Македонски Прегледъ
Година
IV, книга 4, София, 1928

 

3. България въ трудоветѣ на Т. И. Успенски

 

Отъ проф. М. Г. Попруженко.

 

 

Името на починалия презъ м. септемврий 1928 г. въ Петроградъ руски академикъ Т. И. Успенски справедливо се ползува съ широка известность въ цѣла Европа, защото въ своитѣ многочислени трудове той дава действително ценни изследвания върху редъ важни въпроси изъ европейската история.

 

Отдавна вече той заема едно отъ най-почетнитѣ мѣста срѣдъ византолозитѣ, понеже презъ своята почти шестдесетгодишна научна дейность той се е занимавалъ главно съ византийска история. Но неговитѣ трудове по своя характеръ и по своето направление прескачатъ тѣснитѣ рамки на сухитѣ разглеждания на отдѣлнитѣ факти отъ византийската история. Трудоветѣ на Успенски ни даватъ право да го причислимъ къмъ ония учени, които спиратъ вниманието ни върху културната история на народитѣ въ тѣхнитѣ взаимни отношения и въ тѣхнитѣ усилия и стремежи къмъ осѫществяване на народнитѣ идеали.

 

Студенствуването на Успенски въ Петроградския университетъ и началото на неговата научна дейность съвпадатъ съ две много важни събития въ историята на културния животъ на славянитѣ. Имамъ предвидъ славянския съборъ въ Русия презъ 1867 г. и уредената по този случай етнографическа изложба въ Москва, а така сѫщо и празднуването на 1000-годишнината отъ деня на смъртьта на славянския просвѣтитель Св. Кирилъ. Тѣзи събития отъ една страна, а отъ друга страна достигащитѣ до Русия известия за тежкото положение на българитѣ и за тѣхнитѣ героични борби за национална свобода усилваха все повече и повече славянофилскитѣ идеи, които вълнуваха тогава руското общество. Все по-силно и по-силно крепнѣше у всички убеждението, че рускиятъ народъ, по силата на своето историческо призвание, ще пристѫпи по единъ или другъ начинъ къмъ разрешение на сложния въпросъ,

 

 

80

 

който тогава се създаваше поради тежкия животъ на славянскитѣ народи. Поради всичко това не можеше да не изпъкне на пръвъ планъ нуждата за по-близко познаване на миналото и настоящето на славянскитѣ народи. Трѣбваше сѫщо тъй да се изясни на руския народъ смисълътъ на неговитѣ исторически и племенни връзки съ другитѣ славяни. Всичко това можеше да извърши съ успѣхъ и достоинство само науката. Затова именно у руския ученъ свѣтъ почна да се засилва стремежътъ къмъ едно сериозно научно опознаване на славянството. Трудоветѣ на славяноведи като Григоровичъ, Гилфердингъ, Погодинъ, Поповъ и др. показаха, че изучването на славянския миръ може да бѫде поучително въ много отношения. А сѫщевременно тѣ набелязаха пѫтя, по който трѣбва да върви изучването на всѣки славянски народъ поотдѣлно.

 

По такъвъ начинъ биде доказана и съзната необходимостьта да бѫдатъ разучени и разработени византийската история, византийската литература, изобщо цѣлата византология, за да коже добре да бѫдатъ проучени и разбрани историята и културата на балканскитѣ славяни, по-частно на българитѣ. Къмъ числото на най-виднитѣ представители на това именно направление срѣдъ рускитѣ византолози принадлежи и починалиятъ академикъ Т. И. Успенски.

 

Съ историята на славянитѣ Успенски се е занимавалъ сериозно още като студентъ въ Петроградския университетъ, когато е готвилъ презъ 1869 г. своята първа работа по случай на хилядогодишнината на Св. Кирила. Тази работа е изисквала отъ автора основно познаване цѣлата дейность на Св. Кирила и Методия; тя го е и накарала да съзнае необходимостьта отъ едно общо проучване на кирило-методиевия въпросъ. Тогава още той е разбралъ, че въпросътъ за светитѣ братя Кирилъ и Методий, които сѫ дали чрезъ българитѣ и на другитѣ славяни таково голѣмо културно богатство, е въпросъ отъ първостепенна важность. Разбралъ е, че предстои една главна задача на културния историкъ, да се изясни подвигътъ на Кирила и Методия, да се изясни цѣлото развитие на тѣхната дейность. Признавайки, че подвигътъ на светитѣ братя има особено значение отъ гледището на културнитѣ задачи на славянството, Успенски, разбира се, е видѣлъ, че трѣбва преди всичко да обърне внимание върху историята

 

 

81

 

на този славянски народъ, съ когото св. братя сѫ неразривно свързани, т. е. върху историята на българитѣ. Ето, прочее, кои сѫ причинитѣ, които сѫ направили отъ Успенски византологъ — българоведецъ. И въ цѣлата си по-нататъшна научна дейность, занимавайки се съ византология, Успенски обръща особено внимание върху политическата и културната история на България.

 

Въ 1874 г. Успенски е билъ вече магистеръ по история. До това време е билъ иаписалъ вече нѣколко труда, тъй че отъ нѣколко руски университета му било предложено да заеме катедра по история. Той приелъ предложението на Новоросийския университетъ въ Одеса. Този изборъ на Успенски се обяснява съ обстоятелството, че по това време въ Новоросийския университетъ билъ професоръ известниятъ В. И. Григоровичъ, който презъ 1844—45 г. е пѫтешествувалъ по Балканския полуостровъ.

 

Въ Одеса, гдето тогава е имало много българи, Григоровичъ е билъ центърътъ, около който се групирали всички интересуващи се отъ миналото и сегашното на славянството. Той посрещналъ радушно младия Успенски, въ чието лице той намѣрилъ не само интересенъ другарь въ научнитѣ занятия, но и цененъ сътрудникъ по организирането на одеското славянско дружество, което направи толкова много за живущитѣ въ южна Русия българи, а по-специално за ония, които сѫ се учили въ Новоросийския университетъ. По такъвъ начинъ Успенски е ималъ възможность посрѣдствомъ Григоровича да се среща съ балкански славяни и да влѣзе въ близки сношения съ иѣкои отъ тѣхъ. Тукъ именно у Успенски се опредѣля окончателно сгремежъ къмъ такива изучвания въ областьта на византологията, които даватъ възможность да се поясни вѫтрешния смисълъ на разнитѣ факти и явления изъ историята на балканскитѣ народи, по-частно изъ историята на българитѣ. И тѣзи явления почватъ да интересуватъ Успенски не съ своята външна фактичность, а съ своето вѫтрешно съдържание, което разкрива и опредѣля националнитѣ идеали на народа.

 

Съ такива възгледи и схващания върху историческитѣ събития, въ разгара на българскитѣ освободителни движения и борби Успенски се заелъ съ изучването на тѣзи исторически моменти, които сѫ докарали освобождението на България

 

 

82

 

отъ византийско иго и сѫ създали царството на Асеневцитѣ. Като резултатъ на тѣзи изучвания се явява книгата на Успенски: „Образованіе второго болгарскаго цaрства" (Одеса, 1879).

 

Преди този трудъ на Успенски историята на второто българско царство си оставала въ онази първоначална разработка, въ която е била оставена отъ XVIII в. Работитѣ на К. Хопфь, Макушевъ, Голубински, Иричекъ и др. разглеждатъ само донѣкѫде този периодъ отъ българската история. Тѣзи изследвачи, както се знае, обръщать главно внимание върху историята на готовото вече, напълно сформирано второ българско царство, но тѣ почти никакъ не разглеждатъ въпроса за неговото възникване и образуване. Това не е давало възможность да се получи ясна представа за една отъ най-крупнитѣ прояви на националното самосъзнание у българския народъ. Затова Успенски, изхождайки отъ своитѣ опредѣлени вече схващания върху историческитѣ явления, е оценилъ и освѣтлилъ въпроса отъ тази именно страна.

 

Трудътъ на Успенски за началото на второто българско царство се дѣли на две части. Въ първата часть, която е единъ видь уводъ къмъ втората, е изложено състоянието на България презъ време на византийското иго отъ 1018 год. Тукъ сѫ разгледани подробно двата най-важни източника за дадения периодъ: писмата на архиеп. Теофилактъ Охридски и на Евстатий Солунски. Като резултатъ на това разглеждание се установява фактътъ, че презъ XI и XII в. съставътъ на населението въ България е билъ промѣненъ — преди всичко чрезъ една значителна елинизация. Следъ като установява този фактъ, Успенски излага по-нататъкъ неговитѣ резултати : противобългарското движение на Балканския полуостровъ. Това движение е било подържано отъ съседитѣ на България и е заплашвало съ пълна гибель българщината. При тѣзи именно обстоятелсгва — стълкновения и даже борби за българската земя, Успенски убедително отбелязва жизненостьта, устойчивостьта и силното национално самосъзнание срѣдъ българското население. Заедно съ това той хубаво обяснява, какъ Асеневци сѫ успѣли да използуватъ това национално самосъзнание и какъ като негови изразители сѫ успѣли да създадатъ независимо царство и да избавятъ българското население отъ заплашващата го опасность на пълно денационализиране.

 

 

83

 

Това съчинение на Успенски му спечели име на дълбокомисленъ изследвачъ на историческитѣ събития, изследвачъ, който прониква въ вѫтрешния смисълъ на тѣзи исторически събития и който се стреми да открие въ тѣхъ онова съзнание, което единствено може да води народитѣ къмъ осѫществяване на тѣхнитѣ национални идеали.

 

За този си трудъ Успенски е получилъ докторска степень; той е билъ награденъ съ най-голѣмата премия на Академията на наукитѣ. Критиката го е посрещнала твърде ласкаво. Възъ основа на този си трудъ именно Успенски е получилъ професорско мѣсто — титуляръ на катедрата по история въ Новоросийския университетъ. Заедно съ това Успенски е поелъ дѣлото на починалия Григоровичъ по обединение на всички ония, които се интересуватъ отъ славянскитѣ въпроси. Като такъвъ именно азъ познахъ Успенски презъ 1884 год., когато бѣхъ студентъ по история и филология въ Новоросийския университетъ въ Одеса. Оттогава и до самата му кончина азъ бѣхъ въ близки отношения съ него като съ дълбоко уважаванъ учитель и приятель. Още отъ първитѣ дни на моето студенство азъ бѣхъ постояненъ и редовенъ слушатель на лекциитѣ на Успенски и непрекѫснато посещавахъ неговитѣ семинарни занимания и частни упражнения, които той уреждаше у дома си, въ своята частна богата библиотека за нѣкои студенти. Успенски бѣше твърде строгъ и взискателенъ къмъ своитѣ студенти, сѫщо както и къмъ самия себе си. Въ лекциитѣ си и въ семинарнитѣ упражнения той не се стараеше да се принижава до нашитѣ студентски разбирания. т. е. не опростяваше това, което преподаваше, и се стремѣше да ни издигне до такъво състояние, щото ние да можемъ да разбираме науката. Всичкитѣ си курсове водѣше въ това именно направление. Особено силно ми се е запечаталъ въ паметьта неговия курсъ по българска история, която слушахъ презъ 1885 год. Успенски обяви този курсъ въ тази именно година затова, защото предстоеше да се празднува хилядогодишнината отъ смъртьта на Св. Методия. Успенски искаше да даде научно обоснование на този праздникъ, да разясни неговия смисълъ и неговото значение посрѣдствомъ едно систематично изложение на историческата сѫдба на онзи славянски народъ, съ който непосрѣдствено е свързано възникването и развитието на кирило-методиевитѣ

 

 

84

 

идеи, като идеи на културно самоопредѣление на славянството. Безъ да се съмнява, че светитѣ славянски първоучители сѫ превели Св. Писание на езика на българскитѣ славяни, които презъ IX в. сѫ заемали по-голѣмата часть на Балканския полуостровъ, между другото и днешна Албания и Румъния, Успенски считаше за нужно да изясни всички данни, които доказватъ това. Ето защо при семинарнитѣ занятия той избираше такива теми, които изискватъ отъ студентитѣ едно широко запознаване съ съответния материалъ. Помня добре, напримѣръ, че подъ рѫководството на Успенски правѣхме подробенъ разборъ на свидетелствата за българщината въ Македония. Особено внимание обръщаше той върху даннитѣ, които дава Григоровичъ въ известната си книга „Путешествіе по Европейской Турціи въ 1844—1845 г.," като допълваше тѣзи данни съ това, което е слушалъ лично отъ самия Григоровичъ. При това той имаше на разположение богати рѫкописни бележки и материали на Григоровичъ. [1] На сѫщо такъвъ разборъ бѣха подлагани и други паметници : житията на Св. Св. Кирилъ и Методий, на Св. Климентъ, „Resporisa Nicolai Papae I ad consulta Bulgarorum” и др..

 

Тѣзи научни методи Успенски прилагаше презъ течението на цѣлия курсъ, като винаги изискваше отъ студентитѣ основно проучване на източницитѣ и пособията. Сѫщевременно той привеждаше богатъ сравнителенъ материалъ изъ византийската история за по-ясно разбиране вѫтрешния смисълъ на разглежданитѣ събития и за правилна оценка на разглеждания паметникъ изъ българската история.

 

Като образецъ на подобно анализиране на историческия материалъ бихъ посочилъ рецензията на Успенски върху книгата на баронъ Розенъ: „Императоръ Василій Болгаробойца" [2], която рецензия Успенски написа тъкмо тогава, когато четѣше

 

 

1. Споредъ както ми бѣше съобщилъ Успенски, той е предалъ тѣзи собственорѫчни бележки на Григоровича въ Григоровичевия музей въ Елисаветградъ. Може би тѣзи материали още се пазять тамъ и нѣкой ще може да ги използува. Доколкото знамъ, едно евангелие отъ библиотеката на Григоровича, което представлява като че ли втори екземпляръ отъ Лондонското Евангелие на Ивана Александра, е постѫпипо въ една църква въ Елисаветградъ. Запазена ли е до днесъ църквата и евангелието въ нея, не зная.

 

2. Тази книга на баронъ Розенъ е издадена въ 1883 г. Рецензията на Успенски е напечатана въ Ж. М. Н. Пр. за 1884 г., кн. 4.

 

 

85

 

курса по българска история. Успенски подхвърля приведенитѣ въ тази книга извлѣчения изъ хрониката на Яхъя Антиохийски на основна провѣрка и критика възъ основа на богатъ материалъ изъ византийскитѣ лѣтописи и други източници. Тази работа даде възможность на Успенски да изясни много факти и явления изъ решителната борба на българитѣ съ Византия въ края на X и въ началото на XI в., а особено да установи ролята на Самуила като борецъ за националнитѣ идеали на българитѣ.

 

Презъ априлъ 1885 г. Успенски по случай хилядогодишнината на Св. Методий произнесе въ тържественото заседание на Славянското дружество въ Одеса речь, която привлѣче вниманието не само на общата кригика, но и на специалиститѣ. Тази речь не бѣше, както обикновено бива, изложение на дейностьта на Светитѣ братя. Тука имаме обобщение на цѣлъ редъ данни, които изясняватъ най-сѫщественитѣ, но сѫщевременно и най-труднитѣ моменти на тѣхния подвигъ. Дадена бѣше една пълна характеристика на Солунъ като центъръ, гдето сѫ могли да се зародятъ у Светитѣ братя ония тѣхни идеи, които сѫ тъй ценни за установяване на славянското самоопредѣление и които сѫ легнали въ основата на цѣлата дейность на кирилометодиевитѣ ученици въ България. По-частно въ тази речь бѣше опредѣлено поставенъ въпросътъ, дали Св. братя Кирилъ и Методи при своята хазарска мисия „сѫ могли да беседватъ съ руситѣ". Веднага следъ това речьта бѣше напечатана въ четири списания, а излѣзе сѫщо и като отдѣлно издание. Това се обяснява съ обстоятелството, че тази речь съ своето съдържание възбуди твърде много интереса къмъ кирилометодиевитѣ въпроси и набеляза редъ задачи при изучването на тѣзи въпроси.

 

Отъ всичко до тукъ казано се вижда добре, че въ научната работа на Успенски ясно изпъква онова направление на вѫтрешното съдържание на историческитѣ факти, което е тъй ценно при установяването на културнитѣ явления въ историческия животъ на отдѣлнитѣ народи.

 

Особено ярко и обстоятелно изпъкна това въ труда на Успенски „Очерки по исторіи византійской образованности" (изд. въ 1891 г.) Тази книга заедно съ отнасящето се къмъ нея допълнение: „Синодикъ въ недѣлю православія" (Одесса, 1892) представлява едно грамадно изследване,

 

 

86

 

което привлѣче вниманието на специалиститѣ по разни културно-исторически въпроси и което не е загубило значението си до день днешенъ.

 

Въ основата на този трудъ на Успенски е поставенъ на разглеждане единъ паметникъ, който до тогава не бѣше обърналъ нуждното внимание на ученитѣ. Този паметникъ е „Синодикътъ", който се е явилъ въ византийската църква като актъ на борбата ѝ противъ разнитѣ ереси. Проучването на този паметникъ е дало възможность на Успенски да покаже, че въ Византия богословскитѣ и философски интереси не сѫ били ограничени само въ крѫга на ученото църковно съсловие; въ всички тѣзи движения е взималъ живо участие и нaродътъ. По такъвъ начинъ Успенски посочи, че еретическитѣ учения иматъ значение на факти, които свидетелствуватъ за рационализма на народа, т. е. за работата на народната, обществената мисъль, за духовното творчество на народа и за неговия стремежъ къмъ културно съвършенство.

 

Разглеждайки тѣзи въпроси възъ основа на византийския Синодикъ (възникналъ презъ 843 г.), Успенски не е могълъ да не зачекне и съотвѣтнитѣ явления изъ живота на онѣзи народи, чиито църкви сѫ били въ една или друга зависимость отъ византийската църква. Безъ да се впуща въ подробно разглеждане на въпроса за сѫдбата на „синодика” у славянскитѣ народи, Успенски съ своето изследване обърна нуждното внимание на ученитѣ върху славянскитѣ синодици, чието проучване биде поставено на дневенъ редъ въ науката. Следъ Успенски проф. Е. Пѣтуховъ се зае съ разглеждането на руския синодикъ като народна книга. Въ връзка съ тази постановка на въпроса за синодицитѣ трѣбваше да се подложи на подробно проучване и българскиятъ паметникъ, известенъ подъ име „Синодикъ на царь Борила”. По такъвъ начинъ при изучването на нѣкои явления въ културния животъ на славянитѣ се използува и такъвъ материалъ, който дава възможность преди всичко за историко-литературни изледвания.

 

Презъ февруарий 1895 г. въ Цариградъ се откри Руски Археологически институтъ. Съ своитѣ заслуги въ областьта на византологията Успенски съ пълно право стана директоръ на този институтъ. Този пость той заемаше до 1915 г. — т. е. 20 години.

 

 

87

 

Споредъ своя уставъ и своитѣ цели дейностьта на този Археологически институтъ трѣбваше да бѫде твърде обширна и сложна. Длъжность на Института бѣше да се грижи за разширяване на границитѣ на археологическитѣ и историческитѣ изследвания на паметницитѣ отъ бившата Византийска империя, а така сѫщо и връзката на тази империя съ околнитѣ народи и влиянието ѝ върху тѣхъ. На първо мѣсто разбира се трѣбваше да се проучи миналото на онѣзи народи, които сѫ били най-близки съседи на Византия и чиято история се е развивала въ постоянни сношения съ нея. Въ това отношение на пръвъ планъ трѣбва да бѫде поставена България. Ето защо презъ всичкото време, докато траеше този Археологически институтъ, главната область, въ която се движеха неговитѣ изследвания бѣше българоведението. Разбира се отъ само себе си, че това направление въ дейностьта на Института се намираше въ зависимость отъ основнитѣ научни възгледи и интереси на директора Успенски. Изпълнявайки начертания за Института планъ на работа, Успенски е организиралъ подъ свое рѫководство периодични научни екскурзии въ Атонъ, Гърция, Мала-Азия, включително и Палмиръ. Специално въ Бьлгария обиколкитѣ на Успенски и на другитѣ членове на Института бѣха твърде чести и систематични. Съ София Успенски се намираше постоянно въ такива тѣсни сношения, щото намѣри за най-удобно да издава „Извѣстія Русскаго Археологическаго института" именно въ София, гдето излѣзоха на свѣтъ 12 голѣми тома. [1] Единъ кратъкъ прегледъ на трудоветѣ на Успенски по изучването на историята и археологияга на България ще даде възможностъ да преценимъ правилно голѣмага ценность на това, което той е направилъ въ тази область.

 

Въ 1899 и 1900 г. г. следъ редица проучвания между Варна, Шуменъ и съседнитѣ села Успенски предприе разкопки въ околноститѣ на древна Абоба. Въ резултатъ на тѣзи разкопки се откри столицата на българскитѣ князе отъ епохата преди Кирила и Методия. Благодарение на това, ние днесъ твърде ясно моме да си представимъ най-стария периодъ отъ историята на българитѣ; благодарение на това тя придоби сигурни

 

 

1. „Извѣстія"та почнаха да се издаватъ въ София отъ четвърия томъ нататъкъ. Първитѣ три тома сѫ напечатени въ Одеса.

 

 

88

 

опорни точки за по-нататъшни изучвания въ тази область. Откритиятъ при Абоба археологически материалъ хвърли нова свѣтлина върху такива въпроси, които дотогава бѣха неясни. Този материалъ възбуди нѣкои нови мисли по въпроса за християнскитѣ храмове въ България преди Бориса, за първитѣ славянски писмена и пр. и пр. Резултатитѣ на тѣзи разкопки не единъ пѫть сѫ били публикувани въ разни списания и историцитѣ се ползуватъ отъ тѣхъ въ пълна мѣрка. Цѣлиятъ материалъ отъ Абобскитѣ разкопки е описанъ и изследванъ въ X томъ на „Извѣстія Русскаго Аpxeoлогическаго института". И при този трудъ най-голѣма часть се пада на Успенски. Къмъ този X томъ на „Извѣстія", който е озаглавенъ „Матеріалы для болгарскихъ древностей" (София, 1905) е приложенъ цѣлъ албумъ отъ около 150 рисунки и таблици.

 

Едновременно съ изучването на древната българска столица се приготовляваха за печатъ и други, не по-малко важни трудове по българскитѣ старини. Въ 1898 г. благодарение пакъ на Успенски стана достѫпенъ за изследване единь много важенъ паметникъ: намѣрената на брѣга на Преспанското езеро надгробна плоча съ надписъ, въ който се казва, че въ 993 г. царь Самуилъ „положилъ паметь” за баша си, майка си и брата си Давида. Този паметникъ представлява голѣмъ интересъ преди всичко въ това отношение, че той е живъ паметникъ на старобългарския езикъ и писмо отъ оная епоха, отъ която нѣмаме никакви други паметници. Фактътъ, че имаме надгробна плоча отъ царь Самуила съ надписъ на старобългарски езикъ е твърде важенъ и въ друго отношение: той свидетелствува, че царь Самуилъ е продължитель на българската просвѣта въ ония мѣста, които бѣха огнище на българската култура въ времето на славянскитѣ първоучители. Сподвижници и помощници на царь Самуила въ неговото просвѣтно дѣло ще да сѫ били ученицитѣ на Климента и Наума, първитѣ български учители въ тия мѣста. Самуилъ е почелъ паметьта на своитѣ родители, като имъ е поставилъ надписъ — на този езикъ, който се е говорилъ въ неговитѣ владения и който е билъ органъ на една култура. Този надписъ биде издаденъ съ пояснителни статии (отъ проф. Л. Милетичъ и др. учени) въ IV томъ на „Извѣстія". Въ този IV томъ сѫ публикувани

 

 

89

 

и други паметници на българската древность изъ западна Македония, главно отъ островъ Ахилъ въ Преспанското езеро. Цѣлиятъ този материалъ въ съответното освѣтление дава възможность да се правятъ и други ценни заключения за културния животъ въ ония страни презъ времето на царь Самуила.

 

Отъ първостепенна важность за историята и археологията на България е и другъ единъ трудъ на Успенски : „О вновь открытыхъ мозаикахъ въ церкви Св. Димитрія въ Солуни" (XIV т. отъ „Извѣстія"). Тукъ Успенски дава между другото и важни методологичесни указания за начина, по който би трѣбвало да се използуватъ разнитѣ жития и духовни легенди при изучването на българската културна история. Въ III т. на „Извѣстія" Успенски ни дава описание на единъ паметникъ сѫщо тъй отъ първостепенна важность. Това е надписътъ за границитѣ между България и Византия презъ Симеоново време. Отъ обясненията, които Успенски прави, се установява точно, че границата е минавала на около 20 клм. северно отъ Солунъ.

 

Освенъ тѣзи трудове по история и археология на България, трѣбва да отбележимъ още следнитѣ статии и изследвания на Успенски: 1) „Археологическіе памятники Тернова", въ т. VII на „Извѣстія" та. Въ тая статия сѫ описани прекрасно паметницитѣ въ старата българска столица до преди земетресението, което унищожи много отъ тия старини ; 2) „Экскурсія въ с.-вост. Болгарію" (т. VII на „Извѣстія"), гдето сѫ разгледани различни, повече или по-малко важни паметници, намиращи се въ този край на България. Неведнажъ Успенски е давалъ описание на отдѣлни исторически и археологически паметници, напр. на разни предмети, намѣрени въ Преславъ, на разни старобългарски надписи и пр. За да запознае учения свѣтъ съ българскитѣ древности Успенски не се задоволяваше само съ публикуването имъ въ Извѣстията. Той искаше да ги направи известни на колкото е възможно повече специалисти. За тази цель напр. на археологическия конгресъ въ Римъ въ 1901 г. той е прочелъ подробенъ рефератъ за Абобскитѣ разкопки, като не е пропусналъ да даде сведения и за други историко-археологически материали изъ България. Всички тѣзи трудове на Успенски върху българскитѣ древности сѫ резултатъ на онѣзи чести и многобройни научни екскурзии изъ

 

 

90

 

България, които той уреждаше и предприемаше като директоръ на Руския археологически институтъ. [1]

 

Тукъ трѣбва да отбележимъ онази енергия, оноза постоянство, съ които Успенски, вече човѣкъ на преклонна възрасть, работѣше въ време на тѣзи екскурзии. Говоря това възъ основа на незабравими лични спомени, които пазя въ паметьта си отъ ония екскурзии, въ които азъ съмъ участвувалъ подъ рѫководството на Успенски, като командированъ къмъ Института. Като потвърждение на тѣзи мои бележки за неуморимата енергия на Успенски бихъ посочилъ статията на многозаслужилия въ българската древносгь К. Шкорпилъ : „Славянски научно-културенъ центъръ въ Цариградъ". [2] К. Шкорпилъ, който често участвуваше въ екскурзиитѣ на Успенски и му помагаше въ работата, въ тази своя статия, написана съ топло чувство, отбелязва между другото и много любопитни факти. Споредъ думитѣ на г. Шкорпила, Успенские искалъ да разшири дейностьта на Руския археологически институтъ въ Цариградъ и да го направи общославянски или по-право руско-българско-сръбски за пълно проучване на Балканския полуостровъ. Като изтъква това К. Шкорпилъ съобщава, че въ 1911 г. по инициатива на Успенски въ София се е състояла конференция отъ представители на руската, българската и сръбската наука за разглеждане на този въпросъ. „Конференцията реши, казва г. Шкорпилъ, да се образува особенъ отдѣлъ при Цариградския институтъ за съвмѣстно изучване на Балканския полуостровъ. . „Никой не може да откаже голѣмото значение на това ново научно културно сближение на славянитѣ, но за жалость тъй сполучливо започнатото дѣло на Успенски не се

 

 

1. Въ доклада на проф. Л. Милетичъ и проф. В. Златарски предъ Българската Академия на наукитѣ за избиране на Успенски за членъ на сѫщата Академия между другото е посочено и онова голѣмо значение, което сѫ имали трудоветѣ на Успенски за съживяването и разпространяването на интереса къмъ археологията въ България. „Археологического дѣло на Успенски съживи у насъ любовьта къмъ старинитѣ и тѣхното запазване и изучване; то даде потикъ да се основатъ нови и деятелни български археологически дружества, да се правятъ разумни разкопки и научни публикации . . . (виж. „Лѣтопись на Българската академия на наукитѣ” кн. IX. 1925—26 г., стр. 26). Вж. сѫщо и статията на проф. С. Романски въ в. „Македония”, брой 585 отъ 21. IX. 1928 г.

 

2. „Юбил. сборникъ на Слав. Друж. въ България” (София, 1925).

 

 

91

 

осѫществи напълно. . .” Като казва това, К. Шкорпилъ забелязва: „Не искамъ да отварямъ старитѣ рани на сръбско-българскитѣ спорове, които докараха вече толкова зло за цѣлото славянство, и затова замълчавамъ причинитѣ, поради които не бѣха подписани готовитѣ вече протоколи на конференцията". . . Като привеждамъ тѣзи думи на К. Шкорпилъ, азъ сѫщо не ще се спирамъ подробно на този печаленъ резултатъ на замисленото отъ Успенски дѣло по въпроса за руско-българско-сръбското научно сътрудничество. Ще кажа само, че азъ най-добре зная неговото голѣмо огорчение и искрено недоумѣние по този поводъ. . .

 

Всички свои трудове по българска история и археология Усленски разработваше върху основата на своята главна специалность, византологията. Но тѣзи трудове по българоведение му служеха сѫщевременно и като материали, съ които той аргументираше своето основно мнение, че византологията трѣбва да се изведе отъ тѣснитѣ рамки на едно специално изучване сѫдбата на Византия въ битово и политическо отношение. Това свое схващане Успенски е подчерталъ въ своята „Исторія византійской имперіи". Този трудъ е билъ замисленъ отдавна. Той го е считалъ за цель на своя животъ, затова усърдно и внимателно се е готвилъ и се готвѣше непрестанно къмъ него: събираше съответни материали, разработваше подробно въ голѣми монографии отдѣлни въпроси отъ историята на Византия и изобщо гледаше на всички свои трудове и изследвания [1] като подготовка къмъ този голѣмъ трудъ, който той предполагаше да издаде въ три тома отъ по две части всѣки томъ.

 

Следъ такава внимателна подготовка Успенски пристѫпи къмъ отпечатване на своя трудъ презъ 1910 година и едва презъ 1912 излѣзе на бѣлъ свѣтъ първия томъ отъ „Исторія византійской имперіи". [2] Презъ 1915 г. бѣше напечатанъ и

 

 

1. Въ 1912 г. по случай 40-годишната научна дейность на Успенски въ Одеса се издаде въ негова честь единъ юбилеенъ сборникъ, въ който е помѣстенъ пъленъ библиографиченъ списъкъ на всички негови трудове до 1912 година. Въ този списъкъ сѫ дадени 115 номера. Оттогава насамъ Успенски е публикувалъ още много работи, но тѣ не сѫ нигде зарегистрирани, защото все още остава неизвестно всичко онова, което се печата напоследъкъ въ Петроградъ.

 

2. Петербургъ, in 4°, 872 стр.

 

 

92

 

вториятъ томъ отъ този монументаленъ трудъ. Европейската война обаче попрѣчи да се приготвятъ необходимитѣ рисунки и таблици, затова този томъ не се издаде. Остана само единъ коректуренъ екземпляръ въ рѫцетѣ на автора, който той ми даде къмъ края на 1915 г. за временно ползуване. Още тогава, предполагайки, че излизането на книгата може да бѫде забавено за дълго време поради настаналитѣ събития, азъ помѣстихъ въ ХХІІ томъ на „Византійскій Временникъ" (1917 г.) една статия подъ заглавие „Славяне и Византія", въ която изложихъ главнитѣ събития изъ българската история въ такъвъ обемъ и освѣтление, каквито даваше Успенски въ спомената своя книга.

 

Опасенията, че този вторъ томъ отъ „Исторія византійской имперіи" не ще може да излѣзе на бѣлъ свѣтъ, се оправдаха напълно — даже по-печално, отколкото се предполагаше презъ 1915 година. Икономическитѣ условия въ Русия отъ 1917 год. насамъ унищожиха всѣка възможность за издаването на този трудъ. Издателската фирма, която бѣше се ангажирала съ издаването на „Исторія византійской имперіи", престана да сѫществува, както престанаха да сѫществуватъ и всички други издателски фирми въ Русия. Печатницата, въ която бѣха складирани напечатанитѣ коли на втория томъ, сѫщо тъй е пропаднала. Тъй че за издаването на този томъ и дума не може да става. Всичко това страшно измѫчваше Успенски. Все пакъ той полагаше всички усилия да спаси своя трудъ. Едва въ края на 1927 г. той успѣ да пусне въ продажба само първата часть отъ този втори томъ, която съдържа 520 страници (in quarto) вмѣсто отпечатанитѣ 1100. Въ предговора къмъ тази книга Успенски разказва всичко, що се е случило съ нея. Между другото той пише: „Работата стигна дотамъ, че напечатанитѣ коли отъ втория томъ на Историята не знамъ по какъвъ начинъ се намѣриха на пазаря, гдето служеха за обвивна хартия. Отъ много коли бидоха унищожени всички екземпляри, които съ голѣмъ трудъ можаха да бѫдатъ напечатани отново. . .” A какво е станало съ другитѣ коли, т. е. отъ 520 стр. нататъкъ, не се знае. Сега, когато авторътъ вече не е между живитѣ, можемъ съ пълно право да изкажемъ опасенията си, че втората часть отъ втория томъ на „Исторія византійской имперіи" не ще стане достояние на учения свѣтъ. Разбира се,

 

 

93

 

за печалната участь на този монументаленъ трудъ трѣбва да съжаляватъ всички; особено силно обаче трѣбва да съжаляватъ ония, които се занимаватъ съ българска история. Защото въ този свой трудъ Успенски, излагайки сисгемно византийската история, излага последователно и често доста подробно и историята на българитѣ въ тѣхнитѣ културни и политически отношеиия къмъ Византия. И затова при разглеждането на византийската история той използува като цененъ сравнителенъ материалъ всички свои трудове по българска история и археология.

 

Предвидъ на всичко това смѣтамъ, че не ще бѫде излишно да изложа тукъ въ общи черти онова, което е казано въ този трудъ на Успенски за отдѣлнитѣ моменти отъ историята на българитѣ. При това, възъ основа на запазенитѣ у мене бележки, ще изложа и всичко онова, което трѣбваше да влѣзе въ втората часть на втория томъ т. е. онова, което бѣше напечатано въ пропадналитѣ коли.

 

Разглеждайки въ 1 томъ на „Исторія византійской имперіи" въпроса за появяването на славянитѣ на Балканския полуостровъ и отношенията имъ къмъ Византия, Успенски посвещава цѣла глава (периодъ 3, гл. VI) на въпроса за появяването на българитѣ. Защото той счита, че образуването на българската държава е най-важниятъ моментъ въ историята на балканскитѣ славяни. Вѣренъ на своитѣ основни схващания за задачитѣ на историята, Успенски не се ограничава само съ излагането на важнитѣ факти и събития въ живота на новото българско царство, но се старае да изясни вѫтрешнитѣ подбуди, тъй да се каже държавнитѣ идеи, отъ които сѫ се рѫководили българскитѣ царе. Тъй наприм. още въ царуването на Крума, значи въ началото на IX в. Успенски забелязва опредѣлена творческа дейность. Авторътъ рисува Крума не като водитель на скитническа орда, която само напада съседнитѣ културни области, за да граби и опустошава; той ни дава съвсемъ друга картина (т. II, стр. 251). Крумъ не е грабитель, a е царь, който води своя народъ къмъ културенъ животъ и който въ сношенията си съ Византия пази своето държавно достойнство. Това виждаме напр. отъ преговоритѣ на Крума съ Михаила I; царь Крумъ води тѣзи преговори съ императоръ Михаила като съ равенъ на себе си, безъ каквото и да било унизяване на своето достойнство (II, 263). По-нататъкъ, използувайки

 

 

94

 

археологическитѣ материали отъ разкопкитѣ въ България както и показанията на византийскитѣ писатели (Теофанъ и Генесий), Успенски харектеризира Омортага като държавникъ, който окончателно опредѣля отношенията си спрямо Византия и съ това дава възможность на своята все още млада държава да събере сили за онова строително дѣло, което почна Крумъ. Българското могѫществото се засилва твърде много при Омортага и съ това се обяснява пренасянето на столицата въ центъра, който отпосле е билъ нареченъ Преславъ. Съ това Омортагъ се е настанилъ въ единъ твърде удобенъ пунктъ въ политѣ на Балкана, отъ гдето е могълъ добре да наблюдава пѫтнитѣ съобщения на своето царство съ Византия.

 

Приближавайки се по такъвъ начинъ къмъ втората половина на IX в., когато Византия е трѣбвало да се бори съ Запада за културно влияние надъ онѣзи племена и земи, които сѫ били спорни между Римъ и Цариградъ, Успенски смѣта, че отъ това положение трѣбва да се изхожда, когато се разглежда въпросътъ за моравската мисия на Св. Св. Кирилъ и Методий. За това Успенски отдѣля въ втория томъ специална глава (V отдѣлъ, стр. 388—408) за дейностьта на славянскитѣ просвѣтители. Въ тази глава Успенски анализира подробно всички известия за сарацинската и хазарската мисии на Светитѣ братя и възъ основа на това рисува тѣхния нравственъ обликъ и възстановява принципитѣ на тѣхната културна работа. Въ името на този принципъ е възникнала у Светитѣ братя великата идея да се явятъ въ защита на националнитѣ права на славянитѣ. Обръщането на Ростислава съ молба къмъ Византия да му бѫдатъ изпратени учители е подтикнало Св. Св. Кирилъ и Методия къмъ този подвигъ — да създадатъ онова велико културно дѣло, което отпосле чрезъ България стана общославянско национално дѣло. По-нататъкъ като преминава къмъ въпроса за покръстването на българитѣ, Успенски обстойно изяснява условията, поради които България именно е станала центъръ и огнище на националното за всички славяни кирило-методиево дѣло.

 

„Архиепископъ Методий, казва Успенски, не е можалъ да не забележи, че неговото дѣло е подложено на силно колебание и че враждебни сили подкопаватъ изграденото отъ него и отъ брата му Кирила здание и се мѫчатъ да

 

 

95

 

го разрушатъ" [1]. Както се знае, тѣзи страхове сѫ се оправдали напълно следъ смъртьта на Методия, когато поради развилитѣ се събития неговитѣ ученици били принудени да напуснатъ страната, въ която Методий създавалъ своето велико славянско дѣло. Вниквайки правилно въ политиката на князъ Светополка, Успенски опровергава Брюкнера, който хвали „великия Светополкъ", и доказва, че само Светополкъ именно е могълъ да бѫде причина за пропадането на кирило-методиевото дѣло въ Моравия (т. II, стр. 682 и други). Споредъ Успенски, Светополкъ трѣбва да бѫде причисленъ къмъ ония хора, които сѫ лишени отъ национално самосъзнание, защото той е поставилъ личната си изгода и личната си власть по-високо отъ борбата за запазване на славянската култура въ своята страна. Обаче, въпрѣки пропадането на кирило-методиевото дѣло въ Моравия, то не загина. Това се дължи именно на факта, че ученицитѣ на Методия сѫ избѣгали въ България, гдето сѫ намѣрили за своята работа най-подходяща обстановка и почва, благодарение на обстоятелството, че тукъ вече по онова време е било напълно закрепнало славянското национално самосъзнание. Това национално самосъзнаиие особено ярко се проявява презъ времето на царь Симеона. Тази епоха Успенски нарича „блѣскава" (II, 689 и др.). Въ тази именно епоха се е породила и оформила и новата политическа идея — идеята за завладяването на Цариградъ и за унищожението на хегемонията на гърцитѣ на Балканския полуостровъ. Симеонъ се е възползувалъ отъ полученото въ Цариградъ образование (II, 609 сл.) съ една цель: като приближи своя народъ и своята държава къмъ политическитѣ и цьрковни форми на Византия, да го поведе къмъ надмощие надъ гърцитѣ на Балканския полуостровъ и да създаде такава просвѣтна школа въ България, която да продължи културната мисия на Кирила и Методия между славянитѣ.

 

Политическитѣ замисли на Симеона се оказаха ненапълно осѫществими поради по-голѣмитѣ сили на Византия; но културната дейность на кирило-методиевитѣ ученици, която намѣри въ България превъзходни условия за развитие и широко разпространение, отрежда на Симеоновата епоха голѣмо значение

 

 

1. Томъ II, стр. 524. Ще си позволя пакъ да напомня, че колитѣ отъ втората часть на втория томъ (отъ 520 стр. нататъкъ) сѫ загубени.

 

 

96

 

въ историята на славянитѣ и поставя името му много по-високо отъ името на съвременницитѣ му.

 

Споредъ Успенски (II, 690 и сл.) дадениятъ въ IX вѣкъ тласъкъ на славянството посрѣдствомъ славянска азбука, християнска просвѣта и национална църква съ богослужение на роденъ езикъ би могълъ да не успѣе; това обаче не стана — само поради факта, че следъ падането на Моравското княжество заветитѣ на светитѣ братя бѣха запазени отъ тѣхнитѣ ученици, които установиха вѫтрешна приемствена връзка между Моравскопанонската архиепископия и Българската църковна организация.

 

Въ разцвѣта на културната работа на България презъ времето на Симеона, въ неговитѣ мѣроприятия, въ неговото лично дѣло се разкриватъ ясно плановетѣ и мислитѣ на първия културенъ българинъ, както нарича Успенски Симеона. Но този културенъ българинъ, въпрѣки византийското си образование, не е напусналъ онѣзи реални възгледи за задачитѣ и идеали на българското царство, които личатъ още у неговитѣ предшественици, Крума и Оморгага.

 

Управницитѣ на Византия не сѫ могли да не съзнаватъ, че България е единъ много опасенъ за тѣхъ съседъ, който при едно засилване на националното самосъзнание може да имъ нанесе страшенъ ударъ, даже поражение. Поради това именно Визаптия се е видѣла принудена да опредѣли решително враждебни отношения спрямо България. Византия е гледала да се възползува отъ това състояние, въ което е попаднала България следъ смъртьта на Симеона. Много страници отъ своя трудъ (II, 779 сл.) Успенски посвещава на ония мѣрки, които е взела Византия за да се избави отъ застрашаващитѣ я българи. Като разглежда политиката на Византия въ това отношение и като излага обстоятелствата, при които сѫ били подготвени отъ нея световнитѣ походи, Успенски се стреми да опредѣли главнитѣ резултати на всичко това. Като резултатъ на всичко това той счита засилването на гръцкия елементъ за смѣтка на славянскитѣ племена на Балканския полуостровъ, отъ което тъй хитро и жестоко се възползува Василий Българоубиецъ. Заедно съ това обаче Успенски отбелязва, че по сѫщитѣ причини е настѫпило едно национално сцепление и обединение на българскитѣ елементи въ запад. България около представителитѣ на Шишмановата династия. Тази династия, по мнението на Упенски, се е оказала тъй

 

 

97

 

силна съ своитѣ национални стремежи, щото отново почнала да задава страхъ на Византия. Това личи отъ факта, че Василий Българоубиецъ, следъ като се освободилъ въ течение на първото десетолетие на своето царуване отъ тревогитѣ за единството на империята, съсрѣдоточилъ всичкото си внимание върху Самуила.

 

Успенски не се съгласява съ онѣзи историци (II, 945 сл.), които се отнасятъ съ недостатъчно внимание къмъ Самуила и неговата държава. Възъ основа на археологическитѣ материали, намѣрени въ центъра на Самуиловата държава, Успенски ни дава такава харектеристика на неговото управление, щото вече ни става ясна способностьта на Самуила да води почти непрекѫсната двадесетгодишна война съ силната и богата Византия. Главнитѣ си сили и срѣдства за борбата Самуилъ е набиралъ изъ западнитѣ крайнини на Балканския полуостровъ, гдето българския елементъ, обединенъ около Самуила, е ималъ опредѣлени политически стремежи. Самуилъ настойчиво се е стремѣлъ да добие призната царска власть и затова съ голѣмо упорство е водилъ борбата противъ Византия. He единъ пѫть е понасялъ и поражения; но винаги следъ това е съумявалъ да организира отново въодушевената отъ национални идеали войска и да поднови борбата, която е била продължена и отъ неговитѣ приемници чакъ до 1018 година.

 

Падането на България подъ византийско иго е последниятъ моментъ отъ българската история, който Успенски разглежда въ напечатаната, но изгубена втора часть отъ втория томъ на „Исторія византійской имперіи".

 

Трѣбва, разбира се, да се желае, щото последниятъ трудъ на Успеиски, който се явява като венецъ на неговата многогодишна работа въ областьта на византийската и българската история, — да види свѣтъ въ пъленъ обемъ, т. е. да се напечати не само краягь на втория томъ, но и третия. Споменувамъ тукъ за третия томъ, защото отъ писмата на покойния зная, че той бѣше отдавна готовъ за печатъ. Като изказвамъ обаче това желание за „Исторія византійской имперіи" на Успенски, азъ силно се съмнявамъ, дали то ще може да се осѫществи. Въ онази страна, гдето завърши живота си Успенски, има сега много нѣща, които малко благоприятствуватъ за завършването на такъвъ монументаленъ наученъ трудъ. . . Все пакъ това не ни прѣчи да ценимъ високо заслугитѣ на Успенски като историкъ

 

 

98

 

изобщо и въ частность като византологъ-славяноведъ който оставя богато наследство на всички ония, които се интересуватъ отъ строго научното, напълно безпристрасното изучване на историята на славянитѣ, и на първо мѣсто между тѣхъ на българитѣ.

 

Въ своята многогодишна научна работа Успенски никога на гледаше на науката като на прислужница на политиката. Той никога не даваше на фактитѣ превратно, тенденциозно освѣтление или тълкувание въ угода на този или онзи моментъ отъ съвременнинѣ събития, макаръ и да вълнуваха тѣзи събития неговото лично национално чувство.

 

Въ това се крие голѣмото морално значение на Успенски като ученъ изобщо и въ частность като изследвачъ на миналото на балканскитѣ славяни.

 

Успенски винаги живо се интересува за живота на славянскитѣ народи и по-специално за живота на балканскитѣ славяни; изучваше тѣхната история съ любовь и внимание, като правилно забелязваше тѣхнитѣ национални стремежи, които високо ценѣше и уважаваше.

 

Като изпращаме сега отъ българската земя низъкъ поклонъ къмъ далечния гробъ на Успенски, нека помнимъ, че той ни даде много и твърде ценни, обективни, строго провѣрени исторически указания за взаимоотношенията на балканскитѣ славяни. Тѣзи указания би трѣбвало да накаратъ мнозина да се замислятъ надъ въпроса: не вършатъ ли тѣ голѣмо престѫпление, като тълкуватъ изопачено историческитѣ факти, за да оправдаятъ онѣзи, които въ своето зло заслѣпление изнасилватъ чуждото национално чувство и заедно съ това прѣчатъ за справедливото разрешение на такива въпроси, които предъ бепристрасното свидетелство на историята не могатъ да се считатъ даже за спорни.

 

[Back to Index]