Македонски Прегледъ
Година IV, книга 2, София, 1928

4. Къмъ характеристиката на Григоръ С. Пърличевъ.

(По спомени, сведения и документи).

 

Отъ Κ. Г. Пърличевъ.

 

- „Критикъ и преводчикъ"
- Слово на св. Кирилъ и Методия държано въ Солунъ
- Слово за Св. Климента, държано въ Охридъ
- Слово, произнесено предъ учители и ученици въ Габрово

- (Извадки от рѫкописна книжица: Заниманіе, Благоразумность, Мѫжество, Цѣломѫдріе, Надѣжда и страхъ, Желанѥ и любовь, Женѫ, Сопруга, Татко, Сынъ, Богаты и сыромасы, Искреность )

 

Ние българитѣ изобщо не сме отъ ония народи, които знаятъ добре миналото си, историята си. Когато проучваме известна личность, живота и дейностьта на която сѫ свързани съ нѣкоя епоха отъ нашето минало, заедно съ това ние спомагаме за пò-подробното изучване на тая последнята. Чрезъ Гр. Пърличевъ, за когото не всичко се знае до сега, [1] ще хвърлимъ може би още малко свѣтлина върху една отъ най-свѣтлитѣ елохи отъ нашата история, възраждането.

 

Чрезъ лични възпоминания за тая твърде интересна личность, чрезъ сведенията, които имамъ отъ разпитъ на близки и познати на Пърличева, както и чрезъ писменитѣ документи, оставени отъ самия него, надѣвамъ се да прибавя съ следващитѣ страници нѣщо къмъ ония оскѫдни известия, които сѫ публикувани до днесъ.

 

Пърличевъ никѫде въ автобиографията си не споменава имената на Георги Чакъровъ отъ Струга и Миле Скопаче (Михаилъ Скопаковъ) отъ Охридъ, съ които фактъ е, който и азъ отъ най-ранна възрасть помня, че другаруваше най-интимно, и тримата коментираха много често било тогавашнитѣ цариградски вестници «Νεολόγος« и „Зорница", или пъкъ размѣняха мисли по разни обществени въпроси, по които не винаги биваха на едно и сѫщо мнение. Раздѣлата му съ тѣхъ, когато М. Скопаковъ напусна Охридъ, a за Г. Чакъровъ

 

 

1. Първи данни за Гр. С. Пърличевъ сѫ изнесени у насъ отъ К. М. Скопаковъ. Това е единъ историколитературенъ очеркъ „Гр. С. Пърличевъ,” помѣстенъ въ „Известия на Семинара по Славянска филология” при университета въ София, кн. III. отъ 1911, който очеркъ е отпечатанъ и отдѣлно.

 

 

100

 

Григоръ С. Пърличевъ

 

 

101

 

Григоръ С. Пърличевъ

 

 

102

 

единъ день се получи известието, че е починалъ, му се е отразила безъ друго. Така, спомнямъ си, че когато Христо Д. Узуновъ дойде да съобщи у Пърличеви известието за смъртьта на дѣда си (майка му е дъщеря на Г. Чакъровъ), Пърличевъ се провикна: „бре!? Та и тая ли планина падна?" Защото Чакъровъ бѣше наистина високъ, едъръ мѫжъ.

 

Но само това ли е пропуснато въ автобиографията на П.? Така напр. нигде той не споменава за живота си у дома, на трапезата, между семейството си. Α като баща, макаръ и външно никакъ не неженъ, той не бѣше равнодушенъ и безгриженъ, a напротивъ. У дома той бѣше пъленъ властелинъ, никакъвъ други гласъ не се чуваше освенъ неговия. Не винаги бѣше склоненъ да приема посетители, макаръ и роднини. Не къмъ всички такива бѣ еднакво благоразположенъ; нѣкои отъ ония, които той считаше празнословци, не единъ пѫть си излизаха преждевременно и сконфузени. Предпочиташе да си бѫде у дома винаги, когато не бѣше въ училище, или на разходка съ сина си, или по нѣкоя работа вънъ. Най-често той бѣше обграденъ между книги — речници и съчиненията, които превеждаше, седналъ на кѫта край огнището, съ писалка въ рѫка и хартия на колено, или съ нѣкоя отъ любимитѣ му книги за прочитъ въ рѫка, на най-обикновенъ дървенъ одъръ въ двора подъ историческата домашна черница, свежия плодъ на която, събиранъ искусно отъ рѫката на майка му и продаванъ отъ самия него, му е донасялъ на времето по нѣщо за оскѫдното му препитание. Знаятъ се книгитѣ, съ които си е служелъ при превеждане на Илияда и Одисея — освенъ изпратения му отъ Цариградъ гръцко-русски речникъ, това сѫ разни гръцки книги, руски преводи, нѣколко тома сравнителенъ преводъ на Илиядата на френски съ гръцкия текстъ насрещу и много обяснения на френски подъ линия, приключенията на Телемаха на френски. За, „Смѣхуриитѣ на Ариосто," преведени отъ него на бълг. ез., ималъ италянския текстъ на „Orlando Furioso," отъ Torquato Tasso — „la Jerusalema libertata" на италянски и др. и др..

 

А между книгитѣ, които му сѫ били почти нераздѣлни другари и събеседници, знаятъ се около 12 тома „Dictionnaire Philosophique" отъ Волтера неподвързани, но цѣли и всички поетически произведения, драми и трагедии отъ сѫщия на француски; 4 томчета октаво, здраво подвъзрани „L'Esprit des Lois"

 

 

103

 

отъ Montesquieu, Fenelon, La Fontaine, La Rochefoucauld, Декамеронъ отъ Бокачио на французки и толкова други руски, гръцки и француски съчинения.

 

Не малко пѫти следъ прочитъ или продължително писане се разхождаше било самъ въ двора подъ черницата или на чардака съзерцавайки надъ езерото къмъ Галичица, или съ сина си на Горни-Сарай, Горнà-порта, Канио, нà Кукуль — въ Охридъ, или по рида надъ българскитѣ гробища и край морето — въ Солунъ. — Въ храната си билъ доста придирчивъ. Месо почти никога не хапвалъ, a главно чорба, зеленчукъ, хайверъ, риба и особено дихателнитѣ органи (ксенои) на рибата. Молитва винаги трѣбваше да чете синъ му или една отъ дъщеритѣ му както преди, тъй и подиръ ядене. Обѣдътъ свършенъ, той пийнуваше чаша вино и много често самъ започваше било нѣкой черковенъ тропарь или народна пѣсънь, или караше насъ, децата да попѣемъ. Между тия пѣсни бѣха неговата за унищожението на Охридската патриаршия („Въ хидяда и седъмстотинъ шестъдесеть и второ лѣто. . .") оная за посрѣщането на първия български владика въ Охридъ („Бога вишнаго да славимъ. . ."), пакъ съставена отъ него, народната пѣсънь „Вишничица родъ родила", „Делми сторихме, Яно, вѣра и клетва", „Отдавна ли си, девойче, калугерица", „Високо стоишъ звѣздо-ле, далеко пулишъ"... или гърцката „О, К’есисъ пуля, пуля петумена". Обличаше се скромно, но винаги спретнато и чисто; прашинка нетърпѣше върху си; особено искаше да бѫде свободно облеченъ; първата колосана и модна риза той не можа да търпи и отъ тогава до края той носи само чиста риза съ мека яка и рѫкави.

 

Въ автобиографията на П. има оговорки върху брака : „Добро е оженването, но по-добро е неоженването. Който иска да бѫде полезенъ народу си, да не се жени". А при все това, следъ връщането си отъ второто му експедиране на заточение въ Дебъръ, П. рѣшилъ въпроса въ положителенъ смисълъ и скоро подиръ това, като вѣнецъ на победата надъ гърцизма и на тържеството на националното дѣло, той се вѣнчалъ. Бѫдещата му булка и помощница на старата му вече майка става Анастасия Христова Узунова. Случайностьта ли, сѫдбата ли, или нѣкой добъръ духъ навелъ Пърличева на тоя имено изборъ, а не на другъ, фактъ е обаче, че П. е

 

 

104

 

отдалъ на съпругата си най-голѣмата възхвала, пожелавайки на всѣки българинъ да има такъва като нея. За да каже това, П. е ималъ всичкитѣ основания. Темпераментъ като неговия мѫчно би издържила коя и да е жена. Но Анастасия Христова Узунова, дъщеря на Христо Узуновъ и Зоица, сестра на Константина Христо Узуновъ, когото Козма Шапкаревъ е благославялъ като пръвъ свой учитель на българско четмо [1] станала негова спѫтница въ живота, изнесе до край своя тежъкъ кръстъ безъ роптание и съ пълна преданость на своя дългъ. Не толкова нежниятъ съпругъ Пърличевъ напълно заслужено ѝ отдава своята почить.

 

Първата рожба на П. е момичето Константинка, едно лично хубаво създание, загубата на което трудно е преболѣлъ бащата. Следъ това се ражда още една дъщеря, Луйза, впоследствие оженена за Николаки Маневъ, аптекарь въ Охридъ, a отъ 1917 г. насамъ вдовица живуща въ родния градъ. Следъ нея се добива синъ Кирилъ по настоящемъ емигрантъ въ София, после пакъ дъщеря Деспина, сега въ Охридъ, и най-после вторъ синъ — Георги, роденъ въ Солунъ, починалъ такъ-же.

 

Родителитѣ не лишаваха децата си отъ необходимото било въ Охридъ, Битоля или Солунъ. Лѣтно време почти винаги морскитѣ бани бѣха задължителни. Пърличевъ не напразно се бѣше училъ първо медицина. Но като педагогъ той се грижеше и за умственото възпитание на децата си, помагайки имъ, доколкото му бѣ възможно въ тѣхнитѣ уроци, или давайки имъ нужното улеснение чрезъ частенъ учитель.

 

Самъ Пърличевъ се бѣ заелъ съ време да въведе своя синъ въ познанието на гръцкия езикъ, и когато бѣше учитель въ Солунската гимназия, гдето туку-що постѫпихъ, почна съ мене уроцитѣ по тоя езикъ у дома. Но азъ, гоненъ и преследванъ отъ връстницитѣ гърци отъ махалата, често пѫти въ боеве съ тѣхъ, отказахъ подъ нѣкакъвъ предлогъ да уча езика на своитѣ противници.

 

Макаръ че по успѣхъ минавахъ отъ трети за четвърти класъ и въпреки сълзитѣ, заставенъ бѣхъ отъ баща си да повторя сѫщия класъ, понеже не съмъ билъ достатъчно развитъ физически. Голѣмо значение отдаваше П. на здравето; ако не толкова на собственото си здраве, то на онова на своитѣ дѣца та и на всичкитѣ свои ученици.

 

 

1. Вж. „М. прегледъ”. год. Ш. кн. 2.

 

 

105

 

Когато говоримъ на тема близка до сърдцето ни, когато се докосваме до събития, отдалечени, но които обичаме и искаме да доближимъ до паметьта си, защото сѫ тѣсно свързани съ лица, които ни сѫ мили и които уважаваме, наклонни сме понѣкога да кажемъ колкото можемъ по-вече, да си възпроизведемъ, ако е възможно, всичко подробно около тѣхъ. Такъво, близко до сърдцето ни, е нашето възраждане и толкова мили ни сѫ дейцитѣ, които го изнесоха, защото това сѫ нашитѣ бащи, a нѣма нищо по заспужваще нашата почить и уважение.

 

Пърличевъ не е отъ словоохотливитѣ. A когато говори за себе си, още по-малко. Поради тая му черта, поради привързаностьта му къмъ краткость, Пърличевъ отминалъ въ своята автобиография подробности и факти, които ние съ голѣмо удоволствие бихме чели днесъ. Погледнете на самата автобиография. Макаръ и не голѣма по размѣръ, но една цѣла година е употрѣбилъ за нея; фактъ, който свидѣтелствува и за голѣмата му придирчивосгь, кое заслужва да влезе въ текста и кое не. Придирчивость не само въ фактитѣ, които подбира и прецежда, но и въ фразитѣ и думитѣ, които отмѣрва, поправя, изхвърля, замѣства. Може би поради тия си качества Пърличевата автобиография е станала любимо пособие на преподавателитѣ по български езикъ въ Царството и, по тѣхни признания, единствения образецъ за автобиография на български.

 

Изобщо недружелюбенъ и скѫперникъ въ раздаване на своитѣ лични симпатии, П. не ги скривалъ предъ ония, които единъ пѫть удостоявалъ съ тѣхъ. Между немногото учители отъ последна категория били : Дойкиновъ, едъръ, здравъ и веселъ българинъ, който често посѣщавалъ П. въ домътъ му и обичалъ да пѣе пѣсеньта: „Зеленъ листецъ, зеленъ листецъ, буково дърво"... Единъ день предъ опасностьта отъ единъ пожарь, който избухналъ наблизко до домътъ на П., Дойкиновъ предъ очитѣ на изплашеното семейство на П. събралъ като хала цѣлия багажъ отъ домашни вещи, образувалъ отъ него голѣми денгове, които той сграпчвалъ въ рѫцетѣ си и като обикновени бохчи ги дигалъ безъ нѣкакво видимо усилие, за да ги постави на мѣсто сигурно отъ наближаващата стихия. Другъ такъвъ билъ Т. Василевъ, авторъ на разкази, печатани въ Солунскитѣ Книжици, и агитаторъ срещу гърцизма

 

 

106

 

въ Солунско, a специално въ с. Киречъ-Кьой. После Сплитекъ, чехъ, който подпомагалъ сина на П. по геометрия и особено по чертание; Александъръ Битраковъ, образцовъ учитель въ основното училище въ града. И още единъ-двама други учители. A самия него всичкитѣ му колеги уважавали.

 

Съ ученицитѣ си П. е билъ обикновено строгъ, но справедливъ. Тогавашната педагогия допускала и бой. Отъ строгостьта и шамаритѣ П. не се бѣ отказалъ и въ последнитѣ си учителски години въ Солунъ. Даже и най-добритѣ му ученици сѫ били удостоявани отъ него съ тоя даръ. Покойниятъ Климентъ Карагюлевъ съ извѣстно задоволство разправяше единъ день, че и той не билъ отминатъ отъ П. „Щѣше да ми бѫде ядъ," прибавяше той, „ако и азъ, не бѣхъ получилъ отъ П. плесникъ." А Карагюлевъ билъ единъ отъ ученицитѣ, които били гордость за Солунската гимназия. Отличенъ по успѣхъ и съ примѣрно поведение, той билъ любимецъ на своя преподаватель П. Наистина съ добритѣ си ученици П. се хвалеше и радваше. Посредственитѣ по успѣхъ, но трудолюбиви ученици той е насърдчавалъ. „Още малко трудецъ ти трѣбва, за да се спасишъ!" Спрѣмо безволнитѣ и бездарни ученици е билъ язвителеиъ. А колко е почиталъ трудолюбието! Какъ е величаелъ труда! И цѣлия му животъ е билъ трудъ, и пакъ трудъ. Иначе безъ трудъ П. сигурно не би могълъ да прогони (това вече не само съ силна лична инициатива, a и съ общо съдействие) гърцизма отъ своя роденъ градъ; безъ трудъ какъ би съставилъ Арматолосъ и Скендеръ-бей; какъ би научилъ елински пò-добре отъ професоритѣ си; какъ би направилъ два превода на Илияда и Одисея; какъ би усвоилъ старобългарски езикъ безъ преподаватель, a отъ чуждитѣ езици, освенъ гръцки, още и французки, на който даже превежда, и италиянски, отъ който превежда Orlando Furioso отъ Ariosto.

 

Економъ и пестеливъ въ всичко, П. се е показвалъ такъвъ и въ училище. Така, отъ ученицитѣ си е искалъ да не хабятъ напразно страницитѣ на тетрадкитѣ си или местото на черната дъска. „Щади мѣсто!" е била една отъ неговитѣ заповѣди. Отъ дежурния ученикъ винаги е искалъ мастилница съ толкова мастило, че като потопи писалката до дъното на мастилницата, писецътъ да се напои колкото е нуждно. Тежко на оня, който му носелъ пълна мастилница.

 

 

107

 

Въ Солунъ радость е било въ домътъ на П. когато въ нѣкои празднични дни ученицитѣ родомъ отъ Охридъ, или гимназиалниятъ хоръ идвали на честитка.

 

Въ нѣкое отъ тия посещения непредпазливъ младежъ подметналъ нѣщо ласкателно по адресъ на голѣмата дъщеря на П., тогава ученичка. Радващъ се на твърде остъръ слухъ, П. дочулъ и веднага реагиралъ, казвайки: „Стани достоенъ, да ти я дамъ!"

 

Поетъ, какъвто бѣше по натура, П. обичаше много музикага, бѣше и и дансьоръ. Погрѣшна стѫпка, или непъленъ тактъ не търпеше. Играли и танцували и на сватбата на дъщеря му. Кумътъ, градски лѣкарь, при това и гръкъ по народность, пада играйки заедно съ дамата си, братова дъщеря на П. Скандалътъ е билъ готовъ: злополучниятъ кавалеръ е билъ сконфузенъ и нищо не могло да го извини предъ разядосания Пърличевъ.

 

Една следа отъ обществено-възпитателната дѣйность на Пърличевъ намираме въ една рѫкописна книжица, по всѣка вѣроятность преводна работа отъ елински или француски езикъ. Заглавието на рѫкописа липсва; първата часть е озаглавена „Длъжности на чловѣка като особа" (вм. личность) и ведната следва подзаглавие „Размышленіе". Други глави на книжката сѫ: Страститѣ [1], Женѫ, Сродныцы, Длъжности на обществото и Вѣроизповѣданіе. П-въ несъмнено е използувалъ нравственитѣ принципи и поучения прокарани въ книгата както предъ своитѣ по-възрастни ученици въ училището, следъ като е билъ вече изхвърленъ отъ употребление гръцкия езикъ, тъй сѫщо и предъ обществого въ честитѣ си проповѣди въ черква, или въ училище при разни случаи. Другото значение на този преводъ се състои въ това, че той свидѣтелствува до каква степень П., отличниятъ познавачъ на гръцки, е владѣелъ български езикъ. Единъ малъкъ цитатъ може би не ще бѫде излишенъ, за да се види, че още въ самото начало (иска ми се да вѣрвамъ, че този преводъ на П. ще да е единъ отъ най-раннитѣ) П. си е служилъ съ единъ не лошъ за времето български езикъ. Така подъ цитираното подзаглавие „Размышленіе" въ „Часть първа" на рѫкописа следва текстъ :

 

 

1. Надѣжда и страхъ, Веселіе и мрачность, Гнѣвъ, Сожаленіе, Желаніе и любовъ (по погрешка съ ъ, вм. ь).

 

 

108

 

„Чловѣче, дойди си на себе и размишлявай цѣльтѫ заради коѭто си създанъ. размышлявай вьрху (последната дума после зачеркната, б. м.) силытѣ си, размышлявай вьрху (пакъ зачеркната д. вьрху) потрѣбы-тѣ си, размышлявай вьрху (и тукъ д. вьрху писана, a после зачеркната, б. м.) различнитѣ си отношенія. . . Не бѫди продерзливъ да говоришь прѣди да тегнишь словата си, не прѣдпріимай ничто прѣди да испыташь какъ-въ може да бѫде край-тъ. и така безчестіе-то ще бѣга далеко отъ тебе и срамъ-тъ никога не ще познае кѫщѫ-тѫ ти. раскаяніе-то не ще влѣзе въ вратата ти и мрачность-та не ще насѣдне надъ чѣло-то ти".

 

Такъвъ е езикътъ на П. въ цѣлата книга. Такъвъ е той и въ неговитѣ слова, такъвъ е и въ автобиографията му. Що би пречело, ако така бѣше преведена и Илиядата, както и бѣ почналъ П-въ въ първия си преводъ

 

(„Ми проникна златобулна зора

Отъ бистри-нѣ струи океански").

 

Но тогавашната българска критика (Нешо Бончевъ), посрѣщнала неблагоприятно превода. П. билъ обиденъ, поради което захвърлилъ превода си въ огъня, за да почне после втория преводъ на славянски, който езикъ П., като поетъ и славянинъ, счита за осѫществимъ и възможенъ, както това личи отъ единъ неговъ предговоръ къмъ последния преводъ на Илияда, a сѫщо тъй и отъ специалната славянска граматика, която съставилъ П. за пò-лесното усвояване на тоя езикъ. — Ето и самия тоя предговоръ,!

 

 

Критикъ и преводчикъ.

 

— Г-не, чюлъ сьмь, че Омировѫ-тѫ Илиадѫ искашь да доведешь до половинѫ-тѫ на обемъ-тъ ѝ, и мнозина ти даватъ право: тѣ казватъ, че у Омира има много страницы, които и най-пламенны-тѣ любители на поезиѭ-тѫ не гы читатъ, че развитіе(то) на книжнинѫ-тѫ не пріима до тамъ великы книгьі каквыто пріимаше Омирова-та Епоха, че бы было немала полза да се скрати Илиадата и да стане рѫчна книга, че нѣмаме никаквѫ ползѫ отъ дългитѣ и праздны разговоры, които съставлятъ половинѫ-тѫ Илиядѫ, че всякъ Славянинъ ще чита съ повече интересъ вашій, нежели всѣкой другый прѣводъ на Илиядѫ-тѫ, че стиховетѣ Ви сѫ лѣсни за читаніе и за помненйе, че въ нихъ се намира простота-та на Омира, и

 

 

109

 

плавностьта на народны-тѣ пѣсни, и искуство-то на художествены-тѣ, че можешь да извличяшь сълзы, че си доставилъ [1]. Ектора много по интересно лице въ превода, нежели въ оригынала, че умѣлъ си да разширишь крѫга на поетическы-тѣ волности, че си удьржялъ правилно слогоудареніе... съ еднѫ думѫ, че дѣло-то Ви ще направи Епохѫ, както каза Цариградското „Читалище".

 

— Явно, Г-не, че намерение-то Ви е да критикувате. — Да! Слава богу, сьмь критикъ; Нъ имамъ ли честь да видѫ вашіи новъ преводъ на Илиадѫ-тѫ?

 

— Всесьрдечно Г-не; Ето го цѣлъ. . .

 

— Въ пѣсень А, скращеніето е чрезмѣрно. — Да, зачтото гнѣвъ-тъ и слѣдствія-та му трѣбва да сѫ бързы. — Радвамъ се, че преводъ-тъ Ви дыше Омировѫ поезіѭ; віе что сте писали, е исто-то, Омирово-то. Нъ това не е Омиръ Еллинскый поетъ, нъе Пърличевъ, българскый поетъ. [*] — Истина е, че не писахъ за еллины. — Добро! нъ трѣбвало бы да превеждате вѣрно: цѣль-та на Илиадѫ-тѫ е да противупостави Западъ противу Изтокъ, Морето противу Сълнцето, Еллинизмъ-тъ противу варваризмъ-тъ: Това като е тъй, трѣбвало бы, мыслѭ, Слав: преводчикъ да разшири тѫѭ идеѭ и да внуши на сл. читателя мысъль-тѫ да се счита и той како вмѣшанъ въ Троянската войнѫ, и следователно да чита съ интересъ, и то, по общë-то правило: „всякой писатель трѣбва да пише по духа на народа си и на епохѫ-тѫ си?" — Не ! Никакъ. Както у Омира, така и у превода трѣбва да владѣе идеята „всякой, что не е елинъ е варваринъ" — тая и у превода владѣе, и у превода е представено за глупаво все, что не е еллинско. — Не трѣбва да изоставите ничто, нито да допълните ничто, инако ще дадете рѫчки [2] на всякой критикъ да вы укори не защото преводътъ е лошъ или неполезенъ, нъ зачтото е не вѣренъ. — За да не крѣскаме по пусто, първо опредѣли ми что разумѣвашь съ думѫ вѣрность: вѣрность по буквѫ или вѣрность по духа? — Нъ. . · двѣ-тѣ. — Двѣ-тѣ вѣрности не живѣятъ заедно; всякой языкъ има свой особенъ Геній; едната вѣрность исключява

 

 

1. Вм. представилъ.

 

*. Вижъ четвьртѫ-тѫ книжкѫ (1871) на браилското периодическо списаніе.

 

2. Сир. дръжки

 

 

110

 

другѫ-тѫ: н(а) п(римѣръ). първый стихъ на Илиадѫ-тѫ преведенъ буквално става „Гнѣвъ възпѣвай богынë Пилесова сына Ахыла", a преведенъ по духа вѣрно става „Пѣй ми Музо гнѣвъ несчястно-грозный Ахылея Пелеева сына". Во вторый преводъ сѫ отхвьрлены нѣкои думы, които се намиратъ у Омира, a пъкъ сѫ пріеты другы думы, които не се намиратъ у Омира, съ все това първый преводъ е колко по-лесенъ, толко по-лошь во сравненіе съ вторый, дѣто гръмкость-та на звуковы-тѣ и натрупаны-тѣ гласны принуждаватъ читателя да отваря уста-та. — No hiatus-тъ е порокъ. — Напротивъ въ Епопея hiatus-тъ е вѣлика добродѣтель, добрый поетъ во все може да подражяе Омиру, нъ въ hiatus-тъ никой. Сега, коя вѣрность предпочитате? — Вѣрностьта по духа : Нъ и такъ дѣлото ваше не е вѣрно, зачтото е с(ъ)кращеніе. За то и скращеніе го наричямъ; ако скращеніе е грѣхъ, прочее вси, что скратили библіѭ-тѫ, сѫ невѣрны преводчицы! тъй ли ? — И ние прѣведохме Землеописание Смирнова и во прѣвожданието си дозволихме да направимъ доста измѣнения; нѣкѫдѣ допълнихме, a нѣкѫдѣ изоставихме нѣкои нѣчта . . . Нъ πакъ да прѣправяме чуждѫтѫ работѫ до тамъ, чтото да излѣзе истинна наша, както го правятъ нѣкои!! това считаме за безчестностъ. [1] — Никой не ще каже че работа-та е твоя, зачтото самъ ти казвашь, че не е твоя; при томъ, вые сте направили доста измѣненія, сте скратили, сте приложили, нъ пакъ преправяніето го считате за безчестность! Вые се біете самъ по главѫ-тѫ си, како грѣшникъ раскаянъ, или по-добро да рекѫ, вые си исповѣдвате како грѣхъ това, что не е грѣхъ. Не знаѭ какво е преправяніе-то Ви ; нъ ако то е полезно на народа, вые не сте безчестенъ. Зачто допълнихте, зачто изоставихте? — За да стане прѣводъ-тъ пó употрѣбителенъ за народа за когото се направи. Зачто прочее се каете како безчестенъ, ако цѣльта ви е достигнѫта? Ако ли не, страшно е да не се нарѣчете смѣшенъ, не зачто-то прѣправихте, нъ защото прѣправяніе-то Ви не е добро. Мы прѣводчици не сме автори, но актори : Ако пѣніето ни е хубаво, ще въсхытиме зрителитѣ, ако ли

 

 

1. Вижъ прѣдговоръ на Землеописаніе Смирнова.

 

 

111

 

дурно, ще гы расхохотимъ, но не обиждаме никого и нѣмаме да се нарѣчемъ безчестны, нъ само смѣшны.

 

— Нъ моля, подъ вліяние на коя идея прѣведохте въ такъвъ языкъ?

 

— Ето ѭ: Една е Славянска-та грамматика, и ще настане време, когато едно обще нарѣчіе (употребено отъ ученытѣ) ще свързва вси-тѣ Славянскы племена. Това може да е сънь, нъ е и нужда велика. Тая е идеята, която ме побуди да слѣдвамъ, увѣренъ, че другы ще свършятъ това дѣло. Мые, гърчцкы въспитанницы, не смы опитны въ никое отъ Славянски-тѣ нарѣчія и особенно въ Българско-то, зачтото смы лишены отъ добъръ словарь. И пакъ за материѭ се принудихъ да вземѫ Словарь Академій Наукъ, когото и прочтохъ всичкый-тъ. — Повѣрвай ме, че не ще имашь спокойствіе отъ критикѫ-тѫ. — Зачто? — Зачтото идея-та ти е дързостна, и предприятието ти ново. Все, что е ново и дързко, възбужда ропотъ и гонение. А языкъ не се поправля веднажь; такво нѣчто прѣдпріе и Дука между гърцытѣ, но вси го осѫдихѫ. — Сравнеиіе-то ти не е право ; мые изгубихме само причястія-та, a гърцытѣ изгубили почто всичко. Нѣкои учены ны съвѣтуватъ да казвамы

 

присьрдце, увързъ, хора, хортуватъ, достойникъ,

вмѣсто :

усьрдіе, условіе, чловѣцы, говорятъ, министръ.

 

Нъ не ще приемемъ тыя думы. — Зачто? Зачтото освѣнь че сѫ токмо мѣстны, грамматическы не сѫ ничто. — Но како ще стане обще Слав. нарѣчіе? — Както стана едно обще отъ четыри-тѣ еллинскы и отъ десятьтѣ италянскы. Прочее, и слѣпцу видно, че языкъ-тъ (ми не е) както казва Шишковъ, [1] въображяемый Славяно-Българскый, нъ чистый безпримѣ(сенъ) Старо-Българскый, языкъ-тъ на Слав: просвѣтители, очищенъ обаче отъ развращенія (со)лецизмы, вмъкнѫты въ него отъ нуждѫ-тѫ, да стане преводъ-тъ имъ буквално вѣренъ. — И такъ Рѣшилъ си да употреблявашъ всичкы-тѣ падежи и причястія. — Да. Ако ты зачтото скратихъ, наричяшъ несправедливо преводъ-тъ ми невѣренъ, колко по-вече невѣренъ бы былъ той, ако не быхъ употребилъ падежи и причястія които сѫ красота и сила на

 

 

1. вижь прѣдговоръ на Исторіѭ Шишкова.

 

 

112

 

языцы-тѣ. Беранже наричя францускый языкъ варварскый, зачтото нѣма падежи. Α Българскый языкъ гы ималъ и гы има и днесъ: въ Македоніѭ поне кѫдѣто языкъ-тъ е твърдѣ развратенъ, въ уста-та на народа слушны сѫ всичкы-тѣ падежи; напр. злому търну, зла копачка; тебе споменѫхѫ първынъ (= първымъ), на пѫти, полъ пѫти и пр... Α когато народъ-тъ говоритъ грамматическы, дължны ли сѫ учены-тѣ да пишѫтъ варварскы? Освѣнъ това, можно ли е духъ-тъ на Омировытѣ стихове да се изобрази точно безъ всичкы-тѣ язычны прѣимѫщества?

 

— Мислишь прочее, че г-да С, Μ, Η, Ρ, Η, Τ и пр. сѫ варварскы писатели ? — Не ввождаи ме во враждѫ съ писатели-тѣ. Тѣ писаха просто, нарочно ради народнѫ ползѫ, мнозина отъ нихъ насърдчихѫ и мене да пишѭ. Нъ тѣ знаѭтъ, че народи, что не се подвизаватъ за нѣкоѭ идеѭ, каквато и да е, сѫ съвсѣмъ мьртвы. И тъй вървихъ по стърменъ, нагорень, опасенъ пѫть не за матеріалнѫ ползѫ, която ще бѫде по-малко отъ ничтожнѫ, но за еднѫ идеѫ. — Зачто никои отъ знаменытитѣ любословцы, ни русинъ ни чехъ не работилъ по тѫѭ идея? — И я се чюдѫ за то. — Идея-та за обще нарѣчіе ти е втлъпена неизгладимо въ мозъкъ-тъ. — Да. Както на баллониститѣ идеята, че ще дойде време да пѫтувамьі по въздуха. — Нъ българскый списатель трѣбва да благодари Българско ухо. — Имашь право; не казвамъ, че вси трѣбва да пишатъ по моему. Нъ изповѣдай, че и идея-та, за която пишѫ не е съвсѣмъ безплодна. — И ти изповѣдай, че преводъ-тъ ти е невѣренъ. — Я публично бѣхъ си изповѣдалъ: „Скратихъ; indignor quandoque bonus dormitat Homerus"; Нъ и ти знаешь, че скращеніе не е невѣрность. . . Ако ти си превелъ точно Илиадѫ-тѫ и искашь да я издадешь, дамъ ти първенство. — Но зачто да скратишъ? не уважавашъ ли тѣнь-тѫ Омировѫ? — Омиръ е безстрастенъ въ блаженството си. Ако и въ Илиадѫ-тѫ, почти всякога дума „Зевсъ" значитъ „Омиръ" обаче той не е непогрѣшимъ. Той не се обижда ни отъ лоши преводы. Той е сълнце, което не се помрачява отъ пятны. Той не пита, точенъ ли е, нъ полезенъ ли е преводътъ. Той стои предъ престола на щедраго бога, който за народнѫ ползѫ измѣнява и вѣчны-тѣ си съвѣти. Знаете какъ преведе Флоріянъ Донъ-Кытота; знаете че и другы скратили Омира. Между всичкытѣ лоши преводы (всичкы бо лоши сѫ) нека

 

 

113

 

се приложи още единъ. Такъвы и толькавы сѫ красоты-тѣ на Иліадѫ, чтото трѣбва да станѫтъ и ще станѫтъ безбройни на неіѫ преводы. Трѣбваше ли, за хатъръ на педанты-тѣ, да преведѫ точно вси-тѣ праздны разговоры, които и най-страстны-тѣ любители на поезіѭ-тѫ не ги чытатъ? Я мисля, че не. У Омира Екава посреща Ектора безстрашнаго така: „Чядо, что си оставилъ битвѫ-тѫ и ми си дошълъ?" Това не е ли противно на природѫ-тѫ? Природно ли е Андромаха съ пълна уста да произноситъ предъ съпруга си Ектора името на несмиримый имъ врагь Ахыла и да разказва, какъ Ахылъ въстържествувалъ надъ родители-тѣ ѝ и надъ братія-та ѝ, какъ да не бы не чюлъ никога до той чясъ Екторъ исторіѭ-тѫ имъ? Еленъ не можеше ли да пратитъ простаго воиника во Троѭ да нарѫчя жьртвѫ на Атинѫ за да спасе града отъ силѫ-тѫ Діомидовѫ, нъ праща Ектора едничкыйтъ управитель на всичкѫ-тѫ войнѫ? Астеропей нѣмаше ли друга работа, освенъ да напрѣга силытѣ си за да изтръгне отъ брѣга Ахылово-то копіе, когато Ахылъ со голѫ сабѭ стоитъ надъ главѫ-тѫ му? Псуванія-та на Еленѫ противъ все, что е варварско, сѫ толкова наглы и явны, чтото мнозина отъ учены-тѣ не вѣрватъ въ истинното значеніе на рѣчи-тѣ ѝ, и даже и криво гы тълкуватъ. Агамемнонъ, въсхыщенъ отъ юначеството на Тевкра, го въодушевлява тако : „Стреляй такъ, и прослави отца, който те въспиталъ, ако и да му бѣше ты сынъ не законенъ (νόθον ὐος ὐόντα)." Днесь, простено ли е това? Израженія в'Омировый вѣкъ силны, днесъ не сѫ пріеты ; другый вѣкъ, другьі нравы. Омиръ оприличява ироитѣ не тъкмо съ левовы, и барсовы, нъ и съ вепры и съ мухы, и съ ослы. Днесь таквы метафоры могѫтъ да огрозятъ цѣлѫ книгѫ отъ най-пріятны-тѣ. Нъ за хатъръ на критикѫ-тѫ мы преведохме, колкото можно, по-вѣрно. — Нъ зачто не представихте Ектора толкова глупавъ, колкото е представленъ у Омира? — Коя полза отъ глупости? Не стигатъ ли горѣречены-тѣ и много подобны имъ глупости ? Съ глупости-тѣ Екторовы дѣлото ми не ще станеше по-добро, нъ по-лошо; Освѣнь това (не е) ли истина, че Хрістіянизмъ-тъ цѣни по-высоко мѫченичеството Екгорово (нежели) славѫ-тѫ Ахыловѫ? Зачто прочее да го представіѫ глупавъ? Нъ не е ни природно, силный тѣломъ Екторъ да е слабъ умомъ (ка)кто и слабый тѣломъ Полидамантъ — да е здравъ умомъ. — Каталогъ-тъ на кораби-тѣ съвсѣмъ си го

 

 

114

 

изоставилъ? — Да; нъ между безполезнытѣ стиховы, что го съставятъ, избралъ сьмь нѣкои си по достозабѣлѣжителны, и сьмь гы положилъ на другы мѣста, кѫдето намирахъ за прилично. Тако сьмь правилъ и всѣгдѣ, кѫдѣто бѣше нужда за скращеніе. — Вещественно не ще се възползувате.

 

— Ако. Нъ зачто? — Зачтото едва учителитѣ могли бы да разумѣѭтъ то, что пишете. — Какъ това? Тьмно ли е дѣлото ми ? — Не; то е ясно; нъ употреблявате думы стары, не всякому достѫпны. — Я мислѭ, че тьмность-та не зависи отъ думы, нъ отъ несмыслены мысли или прекалены израженія. Α какъ ще докажешь, че преводъ-тъ ми е тьменъ? И му представихъ Иліадѫ-тѫ и почна да чете: „Пѣй ми Музо гнѣвъ несчястно-грозный

 

Ахылея Пелеева сына.

Кой Данайцьмъ много бѣдъ устроилъ

В'Адъ низринѫлъ много душь юначныхъ

Плоть ихъ сдѣлалъ псовъ и птицъ игранѥмъ

Зевсова ся воля съвьршяла.

 

Шесть стихове! Шесть ли сѫ и въ оригынала? — Пять. — Прочее 85 слогове на оригынала отдахъ си гы съ 60 слоговы. Можно ли е 17 сложный стихъ да въспроизведешъ съ 10 сложный? Това не е ли святотатство ? — Не! нъ искусство. Българе-тѣ по-лесно читатъ 10-сложный сгихъ. Нъ въпросъ-тъ е, дали намирашь тьмнотѫ въ превода?

 

— Да. — Коѭ? — думѫ „плоть" не ѭ разумѣва всякой. Нека пита. — Дума „сдѣлалъ" е руска. — Не, тя е общославянска. — Нъ силѫ-тѫ на падежи-тѣ кой ще изясни на читателя? — Една кратка моя грамматика. — Ты не знаешь, колко наши списатели потьрсили у народа подпорѫ и не ѭ нашли. — Не обезсьрдчявайте ме; Рѣшеніе-то ми е твьрдо. —Си узналъ ли тьрніе-то на списателско-то поприще? — Да. — Знаешь ли свирѣпость-тѫ на непросвѣщенѫ-тѫ българскѫ критикѫ? — Да. Знаѭ, че тая удавила много таленты еще въ първы имъ цвѣтъ. — Всѣкой свободенъ преводъ, колкото добъръ и да е, дава много рѫчкы на критикѫ-тѫ. Най-първо въ превода ви гледамъ нѣкои мѣсга, които си разумѣлъ инако, a не както другы преводчицы. — Ако. Това е новость, и привличя читатели. — Зачто не употребихте членътъ. — Не ми трѣбаше. — Зачто употребявате древнитѣ окончанія ааго, ууму? — Като бѣхъ принуденъ отъ уваженіе къмъ

 

 

115

 

строгѫ-тѫ грамматикѫ да употреблявамъ ѫ и ѭ вмѣсто у и ю, които сѫ по-звучны и несравненно по-сгодны за епопеѭ, не намѣрихъ никакво по-сгодно отъ окончянія ааго, ууму, срѣдство за подражяніе на неподражяемѫ-тѫ подражятелнѫ армоніѭ Омировѫ, удивителный плодъ на грамматическы престѫпленія, напр. бурнууму мужу. — Зачто казвашь я вмѣсто азъ? — Това зъ е приставка, както се види и у другытѣ мѣстоименія; Α я е дума общя у Славяны-тѣ, и въ Македоніѭ се слушя я. — Но понеже зъ е приставка, тогава трѣбало бѫ да пріемемъ а = азъ, a не я = азъ. — Не Г-не. Зачтото по общій законъ на произношеніе-то всяка дума и всякъ слогъ, что започва отъ гласнѫ, пріима едно i предъ гласнѫ-тѫ. Напр. Его, ѫгълъ, ѫдица, ѫгула се произнасятъ ѥго, ѭгълъ... Понеже употребявашь нань = на него, трѣбало бѫ да употребишь и и вмѣсто его. — Но тогава языкъ-тъ бы ималъ три и, равны по произношеніе, a разни по значеніе-то: именно едно и = и съѭзъ, друго и = его, третьë и = ей = ней. — Зачто употреблявашь я вмѣсто е, напр.: меня вмѣсто мене. — Ако пишемъ е вмѣсто я, то трѣба да пишемъ (нечетлива дума б. м.) и жеденъ и молетъ (молятъ) и пр. както се произнасятъ въ Македонія. — Зачто употребявашь причастіе вмѣсто прѣминало врѣме, напр.: молилъ вм. моли. — Зачтото прѣминало-то време „моли" е съмнително и може да се вземе за повелително; и ето причина-та, ради коѭто и народната ни поезіѭ посвятила това употребленіе и казва „поплѣнилъ ми Скенд: овче поле битолско". Имашь друго за критикуваніе? — Не. Отговаряте преизобилно на всякъ въпросъ.

 

— Сега брой ми (скѫсано въ рѫкописа, б. м.) спомоществованіе ; a я когато ще издавашь твой преводъ, ще ти брозѭ... (скѫсана часть). Преводътъ ми на Иліадѫ-тѫ заедно съ краткѫ-тѫ ми Грамматикѫ стр. (скѫсано). — Нѣмамъ нуждѫ отъ превода Ви. — Зная, че читате (на скѫсаното мѣсто ще да е било вѣроятно „Омира" в'оригынала), нъ трѣба да се помага на книжнинѫтѫ. — Отъ мене не чя (кай) помощь, нъ строгы и вѣчны критикуванія. — Богъ да ви е на помощь.

 

*  *  *

 

Че съ пѣснитѣ си Пърличевъ е въздействувалъ върху духа на съвременницитѣ си да възприематъ по-лесно идеята за националното пробуждане и се освободятъ отъ гнетътъ на мощния

 

 

116

 

Фенеръ, самъ Π. твърди въ своята автобиография, гдѣто говорейки върху влиянието, което е упражнила неговата пѣсънь за унищожението на Охридската патриаршия, се изказва въ смисъль, че тя, пѣсъньта е сторила за тържеството на националния подйемъ пò-вече отколкото подвизитѣ му въ борбата срѣщу гърцизма. Така сѫ електризирвали духоветѣ и други негови пѣсни : оная противъ фанариотството „До кога, братя мили българи, До кога гърцитѣ ще ни тъпчатъ"... и за посрѣщането на първия български владика въ Охридъ „Бога вишнаго да славимъ и честитаго царя"...

 

Но П. е поддържалъ будно чувството на народа и чрезъ своитѣ слова, които обикновенно били силни по духъ, пълни съ съдържание, изразителни по форма и съ племенно чувство. Така и до старосгь. — Ето нѣкои образци и отъ неговитѣ слова.

 

 

Слово на св. Кирилъ и Методия държано въ Солунъ.

 

In nova lingua gloriatur nomen domini nostri, т. e. нека се славитъ името божіе на новъ езикъ. Дòсега божіето име се славеше само въ Гърцкый и Латинскыій, a сега се славитъ въ треій языкъ — Славянскый языкъ, языкъ звученъ, богатъ и священъ.

 

И така Папа Адриянъ II, по промыслу божію, (п)освяти Славянскый прѣводъ и Славянскый языкъ.

 

Да свыемъ, да свыемъ вторый вѣнецъ на кротостьта имъ: Св. св. Кирилъ и Методій сами не грѣшехѫ, a на грѣшнытѣ опрощавахѫ ; спорѣдъ примѣрътъ на Ісуса Хріста, който каза „не дойдохъ да поканѫ праведницытѣ, но грешницытѣ на покаяніе. Нѣматъ нужда отъ лѣкарь здравитѣ, но болнитѣ. Елате, елате прѝ мене, да видите колко сьмь кротъкъ и смиренъ. Елате да видите колко блатъ е яремътъ мой и колко лесенъ товарътъ мой".

 

Co таквѫ кротость тіе извьршиха великото дѣло: покрьстиха миліоні души.

 

Дѣвойкытѣ да свыятъ още единъ вѣнецъ, третій вѣнецъ, — на трудолюбіето имъ. Св. св. Кирилъ и Методій вчасъ като отслужеха св. Литургиѫ, вчасъ тръгвахѫ на училище да учатъ дѣчиняга. Отъ великытѣ имъ трудовы нихніотъ сънь бѣше малъкъ и кратъкъ. Tie още отъ полнощь се разбуждахѫ за да прѣвождатъ Св. Писаніе. Отъ великы-тѣ имъ трудовьі

 

 

117

 

тіе изгубихѫ здравіето си. Но ако и да бѣхѫ болни, все и така тые пакъ се трудехѫ, неуморно се трудеха, доклѣ извьршихѫ великото дѣло, което не бы могли да извьршатъ ни царіе, ни императори, ни самитѣ може би Хрыстови Апостоли : ни единъ отъ Апостолитѣ не покръстилъ толко много души колкото св. св. Кирилъ и Методій.

 

Но, ке ми каже нѣкой, оти въ това велико дѣло имъ помогнѫхѫ чудесата что правехѫ. Не ! тако ми Св. св. Кирила и Методія, тако ми име Божіе, не имъ помогнѫхѫ толко чудесата, колкото икъ помогнѫ поведеніето. Чудеса може да направи и дяволътъ. Но св. св. Кирилъ и Методій се прославиха заради кротость, заради смиреніе, заради трудолюбіе, заради любовь, която е майка на всичкытѣ добродѣтели.

 

Но кой ораторъ? какъвъ панегирикъ може достойно и прилично да похвали Св. св. Кирилъ и Методія? Най-голѣма за нихъ похвала е, оти Папа, денешніотъ Папа Римскый, като оцѣни мѫкытѣ и трудовытѣ имъ, като оцѣни величинѫтѫ на дѣлата имъ, гы нарѣче равноапостолы, и издаде заповѣдь, писменнѫ заповѣдь, строго повелѣніе по всичкото си паство да празднуватъ всичкы деньтъ на св. св. Кирилъ и Методія.

 

И така днеска цѣлый Славянскій родъ празднуватъ великіотъ празникъ; и го празднуватъ много пò тържествено отъ насъ; го празднуватъ во храмове много пò великолѣпны отъ нашіогь; въ храмове прѣисполнены со народъ много по многочисленъ отъ нашіотъ. Нашіотъ праздиикъ е скроменъ, смиренъ, незвученъ, скутанъ.

 

Благодареніе Вамъ, мили мои колеги, что оставихте татковинѫтѫ си, и дойдохте да послужите на нашѫтѫ татковинж, или по-добрѣ да кажѫ, на татковинѫ-тѫ на св. св. Кирилъ и Методія и да празднувате въ самый Солунъ праздникотъ на Солунскытѣ святіи. Колкото и да е скроменъ празникотъ нашь, става пò веселъ со Васъ и чрѣзъ Васъ. Βы, украшеніе празника, доставихте намъ райско благолѣпіе — и въ училищата, и во цьрквѫтѫ на Св. св. Кирила и Методія. Оскудѣло намъ мудрыхъ мужей число. Майка Македонія много е ослабнѫла. Откако породи великаго Александра, откако породи св. св. Кирила и Методія, отгога майка Македонія лежи на леглото си ужасно изнеможена, совьршенно прикрѣла. Майка что родила великаго сына, надали ке може да роди и другего. За това толко рѣдки сѫ на свѣтотъ великитѣ мѫжи.

 

 

118

Цѣлы просвѣтены държавы, во теченіе на 50 годинъ, едва могѫтъ да произведѫтъ единъ великъ мѫжъ. Сьрдечно благодарение Вамъ, мили мои сотрудници, что дойдохте да цѣлувате святѫтѫ земя, дѣто стѫпнѫли нозѣтѣ на св. св. Кирила и Методія. Нито нуждѫ имаше отъ нашето благодареніе. Доволно сте наградени отъ самата си съвѣсть. Даже и блаженство е вселено во сьрдцата Ваши, дѣто служите на Кириловото отечество. Иденьето Ваше во Солунъ, нàдали е пòдолно отъ поклоненіе на Божій грсбъ. . .

 

Но какво казахъ азъ? Грѣшихъ! Простѣте ме. Хулà е a каже човѣкъ оти Македония не може да ражда великы мѫжи. Напротивъ, Македония е плодородна и неисчьрпаемо благочадна. Колко сѫ хубави цвѣтята нейзини, колко сѫ хубави дьрветата нейзини, толко сѫ хубави и чедата нейзини ; и хубави, и пъргави, и остроумни. Каква е силата на растителностьта, таква е силата и на жителитѣ. Благодареніе Вамъ, колегы, Македонія има да произведе звѣздоподобны младенцы. Пакъ благодареніе Вамъ, Вые ке бѫдете повиватели на младенцытѣ на Македонія; повивателы благодушны, благоокы, симпатическы, благомыслящи. За новороденытѣ младенцы на Македонія Вашата радость ке бѫде равна на радость-тѫ на майкѫтѫ что гы родила; зачтото повивате o Вые! уважаеми и святи земледѣлци на плодовитѫтѫ Македонскѫ земѭ. Отъ Васъ се очакватъ много плодове, плѣнително-цвѣтни, великолѣпно-блистателни плодове. Отъ височинѫтѫ на небесата со благостно око на Васъ гледатъ св. св. Кирилъ и Методій; Вы гледатъ и Вы благославятъ. Особено благодареніе на Правителственото покровителство, Солунската Българска Гимназія има да произведе още много Кириловцы и Методіевцы, които ке бѫдѫтъ свѣтила на училищата ни; ке бѫдатъ благолѣпіе на цьрквитѣ ни; ке бѫдѫтъ стълпци на Вѣрѫтѫ, и ке прославятъ Македонското име. Аминъ.

 

Слово за Св. Климента, държано въ Охридъ.

 

Паметь праведника съ похвалами.

 

Какви вѣнци приличатъ на Св. Климента? Съ кои похвалны пѣсни можемъ да почетемъ Св. Климента? Кой язикъ може да изскаже великы-тѣ трудове на Св. Климента?

 

Риториката? — Ако и да стигне до най-високата степень на съвьршенството си, тъй чтото да дига камены и дървя, не

 

 

119

 

кè може никога да го похвали достойно и както му прилича. Чудесата на Св. Климента сѫ дѣло, a словата наши сѫ сѣнка. Чудесата на Св. Климента се слушатъ, се виждатъ, пишатъ ; a словата наши вѣтъръ гы вѣе. Чудесата на Св. Климента сѫ тѣло, a словата наши сѫ слабо и тьмно изобретенѝе на тѣлото. Чудесата на Св. Климента звучатъ по четиритѣ стърны на свѣтътъ, а словата наши сѫ ограничены отъ четири зидои. Нàдали ке чуете мой слабый гласъ! Не оти Св. Климентъ има нужда отъ похвалы ; не оти може нѣкой да го достойно похвали; но длъжни сме да го хвалимъ како можемъ и колко допуща врѣмето и мѣстото. Добринѫ-тѫ трѣбва да ѭ славятъ и прѣклонени старци и младенци что цицатъ. „Изъ устъ младенецъ и ссущихъ съвьршилъ еси хвалу." Добродѣтелнитѣ мѫжи сѫ образи божіи на земѫтя. Когато се славитъ името на святьіитѣ, тогава се славитъ и името на самого Бога ; тогава и частната добрина се укрѣпява, a лошината губи държавѫтѫ си.

 

Охъ! колко сьмь радостенъ оти кàта гòдина съ сьрдце празнуваме Св. Климента! оти и во радости, и во жалбы въ устьітѣ ваши звучи името Св. Клименгь и пакъ Свети Климентъ! Св. Климентъ отбранъ божій ссѫдъ; отбранъ мегю вситѣ святы что аресале на Бога. Святи Климентъ — Охридскый Святитель, който съ постъ и съ трудъ извьрши великы подвизы. Святи Климентъ, който довьрши прѣводътъ на священнытѣ писанія, които Св. Св. Кирилъ и Методій не довьршиха. Святи Климентъ — въісокоученъ и святъ писатель. Святи Климентъ, който каза : въ Охридъ да стане свѣтло, и стана свѣтло. зачтото пòнапрѣдъ бѣхме во страшенъ мракъ и тьмнинѫ, Святи Климентъ — безсонно неуморенъ списатель, Святи Климентъ — необоримъ прповѣдникъ на святѫтѫ Хрістовѫ вѣрѫ. Святи Климентъ — прѣчестенъ крьститель на безбройны Български души. Святи Клименть — изумително — чудесенъ святецъ, който разпьрснѫ мракътъ на идолопоклонството. Св. Климентъ всемірны учитель, како да не бѣше отъ земіѫвѫ; како да бѣше пратенъ òтнебо за да прогласи словото божіе. Св. Климентъ, който съ трѫбата си огласи земіѫтѫ, утвьрди царството божіе и опрета діавола въ най-глѫбокытѣ мѣста на геенѫтѫ. Св. Климентъ — стълпъ и дирекъ на православнѫтѫ цьрквѫ. Св. Климентъ несравненно Богомѫдъръ и плодовитъ чудотворецъ. Святи Климентъ — свѣтозарно сълнце за славянытѣ.

 

 

120

 

Св. Климентъ — безсмьртно блаженный, който покри небето съ славѫтѫ си. Св. Климентъ, който нàнебо е равенъ съ дванадееетьтѣ святи Апостолы. Св. Климентъ, който стои надесно отъ ійсуса Хріста, който чрѣзъ него най-ясно доказва, че слово е Богъ; и пакъ и пакъ да кажемъ, че Слово е Богъ.

 

Въ общѣ не можеме да намѣриме думы и мислы, съ които да похвалиме Святаго Климента както трѣбва. При томъ и обстоятелствата не ни допущатъ да продължаваме.

 

Но за да оцѣните пòдобро свѣтецътъ когото празнуваме, трѣбва да си припомните какви бѣха нишитѣ дѣдове когато се учехѫ по св. Климентовытѣ книгы, писаны во нашъ языкъ, a послѣ какви станѫхѫ, кога захватихѫ да се учатъ по чуждый языкъ. Прѣдъ деветь вѣкове въ Охридъ бѣше страшенъ мракъ. Дойде св. Климентъ съ книгытѣ си, захвати да учи, и вчасъ мракътъ липса, и станѫ свѣтлина. Послѣ ны покорихѫ гърцитѣ подъ властьтѫ си, изгориха Българскытѣ книгы колко можехѫ и колко найдохѫ, и ни казахѫ: учѣте сега гърцкый. Тогава дѣдоветѣ наши сакахѫ некехѫ, захванахѫ отъ Алфа да си учатъ по гърцкы. Что станѫ. Вчасъ свѣтлината липса; и мракътъ пакъ поплати и се воцари. Какъвъ мракъ! Пърстъ прѣдоко не се гледаше. Почти никой българинъ неможеше ничто да се научи. Даже и се срамехме да се нарѣчеме българи; зачтото името ни бѣше излѣгло лошо. ны выкахѫ χονδροκέφαλοί, „дебелоглавы". Че кой човѣкъ въ цѣлыя свѣтъ може да напрѣдне малумногу съ чуждый языкъ?

 

Най послѣ съ помощьтѫ на Бога и на Св. Климента, се разбудихте, испѫдихте чуждійтъ языкъ, и заповѣдахте на децата си да се учатъ по майчинъ языкъ. Това чудо како станѫ? Вые сами знаете: то станѫ съ страшны жьртвы и харджої, съ жалбы, сълзы и плачої, съ хапсаны прангы и истинтацы. За народно добро богаты куки осиромашѣхѫ. Всичко това зачто станѫ? To станѫ за любовьта на святаго Климента и на книгытѣ му.

 

Сега кажете милі мои братія : Вашето ли ученіе по чуждіи языкъ бѣше пòдобро? Въпросътъ е важенъ и трѣбва отговоръ. Престѣте ми да Ви кажѫ че ные бѣхме папагали, a чедата наши станжхѫ славеи. Както и да е, прогледнахме малко съ едно око. A ако имаме любовь и съгласіе, нашитѣ очи ке гледатъ какъ очи соколòви.

 

 

121

 

Можехме ли ные да направимъ това чудо? Не?

 

Кой го направи? — Го направи свети Климентъ.

 

Кажѣте вѣчная му паметь.

 

 

Слово, произнесено предъ учители и ученици въ Габрово.

 

(Това може би е и първого слово тамъ следъ пристигането на Гр. Пърличева).

 

 

Събесѣдницы!!

 

Дойдохмы при Васъ, не за да познаете лицата ни, но за да Ви споминамы често за страданіята на изгубенитѣ Ви братія ; дойдохмы да Ви споминамы неописанытѣ имъ тегла и мѫченичества; дойдохмы да Ви споминамы често да управляте мыслитѣ си къмъ страдалцытѣ свои единородцы ; дойдохмы да Ви спомнямы окаянството имъ и да Ви трогнемъ сьрдцата.

 

Колкото за ученическытѣ длъжности, ще Ви гы споминатъ пòдобро отъ насъ Нихно Мѫдрословесіе другыгѣ професори, на които имамы честьта да смы сътрудницы.

 

Питахъ мнозина, въ кое мѣсто на Българія се намира учебно заведеніе съ многобройны ученицы, за да имъ проповѣдвамъ мѫкы и тѫгы Македонскы и Тракійскы, и всичкы ми казахѫ, че такова училище се намира въ Габрово. Това что и самъ знаехъ, и стоустата мълва всякога и всекѫдѣ гласила и гласи. И такъ, съ радость дойдохъ да бѫда помощникъ на знамениты-тѣ професоры на тѫзи славнѫ гимназіѭ, и заедно съ нихь да Ви проповѣдвамъ.

 

Помните, прочее, че Майка Бългърія е въ окаянно състояніе; помните, че Майка Българія е раскѫсана на петь части. Когато всичкы народносты се съединяватъ, Българія биде разъединена. Никога исторія не забѣлѣжила толикѫ неправдѫ. Майка Българія къто прѣтьрпѣ звѣрскыи яремъ въ разстояніе на петь вѣкове, днесь тя плаче изгубенытѣ си чяда Македонія и Тракія. Тя плаче за плодороднѫтѫ Добруджа; тя плаче за Пиротъ, люлкѫ на искусствата. Не забравяйте никога, че Австрия подари Пиротъ на Сьрбы-тѣ, нарочно за да посѣе между Славяны-тѣ распри, раздоры, борбы, тъй чтото Австрія да гледа и да се радва. Не забравяйте никога, че Майка Българія е расплакана, че има разрѣшены, растрепаны косы-тѣ си отъ тѫгы и жялосты. Не забравяйте никога, че имате свещеннѫ дължность, къто се развыете умомъ и тѣломъ, да притечете на помощь Майцѣ си, да отрыете нейны-тѣ сълзы,

 

 

122

 

да утѣшите скърбьта ѝ, да замѣнйте чьрны-тѣ ѝ дрехы съ бѣлы и веселы, да турите на главѫ-тѫ ѝ вѣнецъ. Тя си има вѣнецъ, но да ѝ турите и другый вѣнецъ отъ цвѣтя, които растѫтъ въ Македонія; да турите на рѫкѫ-тѫ ѝ онзи драгоцѣнный пьрстенъ, что се намира въ Тракія, чуденъ по красотѫ-тѫ си, свѣтълъ како сълнце, пьрстенъ когото завижда всичкый свѣтъ.

 

Охъ! безбройны учены българе жьртвовали сѫ животъ и имотъ за Майка България. Слѣдувайте примѣръ-тъ имъ. Да бы далъ Богъ чтото въ кратко врѣме, да вы видѭ развыти умомъ и тѣломъ да бѫдете предводители на народа, въоружены съ нравственно и вещественно оружіе, самы распалены... самы безстрашны, и другы да насьрдчявате; зачтото сграхъ-тъ е най-силный вратъ на чловѣческо-то благосъстояние. Страхъ-тъ прави чловѣка низъкъ, когато безстрашіе-то го възвишава.

 

Страхъ-тъ прави чловѣка смьртенъ... Богъ не ны стори да умремъ какъ скотове, но слѣдъ смьрть-тѫ да станемъ безсмьртны. Вышній Богъ да углади пѫть-тъ къмъ Тракия и Македония, да Ви сподоби да распьрснете врагове-тѣ си какъ прахъ, да стѫпвате на зміи и скорпіи, да освободите братя-та си, да се вьрнете съ побѣдны вѣнцы на главы-тѣ си, да утѣшите расплаканѫ Майка Българія, да прославите благочестивій Нашь Князь и да станете безсмьртны на земѝ и на небеси. Аминъ.

 

*  *  *

 

Пърличевъ е съставилъ (не е отбелѣзано кога) 12 пѣсни, които общо е озаглавилъ „Възпитание," макаръ че всѣка отдѣлно си има свое заглавие, което опредѣля цельта и характера на пѣсеньта. Формата и съдържанието имъ сочатъ, че тѣ сѫ били предназначени за деца отъ първа школска възрасть.

 

Една е за две удавени деца: сестрата, жертва на своето буйно и безумно тичане въ време на игра, a братътъ — отъ отчаяние по сестра си. Друга пѣсень е посветена на „Луничава Лена," която поради своята вѣтърничавость оставя самó въ кѫщи малкото си сестриче да си пореже пръста, a сама тя въ изба, дето

 

Игла изгубила.

На десно на лево

изумена търси.

Запали светило

 

а земи кладе го.

Надъ него как'луда

наведе си главѫ,

в'час даде се пламен

 

 

123

 

по мегкѫ-нѫ косѫ

изгорѣ ѝ коса

изгорѣ ѝ теме,

десній нейзин образ

се напѫлни плйуски.

Три месеци дена

боледува Лена.

 

Една лузна [1] синя

до смѫрт ей останѫ

да ѭ всычки гледат

i урок да учат,

луничави деца

ветерници моми

 

Въ трета се говори какъ се поправилъ „Спанко Траянъ” отъ своя недостатъкъ. Въ четвърта се описва трагичния край на „Преядено дете" (преяло). Една величае чудодейната сила на майчиното възпитание. Друга ни представя неотразимото последствие отъ предизвиканата майчина клетва. А въ „Сокол крадец" се разправя, какъ единъ синъ, който почналъ съ дребни кражбици, срършилъ съ присѫда да бѫде обесенъ по вина на майка си, която не го и смъмрала на време, и която за своята вина платила съ главата си вмѣсто своя синъ. Въ друга една излага се презрението, което си е навлекълъ отъ другари и учитель единъ колкото отличенъ по успѣхъ, но и толкова зълъ на сърдце ученикъ, „таен и страшен шепотник", който „со клевети умразни,

 

често сводил ученици

о битви и раздори

a той лукаво усмеян

ги гледал отдалеко."

 

Въ пъсеньта „Страшливій Силянче" е представена една нещастна, макаръ и невинна жертва на гибелния навикъ на ония безпросветни и невъзпитани майки, които обичатъ да плашатъ немирнитѣ си деца съ глупави и страшни приказки

 

За вампири талосами

Самовили и стии

 

И обяснимо е, какъ е могълъ въ своя малъкъ цикълъ по възпитанието да не се спре Пърличевъ върху опустошенията, причинявани отъ липсата на възпитание средъ нашия народъ, толкозъ по-вече, че и самъ той презъ цѣлия си животъ е мъкналъ последствията отъ угрозитѣ и заплахитѣ, които сѫ му били внушавани въ детската му възрасть, както е отбелязалъ и самъ въ своята автобиография.

 

 

1. Лузна — рана.

 

 

124

 

Цикълътъ отъ пѣснитѣ завършва съ „Амал (хамалъ) Перо" и „Пречиста майка." Перо е галениятъ синъ на богати родители, който нито въ училище ходи, нито занаятъ учи, a се осланя на бащинитѣ си богатства. Но когато единъ день придошълъ Вардаръ и понесьлъ палати, лозя и добитъкъ, когато малко подиръ туй и бащата умира, a Перо порастналъ вече, но останалъ некадъренъ за нищо, тогасъ отчаяната майка се хвърля въ рѣката, a Перо, разпѫтенъ, голъ и гладенъ, принуди се хамалинъ да стане.

 

Подъ образьтъ на стара, изморена и жадна жена, Пречиста майка (Божия матерь) се явява еднѫжъ на една добра; кротка и любезна мома, която ѝ подала стомната съ вода и за тая си доброта бива благословена и многократно възнаградена; другъ пѫть Ийсусовата майка се явила предъ друга мома съ лошо сърдце, отъ която поискала да се напие вода; но лошата мома се отнесла неприлично и грубо, за което заслужила едновременно съ лошата си майка страшно наказание отъ страна на преобразената Дѣва Мария.

 

Като вѣренъ белегъ за оная цена, която Пърличевъ отдава на въпроса за възпитанието, може да ни служи споменатия вече преводень рѫкописъ, нѣколко цитата отъ който, струва ми се, ще бѫдатъ умѣстни тукъ.

 

(Рѫкописна книжица)

Заниманіе.

 

Понеже прошли-тѣ дни сѫ совсемъ изгубени, a настоящи-тѣ може би за тебѣ не ще дойдатъ никога, за това, чловѣче, требва да употребишь прилежно настояще-то врѣме, безъ да се оплаквашь за загубѫ-тѫ отъ минало-то и безъ да се надѣвашъ прѣмного въ бѫдаше-то.

 

Настояща-та минута е твоя, a минута-та, която е слѣдъ тая, лѣжитъ въ бездните отъ бѫдаще-то, и това, що може да ти донесе, не го знаешь. Вьрши безъ отложеніе рѣшенытѣ неща и не отлагай за вечерь това, що кожешь да сторишь раното.

 

Бездѣліе-то е майка на нуждѫ-та и скѫрбите, a дѣтелното заниманіе носитъ радость и веселие.

 

Рѫце-тѣ отъ трудолюбиваго отдалечавать сиромашіѫтѫ; благополучіе-то следува дѣятелнаго и трудолюбиваго чловѣка.

 

 

125

 

Онзи пребогатъ чловѣкъ, облѣченый въ честь и славѫ, отъ похвалите на когото звучи цѣлій градъ, и кой-то присѫтствува въ совѣтъ-тъ царскій, кой е? Той іе онзы, който запрѣ на бездѣліето входотъ въ кѫщѫ-та му и кой-то рѣче на лѣность-тѫ си неприятель мой. Въ врѣме се събужда таквіотъ и кѫсно си почива. Упражняваи душата си съ поученіе, тѣло-то съ работи, чуваещемъ и двете въ здравіе. Лѣнивіотъ мрази самаго себе си. Когато мьрква, казва, кога да се раздене ; когато се разденва, казва, нога да се мьркне; се влѣчитъ трудно отъ непріятность на непріятность и незнае що сака.

 

Минуватъ днитѣ му както сенкѫ-тѫ отъ облакъ-тъ, и не остави слѣдъ себѣ, нито трагѫ, нито памятъ; тѣло-то му заради неупражненіе oслабнало, — сака да работи, нъ нема сила да се двигне. Духътъ му е обвитъ отъ мракъ, размишленія-та му сѫ разбъркани — нему е угодно ученіе-то, нъ не сака да се занимава. Желае да кѫсне отъ плодъгъ на дърво-то, нъ не сака да се потруди да го пресече.

 

Кѫщата му е въ безрядицѫ на слугытѣ му, царува неприлѣжаніето, търчя на погибелта си; го гледа съ собственитѣ си очи, го слуша съ собственитѣ си уши. Ниша главата и се топитъ въ желанія, безъ никога да рѣшитъ нищо, доклѣ да го обвие погибельта му, както водовьртъ и доклѣ cpaмътъ и горчины-тѣ слѣзатъ заедно съ него въ гробъ-тъ.

 

 

Благоразумность.

 

Слушай слова-та на благоразумность-та, внимавай на совѣтитѣ ѝ и заключи ги въ сьрдцето си. Съвѣтитѣ ѝ сѫ полезны : На нея се утвьрѫдава добродетельта, тая е водитель на чловѣческій животъ.

 

Държи языкъ-тъ си, владай слова-та отъ устѫ-тѫ си, за да имашъ безопасно спокойствието си.

 

Кой-то се подиграва съ хромаго, нека внимава да ходи правъ. Кой-то се радва да разказва погрѣшкы-тѣ отъ свѣтъ-тъ, ке се огорчитъ въ сърдце-то си слушаещи отъ друзитѣ своитѣ погрѣшки.

 

Чрѣзмѣрното говореніе носитъ раскаяніе; мѫлчението е безопасно. Блядословецъ-ть е бичь на бесѣдѫ-тѫ ; чрѣзмѣрнитѣ му блядословія отекчаватъ ушитѣ отъ чловѣцитѣ, е както порой на когото шумъ-тъ оглушава тіе, що доближаватъ. Не хвали се самъ, защото това ще ти причинитъ голѣмъ срамъ.

 

 

126

 

He прави другего цѣль за поруганіе, защото това е опасно.

 

Горката [1] шега е отровѫ на приятелство-то. И който не може да удържи языкъ-тъ си ще помине [2] лошо.

 

Колкото сласти [3] сѫ опростени на состояніето ти, наслаждавай се съ нихъ, но не троши разноски-тѣ си на това що не стига имотъ-тъ ти, ако сакашь да утѣселитъ [4] старость-тѫ ти провиденіе-то отъ младость-та.

 

Грижи се съ прилежаніе въ работитѣ си и оставай грижѫ-тѫ отъ държавѫ-тѫ на упраляющи-тѣ. Не купувай сластитѣ съ чрѣзмѣрна цѣнѫ : трудъ-тъ отъ добиваніето имъ да не прехвьрлитъ [5].

 

Бѫди буденъ въ врѣме-то отъ благополучие-то, и спистеливъ, когато си въ изобиліе. Който яде ненаситно остатокътъ, ще дойде нѣкога врѣме да пожелае нужното.

 

Ставай мѫдъръ съ опытъ-тъ отъ друзы-тѣ, и научи се отъ погрѣшкы-тѣ имъ да поправляшъ своитѣ.

 

Не вовѣрявай се на всѣкого прѣди да го изпиташь, но пакъ не сумнявай се безъ причинѫ на него; милостивыі чловѣкъ не е невѣрещъ. Когато ся увѣришь за добринѫ-тѫ на единъ чловѣкъ, заключи го въ сърдцето си, както сокровище, и имай го въ голѣмѫ честь, както каменъ безцѣненъ.

 

Не пріемай дарованія-та отъ користолюбецъ-тъ, зачто-то сѫ принкы, [1??] отъ кои-то спасеніе никога немашь. Нужно-то за утрѣ не употреблявай го за днескѫ, и това що можешь да предвидишь и да предложишь не оставяй го на сѫдбѫ-тѫ. Нъ не чакай отъ благоразуміе-то си сполукѫ непогрѣшима, защо-то день-тъ не знае що ке породитъ идѫща-та нощь. Нито безумецъ-тъ е всякога злополученъ, нито благоразумный е всякога благополученъ. Обаче нито безумецъ-тъ се насладвалъ нѣкога на съвършено благодареніе, ни го благоразумній-тъ е билъ некога совсемъ злополученъ.

 

 

Мѫжество.

 

Опасности-тѣ, злополучя-та, нужда-та, страданія-та, обиды-тѣ много или мало трѣбва да паднатъ на всякой чловѣкъ, който влазя въ свѣтъ-тъ.

 

 

1. вм. горчивата.

 

2. ще мине, ще прекара.

 

3. сласти, удоволствия.

 

4. да утѣши ; отъ теселя = утѣха.

 

5. да не прехвърли т. е трудътъ да не надмине ползата отъ постигнатитѣ сласти = удоволствия.

 

 

127

 

Нужда е прочее, сыне отъ окаяность-гѫ, да се въорѫжишь съ врѣме съ мѫжество и тьрпеніе противо дѣлътъ отъ злата [1] кои-то ти ся падатъ. Както камила-та тьрпи прудъ, горещинѫ-тѫ, жаждѫ-тѫ и гладъ-тъ въ Сухы-тѣ пустины; така мѫжество-то ще помогне на чловѣка въ всичкы-тѣ му зла.

 

Кой-то има благодарно сьрдце, не подлѣжитъ на злобѫ-тѫ отъ счястіе-то! Никога не се побеждава велика-та му душа. Не чека отъ благосното ѝ око благополучіе-то си. И когато тая се нахмуря, той не се ужасява.

 

Непоколебимъ бидвеещи, както скалж въ краиморіе, не са подвизава отъ волны-тѣ. Както стълбъ на планинѫ глѣда, кѫдъто падинатъ на нозѣ-тѣ му стрѣли-тѣ отъ сѫдбѫ-тѫ.

 

Когато опастность-та приближава, съ благодушіе устоява и съ мѫжество после тържествува.

 

Ходитъ на среща на злата [1] отъ животъ-тъ, както ходитъ на битвѫ победны войникъ, го мѫчатъ злополучіята; търпеніе-то му го облѣкчава, a твърдость-та гу го избавя совсемъ отъ нихъ.

 

Нъ срамливостьта отъ малодушній го оставля въ срамъ. Укротенъ отъ сыромашія, пада въ низость и като търпитъ безчесно срамъ-тъ нейзинъ, си призивава прѣзрѣнието.

 

Трѣпѣритъ въ мисля-тѫ си отъ най-малко-то зло, както ся колебае тьрсха-та [2] отъ най-леккото диханіе отъ вѣтъръ-тъ. Въ врѣмя отъ опастность се смущава. въ день отъ злополучіе отстъпва, и отчаяніе-то гнѣтитъ душѫ-тѫ му.

 

 

Цѣломѫдріе.

 

На когото богъ подарилъ прѣмѫдрость и здравіе, той повече отъ всякоѭ жива душѫ приближява повече до блаженството.

 

Имашь ли тые божесгвены благословенія ; сакашь ли да гы упазышъ до старость-тѫ, отбѣгни прелѣститѣ отъ мършѫ-тѫ, отбѣгни изкушеніята ѝ. Когато тая готвитъ разкошнытѣ вечеры, когато вари въ чяшѫ-тѫ ѝ виното, когато сладко насмеяна те канитъ да се втуришь въ обятіята отъ веселіе-то, тога е врѣме отъ опастность, тога е врѣме отъ бденіе.

 

Нъ ако може да те измами, спасеніе никога немашь. Благодареніе-то, което тая обѣща, се обрѫща въ неистовство и

 

 

1. Нещастията.

 

2. Тръстиката.

 

 

128

 

сластитѣ ѝ носятъ во болѣсти и смѫрть. Поглѣдай около трапезѫ-тѫ ѝ, види внимателно гоститѣ. Погледай уловены-тѣ чрезъ ласканія-та ѝ. Погледай тіе, що внимавали на измамчивы-тѣ ѝ сласти, прѣглѣдай гы колко сѫ жѫлти, испарены, бездушни!

 

Всякоя минута отъ сладострастіе носитъ день отъ скърбь и тѫгѫ. Сладострастіе-то утѫпи и расипа толова вкусъ-тъ имъ, щото се лишиха совсемъ отъ това чюство и за друзы раскошны ястія. Поклоницы-тѣ на идолъ-тъ станахѫ жертвѫ негова, нечто много справедливо и отъ бога опредѣлено въ природны рѣдъ отъ нечтата за наказаніе на тіе, що злоупотрѣбляватъ добрины-тѣ му.

 

Нъ коя е, коя-то прѣхожда на онова поле съ входъ благороденъ и съ много живосненъ нравъ ? Въ мѫршѫ-тѫ ѝ цъвтатъ ружитѣ; раната роса седитъ на устнитѣ ѝ; веселіето заедно съ невиность-тѫ и честность-тѫ се гледа на очитѣ ѝ; пѣе, зачтото спокойствіе-то царува въ сьрдцето ѝ.

 

Здравіе се наричя, е щерка отъ трудътъ и майка има цѣломѫдрость-тѫ, на която друзы-тѣ чяда населяватъ планины-тѣ, които се простиратъ до севѣрны-тѣ мѣста. Сѫ здравы и благодвижни; имаетъ прелестытѣ и добродѣтели-тѣ отъ сестра си. Силата воодушевлява нервы-тѣ; мощьта е вгнѣздена въ кости-тѣ имъ, и както сладострастіе имаетъ трудъ-тъ.

 

Упражненіе-то отваря охотѫ-тѫ имъ и цѣломѫдростьта чюва [1] силитѣ имъ. ся радватъ като воюватъ срѣщо страститѣ со всичкѫ-тѫ си сила и рѣвнуватъ да побѣждаватъ лошитѣ навицы.

 

Сластитѣ имъ сѫ умѣрени, затова играятъ; сънъ-тъ имъ е малъкъ, но спокоенъ, и животворящъ.

 

Имаетъ крѫвь-та чиста, умъ-тъ тихъ [2] и лѣкарь-тъ не знае кѫщѫ-тѫ имъ.

 

И обаче сынове-тѣ не се сторены за да се насладятъ съ совьршено спокойствіе. Въ кѫщи-тѣ имъ това не ся намира, Когато вѫтре се крые неприятель-тъ, за да имъ направи зло, глѣда какъ отъ вънъ се излагатъ за новы опасносты.

 

Здравіе-то, сила-та и дѣателность-та распалихѫ желаніята отъ безакона-тѫ похъ-тъ. [3]

 

 

1. Запазва.

 

2. Спокоенъ.

 

3. Вм. похоть.

 

 

129

 

Седѣещи тая на свой-тъ престолъ, тѫрситъ да привлѣче вниманіе-то имъ. Изявлява хубавинѫ-тѫ си и имъ мига да доближятъ.

 

Поглѣдътъ ѝ е омаянъ; облѣкло-то ѝ канитъ на сладострастіе; отъ очитѣ ѝ говоритъ желаніе-то ; въ грѫди-тѣ ѝ е населено искушеніе-то и на языкъ-тъ ѝ сѫ прелѣсти-тѣ.

 

Е; бѣгай далѣко отъ паленіята [1] и, заграждай слухъ-тъ на измамчивы-тѣ ѝ разговори ; ако дадешь вниманіе на слатко-то и омаено око нейзино, ако пристанешь на измачивый звукъ отъ гласъ-тъ нейзинъ, ако може да те подчини на държявѫ-тѫ [2] си, си вѫрзанъ за всегда.

 

Последователи нейзини сѫ срамъ-тъ, болѣсти-тѣ, сиромашіята, безспокойствията и разкаяніето.

 

Ослабенъ отъ лѣность, обезсилень отъ невоздьржяніе, расипань отъ злоупотрѣбленіе, ще изгубишь силѫ-тѫ отъ членове-тѣ си, здравіе-то ще тратитъ [3] темпераментъ-тъ ти, мало дни ще поживишь, и тіе срамни. Тѫгы-тѣ ти ще сѫ безчислены, и никой не ще се намѣри да те помилуй.

 

 

Надѣжда и страхъ.

 

Отъ надѣждѫ-тѫ обѣщаніята сѫ по-слаткы и раздразняватъ чеканіе-то повече отъ чяшкѫ-тѫ на ружѫ-тѫ, когато захваща да отваря. А застрашванія-тѫ отъ страхъ-тъ довождатъ въ скьрбь велика.

 

Нъ никога за това нито мамейнци-тѣ [4] отъ надѣждѫ-тѫ, нито застрашванія-та отъ страхъ-тъ да не те отдалѣчятъ отъ справедливостьта. Така ще бѫдешь усерденъ да посрѣщашь неустрашимо всите напасти.

 

И отъ смьртьта страхове-тѣ на добры-тѣ чловѣцы не сѫ страхове. Който не прави злото, нема отъ що да се уплаши. Усилявай се въ всичкы-тѣ ти предпріятія съ дързость не безрасудна. Ако се отчаявашь за исходъ-тъ, не ще сполучишь лѣсно.

 

Не потрясавай духътъ ти съ страхове празны, не носи ужасъ на сьрдце-то си съ призрациы-тѣ отъ въображеніе-то си. Страхъ-тъ хвьрля въ злополучіе, a кой-то се надѣва, се спасяватъ.

 

 

1. Нечетливо. непонятно е началото на тази дума въ рѫкописа.

 

2. На властьта.

 

3. Ще напусне.

 

4. Лъжитѣ, измамитѣ.

 

 

130

 

Както струтокамила, [1] когато ся гони, криещи главѫ-тѫ. предлага на опасность друзитѣ си членове, така страшливій ся предава отъ своій си страхъ.

 

Това, що считашь за невъзможно, такво ще го направи невѣрность-та [2] ти, но съ мѫжество ще побѣдишь всите препятствія.

 

Ветрената надѣжда хранитъ душѫ-тѫ отъ безумецъ-тъ, обаче благоразумній не се мамитъ. Управлявай съ разумъ всите дѣанія свой. Умѣрявай съ благоразумѥ надѣжди-тѣ си, и така намѣренія-та ти ще зематъ добъръ исходъ, болѣзненій страхъ за несполука не ще гнетитъ душата ти.

 

 

Желанѥ и любовь.

 

Чювай се, [3] юноше, и чювай се добро отъ прелѣсти-тѣ на нечестнѫ-тѫч женѫ, и да не се заблудишь отъ измамчивы-тѣ сласти, кои-то оценява много скѫпо.

 

Чрезмѣрны-тѣ желанія не ще послужятъ за друго освенъ за превращенѥ на собствены-тѣ си намѣренія. И ако гонишь слѣпо-то имъ сремленіе, ще достигнешь единъ чясъ по-скоро погибель-та си.

 

Не оставай прочее сердце-то си на очарователны-тѣ веселія отъ срамнѫ-тѫ сласть. Ако съ измамчивы-тѣ ѝ начины може да вьрзитъ душѫ-тѫ ти, уничточеніе-то отъ здравѥ-то ти ще те лишитъ въ малко врѣме отъ изворотъ на сладости-тѣ.

 

На пролѣтта отъ дны-тѣ твои ще усѣтишь изчезнали силы-тѣ ти и старость-та ще те поплатитъ внезапнѫ въ цутъ-тъ отъ возрастъ-тъ твой.

 

Красна-та жена, на прелѣститѣ отъ коѭто се прилага чесность и добродѣтель, свети по вече отъ звезды-тѣ на небото, и на силѫ-тѫ отъ прелѣсти-тѣ ѝ никой не може да устоитъ. Бѣлината отъ грѫды-тѣ ѝ прѣхвьрля бѣлинѫ-тѫ отъ крыноветѣ. Усмѣванѥ-то ѝ е по-весело отъ ружѫ-тѫ на градинѫ-тѫ. Невиность-та седитъ на очитѣ ѝ както на очитѣ οть гьрлицѫ-тѫ; простота-та, наивность-та се населяватъ въ душѫтѫ ѝ.

 

 

1. Камилската птица.

 

2. Вм. безвѣрието ти.

 

3. Пази се.

 

 

131

 

 Женѫ.

 

Щерка отъ любовтѫ, слушай уроцы-тѣ отъ благоразумѥ-то. Нарѣдчбы-тѣ [1] отъ истинѫтѫ нека пройдатъ глобинѫ-тѫ [2] отъ сьрдцето твое, и така съ душевното украшение ще сторишь красотѫ-тѫ твоѭ да просветитъ по-вече. И когато цутъ-тъ нейзинъ се истреситъ, ще ѝ останатъ прелѣсти-тѣ.

 

Въ цутътъ отъ возрастьтъ твой, въ пролѣть-тѫ отъ чясовете твои, тога мѫжытѣ ще се веселятъ глѣдаещемъ тебѣ, и природа-та скрышно ще ти тълкуватъ поглѣды-тѣ имъ, нъ тога ти чювай се отъ уловителны-тѣ имъ разговоры, сочювай [3] добро сьрдце-то твое и не внимай на измамчивытѣ имъ внушенія.

 

Помни че сы создаденѫ, за да си другарь на мѫжа, и не робъ на страсти-тѣ му, не само да изполнявашь желаніята му, нъ и да утѣшавашь бѣды-тѣ му, да награждашь подароцы-тѣ му и да сторишь по краткѫ сѫдбѫ-тѫ му съ голѣмѫ-тѫ твоѭ сладость.

 

Коя женѫ спечелватъ сьрдцето отъ мѫжа си, царува въ него и го подчинява на любовь.

 

Ено я, ходитъ лѣгко, лѣгко, съ нравъ сладъкъ, невинѫ въ душѫ-тѫ, скромна въ лицѣто.

 

Рѫцѣ-тѣ нейзины тьрсятъ всякога работѫ; нозѣ-тѣ не сакатъ да ходатъ вако и тамо.

 

Ε облѣчена съ чистотѫ, отхранена съ [4] смиренѥ-то и смиреномѫдрость-та плѣтатъ главата ѝ [5] вѣнецъ отъ славѫ.

 

Звукъ-тъ отъ слова-та ѝ ударя слухъ-тъ сладко. Сладкость-та отъ мѣдъ-тъ тече изъ бузытѣ ѝ.

 

Приличность-та и вежливость-та владѣятъ въ всичкытѣ ѝ разговоры.

 

Подчиненіето и послушаніе-то сѫ уроцы-тѣ, по които управля животъ-тъ си. Благоразуміе-то вьрвитъ предъ неѫ, добродѣтель-та стои по край неѭ; простота-та и наивность-та свѣтятъ въ очитѣ ѝ, расѫжденіе-то владѣе въ слова-та и въ дѣла-та ѝ. Невоздържный ѝ [6] уважява, и не дерзае да проговорить

 

 

1. Заповѣдитѣ, повеленията.

 

2. Дълбочината.

 

3. Запази.

 

4. Липсва думата въ рѫкописа, който е на това мѣсто пострадалъ.

 

5. И тукъ липсва думата.

 

6. ѝ вм. я; значи П. употребилъ тукъ Дателенъ вмѣсто Винит. падежъ.

 

 

132

 

прѣдъ неѫ. Когато клевета-та се трудитъ да опозоритъ немилостиво почтеніето отъ нѣкого, тая го защищава; ако и това е невъзможно, мълче. [1] Имаещи благость-тѫ въ грѫды-тѣ ѝ не подозрѣва зло на друзы-тѣ.

 

Счасливъ който ѫ зема за женѫ своѭ, счастливъ който е (вм. я, б. м.) нарѣче майкѫ своѫ. Будна е на управленіе-то отъ кѫщѫ-тѫ и тамо цавствува миръть, заповѣдва съ разумъ и е послушна.

 

Се собужда рано, прилѣжава за работытѣ отъ кѫщѫтѫ, и раздава на всякого приличната работа.

 

Всичката сладость нейзинѫ [2] на усердната грижа отъ кѫщѫ-тѫ [3], на това само се занимава. Въ кѫщѫ-тѫ ѝ се глѣда всекадѣ крайнѫ чистотѫ, и благоразумно домоустройство.

 

Благоразуміе-то, съ което управля работы-тѣ отъ кѫщѫтѫ, носи честь на мѫжя е [4], който се веселитъ въ себѣ си, слущаещемъ похвалѫ-тѫ за неѭ. Влива премудрость въ душѫ-тѫ отъ чядата си, по добры ѝ (си) примѣрь образува нравы-тѣ имъ.

 

Словото отъ устѫ-тѫ ѝ е законъ нихни. Движеніе-то отъ очи-тѣ ѝ е непрѣстѫпна заповѣдь. Едва говоритъ, a слугытѣ лѣтатъ на заповѣдитѣ ѝ. Имъ мига, и тіе вършатъ. Ѭ любатъ, a сладкый и вежливый нейзинъ нравъ гы окрылява. Въ благосчастія-та не ся гордѣе, a тѫрпѣніе-то е (вм. ѝ, б. м.) помага за да не се отчае въ злополучія-та. Съ совѣти-тѣ ѝ (вм. си, б. м.) олѣснява бѣдствія-та отъ мѫжя си съ благодареніе къто учяствува въ сѫдбѫ-тѫ му, утѣшава болитѣ му. Возлага упованіе-то си на грѫдытѣ ѝ и намира утѣшеніе. Блаженъ който е (вм. я, б. м.) взелъ за женѫ! Блаженъ е който е (вм. я) има за майка.

 

 

Сопруга.

 

Когато имашь да се оженишь, имай всякога прѣдъ очи заповѣди-тѣ Божій да не пренебрѣгнешь никое срѣдство за да станешъ члѣнъ вѣренъ на общество-то. Отъ избираніе-то на бѫдащѫ-тѫ сопруга зависитъ благополучіе-то на животъ-тъ ти,

 

 

1. Вм. мълчи, 1-° спряж. вм. 2-°.

 

2. Нейна, притеж. мѣстоим. ж. р.

 

3. Липсва въ тоя изразъ глаголътъ, който трѣбва да се подразбира : се състои въ или е.

 

4. Притеж. м. съкр. форма ж. р. ѝ.

 

 

133

 

Ако любезната твоя иждивлява много врѣме въ украшеніе-то; ако лѣта на красотѫ-тѫ си; ако слуша съ благодареніе похвалѫ-тѫ ; ако се смѣе чрѣзмѣрно, и ако говоритъ съ високъ гласъ; ако не ѝ е угодно да остава въ кѫщѫ-тѫ си ; ако вперява нечестно на мажи-тѣ окото — тогава, ако и красота-та нейзина бльщаше както слънцето въ най-голѣмѫ-тѫ си свѣтлинѫ, отврати лицѣто ти отъ прѣлѣсти-тѣ, и стѫпкы-тѣ отъ пѫтищата нейзины, и не оставай сьрдцето си да се измамы отъ въображеніе-то.

 

Нашълъ ли си другѫ, коіѫ ти е угоднѫ, зачтото заедно съ прѣлѣсти-тѣ има чистотѫ отъ сьрдце, кротость отъ нравы и благородіе отъ душѫ, вземи ѭ за женѫ своѫ, е достойна да ти стане любимѫ и другаркѫ.

 

Почитай ѭ както даръ отъ Бога даденъ. Обнасяй се къмъ неѫ тъй, чтото да тя люби. Тая е домакинка-та ти. Чести за да уважаватъ слугы-тѣ заповѣдитѣ ѝ.

 

Не противи се безъ причинѫ на това, что желае. Учяствува ли въ бѣды-тѣ ти, нека участвува прочее и на собствены-тѣ ти пріятности.

 

Обличявай ѭ съ кротость. Не търси строго за да те послушва.

 

Направи грѫды-тѣ ѝ сокровище на тайны-тѣ ти. Довѣрявай се на искрены-тѣ ѝ совѣти, и не ще се раскаешь.

 

Бѫды къмъ нея вѣренъ, зачтото е майкѫ на чедата ти. За да си снисходителенъ къмъ неѭ;, помни всякога слабѫтѫ ѝ природѫ и своитѣ си несовършенства.

 

 

Татко.

 

Чловѣче, който си станалъ татко, размишлявай, колко голѣмъ залогъ ти е повѣренъ. Дължность неизбѣжна имашь да дадешь хранѫ на тіе, що имъ си подарилъ животъ.

 

За да стане любезното ти чядо достойно за молитвѫ-тѫ ти или за проклятіе-то ти, за да стане сынъ-тъ ти добъръ или лошъ гражданинъ, това зависитъ отъ тебѣ.

 

Отъ начяло поучи го, кой пѫть трѣбва да земе. Въ врѣме научи душѭ-тѫ му къмъ истинѫ-тѫ, a сьрдцето му къмъ добродѣтель-тѫ.

 

Имай окo внимателно къкъ наклоненіята (наклонноститѣ, и пр.) му, и испитай любопитно, къмъ что се стремитъ. Сви го отъ младость, и не остави да порасте въ него заедно съ годины-тѣ и нѣкой лошь навикъ.

 

 

134

 

Πο той начинъ ще се възвишитъ както смрѣкѫ-тѫ въ горытѣ, на коѭто върхотъ ще прѣвосхожда прѣко друзытѣ дървеса въ дъбравѫ-тѫ.

 

Развращеный сынъ е срамъ на татка си; благоразумный е честь нѣгова и славѫ.

 

Твоіѫ е земя-та; не щади прочее обработваніе; както ще посѣешь така ще собѣрешь.

 

Поучи сына ти да е послушенъ, и ще те ублажява; поучи го да е скроменъ, и никога не ще се посрами ; поучи го да е признателенъ, и ще се честить ; [1] поучи го да е милостивъ, и ще привлѣче любовьта отъ чловѣцы-тѣ; поучи го да е цѣломѫдъръ и ще е здравъ; поучи го да е благоразуменъ, и ще живѣе благополученъ ; поучи го да е справедливъ, и ще се почести на свѣтъ-тъ; поучи го-да е искрененъ, и совѣста му не ще го гризне никога; научи го на прилѣжаніе, и богаства-та му ще порастатъ; научи го на чловѣколюбіе, и ще има сьрдце благородно ; возпитай го въ науки-тѣ и ще е полѣзенъ на свѣтътъ; възпитай го въ вѣрѫ, и смьрта му ще е завиднѫ.

 

 

Сынъ.

 

Отъ безсловесны-тѣ твари нека ходатъ да се поучятъ прѣмѫдрость чловѣцы-тъ. Ходи, чядо мое, въ пустинѭ-тѫ, глѣдай щьрка, и той нека проговоритъ на сьрдцето ти, съ колко вниманіе помага на татка си въ старость-тѫ, прибира родителитѣ си, гы хранитъ, гы носитъ на крылѣ-то си!

 

Можешь ли да бѫдешь непризнателенъ къмъ татка ти? Отъ него си пріелъ животътъ. Къмъ майкѫ ти? Нъ тая те отхрани.

 

Слушай слова-та отъ татка ти; що ти велитъ е за добро твое. Послушвай совѣтитѣ му; тіе ти гы правитъ зачто те любитъ... бдѣлъ за дни-тѣ твои, се трудилъ за да гы стори благополучны; чести прочее бѣлѫтѫ му косѫ и не прѣзирай старческѫ-тѫ му возрасть.

 

Търпи родителитѣ си, кога сѫ прѣстарены, поглагай имъ на болѣсти-тѣ имъ. Колко вседушно ти помогнали въ младенчество-то ти. Колко нѣчта ти опростиле на младость-тѫ ти! Колко добро зрѣлище сѫ сынове-те, къто одаватъ дължность-тѫ къмъ родители-тѣ!

 

 

1. Ще му се отдава честь.

 

 

135

 

По-пріятно е това зрѣлище нежели благовоыіе-то отъ темянъ-тъ, който гори на олтары-тѣ. Веселитъ повече нежели най-скѫпоцѣны-тѣ ароматы,

 

Чести прочее дарователи-тѣ на рожденіе-то ти. Прѣзъ това бѣлата имъ коса ще слѣзе мирно въ гробъ-тъ, a сынове-те твой, научени отъ твоый примѣрь, ще ти воздаватъ истите нечта.

 

 

Богаты и сыромасы.

 

Чловѣкъ-тъ, на когото богъ подарилъ богатство и благоразуміе, за да го употрѣблява добро, взелъ даръ изряденъ. Се радвитъ за собственото си богатство, зачто-то... чрѣзъ него добро защищава сыромаха, който се псуе, не тьрпитъ глѣдаещи слабаго, кой-то се гнете отъ силнаго ; търситъ по трага, който е достоенъ за сожаленіе ; изучява нужды-тѣ му и спомоществува съ расѫжденіе и безъ изявленіе ; защищава достойны-тѣ и гы награжда; подкрѣплява искуствата и спомага съ щьдрость на исходъ-тъ отъ полѣзны-тѣ прѣдпріятія ; прѣдпрійма голѣмы дѣла; въздыга новы заведенія, дава дѣло на художника, помага на успѣхъ-тъ отъ искуство-то, и се трудитъ да обогатитъ отечество-то. Избыткы-тѣ [1] отъ трапезѫ-тѫ си гы мислитъ собственый дѣлъ на сыромасы-тѣ, и за това не сакатъ да гы лишитъ отъ нихъ. Зачто-то умножилъ имѣніето си, не измѣнилъ заради това благодѣгелното расположеніе на сьрдцето си. A богатство-то му носитъ украшеніе, и всрѣдъ изобиліето се наслаждава съ безпечялно веселіе.

 

Нъ злополученъ е, който умножава богатства-та си безъ нѣкое друго благодареніе освенъ благодареніе да иматъ; който гнѣтитъ сыромаха, къто прѣзира потовете отъ лицѣто му! Бѣды-тѣ отъ ближняго му не го смущаватъ никакъ. Съ безсѫлзны очи глѣда сѫлзытѣ на сыраче-то, и на стенанія-та отъ вдовицѫ-тѫ загражда ухо-то. Користолюбіе-то ожесточи сьрдцето му! най-горката скьрбь не го омякчава никакъ.

 

Нъ слѣдъ себѣ влѣчить проклятіе-то, се намиратъ въ непрѣривны страхове; ненаситность-тѫ отъ желанія-та го мѫчитъ, и го мѫчитъ обидата, коя-то сторилъ на бѣдны-тѣ. Що сѫ бѣдите отъ сыромашія-тѫ спорядъ душевны-тѣ смущенія на таквый чловѣкъ?!

 

 

1. Остатъцитѣ.

 

 

136

 

Нека ся утѣшава пакъ сыромахый, даже нека ся веселитъ, зачто-то иматъ безчислѣны причины за това. Ядитъ хлѣбътъ си мирно, a трапезата му не ся обикаля отъ тунеядцы, кои-то поядватъ негово-то. Ε свободенъ отъ заниманія-та на много служители, и не го мѫчятъ досадителны-тѣ взисканія. Се лишяватъ наистина отъ раскошны-тѣ трапезы на богаты-тѣ, нъ нито на болѣсти-тѣ имъ не подлѣжитъ. Хлѣбътъ, що го ядитъ, не е ли сладъкъ на небцѣто му? Вода-та, що я піе, не угашава ли сладко жаждѫтѫ му? Се наслаждаватъ повече той на водопытіе-то, нежели богатій-тъ, като попива вина скѫпи.

 

Чрѣзъ трудътъ сохранява здравіе-то си, и усѣща въ сонь-тъ си такова сладость, каквато не знае, който спіе на меко. Умѣренъ бидвеещемъ въ желанія-та, гы ограничава въ най-тѣсни границы, a спокоиствіе-то, което той усѣща, прѣхвърля повече сладость-тѫ, която можятъ да причинатъ богатства-та и санове-тѣ.

 

Нека не се гордитъ прочее богатый за богатства-та си и нека не скьрбитъ сыромахый за бѣды-тѣ си. Ако се подчинявать на воля-тѭ отъ провидеиіе-то въ различны-тѣ имъ состоянія, могатъ да живатъ и тіе и оніе благополучны.

 

 

Искреность.

 

Пріятелю на истинѫ-тѫ почитателю на добрины-тѣ нейзины, никога не изостава (вм. не изоставай, б.м.) ѭ. Ако ѭ честишь всякога, ке увѣнчашь себѣ съ славѫ. Искреный чловѣкъ има всякога сърдце-то въ языкъ-тъ, (въ) думы-тѣ му не се ни лицѣмѣрие ни лукавство. Се срамитъ на лѫжѭ-тѫ и се смущаватъ, нъ къто говоритъ истинѫтѫ е безстрашенъ, чюватъ юначкы достолѣпіе-то отъ степень-тѫ си, никога не пада въ нискость къто става лицѣмѣрецъ. Ε всякога подобенъ съ себе си и никога не се намира въ недоуменіе, говоритъ дързновенно истинѫ-тѫ, се гнѫситъ отъ нискость-тѫ на лицѣмѣріето; думы-тѣ отъ устѫ-тѫ му толкуватъ мислы-тѣ му. Съ все това всякога отваря устны-тѣ си съ вниманіе и благоразуміе все изучва правдѫ-тѫ и мѣритъ всякоѭ думѫ, казва безъ заобикалкы мнѣніе-то си, обличява свободно когото и да іе, исполнява непрестѫпно това, що обѣщава.

 

Лицѣмѣрецътъ обаче иматъ сьрдце-то лѫжно, друго не дума освѣнъ какъ да измамитъ. За това кріе думы-тѣ си съ було-то отъ истинѫ-тѫ.

 

 

137

 

Се смѣе на жалбѫ-тѫ, плаче на радость-тѫ a думы-тѣ му не прійматъ никое толкуваніе; работатъ въ темнинѫ, както къртъ-тъ, и се считатъ за безопасенъ; нъ както него така и ового внезапно го поплатва свѣтлинѫ-тѫ, го открива и го предава. Минуватъ днитѣ си съ усиленъ и прѣстроенъ нравъ, языкъ-тъ му и сьрдце-то му обличяватъ едното другото. Се трудитъ за да се нарѣче чесенъ и самъ си хвалитъ нопачнитѣ начини, както гы-употрѣбява за да сполучитъ намѣреніе-то си. O безумче! Колко трудъ полагашь за да скрьіешь кой си. Наистина е несравнено по-голѣмъ, отъ колкото бы потрѣбалъ за да станешь наистина таковъ, каковъ сакашь да се явишь. Сыноветѣ отъ благоразуміе-то ще поругаватъ мѫдроститѣ ти, когато оголенъ отъ покрывкѫ-тѫ, коѭто те покрыва, ке се появишь прѣдаденъ на безчестіе-то.

 

Рѫкописътъ свършва съ „Чясть седма” за „Вѣроизповѣданіе”-то.

 

 

*  *  *

 

Училището е мѣстослужението, гдѣто Пърличевъ отдаде най-голѣмата часть отъ своя животъ: той е учителствувалъ 37 години. Стигналъ вече 60 годишна възрасть, той неохотно се раздѣля съ учителството. Последнитѣ си учителски години прѣкара въ Солунъ. Пенсиониранъ, той се прибира въ родния си градъ. Тукъ въ скромна кѫща, останала му отъ дѣдо, Пърличевъ е обкрѫженъ отъ обичьта на домашнитѣ, отъ грижитѣ на многотърпеливата му съпруга и примерна домакиня. Презъ цѣлото време до края на земния си животъ Пърличевъ бѣше предметъ на непринудена всеобща почить и уважение отъ страна на цѣлото гражданство. Бивши негови ученици, станали учители, търговци, общественици, непрѣстанно го посѣщаваха и му свидетѣлствуваха лично своитѣ чувства на признателность. Така прекара П. последнитѣ години на своя животъ, готовъ вече да посрѣщне часътъ на смъртьта.

 

На 25 януарий ст. ст. 1893 г., следъ нѣколкодневно стомашно разстройство, тоя труженикъ, народенъ будитель и поетъ е починалъ спокойно въ рѫцетѣ на предобрата си другарка. Нѣколко дена преди смъртьта си П. предсказвалъ своята кончина. И неговото предсказание се е сбѫднало точно не само относно деньтъ — именния му день, — но и относно часътъ на смьртьта. Съ удивление предъ тоя фактъ овдовѣлата

 

 

138

 

съпруга го повтаряше често. Погребението е било необикновено тържествено, въпреки извънредно студената зима тая година.

 

Отъ рѫкописитѣ на Пърличевъ пощадени отъ времето въ мое притежание се намиратъ следнитѣ; 1. Единъ преводъ на Илияда; 2. единъ преводъ на Одисея; 3. Поемата Скендеръбей на гръцки; 4. 12 стихотворения ; 5. Толкова слова ; 6. Една книжка нравоучения ; 7. Една кратка славянска граматика; 8. Единъ предговоръ къмъ превода на Илияда; 9. Една поема на гръцки съ французки преводъ; 10. Къмъ Царь Александъръ I (на славянски); 11. Смѣхурхитѣ на Ариосто — преводъ; 12. два документа отъ Атинския университетъ и 13. Единъ печатанъ екземпляръ отъ поемата Арматолосъ.

 

Отъ точка 11 на тоя описъ се вижда, че налице е и превода на Ариостовия Orlando Furioso (преводъ съкратенъ, както е и тоя на Илиядата), което ще рече, че г. С. Радевъ е изпадналъ въ заблуждение, като говори въ своята великолепна книга по нашето възраждане [1], че П. не е успѣлъ да направи казания преводъ.

 

Това сѫществува като скроменъ паметникъ отъ дѣлото на Π. Α каква часть отъ рѫкописитѣ и книгитѣ му липсва? — Кой би могълъ да установи! П. не можеше да забрави изгубената си поема, „Кика пѣе", съставена въ битностьта му учитель въ Габрово, оставена отъ него заедно съ други негови рѫкописи на съхранение въ Народната библиотека въ София, a неизвѣстно какъ, изчезнали отъ тамъ. Липсва едно стихотворение, което П., предизвиканъ отъ своя синъ, ученикъ тогава въ V. кл., съставилъ за него, две години преди смъртьта си. Нѣма между рѫкописитѣ и единъ народенъ поплакъ, написанъ отъ П. по поводъ убийството на Охридчанина Христо Момировъ отъ турци. Тая елегия започваше съ стиха:

 

Разплакало се мало, голѣмо,

Че всегдѣ рай е, у насъ е пекълъ.

Слушашъ ли, царю, ти господарю,

Да не плачъ наший до Бога стигне.

Наше имане ни разграбиха,

Добритѣ мѫже ни умрътвиха.

(Повтаря се припѣвътъ „Слушашъ ли...)

 

 

1. Вж. Макед. библ. № 7 „Македония и бълг. възраждане”. часть I, стр. 176.

 

 

139

 

Тая елегия, съставена по размѣра и стѫпкитѣ на „Нощь е ужасна, зима студена", приспособена бѣ и да се пѣе на сѫщия гласъ като нейния. Но какъвъ бѣ завършъкътъ ѝ, не помня.

 

Уважаемия Д-ръ Вл. Руменовъ въ единъ случаенъ разговоръ напоследъкъ ми обърна внимание на следната подробность.

 

Покойниятъ Иванъ Б. Шумковъ, който 1860 г. билъ въ Атинскиятъ университетъ състудентъ съ Гр. Пърличевъ, пише въ връзка съ конкурса на който последния получилъ премията (1000 франка и лавровъ вѣнецъ) презъ сѫщата година следното:

 

 

„Мнозина отъ поетитѣ и отъ Атинската интелигенция насочиха голѣмо брожение противъ професора Генадиосъ, че несправедливо и не достойно е далъ наградата на г-на Г. Пърличевъ, — простъ българинъ, a не елинъ. — Покойния Пърличевъ, като не може да понесе голѣмото течение на публичнитѣ укори, бѣ предизвиканъ да покани водителитѣ на брожението на конкурсъ :

 

„Каня онеправданитѣ г-да стихотворци (поети) до 15 дни отъ днесъ да се яватъ въ университета та предъ които тѣ желаятъ отъ г-да професоритѣ, да приематъ или да отхврлятъ моето предложение. А професоритѣ се умоляватъ да благоволятъ и предложатъ мене и на недоволнитѣ единъ текстъ извлеченъ отъ който обичатъ отъ старитѣ елински списатели, да затворятъ мене и онеправданитѣ въ отдѣлни стай, безъ да носимъ съ себе си хартия своя, пера и мастило и, въ растояние на три часа да обърнатъ дадения текстъ въ стихове. Ако тѣ не сторяъ това, считамъ ги за недостойни прости клюкари.

 

Г. Пърличевъ

 

Въ определения срокъ за кункурса никой отъ не задоволенитѣ не се яви, и най-после млъкнаха.

 

И. Б. Шумковъ. [1]

 

 

He е изключено за Гр. Пърличевъ да се установятъ и други нѣкои указания и данни. Възможно е нѣкои отъ колегитѣ му въ Битоля, Прилепъ, или Солунъ да е оставилъ нѣкои не издадени още сломени, въ които да е изнесено

 

 

1. Вж. „Патриотически и насърчителни разкази” отъ Ив. Б. Шумковъ, София, 1907.

 

 

140

 

нѣщо и за него, както Еничеревъ напримѣръ отбелѣзва въ своитѣ спомени епизодътъ за сърдитото напускане на П-въ отъ Прилепъ. Единъ отъ директоритѣ, при които Пърличевъ учителствува въ Солунската мѫжка гимназия и бившъ екзархийски капукехая въ Цариградъ (Η. А. Начевъ) умрѣлъ преди 13—14 години. Той може да е оставилъ нѣкакви спомени. Другъ директоръ на сѫщата гимназия (Георги Кандиларовъ) е още живъ. Има основания да се мисли, че той още остави свои спомени. Райчо Каролевъ, директоръ на Априловската гимназия въ Габрово презъ годината, въ която Пърличевъ учителствува тамъ, умрѣ неотдавна. И отъ него може да се очакватъ било спомени, или рапорти и сведения касателно просветната дейность. He е невъзможно най-сетне да излѣзатъ на лице и нѣкои писма отъ кореспонденцията на Пърличевъ.

 

Въ всѣки случай това що изнасямъ тукъ като сѫществующе до днесъ въ връзка съ личностьта и дѣлото на Гр. Пърличевъ, бѣ за менъ единъ дългъ, изпълнението на който не можахъ да отмина.

[Back to Index]