джелядинъ бей се стремилъ да бѫде и справедливъ сѫдия. Така напр. въ м. октом. 1816 г., вследствие оплакването на единъ гражданинъ противъ съседа си Бабаджановъ, че този е направилъ куминъ предъ прозорцитѣ на кѫщата му, Джелядинъ бей е срутилъ кумина, но после, види се, поради възражението на Бабаджановъ, че несправедливо е разрешилъ спора, той е възложилъ на сѫда да разгледа тоя споръ. [3] A въ м. априлъ 1826 г., поради жалбата на Григоръ Сапунджиевъ, че му билъ огкраднатъ сапунътъ, беятъ ведната е повикалъ гражданитѣ и имъ заповѣдалъ да гарантиратъ единъ за другъ съ своя подписъ, че никой отъ тѣхъ не е извършилъ кражбата, като ония, които не искали да се подпишатъ, заплашилъ съ изгонване отъ града. И, наистина, по тоя начинъ били открити и откраднатиятъ сапунъ и крадцитѣ Мише Беговъ и Тане Мискаровъ, които избѣгали отъ страхъ да не бѫдатъ строго наказани. [4] Охридчанинътъ Здраве билъ набитъ на колъ, защото фабрикувалъ фалшиви пари. Турцитѣ не смѣели да обиждатъ християнитѣ. Единъ турчинъ, който обезчестилъ една селянка, билъ обесенъ; сѫщо и единъ еничеринъ, защото докачилъ съ погледъ ханъмата му. [5] Освенъ това Джелядинъ бей е приемалъ мѣстни българи въ войската си, позволявалъ на гражданитѣ християни да носятъ орѫжие, което имъ отнелъ чакъ презъ пролѣтьта на 1821 г. [6] поради гръцкото възстание, и понѣкога

1. Κ. Шапкаревъ, Бълг. Прегледъ, год. II, кн. IΧ—Χ, стр. 271.

2. Е. Спространовъ, МСб, XIV, стр. 680 и 691.

3. Езерски, цит. съч., стр. 11.

4. Ibid., стр. 15.

5. Е. Спространовъ, МСб, XIV, стр. 671.

6. Езерски, стр. 15. Лѣтописецътъ бележи: „1821 г. 7-ий (месецътъ не е означенъ, но ще да е отъ първитѣ месеци на 1821 г., понеже преди това съобщение стои бележка отъ 1820 г. 22 юний, a следъ него — съобщение отъ 1821 г. 23 априлъ): „Излѣзе заповѣдь отъ Джелядинъ бей до първенцитѣ, за да опишатъ орѫжието, и тѣ въ кѫщата на Григора Сапунджиевъ го описаха; a следъ три деня, недѣленъ день, отново заповѣда: „да го съберете и да ми го донесете горе.” И ние го събрахме.”

131

е издавалъ разпоредби общи за християни и мухамедани. [1] За развитие на чувството на мѣстенъ патриотизъмъ у населението сѫ имали значение и построенитѣ отъ него дворци въ Охридъ, [2] Струга (на р. Дримъ) и Ресенъ, [3] както и кулитѣ въ Охридъ и въ с. Дѫбовяни (противъ дебранитѣ). [4]

Всичко това е съдействувало за запазването на народния духъ въ българското охридско население. Подъ знамето на феодала се подвизавали юнаци-българи, каквито били легендарниятъ Κузмaнъ кaпитaнъ, [5] възпѣтъ епично отъ Гр. Пърличевъ, синъ му Гьоре, Топчи Нико [6].

Джелядинбеговото владичество било унищожено безъ кръвопролитие, но не безъ страдания за населението. Джелядинъ бей е избѣгалъ своевремено презъ 1830 г. въ Шкодра, при своя суверенъ Мустафа паша, a презъ ноемврий с. г. е избѣгала въ сѫщия градъ и майката на Джелядинъ бей (ἡ κυρὰ), като дигнала съ себе 70 товари багажъ. [7] Градътъ билъ управляванъ отъ хазнатара Люманъ, който на 29 декемврий [8] 1830 г. е издалъ заповѣдь да се събератъ въ Охридъ всички бюлюкбашии. Мехмедъ Али отъ Рѣсенъ, Гьоре и Кузмановъ отъ Охридъ съ дружинитѣ си се укрепили за отбрана на града противъ султанскитѣ войски — едни по кѫщитѣ край езерото, a други при градскитѣ врата. Сѫщата вечерь (недѣленъ день) се събрали всички граждани (ὅλοι ταμπαμπὶ τοῦ μπέη) [9] и се

1. Вж. по-горе стр. 127.

2. Споредъ известието на Н. п. Стефаниевъ, постройката на Долни сарай е започнала презъ м. юний 1810 г. Мѣстото било канара, която била изкъртена съ взривъ отъ майстори власи (у Езерски, цит. кн,, стр. 8). Α основитѣ на Джелядинбеговия дворецъ горе въ нивитѣ на Никола Сапунджиевъ (Иени Сарай) били положени на 15май 1815 г. (ibid., стр. 10).

3. Довършени въ края на м. май или началото на м. юний 1818 г. (ibid., стр. 12).

4. Въ края на 1804 г. (ibid. стр. 6). За кулитѣ вж. ibid. и стр. 18—19.

5. Джелядинъ бей го назначилъ за кърсердаръ съ задача да очисти Охридско отъ разбойницитѣ. Той ималъ дружина отъ 40 д. мѣстни българи и изкусни стрелци, отъ които особеио се отличавалъ Куци Митре (Е. Спространовъ, МСб, XIV, 694).

6. Κ. Шапкаревъ, Автобиография, Макед. прегл., год. III, кн. 1, стр. 60, заб. а).

7. Вж. тукъ въ притурката (п. Стефаниевия лѣтоп. бележникъ).

8. Ibid., a споредъ издаденитѣ отъ Езерски лѣтоп. бел. — 20 декемврий (стр. 18).

9. Споредъ Езерски, стр. 18—19, хазнатарътъ е свикалъ всички хора, които били по кулитѣ и по-първитѣ хора отъ града.

132

заклели да държатъ града. Но на другия день хазнатарътъ е избѣгалъ съ братята и синоветѣ си, като задигналъ всички пари отъ хазната. Между защитницитѣ е настаналъ смутъ и всички албанци (тоски) опразнили града. На 30 декемврий с. г. дошли конакчиитѣ на новия управитель (муселимъ), назначенъ отъ султана, — бинбашията (полковникъ) Αхмедъ aга, който следъ петь дни (3.I. 1831 г.) влѣзълъ въ Охридъ заедно съ Куртъ паша Дебрели и 1000 д. войници. Въ честь на пристигането имъ били дадени много топовни гърмежи. На другия день билъ прочетенъ ферманътъ, което сѫщо било ознаменувано съ топовни гърмежи. Ахмедъ ага е заповѣдалъ да нѣма въ Вароша никакъвъ конакъ — нито неговъ, нито на Джелядинъ бей. Той се установилъ въ двореца на Учъ кале съ цѣлата си свита. Понеже голѣма часть отъ покѫщнината на двореца била дигната, то муселимътъ е заповѣдалъ да се мобилиратъ стаитѣ и кулитѣ отъ гражданитѣ: турцитѣ трѣбвало да дадатъ 100 килима, a власитѣ 100 веленца (вълнени одеяла), обаче турцитѣ не дали това, що имъ се искало, и кулитѣ останали съ ветхитѣ килими [1]. На 5 и 11 януарий с. г., по заповѣдь на муселима, всичко, що имало вѫтре въ дворцитѣ ва Джелядинъ бея, било изнесено въ три дни при шадарвана въ Долни сарай. Намѣрено било 2000 оки овче масло, 40 товари оризъ, 30 товари кафе и много други нѣща. Цѣлиятъ харемъ и прислугата на Джелядинъ бей били затворени въ Долни сарай, чиито ключове взелъ муселимътъ [2], като къмъ 27 януарий с. г. жената на Джелядинъ бей Ташула заедно съ други три жени били изпратени въ Шкодра. [3] Въ Учъ кале, споредъ думитѣ на лѣтописеца, не била оставена нито котка на Джелядинъ бея. Посетне (на 2 май с. г.) всички дворци на Джелядинъ бей били запечатани и всички негови имоти станали султански освенъ наследствения дѣлъ на племенницитѣ му Шерифъ бей и Ракитъ бей [4]. А следъ смъртьта на Джелядинбейовата майка,

1. У Езерски, цит. кн., стр. 19. А споредъ п. Стефановия бележникъ, (вж. притурката), турцитѣ направили голѣмъ смутъ за мобилирането на стаитѣ въ двореца. Най-после се намѣрило за основателно (τὸ εὖρον εὔλογον), варошани (сир. българитѣ) да постелятъ кулитѣ, a власитѣ — стаитѣ, но въ края на краищата варошани постлали и тѣхъ.

2. Лѣт. бел. въ п. Стеф. сборникъ.

3. Езерски, цит. кн., стр. 19.

4. У Езерски, цит. кн., стр. 22—23. За Шерифъ бея вж. и Шапкаревата автобиография, цит. сп., стр. 59—60, заб. а).

133

(м. картъ 1832 г.), всичко, що се намѣрило въ дворцитѣ (пари, скѫпоценни камъне и покѫщнина на стойность около 250 кесии или 125,000 гр.) било занесено съ 40 товара въ Битоля у великия везиръ заедно съ всички дворцови мѫже и жени. Следъ нѣколко месеци (октомврий 1832 г.) Горни сарай е изгорѣлъ, може би, билъ нарочно подпаленъ, за да не остане поменъ отъ Джелядинбейовото величие. Въ тоя дворецъ е живѣлъ Али паша отъ Гърция (Моралли), който презъ време на пожара се намиралъ въ Шкодра. Заедно съ двореца изгорѣли синътъ на Али паша, вуйчо му и цѣлата покѫщнина [1]. Всички тия мѣрки били взети отъ султанския чиновникъ съ цель да унищожи всѣкаква възможность за ново отстѫпничество на Охридъ отъ Цариградъ. За да внуши въ населението респектъ къмъ султанската войска, той е извеждалъ своитѣ войници на полето и публично ги обучавалъ. На първото военно упражнение (м. мартъ 1831 г.) се стекълъ цѣлиятъ народъ [2]. Наистина, хазнатарътъ Люманъ билъ заловенъ още къмъ 12 януарий 1831 г. отъ тетовския управитель [3], a къмъ началото на февруарий с. г. Джелядинъ бей е избѣгалъ отъ Шкодра по море (въ Египетъ) [4], обаче дебранитѣ не преставали да застрашаватъ Охридско. Къмъ края на априлъ тѣ сѫ дали сражение при с. Боровецъ (Дримъ-колъ), като дигнали шесть души отъ с. Велеща и обсадили Куртъ паша вѫтре въ Дебъръ [5]. Затова засилени били войскитѣ при с. Дѫбовяни съ подкрелления (250 души отъ Деволъ, 300 д. отъ Гребена и Саригьолъ, 200 д. отъ Костуръ подъ началството на Сали бей) [6]. Сѫщо заплашвалъ Охридъ и Силихтаръ Пода, който съ 2000 души албанци отъ Колония е превзелъ Корча (къмъ края на мартъ 1841 г.). Поради това на 26. III. презъ нощьта охридчани сѫ изпратили група младежи да пазятъ манастира „Св. Наумъ" [7]. Мустафа паша шкодрански още е воювалъ съ великия везиръ Рушидъ паша около Прилепъ та на 12 априлъ с. г. охридскиятъ муселимъ Ахмедъ ага се притекълъ съ войската си на помощь на

1. Ibid., стр. 25.   2. Ibid., стр. 21.

3. Вж. притурката, п. Стеф. бележникъ.

4. У Езерски, цит, кн., стр. 19.

5. Ibid., стр. 21.   6. Ibid., стр. 20.   7. Ibid., стр. 21.

134

великия везиръ, като билъ замѣстенъ въ Охридъ отъ човѣкъ съ по-високъ чинъ, Сали паша [1]. Следъ като разбилъ Мустафа паша Шкодрански при Бабунския проходъ, великиятъ везиръ се върналъ въ Битоля и отъ тукъ на 20 май 1831 г. отишълъ съ войската си въ Охридъ, тържествено посрещнатъ вънъ отъ града отъ християнитѣ начело съ митрополитъ Калиника, като ония, които му се представяли, цѣлували му крака [2]. Той, пазенъ отъ трима гавази, прекарвалъ повече при войската си на полето, гдето всѣки день я обучавалъ [3]. Отъ тукъ той е задавалъ голѣмъ страхъ на албанцитѣ. Той е изпратилъ въ Шкодра черкезина Мехмедъ паша, който е дошелъ въ Охридъ при него отъ Русе и престоялъ известно време въ Иени сарай. Отъ разни мѣста на Албания, Босна и Румелия сѫ идвали въ Охридъ паши и бейове за да го увѣрятъ въ своята вѣрноподаность къмъ султана. Тукъ се явили предъ него Хавзи паша отъ Скопье съ 15 души и митрополититѣ янински и артенски (къмъ 17 юний с. год.) [4].

Престояването на великия везиръ въ Охридъ е имало за резултатъ утвърдяването на централната власть, но отъ друга страна е причинило голѣми материални щети на населението. Преди още да пристигне, улемитѣ и християнскитѣ първенци се свикали на съвещание и разхвърлили за издърѫка на войската налогъ върху околията: 1000 кила ечмикъ, 1000 кила пшеница, 1000 агнета, 600 оки масло и 300 оки медъ, a върху охридскитѣ ханджии 1000 оки оризъ и 3000 оки сѣно [5]. Тази тежка реквизиция е извикала олелия въ населението. „Мѫки, мѫки голѣми бѣха!" — отчаяно се провиква лѣтописецътъ. На друго мѣсто, като отбелязва, че хората на великия везиръ били настанени въ Вароша и вънъ отъ него, той казва: „Голѣма мѫка теглѣше свѣтътъ отъ ангария, ни лико трева не остана, всичко се изяде" [6] (отъ добитъка на войската).

При все това, изглежда, великиятъ везиръ се стремилъ да внуши на населението, че новиятъ режимъ превъзхожда бившия феодаленъ.

1. Ibid., стр. 19—21.

2. Ibid., стр. 23—24.

3. Ibid., стр. 24.

4. Pag. cit.

5. Ibid., стр. 22.

6. Ibid. стр. 24.

135

Той е намалилъ харача [1]. Това облекчение, види се, въ 1831 г. е окуражило охридското християнско население да иска смѣтка отъ бившия кехая на Охридъ Сулейманъ ага. Пратеници на селата отишли въ Битоля и се оплакали на великия везиръ, който е заставилъ Сулейманъ ага да представи смѣтката [2]. Обаче това било временно благоразположение. Сулейманъ ага билъ оправданъ, a тѫжителитѣ-селяни били обвинени въ клеветничество. Презъ априлъ 1833 г. охридскитѣ шеихове сѫ съставили махзаръ, за да бѫде охридски муселимъ тѣхниятъ човѣкъ Намикъ Али паша, като накарали насила градскитѣ първенци да го подтвърдятъ съ печатитѣ си. Наистина, народътъ (турци и хрисгияни) отъ Охридъ, Струга и околностьта се сдружили и заедно съ владиката протестрирали съ специаленъ махзаръ противъ това насилие на шейховетѣ [3], но скоро въ края на сѫщия месецъ това единение между турци и християни било нарушено, защото християни и турци били обложени съ данъкъ неравномѣрно: първитѣ по 55 гр. на кѫща, a вторитѣ по 30 гр. [4] Голѣмъ раздоръ е избухнахъ между дветѣ страни: християнитѣ настоявали, щото и турцитѣ да плащатъ, колкото тѣ; a другитѣ възразявали, че тѣ трѣбва да плащатъ по-малко данъкъ, понеже отивали войници [5]. Още повече се изострилъ раздорътъ, когато (презъ лѣтото на 1833 г.) турцитѣ искали да обложатъ българскитѣ квартали Варошъ и Месокастро независимо отъ броя на кѫщитѣ имъ съ обща сума 35,000 гр. данъкъ. Българитѣ, обаче, настоявали да се опредѣли общиятъ данъкъ споредъ броя на кѫщитѣ. Турцитѣ отстѫпили. Следъ преброяването

1. Споредъ Ник. п. Стефаниевъ, по-рано харачътъ билъ по 28 гроша, a сега — по 24 гр. на глава (ib., стр. 23). He е ясно, какво разбира той, подъ „по-напредъ”: дали при Джелядинъ бея или при муселимитѣ. Както споменахме по-горе, споредъ известието на К. Шапкаревъ, Джелядинъ бей е взималъ по 100 пари на глава. Не може обаче да се твърди решително, че Джелядинъ бей не е увеличавалъ харача, въ зависимость отъ нуждитѣ и васалнитѣ си задължения.

2. ibid., стр. 23.

3. Ibid., стр. 26.

4. ibid., стр. 27. Шкодранскиятъ паша, въ съвещание съ делегатитѣ отъ Охридъ Али ефенди, Едемъ ефенди, Арифъ, Тасе Коджабашията, Апостолъ и Тасе Гюрчевъ, е опредѣлилъ цѣлия данъкъ на Охридското муселимство да бѫде 162,000 лв. (ib., 26—27).

5. „Ние какъ даваме по толкова гроша за низами, затова сега искаме вие ромеитѣ да ни помогнете" (ib., стр. 27).

136

(м. августъ с. г.), въ Варошъ имало 296 кѫщи, въ Месокастро и Кошища 104, въ другитѣ квартали 700 кѫщи (християнски и мухамедански) — всичко 1100 кѫщи, отъ които кѫщитѣ на спахиитѣ, имамитѣ и дервишитѣ били освободени отъ данъкъ, понеже имали царски берати. На Вароша се паднало да плаща 11,100 гр. Данъкъ [1]. Сѫщо и въ 1834 г. се карали християни и турци поради неравномѣрно разпредѣление на държавния данъкъ, вследствие на което трима коджабашии отъ Охридъ сѫ отишли въ Шкодра да се оплачатъ на Хафъзъ паша, който е опредѣлилъ християни (българи и власи) и турци да платятъ по половина отъ общата сума (85,000 гр.) [2].

Следъ като минала усмирителната буря, турцитѣ въ Охридъ почнали да проявяватъ центробѣженъ стремежъ, който християнитѣ не одобрявали. Това още повече влошавало отношенията между тѣхъ. Така, въ началото на 1835 г. турцитѣ искали за охридски муселимъ Джелядинъ бейовия племенникъ Шерифъ бей. Тѣ предложили на охридския владика Калиникъ да сложи печата си за тая цель, обаче владиката имъ отказалъ, поради което тѣ, разсърдени, го наклеветили. Владиката билъ повиканъ за обяснение въ Шкодра, кѫдето той отишълъ съ нѣколко първенци и се оправдалъ. За муселикъ било назначено друго лице [3]. Охридскитѣ турци, обаче, люто отмъстили на Калиника. Тѣ го наклеветили предъ султана, че бунтува раята, и на 12 мартъ, недѣля, пристигналъ въ Охридъ царски пратеникъ съ заповѣдъ (ферманъ) да го дигне отъ епархията му. Щомъ чули за това, на 14 мартъ повече отъ 500 души въорѫжени турци се втурнали въ Вароша и хванали дветѣ градски врати Горна и Долна порта, за да не може да излѣзе владиката. Следъ туй тѣ отишли при муселима съ голи ножове и саби въ рѫце и се спуснали върху

1. Ibid., стр. 27. Споредъ Н. п. Стефаниевъ, до тогава тритѣ български квартала Варошъ, Месокастро и Кошища плащали общо данъцитѣ си (2 части варошани и 1 часть месокастрани и кошищани), но следъ това преброяване на кѫщитѣ, месокастрани и кошищани взели да плащатъ отдѣлно своя дѣлъ, който съставлявалъ 1/4 отъ общия данъкъ върху тритѣ квартала, вмѣсто предишната 1/3, въ зависимость отъ съотношеиието между броя на кѫщитѣ въ Вароша (300) и ония въ Месокастро и Кошища (100) (ib., стр. 27—23).

2. Ibid., стр. 28—29.

3. Ibid., стр 29.

137

хазнатара му, за да го убиятъ, но той се скрилъ. Тѣ даже се опитали да счупятъ вратитѣ на кѫщата. Отъ тукъ всички нахлули въ двора на митрополията (въ двора на църквата „Св. Климентъ", бившата патриаршеска палата). „Отъ Голѣмата порта [1] — бележи очевидецътъ — до манастира [2] бѣха сгѫстени османцитѣ". Делибашията Шекеръ съ другаритѣ си е отвелъ владиката въ правителствения домъ. Явилъ се мубаширътъ (султанскиятъ пратеникъ) да успокои турската тълпа, но тази неистово е викала: или да го вдигне въ сѫщия день, или ще направи нечуванъ „фесатъ" (кръвопролитие). За да ги усмири мубаширътъ се видѣлъ принуденъ да допусне да качатъ стария Калиникъ на магаре и по срѣдъ бѣлъ день (7 часа по турски или къмъ 1 ч. по европ.) го водили презъ чаршията до полето. Турцитѣ пратили хора да хванатъ и протосингела на Калиника Петъръ Шурбановъ, който въ тоя день е отсѫтствувалъ отъ Охридъ [3]. Следъ вдигането на митрополита, патриаршията е изпратила свой екзархъ да управлява Охридско-прѣспанската епархия, докле се уредило положението на Калиника [4].

Този позоръ, нанесенъ на християнитѣ, подигналъ самочувствието на турцитѣ и е разочарувалъ християнитѣ отъ новия режимъ, чиито въдворители искали да вдъхнатъ у всички поданици довѣрие въ справедливостьта на султана. Това събитие било начало на приспособление на органитѣ на властьта къмъ турското население, за да му втълпятъ убеждението, че тѣ сѫ преди всичко защитници на неговитѣ интереси, и съ това да го привържатъ къмъ централизма. Тази насока е потикнала охридския муселимъ да се намѣси въ една чисто църковна работа на подведомственото си християнско население. Въ сѫщия день, когато пoчинaлъ [5] игуменътъ на манастира

1. Сега Горна Порта.

2. Църквата „Св. Климентъ”.

3. Бележка въ п. Стефановия лѣтоп. сборникъ.

4. У Езерски, цит. кн., стр. 29.

5. У Езерски, ib. стр. 30 стои 135 год. априлъ 12, но въ п. Стефановия лѣтописенъ бележникъ точно сѫ означени деньтъ и часътъ, когато умрѣлъ тоя игуменъ: априлъ 4, Велики четвъртъкъ, 1 ч. презъ нощьта, Поради това датата, посочена отъ Ник. п. Стефаниевъ, трѣбва да се смѣта за день, когато той е написалъ съобщението си.

138

„Св. Наумъ" х. Дионисий, той изпратилъ тамъ двама души да опишатъ цѣлия манастирски имотъ, който билъ твърде уголѣменъ благодарение на грижитѣ на покойния игуменъ. Тѣ затворили голѣмата манастирска врата, за да не излѣзнатъ и изнесатъ нѣщо отишлитѣ въ манастира за погребението на игумена охридски първенци и патриаршески екзархъ (управляющъ епархията) Иосифъ [1], и запечатали всички стаи. Манастирътъ е стоялъ затворенъ, въпрѣки постѫпкитѣ на Константинъ Паунчевъ предъ муселима, когото убеждавалъ да не прави подобно нѣщо, каквото до тогава никой управитель не билъ направилъ. Манастирътъ билъ отпечатанъ едвамъ, следъ като охридскитѣ първенци [2] сѫ представили на муселима берата на епархийския митрополитъ [3], гдето се изреждали неговитѣ права върху църквитѣ и манастиритѣ.

Положението на християнското население се влошило още отъ новитѣ данъци, които му се налагали. Така, въ 1836 г. билъ въведенъ данъкътъ „интизапъ" [4]. Толкова недоволство е предизвикалъ този налогъ, че лѣтописецътъ се провиква: „Голѣмо зло се стори на свѣта" [5]. Нѣколко години следъ падането на Джелядинъ бей взели да прекупуватъ спахилъка, [6] който съ това ставалъ по-тежъкъ за данъкоплатцитѣ.

Голѣмъ страхъ е изпиталъ Охридъ въ м. януарий 1835 г., когато дебрани нахлули въ Стружко и се устремили да нападнатъ Охридъ. Всички варошани излѣзли на крепостьта да отбраняватъ града начело съ дошлия тогава отъ Румелия Дивитъръ ага [7]. Не малко тегло е претърпѣлъ Охридъ и въ 1839 г. м. юний, когато Кехая бей се отправилъ съ голѣма войска да усмири Дебъръ, бунтуванъ отъ Далипъ бей и Сулейманъ бей. Цѣлиятъ превозъ за войската билъ извършенъ отъ охридскитѣ християни съ собствения имъ добитъкъ [8].

(Следва).

         Продължение в: Македонски Прегледъ, год. IV, кн. 2 (1928)

1. Името на патриаршеския екзархъ е посочено въ п. Стеф. лѣтоп. бележникъ.

2. Споредъ сѫщата лѣтоп. бележка, тѣ сѫ били: Анастасъ Заровъ, Конст. Паунчевъ, Ник. п. Стефаниевъ и др. граждани.

3. У Езерски, цит. кн., стр. 30.

4. върху свине, овци, кози.

5. У Езерски, цит. кн., стр. 31.

6. Ε. Спространовъ, МСб., XIV, стр. 687.

7. Езерски стр. 30.

8. Ib. стр. 31—32.

[Back to Index]