Македонски Прегледъ
Година V, книга 1, София, 1929

1. Руски опити за предотвратяване и дигане на схизмата.  [1]

 

Отъ Ив. Снѣгаровъ

 

 

Следъ Кючукъ-кайнарджийския миръ [2] (21 юлий 1774 г.), Русия взе настойчиво да се проявява като покровителка на православнитѣ народи въ Турската империя въ противовесъ на западнитѣ велики сили, които се смѣтаха за покровителки на католицитѣ и протестантитѣ въ Турция. Споредъ чл. 7 на тоя договоръ, Турция бѣше длъжна постоянно да покровителствува християнската вѣра. Русия е считала тоя членъ за юридическо основание да се намѣсва въ вѫтрешнитѣ работи на Отоманската империя въ защита на православнитѣ християни. [3] Кримската война бѣше последица отъ отказа на Високата Порта да признае официално правото на Русия да покровителствува православнитѣ християни въ Турция. Споредъ манифеста на руския царь Николай I, тя бѣ обявена (26 юний 1853 г.) въ защита на православната вѣра. [4] И следъ Парижкия миръ (16 априлъ 1856 г.), руската политика къмъ Близкия изтокъ е продължавала да се движи отъ идеята за покровителство надъ православнитѣ християни. На новия (следъ Кримската война) руски посланикъ въ Цариградъ била дадена инструкция да работи за все по-голѣмото стѣгане връзкитѣ на Русия „съ Източноправославната църква и особено съ Цариградската патриаршия", като „центъръ на православието". [5]

 

 

1. Тоя очеркъ не е изчерпателенъ поради невъзможностьта да се намѣрятъ всички документални сведения по въпроса. Ако единъ день стане достѫпна архивата на Цариградската руска легация, то въ нея би се намѣрилъ още цененъ материалъ.

 

2. Договорътъ билъ сключенъ въ с. Кючукъ-Кайнарджа (Силистренско), гдѣто била Главната руска квартира,

 

3. Г. П. Геновъ, Източниятъ въпросъ (Политическа и дипломатическа история), ч. I, София, 1925 г., стр. 91.

 

4. Виж. ibid., ч. 11, стр. 25–47.

 

5. Григорий Трубецкой, Руската политика на изтокъ. Българската схизма. Превелъ Ал. Д. Мишевъ, София, 1910 г. стр. 2.

 

 

2

 

Съчувствувайки на освободителното движение между християнскитѣ народи въ Турция, Русия се стремила съ своя протекторски авторитетъ да уравновесява тѣхнитѣ национални стремежи и да запази тѣхното духовно единство чрезъ общата имъ вѣра — православието, [1] та по тоя начинъ да има подъ свое влияние цѣлия православенъ Изтокъ въ противовесъ на враждебния ней католишко-протестантски Западъ. Отъ това начало се стремили да се рѫководятъ рускитѣ посланици въ Цариградъ князъ Лобановъ-Ростовски (1859—1863) и графъ Игнатиевъ презъ време на българогръцката църковна разпря. И единиятъ и другиятъ по-малко или по-вече сѫ правѣли усилия за нейното примирително разрешение, сир. да се запази основата на църковното единение между българи и гърци — юрисдикцията на Цариградската патриаршия. [2] Ако графъ Игнатиевъ е проявявалъ по-голѣмъ интересъ къмъ бълг. църковенъ въпросъ, отколкото предшественикътъ му, това се дължи главно на обстоятелството, че при първия българската църковна борба се е намирала въ по-остра фаза, отколкото при втория и е налагала бързи действия, за да се предотвратѣла една развръзка, несъгласна съ рускитѣ интереси. [3] При това трѣбва

 

 

1. Въ споменатата инструкция на руското правителство ясно е изказана тази мисъль:

 

„Затова именно нашъ пръвъ интересъ е да подържаме добро съседство съ народитѣ, които поради еднаквостьта на вѣрата ще ни бѫдатъ винаги привързани ; да подържаме и сѫщата тази вѣра, която възроди Гърция и днесъ постепенно ще възроди славянитѣ и ромънитѣ” (Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 2).

 

Този курсъ на руската политика се вижда и отъ отговора, даденъ отъ руското правителство на българскитѣ представители Евл. Георгиевъ и Шоповъ, които въ края на 1867 г. сѫ отишли въ Петербургъ да молятъ Русия да помогне на българитѣ да се освободятъ отъ турското иго. На тѣхъ било казано, че Русия поради важни вѫтрешни преобразувания отбѣгва отъ война и поради това съветва българитѣ да отложатъ решителната борба за по-благоприятни обстоятелства, като се грижатъ особено да се отстранятъ раздоритѣ между разнитѣ християнски народности, както и да прекратятъ тъй пагубната за общото дѣло — Православната църква — продължителма разпря съ цариградската патриаршия, като приематъ нейнитѣ отстѫпки (В. Тепловъ, Грекобългарскій церковньій вопросъ, С. Петербургъ, 1839 г. стр. 59—60)

 

2. Срав. Т. Бурмовъ, Българо-гръцката църковна разпря, 1902 год. София, стр. 184; Г. П. Геновъ, цит. съч., ч. II, стр. 231—232.

 

3. Че князъ Лобановъ-Ростовски е схващалъ бълг. църковенъ въпросъ не като религиозенъ споръ (Г. П. Геновъ, Източниятъ въпросъ, ч. II, стр. 231), a като национално-политически, се вижда отъ следната негова телеграма отъ 12 януарий 1860 г. до руското правителство:

 

„Международната разпря между българи и гърци излиза вече отъ предѣлитѣ на чисто църковенъ споръ за славянска иерархия и се изражда въ племенна вражда, която разпалватъ гръцкитѣ фанатици отъ кралството и островитѣ, които не сѫ напуснали мечтата за възстановяване на Византийската империя и се заклели съ непримирима омраза къмъ възраждащата се българска народность” (В. Н. Златарски, Александъръ II и бълг. църк. въпросъ, въ Сборникъ въ честь на Варн. и Преславский митрополитъ Симеонъ, София, 1922 г., стр. 250).

 

На неговитѣ доклади въ тоя смисълъ ще да се дължи, че по поводъ образуването на българоуниятска община въ Цариградъ презъ м. декемврий 1860 г. (Т. Бурмовъ, Българо-гръцката църк. разпря, 1902 г. София. стр. 223) руското правителство е предписало на своитѣ консули въ Турция да предпазватъ българитѣ отъ католишката пропаганда, като имъ вдъхватъ вѣра, че Русия ще се погрижи за удовлетворение на справедливитѣ искания на славянитѣ (В. Тепловъ, Грекоболгарскій церковный вопросъ, 1839 г., стр. 42—43) Не можемъ да се съмняваме сѫщо, че князъ Лобановъ е съдействувалъ за незабелязаното изпращане на униятския архиепископъ Иосифъ Соколски въ Русия (на 6 юний 1851 г. Вж. Т. Бурмовъ, цит. съч., 227; В. Тепловъ, цит. съч., стр. 48—49), защото е искалъ да запази религиозното единство и, следователно, духовната мощь на българския народъ, a чрезъ това, разбира се, и влиянието на Русия върху последния. За тази заслуга князъ Лобановъ билъ похваленъ отъ импер. Александъръ II и наградень съ звезда „Св. Ана” (В. Тепловъ, цит. съч., стр. 49). Я отъ 1861 г. князъ Лобановъ е почналъ да кани на обѣдъ въ легацията си на Коледа и Великдень първенцитѣ-българи братя Тъпчилещови, Дим. Гешоглу, Георги Золотовичъ. Дим. Добровичъ, и Д-ръ Ст. Чомаковъ Вж. Д-ръ Хр. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, т. 1., 1927 г., София, стр. 175). Тоя фактъ показва, че той се е интересувалъ за бълг. църковно движение и искалъ да спечели водителитѣ му, за да му даде ходъ, съгласенъ съ основната цель на руската политика къмъ Близкия изтокъ.

 

 

3

 

да се има предъ видъ, че рускиятъ престижъ, значително подбитъ следъ Кримската война, постепенно, съ вѫтрешното засилване на Русия, се издигна и къмъ 70-тѣ години той бѣше по-високъ, отколкото къмъ 60-тѣ години, a това, естествено, е правѣло по-решителенъ тогавашния ѝ цариградски посланикъ графъ Игнатиевъ, особено следъ като последниятъ стана доайенъ на цариградското дипломатическо тѣло. [1] По

 

 

1. Не знаемъ, да ли князъ Лобановъ билъ по характеръ нерешителенъ, както допуска Юр. Трифуновъ въ статията си „Руско участие въ бълг. църковенъ въпросъ” (Историческа библиотека, София. т. III, стр. 194), та се отнасялъ сдържано къмъ бълг. църкοвно движение. Струва ми се, че при гореизтъкнатитѣ обстоятелства и особено при явния повикъ на гърци и силното подозрение на западнитѣ дипломатически представители въ Цариградъ, че руската дипломация е подбуждала българското движение (виж. извадки отъ рапорта на пруския посланикъ въ Цариградъ Голцъ отъ 1860 г., до берлинския министъръ на външнитѣ работи Шлайницъ у Д-ръ Хр. Стамболски, цит. кн., т. I, стр. 59, забел,), и единъ решителенъ, но трезвенъ руски посланикъ би действувалъ предпазливо.

 

 

4

 

настояването на князъ Лобановъ, на 29. X. 1859 г. цариградския патриархъ е рѫкоположилъ българина архим. Партений за полянински епископъ, [1] a следъ две години патриархъ Иоакимъ II, съ одобрението на Народния съборъ отъ 24 февр. 1861 г., направи на българитѣ отстѫпки въ 15 точки, утвърдени съ султански ферманъ [2] (да се назначаватъ архиереи българи за чисто българскитѣ епархии, въ бълг. училища да се предпочита бълг. езикъ, въ църквитѣ на чисто българскитѣ епархии богослужението да се извършва на славянски езикъ и пр.). [3] По решение на сѫщия съборъ, патр. Иоакимъ веднага постави нѣколко архиереи българи въ български епархии : Панарета (до тогава ксантийски) за пловдивски (вмѣсто низвержения Паисий), Доротея за софийски (до тогава вратчански), Паисия Велички (Палисвѣтъ) за вратчански, Игнатия Родоски за кюстендилски и архим. Антима (учитель въ Халкинското богословско училище) за преславски. [4] Понеже българитѣ не бѣха доволни отъ тѣзи отстѫпки, на които противопоставиха

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски, цит. кн., т. I, стр. 46.

 

2. Ibid., т. I, стр. 104.

 

3. Виж. у Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 177—178.

 

4. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 179; Д-ръ Хр. Стамболски, цит. кн., т. I, стр. 104. Д-ръ Стамболски увѣрява, че, за да накара българитѣ да се примирятъ съ патриаршията, въ 1861 г. рускиятъ посланикъ се съгласилъ съ искането на царигр. патриархъ Иоакимъ II, Високата Порта да заточи не само бълг. владици Илариона Макариополски и Авксентия Велешки, a и бълг. първенци отъ Цариградъ и по-голѣмитѣ провинциални градове (Автобиография, т, I, стр. 111). Съмнително обаче ни се вижда, рускиятъ посланикъ да е мислилъ, че чрезъ раздразнение и тероръ щѣлъ да накара българския народъ да обикне гръцката патриаршия. Съмняваме се сѫщо той да е мислилъ че принася услуга на Русия, като подпомага омаломощението на най-голѣмия славянски народъ на Балканския полуостровъ — българитѣ. Такъво твърдение е въ противоречие съ постѫпката на князъ Лобановъ предъ посланицитѣ на другитѣ велики сили да действуватъ общо предъ В. Порта за съставяне на гръцкобългарска комисия и за отхвърляне молбата на патриарха да се заточатъ двамата бълг. владици (Виж. у д-ръ Хр. Стамболски, цит. кн., т. 1, стр. 121).

 

 

5

 

(на 16 юлий 1861 г.) свой проектъ отъ 8 точки, и вследствие молбата на царигр. български дейци отъ 21 априлъ 1861 г. до посланицитѣ на 5-тѣ велики сили за застѫпничество, князъ Лобановъ бѣ свикалъ посланицитѣ на другитѣ велики сили на конференция, на която е защитилъ правата на българитѣ и е предложилъ на колегитѣ си да направятъ обща постѫпка предъ В. Порта, за да се състави една гръцкобългарска комисия, която да намѣри начинъ за изглаждане на гръцкобълг. разпря, и да не се заточватъ българскитѣ владици, докато се произнесе тази комисия. Той е мотивиралъ това свое искане съ опасностьта, че, ако не се удовлетворятъ желанията на българския народъ, ще бѫде застрашено вѫтрешното спокойствие на Турция, a сѫщо че българитѣ ще бѫдатъ принудени да станатъ католици или протестанти. Обаче посланицитѣ на западнитѣ сили не приели предложението на руския посланикъ, понеже споредъ тѣхъ това би разклатило авторитета на царигр. патриархъ, a се съгласили да препорѫчатъ на министра на външнитѣ работи Али паша да действува предпазливо по българогръцката църковна разпря. Рускиятъ посланикъ е действувалъ и самъ предъ В. Порта да състави помирителна гръцко-българска комисия, [1] която най-после въ началото на 1862 г. е била учредена отъ Али паша и два пѫти (5. февруарий и 2 юний 1863 г.) била председателствувана отъ него. [2] Самъ Али паша е предложилъ примирителенъ проектъ, споредъ който митрополиитѣ на епархиитѣ съ повече население да заседаватъ въ патриаршеския Синодъ по-дълго време, обаче гърцитѣ го отхвърлили, понеже българскитѣ епархии имали по-голѣмо население, отколкото гръцкитѣ. [3]

 

Когато графъ Игнатиевъ е дошълъ въ Цариградъ (1864 г.), упоритиятъ противникъ на всѣкакви реформи патриархъ Иоакимъ II [4] билъ вече сваленъ (презъ юлий 1863 г.) и патриархъ билъ посрѣдствениятъ, но добродушенъ и примирителенъ

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски, цит. кн., т. I, стр. 121—122 и забележката на стр. 122—123.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. кн., стр. 241—251;  Ѳ. Кургановъ, Историческій очеркъ грекоболгарской распри въ Правосл. Собесѣдникъ, II, стр. 36, 33–40.

 

3. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 243—250; В. Тепловъ, цит. съч., стр. 50.

 

4. Ѳ. Кургановъ, цит. съч., въ Правосл. Собесѣдникъ, II, стр. 42;  В. Тепловъ. цит. сьч., стр. 50; Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 252—255.

 

 

6

 

Софроний, [1] (отъ 22 октомврий 1863 г. до 4 декемврий 1866 г.). При това, следъ безуспѣшния опитъ на гръцкобългарската комисия за помирение, въ В. Порта се слагало вече убеждението, че гърци и българи не ще могатъ да се спогодятъ сами и че тя трѣбва да реши тѣхния споръ. [2] Това обстоятелство е потиквало патриаршията да бѫде по-отстѫпчива. Графъ Игнатиевъ съ присѫщата си енергия и ловкость се заелъ да използува тѣзи настроения, за да предотврати пълното отдѣляне на българитѣ отъ цариградската патриаршия, скрито желано отъ В. Порта, и да постигне спогодба между патриаршията и българитѣ. Той се стремилъ да склони дветѣ страни къмъ взаимни отстѫпки. За да спечели влияние между българскитѣ дейци, въ 1864 г. есеньта той решително е отказалъ на патриаршията да подкрепи искането ѝ да се отмѣни заповѣдьта на В. Порта за освобождението на заточенитѣ бълг. владици Иларионъ и Авксентий. [3] На Великдень 1865 г., по заведения отъ предшественика му обичай, графъ Игнатиевъ е поканилъ на обѣдъ нѣкои български първенци въ Цариградъ (Ат. Стояновичъ, Г. Золотовичъ, д-ръ Чомаковъ, Дим. Гешоглу, Хр. и Н. Тъпчилещови, Стеф. Камбуроглу и Дим. Добровичъ), които ободрилъ съ увѣрението, че руското обществено мнение е въ полза на българитѣ, но сѫщевременно имъ внушилъ, че българитѣ трѣбва да се спогодятъ съ патриаршията чрезъ взаимни отстѫпки, за да се избѣгне разколъ въ православната църква. [4] Въ сѫщия духъ той ги увещавалъ и на обѣда, който имъ далъ въ посолството на Коледа с. г. [5]

 

Отъ друга страна графъ Игнатиевъ е влѣзълъ въ връзки съ влиятелнитѣ предъ патриаршията и В. Порта цариградски гърци, които сѫщо така е викалъ въ посолството, и чрезъ тѣхъ се стараелъ да убеди патриаршията въ необходимостьта отъ миролюбиво разрешение на бълг църковенъ въпросъ. [6] Въ началото на м. ноемврий 1865 г. той е повикалъ на съвещание

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 50;  Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 210.

 

2. Виж. изявлението на Али паша предъ гръцкобълг. комисия у Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 251.

 

3. Д-ръ Хр. Стамболски, цит. съч., т. 1, стр. 254.

 

4. ibid. стр. 270-271.     5. ibid. стр. 280.     6. ibid. стр. 276.

 

 

7

 

гръцкитѣ първенци-голѣми банкери Георги Зарифи, Аристидъ Балтаджи, Хрисгаки Зографосъ и Стефановичъ. Вследствие на тази срѣща, на 5 с. м. Г. Зарифи и Стефановичъ сѫ отишли въ метоха, гдето българскитѣ представители и владици имали заседание подъ председателството на Илариона Макариополски, и предложили своето посрѣдничество за спогаждане съ патриаршията, като се съгласили да се водятъ преговоритѣ възъ основа на 8-тѣ български точки. Следъ нѣколко срещи въ метоха, четирмата гръцки първенци и бълг. представители сѫ съставили проектъ, който подписали и подали на графъ Игнатиевъ, a този го пратилъ на В. Порта, за да го изпрати на патриаршията.

 

Опитътъ за спогодба билъ безуспѣшенъ. Макаръ че споредъ този проектъ българскитѣ искания сѫ били по-умѣрени въ сравнение съ предишнитѣ 8 точки, патриаршията ги отхвърлила, като заявила, че никой другъ освенъ тя нѣма право да решава църковни въпроси. [1] По натискъ на руския посланикъ, презъ пролѣтьта на 1865 г. турскиятъ министъръ на външнитѣ работи се вслушалъ въ молбата на бълг. представители и предписалъ на патриаршията да се занимае наново съ бълг. църковенъ въпрось и да го реши окончателно, тъй като направенитѣ отъ нея отстѫпки въ 1864 г. сѫ незадоволителни. [2] Вследствие на тази заповѣдъ патр. Софроний на 22 априлъ 1866 г. е свикалъ църковно-народно събрание, въ което имало и двама българи: пловдивскиятъ митрополитъ Панаретъ и Гавриилъ Кръстевичъ. Събранието обаче не е взело никакво решение по въпроса, a е възложило на една 6-членна комисия да проучи българскитѣ искания. Едвамъ близу следъ година тази комисия, въпрѣки вьзраженията на нейния членъ Панаретъ Пловдивски, се произнесла противъ българскитѣ искания като несъобразни отъ „каноническа и обществена гледна точка". [3]

 

По-сполучливи CK били посрѣдническитѣ действия на графъ Игнатиевъ при приемника на патр. Софроний, Григорий VI (отъ 12 февруарий 1867 г.), който още съ встѫпването

 

 

1. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 329—332;  Д-ръ Хр. Стамболски, цит. съч., т. I, стр. 277.

 

2. За тѣзи отстѫпки вж. у В. Тепловъ, цит. кн , стр. 51 и Т. Бурмовъ, цит. кн., стр. 334—305

 

3. Ѳ. Кургановъ, цит. съч., въ Правосл. Собесѣдникъ, ч. II, стр. 196;  Бурмовъ, цит. кн., стр. 333—334.

 

 

8

 

си на престола сериозно се заелъ да уреди бълг. църковенъ въпросъ. Подъ въздейсгвието на графь Игнатиевъ, патр. Григорий VI е възприелъ съвѣта на руското правителство да се създаде вѫтре въ патриаршеския диоцезъ автономенъ български църковенъ окрѫгъ [1] и съставилъ паметния проектъ отъ м. май 1867 г. за Българска екзархия. [2] Рускиятъ посланикъ е одобрилъ този проектъ, който споредъ думитѣ на Григория VI билъ мостъ за политическата независимость на българитѣ, [3] и усилено е увещавалъ българскитѣ дейци да го приематъ временно, за да се възстановѣлъ необходимиятъ за Русия миръ въ православната църква. [4] Българитѣ обаче сѫ отхвърлили патриаршеския проектъ, понеже екзархийскиятъ окрѫгъ е обхващалъ само днешна северна България (между Дунава и Стара планина) и билъ поставенъ въ голѣма зависимость отъ патриаршията. Насърдчени отъ предложението на В. Порта (сега великъ везиръ билъ Али паша, a министъръ на външнитѣ работи — Фуадъ паша, и двамата добре запознати съ гръцкобългарската разпря) да направятъ обстойни възражения на патриаршеския проектъ, българскитѣ представители на чело съ д-ръ Чомаковъ съ прошение до В. Порта отъ края на августъ 1867 г. сѫ поискали пълното отдѣляне на българския народъ отъ Цгриградската патриаршия, като се възстанови Охридската архиепископия съ право да се присъединятъ къмъ нея и ония български епархии, които пожелаятъ. Опасностьта отъ разривъ била голѣма, и графъ Игнатиевъ е полагалъ голѣми усилия, за да я предотврати. По негова покана, къмъ началото на 1868 г., двама патриаршески архиереи съ патриаршеския протосингелъ и двама миряни-членове на патр. смѣсенъ съветъ сѫ отивали въ руското посолство да се съвещаватъ съ него, за да се постигне споразумение съ българитѣ. Графъ Игнатиевъ е настоявалъ предъ патриарха да направи на българитѣ още отстѫпки. [5] Сѫщо и В. Порта, не

 

 

1. Такъва идея била изказана още въ 1860 г. отъ московския митрополитъ Филаретъ.

 

2. Виж. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 350.

 

3. Патр. Григорий, представяйки проекта си на графъ Игнатиевъ, му казалъ на френски: Je bâtis de mes mains un pont à l'indépendace politique des Bulgares (В. Тепловъ, цит. съч., 56).

 

4. T. Бурмовъ, цит. съч., стр. 353.

 

5. Споредъ д-ръ Хр. Стамболски, графъ Игнатиевъ е искалъ да се отстѫпятъ на българската екзархия още петъ български епархии въ Тракия (цит. кн., т. І,стр. 335), a споредъ В. Тепловъ (цит. съч. стр. 61) да се приеме проектътъ, който бившиятъ пловдивски митрополитъ Паисий е представилъ тайно ужъ отъ страна на „умѣрената българска партия” (Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 425). Кои цариградски бълг. дейци, освенъ Паисия Пловдивски, сѫ били отъ тая „партия” въ този моментъ, не е известно; но фактътъ, че Паисиевиятъ проектъ не билъ известенъ на българитѣ (Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 425, заб. 1), говори, че между цариградски тѣ български дейци е нѣмало открити привърженици на патриаршеския проектъ. Само единъ българинъ-емигрантъ е издигналъ гласъ за тоя проектт съ брошурата си „Братско объясненіе на българинъ къмъ братіята му Българе", издадена въ Букурещъ въ 1867 г. Споредъ преценката на руския Св. Синодъ (въ отговора му отъ 19 априлъ 1869 г. на посланието на цариградския патриархъ Григорий VI отъ 16 декемврий 1868 г.), Паисиевиятъ и Григориевиятъ проекти сѫ били съвършено сходни въ главнитѣ си черти и се различавали само въ частноститѣ, именно: 1) митрополитъ Паисий е включвалъ въ екзархийския окрѫгъ и смѣсени епархии ; 2) въ тѣзи епархии мнозинството избира епископъ отъ своята народность, a за малцинството се назначава хорепископъ; 3) Синодътъ на екзархията веднажъ за винаги получава пълномощие отъ патриарха да рѫкополага избранитѣ епископи. (В. Тепловъ, цит. съч., стр. 62—63; Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 425)

 

 

9

 

безъ негово въздействие, е внушавала на патриарха и гръцкитѣ първенци да направятъ още отстѫпки на българитѣ, като имъ давала да разбератъ, че иначе сама тя ще разреши разпрята възъ основа на патриаршеския проектъ. [1] Подъ влиянието на съветитѣ на руския посланикъ Григорий VI като че ли ставалъ склоненъ да приеме Паисиевия проекть, [2] обаче голѣмо е било противодействието на цариградскитѣ гърци, които го накарали да се закълне, че никога не ще допусне да се разшири българската екзархия отвѫдъ Стара планина. Графъ Игнагиевъ е внушилъ на Али паша да изработи свой проектъ възъ основа на оня на Григория VI. [3] И В. Порта, не желаейки помирението между българи и гърци и боейки се да не би критското въстание зарази и българскитѣ земи, въ голѣма часть отъ които въ това

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски т. I. стр. 344 и 352.

 

2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 61 и 63.

 

3. Гърцитѣ отдавали двата проекта на В. Порта отъ 3 октомврий 1668 г. на руско внушение (В. Тепловъ, цит. съч., стр. 66). Сѫщото твърдѣлъ и Халилъ Шерифъ бей (високъ чиновникъ въ Министерството на външнитѣ работи и изповѣданията, после министъръ на външнитѣ работи подъ името Халилъ Шерифъ паша) въ единъ разговоръ съ д-ръ Хр. Стамболски и Изетъ бея (внукъ на Фуадъ паша). (Виж. Д-ръ Хр. Стамболски, цит. съч., т. II, стр. 5).

 

 

10

 

време действували четитѣ на х. Димитъръ, Ст. Караджата и др., на 3 октомврий 1868 г. е издала два проекта, съ които на българския народъ се давало широко църковно самоуправление. [1] Напраздно патриаршията, която е обявила двата проекта за антиканонични, се обръщала къмъ графъ Игнатиевъ за съдействие противъ намѣсата на турското правителство. Съ пълно основание рускиятъ посланикъ отговарялъ на патриаршескитѣ ходатаи (синодни владици и гръцки първенци).

 

„Азъ ви препорѫчвахъ многажди да бѫдете по-отстѫпчиви къмъ българитѣ, да имъ отстѫпите още 3—4 епархии въ Тракия, вие отказахте и хвърлихте въ хаосъ Вселенската църква". [2]

 

Не успѣвайки да помири гърци и българи, той се убеждавалъ, че неизбѣжна е намѣсата на гражданската власть за разрешението на тѣхната разпря. Такава мисъль той е изказалъ въ половината на м. октомврий 1868 год., току що следъ издаването на двата турски проекта. [3] Ала гръцкобългарскиятъ раздоръ е взималъ заплашителенъ характеръ. Българскитѣ представители оповѣстили на народа, че църковниятъ въпросъ е разрешенъ и поканили българскитѣ митрополити да дойдатъ въ Цариградъ да образуватъ Синодъ. На 19. декемврий 1868 г. пристигнали въ Цариградъ Доротей Софийски и Иларионъ Ловчански, a по-сетне и Антимъ Видински, които заедно съ Панарета Пловдивски и Илариона Макариополски образували времененъ български Синодъ. Това силно е раздразнило гърцитѣ, които искали църковни наказания за непокорнитѣ българи. Тѣ сѫ били недоволни и отъ руското посолство, че по негово внушение В. Порта е издала двата проекта. [4] Оставенъ отъ руския Св. Синодъ безъ упѫтвания, [5] графъ Игнатиевь се чувствувалъ безсиленъ

 

 

1. Че и страхътъ отъ революционно движение въ България е потикнало турското правителство къмъ това решение, говори и прускиятъ посланикъ Голцъ въ Цариградъ въ рапорта си отъ 28 октомврий 1868 г. (Д-ръ Хр. Стамболийски, т. I, стр. 365, заб.)

 

2. Д-ръ Хр. Стамболийски, т. I, стр. 364.

 

3. ibid.

 

4. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 66.

 

5. Въ 1868 г. графъ Игиатиевъ е искалъ упѫтвания отъ руския Св. Синодъ, обаче този му отговорилъ, че „макаръ и да следи съ напрегнато внимание развитието на прискръбната гръцкобългарска разпря, той не може сега да вземе какво да е участие въ нея, считайки я за вѫтрешенъ въпросъ на самостойната цариградска църква, въ чиито дѣла да се мѣси не смѣта да има право, безъ да получи за това покана отъ вселенския патриархъ”. (В Тепловъ, цит. съч. стр. 63).

 

 

11

 

ленъ самъ да примири страстно враждуващитѣ страни и далъ на патриархъ Григория идеята за свикване вселенски съборъ, която още въ 1866 г. той е внушилъ на патриарха и на нѣкои синодни владици. Той е мислѣлъ, както е обяснилъ на своето правителсгво, че чрезъ вселенския сьборъ щѣла да се издигне цариградската патриаршия предъ очитѣ на турското правителство, щѣли да станатъ по-тѣсни връзкитѣ между Русия и източнитѣ църкви и освенъ това Русия щѣла да се предпази да вземе решение по българския въпросъ, каквото тя по „толкова съображения" не е могла да формира „по единъ категориченъ начинъ". [1] Ако рускиятъ Св. Синодъ не се съгласилъ да се свика вселенски съборь, той е сторилъ това пакъ тъкмо, за да не постави Русия въ принудителното положение да вземе категорично решение по гръцкобългарския въпросъ, което, несъмнено, би ослабило влиянието ѝ върху недоволната отъ спорещитѣ страни.

 

Макаръ и да признавалъ неизбѣжностьта отъ намѣсата на гражданската власть въ българогръцката разпря, графъ Игнатиевъ обаче не е преставалъ да внушава на В. Порта, че за правилното ѝ разрешение е необходимо съгласието на цариградката патриаршия. Понеже патриаршията решително е отхвърлила двата проекта на В. Порта и не е желаела да представи новъ, по-добъръ проектъ, великиятъ везиръ Али паша, насърдченъ отъ изявлението на патриарха Григория VI предъ него (на 31 декемврий 1868 г.), че заради мира не би билъ противъ да поизмѣни своя проектъ [2], въ началото на 1869 г. е назначилъ смѣсена комисия (отъ трима българи и трима гърци [3]), която да изработи новъ спогодителенъ проектъ. Графъ Игнатиевъ се стараелъ да вьздействува върху членоветѣ на тази комисия, като увещавалъ българитѣ да бѫдатъ умѣрени въ своитѣ искания защото всичко наведнажъ не се постига, и най-напредъ да

 

 

1. Гр. Трубецкой, цит. съч , стр. 23;  В. Тепловъ, цит. съч., стр. 66 и 68.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 429.

 

3. Членове сѫ били : българитѣ Гавриилъ Кръстевичъ (членъ въ Върховния сѫдъ), Иванчо X. Пенчовичь и Георгани Стояновичъ (членове на Държавния съветъ); гърцитѣ Фотиади бей (бившь турски посланикъ въ Атина), съветникътъ въ Министерството на търговията Александъръ Каратеодори и банкеринътъ Христаки Зографосъ. (Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 430).

 

 

12

 

поставятъ своята църква на каноническа основа [1]. Немалко усилия е положилъ той и за да отклони сръбското правителство отъ намѣрението да предяви претенции върху епархиитѣ на бившитѣ Ипекска и Охридска архиепископии [2], което отъ една страна би нарушило дотогавашния сговоръ между българи и сърби и отъ друга страна би усилило упорството на патриаршията да се споразумѣе съ българитѣ. За да не се протака въпросътъ отъ смѣсената комисия, както имало навикъ турското правителство, и за да се спратъ всѣкакви интриги, които пречели да се разбератъ българи и гърци, графъ Игнатиевъ е изтъквалъ на великия везиръ Али паша, че е крайно необходимо да се спогодятъ гърци и българи, защото иначе би избухнало вълнение въ България или би се наложило да се свика вселенски съборъ. [3] Вследствие на това сериозно внушение, Али паша самъ е председателствувалъ смѣсената комисия, която следъ нѣколко заседания е изработила спогодителенъ проектъ, одобренъ отъ графъ Игнатиева. Споредъ тоя проектъ, отъ 74-тѣ епархии на цариградската патриаршия 37 гръцки и 4 сръбски оставали подъ нейно ведомство, a 25 епархии образували диоцеза на българската екзархия съ каноническо седалище въ Търново или Охридъ [4]. Голѣми усилия е направилъ рускиятъ посланикъ за да склони патр. Григория да приеме проекта [5], но не успѣлъ: за патриарха и този проектъ, който той повърналъ ведната на комисията, билъ антиканониченъ и противенъ на основитѣ на неговия проектъ. Най-после патр. Григорий VI склонилъ да приеме втория, по-умѣренъ проектъ, който следъ 6—7 седмици двамата члена на смѣсената комисия Христаки Зографосъ и Александъръ Каратеодори сѫ му представили, обаче внесълъ въ него голѣми измѣнения, особено относно територията на екзархията. [6]

 

Следъ като се убедилъ, че прѣко споразумение между спорещитѣ страни не може да се постигне, графъ Игнатиевъ

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 77.

 

2. Ibid., стр. 76.     3. Ibid., стр., 77.

 

4. ibid., стр. 78;  Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 432;  Гр. Трубецкой цит. съч., стр. 24.

 

5. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 78.

 

6. Т. Бурмовъ, цит. съч., 433—433;  Д-ръ Хр. Стамболски, цит. съч., т. II, стр. 36—39, 45-46.

 

 

13

 

е посъветвалъ В. Порта да разреши сама въпроса [1], който тъй много увреждалъ на необходимия за Русия миръ въ православната църква и давалъ възможность на западнитѣ държави да противодействуватъ на руското влияние въ Близкия изтокъ. Презъ септемврий 1869 г. Али паша е приготвилъ проектоферманъ, съ който се утвърѫдавалъ проектътъ на смѣсената комисия, но не се решавалъ да го обнародва поради противодействието на патриаршията, до като най-после, по настояването на руския посланикъ [2], на 28 февруарий (11 мартъ) 1870 г. е далъ на българитѣ ферманъ, съ който се учредявала българската екзархия. Графъ Игнатиевъ е посрещналь одобрително фермана, понеже виждалъ въ него запазена основата на каноническото единение между българската и цариградската църкви, следователно, и съ руската църква, като се надѣвалъ, че царигр. патриаршия не ще се осмѣли да отхвърли единъ държавенъ помирителенъ актъ, непротиворечещъ на духа и канонитѣ на православната църква. Предъ своето правителство той е представилъ това разрешение на гръцкобългарския въпросъ „като честито увѣнчаване съ успѣхъ" на своитѣ „петгодишни усилия", оправдавайки акта на турското правителство съ това, че твърде желателното слоразумение между българитѣ и патриаршията не могло да се постигне и че дори да се постигнѣла спогодба между тѣхъ, тя не би могла да се осѫществи безъ утвърѫдение на турското правителство. [3] Рускиятъ канцлеръ князъ Горчаковъ по начало одобриль дейностьта на графъ Игнатиевъ, като му внушилъ, че едно споразумение по българския въпросъ, което не ще скѫса връзкитѣ между българитѣ и „вселенската" патриаршия, ще отърве Русия отъ голѣми неприятностн. Въ отговоръ на това графъ Игнатиевъ го увѣрявалъ, че ферманътъ

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 79, 80 и 83;  Гр. Трубецкой, цит. съч. стр. 31.

 

2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 80.

 

3. У Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 31—32. Трубецкой представя работата, че ужъ графъ Игнатиевъ билъ изигранъ отъ българскитѣ дейци, защото тѣ му били съобщили само часть отъ своитѣ проекти, подадени на В. Порта преди издаването на фермана (цит. съч., стр. 31). Обаче това не ще да е вѣрно, защото ферманътъ е ималъ за основа не нѣкакъвъ отдѣленъ български проектъ, a втория проектъ на смѣсената комисия и внесенитѣ въ него измѣнения отъ патриарха (Виж. Т. Бурмовъ. цит. съч., стр. 431—433 и 439; срав. В. Тепловъ, цит. съч , стр. 83).

 

 

14

 

ще заздрави мира и единението между православнитѣ християни въ Турция и че съ своя актъ В. Порта е направила „голѣма услуга" на Русия, защото, като „е посла върху си всичката тежина на тази неблагодарна работа", я отървала отъ „заслужени укори и безбройни ненависти". [1]

 

Макаръ и да е действувалъ графъ Игнатиевъ твърде предпазливо и примирително, ферманътъ, обявенъ отъ патриаршията за несъгласенъ съ църковнитѣ правила, силно е озлобилъ гърцитѣ противъ Русия особено, защото рускиятъ посланикъ, както имъ се струвало, е стоялъ „равнодушенъ къмъ насилията на Портата надъ патриаршията" и е винилъ патриаршията, че съ своята неотстѫпчивость е принудила турското правителство да се намѣси. [2] Тѣ образували акционенъ комитетъ противъ фермана. Негови пратеници се явили при чуждитѣ дипломатически представители и имъ изтъквали лошитѣ сетнини отъ фермана, отъ които щѣла да се възползува само Русия, но не намѣрили съчувствие, освенъ у английския представитель. Сѫщо и гръцкиятъ печатъ е сѣялъ омраза противъ Русия, като убеждавалъ сънародницитѣ си въ разпространяваната още отъ 1868 г. идея, че само искрениятъ съюзъ съ Турция ще осигури добро бѫдеще на гръцкия народъ. [3] Даже въ Англия сирскиятъ архиепископъ Ликургъ, изпратенъ тамъ да действува за сближение между православната и англиканската църква, е говорѣлъ публично, че съюзътъ съ англиканската църква е най-добрата защита противъ панславизма. [4]

 

За да подържа у гърци и българи убеждението, че Русия е еднакво благожелагелна къмъ еднитѣ и другитѣ, графъ Игнатиевъ е искалъ отъ В. Порта да обърне внимание на исканията на патриарха; но той трѣбвало самъ да признае безполезностьта на подобни постѫпки, когато великиятъ везиръ го запиталъ, да ли, за да удовлетвори патр. Григория, трѣбва да заповѣда на българскитѣ владици, дошли въ Цариградъ безъ разрешение на патриарха, да се завърнатъ въ епархиитѣ си. [5] Освенъ това той е увещавалъ патриарха и

 

 

1. Гр. Трубецкой, стр. 33–34.

 

2. Ibid., стр. 33.

 

3. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 85;  Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 33.

 

4. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 87.

 

5. Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 35.

 

 

15

 

българскитѣ архиереи да почнатъ преговори за спогодба, като е убеждавалъ първия, че споразумението му съ българитѣ трѣбва да се постигне на всѣка цена за радость на цѣлия православенъ свѣтъ [1], a вторитѣ, че е необходимо българската църква да бѫде призната отъ цариградския патриархъ. [2] По негово внушение и по съветитѣ на великия везиръ Али паша, на 16 май 1870 г. се явили при патриарха Григорий VI четирма представители на Привременния бълг. съветъ (Гавр. Кръстевичъ, Георгаки Стояновичъ Чалоглу, х. Иванъ Пенчовичъ и х. Ник Минчооглу), които го молили да прости българскитѣ архиереи и да се постигне спогодба възъ основа на фермана; обаче патрхархътъ не искалъ и да чуе за такава спогодба, a отъ бълг. архиереи е изисквалъ да се разкаятъ и да се подчинятъ на патриаршията. [3]

 

Отклонявайки патриарха отъ мисъльта за вселенски съборъ, графъ Игнатиевъ му предложилъ да покани въ Цариградъ апокрисарии на автокефалнитѣ църкви, за да разгледатъ въпроса. Българитѣ приемали това предложение, като заявявали, че сѫ готови да приематъ всѣки компромисъ, който имъ бѫде предложенъ отъ руския Св. Синодъ. Ала и патр. Григорий, и рускиятъ Св. Синодъ отхвърлили предложението на Игнатиевъ — първиятъ, защото е считалъ за недостойно да прибѣгва до маскиранъ вселенски съборъ, какъвто той е ималъ безспорно право да свика открито, a вториятъ, защото се съмнявалъ, че апокрисариитѣ биха имали нѣкакво значение предъ царигр. патриархъ, който изобщо не обичалъ да му се изпращатъ такива. [4]

 

Въ началото на 1871 г. генералъ Игнатиевъ е предложилъ на великия везиръ да се направи още веднажъ опитъ за помирение на българитѣ и патриаршията и, ако се постигне то, да бѫдатъ внесени съответни членове въ изработвания отъ бълг. църковнонароденъ съборъ Екзархийски уставъ. [5] Сѫщевременно той е действуватъ да се създаде примирително течение въ бълг. църковнонароденъ съборъ. [6] Това е

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 87.

 

2. ibid., стр. 86.

 

3. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 474—480;  В. Тепловъ, цит. съч., стр. 87.

 

4. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 90;  Гр. Трубецкой, цит. съч.. стр. 35.

 

5. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 149.

 

6. Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 39.

 

 

16

 

искалъ той, за да не се създадѣлъ разколъ въ православната църква въ този моментъ, когато рускиятъ Св. Синодъ е възнамѣрявалъ да развие голѣма пропаганда между славянитѣ католици за обръщането имъ въ православие. [1] Презъ м. мартъ 1871 г. Али паша е назначилъ четиричленна комисия отъ българитѣ Гавриилъ Кръстевичь и Ив. Пенчовичъ и гърцитѣ Александъръ Каратеодори и Христаки Зографосъ съ порѫка да изработятъ спогодба по оспорванитѣ отъ патриарха точки на фермана, главно чл. 10. [2] Комисията е заседавала тайно, защото въ църковнонародния съборъ е господствувало убеждението, че не може да има помирение, щомъ патриаршията не приема изцѣло фермана. Тя не могла да дойде до споразумение. Главното разногласие между гръцкитѣ и българскитѣ представители се състояло въ това, че първитѣ настоявали, името на патриарха да се споменава не само отъ екзарха, a и отъ българскитѣ мигрополиги, което самъ Али паша е призналъ за неоснователно. [3]

 

Демонстративната оставка на патриарха Григория VI (29 май 1871 г.) не е поразила надеждата на графъ Игнатиева да се постигне помирение между патриаршията и българитѣ. По негово въздействие, на 5 септемврий 1871 г. билъ избранъ за цариградски патриархъ 82-годишниятъ старецъ Антимъ VI Куталяносъ, руски кандидатъ за царигр. патриархъ още отъ Кримската война. Патр. Антимъ предварителное далъ обещание на руския посланикъ, че справедливо ще разреши гръцкобългарския въпросъ. [4] На 7 септемврий с. г., преди да се е представилъ патриархътъ на султана и да се е поселилъ въ патриаршията, [5] по съвета на графъ Игнатиевъ, четирма членове на Бълг. привремененъ съветъ на чело съ Илариона Макариополски сѫ отишли да го поздравятъ. Антимъ VI ги приелъ твърде радушно, като прегърналъ Илариона Макариополски, и въ двочасовъ разговоръ ги увѣрявалъ, че има горещо желание да свърши съ спора, останалъ до сега неразрешенъ по вина на неговитѣ

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, 148. Това е заявилъ графъ Игнатиевъ на българскитѣ първенци въ Цариградъ, поканени по традиция на обѣдъ въ руското посолство на Великдень въ 1871 г.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 493.

 

3. Виж. ibid., стр. 494—501.

 

4. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 96;  Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 516;  Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 37.

 

5. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 516.

 

 

17

 

предшественици. Той имъ предложилъ да се събератъ представители отъ дветѣ страни на общо съвещание. На въпроса, да ли българитѣ сѫ склонни да се спогодятъ съ патриаршията, българскитѣ пратеници сѫ отговорили, че тѣ сѫ винаги готови да приематъ спогодба възъ основа на фермана. Патриархътъ е призовалъ къмъ примирителность и цариградскитѣ гърци въ своята първа речь предъ тѣхъ, като осѫдилъ действията на своитѣ предшественици и се изказалъ противъ свикването на вселенски съборъ. Той отстранилъ отъ Цариградъ деркоския, кизикския и кесарийския митрополити — противници на помирението. Антимъ VI скоро изпратилъ единъ проектъ по гръцкобългарския въпросъ на руския Св. Синодъ, като го увѣрявалъ, че е готовъ точно да се съобразява съ указанията, които той би му далъ. [1] По негова покана и поради заповѣдьта на великия везиръ Махмудъ Недимъ паша да почнатъ преговори за помирение, [2] на 25 септемврий с. г. отишли при патр. Антима шесть души отъ бълг. привремененъ съветъ (Гавр. Кръстевичъ, х. Ив. Пекчовичъ, д-ръ Чомаковъ, Георги Чалоглу, х. Ник. Минчоглу и Д. Гешовъ), които около два часа разговаряли съ патриарха, какъ да се изгладятъ разногласията между дветѣ страни по нѣкои точки на фермана. [3]

 

Следъ два дена патриархътъ е поканилъ на разговоръ и българскитѣ архиереи чрезъ патриаршеския главенъ секретарь архимандритъ Доситей (после самоковски митрополитъ). Той ги приелъ и изпратилъ съ братско целование, a на другия день самъ ги посетилъ въ Орта-кьой, като изпратилъ двама свои епископи да навестятъ болния бившъ пловдивски митропопитъ Паисий. [4]

 

Преговоритѣ, обаче, водени около 4 месеци между шестимата членове на бълг. привремененъ съветъ и Панарета пловдивски съ патриаршията, не довели до спогодба поради разногласие за границитѣ на екзархийския окрѫгъ. Българитѣ искали, освенъ изброенитѣ въ фермана, още 12 епархии въ Македония и Тракия (скопска, дебърска, охридска, пелагонийска,

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 96—97.

 

2. И Махмудъ Недимъ паша, както предшественикътъ му Али паша (умрѣлъ на 25 августъ 1871 г.), е действувалъ по внушение на генералъ Игнатиевъ (Виж. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 164)

 

3. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 517.

 

4. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 96;  Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 519.

 

 

18

 

мъгленска, струмишка, костурска, полянинска, драмска, мелнишка, воденска и одринска); a патриархътъ е представилъ, съ съгласието на ген. Игнатиевъ на бълг. привремененъ съветъ и В. Порта, новъ проектъ, съ който отъ непредвиденитѣ въ фермана български епархии е отстѫпилъ само скопската и охридската (безъ преспанската епископия), прилѣпската каза (отъ битолската епархия), Ахѫ-Челеби (отъ ксантийската епархия) и новайската каза (отъ одринската епархия) и е искалъ, председатель на екзарх. Св. Синодъ да бѫде на първо време изгонениятъ преди 7—8 години гръцки търновски митрополитъ Григорий и всички гръцки владици въ българскитѣ епархии да запазятъ катедритѣ си. [1] Самъ патриархътъ, както е заявилъ на българскитѣ делегати на 10 декемврий 1871 г., билъ склоненъ да увеличи още екзархйския окрѫгъ, но патр. Синодъ и нѣкои гръцки първенци не му позволявали, и гръцкото общесгвено мнение го осѫждало за направенитѣ отстѫпки. [2] Сѫщо и цариградскитѣ българи почнали да негодуватъ, че се водятъ преговори съ патриаршията. На 17 декемврий 1871 г. тѣ се явили масово въ Орта-кьой и подали на привременния съветъ протестъ противъ спогаждането съ патриаршията. Протести пристигали и отъ епархиитѣ. Народътъ е искалъ да се приложи ферманътъ, безъ да се търси съгласието на патриаршията. На това мнение сѫ били и членоветѣ на привременния съветъ д-ръ Чомаковъ и Христо Тъпчилещовъ, както и нѣкои отъ българскитѣ архиереи. [3]

 

Прекѫсването на гръцкобългарскитѣ преговори е принудило графъ Игнатиева да се намѣси енергично, за да ги поднови. Съгласно изричната порѫка на императора Александра II, съ когото ималъ свиждане недавна въ Ливадия, той е съветвалъ българскитѣ дейци да действувать тактично и предпазливо спрямо патриаршияга, за да се избѣгне разколь въ православната църква [4] и да не изпускатъ случая да

 

 

1. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 520—521 и 524;  В. Тепловъ, цит. съч стр. 97 и 99; Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 164—165.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 525. Даже гръцкиятъ chargè ďaffaires въ Цариградъ е заявилъ на патриарха, че атинското правителство решително е противъ отстѫпването на Велесъ на българитѣ. (В. Тепловъ, цит. съч., стр. 100).

 

3. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 527—529.

 

4. У Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 162 и 167. Споредъ В. Тепловъ, графъ Игнатиевъ е виждалъ, че Антимъ VI билъ твърде примирителенъ и е направилъ важни отстѫпки, но българитѣ зле оценили неговата отстѫпчивость и настоявали да имъ се отстѫпятъ 35 епархии. (цит. съч., стр. 97—93). Обаче отъ дневника на Д-ръ Хр. Стамболски (т. II, стр. 167) се вижда, че графъ Игнатиевъ, напротивъ, билъ огорченъ отъ поведението на патр. Антимъ VI при преговоритѣ съ бълг. представители. При това българскитѣ представители сѫ искали не 35, a 28 епархии (15–16 указани въ фермана и 12 по чл. 10 на фермана).

 

 

19

 

поставятъ Бълг. църква на каноническа основа. [1] Съ тая цель той ги задържалъ да не подаватъ молба до В. Порта за утвърѫдение на Екзархийския уставъ, [2] докле се постигне спогодба съ патриаршията. В. Порта, сподѣляйки желанието на влиятелния предъ султана руски посланникъ, [3] е отлагала утвърѫдението на екзархийския уставъ, въпрѣки молбата на бълг. привремененъ съветъ. [4] Когато членоветѣ на привремения съветъ Гавр. Кръстевичъ, х. Иванчо Пенчовичъ и Георгаки Чалоглу съобщили на великия везиръ за прекѫсването на преговоритѣ съ патриаршията и искали позволение за приложението на фермана, великиятъ везиръ ги посъветвалъ да подновятъ преговоритѣ, като имъ обещалъ, че, ако и следъ този опитъ патриаршията не направи задоволителни отстѫпки, ще позволи да се приложи ферманътъ. [5] По въздействие на генералъ Игнатиевъ, патр. Антимъ VI билъ готовъ да отстѫпи и Неврокопъ и обещалъ да постави свещеници българи въ всички смѣсени мѣстности, подведомствени на царигр. патриаршия. [6] Обаче, по настояването на д-ръ Чомаковъ, Хр. Тъпчилещовъ и митр. Панаретъ, българскиятъ привремененъ съветъ е отложилъ преговоритѣ следъ Ивановдень, [7] за да не се подновѣли никога, понеже на Богоявление (6 януарий 1872 г.) българскитѣ владици Иларионъ Ловчански, Панаретъ Пловдивски

 

 

1. В. Тепловъ. цит. съч., стр. 98.

 

2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 97.

 

3. За влиянието на графъ Игнатиевъ въ Цариградъ виж. у Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 167.

 

4. Виж. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 527.

 

5. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 168. Такъва постѫпка била направена и отъ петочленна депутация (двама представители на царигр. българи, единъ отъ които билъ П. Р. Славейковъ, и трима представители на смѣсенитѣ епархии въ Македония). И на нея великиятъ везиръ е далъ сѫщитѣ увѣрения. (Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 529; Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 168—169).

 

6. В. Тепловъ, цит. съч„ стр. 99.

 

7. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 168.

 

 

20

 

и Иларионъ Макариополски сѫ извършили литургия въ българската църква „Св. Стефанъ" безъ разрешение на патриарха. Тази постѫпка на бълг. владици била строго осѫдена отъ графъ Игнатиевъ, тъй като той мислѣлъ, че тя попрѣчила на помирението, което било на пѫть да се свърши, и причинила зло на православната църква. [1] Силно се раздразнилъ и патр. Антимъ VI. Той е изгубилъ предишния си примирителенъ духъ и се подалъ на противобългарското течение между цариградскитѣ гърци начело съ хераклийския митрополитъ. [2] Напраздно графъ Игнатиевъ се мѫчелъ да отклони патриарха отъ крайни мѣрки [3] и да възобнови преговоритѣ съ съдействието на гръцкия chargé ďaffaires Разисъ [4] и подкрепванъ отъ В. Порта. [5] По съвета на великия везиръ Махмудъ Недимъ паша, бълг. митрополити Панаретъ Пловдивски и Иларионъ Ловчански заедно съ члена на привр. съветъ Георгаки Чалоглу два пѫти отишли въ патриаршията, но патриархътъ не ги приелъ. [6] Антимъ VI е обявилъ своя проектъ за невалиденъ и предоставилъ на гръцкото народно събрание (60 миряни и 20 духовни) движението на въпроса. На предложението на умѣренитѣ български дейци Гавр. Кръстевичъ и х. Ив. Пенчовичъ да подновятъ преговоритѣ, гръцкото събрание е отговорило, че преговори би водило само съ български представители, несолидарни съ провиненитѣ на Богоявление бъл. владици. [7] Отъ день на день се усилвали гласоветѣ, за да бѫдатъ българитѣ обявени за схизматици. За да успокои гърцитѣ, В. Порта на 21 януарий 1872 г. е заточила тримата български владици въ Измидъ, но вследствие негодуването на народа и енергичното застѫпничество на генералъ Игнатиевъ, [8] ги освободила следъ

 

 

1. Виж. у Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, 177 за срѣщата на трима отъ умѣренитѣ членове на привр. съветъ съ графъ Игнатиевъ на 21 януарий 1872 г. Въ една телеграма до своето правителство отъ 23. I. 1872 г. графъ Игнатиевъ е изказалъ своята скръбь, че „владици тъй недостойни не могатъ никога да основатъ Църква православна, която да заслужава това име” (Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 40).

 

2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 104; Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 41

 

3. В. Тепловъ, цит., съч., стр. 103.

 

4. Гр. Трубецкой, цит. съч., стр. 41.

 

5. В. Тепловъ, цит. съч., 105 — 106.

 

6. Д-ръ Хр. Стамбовски, т. II стр. 171.

 

7. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 106—107.

 

8. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, 176—177.

 

 

21

 

4 дена (25 с. м.). На 22 януарий, съ одобрението на генералъ Игнатиевъ, [1] великиятъ везиръ Махмудъ Недимъ паша е изпратилъ при патриарха мюстешарина (съветникъ) въ министерството на външнитѣ работи и членъ на патриаршеския смѣсенъ съветъ Александъръ Каратеодори и четирма члена отъ бълг. привремененъ съветъ (Гавр. Кръстевичъ, Дим. Гешоглу, х. Ник. Минчоглу и Ст. Камбуровъ) да му съобщатъ, че трѣбва да приеме фермана, защото иначе правителството ще позволи да се прилага безъ негово съглесие. А патриархътъ отговорилъ, че тоя въпросъ ще реши гръцкото народно събрание, което по синодно решение щѣло да се свика следъ 13 дни (6 февруарий). Великиятъ везиръ още два пѫти е изпратилъ при патриарха Вл. Каратеодори и други гърци, висши чиновници въ В. Порта, да го убедятъ, че трѣбва да приеме фермана и да не държи затворена българската църква „Св. Стефанъ". Сѫщия съветъ му давалъ и рускиятъ посланикъ, ала патриархъть не е давалъ положителенъ отговоръ за фермана. [2] На 25 януарий 1872 г. великиятъ везиръ е издалъ заповѣдь до българския привремененъ съветъ да прилага фермана и да управлява екзархията до избирането на екзархъ, a на 11 февруарий с. г. е заповѣдалъ да се избере екзархъ. [3]

 

Сега, поради изостренитѣ отношения между гърци и българи, задачата на руския посланикъ била много по-трудна, понеже следъ събитието на 6 януарий той често е ходилъ при великия везиръ Махмудъ Недимъ паша и въ решението на турското правителство да се приложи ферманътъ гърцитѣ и посланицитѣ на другитѣ държави виждали негово влияние. [4]

 

 

1. ibid.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 539—542; Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, 178.

 

3. Т. Бурмовъ, цит, съч., стр., 542 и 545; Д-ръ Хр. Стамболски, т. I, стр. 182—183.

 

4. Въ своя докладъ до канцлера Бисмаркъ отъ 14. II. 1872 г. цариградскиятъ германски посланикъ Радовицъ е писалъ: „Избраното отъ Портата решение тукъ се гледа изобщо като триумфъ на руската политика. Генералъ Игнатиевъ, който преди се изказваше много предпазливо по своето участие въ работата и всѣка отъ спорещитѣ страни увѣряваше, че той дейсгвува въ нейнитѣ интереси, сега безъ заобикалки се произнася въ полза на българитѣ и доста презрително за гърцитѣ. Той въ последнитѣ дни разви една даже и за самия него необикновена деятелность и, безъ съмнение, чрезъ своитѣ представления предъ турскитѣ министри, ако не докара благоприятното решение за българитѣ, то все пакъ го ускори.” (у Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 197).

 

 

22

 

Цариградскитѣ и атинскитѣ гръцки вестници остро нападали Русия за измѣната ѝ къмъ елинизма, като изтъквали, че учредяването на бълг. екзархия е първиятъ актъ на панславистската агитация на Русия. [1] При все това генералъ Игнатиевъ пакъ се опитвалъ да създаде нишки за помирение между патриаршията и българитѣ. Понеже избирането на български екзархъ билъ решителенъ актъ за бѫдещитѣ отношения между дветѣ църкви, той е полагалъ всички усилия, екзархътъ, съгласно съ чл. 3 на фермана, да получи каноническо утвърѫдение отъ патриарха, т. е. да се яви при него, преди да бѫде официално признатъ отъ В. Порта, но не е успѣлъ.

 

Патриархътъ е протестиралъ противъ позволението на В. Порта да се избере български екзархъ, и гръцкото народно събрание на 15 февруарий с. г. е обявило, че не ще признае българския екзархъ. [2] Затова и българскиятъ Св. Синодъ не рачилъ да съобщи на патриарха за новоизбрания екзархъ, нито пъкъ екзархъ Антимъ I е поискалъ предварително съгласието на патриарха, за да отиде въ Цариградъ, както е изисквалъ чл. 9 на фермана. Предвиждайки печалната развръзка на гръцкобългарската разпря — разцепление въ православната църква, за предотвратяването на което генералъ Игнатиевъ е работилъ съ всичката си енергия, той е предписалъ на рускитѣ консули въ Сирия, Палестина и Египетъ да внушатъ на антиохийския, иерусалимския и александрийския патриарси, че тѣхенъ дългъ е да запазятъ 5—6 милиона православни души отъ опасностьта да станатъ католици или протестанти.

 

„Докато — пишелъ той — сѫществува най-малка надежда да се запазятъ българитѣ за православието, свещенъ дългъ е на всѣки православенъ да употрѣби всички усилия, за да възтържествуватъ даванитѣ на дветѣ страни съвети да бѫдатъ снизходителни, милосърдни и умѣрени и да се избѣгнатъ суровитѣ мѣрки, които могатъ да унищожатъ вѣроятностьта на омиротворението. За този свещенъ дългъ сѫ длъжни да помнятъ предимно лицата, които седатъ на светителскитѣ престоли въ Иерусалимъ, Антиохия и Александрия, на които въ настоящата

 

 

1. Въ сѫщия докладъ на германския посланикъ Радовицъ (у Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 193).

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 547—548.

 

 

23

 

трудна и решителна минута се пада ролята на примирители и възстановители на спокойствието въ православната църква. Тѣзи светители трѣбва да заставятъ цариградския патриархъ да изслуша тѣхния досточтимъ гласъ на прощение и любовь, за да предотвратятъ взимането отъ вселенския престолъ мѣрки, които могатъ да извикатъ разколъ, и да укрепятъ Антима въ чувства на търпение и кротость. Рѫководейки се само отъ тѣзи чувства, ще може да се намѣри изходъ отъ настоящето тежко положение — изходъ, достоенъ за светата православна църква." [1]

 

Сѫщо и великиятъ везиръ Махмудъ Недимъ паша, види се, подбуденъ отъ генералъ Игнатиевъ, е настоявалъ, екзархъ Антимъ, преди да получи берата, да извести съ писмо на патриарха, че е дошълъ въ Цариградъ и иска да му се представи. Великиятъ везиръ даже му далъ и образецъ на това уведомително писмо. Ала екзархъ Антимъ отказалъ да пише такъво писмо и да посети патриарха, преди да бѫде признатъ официално отъ В. Порта. [2] За да не разочарува народа, които е гледалъ на него като на български патриархъ и презъ време на пѫтуването му отъ Видинъ за Цариградъ му порѫчалъ да не отива въ патриаршията, той се опиталъ да влѣзе въ връзки съ патриарха само, следъ като получилъ берата (на 3 априлъ 1872 г.). Той три пѫти е изпратилъ членоветѣ на привременния съветъ Гавриилъ Кръстевичъ, х. Ив. Пенчовичъ и Георгаки Чалоглу да съобщатъ на патриарха, че желае да му се представи, обаче патриархътъ отказалъ да го приеме, преди да се разкае съ писмо, подписано отъ него не като български екзархъ, a като видински митрополитъ, и преди да се отдѣли отъ осѫденитѣ отъ патриаршията български архиереи. [3] По съвета на великия везиръ, екзархъ Антимъ е поискалъ, съгласно съ общия каноническия редъ и съ чл. 9 отъ фермана, четири пѫти (първенъ чрезъ депутация отъ двама члена на привременния съветъ и три пѫти писмено) позволение да служи въ бълг. църква на Великдень, но патриархътъ му отказалъ, като му върналъ и тритѣ писма, следъ като снелъ преписъ отъ тѣхъ. [4]

 

 

1. У В. Тепловъ, цит. съч., 108.

 

2. Т. Бурмовъ. цит. кн», стр. 554—557.

 

3. Ibid., стр. 558;  В. Тепловъ, цит. съч., стр. 110.

 

4. Т. Бурмовъ, цит. съч, стр. 561—562.

 

 

24

 

Следъ тѣзи несполучливи опити за помирение, последвали действия, които водили къмъ разривъ. На 23 априлъ 1872 г. (Гюргьовденъ и Томина недѣля) въ църквата „Св. Стефанъ" архим. Григорий (после русенски митрополитъ), който е извършвалъ литургия, е прочелъ отъ царскитѣ двери акта, съ който подписалитѣ го ненизвержени още отъ патриарха бълг. иерарси (екзархъ Антимъ и митрополититѣ Доротей Софийски, Партений Нишавски и Генадий Велешки) обявявали за недействително патриаршеското низвержение на българскитѣ архиереи Иларионъ Макариополски, Панаретъ Пловдивски и Иларионъ Ловчански. По поводъ на това на 27 априлъ патриархътъ е свикалъ съборъ (отъ бивши цариградски патриарси, архиереи и архимандрити), който е решилъ, ако въ 30-дневенъ срокъ екзархъ Aнтимъ не се разкае за извършеното, да се свика въ края на м. май голѣмъ съборъ отъ представители на всички помѣстни църкви въ Турция, за да осѫди екзарха. Сѫщевременно патриархъ Антимъ VI съ окрѫжно послание до всички епархии (въ туй число и екзархийскитѣ) е обявилъ българския екзархъ за самозванъ и освенъ това е писалъ на източнитѣ патриарси да се явятъ въ Цариградъ на съборъ къмъ края на м. май. [1]

 

В. Порта обаче не позволявала да се свика такъвъ съборъ, като повѣрително е заплашила патриарха, че щомъ присгигнатъ източнитѣ патриарси въ Цариградъ, ще ги изгони отъ тукъ. И патриархъ Антимъ VI е отложилъ свикването на помѣстния съборъ, но заявилъ на турското правителство, че слага отъ себе си отговорноститѣ за последицитѣ отъ такъво унизително отношение къмъ него. По поводъ на тази закана на патриарха, В. Порта го предупредила, че ако той низвергне българския екзархъ самъ ще бѫде низложенъ. A патриархътъ отговорилъ остро:

 

„и следъ низложението си азъ не ще се лиша отъ правото да се сѫдя предъ върховния сѫдъ на турската империя съ онзи, който ще предизвика моето низложение сако заради това, че азъ не търпя да се тъпчатъ правата на вселенската патриаршия и правилото на моето изповѣдание." [2]

 

Споредъ гръцкия в. „Τύπος",

 

 

1. Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 56З—564;  Ѳ. Кургановъ, цит. съч. Прав. Соб. III, стр. 359.

 

2. Ѳ. Кургановъ, цит. съч., въ Правосл Собесѣд., III, стр. 360.

 

 

25

 

който е съобщавалъ горното, сѫщото обяснение е ималъ съ патриарха и генералъ Игнатиевъ. [1]

 

На 11 май, св. Кирилъ и Методий, екзархътъ е служилъ въ църквата „Св. Стефанъ" заедно отъ низверженитѣ отъ патриаршията Иларионъ Макариополски, Панаретъ Пловдивски и Иларионъ Ловчански и следъ прочитането на апостола архимандритъ Григорий е прочелъ предъ многоброенъ народъ актъ, съ който екзархъ Антимъ и българскитѣ архиереи Панеретъ Пловдивски, Доротей Софийски, Партений Нишавски, Генадий Велешки, Иларионъ Ловчански и Иларионъ Макариополски провъзгласявали независимостьта на българската църква. На литургията екзархътъ е споменалъ не патриарха, както го задължавалъ ферманътъ, a „всякое епископство православныхъ". Вследствие на този актъ, на 13 май патриаршески съборъ, подобенъ на оня на априлъ, е обявилъ екзарха Антима и всички служили съ него низши духовни лица за низвержени, Илариона Ловчански и Панарета Пловдивски за отлѫчени отъ църквата, a Илариона Макариополски за „повиненъ на геена огнена и вѣчна анатема." [2] Това решение на събора патриархътъ е съобщилъ на всички автокефални църкви, отъ които атинскиятъ синодъ го одобрилъ, но александрийскиятъ патриархъ Софроний го счелъ за прибързано и той, както и другитѣ източни патриарси, подъ влияние на позива на генералъ Игнатиевъ, [3] сѫ отишли въ Цариградъ, за да действуватъ като помирители. [4]

 

 

1. Ibid.

 

2. Т. Бурмовъ, цит. съч., 567—568;  В. Тепловъ, цит. съч., 111;  Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, 201–202.

 

3. Виж. по-горе, стр. 22—23.

 

4. Ѳ. Кургановъ, цит. сп., III, стр. 362—363; В. Тепловъ, цит. съч., стр. 111—112. Споредъ В. Тепловъ, източнитѣ патриарси се явили въ Цариградъ, понеже царигр. патриархъ, следъ патриаршеския съборъ на 13 май, ги поканилъ на помѣстенъ съборъ по бълг. въпросъ (цит. съч. 111). Изглежда, че Тепловъ вижда такава покана въ посланието, съ което патр. Антимъ VI е съибщилъ на автокефалнитѣ църкви за присѫдата отъ 13 май надъ екзарха Антима I и бълг. владици. Той смѣта огговора на атинския синодъ по това послание като отговоръ на покана за помѣстенъ съборъ, когато въ действителность патриархътъ не е могълъ да покани на съборъ предстоятели на църкви въ чужди държави безъ съгласието на турското правителство, защото това би значело да се свика вселенски съборъ, какъвто В. Порта по никой начинъ не е позволявала. И Кургановъ не знае, дали по покана или безъ покана сѫ отишли въ Цариградъ източнитѣ патриарси и кипърскиятъ архиепископъ (Правосл. Собесѣдникъ, 111, стр. 363). По всѣка вѣроятность, патр. Антимъ не е изпратилъ друга покана, освенъ оная отъ края на м. априлъ. Източнитѣ патриарси сѫ отишли въ Цариградъ възъ основа на тази покана и по поводъ на крайния актъ на патр. Антимъ VI отъ 13 май.

 

Съпоставяйки този фактъ съ съобщението на гръцкия в. Τύπος, за запрещението на В. Порта да се свика помѣстенъ съборъ, Кургановъ предполага, че или това съобщение не е вѣрно, или В. Порта е отмѣнила своята заповѣдь (Прав. Собес., III, стр. 363, заб. 4). Обаче такъва алтернативно предположемие не се налага, защото източнитѣ патриарси могли да отидатъ въ Цариградъ и безъ да е било отмѣнено запрещението на В. Порта, на основание на общото си право да отиватъ въ столицата по свои нужди. Такова право е давалъ ферманътъ (чл. 9.) и на българския екзархъ. Ако е вѣрно съобщението на в. „Τύπος,” то великиятъ везиръ Махмудъ Недимъ паша е запрещавалъ свикването на помѣстенъ съборъ, за да низвергне екзарха Антима, a не изобщо идването на източнитѣ патриарси въ Цариградъ. Затова помѣстниятъ съборъ билъ свиканъ следъ падането на Махмудъ Недимъ паша, при българофоба Мидхадъ паша, макаръ че изт. патриарси дошли въ Цариградъ 2—3 седмици преди падането на Махмудъ Недимъ паша (20 юлий 1872 год.) (Кургановъ, Прав. Соб., III, стр. 363;  Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 219).

 

 

26

 

Отъ своя страна екзархъ Антимъ, съ позволение на правителството, е започналъ да поставя митрополити въ бълг. епархии, въ нѣкои отъ които е имало патриаршески владици. [1] Това още по-вече озлобило патриарха, който подъ влияние на цариградскитѣ гърци взелъ усилено да се готви за свикване помѣстенъ съборь, за да обяви българската църква за схизматична.

 

Предъ явната опасность да рухне цѣлото му десетолѣтно омиротворително дѣло и съ това да претърпи голѣмъ ударъ руската политика на Изтокъ, генералъ Игнатиевъ е направилъ крайни усилия да отклони патриаршията отъ сѫдбоносното си намѣрение, както и да предпази отъ фенерското влияние тримата източни патриарси, върху които цариградскитѣ гърци и атинскитѣ агенти, дошли въ Цариградъ нарочно да насъскватъ гърцитѣ противъ бълг. народъ, сѫ упражнявали голѣмъ натискъ, за да изтръгнатъ предварително тѣхното съгласие за схизмата.

 

 

1. Въ 1872 г. поставенъ билъ Иларионъ Макариополски за търновски, архим. Доситей за самоковски, архим. Викторъ за нишки, архим. Григорий за доростолочервенски, архим. Симеонъ за преславски, архим. Мелетий за софийски, архим. Дамаскинъ за велешки.

 

 

27

 

Патриархъ Антимъ VI билъ непреклоненъ въ своето решение. На тълпата, която му представила прошение съ 15,000 подписа за обявяване на схизмата, той е обещалъ да се съобрази съ изказаното народно желание, a предъ руския посланикъ, който го упрѣквалъ за такова поведение, той се оправдавалъ, че нѣма право да възспира православнитѣ да проявяватъ своята ревность въ вѣрата. Рускиятъ посланикъ се помѫчилъ да спечели на своя страна новия гръцки пълномощенъ министъръ Симосъ, но не успѣлъ. [1] Той е правѣлъ постѫпки и предъ великия везиръ Мидхадъ паша, който вѫтрешно е съчувствувалъ на противобълг. движение, да спре уличнитѣ гръцки демонстрации, правени съ цель да сплашатъ източнитѣ патриарси, при викове „Да живѣе султанътъ, да живѣе схизмата! Смъртъ на измѣнницитѣ на елинизма!" [2] По поводъ на това Мидхадъ паша за лице обърналъ вниманието на патриарха върху уличнитѣ демонстрации и го запиталъ, кога ще се осѫществятъ многобройнитѣ проекти за спогодба съ българитѣ, но патр. Антимъ VI му отговорилъ, че В. Порта не може да се мѣси въ духовнитѣ работи на патриаршията и че предишнитѣ му проекти сега представляватъ бѣла хартия. [3] Генералъ Игнатиевъ е препорѫчалъ на министра на външнитѣ работи Джемилъ паша да не допуска обявяването на схизмата, a да разреши българогръцкия въпросъ съгласно съ фермана, като отъ спорнитѣ 10 епархии по чл. 10 даде 5 на бълг. екзархия и 5 на патриаршията. [4] Обаче Мидхадъ паша не е желаелъ да има сговоръ между българи и гърци. Той се надѣвалъ, че схизмата ще отдалечи българитѣ отъ Русия, ще ги разцепи религиозно и съ това тѣ ще бѫдатъ омаломощени. Затова той не е предприемалъ нищо за предотвратяване на схизмата, въпрѣки съвета на руския посланикъ. Генералъ Игнатиевъ е помолилъ българитѣ да направятъ последенъ опитъ за помирение върху базата, която е препорѫчалъ на Джемилъ паша. Членоветѣ на смѣсения съветъ Гавриилъ Кръстевичъ и х. Ив. Пенчовичъ се срещнали съ източнитѣ патриарси, които имъ предложили две условия за спогодба: 1)

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 113.

 

2. Ѳ. Кургановъ, Прав. Соб., III, стр. 365;  В. Тепловъ, цит. съч., стр. 112.

 

3. В. Тепловъ, цит., съч., стр. 113—114.

 

4. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 224.

 

 

28

 

бълг. екзархия да не се намира въ Цариградъ и 2) нейниятъ диоцезъ да се разграничи веднажъ за винаги при приемливи за гърцитѣ условия. [1] Тѣ предложили и на гръцкитѣ първенци да сключатъ споразумѣние, като раздѣлятъ 10-тѣ спорни епархии по 5 между патриаршията и бълг. екзархия. Обаче този опитъ билъ скоро осуетенъ: на 25 августъ с. г. гръцкитѣ първенци — турскиятъ висшъ чиновникъ Сава паша (сетне турски министъръ на външнитѣ работи), Милтиадъ Аристархи (бившъ самоски князъ), Иоанъ и Иосифъ Икиади, д-ръ Зографосъ и К. Калиади се явили при източнитѣ патриарси и ги заллашили, че ще отговарятъ предъ народа, ако не се съгласятъ да се обяви схизмата. [2] Рускиятъ посланикъ е успѣлъ да задържи само иерусалимския патр. Кирилъ отъ участие въ провъзгласяването на схизмата (16 септемврий 1872 г.)

 

*  *  *

 

Руситѣ сѫ схванали схизмата като гръцки ударъ не само срещу българитѣ, a и срещу Русия. Враждебниятъ езикъ на гръцкитѣ вестници (въ Атина и Цариградъ) противъ Русия, както и обстоятелството, че английскиятъ посланикъ въ Цариградъ Елиотъ е подържалъ крайната гръцка партия [3] и, въпрѣки съветитѣ на атинския руски посланикъ, атинското правителство на Делигеорги тайно е подбуждало цариградската патриаршия да провъзгласи схизмата, сѫ убеждавали рускитѣ политически крѫгове, че Гърция се стреми да подбие руското влияние на Балканския полуостровъ. Въ тази мисъль ги утвърѫдавало заявлението на гръцкия пълномощенъ министъръ въ Цариградъ Симосъ предъ австроунгарския посланикъ графъ Лудолфъ, че схизмата била провъзгласена, за да се спечелятъ Англия и Австро-Унгария за гръцката кауза, както

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 114;  Д-ръ Хр. Стамболски, II, 227. Споредъ източника, отъ който се ползувалъ Кургановъ, (Прав. Соб., III, 368), българскитѣ представители ужъ заявили на иерусалимския патриархъ, че българитѣ „сѫ готови даже да приематъ последния проектъ, даденъ отъ патриарха Антима VI на бившия великъ везиръ Махмудъ Недимъ паша, съ най-незначителни измѣнения,” подъ които, ако е вѣрно това изявление, бълг. представители сѫ разбирали прибавянето на 5-тѣ спорни епархии къмъ екзархията.

 

2. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 114;  Т. Бурмовъ, цит. съч., стр. 577.

 

3. В. Тепловъ. цит. съч., стр. 112.

 

 

29

 

и предпожението му да се сключи съглашение между Гърция и Австро-Унгария за сфери на влияние въ Балк. полуостровъ. [1] Поради това следъ провъзгласяването на схизмата, руската политика къмъ Гърция взела да бѫде сдържана, предпазлива. Смѣтайки гръцкото висше духовенство за орѫдие на атинското правителство, Русия е секвестирала доходитѣ отъ бесарабскитѣ имоти на гръцкитѣ монастири. [2] При все това Русия ревниво е бранѣла своето историческо право на изключителна покровителка на православнитѣ народи. За да възстанови своето влияние между гърцитѣ, тя трѣбвало пакъ да се стреми да примирява гръцкитѣ и българскитѣ тежнения, сир. трѣбвало да работи за премахването на схизмата, която я поставяла въ мѫчителна дилема: или съ българитѣ, или съ гърцитѣ и съ това се ослабвало нейното влияние върху цѣлата православна църква. А основа за нови помирителни опити е имало, понеже неучастието на патр. Кирила и славянскитѣ православни църкви въ провъзгласяването на схизмата е подбивало каноническата стойность на тоя актъ. Затова руского министерство на външнитѣ рабоги, смѣтайки решението за схизмата за неокончателно и измѣнимо, е предписало на своитѣ консули въ Турция да убеждаватъ гърци и българи да дойдатъ до една спогодба чрезъ взаимни отстѫпки, защото раздорътъ между двата православни народи причинява съблазънь въ църквата и тѣ биха спечелили много повече, ако живѣятъ въ миръ и единение, отколкото ако враждувать. [3] Нѣколко дни следъ провъзгласяването на схизмата, генералъ Игнатиевъ е поканилъ много отъ влиятелнитѣ въ патризршията гръцки първенци да действуватъ за дигане на схизмата. Той е съветвалъ и българитѣ да бѫдатъ по-отстѫпчиви. Понеже билъ убеденъ, че Мидхадъ паша е подържалъ патр. Антима въ решението му за схизмата, той си поставилъ за цель да го свали отъ везирския постъ. [4] И наистина, на 6 октомврий 1872 г. (20 дни следъ провъзгласяването на схизмата) Мидхадъ паша билъ замѣненъ

 

 

1. У В. Тепловъ, цит. съч., стр. 136—137 и 141.

 

2. ibid., стр. 142.

 

3. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 134.

 

4. У Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 245—246. Намѣрението си спрямо Мидхадъ паша генералъ Игнатиевъ билъ открилъ на д-ръ Стамболски на 24 септемврий 1872 г.

 

 

30

 

съ Мехмедъ Ружди паша. [1] Следъ четири месеци (3 февруарий 1873 г.) и Мехмедъ Ружди паша билъ сваленъ, по всѣка вѣроятность, пакъ по натискъ на генералъ Игнатиевъ, защото е искалъ да промѣни фермана, което водѣло къмъ осѫществение на схизмата, a генералъ Игнатиевъ е внушавалъ на екзарха да държи фермана и да се споразумѣе съ патриаршията по чл. 10. [2] Сѫщо по натискъ на руския посланикъ и приемникътъ на Мехмедъ Ружди, Есадъ паша, следъ два месеца (на 3 априлъ 1873 г.) билъ замѣненъ съ Мехмедъ Ружди паша Ширванизаде и уволненъ билъ министърътъ на външнитѣ работи Сабри паша, понеже сѫ заповѣдали да се издадатъ берати за владицитѣ, назначени отъ патр. Антима VI за екзархийскитѣ епархии. [3] Новиятъ кабинетъ е проявилъ видимо желание да подготви унищожението на схизмата, като е възнамѣрявалъ да се произведе истилямъ (допитване) въ смѣсенитѣ епархии отъ една тричленна комисия (единъ вишъ чиновникъ на министерството на външнитѣ работи и изповѣданията и по единъ представитель на патриаршията и екзархията). Министърътъ на външнитѣ работи Савфетъ паша е мислилъ, че по тоя начинъ ще се свърши спорътъ по чл. 10 на фермана и патриаршията ще се принуди да преговаря съ бълг. екзархия за помирение. [4] Но за да се осѫществѣлъ тоя планъ по-скоро, генералъ Игнатиевъ е успѣлъ да уволни Савфетъ паша следъ единъ месецъ (на 3 май 1873 г.) и да постави на негово мѣсто русофила Рашидъ паша. [5] Сега вече генералъ Игнатиевъ усилено се заелъ да действува за дигане

 

 

1. ibid. стр. 256.     2. Виж. ibid. стр. 258.

 

3. ibid. стр. 278. Генералъ Игнатиевъ, щомъ узналъ за това намѣрение на В. Порта, е отишълъ при султана на 31 мартъ.

 

4. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 279.

 

5. Тая явно тенденциозна смѣна се тълкувала въ дипломатическитѣ крѫгове като надмощие на руското влияние надъ султана. Английскиятъ и френскиятъ посланици побързали лично да изкажатъ на султана недоумението на своитѣ правителства и, за да ги успокои, султанътъ чрезъ окрѫжно на министра на външнитѣ работи е съобщилъ на посланицитѣ, че за напредъ министритѣ и другитѣ висши държавни чиновници не ще бѫдатъ смѣнявани, ако се съобразяватъ съ изискванията на законитѣ. Окрѫжно въ сѫщия смисълъ било издадено и до валиитѣ. Великиятъ везиръ пъкъ е далъ банкетъ на всички посланици (У Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 281).

 

 

31

 

на схизмата. Той често е викалъ въ посолството влиятелнитѣ, гръцки първенци (търговци и висши чиновници въ В. Порта), съ цель да ги убеди да действуватъ за помирение между патриаршията и екзархията. Съ сѫщата цель той е изпращалъ руски архимандрити въ патриаршията и екзархията. За него основа за помирение билъ ферманътъ. Затова графъ Игнатиевъ е съветвалъ българитѣ да бѫдатъ умѣрени и търпеливи и да не вършатъ нищо вънъ отъ фермана, a предъ турското правителство е настоявалъ да удовлетвори законнитѣ имъ искания възъ основа на фермана. [1]

 

Подъ влияние на неговия приятель министра Рашидъ паша, министерскиятъ съветъ е решилъ, че турското правителство не може да признае схизмата, тъй като е незаконна, берати за патриаршески владици въ българскитѣ епархии не ще се дадатъ и ферманътъ ще се приложи, като наскоро се произведатъ истилями за окончателното изравнение на спора по чл. 10 на фермана. Рашидъ паша е събщилъ това решение на патр. Антима VI на 2 юлий 1873 г., когато последниятъ се явилъ при него да иска бератитѣ за назначенитѣ свои владици въ екзархийскитѣ епархии, и му внушилъ, че за патриаршията нѣма друго срѣдсгво, освенъ да се помири съ българитѣ при посрѣдничеството на В. Порта [2]. Патриархътъ, следъ известно колебание, склонилъ да дигне схизмата, но при условие, че екзархътъ съ заявление ще поиска отъ него прошка. [3] По внушение на руския посланикъ, министърътъ на външнитѣ работи Рашидъ паша на 23 юпий 1873 г. е повмкалъ екзарха и му предложилъ да стане помирение съ патриаршията [4] при следнитѣ условия:

 

1) ферманътъ не ще бѫде измѣненъ;

2) въ Македония на екзархията ще бѫдатъ дадени 4 или 5 епархии;

3) не ще се изпращатъ гръцки владици въ екзархийскитѣ епархии, но гръцкото население ще има свои свещеници, подчинени на мѣстния епархийски архиерей;

4) екзархътъ ще се нарича екзархъ на българитѣ, но ще живѣе вънъ отъ Цариградъ, кѫдето ще идва само по работа, a въ Цариградъ ще стои само мирскиятъ съветъ на екзархията;

5) екзархътъ и

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 290—291.

 

2. ibid., стр. 285.     3. ibid., стр. 291.

 

4. 107 заседание на Екз. см. съветъ, 27 юлий 1873 г. и III протоколъ на екзарх. писма 1873/1874 г., стр. 377, № 243 отъ 19 юлий 1873 г.; Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 286.

 

 

32

 

българскитѣ архиереи да подадатъ на патриарха прошение за прошка. [1]

 

Даже руското посолство е приготвило образецъ на извинителното писмо, което трѣбвало да изпратятъ екзархъть и бълг. архиереи на патриарха, но екзархъ Антикъ, въпрѣки настояването на генералъ Игнатиевъ, върналъ назадъ това писмо „като унизително за него самия, духовенството и народа" и „упропастително за Ексархиѭтѫ и Църквѫтѫ" [2]. Съгласно съ решението на Св. синодъ отъ 24 юлий и смѣсения съветъ при екзархията отъ 27 юлий, на 4 августъ екзархъ Антимъ е отговорилъ писмено на министъръ Рашидъ паша, че българскитѣ архиереи нѣма за какво да искатъ прошка отъ патриарха, тъй като не смѣтатъ за престѫпно дѣлото, за което се борятъ, и че спогодба съ патриаршията може да има само, ако тя даде писмено увѣрение, че признава фермана и „духовния" (иерархическия) съставъ на екзархията. Въ тоя смисълъ екзархъ Антимъ е говорилъ и на графъ Игнатиевъ при свиждането си съ него на 25 юлий с. г. [3]

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 147; Заседание на Екз. см. съветъ отъ 27 юлий 1873 г.

 

2. III проток. екз. писма за 1873—1874 г., стр. 413.

 

3. 107 засед. на екз. см. съветъ отъ 27 юлий 1873 г. Интересни сѫ разсѫжденията на нѣкои отъ членоветѣ на см. съветъ. Н. Михaйловски казалъ:

 

„Трѣба да пишемъ писмо и да поискамы прошка казвате. Но какво смы сгрѣшили? Всичкытѣ си работы сегашны и отъ 15 годины насамъ ный признавамы законны, слѣд. нѣма за какво да искамы прошка. Ако патріархътъ иска примиреніе, твърдѣ добрѣ, ний пріемамы братско примиреніе, но братско примиреніе быва тогава, когато има равенство и когато всѣкый дома си е свободенъ и господарь. Да признае фирманътъ, да признае владыцытѣ, да признае и всичко до сега извършенно отъ Ексархіята за свято, законно и каноническо, и примиреніе става, както на 50-та година стана примиреніе съ Елленската церква, като ся припозна. Както съ Елленската церква стана, тъй и съ Българската трѣба да стане примиреніето, но патріархътъ, види ся, не иска такова примиреніе и съ насъ тогава ще ся примири, когато го удовлетворимъ или когато види, че нищо не може да спечели. Това казвамъ за примиреніето, a за правителството да отговоримъ, че не признавамы себе си виновны. Ако иска патріархътъ примиреніе, да пріеме фирманътъ: той ни раздѣля . . . Ный нѣмамы никакви грѣшкы, ный смы чисты. Патріархьтъ грѣши, че проважда, държи и иска да проважда владыцы въ нашитѣ епархіи, безъ да има право и да ны пыта. Той бы ималъ право, ако да бѣше папа, защото тогава безъ Вселенскы соборъ можеше да ны отдѣли отъ Церквата, или ако да бѣше ся отказалъ отъ православіето. Но той не е папа и не ся отказалъ отъ православіето; затова грѣши, като проважда свои владыцы въ нашата Церква."

 

Д-ръ Чомаковъ считалъ за странно предложението за спогодба въ едимъ моментъ, когато спорътъ съ патриаршията още не билъ свършенъ, понеже имало още епархии вънъ отъ екзархията. Сѫщо и екзархъ Антимъ е заявилъ:

 

„не смы въ нищо съгрѣшили. Нашята Церква съ фирмамъ ся оничтожи, съ фирманъ ся и въстанови".

 

— Д-ръ Хр. Стамболски представя екзарх. условия въ 4 точки: 1) да се признае ферманътъ ; 2) да се признае всичко извършено до тогава отъ българитѣ за законно ; 3) да се дигне схизмата и 4) патриаршията да съобщи писмено на В. Порта, че приема първитѣ три точки (т. II, стр. 286).

 

 

33

 

Както при предложението на великия везиръ Махмудъ Недимъ паша за помирение, тъй и сега руското посолство е намѣрило между цариградскитѣ българи голѣми привърженици на споразумението съ патриаршията. [1] Тѣзи българи, живущи въ Халки на брой 11, между които имало членове на бившия привремененъ съветъ, сѫ отишли до тамъ, че протестирали предъ екзарха и В. Порта отъ името на българския народъ противъ изпращането (на 8 ноемврий 1873 г.) на скопския митрополитъ Доротей (бивши софийски) [2] въ Одринъ и смоленския епископъ Нилъ въ Солунъ безъ позволението на правителството. [3] Противъ тоя актъ на екзархията билъ и генералъ Игнатиевъ. На 8 декемврий 1873 г. той нарочно е посетилъ екзарха и осѫдилъ тази постѫпка, като му казалъ:

 

„Хемъ искате да се не признава схизмата отъ правителството, хемъ вие сами давате причина и починъ да ви наричатъ схизматици". [4]

 

Обаче не се знае, да ли той е подбудилъ 11-тѣ българи да подадатъ протестъ. Скоро (на 18 ноемврий) В. Порта е предписала на екзархията да отзове двамата владици, понеже „тѣхното испровожданіе е пречало на примиреніето, което (правителството) ся старае да направи". [5] Въ протеста

 

 

1. III протоколъ на екзарх. писма за 1873/1874 г., стр. 413, Екзархъ Антимъ изрично казва, че „едно мѣсто” е внушило на В. Порта да предложи примирение и е спечелило на своя страна нѣколко царигр. българи. Подъ „едно мъсто” той е разбиралъ, несъмнено, руското посолство.

 

2. Доротей Скопски стоялъ въ Цариградъ, понеже още не билъ получилъ бератъ.

 

3. III протоколъ екзарх. писма за 1873/1874 г., стр. 414, окрѫжно № 379 отъ 3 декемврий 1873 г. Вж. и Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 293. У Хр. Стамболски, т. II, стр. 294.

 

4. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 294.

 

5. III протоколъ екзарх. писма за 1873/74 г., стр. 414 ; Д-ръ Хр. Стамболски, II, 293.

 

 

34

 

си до екзархията (отъ 27 ноемврий 1873) „11-тѣ" сѫ въставали и противъ екзархийския смѣсенъ съветъ, понеже споредъ тѣхъ той билъ съставенъ безъ официално позволение на правителството — при неутвърденъ екзархийски уставъ. Въ действителность тѣ добре знаели, че правителството вече било разрешило да се състави екзарх. съветъ „по устава" и ония отъ тѣхъ, които сѫ били членове на бившия привремененъ съветъ, сами решили да се пише на епархиитѣ да избератъ членове за екзарх. съветъ.

 

Споредъ сведенията на екзархията, тѣ мислѣли да се постигне спогодбата чрезъ измѣнение на фермана и по следния начинъ: 1) тѣ подаватъ отъ името на българския народъ, чиито представители се смѣтали, молба до патриаршията за прошка и дигане на схизмата; 2) патриаршията известява на правителството, че дига схизмата, и съ свой „сингелионъ" (постановление) опредѣля границитѣ на екзархийския диоцезъ, въ който влизатъ споменатитѣ въ фермана епархии безъ пловдивската и сливенската, срещу които патриаршията да отстѫпи две или 3 отъ смѣсенитѣ епархии; 3) правителството потвърѫдава патриаршеския „сингелионъ"; 4) архиереитѣ, които патриаршията опредѣли за българскитѣ елархии, избиратъ екзархъ, когото патриархътъ утвърѫдава, като иска отъ В. Порта нуждния бератъ за него. Последното условие се схващало въ екзархията въ смисълъ, че по такава спогодба екзархъ Антимъ и поставенитѣ отъ него митрополиткі трѣбвало да бѫдатъ отстранени. [1] 11-тѣ тъкмѣли да издаватъ и свой вестникъ. [2]

 

Цариградскитѣ българи силно възнегодували отъ постѫпката на 11-тѣ и изпратили адресъ до екзарха съ повече отъ 1000 подписа и печати. Съ окрѫжно отъ 3 декемврий 1873 г. екзархъ Антимъ, който здраво е държалъ за фермана [3], е уведомилъ епархийскитѣ архиереи за тази акция на

 

 

1. III протоколъ екзарх. писма за 1373 1874 г., стр. 414—415, окрѫжно № 379 отъ 3 декемврий 1873 г.

 

2. Ibid., стр. 420, № 8 отъ 10 януарий 1874 г.

 

3. Въ 102 засед. на екз. см. съветъ отъ 1 юний 1873 г. охридскиятъ митрополитъ Натанаилъ е запиталъ по слуха за преговори съ патриаршията, по силата на които Македония щѣла да остане вънъ отъ екзархията. Екзархъ Антимъ е отговорялъ, че досегашнитѣ му дѣла „сѫ правъ отговоръ на тіѭ лъжи и клевети”, защото още при избирането му за екзархь той е казалъ чрезъ видинския представитель:

 

„пріемамы избраніето съ условіе да не влѣзовамы въ сношенія за споразумѣніе вънъ отъ фирманътъ. Кога дойдохмы тука, не ны ли казувахѫ всичкы да идемъ при патріархътъ, но ный ся не съгласихмы. Посаѣ не ны ли казувахѫ на писмото до патріархътъ да ся подпишемъ „Антимъ митрополитъ Видинскый" или просто „Антимъ", но ный и на това ся не согласихмы. Всякога смы казвали и сега повтарямы: никога нѣма да ся съгласимъ на спогожденіе вънъ отъ фирманътъ. Какъ чоже да оставимъ толкова народъ въ Охридската, Скопската и другы епархіи въ Македонія? Какво ще стане той? Не ще ли пригьрне католичеството? Казахмы даже, че ако цѣлый народъ и всичкото духовенство да ся съгласны да искамы спогожденіе вънъ отъ фирманьтъ, ный тогава нѣма да ся съгласимъ . . . А това, що искатъ нѣкои да ся съгласимъ да измѣнимъ фирманътъ, да признаемъ схизмата, никога нѣма да го бѫде” (85—85 л. отъ прот. книга на екз. см. съветъ за 1873 г.).

 

Този документъ опровергава твърдението на Тепловъ, че екзархъ Антимъ лично билъ съгласенъ съ предложенитѣ отъ Рашидъ паша условия, но предваригелно е искалъ отъ В. Порта да даде берати за българскитѣ митрополити въ Охридъ, Битоля и Скопие (цит. съч. 143). Сѫщо невѣрно е твърдението, че българитѣ, подъ умѣреното влияние на екзарха, били готови да не настояватъ за 10. членъ на фермана и да приематъ онова териториално разграничение, което Портата установѣла и даже били готови да плащатъ ежегодно обезщетение на царигр. патриаршия за отнетитѣ ѝ епархии. (Ibid., стр. 151). Наистина, екзархъ Антимъ билъ умѣренъ и трезвомислещъ иерархъ, но, както документитѣ ни го представятъ, той ревниво е пазѣлъ достойнството и интереситѣ на своя народъ и не е отстѫпвалъ отъ фермана. По всѣка вѣроятность, В. Тепловъ е приписалъ екзарху Антиму това, що били готови да сторятъ бълг. дейци отъ рода на 11-тѣ „островитяни”. Невѣрно ще да е и твърдението му, че следъ като кукушани приели унията екзархъ Антимъ ималъ намѣрение да пренесе седалището си въ Охридъ, Търново или София, готовъ билъ даже да напише на патриарха покайно писмо (ibid., стр. 155). На стр. 157 въ сѫщото съчинение Тепловъ изтъква, че исканията на екзарха Антима относно Македония и гръцкитѣ искания сѫ били несъгласими. Този фактъ не подкрепва твърдението му, че екзархъ Антимъ не държалъ много за 10. членъ на фермана.

 

 

35

 

11-тѣ „самозвани народни представители", като изтъквалъ, че тѣ искали да унищожатъ това, що народътъ съ голѣми трудове и жертви е придобилъ, и щѣли да издигнатъ „новѫ Ексархіѭ по волѭтѫ на Патриаршіѭтѫ". [1] Скоро сѫ последвали енергични протести въ екзархията и В. Порта противъ спогодителната акция на 11-тѣ „народни представители" отъ много български градове (Видинъ, Свищовъ, Шуменъ, Ловечъ, Орхание, Берковица, Златица, Пирдопъ,

 

 

1. III протоколъ на екз. писма за 1873—1874 г., стр. 414-415, №379.

 

 

36

 

Пловдивъ, Чирпанъ, Сливенъ, Карнобатъ, Мустафа паша, Лозенградъ, Одринъ, Драма, Сѣръ, Кюстендилъ, Велесъ, Битоля, Охридъ и пр.) съ лозунгъ: „Никаква спогодба противъ фермана!" [1] Отъ Мустафа паша заплашвали екзархията, че ако тя приеме спогодба съ патриаршията, тѣ ще признаятъ униятския епископъ Рафаила, но никога не ще се подчинятъ на гръцката патриаршия, [2] a битолчани предупреждавали екзархията, че, ако по сила на спогодба пелагонийската епархия остане подъ патриаршията, тѣ по-скоро ще приематъ протестанството, нежели да бѫдатъ подъ Фенеръ. [3] Екзархийскиятъ протосингелъ Иосифъ (бѫдещиятъ екзархъ) презъ ноемврий г. е писалъ на екзарха Антима отъ Одринъ, че изпращането на български владици въ Одринъ и Солунъ се смѣтале отъ умнитѣ българи „като втора богоявленска служба за решението на 10. членъ и за отблъсваніето на руската политика", и това се посрѣщало „съ радость", a политиката на спогаждането въ ущърбъ на 10. членъ не щѣла да се приеме отъ българския народъ, нито отъ българскитѣ владици, като напр. пловдивския [4] и търновския. Ала патриархъ Антимъ VI не искалъ и да чуе за фермана, особено за чл. 10 — тоя камень преткновенія на всички преговори за спогодба. Заради туй пропадналъ и този усилень опитъ на генералъ Игнатиевъ и неговия приятель Рашидъ паша.

 

Рускиятъ посланикъ не се отчайвалъ. При посещениета си на 8 декемврий 1873 г. въ екзархията той е увѣрявалъ екзарха Антима, че следъ завръщането си отъ Петербургъ [5]

 

 

1. 140 засед. на Св. Синодъ отъ 9 януарий 1874 г., стр. 314—315; 142 засед. на Св. Синодъ, 18 януарий 1874 г., стр. 318; 144 засед. на Св. Синодъ, 23 януарий 1874 г., стр. 318 и 324; 146 засед. на Св. Синодь 30 януарий 1874 г., стр. 327; 147 засед. на Св. Синодъ, 7 февруарий 1874 г., стр. 329; 148 засед. на Св. Синодъ, 11 февр. 1874 г., стр. 331. Виж. и 92 засед. на Св. Синодъ, 3 юлий 1873 г., стр. 203; 101 засед. на Св. Синодъ, 11 августъ 1873 г., стр. 228.

 

2. 107 засед. на Св. Синодъ, 4 септемврий, 1873, стр. 238.

 

3. 138 засед. на Св. Синодъ, 20 декемврий 1873 г., стр. 307. Споредъ заявлението на битолчани, въ 1873 г. въ Битоля имало вече протестански мисионери.

 

4. По поводъ слуха, че екзархията щѣла да се премѣсти въ другъ градъ, Панаретъ Пловдивски писалъ на екзарха да не се съгласява на подобно нѣщо (106 засед. на Св. Синодъ, 30 августъ 1873 г., стр. 236).

 

5. Той заминавалъ, за да присѫтствува на вѣнчавката на единбургския принцъ съ великата княгиня Мария (Ц-ръ Хр. Стамболски. т. II, 294).

 

 

37

 

щѣлъ да подготви лочва за дигане на схизмата чрезъ преговори съ новия патриархъ Иоакимъ II (отъ 18 ноемврий 1873 г.) [1]. И действително презъ 1874 г., следъ връщането си отъ Русия, генералъ Игнатиевъ е започналъ да действува усилено предъ патриаршията за помирение съ екзархията при условие да си подѣлятъ на половина 10-тѣ спорни епархии въ Макелония и Тракия. Преговоритѣ се водѣли между видни гърци и 11-тѣ бълг. дейци. Постигнато било споразумение, щото спогодбата, която би се сключила, да се узакони съ вторъ допълнителенъ ферманъ [2]. Иоакимъ II отначало сѫщо, както предшественикътъ му Антимъ VI, се показвалъ примирителенъ. Той е далъ на други катедри двама архиереи, които Антимъ VI билъ назначилъ за екзархийски епархии, и отхвърлилъ искането на крайната фенерска партия да застави руския Св. синодъ да се изкаже по схизмата. Къмъ миролюбиво свършване на гръцкобългарската разпря го подканилъ и рускиятъ Св. синодъ въ своя отговоръ на неговото послание, съ което Иоакимъ II е известявалъ встѫпването си на патриаршеския престолъ. [3] Обаче и патр. Иоакимъ II не се решавалъ да признае фермана, за който, както видѣхме, българитѣ на чело съ екзарха Антима се държали като за котва. Той билъ недоволенъ отъ начина, по който се извършвалъ истилямътъ въ смѣсенитѣ епархии и по негово искане В. Порта се съгласила да състави смѣсена истилямска комисия отъ гърци, българи и турци, ала сѫщевременно, възъ основа на извършения вече истилямъ въ скопската и охридската епархии презъ мартъ 1874 г., тя е дала берати на поставенитѣ отъ екзархията тамъ български митрополити Доротей и Натанаилъ. Патриархътъ се разсърдилъ на екзарха и протестиралъ предъ В. Порта противъ изпращането на бълг. митрополити въ Охридъ и Скопье, като отказалъ да представи двама гърци за членове на истилямската комисия. [4] На този протестъ В. Порта отговорила съ тескере, че не признава схизмата. [5]

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски, II, стр. 295.

 

2. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 302,

 

3. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 151—152.

 

4. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, 302 и 300. Екзархията е назначила за членове на тази комисия Панарета Пловдивски и д-ръ Чомакова.

 

5. Ibid.

 

 

38

 

Въпрѣки ненамаляваната гръцкобългарска неприязненость, генералъ Игнатиевъ продължавалъ своитѣ усилия да склони патриарха Иоакима II и екзарха Антима I да влѣзатъ въ преговори за помирение. Съ тази цель на второ възкресение 1874 г. той се черкувалъ съ цѣлия персоналъ на посолството си въ патриаршеската църква и посетилъ патриарха, a на 25 априлъ е посетилъ екзарха Антима и на дълго е говорилъ за необходимостьта отъ дигането на схизмата, за да има пълно единение между бълг. църква и другитѣ православни славянски църкви. [2] На 13 май генералъ Игнатиевъ нарочно е посетилъ патриарха Иоакима, за да гo склони да се подновятъ преговоритѣ за помирение съ екзархията, но патриархътъ не приелъ предложението му, извинявайки се, че още не билъ проучилъ характера на необходимитѣ за тая цель ззаимни отстѫпки. На 27 май с. г., не безъ знанието на руския посланикъ, рускиятъ богословъ Андрей Муравьевъ е посетилъ екзарха и като му изтъкналъ, че схизмата ще бѫде причина за постоянна вражда между гръцкия и българския народъ и ще спъва тѣхното развитие, [3] го увещавалъ самъ да поиска среща съ патриарха за помирение, сир. споредъ патриаршеския възгледъ екзархъ Антимъ да искалъ прошка, което не е могълъ да стори не само поради личнитѣ си разбирания, a и поради несъгласието на Св. синодъ, екзархийския смѣсенъ съветъ и цѣлото му паство. Види се, подъ влиянието на тѣзи енергични руски постѫпки, следъ смъртьта на търновския митрополитъ Иларионъ (бившъ Макариополски, † 4 юний 1875 г.), цариградскитѣ български вестници „Напредъкъ" и „Вѣкъ" подигнали въпроса за седалището на екзархията и искали да се опредѣли нейното постоянно мѣсто (въ Цариградъ, Търново или София), за да се дигнѣла схизмата. [4]

 

 

1. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 305.

 

2. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 308—309.

 

3. Ibid, стр. 310. Д-ръ Стамболски, който изглежда, билъ единь отъ голѣмитѣ привърженици на помирението съ патриаршията, укорява екзарха Антима, че не взелъ инициативата за споразумение съ патриарха, както го съветвалъ Муравьевъ, a се солидаризиралъ съ д-ръ Чомакова, чийто девизъ билъ: „далечъ отъ руситѣ"! Обаче въ сѫщность и да искалъ екзархъ Антимъ, той не е могълъ да вземе такъвъ починъ, ако е държалъ за своя постъ, защото, както казахъ по-горе подведомственитѣ му иерарси и народътъ сѫ били противъ спогодба вънъ отъ фермана.

 

4. Д-ръ Хр. Стамболски, т. II, стр. 342.

 

 

39

 

Най-сетне презъ м. августъ 1875 г., очевидно, за да прикрие гръцката неотстѫпчивость предъ руския посланикъ и В. Порта, патриархъ Иоакимъ II се съгласилъ да се назначи една смѣсена комисия отъ двама гръцки и двама български архиереи подъ председателството на чиновникъ отъ В. Порта за да разгледа гръцкобългарската разпря. [1] Въ това време започнали преговори по сѫщия въпросъ между новия гръцки пълномощенъ министъръ въ Цариградъ Кукдуриоти и генералъ Игнатиевъ. Въ своята откровеность Кундуриоти е призналъ, че схизмата е била само срѣдство на гръцката политика противъ слизането на българския елементъ къмъ бѣломорския брѣгъ, който трѣбвало да остане подъ влиянието на Гърция. Той е предложилъ на руския посланикъ да изработи проектъ за разграничение между гръцкитѣ и българскитѣ епархии въ Македония, като е обещавалъ да убеди своето правителство и царигр. патриаршия да го приематъ. Гръцкото правителство, обаче, въ своя мемоаръ, представенъ скоро следъ това на руския посланикъ, е изказало такива неприемливи искания не само отъ българско, но и отъ руско гледище, че генералъ Игнатиевъ е счелъ за по-умно да прекѫсне повѣрителнитѣ си преговори съ Кундориоти, като се мѫчелъ да отслаби злиянието на Атина върху патриаршията по въпроса за дигане на схизмата. [2]

 

Смѣсената комисия е започнала заседанията си въ В. Порта презъ 1876 г. и е изработила спогодителенъ проектъ, който се различавалъ отъ фермана съ спеднитѣ точки :

 

1) Екзархътъ пребивава постоянно вънъ отъ Цариградъ, въ катедралния градъ на своята епархия.

 

2) Екзархийскиятъ уставъ се представя на патриарха, който въ тримесеченъ срокъ има право да направи свои бележки и да поиска изхвърлянето на ония постановления, които споредъ неговото мнение не сѫ съгласни съ канонитѣ.

 

3) Патриархътъ съобщава за избора на екзарха на В. Порта, която незабавно издава бератъ.

 

4) Православнитѣ небългари въ екзархийския диоцезъ и православнитѣ българи въ патриаршеския диоцезъ иматъ право, ако искатъ и ако образуватъ община, да иматъ духовенство

 

 

1. В. Тепловъ, цит. съч., стр. 156.

 

2. ibid., стр. 153.

 

 

40

 

отъ своята народность и даже епископъ (единъ видъ хорепископъ), избранъ отъ тѣхъ и рѫкополаганъ отъ епархийския архиерей, отъ когото той ще зависи канонически и чието име ще споменава въ време на богослужение.

 

5) Запазва се status quo за богослужебния езикъ. Ако пъкъ въ една мѣстность се образува цѣла община, която не говори на езика, на който се извършва богослужението тамъ, дава ѝ се една отъ мѣстнитѣ църкви, но не и митрополитската. A тамъ, гдето има само една църква, новата община си постройва отдѣлна църква на свои срѣдства.

 

6) Сѫщо така се постѫпва съ училищата въ смѣсенитѣ селища.

 

7) Отъ екзархията се отниматъ велешката епархия (предвидена въ фермана) и отстѫпванитѣ по проекта на патр. Антима VI прилѣпска и ахѫчелебийска кази, a ѝ се даватъ враненската каза (отъ скопската епархия) и ония мѣстности отъ епархиитѣ пловдивска, варненска, месемврийска и анхиалска, които ферманътъ е оставялъ подъ ведомството на патриаршията съ условие, че тѣзи мѣстности ще образуватъ отдѣлни екзархийски епархии и тѣхнитѣ жители ще избиратъ своитѣ епископи, които екзархътъ само утвърѫдава. [1]

 

Патриархъ Иоакимъ II, одобрявайки по принципъ тоя проектъ, не приемалъ начина за избирането на епископитѣ като антиканониченъ и, подържанъ отъ гръцкия пълномощенъ министръ Кундуриоти, по никой начинъ не отстѫпвалъ пловдивската епархия. Той представилъ свой проектъ, като увѣрявалъ графъ Игнатиева, че искрено желае да дигне схизмата безъ съборъ. Но за да извършелъ тоза, той предлагалъ екзархътъ да подаде до него писмено заявление, въ което да се казва, че българскиятъ народъ и неговото духовенство никога не сѫ се движели отъ филетизъмъ, a само сѫ желалаели да си устроятъ своя народна църква възъ основа на

 

 

1. Ibid., стр. 158—159. За съжаление, В. Тепловъ не съобщава, кои сѫ били българскитѣ представители въ тази комисия. Вижда ми се невѣроятно, че тѣ, ако сѫ били архиереи, както казва Тепловъ (цит. съч., стр. 156), се съгласили съ този проектъ на комисията, който е лишавалъ екзархията отъ три български епархии въ Македония, които си имали вече екзархийски митрополити (велешка, скопска и охридска). При това българскитѣ архиереи, до колкото е известно, здраво държали за фермана, a велешката епархия е била вписана въ него.

 

 

41

 

предложенитѣ отъ патриарха Григорий VI начала и че, ако съгрѣшили предъ вселенската църква, тѣ сега искрено я молятъ да ги прости и да отстрани сѫществуващитѣ затруднения съгласно съ канонитѣ. [1]

 

Отъ своя страна, взимайки поводъ отъ състраданието на пловдивскитѣ гърци къмъ пострадалото презъ 1876 год. българско население, руското министерство на външнитѣ работи съ окрѫжно е приканило своитѣ консули въ европейска Турция да се възползуватъ отъ тази промѣна въ настроението на гърцитѣ и да убеждаватъ гърци и българи, че е необходимо да се помирятъ за отбрана отъ общия имъ врагъ — турцитѣ, които се ползуватъ отъ взаимнитѣ имъ раздори, за да ги угнетяватъ още повече. [2]

 

И този пѫть почва за помирение между гърци и бълтари не могда да се създаде, както поради упорството на патр. Иоакима II да даде на екзархията ведомство въ Македония и Тракия, тъй и поради противославянската политика на атинското правителство. Атинскитѣ и цариградскитѣ рѫководни крѫгове се отнесли враждебно къмъ революционното движение на балканскитѣ славяни (въ Босна и България). Гръцкиятъ печатъ е използувалъ българското въстание като яоказателство предъ турското правителство, че цариградската патриаршия била права, като е отхвърляла българскитѣ искания. Той е плашилъ гръцкия народъ съ призрака на панславизма и зовѣлъ гърцитѣ и западнитѣ държави на помощь на турцитѣ противъ непокорнитѣ славянски народи. A единъ разпаленъ гръцки патриотъ въ Цариградъ, Демостенъ Чивоглу, на свои срѣдства е образувалъ доброволческа гръцка дружина, която е отишла да се бие съ въстаницитѣ въ Босна. Тя е носѣла низъ цариградскитѣ улици своето червено знаме съ полумесецъ и кръстъ. [3]

 

При такъво враждебно настроение на гърцитѣ къмъ борбата на българитѣ за политическа свобода, естествено било пакъ да се опълчи българскиятъ народъ противъ новия опитъ за помирение съ патриаршията. Това е принудило екзарха Антима да уведоми епархийскитѣ архиереи (съ окрѫжно отъ 26 априлъ

 

 

1. Ibid., стр., 159—160.

 

2. Ibid., стр. 160.     3. Ibid., стр. 163.

 

 

42

 

1876 г. № 87), че слуховетѣ за тайна спогодба съ патриаршията сѫ безосновни.

 

Въпрѣки явно изказваната гръцка омраза къмъ Русмя руското правителство е продължавало да мисли за помирение на цариградскатг патриаршия и българската екзархия дори въ момента, когато руското знаме се развѣвало въ Санъ-Стефано. Следъ сключването на Санъ-Стефанския договоръ, императорскиятъ комисаръ князъ Дондуковъ-Корсаковъ е поканилъ екзарха Иосифа да напусне Цариградъ и да се установи въ Пловдивъ, за да организира църквата, като го увѣрявалъ, че първата му грижа била да се устрои църквата въ Санъ-Стефанска България. Да ли императорскиятъ комисаръ не е подозиралъ, че западнитѣ велики сили ще измѣнятъ Санъ-Стефанския договоръ, или пъкъ, знаейки това, той при все туй е искалъ да използува момента за да премахне една отъ пречкитѣ за църковното гръцкобългарско помирение? Екзархъ Иосифъ, осведоменъ повѣрително отъ двама дипломати, сведущи въ тайнитѣ преговори на великитѣ сили, че Санъ-Стефанска България не ще остане, не билъ склоненъ да напусне Цариградъ; обаче князъ Дондуковъ му говорилъ отъ името на руския императоръ, и на 1 юний 1878 г. екзархътъ се премѣстилъ въ Пловдивъ заедно съ чиновницитѣ си, следъ като е взелъ нужното позволение отъ В. Порта за временно пребивание въ Пловдивъ по уреждане на църковнитѣ работи и следъ като поставилъ свой намѣстникъ (архимандрита Теодосий) и екзархийски съветъ (отъ 6 души), признати отъ В. Порта два дена следъ неговото заминаване. [1] Съ окрѫжно отъ 22 юний

 

 

1. I заседание на Св. Синодъ въ Орта-кьой (Цариградъ) отъ 31 януарий 1883 г. Виж. и Погледъ върху деятелмостьта на Българската Екзархия отъ O., М. и Б., Leipzig, 1902 г., стр. 10. Споредъ бившия скопски митрополитъ Теодосий, екзархъ Иосифъ ужъ самъ е искалъ да премѣсти екзархията въ Пловдивъ по съветитѣ на д-ръ Чомаковъ и Георгаки Чалоглу, но противъ решението на Св. синодъ. Само когато турскиятъ мимистръ на външнитѣ работи и изповѣданията му изказалъ желанието си екзархията да не се премѣства отъ Цариградъ и да остави свой намѣстникъ, той е заминалъ въ Пловдивъ, следъ като е уведомилъ В. Порта съ такриръ, че е оставилъ архим. Теодосия за свой намѣстникъ и съставилъ екзархийски съветъ. (Спомени отъ епохата на бълг. духовно и политическо възраждание, въ Сборникъ въ честь на Варненскопреславския митрополитъ Симеонъ, стр. 216—217). За да твърди това, митрополитъ Теодосий или не е знаелъ заповѣдьта на руския император. комисаръ, или пъкъ, ако я знаелъ, умишлено прикрива истината.

 

 

43

 

1878 г. № 2 екзархъ Иосифъ е уведомилъ подведомственитѣ си органи, че се премѣстилъ въ Пловдивъ по заповѣдь на князъ Дондуковъ-Корсаковъ. При все това той е смѣталъ своето пребивание тукъ за временно и, стараейки се съ всички сили да запази църковното единство на политически разпокѫсания български народъ, е бдѣлъ отъ Пловдивъ да не се вгнѣзди въ турското правителство мисъль да обяви формално, че екзархията вече не сѫществува въ Цариградъ. A главна внушителка на такъва мисъль могла да бѫде цариградската патриаршия, подкрепвана отъ руски фактори. Заради това съ писмо отъ 25 юлий 1878 г. екзархъ Иосифъ е молилъ екзархийския съветъ да избѣгватъ раздори съ неговия намѣстникъ арх. Теодосий, защото трѣбвало да подържа добри отношения съ турското правителство, за да можелъ да седи въ Цариградъ [1] и да пази екзархийския постъ.

 

Това премѣстване на екзарха, по заповѣдь на руския императорски комисаръ, сигурно е било въ връзка съ преговоритѣ, които Русия е искала да се започнатъ между бълг. екзархия и царигр. патриаршия за дигане на схизмата. Че имало подобна мисъль, това се вижда отъ протеста на Наумъ Спространовъ противъ всѣко споразумение съ патриаршията [2] и отъ писмото на екзархъ Иосифа отъ 22 декемврий 1878 г. № 149 до управляващия отдѣла за народна просвѣта въ София Map. Дриновъ, комуто съобщава, че новиятъ цариградски патриархъ (Иоакимъ III) се намиралъ подъ влиянието на елинизма и не билъ наклоненъ за помирение възъ основа на фермана. Патриархътъ е поставялъ като условие за дигане на схизмата, екзархията, да се ограничи само въ предѣлитѣ на бълг. княжество (безъ Източна Румелия). Считайки, че не може да се постигне споразумение съ патриаршията, екзархъ Иосифъ намиралъ, че той трѣбва да пребивава въ Цариградъ, a не въ Пловдивъ, за да действува за прилагането на фермана, тъй необходимо за обезсилване на униятското движение въ Македония и Одринско. Затова той молилъ Map. Дринова да прочете това негово писмо на князъ Дондуковъ и очаквалъ отъ последния заповѣдь по въпроса за мѣстожителсгвото си. [3]

 

 

1. I екзарх. изход. книга № 21, 25 юлий 1878 г.

 

2. III екз. вх. кн., № 43, 13 юлий 1873 г.

 

3. V протоколъ на екзарх. писма за 1878—1880 г., стр. 847—850.

 

 

44

 

Следъ Берлинския конгресъ (станалъ отъ 13 юний 1878 г. до 13 юлий с. г.), въ свръзка съ изработването на конституцията и съ нуждата да се устрои църквата въ българското княжество, по руско внушение, българскитѣ политически крѫгове сериозно е занимавалъ въпросътъ: въ Цариградъ или въ София да бѫде постоянното седалище на екзархията. [1] Имало вече и течение тя да се премѣсти въ София или най-малко въ Пловдивъ. Подръжницитѣ на това мнение сѫ изхождали отъ убеждението, че по силата на чл. 62 отъ Берлинския договоръ бълг. екзархъ щѣлъ да може да управлява духовно и българскитѣ области въ Турция (Македония и Одринско). Между съставителитѣ на бълг. конституция имало и такива, които мислѣли да поставятъ бълг. църква подъ надзора и покровителството на руския Св. синодъ. [2]

 

(Ще се свърши).

 

          Край в: Македонски Прегледъ, год. V, кн. 2 (1929)

 

 

1. Въ писмото си до Наумъ Спространовъ (драгоманинъ въ Солунското руско консулство) отъ 21 юлий 1873 г.,№ 17, отъ Пловдивъ екзархъ Иосифъ пише: „Въпросътъ е, где ще да бѫде екзархията: въ Цариградъ или въ столицата на княжеството". Даже се говорѣло, че въ Пловдивъ се готвѣлъ проектъ, споредъ който за седалище на екзархията се опредѣлялъ Охридъ, и Маринъ Дриновъ е приготовлявалъ изложение въ тоя смисълъ до руския императоръ (Протопресв. д-ръ Ст. Цанковъ, Измѣненията на Екзарх. уставъ, въ Сборникъ въ честь на Варн. и Преслав. митрополитъ Симеонъ, 1922 г., стр. 261. Виж. и писмото на митроп. Симеона до екзарха Иосифа отъ 6 ноемврий 1879 г. ibid., стр. 279, забел.)

 

2. Разговоръ на Н. Блаженство бълг. екзархъ Иосифь I, съ единъ руски странникъ въ Цариградъ на 6 септемврий 1886 г., прев. отъ руски свещ. М. Димовъ, Свищовъ, 1886 г., стр. 8.

[Back to Index]