2. Отношенията на сръбската Ипекска църква къмъ Охридската въ началото на турското владичество
Отъ Ю. Трифоновъ.
Състоянието на православнитѣ църкви на Балканския полуостровъ и тѣхнитѣ взаимни отношения около началото на турското владичество все още си оставатъ ненапълно разяснени. Така, за Влашко по-старитѣ историци (Голубински, Мелхиседекъ и др.) мислѣха, че по време на воеводата Мирчо Велики и на цариградския патриярхъ Антоний, между 1389 и 1394 год., е зависѣло църковно отъ охридския архиепископъ, макаръ че преди това е зависѣло отъ цариградската патрияршия. Причината да мислятъ така бѣ тая, че въ протоколитѣ на цариградския синодъ е запазено копие отъ недатирано писмо, помѣстено между документи отъ 1389 и 1394 г., въ което патриярхъ Антоний пише на κῦρ Μῆρξος, че не може да отмѣнява решението на „вашия охридски архиепископъ" по нѣкакво брачно дѣло, а всички мислѣха, че подъ Μῆρξος ce разбира влашкиятъ воевода Мирчо. Но покойниятъ К. Иречекъ успѣ да издири, че подъ κῦρ Μῆρξος се крие не влашкиятъ воевода Мирчо, а дребниятъ сръбски князъ въ Албания Мркша Жарковичъ, който презъ 1391—1414 г. е владѣлъ градоветѣ Валона, Химара и Берать и който поради това наистина е зависѣлъ отъ охридския архиепископъ. — За Молдава отначало се приемаше, че е зависѣла отъ охридската архиепископия още въ време на воеводата Юга Кориятовичъ (1374—1375 г.), защото въ единъ прибавенъ отъ монаха Мисаилъ пасажъ въ лѣтописа на Уреке се казва, че воеводата Юга поставилъ за митрополитъ Теоктиста съ благословението на охридския патриярхъ, а този Юга погрѣшно се отъждествяваше съ Юга Кориятовича, понеже другъ молдавски воевода съ такова име не е сѫществувалъ. Но отпосле се разясни, че монахъ Мисаилъ е предалъ погрѣшно съобщението на по-стария, тъй
44
нареченъ лутненски лѣтописъ, гдего се говори не за Юга, а за деспота Георги, който не е никой другъ, освенъ Георги Бранковичъ. Споредъ това съобщение, рѫкополагането на митрополита Теоктиста станало въ господаруването на воеводата Александрелъ, който умрѣлъ въ 1454 год. Затова сега се приема, че Теоктистъ е билъ посветенъ отъ патриярха Никодима, чието име се срѣща въ сръбскитѣ извори около 1445—1453 г. Но въ 1452 г. е споменатъ въ единъ надпись (на манастирска църква при с. Лешани) и охридски архиепископъ Никодимъ, тя се явява въпросъ, дали молдавскиятъ лѣтописъ има предъ видъ единия, или другия Никодимъ и, следов., дали молдавската църква е зависѣла отъ Ипекъ, или отъ Охридъ. Освенъ това, има запазени две писма, размѣнени между охридския архиепископъ Доротей и молдавския воевода Стефанъ Велики съ дата 1456 г , а по индикта (14) — 1466 г. Въ първото отъ тѣхъ воеводата моли архиепископа да изпрати хора, които съ негово благословение да поставятъ митрополитъ вмѣсто починалия Висарионъ, понеже далечината до Охридъ и воденитѣ тогава войни на западъ не му позволявали да изпрати лице, което да бѫде рѫкоположено отъ него. Въ второто писмо архиеп. Доротей отговаря, че и нему е невъзможно да изпрати свои хора, защото самъ той трѣбва да се пресели, по заповѣдь на султанъ Мухамеда II, въ Цариградъ поради крамоли между охридскитѣ първенци (боляри) и клира, затова му изпраща писмено благословението си и дава позволение, рѫкополагането на Висарионова приемникъ да се извърши отъ тамошнитѣ епископи, като повикатъ и влашкия (унгровлахийския) митрополитъ Макарий, който сѫщо билъ подчиненъ на неговата архиепископия. Затова всички по-стари историци приемаха, че въ половината на XV в. Молдава е зависѣла църковно отъ Охридъ. Но въ 1913 год. румънскиятъ историкъ и славистъ Богданъ обяви въпроснитѣ две писма за фалшификатъ. При всичко това, той приемаше, че въ молдавския лѣтописъ става дума за охридския Никодимъ, който е билъ нареченъ „сръбски", защото румънскитѣ писатели не сѫ прокарвали разлика между южнитѣ славяни, а сѫ ги наричали все „сърби". Неговото мнение за църковната зависимость на Молдава отъ Охридъ се сподѣляше и отъ другитѣ румънски историци. Оставаше необяснено само това, кога и какъ е била прекѫсната тази зависимость. Ала миналата година младиятъ гръцки ученъ
45
Ласкарисъ обнародва въ Bulletin-a на историческия отдѣлъ отъ Румънската Академия на наукитѣ [1] студия подъ заглавие „Ioachim, metropolite de Moldavie, et les relations de l'eglise moldave avec le patriarcat de Pec et l'archevêché d'Achris au XV siècle", въ която изказва убеждението си, че молдавската църква никога не е зависѣла отъ охридската архиепископия, защото патриярхъ Никодимъ, който е рѫкоположилъ митрополита Теоктиста, не е ималъ нищо общо съ Охридъ, и че молдавската традиция за зависимость отъ охридската архиепископия се длъжи на легенда. Това убеждение на Ласкариса, което напълно отхвърля досегашнитѣ възгледи за отношенията между молдавската църква и охридската, се нуждае отъ оценка; а последната може да се направи, както трѣбва, само ако се разясни, какви сѫ били отношенията на сръбската църква къмъ охридската по време, когато Сърбия е паднала подъ турцитѣ. По-раншнитѣ историци сѫ мислили, че основаната при Душана сръбска патрияршия е просѫществувала до 1766 г., когато е била подчинена подъ цариградската. Но въ 1868 г. проницателниятъ издирвачъ на сръбското минало архим. Ил. Руварацъ, като прегледалъ съобщенията за сръбскитѣ патриярси, дошелъ до заключение, че презъ цѣлъ вѣкъ не е имало сръбски патриярси и че, следователно, сръбската църква презъ това време не е била самостойна, а е зависѣла отъ охридската архиепископия. Унищожаването на сръбската патриаршия, споредъ него, е станало следъ окончателното падане на деспотството подь турцитѣ (1459 г.). Повечето историци приеха мнението на Рувараца, което и сега преобладава въ историческата книжнина. Ала въ 1912 год. ние, като прегледахме известията за сръбската патриаршия, дойдохме до заключение, че мнението на Рувараца е вѣрно само въ онази си часть, гдето гласи, че тази патрияршия е била съединена съ охридската архиепископия близу единъ вѣкъ, но че съединението на дветѣ църкви е станало не следъ окончателното падане на деспотството, а по-рано, около 1446 г., и то така, че патриярхъ Никодимъ е станалъ сѫщевременно и охридски архиепископъ. [2] Нашето мнение досега е разгледано
1. Bulletin de la section historique de l'Académie Roumaine, t. XIII. (1927).
2. Виж. нашата статия „Съединението на Ипекската патрияршия съ Охридската архиепископия въ XV в.” въ „Списание на Българската Академия на наукитѣ”, кн. III, (1912).
46
само отъ Ласкариса въ споменатата негова студия, но не изцѣло, а само въ оная му часть, гдето доказваме, че архиеп. Никодимъ, споменатъ въ надписа на Лешанския манастиръ (въ Долна Дебърца) отъ 1452 год., и патриярхъ Никодимъ, често споменуванъ въ сръбскитѣ извори около това време, сѫ едно и сѫщо лице. На първата часть отъ нашата статия, гдето разглеждаме доказателствата на Рувараца, той не се е спрѣлъ, макаръ да се е убедилъ, какво тия доказателства не сѫ достатъчни да се приеме, че сръбската църква се е подчинила подъ охридската едва следъ завладѣването на деспотството отъ турцитѣ („il faut en effet avouer que ces arguments ne sont pas suffisants pour prouver que l'Eglise serbe a été soumise à l'archevêché d'Achris après la conquête du despotat de Serbie par les Turcs").
Въ 1922год. П. Костичъ обнародва въ „Споменик Српске Кр. Академе" (кн. LVI) 6 документа на сръбско-славянски ез. относно опита на смедеревския митрополитъ Павелъ да възобнови ипекската патрияршия. Тия документи дадоха поводъ на сръбския академикъ Л. Стояновичь да се яви съ ново мнение по въпроса, изказано въ статията му „Српска Црква у међувремену од патриарха Apceниja II. до Макарија (око 1459—63 до 1557 г.)". [1] Споредъ неговото мнение, сръбската църква е била подчинена чрезъ султански ферманъ на охридската едва въ 3-та десетина на XVI в., а дотогава, макаръ да е била обезглавена, т. е. да не е имала патриярхъ, не е била подъ чуждо управление. Ласкарисъ намѣри доказателствата на Стояновича за недостатъчни, но не ги разгледа подробно и заяви, че при досегашнитѣ извори въпросътъ за времето, когато сръбската църква е била подчинена подъ охридската, не може да бѫде решенъ положително и че „на бѫдещитѣ издирвания остава да решатъ, кое отъ дветѣ положения (на Рувараца и Стояновича) е по-близко до истината". [2]
Споредъ нашето мнение, обнародванитѣ досега извори не сѫ така недостатъчни, както ги представя Ласкарисъ. Нека забелѣжимъ, че и той и Стояновичъ съвсемъ сѫ пренебрегнали важната кореспонденция на охридския архиепископъ Матей и неговия приемникъ съ неозначени
1. Глас Српске Кр. Академије, CVI, стр. 113—131.
2. Стр. 29.
47
по име цариградски патриярхъ и императоръ (безъ съмнение Мануилъ II, 1391—1425 г.), обнародвана отъ Г. Баласчевъ въ „Минало", год. I, кн. I и II; освенъ това, новитѣ документи, напечатани въ „Споменик", кн. LVI , относно борбата между Павла Смедеревски и архиеп. Прохора, Ласкарисъ не е използувалъ никакъ, а Стояновичъ ги е разгледалъ набързо. Не сѫ използувани още и много отъ припискитѣ, събрани отъ Стояновича въ 6-тѣ книги на негова сборникъ „Стари српски записи и натписи". Най-после, въпросътъ за отношенията на сръбската църква къмъ охридската не бива да се разглежда съвсемъ отдѣлно отъ въпроса за положението на търновската, което положение донѣгде е било аналогично съ онова на сръбската църква. А понеже ние писахме както по въпроса за унищожаването на търновската патрияршия, [1] така и по онзи за съединението на ипекската патрияршия съ охридската архиепископия, [2] считаме се задължени да разгледаме по-обстойно въпроса за отношенията на сръбската и молдавската църкви къмъ охридската въ XV и началото на XVI в. и да направимъ оцѣнка на съображенията, възъ основа на които Стояновичъ и Ласкарисъ сѫ съставили своитѣ мнения. Трѣбва да посочимъ, че нашитѣ статии сѫ останали сьвсемъ неизвестни на Стояновича, та много отъ изтъкнатитѣ въ тѣхъ фактове сѫ избѣгнали отъ вниманието му ; но това обстоятелство има и положителна страна: тя е, гдето показва, че, макаръ той да е вървѣлъ по другъ пѫть и да си е служилъ съ други извори, пакъ е дошелъ до аналогични заключения съ нашитѣ относно липсата въ XV в. на по-сетнешната централизация въ църковното управление.
* * *
Ще захванемъ отъ сръбската църква, понеже правилното решение на въпроса за нейнитѣ отношения къмъ охридската дава възможность да се схване по-добре и онзи за молдавската. Както се спомена по-горе, Ил. Руварацъ, който пръвъ е обърналъ внимание върху липсата на ипекски патриярси отъ половината на XV до половината на XVI в., е дошелъ до заключение, че следъ падането на сръбското деспотство, ипекската църква е била подчинена подъ охридската.
1. Сборн. за нар. умотворения, кн. XXII и ХХIII.
2. Списание на Бълг. Акад. на наукитѣ, кн. III.
48
Споредъ нашето мнение, тя не е била подчинена, а е била съединена съ последната, и то не следъ падането на деспотството, а по-рано; а по мнението на Л. Стояновичъ, сръбскитѣ епархии сѫ продължавали да живѣятъ свой отдѣленъ, животъ, неподчинени на чуждо управление, дори до 3-та десетина на XVI в. Явно е, че ако последното мнение излѣзе истина, първитѣ две, които приематъ, че е имало връзки между сръбската църква и охридската до това време, падатъ. Наистина, и споредъ Стояновича, презъ цѣлъ вѣкъ не е имало сръбски патриярси; но самостойна църква може да бѫде и безъ патриярхъ, както е била, напр., руската отъ 1448 г. до 1589 г. Ето защо мнението на Стояновича трѣбва да бѫде подложено на по-подробна оценка. А понеже то е било съставено до голѣма степень възъ основа на обнародванитѣ въ „Споменик", кн. LVI, документи, ние ще разгледаме най-напредъ тѣхъ.
Въпроснитѣ документи се състоятъ отъ 2 послания и 4 решения. Тѣ не сѫ дошли до насъ въ първоначалния си видъ: посланията и едно отъ решенията (на 4-мата патриярси) сѫ били написани най-напредъ на гръцки, а следъ това сѫ били преведени на църковно-слевянски (сръбска редакция), на който сѫ били написани и решенията на охридскитѣ събори. Еднитѣ и другитѣ ще да сѫ били преписани единъ или повече пѫти, докато попаднатъ въ книгата, гдето ги е намѣрилъ Костичъ [1]. Че преписването не е било много внимателно, показватъ ни срѣщанитѣ въ тѣхъ грѣшки :
1. Отъ думитѣ на Костича, че въпросната книга „ми је доцније нестала", не може да се разбере, дали е пропаднала съвсемъ, или само не е вече въ неговитѣ рѫце.
49
Несъмнено изпущане трѣбва да приемемъ за онзи пасажъ отъ док. V, въ който се привежда едно правило на картагенския съборъ. Той е напечатанъ така :
и пр. (стр. 37, стълб. 1). Издательтъ е схваналъ началото така:
, що би
значило: 20-то правило на картагенския съборъ, което е еднакво съ деветото. Но
това схващане е несполучливо, защото 20-то правило на картагенския съборъ по
съдържание не подхожда къмъ поведението на сѫдения въ Охридъ Павелъ (то говори
за женитба на църковни четци) и нѣма нищо общо съ вѣрно посоченото 9-то правило
на сѫщия съборъ. Дори ако четемъ първитѣ думи, както трѣбваше да бѫдатъ
напечатани:
, пакъ нѣма да получимъ първоначалната редакция, защото и 25-то
правило на картагенския съборъ не говори за отлѫчени отъ общение клирици, а
изисква, при рѫкополагане на епископи или какви да е клирици, да имъ се
напомнятъ решенията на съборитѣ, за да ги не нарушаватъ. Смисълъ добива
разглежданиятъ пасажъ, само ако се допусне, че следъ думитѣ
е следвало „светыхъ
апостолъ", защото наистина 25-то апостолско правило говори за лишение отъ
санъ на сгрѣшили епископи или други клирици, но безъ отлѫчване отъ църквата.
Впрочемъ, нито това правило, нито правило 20 или 25 на кой да е другъ съборъ не
отговарятъ буквално на въпросния пасажъ, защото правилата, приведени въ
решенията и на 3-тѣ охридски събори противъ Павла Смедеревски, сѫ предадени не
буквално, а съ общи думи. — He е невъзможно, нѣкоя думи въ документитѣ да сѫ
били несполучливо прочетени и отъ самия издатель. Но, макаръ че тѣзи документи
не сѫ достигнали до насъ въ първоначалния си видъ, тѣ не губятъ значението си,
защото грѣшкитѣ имъ не сѫ сѫществени. Това излиза наяве, особно като се
сравни документъ II, който представя решение („сѹжденїе"),
издадено презъ септемврий 1530 г. отъ 4-та източни патриярски — александрийския
Иоакимъ, антиохийския Михаилъ, иерусалимския Иосифъ и цариградския Иеремия, — съ
опредѣлението или решението (ἀπόφασις), подписано само отъ цариградския
патриярхъ Иеремия пакъ въ септемврий 1530 г., което биде напечатано най-напредъ
отъ
50
руския канонистъ А. С. Павловъ [1] и препечатано отъ Ил. Руварацъ въ „Гласник", кн. 47. Сравнението показва, че новоиздаденото „сѹжденїе" на 4-та патриярси е доста точенъ преводъ на Иеремиевото решение (ἀπόφασις), само че въ първото Прохоръ е нареченъ
а въ гръцкия текстъ на второто стои
За титлата „патриярхъ" въ „сѹжденїе"-то на 4-та патриярси ще говоримъ по-долу ; тука ще забелѣжимъ само, че думитѣ „Новїе Iѹстїнїанїе" ще да сѫ се явили по подражение на думитѣ Νέας Ρώμης въ титлата на цариградския патриярхъ.
По хронологически редъ разглежданитѣ документи трѣбва да се наредятъ така.
На 1-во мѣсто трѣбва да се постави решението („сѹжденїе”)
на 1-вия охридски съборъ противъ смутителитѣ на реда въ архиепископската
диоцеза. To е турено на IV мѣсто въ рѫкописа, а отъ Стояновича — на 2-ро, но въ
сѫщность предхожда по време всички други документи, защото носи дата 7037 г. отъ
сътв. па свѣта (= 1529 или 1528, въ зависимость отъ непосочения месецъ). Макаръ
че съборътъ е билъ предизвиканъ главно отъ своеволнитѣ постѫпки на митроп. Павла
Смедеревски, неговото име дори не е споменато въ решението; сѫщиятъ съборъ е
разгледалъ и много други неуредици, които се срѣщали низъ епархиитѣ. — На 2-ро
мѣсто трѣбва да дойде посланието на александрийския патриярхъ Иоакимъ до
архиепископа Прохора, писано въ мес.
, т. е. въ египетския мес pharmuthi,
който е продължавалъ отъ 27 мартъ (по юлиянския календаръ) до 26 априлъ
[2].
Патриярхътъ билъ отишелъ по Великдень на поклонение въ Иерусалимъ
Годината не е посочена, но отъ индикта (3-и) се вижда, че това е било въ 1530 г.
(Великдень тогава е билъ на 17 априлъ). Тамъ той за пръвъ пѫть чулъ за опита на
Павла Смедеревски да въстанови сръбската патрияршия отъ сърбина иеромонахъ и
духовникъ Германъ, който сѫщо така билъ отишелъ на поклонение въ Иерусалимъ. —
Вече на 3-то мѣсто иде писмото на сѫщия александрийски патр. Иоакимъ до архиеп.
Прохора, което въ рѫкописа и отъ Стояновича е турено на I-во мѣсто. И въ него
годината на написването липсва (посочени сѫ само месецътъ и деньтъ — 15 юний);
но тя не може да бѫде друга, освенъ пакъ 1530, защото, когато било писано
писмото, вече имало общо съгласие (между кои не е казано, но явно между
патриярситѣ) да се даде морална подкрепа на архиеп. Прохора :
1. Чтенія въ Импер. общ. исторіи и древностей россійскихъ при Московскомъ университетѣ, кн. 4-ая (1376 г ).
2. Вж. Ginzel, Т. К. Handbuch der mathematischen und technischen Chronologie, Leipzig, t. 1, (1914), стр. 225.
51
a решението (сѹжденїе)
на 4-та патриярси носи дата 1570, септемврий. Когато патр. Иоакимъ писалъ
по-предишното си писмо въ априлъ, той билъ чулъ за несъгласията въ охридската
църква само отъ иеромонаха Германа, а преди да напише писмото си въ юний, билъ
слушалъ за сѫщитѣ отъ мнозина, а особено отъ царигр. патр. Иеремия, съ когото и
ще да сѫ се споразумѣли най-напредъ да подкрепятъ Прохора. — На 4-то мѣсто
трѣбва да се тури решението на патриарситѣ, което въ рѫкописа стои на 2-то. —
Следъ него, на 5-то мѣсто, иде решението на 2-ия охридски съборъ отъ 13 мартъ
1532 год, което и въ рѫкописа стои пакъ на 5-то мѣсто, и най-после, на 6-то
мѣсто остава решението на 3-ия охридски съборъ отъ 23 юний 1541 год., на който
присѫтствували още антиохийскиятъ патр-хъ Михаилъ и иерусалимскиятъ Кирилъ.
Последнитѣ наедно съ Прохора поставили имената си на чело на решението. Че този
документъ не е билъ изпращанъ като послание, вижда се не само отъ това, че е
издаденъ и отъ името на самия Прохоръ, но още и отъ това, че въ него нѣма думи
за изпращане, каквито има въ решението на 4-та патриярси:
. Самото му
съдържание, както и вървежътъ на борбата между Павла и Прохора, който вървежъ ще
се съобщи по-долу, показвать, че изложеното въ него решение не е на 2-ия съборь,
а на другъ, много по-сетнешенъ, който станалъ по заповедь на самия султанъ :
По силата на султанската заповедь, въ Охридъ се събрали митрополититѣ и епископитѣ, па ще да сѫ присѫтствували и 2-та патриярси, които, види се, преди това сѫ били дошли въ Цариградъ, отгдето сѫ били поканени отъ Прохора да отидатъ въ седалището му. Въ решението е казано:
(стр. 33, стълб. 1). Ha събора било прочетено и послание отъ царигр. патриярхъ Иеремия ; а въ 2-ия съборъ такова послание не е било четено.
Противъ пълната автентичность на VI документъ изглежда да говори
несъответствието между споменатитѣ въ началото му патриярси Михаилъ
антиохийски и Кирилъ иерусалимски и ония, които църковно-историческитѣ съчинения
посочватъ за патриярси въ 1541 г. Стояновичъ казва, че, споредъ Лекиена, въ тази
година иерусалимски патриярхъ е билъ Германъ II (1534—1579), а антиохийскиятъ
Михаилъ е билъ смѣненъ въ 1540, та не е можелъ да подписва актъ отъ 1541 г. За
да обясни това несъответствие, той допуща, че е възможно, въ год.
последното
д да е погрѣшно прочетено
52
отъ преписвача вмѣсто а, та годината да е била въ сѫщность 1533; но самъ посочва, че на това предположение се противопоставя обстоятелството, че Лекиенъ никакъ не споменува иерусалимски патриярхъ Кирилъ, па се не споменувалъ, ужъ, и цариградскиятъ Иеремия (въ сѫщность, както се каза, негово послание е било прочетено на събора). Стояновичъ допуща, че въ случая Прохоръ е направилъ фалшификация, но намира последната за маловажна. Споредъ насъ, нѣма никакво основание да се допуща фалшификация отъ страна на архиеп. Прохора въ имената на патриярситѣ, защото тя би била безцелна и само би го изложила предъ митрополититѣ и епископитѣ, па и предъ божегробскитѣ поклонници, които добре сѫ знаели името на иерусалимския патриярхъ; освенъ това, фалшификацията би дала и орѫжие въ рѫцетѣ на противницитѣ му. По-вѣроятно е да се допусне, че сегашнитѣ ни сведения за патриярситѣ презъ първата половина на XVI в. сѫ непълни. За такава непълнота говори, напр., обстоятелството, че между 1493 и 1579 г., т е. за единъ срокъ отъ 86 г., се посочватъ само двама иерусалимски патриярси Доротей Аталасъ и Германъ II [1], когато е известно, че презъ сѫщия срокъ въ Цариградъ е имало 16 смѣнявания на патриярси.
И така, въ въпроснитѣ документи трѣбва да съглеждаме не фалшификация, а дребни грѣшки. Тѣ изнасятъ доста нови сведения относно положението на охридската архиепископия въ първото тридесетилѣтие на XVI в., и затова трѣбва да бѫдатъ използувани. Досега ги е разгледалъ само Л. Стояновичъ и възъ основа главно на тѣхъ и на нѣкои други извори, които ще се споменатъ по-долу, е формулиралъ следнитѣ положения. 1) Сръбската църква отъ пропадането на държавата и отъ смъртьта или напущането престола отъ патр. Арсения II дори до третината на XVI в. е останала обезглавена, но не е подпадала подъ чуждо управление; 2) въ 3-та десетина на 16 в. тя е била подчинена чрезъ султански ферманъ на охридската архиепископия, която, може би, и сама едва тогава е била призната за самостойна („Koja је можда и сама тек тада призната као самостална"); но присъединяването ѝ
1. Вж. Лопухиновата „Православная богословская энциклопедія”, т. VI, стълб. 388—9.
53
къмъ последната, поне изцѣло, не е могло да бѫде прокарано поради отпора на сръбскитѣ архиереи, и 3) поради въвеждането на новия редъ, настѫпила е борба между признатата отъ държавата охридска архиепископия и непризнатата сръбска църква, която борба е траяла до 1557 г. и едва тогава е била прекѫсната отъ Мехмеда Соколовича съ признаването сръбската църква за самостойна. [1]
Като е формулиралъ първото положение, Стояновичъ, естествено, е трѣбвало да обясни, защо, като не е подпаднала подъ чуждо управление, сръбската църква е била обезглавена, т. е. лишена отъ върховния си иерархъ (патриярха), а охридската е запазила своя архиепископъ. Тази разлика той обяснява съ обстоятелството, че охридската църква не е била свързана съ никаква държавна организация, докато, напротивъ, сръбската е била съставна часть отъ държавата, та затова, когато последната се е уголѣмявала, и църковната организация се е разширявала съ нови области, и сръбскитѣ владици сѫ заемали мѣстото на гръцкитѣ, и обратно. Само въ времето на Душана е имало две църкви въ държавата — печка и охридска, но въ последната не сѫ влизали епархиитѣ, които по-рано (т. е. преди Душана) сѫ били усвоени отъ сърбитѣ (стр. 122). Така трѣбва да е било, споредъ него, и по времето, когато турцитѣ почнали да завладѣватъ сръбскато държава: отдѣлни епископи сѫ отпадали отъ печката патрияршия, и надъ тѣхъ механически е почналъ да разширява властьта си охридскиятъ архиепископъ. — За да докаже тѣсната зависимость на сръбската църковна организация отъ държавната, Стояновичъ посочва, че следъ смъртьта на патр. Сава IV, която се случила въ 1375 г., когато Душановата държава вече била се разпаднала, станало много трудно да се събере съборъ за поставяне новъ патриярхъ. И когато такъвъ билъ събранъ и билъ поставенъ за патриярхъ Ефремъ, неговата власть, както и оная на неговитѣ приемници едва ли се е простирала по на югъ отъ държавнитѣ граници на Лазара и Вука, а по-късно на Стефана Лазаревича и Георги Бранковича. Когато пропадналъ и този остатъкъ на нѣкогашната велика сръбска държава, пропаднала и организацията на сръбската църква (стр. 123). — Но, ако
1. Глас, CVI, стр. 130—131.
54
сръбската църква да е била тъй тѣсно свързана съ държавата, трѣбваше патриярситѣ до окончателното падане на последната да се намиратъ все въ нея, а тѣ сѫ продължавали да стоятъ въ Печъ, който сѫ напущали само временно при бъркотиитѣ на първитѣ турски нашествия. Щомъ областитѣ се успокоявали, макаръ да се намирали подъ турска власть, патриярситѣ се връщали въ Печъ. Както показахме на друго мѣсто, [1] има само единъ случай, когато патриярхътъ е престоялъ по-дълго време въ столицата. Това е било въ времето на патр. Никона, който билъ избѣгалъ отъ турскитѣ притѣснения. Че неговото живѣние въ тогавашната столица Бѣлградъ е било временно, вижда се отъ думитѣ на Константина Костенечки, че патриярхътъ му възложилъ да напише биографията на Стефана Лазаревича, когато дошелъ въ столицата (тамо томоу тогда пришьдьшоу). [2] Въ деспотуването на Лазара Бранковича, което главно трѣбва да се има предъ видъ, когато става дума за извършена по време на турското завладѣване промѣна въ положението на църквата, патриярхътъ не е живѣлъ въ столицата Смедерово и изобщо въ деспотството и не е взималъ участие въ държавнитѣ работи. И следъ смъртьта на Лазара Бранковича (20 януарий 1458 г.), когато било учредено регентство, патриярхътъ нито е участвувалъ въ него, нито се споменува да е действувалъ при учредяването му. Презъ последнитѣ години на деспотството, земитѣ на югъ отъ Сръбска Морава, на едно съ патрияршеското седалище Печъ, сѫ били въ рѫцетѣ на турцитѣ. Когато последнитѣ се настанили въ тѣхъ, патриярхъ билъ Арсений II, който е светителствувалъ не следъ Никодима, а преди него; тогава тѣ не унищожили патрияршеството, а само му наложили „великѹ дацїю", или „велики датак". А отъ всичко изложено следва, че за това, защо сръбската църква е престанала да сѫществува като отдѣлно цѣло отъ охридската, трѣбва да се търсятъ по-други причини, отколкото неразривната, ужъ, връзка между църковната организация и държавата, която връзка турцитѣ не можели да оставятъ непокѫтната.
Сега да се спремъ на твърдението, че наедно съ турското завладѣване, надъ отдѣлнитѣ епископии механически
1. „Съединението на Ипекската патрияршия съ Охридската арх-ия въ XV в." Спис. на Бълг. Акад. на наукитѣ, кн. III, 21—24.
2. Гласник, кн. 42, стр. 325.
55
е почнала да се разширява властьта на охридския архиепископъ. To може да значи само едно, именно, че турското правителство е било съвсемъ индеферентно къмъ църковнитѣ работи. И наистина, споредъ Стояновича, вѫтрешното положение на турската държава дори до Сулеймана Великолепни не е било сгодно за уреждане на църковнитѣ отношения у покорената рая. Сгода за такова уреждане настанала едва въ царуването на този султанъ, който, покрай много други епитети, носи и прозвището „кануни" (законодатель). А въ сѫщность турското правителство, на чело съ султанитѣ, нито е било индеферентно къмъ църковнитѣ работи въ държавата си, нито е оставило управянето имъ чакъ за царуването на Сулеймана, а ги е уреждало така, както е уреждало и работитѣ на мухамеданскитѣ учреждения. Още при завладѣването на България, много имоти сѫ били завещани отъ благочестиви мюсюлмани на джамии, училища и различни благотворителни заведения, и завещанията имъ не само сѫ бивали редовно завѣрявани отъ сѫдебнитѣ власти, но понѣкога сѫ бивали оформявани и съсъ султански фермани. Така, завещанието за карловския вакъфъ е било завѣрено още на 8 априлъ 1399 г. [1]; а въ допълнението къмъ завещанието за плѣвенския вакъфъ, което допълнение е писано въ 1505 г. се казва: „Този свещенъ шериятски актъ (ваквиетъ-нааме), щомъ се състави, написа и одобри отъ мютевелията Хасанъ бей, а тъй сѫщо и отъ шериятския съветъ, поднесе се на одобрение и санкциониране на великия султанъ и императоръ Баязидъ II и пр. [2] А че и работитѣ на православнитѣ сѫ се уреждали съ фермани и отъ сѫщия Баязидъ II, па и по-рано, за това имаме несъмнени доказателства. Така, въ 1506 г. е билъ издаденъ ферманъ пакъ отъ този султанъ на името на ипекския кадия, въ който ферманъ се казва, че „ипекския митрополитъ Иоаникий, като дошелъ при него (султана) въ Стамболъ, изложилъ въ просба (арзухалъ), какво отдавна време наследството на умрѣли въ манастиритѣ калугери, попове и митрополити всѣкога е принадлежело на църквата, и духовнитѣ завещания всѣкѫде сѫ били изпълнявани, а сега се появявали нѣкакви наследници, които отнимали онова, що се падало на
1. Спис. „Минало", ред. Г. Д. Баласчевъ, год. I, кн. 4 (София, 1910), стр. 352.
2. Пакъ тамъ, кн. 3, стр. 256.
56
църквитѣ и съ това погазвали духовнитѣ завещания"; поради тази просба биль издаденъ ферманъ, съ който се заповѣдва да се изпълняватъ духовнитѣ завещания. [1] А щомъ дребни материялни интереси на църквата сѫ се уреждали съ фермани, какъ може да се допусне, че преди Сулеймана архиепископитѣ и митрополититѣ ще сѫ изпълнявали длъжноститѣ си безъ формално разрешение отъ страна на Портата, т. е. безъ ферманъ? И наистина, вече въ писмото на непосоченъ по име цариградски патриярхъ до охридския архиеп. Матей отъ началото на XV в. (около 1416 г.), обнародвано отъ Баласчева, охридската архиепископия се представя като силна поради поддръжката на свѣтската власть (разбира се, турската): „(Между духовнитѣ) именно е силенъ не онзи, който разполага съсъ свѣтската власть (ὁ ἐξουσίαν ἔχων κοσμικήν) и чрезъ нея лритѣснява другитѣ, а онзи, който има на своя страна лравото и на когото помагатъ свещенитѣ канони." [2] Като не искалъ да се мисли, че си служи само съ друговѣрна власть, архиеп. Матей издействувалъ признание за новитѣ граници на своята архиепископия, следъ включването въ тѣхъ на софийската и видинската епархии, и отъ византийския импер. Мануилъ. [3] — И въ послесловието на кратовеца писарь (дякъ) Димитъръ отъ 1466 год. се казва, че, следъ преселването на архиеп. Доротея въ Цариградъ, което преселване станало по заповедь на Мухамеда II,
[4]. Разбира се, че Мухамедъ II е поставилъ по-предишния цариградски патриярхъ Марко за охридски архиепископъ не съ устна заповѣдь, а чрезъ ферманъ. Че турцитѣ не сѫ се държали индиферентно къмъ църковнитѣ работи въ новозавладѣванитѣ отъ тѣхъ земи, показва ни и споменатото вече съобщение въ списъка на сръбскитѣ патриярси, споредь което при патр. Арсения II, когато била плѣнена и покорена сръбската земя,
1. Jастребов, И. С. Податци за историју српске цркве (Београд, 1879), стр. 40—41.
2. „Минало" год. I, кн. I, стр. 8.
3. Ib. стр. 10 и 12.
4. Starine, XII, 255.
5. Гласник, кн. 23, стр. 243.
57
Отъ него се вижда, че, макаръ турското правителство да не се е бъркало много въ вѫтрешния животъ на църквата, не е пропущало да извлича материялни облаги отъ нея; а щомъ е имало патрияршески данъкъ, той не е можелъ да не бѫде опредѣлянъ съ ферманъ, и църквата не е могла да бѫде оставяна безпомощна въ групирането на намиращитѣ се подъ турска власть нейни епархии, отъ които е трѣбвало да се прибира плащаниятъ на хазната данъкъ.
Отъ гореказаното се вижда, че властьта на охридскитѣ архиепископи е можела да се разпространи надъ сръбскитѣ епархии не „механически", а съсъ знанието и позволението на турската власть. Не по-малко безосновно е и твърдението на Стояновича, че разширяването на тази власть е ставало, вѣроятно, непосрѣдствено, а не чрезъ епископитѣ, поставяни отъ самия архиепископъ („и то вероватно непосредно, а не преко епископа које је сам постављао", стр. 122). За да докаже това си твърдение, той посочва примѣра съ кратовската епархия, която архиеп. Доротей, споредъ споменатото по-горе послесловие на писаря Димитра, обикалялъ въ 1466 г. и въ която, споредъ Стояновича, тогава вече не е имало епископъ, („где тада јамачно није више било епископа"). Но приведениятъ примѣръ не доказва въпросното твърдение. Кратовско и тогава, както по-рано, па и по-късно повечето не е имало отдѣленъ епископъ, а върху него се е простирала власгьта на щипския епископь и на кюстендилския („коласийски" или „бански") митрополитъ. При това, случаитѣ, въ които се споменува отдѣленъ епископъ за Щипъ и Кратово, сѫ повече отъ времето, когато ипекската патрияршия е била наново възстановена. Важното тукъ обаче е друго, именно че Кратовско въ 1466 г. не за пръвъ пѫть е минувало подъ охридската архиепископия и че за никакво разширяване на власть безъ посрѣдствого на епископитѣ не може да става дума. Архиеп. Доротей пѫтувалъ низъ диоцезата, за да я урежда и нагледва и, като миналъ презъ Кратово и се запозналъ съ Димитра, въ лицето на когото намѣрилъ опитенъ писарь, помолилъ го да препише за архиепископията книгата „Законникъ" (както ще се каже по-долу, това е била Синтагмата на Матея Властаръ),
защото въ архиепископията въпросната книга се намирала само
58
на гръцки, а не и на сръбски езикъ. Най-после, каква нужда е имало, Доротей да търси посрѣдството на епископъ, дори ако го е имало ? Кратовско е паднало подъ турска власть не наедно съ деспотството, защото е влизало въ владението на Константина Велбужски („Константинова земя)", което владение е изгубило автономнитѣ си права презъ 2-та четвъртина на XV в., безъ да е било ограбвано и разпокѫсвано, [1] та отъ него не могатъ да се вадятъ доказателства за положението на сръбската църква.
* * *
И така, охридскитѣ архиепископи сѫ били легализирали положението си и сѫ били назначавани съ фермани още въ началото на турското владичество. Какви сѫ били тия фермани, сега не знаемъ; но има основание да допущаме, че тѣ не сѫ съдържали изброяване на епархиитѣ, а сѫ говорили за архиепископската диоцеза като за цѣло, па не сѫ споменували нищо и за подчиняване на сръбската църква подъ охридската. За такова допущане имаме следнитѣ основания: 1) Ако въ фермана на арх. Прохора да сѫ били изброени поименно епархиитѣ му, Павелъ Смедеревски не би могълъ да отдѣли нѣколко отъ тѣхъ и да се прогласи за самостоенъ архиепископъ и дори патриярхъ. 2) Има известие, че презъ второто патриярхуване на Иеремия I, между него и архиеп. Прохора имало споръ, на коя диоцеза принадлежи Сервийската (споредъ Мелетия Атински, а споредъ Малаксоса — Верийската) епископия, която по онова време била подчинена на солунската митрополия. Архиеп. Прохоръ поискалъ да я отдѣли отъ последната и, следов., отъ цариградската патриаршия чрезъ свѣтската власть:
За да докаже своитѣ права, Прохоръ си послужилъ не съ своя ферманъ, а съ стари постановления и привилегии (ἀρχαῖαι διατάξεις καὶ προβομίαι), които не могли да му помогнатъ [2]. Че и въ фермана на цариградския патриярхъ
1. Вж. Йорд. Ивановъ, Сѣверна Македония (София, 1905), стр. 140—143.
2. Стояновичъ погрешно мисли, че въ случая става дума за Сърбия („да тражи Србију”, стр. 127). Последната не е била едно епископство и никога не е зависѣла отъ Солунската митрополия.
59
по онова време епархиитѣ още не сѫ били изброявани поименно, показва ни разказътъ на Крузия за начина, по който патриярхътъ успѣлъ да отбие претенциитѣ на Прохора върху сервийската епархия. Когато последниятъ се явилъ предъ дивана въ Цариградъ и показалъ старовременнитѣ документи, па далъ и 100 флорини харачъ за нея, патриярхътъ се чудѣлъ, какво да направи. Научили го да извади фетва, въ която се казвало, че щомъ нѣкой е стопанисвалъ имотъ повече отъ 100 години, не може вече да му се отнема. Патриярхътъ показалъ предъ дивана такава фетва (ἒδειξε τὸν φετβάν) и доказалъ, че неговата църква е владѣла въпросната епархия повече отъ 300 години. Заедно съ това и той се задължилъ да плаща за нея като Прохора по 100 флорини, и спорътъ билъ решенъ отъ пашитѣ въ негова полза. [1]
Тъкмо такива препирни сѫ станали причина, въ посетнешнитѣ патрияршески и митрополитски фермани да се изброяватъ епархиитѣ или дори казитѣ. Така, въ фермана на ипекския патриярхь Арсений, издаденъ отъ султ. Махмудъ I въ 1731, сѫ изброени всички кази, които сѫ влизали въ диоцезата. [2] Въ фермана на цариградския патр. Кирилъ отъ 1855 г. сѫ посочени поименно както отдавнашнитѣ епархии на цариградската патрияршия, така и ония, които сѫ принадлежели до 1766 г. на ипекската патриашия. Въ фермана на софийския митрополитъ Мелетий отъ 1669 г. сѫ изброени казитѣ на неговата епархия, [3] и т. нат.
Но щомъ фермани сѫ били издавани още отъ първитѣ времена на турското владичество, защо въ тѣхъ, ако не сѫ били изброявани всичкитѣ епархии, да не е било споменато поне, че епархиитѣ на сръбската (ипекската) патрияршия сѫ били присъединени къмъ охридската? Споредъ нашето мнение, причината на това трѣбва да се търси въ обстоятелството, че дветѣ църкви сѫ били съединени още преди окончателното падане на деспотството подъ турска власть. Къмъ доказателствата, които приведохме за подкрепа на това мнение въ споменатата вече наша статия „Съединението на ипекската патрияршия съ охридската архиепископия въ XV в.", намираме
1. „Гласникъ", св. VIII (1856 г.,), стр. 128-9.
2. Пакъ тамъ, кн. XI, стр. 181—2.
3. „Прѣгледъ" (изд. на св. Синодъ), год. I, кн. VIII (1903 год.) стр. 388—9.
60
за потрѣбно да приведемъ тукъ още едно, което ще ни бѫде потрѣбно и при
разглеждаме студията на Ласкариса. Него ни дава патрияршеската титла на
охридскитѣ иepaрси, употрѣбявана редомъ съ титлата „архиепископъ." Всѣки,
който е преглеждалъ протоколитѣ на охридската архиепископия отъ XVII и XVIII в.,
[1] знае, че въ тѣхъ нейнитѣ иерарси се наричатѣ ту архиепископи, ту патриярси.
Така, въ акта за избора на архиеп. Григория отъ 8 августъ 1681 год. се казва, че
той билъ поставенъ на патрияршеския престолъ (ἐν τῷ πατριαρχικῷ Θρόνῳ;
[2] въ акта отъ 1 августъ 1693 г за избора на архиеп. Игнатия е казано, че билъ
поставенъ „за нашъ патриярхъ и архиепископъ". (ἐνθρονίσαντες Πατριάρχην
καὶ Ἀρχιεπίσκοπον ἡμῶν). [3] Както e забелѣзалъ и Гелцеръ, въ заглавието на
актоветѣ се срѣща само титлата „патриярхъ". Обикновено се мисли, че тази титла,
която охридскитѣ архиепископи сѫ си прикачили презъ време на турското
владичество, е тѣхно самоволно дѣло, което се длъжи на суетность и на желание да
си придадатъ по-голѣма важность. Така, Гелцеръ белѣжи, че въпросната титла
криела въ себе-си голѣми претенции (grosse Prätensionen in sich bergende Titel)
и че цариградската патрияршия е признавала за законна само по-скромната имъ
титла „архиепископъ" („Der Patriarchat" ... стр. 177.) Заслужва обаче да се
обясни, какъ е станало, щото охридскитѣ архиепископи да почнатъ да си
присвояватъ патрияршеска титла не по времето, когато сѫ стояли на върха на
силата си, напр. въ XIII в. при архиеп. Хоматияна, а когато станали играчка въ
рѫцетѣ на турскитѣ голѣмци, въпрѣки истината, че
. Споредъ нашето мнение,
охридскитѣ архиепископи сѫ почнали да се наричатъ и патриярси затова, защото съ
тѣхната църква се е слѣла и ипекската патрияршия. По времето, когато султанитѣ
за пръвъ пѫть захванали да имъ издаватъ фермани, тѣ вече сѫ се наричали и
патриярси, затова тази титла била усвоена отъ султанската канцелария. И
наистина, въ обнародванитѣ до сега фермани охридската
1. Тѣ бидоха напечатани най-напредъ отъ А. Шоповъ и Г. Стрѣзовъ въ Сборн. за нар. умотворения, кн. VI (1891 г. и X (1894 г.), а следъ това препечатани отъ Гелцера въ съчин. Patriarchat von Achrida.
2. Сб. нар. ум., VI, 193—9.
3. Пакъ тамъ, стр. 202—3.
61
църква се нарича „патрияршия". Така се нарича тя напр. въвъ фермана, издаденъ отъ султанъ Мустафа III въ 1757 г., съ който ферманъ се нарежда, приемницитѣ на умрѣли или смѣнени архиепископи да не се държатъ отговорни за частнитѣ дългове на последнитѣ. Въ него се казва: „Отъ съдържанието на настоящия ми царски указъ . . . ще разберете, че патриярхъ Методий, който е законенъ патриярхъ на Охрида и на казитѣ и епархиитѣ (по-право: селищата—ерлери), находещи се подъ юридическата духовна власть на охридската патрияршия, е подалъ до славния ми императорски диванъ . . . писмена жалба. Въ жалбата си речениять патриярхъ заявява, че подиръ отстранението отъ патрияршеския пость на бившия патриярхъ-калугеръ Дионисъ, управлението на охридската патрияршия било възложений върху тѫжителя — патриярхъ" и пр. [1] Вече въ самото начало на фермана се казва, че той се изпраща до селищата и казитѣ, които се намиратъ подъ духовната власть на охридския патриярхъ (Охри патрикияги вакѫ оланъ ерлеринъ ве казалари). — Пакъ патрияршия е наречена охридската църква и въ фермана, даденъ на цариградския патриярхъ Кирилъ въ септемврий 1855 г. Вь него сѫ изброени 46 епархии на „бившата охридска патрияршия" и се заповѣдва, да не се допуща отдѣлянето на ипекската и охридската патрияршии отъ цариградската. [2] Като се знае, колко султанската канцелария е била консервативна, трѣбва да се допусне, че употрѣбяваната отъ нея титла „патриярхъ" за охридскитѣ иерарси се длъжи на стара традиция, именно още на първитѣ фермани, дадени на последнитѣ. Цариградската патрияршеска канцелария е пазѣла да не нарича тия иерарси съ титла „патриярхъ", па и самитѣ тѣ, поради обстоягелството, че въ старитѣ хрисовули, съ които сѫ си служили да доказватъ своитѣ права (отъ Василия Българоубиеца и подправената Юстиниянова), църквата имъ се нарича архиепископия, въвъ външнитѣ си сношения обикновено сѫ избѣгвали титлата патриярхъ, която е преминала върху тѣхъ отъ сръбската църква; но султанскитѣ фермани сѫ я употрѣбявали редовно. Затова, види се, тя е употрѣбена и въ славянския преводъ на решението
1. „Прегледъ", год. I, кн. IV, стр. 202.
2. „Гласникъ", св. IX (Београдъ. 1857), стр. 233 и 237.
62
(сѹжденїе), издадено отъ 4-та източни патриярси на архиеп. Прохора на 6 септемврий 1530 г.:
[1] Въ гръцкия текстъ на решението, подписанъ само отъ царигр. патриярхъ
Иеремия, титлата „патриярхъ" липсва („Гласник", кн. 47, стр. 266). — А щомъ
патрияршеската титла на Охридската архиепископия е могла да бѫде усвоена отъ
нея, безъ да предизвика отпоръ отъ страна на другитѣ патрияршии, особно на
цариградската, само поради съединената съ нея ипекска патрияршия, не може да се
приеме, че следъ настаняването на турцитѣ въ сръбскитѣ земи епархиитѣ на
ипекската патриаршия сѫ сѫществували уединено, всѣка за себе-си, безъ да сѫ били
присъединени къмъ охридската архиепископия, както мисли Стояновичъ. Споредъ
него, „следъ смъртьта на патриярха Арсения II не е имало вече организувана
сръбска църква, защото не е могьлъ да се събере съборъ, който да избере новъ
патриархъ. Останалитѣ следъ Арсения епископи и митрополити, било ония, които сѫ
били подъ негова власть, било другитѣ, които сѫ били вънъ отъ нея, сѫ останали
всѣки за себе-си, и когато нѣкой умиралъ или е бивалъ изгонванъ, седалището му
или е оставало праздно за дълго време, или пъкъ и съвсемъ не е бивало
попълнвано" (стр. 123). — Че това не е било така, показва ни, между друго, и
решението, издадено въ септемврий 1530 год. отъ 4-та източни патриярси, за което
се спомена по-горе. Въ него се казва, че пекската архиепископия, която по
нѣкаква нужда била отдѣлена нѣкога-си отъ охридската и станала автокефална за
известно време
, не останала въ това положение до край, а пакъ била подчинена
на последната :
[2] И въ гръцкия тексть на решението, издаденъ отъ патр. Иеремия се казва: καθὼς καὶ ἀπ’ ἀρχῆς καὶ ἔως τοῦ νῦν ὑπετάσσοντο. [3] Наистина, патриярситѣ не сѫ знаели добре
1. „Споменик”, LVI, стр., стълб. 1.
2. „Споменик”, LVI, стр. 34, стълб. 1.
3. „Гласник”, кн. XLVII, стр. 270.
63
историята на охридската и сръбската църкви, но тѣ не сѫ можели да не знаятъ, какво е било положението на тия църкви 15—20 год. преди написването на решението имъ, защото сѫ били хора на възрасгь, а за единъ отъ тѣхъ (цариградския Иеремия I) се знае, че 10 год. преди това (1520—1522) е билъ пакъ патриярхъ. Сръбскитѣ епархии сѫ могли да останатъ уединени за малко време следъ погрома на държавата, но не за дълго. Дори ако тѣхното духовенство не би се усетило само да влѣзе въ общение съ другитѣ, за да обмислятъ положението си, самитѣ охридски архиепископи, които сѫ се придържали о теорията за идентичность на тѣхната църква съ нѣкогашната Първа Юстинияна, не сѫ оставали пасивни, а сѫ гледали да присъединятъ къмъ нея всички епархии, за които сѫ мислили, че имъ принадлежатъ по старитѣ хрисовули. Въ този имъ стремежъ тѣ сѫ бивали насърдчавани и отъ примѣра на цариградската патрияршия, която си е присъединила търновската църква чрезъ мораленъ натискъ, па се е опитвала да подчини и молдавската. Вече архиепископъ Матей, като се възползузалъ отъ умиряването на турската държава следъ междуособната борба на Баязидовитѣ синове, пѫтувалъ низъ диоцезата си, въ която включилъ и митрополитствата софийско и видинско, макаръ че тѣ презъ време на второто българско царство не сѫ влизали въ нея. При пѫтуването си, той рѫкололагалъ и епископи въ овдовѣли епархии. За това свидетелствува неговиятъ приемникъ (въ писмото си до цариградския патриярхъ), който пише, че, откакъ императорътъ и синодътъ признали границитѣ на диоцезата му, Матей „смело отишелъ въ подведомственитѣ си епархии, като извършвалъ и рѫкополагания"
[2]. Както видѣхме по-горе,
2. „Минало”, год. I. кн. I, стр. 10. Пакъ тамъ Баласчевъ изказа мнение, че „Матей не е ходилъ лично въ София и Видинъ да рѫкополага" и че рѫкополаганията на митрополити се вършело обикновено въ прѣстолния градъ на архиепископията" (кн. II, 128). Но това се е вършило въ по-сетнешнитѣ времена, а въ извьнредния случай, за който става дума, ксгато Матей за пръвъ пѫть обхождалъ диоцезата си, той извършвалъ рѫкополагания въ самитѣ епархии, както изрично е казано въ гореприведенитѣ думи на неговия приемникъ. Колкото за думитѣ, на които Баласчевъ основава своето мнение и които се срѣщатъ въ патрияршеското писмо до архиеп. Матея: (предпочетохме да мислимъ) „че нѣкои не посветени и чужди епископи ще да сѫ отишли въ София и Видинъ и захванали разбойнически да управляватъ, като сѫ подправили името на твое светѣйшество", — тѣ се длъжатъ на познатия похватъ на патрияршията, да се преструва, че ужъ не вѣрва на онова, що е чула за противника си, за да му даде възможность да отстѫпи. Но и самитѣ тия думи говорятъ за ходене въ София и Видинъ.
64
по епархиитѣ е пѫтувалъ около 1466 г. и архиепископъ Доротей, който при едно такова пѫтуване ходилъ въ Кратово, гдето помолилъ писаря Димитъръ да препише за архиепископията славянския преводъ на Властаровата Синтагма. Че пѫтуването не е било само до Кратово, показватъ ни следнитѣ думи на Димитровата белѣжка :
[1]. Можели ли сѫ такива деятелни архиепископи да оставятъ сръбскитѣ епархии да
стоятъ уединени? А че писарьть Димитъръ е нарекълъ въ своята белѣжка архиеп.
Доротея само
, а не както е нареченъ той въ писмото му до молдавския воевода
Стефанъ —
— това се длъжи на обстоятелството, че Димитъръ се е придържалъ о терминологията на преписаната отъ него Синтагма на Матея Властаръ, къмъ която е направена приписката. И наистинз, въ Синтагмата охридскзта църква се нарича само българска:
* * *
Нека да разгледаме известията, които сѫ дали поводъ на Стояновича да мисли, че сръбскитѣ епархии сѫ живѣли дълго време уединено, и то понѣкога безъ да се замѣстватъ умрѣлитѣ или изгоненитѣ имъ архиереи. Такава е приписката къмъ рѫкоп. евангелие въ Хилендарския мънастиръ отъ 1481 г., въ която се казва, че книгата била написана,
[2]. Такова е и съобщението въ „Лѣтописьць господь срьбскыихь," че, следъ като Георги, синътъ на ослѣпения отъ турцитѣ деспотъ Стефанъ, станалъ въ 1486 г. монахъ, повикалъ подиръ нѣколко време
1. Starine, XII, 255.
2. Стари српски записи и натписи. I. № 331.
65
(около 1500 г.) софийския митрополитъ Калевитъ въ гр. Купиникъ (Сремско), за да го рѫкоположи за свещеникъ подъ име Максимъ [1] — което показвало, че по-наблизо не е имало никакъвъ епископъ (сравни „Глас", LVI, 123). Но първото известие не може да докаже мнението на Стояновича, защото Бѣлградъ по време на Максимовото рѫкополагане не е билъ въ турски рѫце, та, ако е имало „новоосвещенъ" митрополитъ, причината не трѣбва да се търси въ разстройството на сръбската църква, а въ мѣстни обстоятелства, които не сѫ се дължели на разорение и разбѣгване. Бѣлградъ е падналъ въ турски рѫце едва при султ. Сулейманъ Великолепни (29 августъ 1521 г.). Освенъ това, епитетътъ „новоосвещенъ" може да значи и това, че митрополитъ Фипотей е билъ рѫкоположенъ наскоро, а не че епархията му е стоела отъ падането на деспотството до неговото посвещаване безъ митрополитъ. Колкото за повикването на софийския митрополитъ Калевитъ въ гр. Купиникъ следъ 1486 г., то може да се обясни, както сме показали на друго мѣсто, [2] или съ голѣмо разширение на софийското митрополитство („Велика Сардакия"), което ще да е обнемало по онова време и Нишко, или на роднински връзки между деспота Максима и митрополита Калевита. Най-после, за положението на сръбската църква не бива да се вадятъ заключения отъ положението на пограничнитѣ съ Унгария епархии, гдето борбата между турцигѣ, отъ една страна, и маджаритѣ наедно съ изселилитѣ се въ земята имъ сърби, отъ друга, още е продължавала. Въ случая трѣбва да се иматъ предъ видъ главно епархиитѣ, които сѫ паднали подъ турцитѣ наедно съ патрияршеското седалище Печъ. Особно не трѣбва да се взематъ предъ видъ митрополити, които сѫ били вънъ отъ Турция, каквито сѫ били, покрай споменатия вече бѣлградски Филотей (1481 г.), още милешевския Давидъ (1466—1470) въ държавата на херцегъ Степана, и зетскитѣ (черногорски) Висарионъ и (следъ него) Вавила (1492—5), за които говори Стояновичъ.
Много по-голѣмо значение отъ дветѣ, разгледани по-горе известия, на които ce е спрѣлъ Стояновичъ, иматъ ония, които говорятъ за архиепископи въ сръбскитѣ земи въ началото на XVI в.
1. Šafařik, Památky, стр. 82.
2. Виж. статията ни „Велика Тѫрновия" и пр. въ Известия на Истор. Друж. (София), кн. V, стр. 95-6.
66
Той обаче ги е използувалъ безъ огледъ къмъ сѫществуването на такива и въ българскитѣ епархии, затова е извлѣкълъ отъ тѣхъ крайни заключения. Такова известие имаме отъ 1509 год. въ една приписка къмъ Октоихъ, писанъ
[1]. Друго подобно имаме отъ 1508 г. въ приписка къмъ житие на Св. Сава, въ която се казва, че то било писано
Понеже въ сѫщата приписка се казва, че книгата била писана
[2] — може да се мисли, че тукъ става дума за архиерея на Милешевската епархия, която нѣколко време преди падането на Херцеговина подъ турцитѣ е била присъединена къмъ последната. — Въ една приписка къмъ Миней отъ 1524 год. писанъ въ Требинье (Херцеговина), се казва, че книгата била писана
[3]. He е мѫчно да се види, че и въ приписката отъ 1509 (№ 404), и въ тая отъ 1524 (№ 451), които сѫ писани въ Требинье, въ мънастира Св. Богородица, става дума все за една епархия, на която архиереятъ е нареченъ еднажъ „архиепископъ", а другъ пѫть „митрополить". Коя е тази епархия не е посочено изрично, но, понеже за архиепископа Иовзна се говори и въ приписката отъ 1508 г. (№ 399), писана въ Милешевския мънастиръ, най-вѣроятно е, че „архиепископъ" ce е наричалъ архиереятъ на милешевската епархая, въ чието седалище — мънастира Св. Спасъ е билъ гробътъ на Св. Сава, поради което този архиерей ce е наричалъ „прѣдрьжатель прѣстола св. Савы". Въ тази епархия ще да е влизало и Требинье, макаръ по-севернитѣ околии на Херцеговина да сѫ съставяли особна епархия, чийто митрополитъ Висарионъ се споменува въ 1517 год. въ приписка № 453:
1. Въ сборника „Стари српски записи и натписи”, № 404.
2. Пакъ тамъ, № 339.
3. № 451.
67
. Дали Стояновичъ включва Требинье въ милешевската епархия, или обяснява
споменуването на архиепископа Иована въ припискитѣ на мънастира Св. Богородица
чрезъ упражняване отъ негова страна нѣкаква върховна власть и надъ
Херцеговинската митрополия,— не се вижда отъ статията му. Въ последната е казано
само това : „Дветѣ тия приписки (№ № 399 и 453) ясно показватъ, че въ това време
Иованъ не е билъ херцеговински митрополитъ, а архиепископъ, който е държалъ
престола на св. Сава докато херцеговински митрополитъ е билъ Висарионъ"
(стр. 125). Но това не е толкова важно; по-важно е, че Стояновичъ смѣта
милешевския архиепископъ за съвсемъ независимъ иерархъ, само защото е нареченъ
архиепископъ и държателъ на св. Савова престолъ. И наистина, като прави упрѣкъ
на Рувараца, че въ други случаи придавалъ голѣма важность на припискитѣ, а тука
не ги взималъ въ сѫщинския имъ смисълъ, а ги извърталъ, само защото считалъ за
доказано, че сръбската църква, следъ падането на държавата,е била подчинена на
охридската архиепископия, — той продължава: „между това всичкитѣ тия явно
натегнати тълкувания падатъ, щомъ се приеме, че сръбската църква, макаръ и
непризната официялно, все е живѣла нѣкакъ самостойно, ако не въ Печъ и въ
старитѣ граници, то поне при гроба на Сава, и че властьта на охридския
архиепископъ, следъ падането на сръбската държава, така механически и още
непризната отъ държавата, се е разширила само върху южнитѣ срьбски епископи"
(стр. 122).
Последнитѣ думи на Стояновича до голѣма степень измѣстятъ въпроса за положението на сръбската църква въ началото на турското робство, защото той вече търси свободна сръбска църква въ земи, които при турското завладѣване сѫ били вънъ отъ деспотството, като допуща, че Печъ и близкитѣ до него епархии сѫ могли да бѫдатъ подчинени на Охридъ още тогава; а както се каза и по-горе, когато става дума за унищожаване или присъединяване на сръбската църква, има се предъ видъ на първо мѣсто патрияршеското седалище съ близкитѣ около него епархии, а не отдалеченитѣ; но, и така да ограничимъ мнението на сръбския ученъ, то пакъ не може да се приеме, защото архиереятъ, който е ималъ седа. лището си въ манастиря Св. Спасъ при гроба на св. Сава,
68
не е билъ независимъ (автокефаленъ) църковенъ глава, а митрополитъ-архиепископъ, т. е. митрополитъ съ известно отличие, а може би и съ по-голѣма автономность. Такива митрополити въ първитѣ вѣкове на турского владичество е имало нѣколко. Това се вижда и отъ решението на I охридски съборъ, свиканъ да разгледа дѣлата на Павла Смедеревски. Въ него четемъ:
(„Споменик", LVI, стр. 36, стъб. 2). Тукъ явно става дума за нѣколко епископии и
архиепископии. Ето и други примѣри за това, че въ първитѣ вѣкове на турското
владичество е имало нѣколко архиепископи-митрополити. Подвързачътъ на едно
евангелие и други книги въ Студеница писалъ въ 1543 г., че това било при
(прип. № 6260); а въ 1543 г., и споредъ Стояновича, сръбскитѣ епархии вече сѫ
били подчинени на Охридъ. Че тука става дума за митрополитъ-архиепископъ,
показва ни обстоятелството, че въ 1532 г. подъ решението на II охридски съборъ
противъ Павла Смедеревски ce е подписалъ „Мина, исплънителъ митрополита
Студено"; а подъ решението отъ 1529 г. на I съборъ ce е подписалъ саниятъ „митрополитъ
стѹденички"
Никонъ. [1] — Въ 1428 г. когато още сръбската патрияршия е сѫществувала,
скопскиятъ архиерей, въ една приписка къмъ пергаментенъ Прологъ, е нареченъ архиепископъ:
(прип. № 6123). Така е нареченъ скопскиятъ митрополитъ и въ недатирана приписка къмъ рѫкописъ отъ XIV в.:
(Прип. № 4615). Едвали може да има съмнение, че на този митрополитъ ce е давала и титла „архиепископъ", за да му се даде особно отличие като на прототронъ. [2] Сѫщото отличие е било разпространено и къмъ други митрополити особно поради издигането на седалищата имъ въ политическо отношение. Така, кюстендилскиятъ митрополитъ, дори когато е билъ включенъ въ ипекската патрияршия,
1. „Споменик", LVI, стр. 37 и 35.
2. „Гласник”, кн. 27, стр. 239.
69
се нарича и архиепископъ. Въ една приписка върху Петогласникъ, писана въ с. Ослокощица въ 1644 г., се кзавз, че това било . . . „при архиепископа кир. Ананїа, владыка бывши Бански. [1] Сведения за тая митрополия-архиепископия вж. въ книгата „Сѣверна Македония", отъ И. Ивановъ гл. VII. Върху наричането на търновскитѣ митрополити съ титла „архиепископи" нѣма нужда да се спираме, защото за него сме писали въ статиитѣ си „Унищожението на Търновската патрияршия" и пр. и „Велика Тѫрновия, Велика Сардакия и Велика Европия". Вь последната е приведенъ примѣръ и за софийскитѣ митрополити (стр. 92). И Зетската епархия, въ 2-та половина на XV в., и преди падането и следъ падането на деспотството, съ което не е била свързана по това време, се нарича ту митрополия, ту архиепископия. Така, въ една приписка къмъ рѫкописенъ сборникъ отъ 1453 г. се казва, че книгата била написана
(прип. № 301); а въ 1484 г. зетскиятъ архиерей е нареченъ митрополитъ:
(прип. № 353). Понеже зетската епархия е била въ държавицата на Църноевичитѣ
(Черна-гора), не може да има съмнение, че нейниятъ архиерей се е държалъ като
автономенъ въ управлението ѝ; а отъ кого е получавалъ посвещение, това не се
знае. Но вѫтрешна автономия въ голѣма степень сѫ имали всички мигрополити по
онова време; централизация и въ Цариградската патрияршия се установява главно
следъ Самуила I (1763—68 и 1773—74). Ако нѣкои митрополити сѫ се наричали и
архиепископи, то е било, не за да се представятъ за автокефални, а за да се
изтъкне особната честь, която имъ се е давала. Така се е наричалъ, твърде рано
следъ унищожаването на патрияршията, и търновскиятъ митрополитъ, макаръ да нѣма
никакво съмнение, че той е билъ посвещаванъ отъ цариградския патриярхъ, а въ
самата епархия сѫ се посвещавали сaмо подчиненитѣ нему епископи. Положението на
милешевската митрополия-архиепископия ще да е било, ако не напълно еднакво, та
въ всѣки случай твърде близко съ онова на търновската. На прозвището
1. „Бълг. прѣгледъ”, год. V, кн. V. стр. 74; сѫщо: Й. Ивановъ. „Сѣверна Македония”, стр. 263.
70
което нѣкои приписки даватъ на милешевския митрополитъ-архиепископъ и на което Стояновичъ дава голѣмо значение, отговаря още по-гръмкото „обладатель на българската земя", срѣщано въ нѣкои приписки отъ епархията на търновския. Така, въ една приписка къмъ четвероевангелие, писано въ с. Горна-Нетрополия въ 1573 г., се казва:
[1] Но, както последниятъ се е считалъ зависимъ отъ цариградската църква, така и първиятъ е билъ зависимъ отъ охридската. Докѫде се е простирала вѫтрешната автономия на тия и на други митрополити, които сѫ си прикачвали и титлата „архиепископъ", каквито сѫ били въ първитѣ вѣкове на турското владичество софийскиятъ, кюстендилскиятъ и др., — ние сега не знаемъ. Несъмнено е, обаче, че тази вѫтрешна автономия за населението е имала по-голѣмо значение, отколкото посвещаването на митрополититѣ отъ цариградския патриярхъ или отъ охридския архиепископъ. Затова ние сме благодарни, гдето Стояновичъ, макаръ да се е увлѣкълъ повече, отколкото трѣбва, отъ титлата „архиепископъ" и отъ прозвището „прѣдрьжатель прѣстола св. Савы", станалъ е причина да се обърне наново внимание върху положението на църквитѣ въ Балканския полуосгровъ въ първитѣ времена на турското владичество. Когато (въ 1906 г.) ние за пръвъ пѫть изказахме мнение, че търновската църква е била подчинена на цариградската не съсъ султански ферманъ, а чрезъ нравственъ натискъ отъ страна на последната и не безъ съгласието на самитѣ българи, които сѫ се надѣвали, че Цариградъ ще устои предъ турската сила, а сѫщо и мнение, че търновското митрополитство-архиепископство е запазило известна вѫтрешна автономия, — нашето мнение биде посрещнато отъ мнозина съ недовѣрие, а отъ единъ съ голѣмо самомнение нашъ историкъ дори надменно. [2] Съпоставянето на сведенията за търновското, софийското и др. български митрополитства-архиепископства съ ония за сръбскитѣ не може да не потвърди нашето мнение. Това съпоставяне трѣбва да отиде и по далечъ, като обгърне и ромънскитѣ митрополитства ; но тукъ не е мѣсто да става това.
1. Цоневъ, Б., проф. Описъ на рѫкописитѣ и старопечатнитѣ книги на Нар. библ. въ София. I, 52—3.
2. Вж. брошурата „Финансовото положение на охридската архиепископия", стр. 10—15.
71
Доста е да се спомене, че тамъ двойната титла „митрополитъ-архиепископъ" ce е затвърдила повече. Така, въ една грамота на влашкия воевода Антоний (1679—1672 г.), въ време, когато влашката църква несъмнено е била подъ цариградската патрияршия, трансилванското бѣлградско (на Alba Iulia) митрополитството, чиито архиереи сѫ се посвещавали отъ влашкитѣ митрополити [1], е нареченъ съ тази титла :
[2]. Тази титла въ ново време минува и у сърбитѣ. Напр., въ надписа (№ 4018 п. у
Стояновичь) отъ 1822 г. на темплото въ Любостинската църква се казва, че
последното било поставено
, въвъ времето на Милоша Обреновича. И така, не може
да има никакво съмнение, че титлата „архиепископъ", давана на нѣкои митрополити,
не показва пълна църковна независимосгь, а само известна честь и нѣкаква
автономность; затова Стояновичъ не е правъ, като се основава на нея, да твърди,
че сръбската църква не е била съединена съ охридската.
* * *
Сега да се върнемъ къмъ последното доказателство, съ което си е послужилъ Стояновичъ. Такова той е намѣрилъ въ голѣмия, споредъ него, успѣхъ на Павла Смедеревски срещу архиеп. Прохора, който успѣхъ показвалъ, че Прохоръ не е защищавалъ стария редъ, а е въвеждалъ новъ. Стояновичъ пише: „Голѣмиятъ брой последователи и спомагачи, които е добилъ (Павелъ) и между мирянитѣ, и между духовницитѣ, по-скоро може да се обясни като самопроизволно бунтуваие („спонтани револт") срещу въвеждането на новъ редъ, отколкото като последица отъ дълговремененъ и на широка основа приготвенъ заговоръ да се катурне редъ, основанъ преди 50—60 години" (стр. 128). Какъвъ е билъ новиятъ редъ, който е билъ въведенъ съ султански ферманъ, преди да се развие борбата между Павла и Прохора, и то, както изглежда, по просба на последния, — това може да се види отъ решението на I охридски съборъ въ 1529 г. Отъ него се учимъ, че попреди просбитѣ за нови архиереи
1. Голубинскій. Краткій очеркъ . . ., стр. 406.
2. Сырку, П. А. Изъ кореспонденціи румынскихъ воеводъ, стр. 33. (Томъ 82 отъ Сборн. отдл. рус яз. и слов. Импер. Акад. наукъ, год. 1907)
72
сѫ се подавали до мѣстнитѣ кадии, и следъ като се получавало тѣхното съгласие, кандидатитѣ повечето отивали сами въ Цариградъ, за да действуватъ да имъ се издаде ферманъ, безъ да се обърнатъ предварително за одобрение къмъ архиепископския синодъ въ Охридъ. Прохоръ издействувалъ ферманъ, съ който се заповѣдало, назначаването на митрополити и епископи да не става безъ съгласието на синода, и просбитѣ за издаване ферманъ да се препращатъ само чрезъ охридския кадия:
(стр. 35—36). Новиятъ редъ въвеждалъ известна централизация, която засѣгала не рѫкополагането, а начина за получаването ферманъ. По-рано архиепископскиятъ синодъ се поставялъ чрезъ получения фермань предъ свършенъ фактъ и трѣбвало само да изпълнява, като нареди, носещиятъ фермана да бѫде рѫкоположенъ; а сега се искало, кандидагитѣ да се обръщатъ най-напредъ къмъ него и при новия редъ за издаването на ферманъ трѣбвало да ходатайствува кадия, който ще да е билъ длъженъ да провѣри вѣрностьта на изложеното въ просбата относно опраздването на владишката катедра и качествата на кандидата; но този кадия билъ само единъ — охридскиятъ. А че наистина ферманитѣ дотогава се издавали на името на мѣстния кадия, показва ни ферманътъ, даденъ отъ султ. Баязида II на ипекския митрополитъ Иоаникий; той е адресуванъ до ипекския кадия [1]. Едва по-късно, може би, следъ възстановяването на сръбската патрияршия отъ Мехмеда Соколовича (1557 г.), посрѣдничеството на кадията е било отстранено, а просбитѣ за заемане на опраздненитѣ владишки катедри вече се изпращани до патриярха, който ходатайствувалъ за издаване ферманъ. Затова въ онзи, даденъ на ипекския патриярхъ Арсений въ 1731 г., се казва (т. 6): „митрополиитѣ ще се даватъ не по предложение на
1. Јастребов, Податци за историју српске цркве, стр. 49.
73
кадиитѣ, а само по предложение на патриярха". [1] Но дейностьта на архиеп. Прохора не ce е ограничила само въ измѣняване на дотогавашния редъ за издаване фермани на нови владици; той възстаналъ и срещу нѣкои вършени дотогава злоупотрѣбения отъ духовни лица, напр., срещу честичѣ разтръгвания на бракове, взимане пари при причащаване, съвмѣстно живѣние на монаси и монахини и др. Последното се вижда отъ решенията на I охридски съборь (докум. IV). Съ тази си строго пастирска дейность Прохоръ не е могълъ да не повдигне противъ себе-си нѣкои отъ тогавашнитѣ архиереи, които ще да сѫ били ограничени сега въ добиване материяли срѣдства по незаконенъ начинъ. Второто писмо на александрийския патр. Иоакимъ до архиеп. Прохора споменува между недоволнитѣ отъ архиепископа костурския митрополитъ:
Последнитѣ думи на александрийския патриярхъ най-добре показватъ, че борбата
срещу архиеп. Прохора не е била предизвикана отъ това, че той, ужъ, за пръвъ
пѫть подчинявалъ подъ своя власть свободнитѣ дотогава сръбски епархии, защото
Костуръ никога не е влизалъ въ сръбската църква, и неговътъ митрополитъ дори е
билъ прототроненъ на охридската. Може да е имало и нѣкои други недоволни, но
следъ I съборъ тѣ сѫ се смълчали ; костурскиятъ, обаче, не ce е подписалъ както
подъ решенията на този, така и подъ решенията на 2-ия съборъ. Ако борбата да е
била главно затова, загдето се промѣнявало досегашното положение на сръбската
църква, като се подчинявала за пръвъ пѫть формално подъ Охридъ, трѣбваше
най-много противници на Прохора да се явятъ въ самото ѝ начало. А такова нѣщо не
виждаме. Въ решенията на I съборъ не се споменува като противникъ на
архиепископа нито единъ митрополитъ. He е споменатъ дори и Павелъ, защото той,
както се казва въ решенията на 2-ия съборъ, показалъ лицемѣрно разкайване и далъ
клетва, да не действува вече така, както е действувалъ дотогава:
. На 2-ия съборъ се отлѫчва и проклева заедно съ него само
1. „Гласник”, XI, 183.
74
Теофанъ Зворнички и едва въ решението („сѹжденїе") на Михаила Антиохийски, Кирила Иерусалимски и Прохора Охридски, съ което се потвърѫдаватъ решенията на 3-ия съборъ, се споменуватъ като едномисленици на Павла, покрай Теофана Зворнички, още 2-ма — Неофитъ Лесновски и Пахомий Кратовски. Излиза, че презъ 12 години Павелъ е успѣлъ да привлѣче къмъ себе-си само 3-ма владици.
За да можемъ да разберемъ, защо борбата на Павла Смедеревски срещу архиепископа Прохора не е могла да добие характеръ на по-широко народно сръбско движение, ние трѣбва да разглгдаме нейния вървежъ. Наистина, въ обнародванитѣ отъ Костича документи нѣма много прѣки указания за това, но въ решенията на 3-тѣ събора сѫ посочени църковнитѣ правила, възъ основа на които е билъ осѫжданъ Павелъ, а отъ тѣхното съдържание можемъ да направимъ заключения за действията на последния. Въ решенията на 1-я съборъ, както се каза, името на Павла не е споменато; но въ тѣхъ се говори за люта буря и за беззаконни хора, които се били нахвърляли върху църквата като кучета и заграбвали митрополитства и епископства не по църковния уставъ:
Въ какво се е състоело заграбването на епархии не по църковния уставъ, става ясно изъ казаното въ сѫщото решение за начина, по който се добивали фермани чрезъ ходатайството на мѣстнитѣ кадии. Можемъ, следов, да приемемъ, че първото нарушение на канонитѣ отъ страна на Павла се е състоело въ това, гдето е добилъ катедрата си чрезъ ферманъ, издаденъ безъ съгласието на архиепископа и негова синодъ. На събора Павелъ призналъ вината си и поискалъ прошка, като обещалъ да не повтаря грешката (к томѹ не дръзати болѥ). Последнитѣ думи вече загатватъ и за други действия вънъ отъ неканоничното получаване собствената епархия. По всѣка вѣроятность — за опитване да си подчини и други епархии, защото само то може да се повтаря, а не и заемането на собствена епархия. За наказание, I съборъ (1529 г.) поставилъ Павла подъ запрещение, т. е. отнелъ му правото да свещенодействува, докато
75
се види, че се е поправилъ; но той не зачелъ това наказание. За това се учимъ отъ решението на 2-я съборъ (мартъ, 1532 г.), въ което се казва, че Павелъ продължилъ да вълнува църквата, да освещава църкви и да рѫкополага попове и дякони, па се прогласилъ и за архиепископъ и се разгласявалъ за такъвъ чрезъ писма:
Освещаването на църкви и рѫкополагането на попове и дякони отъ страна на Павла сѫ счетени отъ 2-я съборъ за престѫпление, понеже той (Павелъ) билъ подъ запрещение, а не го зачелъ. За това престѫпление, както той, така и рѫкоположенитѣ отъ него, на чело съ Теофана (Зворнички), сѫ били осѫдени отъ сѫщия съборъ на лишение отъ санъ и отлѫчване отъ църквата възъ основа на правилата 25-то апостолско и 6-то на картагенския съборъ. Прогласяването на Павла за независимъ отъ Прохора архиепископъ ще да е станало наскоро следъ I-ия съборъ, защото по Великденъ 1530 г. александрийскиятъ патриярхъ Иоакимъ чулъ за него отъ сърбина иеромонахъ Германъ, а патриярситѣ въ своето решение, писано въ септемврий сѫщата година посочватъ, че Павелъ отдѣлилъ отъ охридската диоцеза пекската и нѣкои други църкви:
Решението на 2-я съборъ още повече озлобило Павла и го тикнало къмъ крайности: чрезъ турскитѣ власти, той успѣлъ да хвърли Прохора наедно съ неговитѣ църковни сановници и нѣкои митрополити въ затворъ, па се прогласилъ и за патриярхъ. И наистина, въ решението на 3-я съборъ, утвърдено и отъ патриярситѣ Михаилъ Антиохийски и Кирилъ Иерусалимски, се казва :
При затварянето на Павла и неговитѣ хора сѫ били извършени и ограбвания:
Наедно съ прогласяването си за патриярхъ, Павелъ премѣстилъ и седалището си въ другъ градъ, но въ кой — не се знае. Това се вижда отъ обстоятелството, че въ 3-ия съборъ противъ него е приведено и 14 апостолско правило, което
76
гласи:
Сѫщото се вижда и отъ използуването на I правило на картагенския
съборъ, което има сходно съдържание. Поради голѣмитѣ злини, които Павелъ
причинилъ на църквата, 3-ятъ съборъ приложилъ къмъ него и 2-то правило на
картагенския съборъ, като го лишилъ отъ право да се причасти дори като мирянинъ
и преди смъртьта си:
Ако ce гледа само на временния успѣхъ на Павла въ борбата му съ Прохора, може да се помисли, както е помислилъ и Стояновичъ, че първиятъ е ималъ силна поддръжка отъ високото духовенство и народа. А въ сѫщность, неговиятъ успѣхъ ce е длъжалъ на турска подкрепа, която той, не се знае какъ, е ималъ за нѣколко време на своя страна. За това има достатъчно посочвания въ документитѣ. Както се каза, вече 1-виятъ охридски съборъ (1529 г.) възстаналъ противъ ония, които добивали фермани
И патриарситѣ въ своето „сѹжденїе", писано въ 1530 г., казватъ, че Павелъ отдѣлилъ пекската и нѣкои други църкви съ помощьта на свѣтската власть (разбира се, турската):
Въ решението на 3-ия съборъ се привежда изписка отъ послание на цариградския патриархь, въ която се казва, че Павелъ трѣбвало да се отлѫчи отъ църквата възъ основа на правилото:
(явно, 30 апост. прав.). Къмъ това правило съборътъ прибавилъ и 29 апостолско,
което предвижда да се извърже и лиши отъ общение епископъ, който получи
достойнството си съ пари. Най-голѣмата грѣшка на Павла въ очитѣ на високото
духовенство, която грѣшка отстранила последното отъ него, била тая, че той
увеличилъ паричнитѣ вноски на владицитѣ и на архиепископията, давани на хазната.
За да стане архиепископъ, а следъ това и патриярхъ, той ще да е увеличилъ
дотогавашнитѣ вноски на отдѣленитѣ отъ него епархии. За това се загатва въ
решението на 3-ия съборъ, гдето е казано:
77
. Виканиятъ предъ събора Павелъ билъ запитанъ :
Теготата, която засѣгала всички владици, не е могла да бткде друга, освенъ
увеличаване паричнитѣ вноски. Когато Прохоръ успѣлъ да отстрани Павла, той ще да
е постѫпилъ по сѫщия начинъ, по който постѫпилъ, споредъ разказа на Крузия, патр.
Иеремия въ спора си съ сѫщия Прохоръ за сервийската епископия (вж. по-горе, стр.
59), именно ще да се е задължилъ да плаща сѫщата сума, която внесълъ и Павелъ;
но вината за увеличаване на вноскитѣ се е отдавала на последния. — Друга
постѫпка, която е отдалечила високото духовенство, па и народа отъ самозвания
печки патриярхъ, е било затварянето на Прохора и на нѣкои митрополити, както и
ограбването имъ. Интересно би било да се знае, какъ е успѣлъ Павелъ да стори
това. Че то е станало съ помощьта на турски властникъ, нѣма защо и да се говори;
но кой е билъ той и какъ е успѣлъ Павелъ да го привлѣче на своя страна — за това
въ документитѣ нѣма никакво загатване. Ала, като вземемъ предъ видъ, че, следъ
1526 г., когато маджаритѣ били съсипани при Мохачъ, султ. Сулейманъ често е
предприемалъ походи въ Маджарско било за довършване на завладѣването ѝ, било за
борба съ Фердинанда Австрийски и че такива походи е предприемалъ и въ 1540 и
1541 г., — можемъ да допуснемъ, че въ нѣкой отъ походитѣ Павелъ се е сближилъ съ
великия везиръ. Дали въ случая е играла роля и нѣкоя интрига съ политически
характеръ, не се знае. Разпорежданията противъ Прохора, направени набързо въ
време на похода, отпосле, откакъ архиепископътъ успѣлъ да излѣзе отъ затвора, сѫ
били отмѣнени, особно защото въ полза на охридската архиепископия сѫ действували
не само българскитѣ и турскитѣ първенци въ Охридъ, на чело съ кадията, но и
патриярситѣ, особно цариградскиятъ, чието влияние ще да е било силно. Съ своитѣ
действия Павелъ не само не е отслабилъ, но още повече усилилъ въвежданата отъ
Прохора централизация въ уредбата на църквата, защото е станалъ причина, въ
ферманитѣ за архиепископията да се вписватъ задължения, които по-рано сѫ се
практикували само по традиция. Така, изглежда, че въ фермана, съ който е билъ
вьзстановенъ архиеп. Прохоръ, се е заповѣдвало да се събере съборъ за
разглеждане на Павловото дѣло. Благодарение
78
на това, самозваниятъ патриярхъ, колкото и да се държелъ надменно
, билъ е
принуденъ да се яви предъ събора:
Излиза, прочее, че борбата на Павла Смедеревски съ Прохора и опитътъ му да отдѣли печката църква отъ охридската не сѫ били плодъ на самопроизволно бунтуваме на духовенство и народъ срещу нововъвеждано подчиняване на сръбскитѣ епархии подъ Охридъ, а сѫ били дѣло на честолюбивъ и енергиченъ митрополитъ, който искалъ да възстанови сръбската патрияршия съ помощьта на влиятелни турци и който, поради материялно ощетяване на нейнитѣ епархии въ полза на хазната, е отдалечилъ отъ себе-си високото духовенство, а покрай него, и мирянитѣ първенци. — Отъ всичко гореказано пъкъ, вѣрваме, се доказва, че мнението на Стояновича, какво сръбската църква едва въ 3-то десетилѣтие на XVI в. била формално подчинена подъ охридската, отъ която дотогава живѣела независимъ и съвсемъ отдѣленъ животъ, не може да се приеме. Тази църква не само не ce е държела на страна отъ охридската до времето на Прохора, но е била съединена съ нея още преди окончателното падане на сръбското деспотство. Относно самия начинъ на съединяването ѝ, ние изказахме по-рано (въ статията си „Съединението на Ипекската патрияршия" и пр.) предположение, че то не е било наложено отъ турцитѣ следъ окончателното падане на деспотството, а е станало по-рано (около 1446 г.), и то така, че патриярхъ Никодимъ Печки е станалъ охридски архиепископъ. Това предположение ние направихме, между друго, за да можемъ да обяснимъ, защо молдавската традиция говори за временно подчинение на молдавската църква подъ Охридъ; но, понеже гръцкиятъ ученъ Ласкарисъ прогласи тази традиция за легенда и се противопостави най-решително срещу нашето предположение, ние ще трѣбва въ друга статия да разгледаме по-подробно и въпроса за отношенията на молдавската църква къмъ Охридъ.